Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (6)

6. Надхитрени

По същото време, на около половин ден път по’ на север, яздеше насам по равната прерия малка група от девет конници. Беше Стернау със своите приятели. На почтително разстояние ги следваха мищеките, поискани от Бизоновото чело за съпровод.

Очите на мъжете бяха отправени към земята и никой не отваряше уста, докато по едно време Стернау посочи тревата и отбеляза:

— Тук почвата е отъпкана от конете. Мисля, че сме на вярната следа. На това място бегълците са си дали почивка.

Те слязоха от конете да прегледат терена.

— Да — обади се Бизоновото чело, — те са били. Броят на конете е същият, а и големината на копитата съвпада напълно.

— Накъде води тая посока?

— Към Сантяго.

Преследвачите възседнаха и подновиха ездата, ала сега много по-бързо отпреди.

Трябва да бе някъде към обяд, когато съгледаха група от трима ездачи, идващи срещу тях. Спряха.

— Трима конници — рече Стернау. — Една дама с двама мъже. Аха, забелязаха ни. Отбиват встрани, за да ни избегнат. Не бива да го допуснем.

— Да яздим в същото направление! — отзова се Бизоновото чело.

Отново смушкаха конете. Дамата разбра, че е невъзможно да ги избегне и пое в първоначалната си посока. Когато двете партии се приближиха дотолкова една към друга, че можеха да различават чертите си, Мечешко сърце спря коня си и възкликна:

— Уф! Та това е красивата скуав от Чиуауа.

— От Чиуауа? Коя има предвид моят брат?

— Жената, която беше при вожда на французите.

— Сеньорита Емилия? Но да, за Бога, наистина е тя! Какво ли прави тук? Трябва да се е случило нещо особено.

Те отново подкараха конете си. Няколко мига по-късно спряха пред ездачката.

— Доктор Стернау! — извика тя удивено.

— Да, аз съм, сеньорита — отвърна й. — Но я кажете, как се озовахте насам? Мислех, че сте на път за Мексико сити.

— Пак ще бъда. Сега обаче отивам до хасиендата дел Ерина. Дали Хуарес е там?

— Не. Но отива нататък!

— Нося му извънредно важни сведения. Нямах на разположение благонадежден куриер.

— Ние вероятно бихме могли да ви услужим с такъв — рече Стернау, като хвърли един поглед към последвалите ги мищеки. — Нека слезем и отдъхнем!

Настаниха се на земята и Стернау продължи да се осведомява:

— И тъй, при нас бихте могла да намерите сигурен пратеник. Или е необходимо лично да разговаряте с Хуарес?

— Не. Въпросът е само записките, които нося със себе си, да стигнат гарантирано в ръцете му.

— Предайте тези неща на нашите мищеки! Те ще ги отнесат до хасиендата дел Ерина и ще ги връчат на президента, веднага щом пристигне.

— Приемам с благодарност предложението ви, сеньор. В хасиендата щях да бъда принудена да чакам Хуарес, а е належащо час по-скоро да стигна в столицата.

— Сега откъде идвате?

— От Сантяго.

— Натам отиваме и ние. По-точно се надяваме да открием там едни хора, които преследваме от няколко дни.

Сеньорита Емилия трепна изненадано.

— Да не би Кортейо? — запита. — И неговата дъщеря Хосефа?

— Сеньорита, да не сте видяла тия двамата в Сантяго?

— Да. По-вярно казано в манастира. Пристигнаха там снощи и се спотайват в една подземна килия.

Емилия разказа преживелиците си от предния ден, като поспести някои подробности. За тях се яви най-удивителен фактът, че именно Кортейо бе онзи, който — с чужда помощ, разбира се — беше освободил дъщеря си. Когато Емилия приключи, Стернау попита:

— И навярно желаете колкото може по-скоро да тръгнете за столицата?

— Такова е желанието ми наистина.

— Какво ще кажете, ако изпратя двама от мищеките като куриери до хасиендата, а останалите ви дам за ескорт?

— Нямате ли нужда от тях?

— Тъй като в града са се разположили французите, със сила нищо не можем да постигнем. Ще разчитаме на хитрост, а при това положение е много възможно, индианците да ни се явят в пречка.

— Искате ли да заловите Кортейо и дъщеря му?

— Естествено.

— Е, ами тогава е необходимо просто да се обърнете към французите. Като научат, че смехотворният претендент Кортейо се намира в манастира, няма да се поколебаят да си го доставят.

— Това не ме устройва. Аз искам Кортейо за себе си, а не за французите. Ще бъдете ли така добра да ми опишете точния път, водещ до подземните килии, за които разказахте преди малко?

— С най-голямо удоволствие.

Емилия го стори с възможно най-големи подробности, като обясни също и секрета за отваряне на тайните врати.

— Това разбрах — рече Стернау. — А ключовете? По какъв начин да ги разпозная?

— Висят един под друг до птичия кафез, който се намира непосредствено до прозореца.

— Сега вече знам достатъчно, сеньорита. Значи предпочитате да тръгнете за Мексико сити още оттук?

— Да, ако ми позволите да взема обещания ескорт.

— А багажът ви?

— Някои неща вече са при мен, а останалото французите по-късно непременно ще ми донесат, макар още да не знаят накъде съм се отправила.

— С удоволствие бих се погрижил по тоя въпрос, но за жалост при сегашните обстоятелства ми е невъзможно. Та нали тези месю французи ме видяха в Чиуауа и ще ме разпознаят. Не бива да губим предимства.

— Това е вярно. Значи изобщо няма да се показвате?

— Да. Кога потеглихте от Сантяго?

— Сутринта към седем часа.

— В такъв случай ние ще пристигнем там вероятно през нощта. Това е добре, тъй като няма да ни забележат. Бихте ли ми описала жилището на Хиларио, за да се ориентирам веднага?

Емилия го стори, сетне извади записките и ги предаде на Стернау. Той запозна Бизоновото чело с местоназначението и адресанта им и скоро по заповед на вожда двама мищеки яздеха с важните документи обратно към хасиендата. Останалите се приготвиха да придружат сеньоритата до столицата.

Двамата коняри останаха много доволни от цената, която Емилия им предложи за коня и й го преотстъпиха. Вече се бе качила на седлото и се обърна към Стернау:

— Сеньор, внимавайте с този Хиларио!

— Не се безпокойте, сеньорита! Този човек не може да е опасен за нас. Щастливо пътуване!

— Останете със здраве!

Емилия препусна с мищеките назад, по посока сключваща остър ъгъл с тази, по която беше дошла.

Двамата коняри също поеха обратно. Не бяха доловили и дума от разговора на Стернау с Емилия. Унгер се обади:

— Не трябваше ли да задържим мищеките, хер доктор? Вярно, че сме девет души, но знаем ли какво може да ни сполети. Не е изключено да ни дотрябва тяхната помощ.

— Не вярвам. Няма да му е толкова лесно на онзи Хиларио да ни напакости. Просто ще бъде принуден да ни предаде Кортейо. Ако нещо сме пропуснали, то е, че не казахме на двамата мищеки, които тръгнаха за хасиендата, накъде ще яздим.

— Трябва да са го чули преди малко.

— Не ми се вярва, тъй като стояха доста далеч от нас. Но не разбирам защо точно днес трябва да се страхуваме толкова. Хайде да потегляме, за да не стигнем прекалено късно в Сантяго!

Ездата продължи, и то с такава бързина, че след пет часа стигнаха до Сантяго. Беше вечер, ала манастирът без усилие можеше да се различи.

— Къде ще настаним конете? — запита Унгер.

— Да ги настаняваме ли? — отвърна Стернау. — Ами никъде. В манастира не е препоръчително, а в града не бива да ни видят. Все ще намерим горе из планината някое място, където да ги скрием, додето ни потрябват.

Започнаха да яздят нагоре по планината. В близост до манастира, малко встрани от пътя, се намираше един гъсталак, в който бяха отведени конете.

— Кой ще остане при животните? — осведоми се Стернау.

— Аз не — отвърна Бизоновото чело.

— Мечешко сърце отива за Кортейо — обади се апачът.

— Аз пък най-малко от всички, след като се касае за залавянето на тия две изчадия — заяви Унгер.

И от останалите никой не пожела да остане.

— Но и аз не мога да остана — рече Стернау. — Значи ще трябва да оставим конете без пазач.

— Ами да. Тук няма кой да ги отмъкне.

— Да се надяваме. Тогава да вървим!

— Откъде ще влезем? През вратника ли?

— Не. Налага се да бъдем предпазливи. Ще се прехвърлим през зида! Най-добре ще е, ако никой освен Хиларио не ни види.

Когато Стернау и спътниците му изкачиха планината и бяха свили към шубрака, от земята край пътя се надигна фигурата на един мъж и се затича към манастира. Влезе през страничната портичка, заключи я и незабавно се отправи към жилището на Хиларио. Беше Манфредо, неговият племенник.

— Та ти съвсем без дъх си останал — забеляза старият. — От поста си ли идваш?

— Да. Онези пристигнаха, девет мъже. Единият от тях е цял исполин.

— Трябва да е Стернау. Тръгвай, сега не бива да те виждат! А и Грандприз да не се мярка.

— О, те няма да дойдат веднага. Отправиха се с конете към храсталаците. Сигурно ще ги скрият там. Вероятно ще искат тайно да влязат в манастира.

— И много ще ми е приятно. Запомни ли всичко добре? Няма какво друго да правиш, освен да осветяваш отзад, също както и аз ще вървя с лампа отпред. Но веднага щом влезем във въпросното помещение, изоставаш, тръшваш вратата и тикаш резетата. Това е всичко. А сега върви!

Племенникът се отдалечи и чичото остана сам. Седна до масата и привидно се задълбочи в някаква книга, ала се ослушваше напрегнато за всеки евентуален шум. Но все пак не беше прериен ловец. Докато напразно напрягаше слух да долови нещо, вратата се отвори нечуто и Стернау застана на нея с осемте си спътници зад гърба. Немецът огледа внимателно стаята и седящия в нея човек и запита:

— Вие ли сте сеньор Хиларио?

Запитаният подскочи и се обърна. Толкова беше изплашен, че трябваше да минат няколко мига, преди да успее да отговори:

— Аз съм. Кои сте вие?

— Скоро ще научите.

При тези думи Стернау влезе, а след него и останалите осем. Очите на стария се насочиха с очебийна боязън към огромната фигура на немеца. Наистина ли щеше да дръзне да поведе борба с тези въоръжени до зъби хора?

Когато вратата се затвори зад тях, Стернау запита:

— Сам ли сте, сеньор?

— Да.

— Никой ли не може да подслуша нашия разговор?

— Никой.

— Това е добре, тъй като имам да ви отправя една молба.

До този момент Стернау бе говорил с дружелюбен тон и старият започна да си възвръща загубения кураж.

— Няма ли да бъдете така добър първо да ми кажете кои сте? — попита.

— И това ще узнаете. Но по-напред имайте любезността да дадете верни отговори на няколко въпроса!

— Сеньор, не зная какво да мисля! Както изглежда не сте влезли в манастира по възприетия начин?

— Наистина не. И си имаме причини, мили мой. Ако нашето идване ви безпокои, само от вас зависи да се освободите час по-скоро от нас. Я кажете сега, бяхте ли осведомен за нашето пристигане!

— Не. Кой би могъл да ме осведоми?

— Не дойдоха ли снощи при вас един мъж и една жена?

— Не.

— На име Кортейо?

— Не. Не ми е известно това име. Аз живея с науката и грижите за болните и не се забърквам в политиката.

— Виж ти, откъде пък знаете, че това име е свързано с политиката? Ето как се издадохте, че ви е известно. Не се опитвайте да ме мамите! Вие поддържате кореспонденция с всички настоящи политически личности.

Хиларио се изплаши. Откъде би могъл да го знае Стернау.

— Заблуждавате се, сеньор — каза той. — Никога не съм чувал за някакъв си Кортейо.

— Което значи, че Кортейо и дъщеря му не са дошли при вас?

— Не.

— И не сте ги отвел и скрил в някаква подземна килия?

— Не.

— И тази килия не е разположена в съседство с онази, в която едно секретно шкафче съдържа тайната ви кореспонденция?

Ужас скова крайниците на стария. Но все пак успя да се съвземе и заговори гневно:

— Сеньор, не зная какво ви е накарало да нахълтвате тайно при мен и да ме обсипвате с въпроси, които не разбирам. Ще повикам помощ.

— Не опитвайте, сеньор! Зле ще си изпатите.

— Тогава поне ми обяснете по-разбираемо какво всъщност желаете от мен.

— Накратко казано, трябва да ни предадете Кортейо и неговата дъщеря.

— Но аз действително не знам нищичко за тях.

— Наистина ли смятате да се отървете с тая лъжа? В такъв случай ще ви хвана за гърлото… ето така… и не отговорите ли искрено, малко ще го попритисна и след няколко мига вече ще сте труп. А ние сигурно ще знаем къде да намерим търсените лица!

Докато изговаряше тези думи, Стернау вече бе стиснал Хиларио за гърлото, оставяйки му възможността само да гъгне. Старият бе обхванат от страх. Разбра, че няма как да продължи да лъже, без риск за живота и изломоти:

— Аз… искам…!

Стернау отпусна малко хватката.

— Значи Кортейо и дъщеря му са при вас?

— Да!

— Къде сте ги скрил?

— В една подземна бърлога.

— Бърлога? Pshaw! Едва ли ще напъхате протежетата си в бърлога, по-вероятно е да им определите прилично жилище.

— Е, да, но те са мои пленници! — излъга старият.

Стернау го изгледа изпитателно в лицето.

— Още веднъж ви предупреждавам, че не желая да ме мамите!

— Не ви мамя, сеньор! Не зная откъде сте го научил, но след като ви е известно, съм принуден да ви кажа, че Кортейо е мой враг. Случаят го доведе в ръцете ми и макар наистина да е смятал да стане мое протеже, стана пленник. Смятах малко да го поизмъча, след което да го предам на французите.

— Къде по-удобно ще ви бъде да го предадете на нас.

— И какво ще получа, ако изпълня желанието Ви?

— Има си хас да искате и възнаграждение. Чуйте, това възнаграждение лесно би могло да се превърне в нещо, което никак няма да ви е приятно. Та накратко запитано, ще ни предадете ли бащата и дъщерята или не? Давам ви една минута за размисъл.

Хиларио придаде на физиономията си израз на най-голям страх и отвърна:

— Боже мой, ама разбира се, че съм готов да го сторя. Позволете само да повикам племенника си! Той е пазач на пленниците. Ключовете са у него.

— Къде се намира той?

— В съседство. Необходимо е само да почукам.

— Сторете го!

Старият почука на стената и Манфредо незабавно се появи. Любопитство и страх се примесваха в погледа, с който оглеждаше деветимата мъже. Носеше запален фенер.

— Сеньорите са дошли да им предадем пленниците — каза му чичото.

— Какви са те?

— Това не те засяга. Пътят чист ли е?

— Мисля, че няма да срещнем никой.

— Добре. — Старият също взе фенера си.

— С каква цел двама осветители? — запита Стернау.

— Защото един е малко за единадесет души из тези тъмни ходници. Или искате да доведа пленниците тук?

— Не, ще отидем заедно. Но не се опитвайте да бягате! Единият от вас ще върви отпред, а другият отзад. Предният ще бъде заложник за двамата. Случи ли се нещо, ще бъде застрелян.

Тръгнаха, както бе наредил Стернау и както за съжаление беше желанието на стария. Онзи закрачи начело и ги поведе по един коридор, сетне по стръмно стълбище, по втори коридор и накрая през едно подземие. Спря пред здрава, обкована с желязна ламарина врата и издърпа две резета.

— У теб ли е ключът? — попита племенника си.

— Да — отвърна оня.

— Зад тази врата ли са? — осведоми се Стернау.

— Не, зад следващата, сеньор.

Манфредо отключи и се отдръпна, пропускайки останалите да минат. Хиларио влезе и деветимата го последваха. Не забелязаха, че отсрещната врата не е заключена. Още преди да схванат коварния замисъл и предугадят надвисналата опасност, старият се озова с един светкавичен скок извън помещението и тръшна вратата след себе си. Отпред и отзад се чу тракането на резета и ключалки и те останаха в мрак.

— Гръм и мълния! Пленени сме! — изрева Унгер.

— Уф! — извика апачът.

— Надхитриха ни! — изтръгна се от Стернау.

Останалите бяха толкова стъписани, че стояха като занемели. Мищекът не каза нищо, а изпрати един куршум срещу вратата.

— Какво е наумил брат ми? Защо стреля? — запита Стернау.

— За да разруши бравата — отговори Бизоновото чело.

— Това няма да помогне. Та нали вратите имат и резета.

— Да запалим огън. Светнете!

Стернау бръкна в джоба си и извади кибрит. Когато клечката пламна, видяха, че през ключалката прониква някаква тънка ивица. В същото време усетиха необикновено силна миризма, която сковаваше дишането.

— Искат да ни отровят или задушат! — викна Стерняу. — Духат нещо смъртоносно през ключалката!

— Да разбием вратата! — изкрещя Гърмящата стрела.

Затворниците се нахвърлиха с всички сили срещу желязната врата. Нищо не помогна.

А старият стоеше отвън и се ослушваше. В лявата ръка държеше фенера, а в дясната някаква тънка, празна гилза, чието химическо съдържание бе издухал през ключалката. На лицето му бе изписано сатанинско злорадство.

— Победих! — ликуваше той. — Те са пленени! Чува се как натискат вратата. Сега пък удрят с приклади. О, желязото ще издържи. Резетата няма да поддадат. След две минути ще утихнат.

Беше прав. Блъскането и удрянето отслабна и скоро съвсем престана. Възцари гробна тишина.

— Дали да отворя? — запита се старият. — Лоша работа. Вляза ли по-рано, ще са още в съзнание и съм изгубен; вляза ли късно, ще са мъртви. А трябва непременно да са само в безсъзнание. Ще рискувам.

Изтегли резетата и отвори предпазливо. Острата, задушлива миризма се насочи към него. Дърпайки бързо вратата докрай, той отскочи надалеч.

— Манфредо, отвори! — извика същевременно.

При тази заповед племенникът отвори и отсрещната врата, за да се разнесе смъртоносният газ. Не след дълго можеха без риск да влязат при надхитрените девет мъже. Те лежаха неподвижни на земята. Докторът коленичи и разгърдвайки ги един след друг, ги прегледа.

— Да не са мъртви? — попита племенникът.

— Не — отговори старият след известно време. — Все още са живи. Всичко премина, както желаех. Смъкни каквото имат по себе си, полага ти се като плячка. Сетне ги вържи и остани при тях на стража, докато се върна. Отивам да доведа семейство Кортейо. Здравата ще се зарадват на тези хора, както по-късно аз ще се радвам на тях.

Хиларио се отдалечи. Племенникът пък ограби пленниците и отнесе плячката в подземието, през което бяха минали. После върза ръцете и краката им така, че бе невъзможно да се освободят.

Преминал по няколко тъмни ходника, старият приближи до една врата и почука.

— Мога ли да вляза?

— А-а, Хиларио! Най-сетне се появихте!

Лекарят отвори вратата и влезе в удобно подредено, изсечено в скалата помещение, в което гореше лампа. Кортейо и дъщеря му седяха на една рогозка на земята.

— Добре, че дойдохте! — каза последната. — Все още изпитвам силни болки. Не бихте ли подменил превръзките ми?

— Не, сеньорита. Раната ви е лекувана неправилно. Вследствие на това ще умрете.

Хосефа насочи уплашено кукумявските си очи към него.

— Вие се шегувате — успя да пророни. — Искате да ми вдъхнете страх.

— Бих желал да почувствате истински страх, сеньорита.

Хиларио отправи студените си, безсърдечни очи към мъртвешко бледните й от ужас черти. Тя не взе под внимание думите му и сама се окуражи:

— Убедена съм, че скоро ще бъда отново здрава.

— Ваша си работа, надявайте се, щом искате!

— Да, да, надявай се, Хосефа! — обади се Кортейо. — Сеньор Хиларио е в лошо настроение и си го изкарва на нас. Какво ново на горния свят, сеньор? Ще можем ли скоро да го видим? Французите още ли са тук?

— Няма да си тръгнат така бързо.

— Мътните ги взели! Та при това положение само нощем може да рискува човек да поизлезе на чист въздух. Не бихте ли могъл да ни предложите поне друго жилище?

— Ще трябва да го обмисля. Не всяко е подходящо за вас.

— Не се ли е мярнал вече някой преследвач?

— О, напротив. Бяха деветима. Нямаха вид на обикновени хора. Единият беше исполин, истински Голиат.

— Навярно Стернау.

— Имаше и двама индианци.

— Бизоновото чело и Мечешко сърце! Какво предприехте срещу тях?

— Аз? Нищо, нищичко, сеньорита. Бях радостен, че те на мен не сториха нищо.

— Но нали беше уговорено да бъдат заловени!

— Как бих могъл да го извърша, сеньорита?

— И още питате? Сеньор, вие сте един страхливец!

— Наистина ли го мислите? Това ли е благодарността за жертвоготовността, с която ви приех? Или може би трябва да ви предам на французите?

— Глупости! — извика Кортейо. — Дъщеря ми съвсем нямаше предвид онова, което си мислите. Макар аз също да очаквах, че ще плените тези хора. А и такова беше споразумението. Сега те са се изплъзнали и ще трябва по някакъв друг начин да ги обезвредя. И какво казаха? Как се държаха? Разказвайте де!

— По-късно, сеньор. В момента обмислям въпроса, че искате друго жилище. Ако имате желание да ме последвате, ще ви покажа едно.

Кортейо и дъщеря му напуснаха сегашното си местожителство и се оставиха стария да ги води из ходниците. По едно време насреща им заблещука светлинка и когато я наближиха, Кортейо разпозна Манфредо, край когото лежаха вързани по земята девет мъже.

Кортейо пристъпи и нададе вик на изумление.

— Всички дяволи! Та това е Стернау!

— Стернау? — попита бързо Хосефа. — Къде? Къде е?

Тя се завтече и застана пред Стернау. Той вече бе дошъл на себе си и оглеждаше със студен, спокоен поглед четиримата, в чиито ръце беше попаднал.

— Да, Стернау е! — възкликна ликуващо момичето. — А тук лежат Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела. Нали уж се бяха изплъзнали?

Последните думи бяха отправени към стария.

— Само се пошегувах — поясни онзи. — Не съм навикнал да ми се изплъзва някой, комуто съм подсигурил жилище при себе си.

Другите също се бяха върнали в съзнание. Бяха отворили наистина очи, ала никой не се обаждаше.

— А тук е Мариано — тържествуваше Кортейо. — По дяволите, щастлив ден като този от много дълго време не сме имали. А тук… тук… действително… не може да е някой друг, макар и почти да не мога да повярвам, освен дон Фернандо де Родриганда. Сеньор, не бихте ли ни казал, как ви се удаде да се измъкнете от вашия затвор?

В гърдите на стария граф бушуваше вулкан. Как само бе жадувал за среща с този мерзавец, комуто дължеше осемнадесет години неописуеми страдания и как тази среща се бе развила по начин, съвсем различен от онзи, който бе очаквал! Как му се искаше да избухне и даде воля на яростта, изпълваща сърцето му. Но съвсем основателно си каза, че по този начин само ще достави удоволствие на своя мъчител и премълча. Бе принуден обаче да мобилизира цялото си самообладание, за да изрази една безразлична, спокойна физиономия.

— Я гледай, горди сме и играем на пълни с величие — надсмя се Кортейо. — Нямам нищо против. Бездруго гордостта ви ще бъде прекършена! — сетне се обърна към Хиларио: — И как все пак ви провървя да ги заловите?

— По-късно ще научите. Сега по-скоро се питам какво да правим с тези хора.

— Ще ги затворим естествено! — обяви Хосефа. — Във възможно най-лошата тъмнична дупка, сеньор! Ако въобще може да има достатъчно лоша за тях! Ежедневно ще получават порция тояги, ала храна само веднъж в седмицата.

— Все пак бих искал да ви помоля да бъдете малко по-снизходителна, сеньорита. Пък и нали не се знае дали някога няма да изпаднете в положение, сама да се нуждаете от снизхождение.

Хосефа не забеляза погледа, който старият й метна при тези думи и отговори с фанатично ожесточение:

— Никаква снизходителност, и помен от снизходителност няма да получат! Нали, татко?

Кортейо кимна одобрително.

— Тук няма място за умереност. Аз изгубих едното си око. Беше ми отнета хасиендата, а хората ми избити. Няма достатъчно силно наказание за тези хора. Къде са тюрмите, в които ще ги тикнете?

— Един етаж по-долу, сеньор. Искате ли да ги видите?

— Да. Нека видим със собствените си очи какви блаженства очакват тия типове. Няма ли още сега да ги отведем? Да освободим краката им от ремъците, та да могат да вървят?

— Хич и не мисля. С тези хора шега не бива. Не искам да им предоставям и най-малка възможност, от която биха могли да се възползват и освободят.

Засега ще останат да лежат, както са, а после ще ги пренесем поотделно долу. По този начин няма как да окажат съпротива. Сега ме следвайте!

Той тръгна напред и скоро стигнаха дълбок, подземен етаж. Поеха по дълъг, тесен ходник, вляво и дясно на който бяха издълбани в скалата малки килии, с размери горе-долу, колкото за един човек. Всички бяха снабдени с врати, в които се виждаше кръгъл отвор.

— Това ли са тъмниците? — прояви интерес Хосефа. — Я ни покажете една!

Хиларио отвори една врата и освети вътрешността.

— А, два железни обръча! — възкликна Кортейо. — Какво е предназначението им?

— Окови.

— И как става?

— С един малък фокус, сеньор — рече старият. — Вие не сте окован. Я седнете на това място! Така най-добре ще мога да ви уверя, че никой от пленниците няма да успее да избяга.

— Добре! Ще опитам. Ще се радвам да науча по-подробно, доколко сигурно ще се пазят тези хора.

— Да, да, татко, аз също искам да знам! — обади се Хосефа. — Ще имате ли добрината да покажете и на мен, сеньор?

— С удоволствие — отвърна старият. — Тук вдясно имам една двойна килия, сякаш правена тъкмо за такъв опит. Ще я отворя.

Хиларио издърпа двете резета на една врата и я отвори. Откри се килия — два метра широка, толкова дълга, а висока, колкото човек да може да седи седнал вътре. Подът беше каменен. Нямаше слама, рогозка, нито стомна или някакъв друг съд за пиене. Но на задната стена, приблизително на височината на шията и хълбоците, се забелязваха на две места по два обръча, които стояха отворени.

— В тези обръчи ли ще бъдат заключени пленниците? — осведоми се Хосефа. — Ама те са отворени, пък и не виждам никакви катинари.

— Не са и необходими. Обръчите са свързани със секретен механизъм, с чиято помощ се заключват. И тъй, искате да се убедите, че оттук измъкване няма?

— Да, аз ще опитам — отвърна Хосефа. — Сетне ще имам по-голямо чувство за сигурност.

— Аз също — прибави Кортейо.

— Тогава елате! Седнете един до друг!

Те се подчиниха на нареждането. По две посягания от страна на стария и железните обръчи се сключиха около телата им.

— Чудесно! — ликуваше Хосефа. — Който седне тук, добре ще бъде пазен!

— Значи намирате тази килия за надеждно жилище? — изхили се Хиларио.

— Да — засмя се удовлетворен и Кортейо. — Затворниците никога няма да успеят да се измъкнат. Хайде сега отворете тези обръчи, достатъчно се насладихме на удобствата на това помещение.

— Но, сеньор, нали казахте, а и вашата дъщеря също, че сте доволни от това жилище?

— Е, да, да, доволни сме, че пленниците ще бъдат държани в такива килии. Или сигурно смятате, че като сме се наместили тук, и ще трябва да си останем?

— Да, действително така мисля.

Настъпи кратка пауза, възникнала от ужаса, сковал езиците на Хосефа и баща й. Едва сега добиха представа в какъв чудовищен капан се бяха натикали.

— Вие сте луд! — извика най-после Кортейо.

— Аз? О, не! Лудите сте вие, дето ми позволихте да ви спипам по един толкова глупав начин. Уверявам ви, че никога вече няма да напуснете тоя коптор.

Кортейо сметна за уместно да премине в умолителен тон:

— Не отивайте толкова далеч в шегите, сеньор! Вече знаем каквото искахме да знаем, а именно как се чувства човек, осъден да чезне в тая дупка.

— Не, още дълго няма да го знаете. Смъртта трябва сериозно да се всели в психиката, едва тогава вече ще знаете.

Хосефа нададе смразяващ вик. Беше напълно осъзнала какво й предстои.

— Сеньор, вие сте един изверг! Няма да посмеете да ни уморите! Не бих могла да го понеса!

— Тук сте съвсем права! — ухили се Хиларио. — Още никой не е понесъл умирачката.

— Но ние нищо не сме ви сторили!

— Така е. Ама аз искам да си получа възнаграждението, дето ви приютих. Смъкнах от плещите ви и вашите врагове. Те вече с нищо не могат да ви навредят. Да не мислите, че върша всичко това за тоя, дето духа?

— Тогава ни освободете! — извика Кортейо. — И аз ще ви възнаградя богато.

— Потрайте малко с предложенията си! Та нали още не сте наясно какво ще поискам.

— Ее, какво? — понита Кортейо, отправил очаквателен поглед към стария.

А онзи подхвърли с физиономия, сякаш се касаеше за нещо незначително:

— Искам от вас наследството на графовете Родриганда.

— Наследството… на… Родриганда? Какво ви прихвана? Вие сте безнадеждно невменяем!

— Не по-невменяем от вас, че нали и вие си бяхте внушил да сложите Родриганда в джоба си.

— Сеньор, вие сте един отвратителен мерзавец!

— Съветвам ви да бъдете малко по-умерен в изразите си. Вие самият сте най-големият мерзавец, който някога са виждали очите ми и аз ще извърша едно добро дело, като ви отнема плячката.

— Вие ме измамихте жестоко! Проклет бъдете, негодяй такъв!

— Не се горещете повече, и бездруго ще е напразно! Имам намерение да употребя богатството на Родриганда по-добре от вас, въобразил си да става президент. Един неизличимо глупав човек и президент! Ха-ха-ха! Ще ви кажа съвсем откровено, че имам известни планове, за чието провеждане богатствата на Родриганда ще ми дойдат добре дошли. Моят племенник Манфредо ще стане наместо вашия Алфонсо граф, а аз ще обера тлъстия каймак на млякото.

Всичко това им звучеше така възмутително, че не намираха думи за отговор. Но и Хиларио изглежда не очакваше такъв, защото вдигна лампата от земята, зарези вратата след себе си и се върна при Манфредо, останал при другите пленници. След като ги свалиха един по един в ходника и приковаха към стената на една обща килия, Хиларио даде заповед на племенника да занесе хляб и вода на затворниците и се качи в жилището си да изчака завръщането му. Онзи скоро се появи.

— Нещо казаха ли? — запита Хиларио.

— Деветимата бяха тихи. Другите двама обаче така реват и се вайкат, че ме заболяха ушите. Наистина ли е необходимо да останат долу?

— Разбира се.

— И да умрат там?

— Това ще покаже бъдещето. Но ти не каза ли, че деветимата са отвели конете си в храсталака? Животните могат да ни издадат.

— Трябва да бъдат закарани някъде. Но къде?

— Иди и снеми всичко от тях! Сетне ги смъкни в полето и ги прогони.

— Жалко за тях. Та нали човек би могъл да ги продаде.

— С което и лесно да си докара нещастието. Сега е нощ. Имаш време да изпълниш разпорежданията ми. Задоволи се с плячката, която вече получи!

Племенникът се отдалечи послушно. Намери животните, свали им седлата с принадлежностите, върза ги едно с друго и ги подкара надолу по планината. Когато стигна равнината, качи се на един от конете и поведе останалите за оглавниците. Решил, че се е отдалечил достатъчно, спря и прогони едно след друго животните. После тръгна пеша към града… следите на деветимата ездачи, които едва преди няколко часа препускаха с радостни надежди към целта си, бяха унищожени.

На следващата сутрин Хиларио взе ключовете за подземните ходници, извика племенника си и се спусна към килията, в която бяха затворени Кортейо и дъщеря му. Когато затворниците го забелязаха, Кортейо попита плахо:

— Да ни освободите ли идвате, сеньор Хиларио?

— Да ви освободя? Според случая! Изцяло от вас зависи дали ще ви оставя да загинете или пък ще ви дам надежда за спасение.

— Спасение? — задъха се Кортейо. — Какво ще поискате в замяна?

— По този въпрос ще говорим по-късно. Сега думата е за смекчаване на настоящето ви положение. Готов съм да ви предоставя по-добра килия, а и храна, ако получа точна информация за Хенрико Ландола, пиратът.

— А! И защо за него?

— Това си е моя работа. Не сте ли обещал на ловеца Грандприз да му го предадете в ръцете?

— Да.

— Значи сте бил убеден, че някъде отново ще срещнете Ландола. Дайте ми сигурни сведения и аз ви гарантирам споменатите отстъпки.

— Какво искате от Ландола?

— И аз имам сметки за уреждане с него.

— Възнамерявате да го окошарите и измъчвате като нас?

— Да, дори и малко повече, стига да го пипна, разбира се.

— Това и за мен би било приятно, но за жалост не зная къде се намира в момента.

— А има ли начин да се узнае?

Кортейо позабави отговора. Ето защо старият отбеляза остро:

— Добре, добре, задръжте информацията за себе си, щом искате да хвърлите тук топа като окаяник!

Вече имаше намерение да заключи вратата, когато Хосефа извика:

— В името Божие, кажи му, татко! Не искам да умирам, трябва да живея! Ох, тези болки в гърдите ми!

— Да, не се и съмнявам — ухили се Хиларио. — Била сте погрешно лекувана. Бих могъл да премахна болките, бих могъл да ви лекувам и възстановя, ама вие желаете ли го.

— Напротив желая, желая го! Татко, кажи му! — викна момичето.

— Той въпреки това ще продължи да ни мами и измъчва — отвърна Кортейо.

— Отговорите ли честно, ще ви измъкна от тая килия.

— Добре, първо ни измъкнете, пък сетне ще говоря, преди това не.

— Аха, не ми вярвате? Е, не ви се сърдя и ще изпълня желанието ви. Ще ви освободя от железните обръчи, ала предварително ще ви обезвредя по друг начин, та да не ви скимне някоя глупост. Не дадете ли обаче сведенията, чака ви двойно по-голямо наказание.

Хиларио върза с помощта на племенника си Кортейо и Хосефа така, че да са в състояние да се изправят и пристъпват с малки крачки, но не и да мислят за съпротива. Сетне освободи вратовете и телата им от железата.

— А сега вървете след мен! — подкани. — На първо време ще ви настаня в една по-добра килия, с която засега ще трябва да се задоволите.

Той закрачи напред, а затворниците и племенникът го последваха. В края на ходника имаше врата, водеща към помещение, което наподобяваше по-скоро малка стаичка, отколкото затворническа килия. Хиларио отвори вратата и рече:

— Влизайте!

Те пристъпиха и отдъхнаха — тук поне можеха да се изправят в цял ръст и да се изтегнат на пода.

— Това ще бъде жилището ви — продължи старият. — А сега искам сведенията. Как или къде бих могъл да узная местонахождението на Ландола?

— При моя брат — отвърна Кортейо.

— Значи в Родриганда в Испания? Доста отдалечено за мен и с нищо не може да ми помогне. Нямате ли някаква друга, по-полезна информация?

Кортейо изгледа стария навъсено и подпита:

— Действително ли ще останем тук и ще получаваме достатъчно храна?

— Да, ако говорите.

— Обещаете ли още две неща, ще ви дам изчерпателни сведения.

— Кажете какво трябва да обещая!

— Първо, че няма да ни уморите тук и второ, да лекувате дъщеря ми.

— Обещавам при условие, че информацията си заслужава. И тъй, говорете!

— Ние се намираме изцяло в ръцете ви. Ето кое ме принуждава да ви кажа, че бях писал на брат си относно Ландола. Аз също исках да знам къде се намира.

— И очаквате отговор?

— Да. Той вече трябва да е пристигнал при един мой агент във Веракрус.

— А защо не в Мексико сити?

— Забравяте, че не бива да се мяркам из столицата.

— Вярно. Кой е вашият агент?

— Ще ви кажа едва, когато получим храна и нещо за пиене и прегледате дъщеря ми.

— Сеньор Кортейо, строго погледнато никак не се намирате в положение да диктувате условия, ала днес съм в добро настроение и ето защо съм склонен да изпълня вашите искания. Манфредо, иди да донесеш вино, хляб и сирене, аз пък през това време ще хвърля едно око на раната на сеньоритата.

Племенникът се отдалечи. Когато доста по-късно се върна с поръчката, старият също вече бе свършил с прегледа на Хосефа. Беше й заявил, че се надява да я възстанови.

— Ето че аз изпълних думата си — произнесе, — сега остава и вие да удържите своята!

— Моят агент е рибарят Гонсалво Вердильо — обясни Кортейо.

— И как би могъл човек да получи отговора от него?

— Чрез пратеник.

— Дали ще му го даде?

— Само ако носи писмо от мен, с което да се легитимира.

— Добре, тогава ще го напишете.

— При условие, че и аз ще имам възможността да прочета писмото на брат си.

— Признавам ви това право. Ще отида да донеса необходимите неща за писане. До връщането ми ще останете под надзора на Манфредо!

Хиларио тръгна. Когато се върна, освен приборите за писане, носеше и малко трикрако столче, което щеше да служи на Кортейо за маса. Вървите на ръцете му бяха разхлабени, колкото да може да пише. В това извънредно неудобно положение и светлината на фенера, писмото бе съставено. Старият го прегледа.

— Не буди подозрения — рече. — Пък и само бихте си навредил, опитате ли да ме измамите. Когато отговорът пристигне, ще можете да го прочетете.

След тези думи заключи килията и се отдалечи с племенника.

— Кой ще отнесе писмото до Веракрус? — попита онзи.

— Американският ловец.

— Грандприз? А ако попита за Кортейо?

— Остави тая работа на мен! Сега върви да ми го изпратиш!

Когато ловецът дойде, Хиларио подхвана:

— Сеньор Грандприз, имам да ви помоля да доставите едно писмо там. — Грандприз се поколеба.

— Сеньор, вие ме избавихте от смъртта — отвърна, — следователно на драго сърце бих ви свършил каквато и да е услуга, но точно сега ми е невъзможно, тъй като съм на служба при сеньор Кортейо и няма как да замина.

— О, напротив, понеже писмото е тъкмо от сеньор Кортейо.

Веждите на Грандприз се свиха.

— Дявол го взел, досещам се — тоя човек дава мило и драго да ме разкара оттук, та да не изпълни обещанието, което ми е дал.

— Имате предвид обещанието да ви предостави Ландола?

— Да. Но откъде знаете?

— Самият той ми го каза. Освен това предположението ви е погрешно. Сеньор Кортейо не е имал намерение да ви мами и точно с желанието да изпълни обещанието си, ви праща във Веракрус. При един негов агент там има вести за Ландола, които трябва да му донесете.

— Това можеше да се чуе по-рано. Но защо изпраща вас? Каква е причината да не ми го каже лично?

— Защото няма тая възможност — от снощи вече не е тук.

— Всичко това ми се струва подозрително, сеньор Хиларио.

— О, при сегашното положение могат да се случат някои неща, които изглеждат необичайни. Дойде един куриер, който го повика незабавно при Пантерата на Юга.

— Мътните да го вземат!

— Кортейо едва намери време да напише писмото, което ще ви предам.

— Хмм, и то действително се отнася до Ландола? До кого е? Я го покажете!

— До рибаря Гонсалво Вердильо, агентът на Кортейо. Последният е искал информация за местонахождението на Ландола. Отговорът е при рибаря. Трябва да отидете и го вземете.

— И къде да го занеса, чак при Пантерата на Юга?

— Не, при мен. До връщането ви Кортейо ще е отново тук.

— При това положение съм съгласен. Дайте писмото! Ще потегля веднага.

— Това исках и да ви помоля. Незабавно да тръгнете и възможно по-скоро да се върнете! Но бъдете предпазлив, в днешно време никак не е дреболия да намерят у някой писмо от Кортейо!

 

 

През това време състоянието на болния хасиендеро Педро Арбелец значително се бе подобрило. Старата, предана Мария Хермоес правеше всички възможни усилия за неговото пълно възстановяване.

Арбелец вече дотолкова се бе оправил, че правеше опити да напуска леглото. Грижливо загърнат със завивки, той седеше на един стол до отправения на север прозорец. Гледаше нататък, защото в тази посока се намираше форт Гуаделупа, там бе разположена Чиуауа, натам бе и Монклова. До него седеше Мария Хермоес.

— Какво ли не бих изтърпял, само да я видя отново — каза той, продължавайки някакъв започнат разговор.

— Ох, сеньор, не мислите ли и аз каква безкрайна радост бих изпитала!

— Казахте, че ще дойде скоро. Ама тя все не идва. Напразно е чакането ми!

— Не бива да губите търпение. Хуарес ще я доведе. — Тя се приближи до прозореца, засенчи с ръка очи и погледна съсредоточено навън: — Сеньор, струва ми се, че се появиха много конници.

— Santa Maria! Дано най-сетне да идва Хуарес!

Двамата с голямо напрежение се загледаха в далечината.

— Да, конници са — рече Мария.

— И наистина много — прибави хасиендерото. — Идват насам. Господи, може би детето ми е сред тях!

Той отметна глава и затвори очи. Но ушите му бяха отворени. Долови приближаващо бучене, а после удари от копитата на много коне, сякаш някакъв приглушен тътен се търкаляше насам.

Цяла войска от бели и апачи галопираше към хасиендата. Мищеките се бяха метнали на конете си да ги посрещнат. Чуваха се ликуващи викове и крясъци, надвишавани от пронизителното цвилене на разгорещените коне. Сетне бързи мъжки стъпки изкачиха стълбите до вратата и тя се отвори. Арбелец отправи очи към влезлия.

— Хуарес — прошепна, обезсилен от вълнението.

— Президентът — извика и Мария Хермоес.

— Да, аз съм — отзова се запотекът. — Дал Бог добро, сеньор Арбелец! Как се чувствате?

— Лошо, много лошо, сеньор — побърза да отвърне Мария. — Хосефа Кортейо го беше затворила в зимника, където трябваше да умре от глад. Нашият добър господар ужасни мъки изтърпя.

Хуарес свъси вежди, понечи да попита нещо, ала бе препятстван, тъй като от вратата екна ликуващ възглас:

— Татко!

— Ема, дете мое — тези думи искаше да изрече старият, болен хасиендеро, ала те замряха на езика му. Беше затворил очи, ала обятията му се разтвориха. В следващия миг се прегръщаха мълчаливо, ала толкова по-обилни бяха сълзите им.

Хуарес взе старицата под ръка и я изведе от стаята.

— Да ги оставим сами — каза й отвън. — Този блажен миг е тяхно свято право и не бива да ги ограбваме. Но ще ми кажете ли, сеньора, къде е сеньор Стернау?

— Замина — отговори тя. — Също така Бизоновото чело, Мечешко сърце и останалите. Накъде, не се знае.

— Но все пак трябва да са казали, след като са възнамерявали да напуснат хасиендата за известно време.

— Не. И не биха могли да го кажат, тъй като и самите те още не го знаеха. Те са по следите на Хосефа Кортейо.

Мария набързо го осведоми каквото знаеше. В този момент дойде и Каря, индианката. Тя влезе с Мария Хермоес при бащата и дъщерята, за да поздрави Арбелец, докато Хуарес пък трябваше да се посвети на своите задължения.

И лорд Дридън беше дошъл с тях. Половин час по-късно англичанинът стоеше с Хуарес в стаята, която онзи си беше избрал, когато влезе вторият вожд на мищеките с някакви книжа в ръка.

— Какво носи моят брат? — запита президентът.

— Писма за теб от сеньор Стернау. Едно момиче му ги е предало. Яздил е след враговете и го е срещнал по пътя си. Преди да продължи ми е изпратил тези писма до теб.

В действителност не бяха писма, а преписите на Емилия от секретната кореспонденция на стария Хиларио. Мищекът си тръгна. Отначало Хуарес само бегло и повърхностно прегледа записките. Но няколко мига по-късно англичанинът забеляза желязното лице на запотека да изразява необикновено напрежение. За да не го смущава, избягваше да гледа към него.

Най-сетне Хуарес прибра книжата.

— Прощавайте, сеньор — помоли, — но действително беше твърде важно.

— Новини от Стернау?

— Само препратени от него. Нали вече съм ви разправял за онази сеньорита Емилия?

— Вашата шпионка?

— Всъщност бих предпочел да я нарека моя съюзничка. Аз съм й много задължен, а сега е провела нов удар, който единствено на нея би могъл да се удаде. Принуден съм още днес да напусна хасиендата и да се отправя директно за Дуранго.

— Рисковано е.

— Ни най-малко. Тук имам преписи от писма от всички военни лагери, където ме очаква бляскаво посрещане. Хората изчакват само моята поява, за да започнат бой. Ето, четете, сеньор.

Хуарес подаде книжата на англичанина и той ги прегледа набързо.

— Можете ли да разчитате на истинността на тези преписи, пък и на оригиналите, от които са снети?

— Напълно!

— В такъв случай новините са действително много важни и радващи. Да, вие не бива да губите време, длъжен сте да потеглите. Но аз…

— Вие си почивайте и ме последвайте по-късно, когато пристигне сеньор Стернау.

— Мислите ли, че ще се върне в хасиендата?

— Несъмнено. Той няма да се успокои, докато не залови Кортейо и дъщеря му. На трагедията Родриганда сетне ще бъде сложен край и можете да бъдете уверен, че ще наложа на виновните най-строга присъда.

И наистина президентът още същия следобед напусна хасиендата. Той отведе войските си, ала остави малък гарнизон, тъй като тя щеше да му служи като база за връзка със североизточната част на страната.