Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (8)

8. Лейтенантът от простолюдието

Курт се намираше в Берлин. За да се откъсва от време на време от самотата на Райнсвалден и отвлича от печалните мисли, Розета Стернау беше купила една вила в Берлин и всяка година прекарваше тук няколко седмици. Вчера бе пристигнал дон Мануел със старата Фрау Стернау и внучката си. Едва тази заран се бе удала възможност на Курт Унгер да отпътува от Дармщат за Берлин. Беше отседнал във вилата, малко преди да се върне от разходка Фрау Стернау с Розичка.

Курт често правеше пътувания по военна служба. Само преди няколко дена се бе завърнал от едно такова, ала възпрепятствуван от служебни задължения, не бе намерил веднага време да отскочи до Райнсвалден. А когато сетне посети майка си и стария хауптман фон Роденщайн, научи, че Розичка вече е заминала за Берлин.

Сега стоеше в стаята си във вилата и обличаше парадната униформа, за да започне служебната си визита. Хусарската униформа великолепно му прилягаше. Многообещаващият хлапак се бе превърнал в чудесен млад мъж. Не бе израсъл наистина прекалено на ръст и ширина, ала изпълнените със сила форми говореха, че мускулите и нервите са минали през необичайна школовка. Сред силно мургавите черти рязко изпъкваше необикновено високото и широко чело, което обаче в никой случай не можеше да се нарече некрасиво. Лицето му носеше отпечатъка на особена сериозност, която внушаваше уважение към младия офицер. Който надникнеше в откритите му очи, неизменно стигаше до убеждението, че няма пред себе си посредствен човек.

В това време колата изтрополя пред портата. Курт пристъпи бързо до прозореца да хвърли един поглед долу, ала успя само да мярне сенките на изчезващите във входа дами.

— Розичка — възкликна и по лицето му се разля щастлива усмивка. — Ах, колко дълго не съм я виждал! Сега тя е във възраст, когато човек се променя за седмици повече, отколкото иначе за години. Трябва незабавно да отида при нея!

Той се спусна по стълбите към приемната, където се намираше дон Мануел, за да посрещне двете дами при завръщането им. Тук, в свободното пространство на стаята, където външността на Розичка имаше възможност да изпъкне още повече, отколкото в тясното купе, тя оказваше едно направо омагьосващо въздействие. Та нали Стернау, нейният баща, се отличаваше с висока, могъща фигура, а Розета де Родриганда, майка й, спокойно можеше да се мери по красота с коя да е друга. При това положение би следвало да се очаква, че дъщерята ще съчетае превъзходните качества на своите родители.

Курт спря запленен при вратата. Розичка се бе обърнала към него.

— Та това е Курт, нашият добър Курт! — ахна тя, като изтича към него и протегна и двете ръце за поздрав.

Той опита да превъзмогне впечатлението, от което сърцето му затупа силно, поклони се дълбоко, пое изящната й ръка и я докосна леко с устни. Още не бе в състояние да произнесе и дума. Треперенето в гласа би го издало.

Тя го погледна учудено и повдигна леко фино очертаните си вежди:

— Полкова отчужден и официален! Нима хер лейтенантът вече не ме познава?

— Вас да не позная, милостива фройлайн? — попита, правейки могъщо усилие да се съвземе. — По-скоро не бих познал самия себе си.

— „Милостива фройлайн“ и на „ви“! — плесна тя с ръце и се заля в сребрист смях. — Аха, да не би внезапно да си спомнихте обстоятелството, че мама е графиня де Родриганда?

— Така е — отвърна й смутено.

— Курт, защо по-рано не се замисляше над този факт. Аз бях Розичка, а ти Курт и се надявам така да остане и занапред! Или хер лейтенантът се е възгордял откак, както чух, са го преместили при гвардейските хусари?

Едва сега тя го огледа по-внимателно. Дяволитата усмивка, образувала две очарователни трапчинки по страните й, отстъпи място на лека руменина.

Той вече бе преодолял вълнението си. С честен, ведър поглед улови ръцете й, а и нейните очи заблестяха, когато й заговори с щастлив глас:

— Благодаря ти, Розичка! Аз съм си все предишният, изпълнен с готовност да премина за теб през хиляди огньове, да се бия заради теб с цяла армия врагове.

— Да. Ти винаги си бил готов да се жертваш за немирната, неблагодарна Розичка. Все пак няма да те пращам да минаваш огньове, нито да те изправям пред армия от неприятели, при все че тъкмо днес бих имала повод да те видя като моя рицар с меч в ръка.

— А, възможно ли е, Розичка? Да не са те оскърбили? — попита я със светкавици в очите.

— Малко — отвърна тя.

Докато той се осведомяваше, в разговора се намеси и дон Мануел.

— Била си оскърбена? От кого, детето ми?

— От някой си лейтенант фон Рафенов. Служи при гвардейските хусари, точно както нашият Курт. Впрочем, аз отбих победоносно този недостоен набег! Нали така, стара майко?

— Да, справи се — отговори фрау Стернау. — Никога не бих помислила, че това дете ще прояви такава находчивост, още при първите си стъпки в света.

— Заинтригуван съм — рече дон Мануел. — Я разкажете все пак!

Насядаха и фрау Стернау разказа поред събитията. Графът запазваше спокойствие, ала Курт ставаше все по-възбуден. Когато разказът свърши, подскочи и извика:

— За Бога, това е прекалено! Този човек ще бъде принуден да застане пред острието ми!

Дон Мануел го спря с движение на ръката и предупреди сериозно:

— Не така, скъпи Курт. По този начин още с встъпването си в офицерския корпус ще превърнеш твоите камарад в неприятели.

— Що се отнася до тях, бях предупреден, че вероятно ще ми бъде направен бойкот от самото ми постъпване. Та нали в гвардията е възприет познатият обичай да се подлива вода на офицерите от буржоазията. Така че една покана за дуел на този Рафенов едва ли ще породи повече врагове, отколкото и бездруго ще намеря.

— По този въпрос може да се говори по-късно — рече графът усмирително. — Но последните ти думи ме подсетиха, че наближава часът да се явиш при министъра на войната. Препоръчан си добре пред него, пък и досегашните ти заслуги са още по-добра препоръка, тъй че се очаква да бъдеш любезно посрещнат. Бих желал да бъде така през цялата ти днешна обиколка.

Нещата бяха временно уредени и Курт се сбогува, за да извърши предписаната визита на своите началници. В себе си той тайно се зарече да не позволява на никой офицер да хвърля и най-малкото петно на честта му, а онзи Рафенов при първа възможност да удари през палците.

Долу вече го чакаше удобно купе, теглено от един кон и той се качи, за да приключи час по-скоро при министъра на войната, защото бе получил заповед да му съобщи за себе си, нещо, което иначе не бе възприето за младите офицери, отпращани само до техния командир на полк. Това обстоятелство даваше да се разбере, че има причини да му се оказва тази изключителна чест. Необикновеното предпочитание пролича и по друго — беше пропуснат незабавно, независимо че в чакалнята много хора чакаха за прием.

Министърът го посрещна дружески, усмихна се със задоволство при неговата външност и заговори:

— Вие сте още млад, хер лейтенант, но ми бяхте препоръчан и аз съм благоразположен да взема под внимание тази препоръка. Въпреки младостта си, обстойно сте изучил и опознал военната организация на много чужди страни. Чел съм ваши работи в това отношение и не мога да не дам одобрението си. Мисля, че вашият талант чертае големи надежди и бих се радвал да доживея деня да ви изтегля в Генералния щаб. Няма да крия, че вероятно ще срещнете трудности в новия си полк, свързани с традицията в гвардията. Ще ви помоля да не вземате под внимание тези трудности, доколкото го позволява офицерската ви чест. Ще ви посрещнат студено и отблъскващо и ето защо съм написал няколко реда, които ще връчите на вашия полковник. Това е едно изключение, имащо за цел да облекчи първите ви стъпки. Вървете с Бога и се надявам скоро да чуя, че сте намерил истинското си място в новата среда!

Той подаде на Курт едно запечатано писмо, адресирано до полковника и го освободи с доброжелателна усмивка.

Началото бе окуражаващо, но за съжаление продължението се оказа по-малко радващо.

Оттук Курт се отправи към казармата, за да се представи служебно на командира на полка. Един ординарец съобщи за него. Полковникът седеше до бюрото си, зает с подписването на разни документи, а край него стоеше адютантът фон Бранден, подавайки му нещата, след което ги попиваше и поставяше в една папка.

Когато Курт влезе, полковникът само го погледна бегло и промърмори нещо неразбрано, докато адютантът се поклони студено и формално, без да му подаде ръка. След като свърши с работата, командирът се изправи и огледа неблагосклонно лейтенанта през монокъла си.

— Доста необичайно, един хесенски пехотинец при гвардейските хусари! Би трябвало да го обмислите, ние тук в гвардията сме придирчиви. Запознахте ли се вече с офицерите от полка?

— Не, хер оберст!

— Така, щом сте ерген, ще трябва и да се храните в казиното. Оберлейтенант фон Бранден ще се погрижи за останалото.

— Аз живея у едни мои близки и най-покорно моля да позволите да се храня у тях!

Полковникът понечи да избухне, ала му мина друга мисъл.

— Знаете, че всъщност това е против предписанията, но ще видим. Във всеки случаи… много радост няма да изживеете при нас. Явете се утре сутринта точно в девет часа пред строя за служба! Сега сте свободен.

Курт извади писмото, подаде го и козирува:

— На заповедите ви, хер оберст! Но преди това трябва да ви предам тези редове по нареждане на Негово превъзходителство министъра на войната.

Той се обърна и напусна стаята, звънтейки с шпорите. Полковникът поддържа известно време писмото, с отправен към адютанта поглед.

— Противен тип — отзова се онзи гневно.

— Не мога да разбера защо Негово превъзходителство му е поверил това служебно писмо. Или съдържанието е от частен характер? Да видим!

Отвори го и зачете:

„Хер оберст!

Приносителят на писмото е горещо препоръчан от висша инстанция. Очаквам неговите камарад да се съобразят с това обстоятелство, както аз вече ценя способностите му, след съответната проверка. Не бих желал буржоазният му произход да е причина за враждебно посрещане.“

Полковникът остана с отворена уста.

— Всички дяволи! — изруга. — Та това си е направо препоръка! И при това написана собственоръчно от самия министър! Но умът ми не побира едно такова застъпничество за нашата аристократична среда. Тук престава дори властта на един министър. Пък и тоя Унгер, въпреки самоувереното му държане, не е човекът, заради когото ще рухнат нашите стари, изпитани правила.

Курт се отправи сетне към двамата си непосредствени началници в ескадрона — майора и ротмистъра. Приемът беше оскърбително хладен, направо пренебрежителен. Той предусещаше, че му предстоят сериозни изпитания, беше се създал сплотен фронт срещу него. Само младият лейтенант фон Платен — родственик на майора — го бе поздравил сърдечно и спечели по този начин симпатиите му, въпреки че си размениха само няколко думи. Но пък Платен трябваше да изтърпи нападките на останалите.

— Надявам се, занапред вашето добро сърце да не ви погажда подобни номера, драги Платен — предупреди майорът, след като Унгер се бе отдалечил.

— Моето добро сърце никога не изисква нещо от мен, което съвестта ми не търпи — заяви донейде двусмислено лейтенантът. Външността и съвършените обноски на Курт го бяха предразположили и той почувства, че ще е несправедливо да посрещне с неприязън новия камарад.

Курт се върна в къщи и разказа на дон Мануел как е бил посрещнат от господата. Когато приключи с вестите си, графът сви рамене и рече усмихнат:

— Горе-долу това и очаквах. Гвардията във всяка страна е най-надменният корпус, а да се служи в един гвардейски полк, на всичкото отгоре пък и конен, и до днес навсякъде си остава привилегия за благородници.

— Но аз не съм настоявал да прониквам в тази среда — възрази младият лейтенант. — Изпълнявам само възложената ми заповед.

— Така е! В края на краищата твоите камарад също ще трябва да стигнат до това гледище, пък и ти си човек, който, въпреки липсата на „фон“, ще съумее да си извоюва необходимия престиж и в един полк на гвардейската кавалерия.

— Ще направя всичко възможно да оправдая високото Ви мнение за мен.

— Твърдо съм убеден в това. И доколкото като чужденец зная за пруската история и армия, предимствата на произхода сами по себе си не могат да помогнат на човек да се издигне и пруските крале винаги са умеели да възпират присъщото за младите благородници високомерие, зад което не се крие нищо. Следователно отблъскващото държане на офицерите не бива да те безпокои, скъпи мой Курт. Впрочем в твое отсъствие получих няколко реда от Великия херцог фон Хесен, който се намира в Берлин и…

— Великият херцог в Берлин? — пресече го бързо Курт. — Как така е насам? Та аз едва онзи ден говорих с него в Дармщат.

— Бил е помолен телеграфически да се яви при краля на Прусия. От редовете разбрах, че се касае за неотложни дипломатически дела. Може би във връзка с новото отношение на Хесен към Прусия — нали в приключилата война стояха на враждебни позиции, а може и да се отнася за нещо съвсем друго. Хер фон Бисмарк е един изключителен ум и борави с необичайни, дръзки числа. Фактът, че се е наложило толкова спешно присъствието на Великия херцог, дава да се заключи за важни неща. По този начин му се придава авторитет на престижна личност, а оттук пък и неговото влияние ще придобие една по-голяма дълбочина. Това ме радва и заради теб. Великия херцог ме моли да го посетя и аз ще се възползувам от възможността да го уведомя как са посрещнали неговото протеже. Убеден съм, че ще те подпомогне да получиш едно блестящо удовлетворение.

Графът секна посред речта си, ослуша се и пристъпи към прозореца. Пред портата бе спряла карета, но пасажерите бяха вече слезли и не се виждаха. Сетне във вестибюла се чуха гласове и без оповестяване от страна на слугата, вратата се отвори. Появи се Розета Стернау, някогашната графиня Розета де Родриганда и Севиля. Зад нея се виждаше красива, макар и вече не в първа младост дама.

— Мила моя дъще! — огласи ликуващо изненадата си графът. — Как е възможно да те видя тук, толкова скоро след нашата раздяла?

Тя се устреми към него, притисна се в обятията му и го разцелува.

— Дойдох, за да ти доведа много обичан и сърдечно желан гост, скъпи папа. Погледни и отгатни!

Тя посочи дамата, която бе влязла след нея и графът й отправи изпитателен поглед. Красивото й лице носеше отпечатъка на доброволни лишения и безмълвно страдание, което се забелязваше в същата степен и в чертите на Розета Стернау.

При все че се струваше позната на графа, той поклати глава и рече:

— Не ме карай да гадая, Розета, а поднасяй изненадата, с която искаш да ме зарадваш!

— Е, добре! — съгласи се тя. — Тази дама е мис Ейми Дридън.

— Твоята приятелка, отдавна изчезнала безследно? — вметна бързо дон Мануел.

Розета потвърди.

Тогава графът пристъпи към Ейми, протегна насреща й ръце и заговори със сияещо от радост лице:

— Добре дошла, от все сърце добре дошла! Прекалено много тъжни неща се случиха, откак се видяхме за последен път. Колко много се зарадвахме, когато преди половин година получихме от Лондон първото писмо от вашия баща! И колко жалко, че не е възможно и той да бе дошъл с вас в Германия! Смятам, че сега ще ни погостувате порядъчно!

Ейми кимна бавно:

— С радост приех предложението на Розета да я посетя, докато татко се занимава с политика в Мексико. Отначало мислех да го придружа, но след натрупания печален опит, той не пожела да ме подхвърля отново на опасностите на тази полудива, объркана от войната страна. Преди да ви разкажа подробно нашата съдба, само ще съобщя, че пътувах директно за Райнсвалден, намерих там Розета и незабавно потеглих с нея за Берлин.

— И много добре сте сторила, мис Ейми. Позволете да ви представя моя млад приятел — лейтенант Курт Унгер!

— Унгер? Това име ми е известно. Така се казваше един корабен капитан, чиито брат беше прочут прериен ловец.

— Капитанът беше мой баща — намеси се Курт.

— О, хер лейтенант, в такъв случай мога да ви разкажа за вашия баща — забеляза англичанката. — За съжаление зная неговата съдба само до момента, в който е напуснал хасиендата дел Ерина.

Всички насядаха, за да продължат разговора. Ейми подхвана разказа си за онова, което бе научила от Педро Арбелец и което предизвика у Курт голямо изумление. Току-що бе приключила с приключението на Гърмящата стрела в Пещерата на кралското Съкровище и прекъсна изложението си със забележката:

— Разбрах от Розета, че не е получила писмото ми, което й бях изпратила чрез Хуарес. Но тогава може би и пратката на хасиендерото също така не е стигнала до ръцете ви?

— Пратка? До мен? — запита Курт учудено. — Нищо не съм получавал.

Отговорът обърка Ейми.

— Нали вие сте синът на морския капитан Унгер?

— Така е — гласеше отговорът.

— Е, вашият чичо получил от Бизоновото чело част от съкровището, за което преди малко разказах, малка част наистина, ала представляваща все пак голямо състояние. Било решено половината от нея да бъде изпратена в родината, за да обезпечи вашето образование. Няколко години след изчезването на Стернау, хасиендерото Педро Арбелец дойде в Мексико сити и предаде скъпоценностите на Бенито Хуарес — Върховен съдия по онова време — да ги изпрати в Европа.

— Не съм получавал и най-малката дреболия — повтори Курт. — Пратката или се е изгубила или е била отправена до друго лице.

— Хасиендерото изобщо не знаеше адреса ви, известно му бе само, че се намирате в някакъв замък в близост до Майнц, обитаван от някой си капитан фон Роденщайн и че баща ви е морякът Унгер. Ето защо пратката бе адресирана до една банкерска къща в Майнц, чиито шеф трябваше да ви издири.

— Би трябвало да ме е открил. Вероятно пратката е претърпяла злополука по пътя.

— Върховния съдия я застрахова.

— В такъв случай остава да получа стойността. Необходимо е само да се разбере коя е била банкерската къща.

— Тогава чух името от устата на хасиендерото, ала ходът на последвалите събития го заличи от паметта ми. Но при едно издирване нещата ще се изяснят. Аз и татко бяхме пленени от Пантерата на Юга и отвлечени в най-южните територии на Мексико. Там бяхме държани като пленници, додето влиянието на Хуарес дотолкова се разшири, че стигна и до нашите планини. Едва преди осем месеца получих отново свободата си. Сигурно ще ме извините, че съм забравила едно име, което толкова малко ме е касаело.

— О, мис Ейми, към вас не може да бъде отправен ни най-малък упрек.

Напротив, сърдечно съм ви благодарен, че ме уведомихте по този въпрос. Споменавате скъпоценности. Следователно не става дума за пари?

— Не. Макар и да не съм виждала предметите, знам, че са се състояли от огърлици, накити, гривни, пръстени — произходът им се губи във времената на древно Мексико, — инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Значи щях да притежавам цяло състояние, ако бях получил своята собственост. В тази мисъл има нещо пленително. Аз в никой случай не съм користолюбив, но въпреки това ще предприема едно разследване в Майнц. При това съм задължен, дори само заради татко и чичо, да гледам на предметите като на завещание. А сега разказвайте по-нататък, моля ви!

И Ейми продължи своя разказ. А той от минута на минута ставаше все по-завладяващ и слушателите не ги сдържаше на местата. Наставаха и наобиколиха разказвачката, седнала недалеч от прозореца. Онова, което тъкмо излагаше, не бе узнала от друг, а лично бе изживяла, по-точно приключението с морския разбойник Ландола при плитчината Педро. В един момент погледът й машинално се отправи към улицата. В следващия нададе вик на удивление и се отдръпна незабавно от прозореца.

— Какво има? Какво те стресна? — пристъпи към нея Розета.

— Боже мой, да вярвам ли на очите си? — извика Ейми, посочвайки някакъв мъж облечен в скромен костюм, който се разхождаше бавно по отсрещния тротоар и обследваше с любопитен поглед графската вила.

Беше капитан Шоу. В компанията на офицерите бе съумял да потисне изненадата си, когато бе споменато името Стернау, ала реши да събере информация. Сега бе дошъл и за свое задоволство забеляза малка кръчма срещу вилата, в която лесно би могъл да се осведоми.

— Имаш предвид господина, който върви отсреща? — попита Розета, проследявайки погледа на приятелката.

— Да, същия!

— Познаваш ли го? Почти би било за чудене да се намери някой в Берлин, когото познаваш.

— Дали го познавам? Този човек! — извика тя, пребледняла от възбуда. — Видях това лице в ситуация, която никога няма да забравя!

— И кой е?

— Не е никой друг, а самият Ландола, морският разбойник!

Не може да се опише какво могъщо въздействие оказаха тези думи. Един миг слушателите останаха смаяни, ала сетне се разрази истинска буря.

— Ландола, капитанът на „Ла Пендола“! — възкликна Розета.

— Капитан Грандприз, пиратът! — обади се графът. — Не се ли заблуждавате?

— Не — отговори Ейми. — Който е видял тази физиономия, макар и един-единствен път, не може да се заблуди.

Курт не бе продумал. Беше пристъпил до прозореца и изпиваше с очи човека, както орел плячката си.

— Наблюдава къщата — промълви графът.

— Знае, че живеете тук — добави Ейми.

— Разрушителят на нашето щастие крои нови гадости — рече Розета.

— Влиза в онази кръчма — отбеляза сега Курт. — Сигурно ще иска да събере сведения за нас. Е, да, и ще бъде обслужен.

С няколко бързи крачки вече беше вън. Изтича до стаята си и смени униформата с най-скромния си цивилен костюм. Сетне се отправи през улицата отсреща в кръчмата. Когато влезе, лицето му бе угрижено, с разочарования израз на човек, комуто са отхвърлили молбата.

Капитан Шоу — единственият посетител, както преди това Рафенов — седеше на една маса. Той бе видял Курт да излиза от вилата на графа и веднага реши да се обърне към него. Когато младият мъж понечи да седне на друга маса, той го покани:

— Не бихте ли дошъл при мен? Тук е толкова самотно, а пред чаша компанията е за предпочитане.

— Напълно споделям това мнение, майн хер, и ще приема поканата ви — отвърна Курт.

— И добре ще сторите — кимна капитанът, като отправи пронизващите си очи към младия човек. — Както ми изглежда, една по-весела компания ще е по-подходяща за вас от самотата. Вероятно нещо са ви ядосали. Правилно ли предполагам?

— Хм, възможно е да сте прав — промърмори Курт и поръча чаша бира. — На големите господари е все едно дали ни създават добро или лошо настроение.

— А-а, значи догадката ми е правилна. От голямата къща ли идвате? Да не сте бил там като просител?

— Възможно — гласеше сдържаният отговор.

— Кой всъщност живее отсреща?

— Граф де Родриганда.

— Но това е испанско име!

— Да, той е испанец.

— И богат?

— Много!

— Значи познавате добре материалните му възможности?

— Мислите ли, че един граф ще седне да уведомява някакъв просител за материалното си положение?

— Кой и какъв сте?

Курт направи кисела физиономия и отвърна:

— Това няма нищо общо. Вие също изглежда сте някой знатен господин и какво ли ще ви интересува как се казвам и какъв съм.

В очите на капитана проблясна доволство и той произнесе с умиротворителен тон:

— Недружелюбен! Това ми допада. Обичам затворените характери, човек може да разчита на тях. Често ли сте бил във вилата отсреща?

— Не — отговори Курт, което отговаряше на истината.

— Ще отидете ли пак?

— Да, дори съм принуден.

Капитанът се помести по-близо до него и запита полугласно:

— Слушайте, млади човече, вие ми харесвате. Състоятелен ли сте?

— Не. Беден съм.

— Искате ли да заслужите едно добро възнаграждение?

— Хмм! По кой начин?

— Бих искал да знам съвсем определено какви са материалните възможности на този граф и тъй като отново ще имате достъп при него, няма да ви представлява трудност да научите едно-друго. И ако имате желание да ми го съобщите, ще ви се отблагодаря.

— Трябва да го обмисля — рече Курт след известен размисъл.

— Това ми е достатъчно. Виждам, че сте предпазлив, което засилва доверието ми към вас. Възможно е да ви бъда от полза!

И докато погледът му се плъзгаше по костюма на Курт, прибави: — Стига да поискате, бихте могъл да спечелите при мен една хубава сумичка, която няма да ви е излишна. А после, след като сте ме опознал като човек, който няма навика да се стиска, ще станете и по-общителен. Аз съм чужд по тия места и се нуждая от човек, на когото да мога да разчитам.

— И какво трябва да прави той? — попита Курт, давайки вид, че се радва на тайнственото предложение на отсрещния.

Онзи му метна още един пронизващ поглед. Курт бе скромно облечен и си бе дал труда физиономията му да изглежда естествено. Огледът успокои капитана. Прецени, че би могъл без риск да използува този млад, вероятно неопитен човек, чиито черти създаваха впечатление за интелигентност. По тая причина продължи:

— Вие премълчахте кой сте. Мога ли поне да знам какъв е баща ви?

— Баща ми е моряк.

— А, значи не принадлежите към аристократите. И вероятно търсите служба?

— Имах една обещана, но ми създават спънки.

Това бе добре дошло за капитана. С покровителствена физиономия каза:

— Зарежете я! Аз при всички случаи мога да ви настаня на по-добра, стига да видя, че умеете да бъдете полезен. Да, пък и малко нещо хитрост би следвало да притежавате.

Курт примигна разбиращо.

— Каквато вероятно не ми липсва, както скоро ще разберете.

— Но трябва да знам кой сте и как се казвате.

— Хубаво. Ще го узнаете, след като съм ви доказал, че мога да бъда полезен. Защото трябва да ви кажа, че на определени места тук не съм добре поставен, което ме принуждава да бъда предпазлив.

Капитанът кимна зарадван. Той бе на мнение, че този човек е престъпил в някакво отношение установения ред и следователно би могъл да стане послушен инструмент. Отвърна:

— Засега това е достатъчно. Наемам ви и ще ви дам малък аванс от възнаграждението за услугата, която ще ми окажете. Ето ви пет талера.

Той извади портфейла си и остави на масата споменатата сума. Курт бутна парите и отвърна:

— Не съм отънял чак дотам, че да се нуждая от предплата, майн хер. Първо работата, после възнаграждението, така е редно. Какво имам да правя?

Лицето на капитана показваше, че е останал много доволен.

— Да бъде, както желаете — каза. — Аз също съм привърженик на този принцип и ще го спазим. А вие няма да останете в загуба. Питате, какво има да вършите? Най-напред ще съберете сведения за граф Родриганда, за условията в неговия дом, членовете на семейството му и за всичко, с което се занимава. Най-вече искам да разбера колко души от неговото домакинство носят името Стернау и има ли някой, който да се казва Унгер.

— Няма да е трудно да го науча.

— Сигурно. После може би ще ви изпратя до Майнц да изпълните една лека задача, отнасяща се до един главен лесничей, когото трябва да наблюдавам. Струва ми се, че сте подходящ за целта.

— Аха, да не би да принадлежите към полицията?

— Възможно — отвърна запитаният с важна, изпълнена с тайнственост физиономия. — А и малко с голямата политика се занимавам. Ще ми се да ви доверя някои неща. Надявам се, че мога да го сторя, без да рискувам.

— Аранжирайте откровенията си така, че да минете без риск! — засмя се Курт.

— Хм, виждам, че сте един малък хитрец, а това говори във ваша полза. Слушайте! Австрия бе победена от Прусия и търси съюзник да възстанови престижа си след поражението. Този съюзник изглежда ще бъде намерен в лицето на Франция. Наполеон III направи ерцхерцог Макс император на Мексико. Пита се колко дълготрайна ще бъде тази дружба. Англия и Северна Америка не искат да признаят Макс и принуждават Наполеон да изтегли войските си. Макс ще разчита само на себе си и на Австрия, а тя е толкова изтощена от немската война, че й е невъзможно да помогне. Мексико ще се възползува от случая и императорският трон ще рухне. Това ще внесе безпорядък в политическите кръгове, който всяка държава ще използува за своя изгода. По тази причина тук в Берлин, в Двора на победителя, има многобройни тайни пратеници, разузнаващи терена, за да могат техните правителства да се възползуват от подходящия миг.

— И един такъв пратеник сте и вие? — вметна Курт.

— Така е — кимна капитанът.

— Кое правителство представлявате?

— Това засега ще остане в тайна. Споделих тези неща с вас, само за да ви покажа, че съм в състояние да ви осигуря бъдеще, стига да се окажете достатъчно ловък и верен. Следващата ви задача ще бъде да разберете, кой стои в съюз с името Родриганда.

— А след като съм го свършил, как и къде да ви съобщя резултата?

— Виждам, че не мога да държа в тайна името си. Казвам се капитан Шоу и живея в хотел „Магдебург“. Там елате, когато имате да ми съобщите нещо.

— Възможно е това да стане твърде скоро — произнесе двусмислено Курт.

— Да се надяваме — отвърна Шоу, допивайки чашата си. — Смятам, че нашето запознанство ще допринесе взаимна изгода. В случай, че скоро подразберете нещичко, трябва да ви кажа, че ще се прибера в хотела си след не по-малко от два часа. Довиждане!

Шоу излезе и Курт остана сам. Той разбираше, че трябва незабавно да използува двата часа и събере сведения в хотел „Магдебург“. Тук вече се касаеше не само за лични дела, а и за политически машинации.