Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (9)

9. Политически пратеници

Курт се осведоми от съдържателя къде се намира хотел „Магдебург“, плати и излезе. Тъй като бе видял капитанът да се отдалечава в противоположна посока, можеше да бъде сигурен, че няма да го изненада.

Когато стигна до сградата, влезе в общия салон и поръча питие. Една сервитьорка донесе поръчката. Направи му впечатление, че тя се усмихна зарадвано. Докато гледаше въпросително приятното й личице, бе запитан:

— Не се ли познаваме вече, хер лейтенант?

Помъчи се да се сети и внезапно бе озарен от спомен за родния край.

— Дявол го взел! Истина ли е? Не сте ли Берта на Улман от Боденхайм?

— Да, аз съм — засмя се тя весело. — Често идвах в Райнсвалден и там съм ви виждала.

— А аз не съм виждал от няколко години и това е причината да не ви позная веднага. Но как попаднахте в Берлин?

— Прекалено много братя и сестри се бяхме скупчили и татко реши, че е време да си потърся някаква работа. Заемам сегашното си положение благодарение на обстоятелството, че съдържателят ни се пада далечен роднина.

— Ето нещо, добре дошло за мен. Бих искал да ви помоля за една услуга.

— Ако мога да изпълня някое ваше желание, ще го сторя с най-голямо удоволствие.

— Най-напред ще ви помоля да не давате да се разбере, че съм офицер. Има ли отседнал при вас някой си капитан Шоу?

— Да, отскоро. Заема номер единадесет.

— С кого общува?

— С никого. Много често излиза. Потърсил го е един-единствен господин — искаше да говори с него.

— Кой беше?

— Не си каза името, но спомена, че скоро пак ще дойде.

— Не можахте ли да заключите от външността му какъв е?

— Останах с впечатление, че е офицер в цивилно облекло. Лицето му бе силно загоряло от слънцето и говореше немски като французин.

— Хм! Казахте, че капитанът е в единадесета. А номер дванадесет заета ли е?

— Да, но тя се намира в друг коридор. Номер единадесети е ъглова стая.

— А номер десет?

— Свободна е.

— Стената между двете стаи масивна ли е?

— Не. Дори са свързани с врата, която, разбира се, е заключена.

— Значи от номер десет може да се разбере какво се говори в номер единадесет?

— Е, да, стига да не се говори прекалено тихо. — И с дяволита усмивка продължи: — Май доста се интересувате от тоя Шоу?

— Вярно, но никой не бива да го разбере!

— О, ще си мълча. Между другото този човек никак не ми харесва, а за скъп земляк като вас на драго сърце бих извършила услуга!

— Мога ли да надникна в номер десет?

— Това се подразбира.

— Но по възможност без някой да разбере.

— Не се притеснявайте! Горе няма никой от персонала. Ще отида да ви донеса ключа и просто ще се качите по стълбите. Предпоследната врата е номер десет, а следващата единадесети.

Тя се отдалечи и скоро донесе ключа, като му го бутна скришом. Малко по-късно Курт напусна салона, изкачи стълбите и се озова в пустия коридор.

Отключи въпросната врата и влезе в спалня, обзаведена с легло, гардероб, умивалник, маса, отделно диван и два стола.

Вратата бе заключена от двете страни. Разтвори гардероба — бе празен. Вратата му се отваряше, без да предизвика какъвто и да е шум.

Напълно удовлетворен, се върна долу, без да направи някому впечатление. Сервитьорката отиде отново при него да си прибере ключа и запита:

— Намерихте ли я?

— Да — кимна й.

— Както изглежда, ви се иска да подслушате капитана?

— Такова е желанието ми. Предава ли ключа си на излизане?

— Не. Отнася се много ревниво към своя багаж. Дори остава в стаята, когато я разтребват и чистят, а на излизане взема ключа със себе си, без да помисли, че всеки съдържател има дубликати.

— Хмм! Ще ме пуснете ли пак в номер десет, когато го посети някой?

— С удоволствие. Но забравих да ви кажа, че той резервира и номер десет, за да стои празна. Платил е и за двете стаи.

— Това е доказателство, че се занимава с някакви тайни дела, до които трябва да се добера. О-о, кой е пък онзи?

Тъкмо в този миг влизаше един мъж, при чийто вид лейтенантът не съумя да прикрие изненадата си.

— Това е господинът, който веднъж вече пита за капитана. Преди малко ви споменах, че след известно време пак ще дойде.

— И не е съобщил името си?

— Не. Май го познавате?

— Понякога хората си приличат — отговори уклончиво Курт. — Взе листа за напитки. Обслужете го!

Момичето приближи до новопристигналия клиент, който се осведоми дали капитан Шоу вече се е върнал. Като разбра, че случаят не е такъв, помоли за бутилка „Бордо“, което опита с израз на познавач.

„Наистина е той!“ — помисли Курт. — „По този начин само един французин пие виното на своята страна. Но какво търси генерал Дуе в Берлин? Наистина ли се мътят някакви задкулисни игри, за които пруското правителство не бива да знае? Трябва непременно да подслушам този разговор. Много е възможно да науча нещо, което е от особена важност“.

Нямаше време за губене. Върне ли се капитанът, вече щеше да е късно. Ето защо Курт даде знак на момичето. То кимна незабелязано и правейки се, че забърсва масите, приближи до неговата.

— Налага се да се кача — каза й тихо. — Изглежда разговорът ще бъде доста важен, поради което е възможно капитанът предварително да се увери, че в стая номер десет няма никой. Може да поиска ключа, така че не бива да го задържам.

— Тогава ще ви заключа. Ама нали ще ви види, още щом надникне в стаята.

— Ще се скрия в гардероба.

— А ако го отвори?

— Ще извадя ключа.

— Бихте ли могъл да държите отвътре вратата толкова здраво, че да не успее да я отвори?

— Трудна работа. Да се намира случайно тук някакъв свредел?

— Ще проверя. Камериерът има сандъче с инструменти.

— Добре. Дайте ми знак, когато сте готова, сетне ще се качим горе и ще ме освободите, чак след като си е тръгнал онзи човек.

Само след няколко минути момичето, което беше отишло до камериера, даде на Курт уговорения знак. Той плати сметката и даде вид, че си тръгва.

Срещна сервитьорката в коридора. Тя го поведе към стая номер десет, даде му свредела и го заключи.

Курт отвори гардероба, измъкна ключа и го прибра. Сетне се намести вътре и завинти здраво свредела от вътрешната страна на вратата. По този начин си подсигури една дръжка, с чиято помощ бе лесно да опъва крепко вратата, сякаш е заключена. Гардеробът бе достатъчно широк и дълбок, за да предложи удобно място за седене.

Сега Курт можеше да изчака развоя на събитията. Мина четвърт час, половин час, без да се чуе нещо.

Изтече още половин час и ето че се доловиха стъпките на двама души, приближаващи по коридора. В ключалката на номер десет бе пъхнат ключ и вратата се отвори.

— Тук ли живеете? — запита на френски един глас.

— Не — отвърна друг, по който Курт веднага позна капитана. — Живея в съседство, но наех и тази стая, за да съм сигурен, че няма да ме подслушват. А сега само надниквам да се убедя, че няма никой. Човек винаги трябва да бъде предпазлив.

Той влезе в стаята, погледна под леглото, после под дивана и отиде до гардероба.

— Заключен е — извести, опитвайки да дръпне вратата.

Курт стоеше неподвижно и държеше здраво свредела, така че капитанът не успя да отвори.

— Всичко е наред. Елате! — каза той на другия и напусна стаята.

Курт ги чу да се отравят към номер единадесет и да се настаняват. Шумът от разместваните столове го окуражи да напусне безшумно дрешника. Постави внимателно един стол до свързващата врата, намести се и започна да слуша.

— Да побързаме! — чу да казва капитана. — Нямам много време, защото ме очакват и на друго място. Тук нямат ни най-малка представа, че преследвам изгодата на Испания. Напротив, смятат ме за американец, който действа зад гърба на пълномощния министър на Съединените щати. Това ми дава възможност да чуя повече, отколкото ако знаеха кой съм. Получих вашето съобщение и ви очаквах днес…

— … и все пак моето търпение бе подложено на непристойно дълго изпитание — прекъсна го французинът с тон, който даваше да се разбере, че стои на равни начала с капитана. — Вече идвах веднъж тук, а и сега изгубих цял час.

— Важни сделки, екселенц! — опита да се оправдае капитанът.

— Я стига! Вашата най-важна задача бе да чакате тук. Знаете, че съм пристигнал инкогнито и никой не бива да ме познае. Вместо това се погрижихте да ме поставите в неприятното положение да се заседявам в общия салон. Хората ме познават, понеже се разпространиха много мои портрети. И какво щеше да стане, ако имаше случайно някой, който ме познава и се раздрънка сетне, че генерал Дуе е в Берлин? Знае се, че воювах в Мексико и бях повикан от френския император да сменя меча с дипломатическото перо. Знае се по-нататък, че моят брат е възпитател на френския престолонаследник и ми поверяват само важни дела. Разпознаят ли ме тук, мисията ми е обречена на провал. Освен с вас, имам да преговарям с Русия, Австрия и Италия. Негово превъзходителство министърът на външните работи ме упълномощи да ви връча една инструкция, чието съдържание ще ви изясни как да се държите тук, съобразявайки се със сключеното между мен и ръководителя на мадридската политика споразумение. Ето документа. Бъдете така добър да го проучите още сега и кажете, ако нещо ви се стори неясно!

— Благодаря, екселенц.

Настъпи продължителна пауза, по време на която до Курт достигаше само шумоленето на хартия. Сетне капитанът заяви:

— Параграфите са толкова ясни, че за неяснота не може и да се мисли.

— Добре. Да резюмираме накратко! Императорът направи онзи малодушен Макс владетел на Мексико; Северна Америка завижда и изисква Франция да изтегли войските си от Мексико и да предостави Макс на собствената му съдба…

— Испания подкрепя това искане…

— Да, така е. Та нали гледа на себе си като единствен, законен собственик на тази красива, ала оставена безпризорно от нея страна. Императорът е готов да се съгласи с искането на Испания, стига тя да прояви желание да се реваншира, както той очаква.

— И как?

— Прусия иска да стане господар на Германия пред Европа. Трябва да бъде укротена и да се отмъсти за Садова. Императорът се подготвя да хвърли ръкавицата на Прусия. В случая войната е неизбежна и ние трябва да сме сигурни, че гърбът ни е прикрит. Но този хер фон Бисмарк е изкусен и силен дипломат и за да ни отслаби мощта, ще поиска Испания да окупира границата. Ние пък ще пуснем армията си едва, след като сме убедени, че откъм Пиринеите не ни заплашват врагове. Ето защо Наполеон ще изтегли войските си от Мексико само, ако при една война между Франция и Германия Испания обяви неутралитет. В това отношение преговорите приключиха и договорът бе подписан. Имате в ръцете си препис от него. Положението на нещата сега е следното: Франция потегля срещу Германия или по-точно срещу Прусия. Испания остава неутрална. Русия ни подпомага, като окупира границата с Прусия и предизвика въстание в Германия и Полша. С Австрия и Италия още се водят преговори. Оттук ще замина за Петербург, а вие са запознайте с тукашните условия и дайте вярна информация на вашия министър. Сега отивам при руския пратеник. Вие ще ме придружите, за да го уверите, че от страна на Испания Франция няма причина да се опасява.

— Веднага съм на разположение, само да заключа този документ.

Курт чу превъртане на ключ.

— Намирате ли наистина, че записките ще се съхраняват безопасно в това ръчно куфарче? — попита Дуе.

— Съвсем определено — отговори капитанът. — Впрочем нали нося със себе си и ключа от стаята.

— Тогава да вървим!

Двамата напуснаха номер единадесет и Курт чу да се заключва вратата. Чувствуваше се особено. Имаше сведения за тайна спогодба срещу Прусия. Каква огромна стойност притежаваше този документ! Беше длъжен да се добере по някакъв начин до него. Но какъв?

Докато размишляваше по въпроса, в ключалката на неговата стая бе пъхнат ключ. Сервитьорката беше дошла да го освободи от доброволното пленничество.

— Двамата излязоха — осведоми го. — Чухте ли нещо?

— Да. Няма ли възможност да се влезе в номер единадесет?

— О, да, трябва да отида да донеса дубликата. Но ако Шоу ни свари!

— Не се безпокойте! Той няма да се върне скоро.

— Тогава почакайте!

Момичето се отдалечи. След късо време се върна, като носеше дубликата.

— Не зная какво смятате да правите вътре, хер лейтенант — каза тя, — но и нямам време да вляза с вас, тъй като дойдоха много клиенти, които трябва да обслужа. Ето ключа.

— Как ще го получите отново? Невъзможно е да се появя пак в салона.

— Оставете го тук до вратата под пътеката! Скоро ще се върна да го прибера.

Тя тръгна надолу, а той отвори стаята на капитана, влезе и заключи след себе си. Помещението бе подредено по съвсем същия начин, както съседното. До стената бе изправен голям пътнически куфар, а върху него лежеше малко ръчно куфарче. Как да го отвори? Документът трябваше да се извади!

Курт бръкна в джоба си. Той също притежаваше подобно куфарче и носеше ключа в себе си. Пробва и за негова изненада ключът стана. Повечето ключалки по онова време бяха серийна стока и се случваше понякога един ключ да отваря много ключалки. Това бе щастливо стечение на обстоятелствата за Курт.

Куфарчето не съдържаше нищо друго, освен документи. Най-отгоре лежеше тънка брошура. Отвори я — беше търсената записка, написана на френски и носеше печата на министъра на външните работи.

Да я отмъкне или само да направи препис? Вярно, че за тая цел нямаше листове на разположение, но пък бележникът бе у него, а той бе достатъчен да фиксира дословно параграфите. По-добре, разбира се, беше да сложи ръка на самата харта, но пък капитанът щеше да забележи липсата й. В продължение на няколко минути Курт се двоумеше какво да прави. Беше решил да представи по възможно най-бързия начин този коварен договор на граф фон Бисмарк, а и снабденият с министерски печат оригинал щеше да притежава по-голяма доказателствена сила в ръцете на всемогъщия човек, отколкото един нератифициран препис и накрая реши, без повече да се колебае, да вземе брошурата.

След като го стори, заключи отново куфарчето и излезе от стаята. Пъхна дубликата под пътеката, добави няколко банкноти като възнаграждение за услужливата сервитьорка и напусна незабелязано сградата.

С един файтон се отправи незабавно към жилището на Бисмарк, окрилен от надеждата, че той ще му помогне да залови капитана. Стернау и спътниците му бяха потеглили да пленят този злодей, ала той бе изчезнал безследно. Сега морският разбойник сам се подлагаше под ножа. Щеше да бъде принуден да разкрие всички тайни около Родриганда, а и да даде информация за съдбата на Стернау, в случай че му бе известна.

Когато пътуването стигна целта, Курт научи, че е невъзможно да говори с Бисмарк, тъй като понастоящем той се намира при краля. Без много да му мисли, Курт потегли към кралския дворец. Тук бе уведомен, че няма определен час за аудиенция. Той дигна рамене и заяви на дежурния адютант:

— И въпреки това настоявам, хер полковник!

— Но вие не сте в униформа, хер лейтенант!

— Нямах време да я облека.

— За такива неща винаги трябва да се намира време. Негово Величество постоянно носи униформа. Ще получа най-строго мъмрене, ако доложа за вас в този ви вид. Освен това в момента при краля е Негово превъзходителство фон Бисмарк.

— Точно Негово превъзходителство търсех. И ми бе много приятно, когато узнах, че е при Негово Величество. Мога само да ви съобщя, хер оберст, че се отнася за извънредно важна работа, която не търпи отлагане. Тази важност ми дава смелостта да прекъсна дори и най-сериозния разговор на тези високопоставени лица. Грози ни опасност — касае се за незабавното арестуване на един шпионин и държавна измяна и в случай че откажете да съобщите за мен, ще бъда принуден да прехвърля отговорността върху вас.

Флигел-адютантът^[1] изгледа учудено младия мъж, заставен да говори така настойчиво.

— Значи твърдите, че носите важни и неотложни известия?

— Така е.

— И искате да ги доложите на граф фон Бисмарк в присъствието на краля?

— Да.

— Е, щом го казвате, принуден съм да съобщя за вас. Но, млади човече, обръщам ви внимание, че с вашата кариера е свършено, ако си издействате достъп до Негово Величество за неща, които не са толкова важни, както ги намирате вие. Нека отговорността падне върху вас!

— Тъй вярно! — отвърна Курт уставно, но не без известна самоувереност.

Адютантът потъна в покоите на Негово Величество и не след дълго отново се появи. По негов знак Курт влезе. Озова се пред двамата най-велики мъже на Германия.

Крал Вилхелм само преди няколко седмици бе победил Австрия и Южна Германия. Бе показал, че е достоен наследник на Фридрих Велики и е подготвен да добие престиж със слово и меч. Наистина още не бе на върха на славата си, която постигна няколко години по-късно при Версай, но враговете му чувстваха в негово лице смел и обигран противник и тайно и явно плетяха интриги срещу него.

С един удар той се бе превърнал в един внушаващ страх, влиятелен монарх, разбира се, с помощта на стоящия в момента до него човек. Железният канцлер, с приписваните му от клюката три косъма, беше душата на пруската политика. Никой дипломат не смееше да предприеме ход, без да се е посъветвал с него. Беше не само чиновник, а и приятел на своя величайши монарх и неговите очи, прозирали всички комплоти на неприятелите, сега с удивление се спряха на младия, едва двадесет и пет годишен мъж, осмелил се да се яви в такова невзрачно облекло.

Кралските очи също се отправиха със сериозна очаквателност към Курт, който, след един благоговеен поздрав, спокойно зачака да бъде заговорен.

— Вие сте лейтенант Курт Унгер, за когото ми доложиха? — осведоми се кралят.

— Да, Ваше Величество — отвърна скромно Курт.

— В какви войски служите?

— Досега бях на служба при Негова светлост Великия херцог фон Хесен, но вече съм преместен при гвардейските хусари на Ваше Величество.

— Министърът на войната ми спомена за вас. Бяхте горещо препоръчан, но въпреки това в определени среди се смята за много дръзко от ваша страна да постъпите в гвардията.

— Вече ми дадоха да го разбера, Ваше Величество.

Лека състрадателна усмивка плъзна по откритото лице на владетеля.

— Независимо от това се надявам, че ще изпълнявате задълженията си. Но как ви хрумна да се явите в облекло, крайно неподходящо по тези места?

— Ето моето извинение, Ваше Величество.

Курт извади секретния договор и го подаде с почтителен поклон на краля. Той взе документа и го прелисти бегло. Лицето му тутакси прие израз на изумление. Приближи до прозореца, поглъщайки ред след ред и когато свърши, подаде листата на граф фон Бисмарк:

— Четете, екселенц! Този момък ни донесе важни известия.

До този момент Бисмарк бе стоял неподвижно, едва удостоил с бегъл поглед лейтенанта. Сега взе документа и го прегледа набързо. Нито една черта на желязното му лице не издаде впечатлението, което му бе направил. Когато приключи, хвърли първия по-обстоен поглед на Курт.

— Хер лейтенант, как попадна тази харта у вас?

— Чрез кражба, Ваше височество — отговори запитаният.

— Виж ти! — усмихна се министърът. — И кое наричате кражба?

— Противоправното присвояване на чужда собственост.

— В такъв случай е напълно възможно да оправдая престъплението ви.

Според мен тези книжа са собственост на Негово Величество и присвояването им е станало по съвсем правомерен път. Кой беше досегашният притежател?

— Генерал Дуе ги предаде на един мъж, който се представя за американец, но всъщност е испански шпионин.

— И къде се намира?

— Тук, в Берлин, в хотел „Магдебург“. Ако Негово Величество и екселенц разрешат, ще опиша събитията, благодарение на които станах притежател на този документ.

— Разказвайте! — нареди заинтригувано кралят.

Курт започна разказа си. Когато приключи, кралят пристъпи бързо към него, подаде му ръка и каза ласкаво:

— Вие ни оказахте голяма услуга, лейтенант, благодаря ви. Много добре сте направил, като донесохте оригинал, а не сте снел препис. Сега сте свободен, а аз ще взема необходимите мерки да бъдат заловени лицето Дуе и онзи Шоу. Радвам се, че сте в моята гвардия. Представихте се добре и си осигурихте моето благоразположение. Бъдете уверен, че няма да ви изпусна от погледа си!

Кралят подаде още веднъж ръка на Курт, който я докосна смирено с устни. Бисмарк също приближи и му връчи десницата си.

— Лейтенант — заговори — харесвам съобразителните и дейни хора. Ние вероятно не се виждаме за последен път. А сега ви моля да запазите пълна дискретност. Никой не бива да разбере какво ви е довело при Негово Величество. Сега ние знаем със сигурност, че французите искат война и ще съумеем да застанем подготвени срещу врага. Това е много важно и го дължим на вас. Можете да бъдете сигурен, че няма да ви забравя! Сега вървете с Бога!

Курт напусна двореца. Дори не помисли за файтона си — беше опиянен от щастие. Двамата велики мъже го бяха удостоили с честта да се сбогуват лично с него и сега какво го беше грижа за всичките му противници — от генерала до последния лейтенант. Потънал в мисли, вървеше напосоки по улиците, докато накрая разбра, че е поел в погрешна посока. Повика едно купе и се отправи към къщи.

Там го очакваха с нетърпение. Всички седяха в приемната и го посрещнаха с добродушни упреци за дългото отсъствие, което не можеха да си обяснят.

— Ние те чакаме да се върнеш от отсрещната гостилница — рече графът, — а ти пристигаш с файтон. Къде всъщност беше?

— Не можете да отгатнете! — засмя се той. И, поглеждайки се, продължи: — Вижте тези дрехи, един селски учител се облича по-добре, а аз бях с тоя костюм при краля!

— При краля? Невъзможно! — възкликнаха от всички страни.

— И все пак! Бях при краля и Бисмарк!

— Шегуваш се! — подхвърли дон Мануел.

Розичка се вгледа в своя другар от детинство. Познаваше го добре. Видя светналите очи, поруменелите страни и се увери, че не се шегува с тях.

— Вярно е, бил е при краля и му личи — констатира тя.

Красивите й очи заблестяха от искрена радост. Гордееше се с факта, че Курт е разговарял с толкова високопоставени личности.

— Значи наистина? — попита майката младия мъж.

— Да — кимна той.

— Боже мой, в тоя костюм! — ужаси се графът. — И какво те прихвана да отиваш при Негово Величество и екселенц?

— Не мога да кажа. Обещах на тези велики мъже пълна дискретност и ще помоля и вас да не давате гласност за моята аудиенция. Все пак за ваше успокоение ми се иска да кажа, че на сбогуване бях удостоен с голямо отличие. Удаде ми се възможност да окаже неоценима услуга на двамата държавници. Те ми стиснаха ръка с уверението, че няма да ме изпускат от поглед.

— Чудесно, великолепно! — възкликна ликуващо Розичка.

Възторгът й увлече Курт и той добави:

— Трябваше много да разказвам — за Испания, за Родриганда, а сега кралят иска да говори с Великия херцог. Вероятно всички ще бъдете представени и можем да се надяваме, че под кралската закрила нашите издирвания най-сетне ще доведат до резултат.

— Дай Боже! — обади се Розета де Родриганда. — Но ти отиде да говориш с капитана. Той къде е? Къде го остави?

— Навярно в този миг го арестуват — поясни Курт.

Тук той се заблуждаваше. Докато споделяше с близките разговора с Шоу и пребиваването си в хотел „Магдебург“ — доколкото позволяваше дискретността, — капитанът бе отново в хотела си. Беседата с пратеника на Русия не бе продължила дълго. Той се върна и първата му мисъл в стаята бе за важния документ.

Отвори ръчното куфарче, за да се позанимае по-обстойно с него, отколкото бе възможно в присъствието на френския генерал. И подскочи уплашен — документът беше изчезнал.

Прерови с припряна бързина куфарчето — нямаше го. Претърси стаята, независимо, че много добре си спомняше, че го бе заключил в куфарчето — напразно. Позвъни. Появи се сервитьорката. Тя отново бе оставила дубликата на мястото му, беше прибрала и щедрото възнаграждение.

— Някой да е бил тук в мое отсъствие? — запита я.

— Не, никой не е питал за вас — отвърна тя.

— Имаме предвид, дали някой не е бил в тази стая?

— Не.

— И все пак някой трябва да е бил тук!

— Как би било възможно? Та нали заключвате стаята си.

— Навярно има дубликат, за което по-рано не се сетих. Аз съм ограбен, позорно ограбен!

— Ограбен? — попита тя, пребледняла от страх.

Трябваше да има някаква грешка. Не можеше да допусне, че лейтенант Унгер е крадец.

— Вие се изплашихте, пребледняхте! — извика капитанът. — Вие самата сте била! Казвайте къде е документът! Трябва да го получа обратно, незабавно, незабавно!

При думата „документ“ момичето веднага се окопити. Значи не се касаеше за обикновена кражба. Беше изчезнал някакъв документ. Ако го беше взел лейтенантът, сигурно имаше право.

— Аз? — възмути се. — Какво ви скимна! По този начин до никъде няма да я докарате, хер капитан! Къде държахте документа?

— Тук в малкото куфарче.

— А не беше ли заключено?

— Напротив.

— И си въобразявате, че едно почтено момиче ще седне да разбива куфара ви?

— Не е бил разбит, а отключен — уточни той.

— И откъде пък ще се намери ключ точно за вашия куфар!

— С шперц…

— Я не ставайте за смях! Една сервитьорка ще се занимава с шперцове! Още сега ще отида при хотелиера да му кажа, че изкарвате мен — неговата сродница, джебчийка!

— Да, вървете! Извикайте хотелиера! Документът на всяка цена трябва да се намери.

Тя тръгна, а той остана да шари из стаята, обхванат от смущение и възбуда. В момента, в който стигна фоайето, влязоха няколко души, а един случаен поглед към изхода я извести за наличието на полицаи. Един от влезлите я запита:

— Сервитьорка ли сте тук?

— Да — отговори.

— Къде е съдържателят?

— В кухнята.

— Заведете ме при него!

Тя отведе човека до кухнята и му посочи хотелиера. Служителят се обърна към него:

— При вас е отседнал чужденец, записан под името капитан Шоу?

— Да, майн хер.

— Добре, съвпада. Верни данни сте представил. Аз надникнах в регистъра за чужденци в полицията. Ето и значката, удостоверяваща, че съм полицай. Капитанът тук ли е?

Хотелиерът разгледа значката, кимна и отговори:

— Току-що се върна. Ще го намерите на първия етаж, стая номер единадесет.

— Добре. Дошъл съм да го арестувам. Но вие наредете на персонала си много да не дрънка!

Чиновникът излезе от кухнята и изкачи стълбите. Единият от придружителите му остана в началото на стълбището, а другият горе. Полицаите се разположиха из фоайето. Лесно намери номер единадесет. Служителят почука и влезе при последвалата покана.

— Най-сетне! — провикна се капитанът нетърпеливо. — Вие ли сте съдържателят?

— Не, хер капитан.

— Ха! А кой тогава? — учуди се Шоу.

— Имам честта, служител от местната полиция.

Капитанът се стресна, ала бързо се съвзе и каза:

— О-о, тъкмо навреме, майн хер. Аз съм ограбен и…

— Ограбен? Хмм! — насили се да се усмихне служителят. — И какво ви е изчезнало?

— Един много важен документ.

— Ето как се заблуждавате. Този документ не ви е бил откраднат, а конфискуван.

Шоу се дръпна крачка назад. Беше като поразен от мълния.

— Конфискуван? — изломоти. — От кого?

— Подобни неща не се обсъждат.

— Но кой има право да се рови в багажа ми, докато отсъствувам?

— Всеки честен гражданин, който желае да предпази страната си от вероломство. Капитан Шоу, или както там се казвате, последвайте ме, вие сте арестуван!

Ако Шоу се бе стъписал преди малко, сега пред откритата опасност в миг възвърна хладнокръвието си. Ясно бе, че арестуват ли го, е загубен. Трябваше да избяга. Но как? Коридорът при всички случаи се пазеше, значи единственият изход водеше през прозореца. Полицаят трябваше да бъде изигран. Но за тая цел бе необходимо да се доближи до него, без да предизвика подозрението му, тъй като Шоу не без основание предполагаше, че онзи носи оръжие. Ето защо направи удивена физиономия, посегна към куфара, отвори го и каза:

— Хер комисар, трябва да има някаква грешка. Погледнете в куфара!

Намиращите се вътре препоръки и легитимации ще ви…

Повече не продължи. Беше се приближил достатъчно до служителя — държеше куфарчето на педя от него. При онова „ви“ го остави да падне и стисна ненадейно гърлото на неочакващия нападение полицай с такава сила, че дъхът му секна. Лицето му посиня, ръцете конвулсивно ловяха въздуха, крайниците потрепериха, ръцете се отпуснаха и Шоу го плъзна на земята. Полузадушен, полицаят бе изгубил съзнание.

— Така, наполовина вече съм спасен! — процеди Шоу. — Какво е един кашок срещу капитан Грандприз!

Заключи куфарчето, отиде до прозореца и го отвори. В момента тротоарът беше безлюден, не се виждаха и полицаи. Пред съседната къща бе спрял файтон. Кочияшът стоеше до него. Шоу стъпи на прозоречната рамка. Скокът бе висок, но не опасен. Едно прелитане и Ландола се намери на плочника, без някой да е видял, откъде се взе така внезапно.

С куфарче в ръка, пиратът отиде спокойно до файтона, качи се и заповяда:

— Посока „Фридрихщрасе“, впоследствие ще уведомя къде искам да сляза.

Миг по-късно купето затрополя. Тъй като бе най-важно да заличи следите си, спря файтона още преди да са стигнали споменатата улица, плати и продължи пеша. Сетне, след като бе минал по няколко улици и преки, взе втори файтон и съобщи вярната посока на кочияша. Когато пристигнаха, нареди му да чака, изкачи някакви стълби, почука на вратата и влезе при последвалото високо и повелително „Entrez!“^[2]. Застана пред генерал Дуе.

— Вие, капитане? — удиви се онзи. — Какво ви води толкова скоро?

— Да ви предупредя, екселенц — гласеше отговорът. — Трябва да бягате незабавно. Предадени сме.

— Невъзможно!

— Но е тъй! Аз се изплъзнах, само защото успях да се справя с полицая и скочих на улицата през прозореца.

— Horrible!^[3] Кой може да ни е предал?

— Не знам.

— А документите ви?

— Хартата е конфискувана.

Генералът пребледня.

— В такъв случай сме изгубени, ако ни спипат — отбеляза. — Трябва да сте забъркал някоя ужасна глупост. По пътя ще ми разправите.

— Искате да пътуваме заедно?

— Това е най-доброто. Няма да прехвърлям руската граница. Трябва да се насочим към Саксония, но не с железницата, защото ще ни заловят.

— Долу ме чака файтон.

— Добре. Ще тръгнем с него, но ще правим чести смени, докато напуснем града, пък сетне ще видим. Спасихте ли парите си?

— Да.

— Ще трябва да оставя куфара си, ала наличната ми сума е предостатъчна, та да седна да жаля и за него. Напред!

Той пъхна портфейла в джоба си, взе шапката и пардесюто и напусна жилището. Файтонът отнесе двамата бегълци.