Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (5)

5. Доктор Хиларио

Недалеч от северната граница на провинция Сакатекас е разположено малкото градче Сантяго. Само по себе си то с нищо не е забележимо, ала все пак ще бъде често споменавано, защото горе в планината, в чието подножие лежи, се издига старинна двукорпусна постройка, която и до днес се обозначава като Манастира дела Барбара, макар манастирът да е секуализиран и сега да служи за мирски, а не за религиозни цели. Той е лечебно заведение за умопомрачени и някои телесни заболявания.

В градчето цареше оживление. Причината бе настанилият се преди няколко дни тук френски отряд. Дошли от север, тези хора нямаха нито оръжия, нито какъвто и да е предмет от военната екипировка. Не след дълго се разбра, че този отряд е съставлявал гарнизонът на Чиуауа и е бил принуден от Хуарес да капитулира и положи клетва, че повече няма да се бие срещу него.

Комендантът на този излязъл в запаса отряд бе изпратил бърз куриер до Главната квартира и до завръщането му бе принуден да квартирува тук.

Но за всичко това много не се говори. Необикновеното, което бе ангажирало вниманието на града, бе обстоятелството, че с тези хора бе пристигнала една дама с такава ослепителна красота, че предизвика буря от завист при жените и френезия у мъжете, въпреки че я бяха виждали едва два пъти в църквата.

Още по-странно бе, че тя не потърси жилище в града, а там горе в стария манастир, и то при настоящия управител на клиниката Хиларио, когото всички познаваха, но никой не го обичаше.

Беше вечер и сеньор Хиларио седеше в килията си, приведен над стари медицински текстове. Стаичката беше извънредно скромно подредена. Единственото, което обръщаше внимание тук, бяха множеството ключове, висящи наоколо по стените. Самият той беше дребно, суховато човече с плешива глава. Гладко избръснатото му лице излъчваше злост, напомняща някой булдог. Беше може би в началото на шестдесетте, но още жизнен.

По едно време на вратата тихо се почука. Въпреки това той чу веднага и по лицето му плъзна усмивка, усмивка, чието естество трудно може да се опише.

— Влез! — обади се той с най-любезния тон, на който беше способен.

Вратата се отвори и кой влезе? Сеньорита Емилия, шпионката на президента Хуарес от Чиуауа.

— Добър вечер! — поздрави тя.

— Най-сърдечно добре дошла, прекрасна сеньорита! — отвърна онзи, като затвори книгата и се надигна от стария стол.

— Надявам се все пак, че не преча — усмихна му се.

— Да пречите, сеньорита? Как можахте да си го помислите! Аз по всяко време съм на ваше разположение. Та нали и затова си позволих у вас да ви запитам дали ще имате благоволението да споделите вечерния ми шоколад.

— И аз с удоволствие приех поканата, защото намирам повод да поразсея вечерната скука с малко приказки.

— О, ама за тази скука вие самата сте си виновна. Защо се настанихте при мен, а не долу в града? Там не биха ви липсвали развлечения.

— Благодаря за тези развлечения! Беседата с човек, комуто дългият живот е дал възможността да изкристализира, за мен е много по-ценна от онези забавления.

Емилия се настани небрежно на софата.

— Да не искате да кажете, че ме считате за изкристализирал характер? — осведоми се той.

— Разбира се — дари го тя с ласкав поглед. — Аз ненавиждам незрялото, незавършеното. Бих могла да преценя един мъж, чиято вътрешност и външност са още в процес на сформиране.

— Забравяте все пак, че в момента, в който възходът на човека престава, започва и упадъкът.

— Охо, това ли наричате вие упадък, сеньор Хиларио? Когато един човек е в състояние да се произнася за силата на тялото и духа си, то е само доказателство, че тази сила е в обилие при него.

Хиларио понечи да й отвърне нещо, ала не успя, тъй като в този момент влезе една стара слугиня и остави шоколада. След като отново си бе тръгнала, той напълни една чаша на своята гостенка.

— Пийте, сеньорита! Това е първият път, когато ме удостоявате с тази чест и бих дал много да мога всеки ден да се наслаждавам на това щастие.

— Наистина ли го считате за щастие?

— Да, това е най-голямото щастие, което изобщо може да съществува. Бих искал да сте не само моя гостенка, а обитателка на този дом. Колко жалко, че ще го напуснете, когато французите отново поемат пътя си!

— Французите? Какво ме касаят те?

Хиларио наостри слух.

— Мисля, че принадлежите към тях. Всички тук са на мнение, че сте жена или вдовица на някой техен офицер.

Емилия се заля в звънлив, дяволит смях.

— И много се заблуждават — отвърна. — Та нима имам вид на възрастна жена или вдовица?

Очите му с плам обходиха изящната й, елегантна фигура.

— Възрастна? О, сеньорита, как ви дойде на ума? Та вие без сянка на съмнение бихте победила и самата Венера, ако дръзне да се яви на конкурс с вас!

— Един доста пресилен комплимент и нищо повече, сеньор!

— О, аз говоря истината! — възкликна оня екзалтирано. — Значи не принадлежите към французите? Че защо тогава пътувате с тях?

— Защото имат заръка да ме закрилят и отведат благополучно до Мексико сити. Имах намерение да сменя Чиуауа, където живеех доста уединено, със столицата и при размириците, които царят в нашата страна, ми бе във висша степен добре дошло да си осигуря един такъв съпровод.

— Нямате ли близки в Чиуауа?

— Не, сама съм в живота.

— Но какво ви подтикна да тръгнете за Мексико?

Емилия сведе поглед и се изчерви така естествено, както би могъл да го постигне човек само след продължителни упражнения.

— Почти ме смущавате с този въпрос, сеньор — пророни тя.

— В такъв случай моля за извинение. Но аз изпитвам такова съчувствие към вас, че ми се стори уместно да го задам.

— Благодаря ви и разбирам, че пред вас няма място за резервираност. Аз ви уважавам и ценя и ми се иска да ви го докажа, като отговоря на вашия въпрос. Една жена, не съвсем пренебрегната от природата, не може да не чувства, че не е предопределена за самота. Бог ни е възложил чудесната мисия да любим и чрез любовта да бъдем щастливи. Аз все още не съм пристъпила към тази мисия, вследствие уединения си живот.

— Вие още не сте обичала?

При тези думи очите на Хиларио с наслада се спряха на нейната фигура. Емилия повторно сведе дългите си, копринени ресници.

— Не, още не — промълви, сякаш се срамуваше от отговора.

— И след като притежавате всичко, което може да направи един мъж щастлив!

— За съжаление още не съм го изпитала, все още не познавам някой, при чийто вид да си кажа, че искам да бъда негова единствена. Все пак Мексико е по-голям град от Чиуауа, а аз не желая да живея повече в самота. Ето причината да се местя в столицата.

— Ах, възнамерявате да си потърсите там жених?

Отправила твърд и прям поглед към него, тя отговори:

— Пред вас няма защо да го отричам, макар че пред някой друг едва ли бих била толкова откровена.

— И той непременно в Мексико ли трябва да е, сеньорита? Няма ли другаде мъже, чиято стойност бихте могла да оцените?

— Вероятно имате право. Но който търси дърво, ще иде в гората, където ги има с много, а не в откритото поле, където се срещат само отделни екземпляри.

— Права сте. Ако обаче по пътя към гората попадне на дърво, което му хареса?

Емилия направи жест на изненада и поде с весел, закачлив тон:

— Тогава спокойно ще остане при него. Не е ли тъй, сеньор Хиларио?

Лицето му просия от възторг.

— Тъй е, сеньорита — отвърна. — Само се пита, какви качества трябва да притежава това дърво, каква възраст е допустима.

— Ее, не бива да е твърде младо и неустойчиво. Достолепието краси дървото, а мъхът му придава поетическо очарование.

— Сеньорита, мога ли да ви потърся едно такова дърво?

— Нищо не пречи! Та нали у мен остава правото да взема окончателно решение.

— Разбира се, че правото си остава ваше — рече той, поемайки дълбоко дъх. И с почти треперещ глас добави:

— Дървото е тук в Сантяго, по-точно в нашия манастир дела Барбара.

— В манастира ли, сеньор? Но аз тук все още не съм видяла никакво дърво.

— О, напротив. Та то стои пред вас.

Старият с мъка отрони тези думи. Емилия го огледа цял и запита:

— Вие? Имате предвид себе си, сеньор? Ах, за Бога, не съм го очаквала!

Тя събра ръце като в свенливо удивление и го погледна с израз, който би могъл да бъде наречен шедьовър в изкуството на преструвките.

— Не сте го очаквала? Защо? Нали вие самата избрахте дървото като образно сравнение. Нима не ме разбрахте?

— Разбрах ви, сеньор — усмихна се тя. — Под дървото имах предвид спътника в живота, когото търся. И вие самият желаете да бъдете този мъж?

— О, с цялото си сърце! Ще положа всички усилия, за да ви направя щастлива.

Очите й го стрелнаха с пронизващ поглед, а на лицето легна строга хладина.

— И какви усилия можете да положите, сеньор?

— Аха, вие ме считате за простоватия, беден сеньор Хиларио? Кажете, какво изисквате от мъжа, комуто бихте желала да принадлежите?

— Преди всичко любов, истинска, предана любов!

— Тя е налице. Или се съмнявате?

— Вярвам напълно.

— Тогава говорете по-нататък!

— Аз наистина не съм богата, сеньор, ала никога не съм се борила с немотията. Бих искала една гаранция, че никога няма да се запозная с оскъдицата и лишенията.

— Е-е, аз пък мога да ви дам уверението, че съм богат.

— Вие? — запита Емилия невярващо. — Богат?

Тя изгледа пренебрежително невзрачната му външност.

— Не съдете по облеклото, сеньорита! — отбеляза той.

— Добре. Уверявате ме, че сте богат. В състояние ли сте и да го докажете?

Хиларио сведе поглед като в размисъл и до известна степен в колебание.

— Да, мога да го докажа — рече накрая с решителен тон. — Но трябва по-напред и аз да съм убеден, че действително ще ми дадете ръката си, в случай че съм богат.

— Вероятно ще го имате това убеждение, ако съумеете да изпълните моето трето и последно условие. Аз търся мъж с положение, което да ми предоставя възможност да разгърна заложените духовни дарби. Намерението ми бе да отида в Мексико сити в двора на императора. Скоро щях да имам влияние и престиж и от мъжете със значение да избера онзи, който би имал стойност за мен. Усмихвайте се, от мен да мине! Но ако сте психолог, спокойното убеждение, с което говоря, би следвало за вас да е достатъчно поръчителство, че познавам добре себе си и не фантазирам.

Емилия и Хиларио стояха един срещу друг — красива жена и дребен, съсухрен мъж. Само че той никак не изглеждаше обезкуражен.

— Не мислете погрешно за мен, сеньорита! Аз не ви подценявам. Да, вие ще си отиграете ролята, ако отидете в Мексико сити; ще придобиете почит и влияние, защото сте красива и умеете да говорите. Но в това отношение дори най-надарената жена се нуждае от мъжка помощ и ръководство. Виждам, че сме интелектуално равностойни. Не желаете ли да се поверите на моето ръководство?

Лицето й прие добродушния, снизходителен израз, с който човек разговаря с някое дете, след което флегматично запита:

— Охо, и вие ли сте духовно надарен, сеньор? Но ако за тая дарба се съди по положението, което сте постигнал, то… хмм, довършете сам започнатото изречение!

По устните му заигра лека усмивка.

— А що за положение заемате вие, сеньорита? — върна й го той.

— Ахаа, ставате рязък и язвителен — усмихна се тя. Има положения и влияния, за които човек не говори, сеньор.

— Тук казахте една вярна приказка. Следователно за моето положение и влияние ще говорим също толкова малко, колкото и за вашите, поне засега.

— Да, но ако ще мълчим по тоя въпрос, как смятате да докажете, че сте в състояние да ми предоставите шанс в живота, какъвто желая?

— Това не е трудно. Готов съм да ви представя това доказателство, стига да съм убеден във вашата дискретност.

— Аз умея да мълча, сеньор.

— Добре, тогава елате с мен!

Хиларио откачи два ключа от стената и запали малък потаен фенер.

Емилия акуратно запомни двата гвоздея, на които бяха висели ключовете.

Напуснаха стаята, слязоха по едно стълбище и той я поведе по дълго, прихлупено подземие. Сетне отвори с единия от ключовете някаква здрава, дъбова врата, която водеше към второ подземие. Тук отново се натъкнаха на врата, която бе отключена с втория ключ. Сега стъпиха в дълъг, тесен ходник, вляво и дясно на който бяха вградени множество врати.

Той отмести резето на една от тях и отвори. Влязоха в малка спарена килия, в която нямаше достъп на светлина и въздух. Изглежда бе изсечена в твърдата монолитна скала, което впрочем сочеха многочислените дири и цепнатини.

— Празна! — констатира тя. — Да не би тук да намеря очакваното доказателство?

— Без съмнение — отвърна й.

Хиларио не забелязваше, че Емилия внимателно следи и наблюдава всяко негово движение.

Той освети една от споменатите цепнатини. Беше най-значителната, макар и едва толкова широка, че човек можеше да провре само кутрето си. Само на едно-единствено място бе възможно да се пъхне дланта. Хиларио го стори и веднага се чу тихо търкаляне. Част от скалната стена, чиито контури обрисуваше съвсем небиещо на очи пукнатината, се отмести назад и сеньорита Емилия се озова пред голямо, тъмно помещение, в което влязоха, без старият да затвори входа.

Хиларио крачеше отпред и Емилия го следваше. Тя използва тази възможност на минаване да мушне пръсти в онова място на пукнатината, където той бе пъхнал ръка и напипа някакъв дебел щифт, стърчащ на около половин цол от замъка. Не посмя обаче да го натисне, току-виж стената тръгнала назад и тя лесно би могла да се издаде.

Влязла в тайното помещение, Емилия съгледа маси и лавици отрупани с книги, шишета, семенни кутийки, инструменти и апарати, за чието предназначение нямаше и представа.

Хиларио подмина тези предмети. Пред едно свободно място на стената спря и почука.

— Отзад се крие доказателството, което искате.

Ударът отекна глухо и изкънтя на кухо. И тук Емилия следеше с голямо внимание ръката му, за да не пропусне нито едно нейно движение. Хиларио приближи фенера така, че светлината му да пада на зида. Тогава девойката забеляза някаква особена линия, която рязко разграничаваше един правоъгълен участък от останалата част на зидарията.

— Това е врата — поясни той. — Тя няма ключалка. Завърта се около ос, така че е необходимо само да се бутне силно едната й страна, за да се отвори.

Натисна крепко зида и тутакси разделеният от ивицата участък поддаде. Възникна отвор — висок един човешки бой и наполовина толкова широк, зад който се разкри тъмно пространство.

Старият влезе и Емилия го последва, изпълнена с най-голямо любопитство. Помещението нямаше друг излаз освен тази врата. Съдържаше няколко големи сандъка, на една иззидана стена беше закрепено малко шкафче, по което не се забелязваше ключалка. Заключването се струваше много секретно, ала всъщност бе много просто. Хиларио издърпа предната стена като шибър и се оказа, че съдържанието се състои от разни писма и документи.

Сега старият се обърна към Емилия.

— Сеньорита — заговори, — това тайно помещение съдържа моите секретни книжа. Никой не подозира съществуването им. Те са толкова ценни, че само на вас ще позволя да им хвърлите един поглед.

Емилия тръпнеше в очакване.

Когато Хуарес й даваше в Чиуауа инструкциите си, я бе насочил към Хиларио. Президентът знаеше, че в ръцете на този старец — за това имаха понятие само малцина — се събират множество вражески нишки, запознаването с които би било от най-голяма полза. Ето и причината Емилия да бъде тук.

— Така! — рече Хиларио. — На първо място ще ви докажа, че съм в състояние да ви предложа положението, което желаете да заемете.

Той бръкна в шкафа и извади пакет писма, отвори ги едно след друго и показа на Емилия различни подписи.

— Това е моята тайна кореспонденция — осведоми. — Познати ли са ви имената, които четете тук?

Емилия знаеше всичките. Бяха имената на най-изтъкнатите държавници и военни на Мексико. Налице бяха имената и на висши френски офицери. Но въпреки това тя отвърна:

— Засега още не съм навлязла в дебрите на политиката, възнамерявах да го сторя по-късно. Някои имена наистина са ми известни, ала повечето са ми непознати.

— Ще ги опознаете, ако решите да се държите с мен. Моите знания и вашата красота биха се допълвали и съм убеден, че ще постигнем големи успехи.

За нея всичко опираше да се запознае със съдържанието на тези писма. Протегна ръка.

— Мога ли да ги прочета?

Последва незабавен, отрицателен жест.

— Не, това е невъзможно.

— Защо? Според мен, искахме да станем съюзници?

— Имате право, но засега още не сме.

Емилия даде вид, че приема отказа му като нещо, разбиращо се от само себе си и произнесе равнодушно:

— Надявам се скоро да станем.

Лицето му светна от радост.

— Наистина ли, сеньорита? — попита припряно.

— Да. Смятам, че който кореспондира с такива хора, притежава влияние и има пред себе си забележително бъдеще.

— Бъдеще ли казахте? Та аз съм стар! — Очите му се спряха очаквателно на нея.

— Стар? Вече ви казах, че не меря възрастта с броя на годините. Едно бляскаво бъдеще от десетина години за мен има по-голяма магнетична сила, отколкото петкратно по-дълъг обикновен живот.

— Добре го казахте, сеньорита. И тъй, сега сте убедена, че съм в състояние да ви предложа един влиятелен пост?

— Пита се само, в служба на кого.

Хиларио дигна рамене.

— Един добър дипломат не пита за господаря, на който ще служи, а само за изгодата, която ще извлече. Аз отдавам силите си на онзи, който плаща по-добре. Само на Хуарес не мога да служа. Той е виновен за пропадането на един мой жизненоважен план. Докато съм жив, няма да му се удаде да седне отново на президентското кресло. Заклел съм се и ще спазя думата си.

Старият говореше с дълбоко ожесточение. Страните му бяха до тъмно обагрени, а очите горяха от ярост. Виждаше се, че за да си отмъсти, е готов на всичко.

Сложи писмата обратно в шкафчето.

— Значи сега няма да ги получа за прочит? — попита тя.

— Не. Ще можете да ги прочетете едва като моя съпруга.

— Или най-малкото като ваша годеница? — подметна Емилия с шеговит тон, макар нещата за нея да бяха много сериозни.

— Не — отвърна оня. — Един годеж лесно може да бъде развален, а подобни неща човек поверява на лице, свързано завинаги с него. А сега ще ви представя доказателство, че съм богат.

Хиларио пристъпи към сандъците. Бяха снабдени със секретен механизъм за затваряне, който не се нуждае от ключ. Той ги отвори. Съдържаха светите съдове, драгоценните одежди за литургии на разпуснатия манастир, както и различни други прибори — всичко обсипано със скъпоценни камъни и изработено най-вече от чисто злато.

— Е? — запита с тона на превъзходство.

— Какво богатство! Та това е направо княжеско състояние.

— Много повече! Този манастир беше по-богат от кое да е княжество. Когато влезе във владение на светската власт, аз станах притежател на тези съкровища.

— Как съумяхте да го постигнете? Все пак трябва да се е знаело за наличието на всички тези скъпоценности.

— Знаеше се наистина — изхили се той подигравателно, — ала много пътища водят до целта. Но за това по-късно. А я сега кажете, смятате ли ме вече за богат!

— Охо, та вие нямате права над тези неща. Те принадлежат на държавата.

— На държавата? Я не ставайте за смях! Кому принадлежи държавата? На Хуарес, Пантерата на Юга, на Макс Австрийски и французите? Какво е изобщо държава! Мексико сега държава ли е? Мексико е безстопанственост, изоставена на произвола на анархията и всеки трябва да вземе онова което му е паднало в ръцете.

Емилия виждаше, че Хиларио не е прав, ала не биваше да разваля отношенията си с него.

— Не ми се иска да ви противореча — каза му.

— Значи гледате на мен като господар на тези съкровища? — осведоми се той.

— Да.

— Е, в такъв случай ще си позволя да ви запитам дали желаете и вие да станете негова господарка.

Очите му се взряха напрегнато в нея. Да стане жена на тоя човек? Смешно! И за миг не й минаваше през ума да свърже младостта си с този дядка. Вярно, с тази жертва щеше да проникне до секретите и да влезе в притежание на съкровищата. Но не можеше ли и по друг начин да го постигне? Съществуваха редица възможности, цялата тая работа трябваше зряло да се обмисли. Преди всичко ще действа предпазливо, за да спечели време.

— Нима веднага трябва да реша? Стъпката, която очаквате от мен, не бива да се извърши лекомислено. Не се сърдете.

— Може би съм длъжен — аз, който нямам ден от живота за подаряване — да служа четиринадесет години, както се е домогвал Яков за Рахил?

— О, не — засмя се тя. — Едно четиринадесетгодишно ухажване и на мен би доскучало. Имате ли още нещо да ми показвате тук?

— Не. Вече видяхте всичко.

— Тогава да се връщаме.

— И кога ще узная дали ще станете моя жена?

— Ще ви дам отговор до три дни.

— Прието! Надявам се да не кажете „не“. Е, да се прибираме!

Върнаха се по същия път, по който бяха дошли, при което старият отново затвори всичко. Емилия и сега прояви най-голямо внимание да не пропусне нищо. Тя не се отправи с Хиларио към неговото жилище, а към онова, което й бе отредено.

Когато остана сам, Хиларио закрачи неспокойно напред-назад из стаята си.

— Може би днес извърших най-голямата глупост през живота си — каза си. — Издадох своята тайна. Дали това ще ми допринесе някаква полза?

В този момент отвън тихо се почука на прозореца. Хиларио се ослуша, а когато чукането се повтори, отвори и погледна. Забеляза силуета на някакъв мъж.

— Кой е там? — попита с понижен глас.

— Аз, чичо — отговори се.

— А-а, Манфредо! Идвам.

Хиларио отиде и отвори, не главния вход, а една малка манастирска портичка. Манфредо стоеше пред нея. Той изглежда често идваше при чичо си по тоя път.

— Не те очаквах — прошепна този. — Новини ли носиш?

— Да. Много важни.

— Тогава ме последвай до моята стая!

Когато стигнаха там, чичото изгледа племенника с очакване.

— Откъде идваш?

— От хасиендата дел Ерина.

— Оттам ли? Та тя се намира в противоположна посока. Изпратих те до Мексико сити да намериш един от вербувачите на Кортейо.

— Бях и там, чичо. Успях да се срещна с този вербувач. От него узнах, че Кортейо се намира в хасиендата дел Ерина. Бях вербуван и отведен с други наемници до хасиендата.

— И как се озова сега в Сантяго?

— Трябва да окажеш една услуга на Кортейо. Между нас казано, само ако влиза в плановете ти. В буквалния смисъл на думата, налага се да го подслониш — идва като бежанец.

По лицето на стария се изписа безкрайно удивление. С няколко думи Манфредо го осведоми за неуспеха на Кортейо, превземането на хасиендата от мищеките и появата на граф Фернандо и приятелите му.

— Не мога да ти разкажа всичко подробно — продължи, — тъй като спътниците ме чакат, но само ще ти кажа, че доста нещо преживяхме и сигурно сме преследвани. Не беше леко да освободим дъщерята на Кортейо, която достатъчно се напати.

— Значи и тя е с вас?

— Да. Кортейо, сеньорита Хосефа, Грандприз, за излекуването на когото някога си се грижил и един мексиканец.

— Кортейо къде е?

— Близо до манастира. Аз избързах напред да разбера дали ще си склонен да го приемеш. Но съм му обещал, че ще бъде добре дошъл.

Старият крачеше замислено напред-назад.

— Каква случайност! Естествено, че ще приема Кортейо. Доведи го!

Племенникът тръгна и скоро се върна с Кортейо, но по даден от чичото знак, временно се отстрани.

Кортейо спря при вратата, поздрави и огледа стария недоверчиво. Онзи също го изгледа изпитателно и рече:

— Кортейо ви е името, сеньор?

— Да — потвърди запитаният.

— И сте онзи Кортейо, който беше на служба при граф Фернандо де Родриганда?

— Същият.

— Бъдете добре дошъл и седнете!

Той посочи един стол и Кортейо се настани. Самият Хиларио обаче предпочете да остане прав и все още не сваляйки очи от другия, продължи:

— Племенникът ми каза, че търсите убежище за известно време. Готов съм да ви подслоня.

— Благодаря ви! Но ще бъде ли убежището от такова естество, че да не се разбере присъствието ми?

— От измяна ли се опасявате?

— За съжаление! Известно ли ви е положението около мен?

— Само дотолкова, че сте претендент за президентския стол.

— Е, по тая причина съм екстерниран от страната.

— От французите?

— Формално погледнато от така наречения император Максимилиан, макар че без разрешение на французите той нищо не може да предприеме. Бях отишъл в северната част на страната във връзка с моята кандидатура, ала хасиендата дел Ерина бе нападната. Хората ми бяха избити и съм убеден, че преследвачите са по петите ми.

— Няма да ви стигнат. При мен сте в пълна безопасност. Тоя древен манастир крие толкова убежища, ходници и килии, че като нищо бих могъл да укрия и хиляда души.

— Това ми е безкрайно приятно, още повече като узнах за присъстващите тук французи. Ще ви покажа своята признателност.

— Няма от какво да се страхувате. Французите са обезоръжени от Хуарес и ще са радостни, ако ги оставят да се измъкнат. А що се отнася до възнаграждението… мдаа, я кажете всъщност, в какво ще се състои?

При тези думи лицето на Хиларио прие дебнещ израз.

— Аз съм богат! — отвърна Кортейо.

— В какво се състои богатството ви?

Въпросът, разбира се, бе неприятен на Кортейо.

— Чак толкова ли е необходимо да го знаете?

— Да — рече старият спокойно. — Бих си бил в правото да се уверя, доколко сте в състояние да ми се отплатите за закрилата. Но ще отбележа, че отхвърлям каквото и да е възнаграждение. Въпросът ми по-скоро имаше за цел да разбера какво ви е положението, за да знам, по какъв начин мога да ви бъда полезен.

— Благодаря ви. Но на какво се дължи тоя интерес мен?

— Вероятно скоро ще научите. И тъй, проявете добрината да ми кажете в какво се състои богатството ви!

— Управител съм на именията на граф Родриганда.

На устните на стария се яви неизразима усмивка.

— Казано с други думи, ограбвате именията за своя сметка?

Кортейо видимо се смути.

— Нямах намерение да кажа точно това — пророни той.

— Какво сте искал да кажете или не, ми е все едно. Аз държа на фактите. Впрочем с това ваше управление е свършено, тъй като сте интерниран. Тъй че надали бихте могъл да ми се отплатите.

— Аз имам пари, сеньор! — побърза да увери Кортейо, разтревожен от мисълта, че старият няма да го приюти. — Добре са закътани. Трябваше да бъда подготвен за всичко.

— С което искате да кажете, че сте заделил тези пари от имуществото на Родриганда? Но на тоя начин на управление май скоро ще бъде сложен край.

— Какво имате предвид?

— Ее, не е трудно да се досетите, че граф Фернандо ще хлопне резето за вас.

— Какво ви прихваща? — провикна се Кортейо стъписан. — Та граф Фернандо отдавна е мъртъв!

Доктор Хиларио се усмихна снизходително.

— Сигурно и сам не си вярвате. И вие и аз знаем много добре, че дон Фернандо си е все още жив.

От тези думи на стария кръвта на Кортейо нахлу в главата.

— Не ви разбирам. И кой пък ви го издрънка?

— Моят племенник Манфредо. Той е бил достатъчно дълго при вас, за да може да съчетае нещата от онова, което е чул от вас.

— В такъв случай ще ви кажа, че вашият племенник ви е осведомил погрешно.

— Ба, не си правете труда да ме заблуждавате! Положението ми е напълно ясно. Вие не сте откровен с мен, затова и не мога да ви приема.

— Ама на вас какво ви влиза в работата фамилията Родриганда?

— Никак, наистина никак. Но да не мислите, че ще ми хрумне да крия човек, неотлъчно следван от тълпа преследвачи, за когото не знам нищо, па и себе си да браня от тях.

— Вие няма защо да се страхувате от тях.

— На това навярно и самият не вярвате. Вярно, че племенникът не ми каза кой знае колко, но бе достатъчно да схвана, че по петите ви са се впуснали отчаяни типове. Какви сте ги забъркал с тях? Можете спокойно да ми се доверите.

По челото на Кортейо изби пот. Гледаше мълчаливо и неуверено пред себе си. Намираше се в страшно неприятно положение. Налагаше се да изчезне за известно време, а за тая цел единствено докторът можеше да му помогне. А пък и какво вредеше да му повери тайните си? Та нали по-късно би могъл да го премахне. За начина сега още не береше грижа. Ето защо бързо и решително дигна глава:

— Е добре, реших да ви посветя във всичко. Но мога ли да разчитам на вашата дискретност, независимо от случая и във всяко едно отношение?

— Кълна се, че ще бъда ням за онова, което ще науча от вас.

— Тогава ще ви се доверя. Но тежко ви и горко, ако ме предадете! Бъдете уверен, че ще ви очистя, дори само една-единствена дума да издрънкате.

И Кортейо стори нещо, което преди би счел за невъзможно — посвети този човек, доскоро съвсем непознат, в събитията около дома Родриганда. Но доколкото все пак бе възможно, се постара да не се компрометира напълно. При все това старият узна достатъчно много да възкликне в края на дългото изложение удивен:

— Но, сеньор, вярно ли е и възможно ли е всичко това? Не ми ли сервирахте някой роман?

— Не ми е и хрумвало. Достатъчно трудно ми бе да разбулвам тайните си.

— И мислите, че преследвачите скоро ще бъдат тук?

— Убеден съм. Сигурно веднага са се спуснали да ни преследват. На мъже като тях няма начин да убягнат следите.

— Нека е тъй. Ще бъдат посрещнати. Всъщност намирате ли за необходимо да подслоня и оня мексиканец, който е пристигнал заедно с вас? На мен не е притрябвал.

— Тогава го отпратете! Сега и бездруго само ми пречи.

— Добре. Ще го сторя. С Грандприз положението е друго. Той ми е задължен и от предателство не се опасявам. А сега вървете, сеньор Кортейо, и доведете дъщеря си! Ще ви настаня в едно тайно помещение в подземието.

 

 

По време на този разговор сеньорита Емилия се намираше в стаята си. Не си лягаше, задържана от въпроса — дали още тази вечер да се запознае с кореспонденцията на стария или е по-разумно да го отложи за по-нататък.

Стаята й не бе много далеч от неговата и тя долови тихо да влизат и излизат някакви хора. Това я подтикна да угаси свещта и открехвайки леко вратата се ослуша.

След известно време отново чу стъпки. Вратата на стария се отвори и на светлината на горящата вътре лампа видя да се вмъкват един мъжки и един женски силует. Още преди да се затвори вратата зад тях, забеляза, че едното око на мъжа липсва.

Малко по-късно нов шум привлече вниманието й. Видя Хиларио да изчезва с фенер в ръка по същите стълби, по които бе слязла с него в подземието. Придружаваха го двете лица, които го бяха посетили преди малко. Когато минаваха край нейната врата, го чу да казва с приглушен глас няколко думи, от които разбра само част.

— Сеньорита Хосефа, там долу ще бъдете напълно…

Повече не успя да долови. Но едва тримата я бяха подминали, я споходи една мисъл, която незабавно приведе в изпълнение. Взе кибрит и се промъкна в стаята на Хиларио. Беше тъмно. Драсна една клечка и съгледа на светлината й ключовете, на които бе хвърлила око. Откачи ги от стената и се върна в стаята си.

Доста по-късно чу стария да се връща. Беше сам. Бе отвел Кортейо и Хосефа до подземното им убежище. Не забеляза, че някой е идвал в негово отсъствие. Остави фенера на масата, закрачи из стаята и започна да си говори:

— Каква вечер! Тоя Кортейо няма и понятие колко ще ми е в помощ в провеждането на моите планове. Ама че непредпазливост! Да ми разкрие тая история на Родриганда! И аз ще я използвам за неговата гибел и своя облага. Мътните го взели! Да можех да подхвърля моя племенник Манфредо за граф! Но за тая работа ще е необходимо да се разчистят от пътя всички, които знаят тайната. Засега ще изчакам, пък сетне ще действам според обстоятелствата. Утре може би ще пристигнат преследвачите. Това означава да се внимава. Сега да си лягам, та утре да съм напълно отпочинал.

Емилия почака още известно време, докато се убеди, че всичко живо спи. Пъхна в джоба си задоволително количество листове и един молив, взе лампата и шишенцето газ, оставени й на разположение и пое към своите начинания.

Заключи стаята си и прибра ключа, за да не може никой да разбере, че отсъства. После тихо заслиза на тъмно по стълбите, водещи към подземието. Едва там запали лампата и отключи вратите. Действайки по същия начин, се справи и със секретните механизми и се озова в скалната камера — нейната цел.

Залови се веднага за работа, като отвори шкафчето и започна да вади и чете писмата едно след друго. Бяха от особена важност за Хуарес. Ето защо извади листовете и молива и се залови да преписва пасажите от първостепенно значение. Притежаваше необикновена сръчност в писането, ала и много бележки имаше за вземане, така че се очертаваше да се справи едва някъде към разсъмване.

Докато се занимаваше с тая работа, до нея достигнаха човешки гласове. Тя наостри слух. Звуците идваха откъм един ъгъл. Освети с лампата и забеляза един отвор, оформен като улей, чието предназначение така и не съумя да разбере. Но нямаше съмнение, че свързва нейното помещение с някакво друго, в което в момента се говореше.

Емилия се приведе към земята и заслуша. Сега ясно долови тембъра на мъжки и женски глас, а когато приближи ухо до отвора, успя да разбере дори думите, които се изговаряха оттатък.

— Вярваш ли му напълно на тоя Хиларио? — запита женският глас. — Все пак считам за уместно да бъдем предпазливи, татко!

— Не се безпокой, Хосефа! Пабло Кортейо не може да бъде лесно измамен. Това поне би трябвало да знаеш!

— Ох, нима не получи тъкмо напоследък ново доказателство, че има хора, които ни превъзхождат?

— Това бе една необикновена поредица от нещастни случаи, но те няма да се повторят. В началото имах намерение да опитам дали не бих могъл да се съюзя с Хуарес. Да бе успял оня удар срещу англичанина и неговия товар, щях да бъда от желан по-желан при президента и като нищо щях да го превърна в инструмент за осъществяването на моите планове. Само че всичко отиде по дявола.

— Къде ли може да е сега Хуарес?

— О-о, понеже го подпомагат Съединените щати и Англия, сигурно ще отбележи бърз напредък. Гверилясите, които бях принуден да избягвам, са се присъединили към него, така че е достатъчно силен да предприеме едно енергично и бързо настъпление. Скоро след това ще влезе в хасиендата дел Ерина.

— Защо точно там?

— Допускам го, защото тия адски изчадия мищеките са се дигнали там на въстание, което пък ни отнема и последната надежда.

Сетне стана тихо. Емилия остана още известно време вслушана, но не чу думица повече.

— Легнали са — каза си тя. — Но кои бяха? Без съмнение Кортейо и неговата дъщеря Хосефа. Какво откритие направих! Те са побягнали насам и дъртият ги е подслонил. И което е най-важното, Хуарес ще отиде в хасиендата. Там ще мога да се срещна с него и да го уведомя за разкритите тайни. Вярно, че след като си свършех тук работата, трябваше час по-скоро да замина за столицата, но пък от друга страна нямам толкова надежден куриер, комуто бих могла да поверя такива важни неща. Така че съм принудена сама да се отправя към хасиендата.

Емилия се върна към работата си. Дълго време още писа, докато най-сетне задачата бе приключена.

Сложи отново всяко нещо на мястото му и побърза да се върне в стаята си. Възбудата, която я бе овладяла, не я остави да заспи и тя започна да прави приготовленията си за тайно отпътуване.

Още в ранни зори Хиларио беше на крак. Тръгна да занесе закуска на Кортейо и дъщеря му. Пътят му минаваше покрай вратата на Емилия. Момичето чу стъпките и излезе от стаята да разбере кой идва.

— Я гледай ти! Вече сте будна, прекрасна моя сеньорита? — запита той. — Не спахте ли добре?

— Дори много добре, но станах рано, понеже бях решила да направя една утринна разходка.

— И много добре ще сторите. Обмисляйте и отговора, който трябва да ми дадете след изтичане на определения срок.

— Ще бъде изненадващ, сеньор — ласкаво рече тя.

— Но с благоприятен завършек, сеньорита?

— Изчакайте го! Човек не бива да се стреми да узнае всичко отведнъж! — Емилия леко стисна ръката му.

— О, сеньорита, вече зная отговора!

Той продължи пътя си. Но едва бе завил зад ъгъла на коридора, тя изтича към неговата врата. Ключът бе на бравата. Емилия влезе и закачи по местата им взетите вчера ключове. Сетне се върна в стаята си.

Няколко минути по-късно я напусна незабелязано. Носеше значителен пакет в ръка и се спусна към града, по-точно при един собственик на конюшня.

— Давате ли коне под наем?

— Да, сеньорита. Искате да се поразходите?

— Не, предстои ми спешно пътуване, ала държа мястото да остане в тайна. Умеете ли да мълчите?

— Навикнал съм, плаща ми се и за да си мълча.

— Ще ви платя предварително. Известна ли ви е хасиендата дел Ерина?

— Да. Отстои на няколко дни път. Колко придружители имате?

— Нито един. Сама съм.

— В такъв случай трябва да сте доста сърцата дама. Да се погрижа ли за придружители?

— Двама души ще са достатъчни.

— Както желаете. Ще ви дам двама от моите коняри. Те са сигурни хора. До половин час ще бъдат готови.

— Е, добре! Нека вземат със себе си този пакет. Аз ще избързам напред и ще се срещна с тях извън града. Никой не бива да разбере по какъв начин и в каква посока съм напуснала Сантяго.

Емилия уговори цената със съдържателя на конюшнята и плати толкова, че той остана предоволен. Сетне тръгна с походката на човек, излязъл на разходка.

В уречения час я настигнаха двама ездачи, водещи със себе си оседлан по дамски кон. Скочиха до нея, помогнаха й да се качи на седлото, след което препуснаха според мексиканския обичай в най-бърз галоп.