Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (3)

3. Знакът на мищеките

Междувременно пътуването на катерите и техния товар протичаше добре. Лешоядовия клюн стоеше на носа на първия кораб. Той бе поел водачеството на кервана.

На другата сутрин вече бяха навлезли от Рио Гранде дел Норте в Саладо и все повече приближаваха мястото, където се влива Сабинас.

Стернау стоеше до борда, дълбоко унесен в съзерцание на ландшафта, когато Хуарес пристъпи към него и каза:

— Дали близките ви вече имат представа за вашето завръщане?

— Не. При слизането ни в Гуаймас имах намерение да им пиша, но там нямаше пощенска служба.

— Тук за съжаление също няма, най-малкото е крайно несигурна.

— Тогава близките ми ще трябва още дълго да чакат — рече Стернау с тъжен глас.

— С удоволствие бих ви помогнал, скъпи ми сеньор, ала французите правят желанието ми неизпълнимо. Вече на два пъти съм опитвал да им поверя пренасянето на безобидни частни писма, ала са били отхвърляни.

— Вие самият ли бяхте подател?

— Не. Писмата бяха писани от напълно непознати за мен хора, които ме помолиха да позволя изпращането им. На драго сърце разреших, ала на френския граничен гарнизон бяха върнати обратно, при все че писмата бяха отворени и всеки можеше да се убеди в безвредното им съдържание. От цялата тая работа единият изгуби състоянието си, а другият понесе значителни търговски загуби. Нека си разправят, че Франция крачи начело на цивилизацията, а народът й е най-големият закрилник на хуманността.

Тези думи бяха изговорени с голямо ожесточение. Но непосредствено след това той продължи спокойно:

— Какво ще стане, ако опитаме да им погодим номер? Ще пишете до вкъщи, и то две еднакви писма. Не пристигне ли едното, другото може би ще отиде до предназначението си.

— По кой път?

— Ще изпратите едното до Тампико, а другото до Сантиляна. В двете селища имам надеждни привърженици, които с голяма радост ще отправят писмата на някой кораб.

— А кой ще ги занесе дотам? Това е опасно!

— Сред моя отряд има какви ли не хора, които са достатъчно находчиви да се справят с подобна задача. Освен това за опасност и дума не може да става. Дори да заловят някой от куриерите и отворят писмото, то ще съдържа само лични известия, които няма да навредят на приносителя.

— В такъв случай няма да ви споменавам в текста.

— Това също е без значение. Какво е виновен куриерът, че подателят се намира при мен?

— При това положение кога мога да пиша?

— Веднага, ако желаете. Щом пристигнем в лагера, ще подбера двама души, които незабавно ще се отправят към споменатите селища.

Стернау последва съвета и написа подробно писмо до близките си. Едва бе изготвил преписа, корабната сирена изсвири. Бяха пристигнали в лагера.

Там, както можеше да се види още от реката, цареше голямо оживление. Освен ездачите, бяха надошли и поръчаните волски каруци. Пред погледа се ширеше цялото това сборище, заело откритата прерия. Лодките бяха разкачени от корабите и пристанаха до брега.

Разтоварването започна веднага.

Едва сега се видя какви помощи получаваше президента: малки буренца, пълни със златни монети; с хиляди пушки, ножове, пистолети и револвери; голям запас барут, олово, готови патрони; полеви телеграфни апарати с много мили кабел; носилки за ранени и всички възможни и необходими предмети за бой и санитарна помощ. Лодките бяха препълнени високо над борда с тези неща и хората, които ги поемаха и товареха по колите, сигурно си казваха, че за Хуарес това е помощ, чиято стойност той в момента не е в състояние изцяло да оцени.

Дридън ръководеше лично разтоварването, а Хуарес приемането и опаковането. Помагайки на лорда, Стернау запита на немски:

— Какво ще стане с корабите?

— Ще тръгнат обратно за Ел Рефугио. Аз оставам при Хуарес.

— Като пълномощник на Англия?

— Да.

— А помислихте ли на какъв риск се излагате, милорд?

— Да. Но не бива да вземам под внимание опасностите. Моето присъствие придава на поведението на президента международен престиж. Нека видим дали сега тези французи ще се отнасят към една армия, при която се намира представител на Великобритания, като към шайка бандити. До няколко дни ще се яви и представител на Съединените щати и тогава… край с французите!

— Мариано естествено ще поиска да се присъедини към вас, но той има и други задължения.

— Аз мисля, че всичко това много добре ще се съчетае. Преди да влезем в Мексико сити, нищо не можем да направим по делата на Родриганда, така че ще е най-добре всички вие да останете с мен при Хуарес, чиято армия ще се разрасне много бързо и за кратко време ще сме в столицата. Знам, че правителството на Съединените щати е отправило строг ултиматум на френския император. Ако Наполеон не изтегли войските си от страната, Щатите ще изпратят своите.

— Срещу французите?

— Естествено. Имам дори предчувствие, че вече са в ход тайни преговори за определяне начина и срока за изтегляне на французите.

— Имате предвид, че постепенно ще отстъпят страната на Хуарес?

— Не, не това. Не биха могли да го сторят, без да се компрометират ужасно.

— А какво друго?

— О, много просто: те направиха ерцхерцог Макс император. Ще го уговорят да абдикира доброволно и доколкото го познавам, особено императрицата и неговите съветници, няма да го стори. Тогава французите ще се принудят сами да го предадат. Те ще се оттеглят, предоставяйки му град след град, провинция след провинция. Но той няма да има сили и едно селище да отстои продължително и ето как страната ще падне пред Хуарес. При тия обстоятелства ще изглежда, сякаш Базен не я е върнал непосредствено на Хуарес.

— А император Макс?

— Ще си понесе последствията. Той се довери на Наполеон, а онзи го остави да се провали. Не му остава нищо друго, освен да напусне страната заедно с французите или да се защитава до последния човек и… да умре.

— Боже мой! Все пак може би не се касае за неговата смърт!

Лордът сви рамене.

— Каква съдба! Де да можех да съм при него и да го предупредя!

— Не бихте имал успех, точно както и генерал Мехиа, за когото се знае, че е най-искреният съветник на императора. На човек чак не му се вярва, че Макс се е считал предопределен за император. Когато през 1851 посетил Испания и застанал под свода на гробницата в катедралата на Гранада, край саркофазите на своите предци Фердинанд и Изабела, съчинил странно стихотворение. Познато ли ви е?

— Не.

— Е, аз съм го чел и го помня дословно. То гласи:

Мрачно, тягостно факел свети,

и внука води към място,

където кралски кости

почиват в ложе студено, тясно.

Пред ковчега замислено застава,

при праха на великите прадеди

и молитвата си тихо зашептява

за полузабравените праотци.

 

Тогава гробницата прокънтява

и прошепват гнилите подпори:

Този ей, жезъла златен заслужава

и на Изтока сияйно да блести!

Но за съжаление той потърси този жезъл не на изток, а на запад. Неговият блясък ще избледнее и тленните останки на внука, чийто кратък императорски блян пропадна, ще бъдат положени не в кралска гробница, а вероятно ще зарият зад насипа на някое мексиканско селище. Дай Боже да изляза лош пророк! Но стига по тоя въпрос! Там идва някой, който изглежда иска да говори с вас.

Онзи, когото лордът имаше предвид, бе Антон Унгер, Гърмящата стрела. Той хвърли изпитателен поглед на царящото наоколо оживление и попита:

— Колко време ще продължи всичко това, хер доктор?

— Навярно два дни.

— Охоо! А хасиендата дел Ерина?

— За това ще говорим по-късно, драги мой.

Унгер понамести револверите си.

— Чак после? Не е ли по-добре да говорим още сега? Чух от апачите, че Кортейо бил офейкал.

— Така е, за съжаление.

— Той ще тръгне за хасиендата. Там е неговата дъщеря. Ти прочете писмото, което намерихме у предводителя. Чу и предсмъртните му думи. Аз повече не мога да чакам и ще яздя към хасиендата.

Стернау се стресна.

— Какви си ги намислил! Местността бъка от французи. Ще те заловят.

— Не ми се вярва. С мен ще язди Бизоновото чело. Той знае всички тайни кътчета в областта, никой няма да ни срещне.

— Добре. Да допуснем и, че ще стигнете благополучно. Какво ще правите?

— Ще освободим хасиендерото.

— Вие двамата?

— Да. Ела с мен при Бизоновото чело!

Без да дочака отговора на Стернау, Унгер закрачи по талпите, свързващи катера с брега и Стернау го последва. Оттатък стояха един до друг Бизоновото чело и Мечешко сърце. Мищекът пристъпи към тях и попита Унгер:

— Какво смята да прави Господарят на скалите?

— Посъветва ме да изчакам.

— Нашето чакане продължи достатъчно дълго!

— Моят брат Бизоновото чело действително ли иска да тръгне? — запита Стернау.

— Да — отвърна запитаният. — Аз съм свободен индианец, но хасиендата е роден дом на моята сестра Каря, а сеньор Арбелец е мой приятел и брат. Отивам да го освободя.

От тези думи и сериозността на главатаря Стернау разбра, че той твърдо е решил да осъществи намеренията си. Възражението нищо нямаше да промени, но въпреки това му каза:

— И как мисли да го освободи брат ми? Местността гъмжи от французи!

Мищекът направи пренебрежителен жест.

— Бизоновото чело нехае за французите!

— Но те са много!

— Мищеките са още повече!

— А-а, моят брат иска да свика воините от племето си? Това ще отнеме доста време.

— Не, ще трае само една нощ. Ако вождът на мищеките даде огнен знак от планината Ел Репаро, на другата вечер при него ще се съберат хиляда мъже.

— И това сигурно ли е? Брат ми много години не е бил в родния си край.

— Синовете на мищеките никога не забравят своя дълг. Моят брат Мечешко сърце също ще дойде с нас.

— Уф! — потвърди вождът на апачите.

— А кой ще предвожда апачите на Хуарес?

— Моят брат Мечешко око.

Стернау се взря в решителните лица на тримата мъже, сведе поглед за няколко мига и каза:

— Моите братя имат право. Не можем да чакаме, докато Хуарес ни предостави войски на разположение. Нашият приятел Арбелец е в опасност и наш дълг е да му помогнем възможно по-бързо.

Очите на Бизоновото чело просветнаха радостно.

— Знаех, че Матава-се ще язди между нас — каза той. — Но Каря и нейната бяла приятелка ще останат при Хуарес.

— Няма ли да се сбогуваме с тях?

— Не. Само ще опитат да ни спрат.

— А какво да им каже Хуарес, когато го запитат?

— Нека им каже, че сме излезли на разузнаване. Това ще ги успокои, а и не е далеч от истината, тъй като нашето начинание всъщност си е един разузнавателен набег във вражеска територия.

— В такъв случай веднага да поговорим с него.

Хуарес, лордът и останалите бяха немалко изненадани, когато четиримата мъже им разкриха дръзкото си намерение. Най-напред опитаха да ги разубедят. Когато това не помогна, Мариано, капитан Унгер и Малкия Андре заявиха, че се присъединяват към тях, а в отговор Миндрело и старият граф не останаха по-назад. Последният обърна внимание, че има стари сметки за уреждане с Кортейо. В началото Стернау наистина беше против граф Фернандо да се впуска в опасностите на тази езда, но в края на краищата отстъпи, като си каза, че тъкмо ненадейната поява на този мъж ще упражни най-голямо въздействие върху Хосефа и може би ще я принуди да направи признания.

— Вземете с вас и известен брой от апачите! — помоли Хуарес немеца.

— И от това ще трябва да се лишим — отвърна онзи. — Малцина ще ни е по-лесно да стигнем незабелязано до хасиендата.

— Да имах повече хора, бих ви дал достатъчно, за да не е необходимо да се придвижвате тайно по пътя си. Все пак се надявам, че доверието, което има Бизоновото чело в своите мищеки, ще се оправдае. Освен това и аз ще гледам в най-къс срок да се присъединя към вас.

След сърдечна раздяла деветимата мъже възседнаха конете си и се отдалечиха в галоп.

Когато три дни по-късно Хуарес влезе в Монклова, бе осведомен за пристигналия американски отряд. Той веднага направи необходимите приготовления да ги включи към хората си и потегли след приятелите да им окаже евентуална помощ.

Последните напредваха по околни пътища. Поради това употребиха повече време от нормалното, но стигнаха незабелязано хасиендата. Описаха широка дъга около нея и приближиха планината Ел Репаро.

Това бе същата онази планина, в чиято утроба се намираше Пещерата на кралското съкровище и на чието било се разиграха драматичните събития при Езерото на алигаторите.

Бяха пристигнали в нейна близост и яздеха между редки храсти, когато яздещият отпред Бизоново чело спря внезапно коня си.

— Конник — оповести, протягайки ръка.

Останалите погледнаха в указаната посока и различиха седнал на земята човек, край който пасеше конят му.

— Трябва да го заобиколим, за да не ни забележи — обади се Гърмящата стрела.

Слънцето залязваше, а планината хвърляше своята сянка, но все пак човек можеше да обгърне с поглед значително разстояние.

— Ще яздим нататък! — отсече мищекът, след като разгледа внимателно човека. — Това е един вакуеро от дел Ерина. Познах го, въпреки че е остарял.

— Верен ли е?

— Беше винаги приятелски настроен към главатаря на мищеките.

Те продължиха пътя си, без да се прикриват. Когато ги забеляза, човекът бързо се изправи, скочи на коня и посегна към пушката.

— Аемилио няма защо да се страхува — викна му Бизоновото чело. — Или може би е станал неприятел на мищеките?

Повиканият остана като вцепенен на коня си.

— О Dios! — възкликна накрая. — Бизоновото чело! Мъртвите ли възкръсват?

— Не, живите се завръщат. Познаваш ли тези мъже?

Аемилио плъзна очи от един към друг. Лицето му придоби израз на нарастващо радостно изумление.

— Valgame Dios, не ме ли лъжат очите? Това да не би да е сеньор Стернау?

— Той е.

— А този, Мечешкото сърце, главатарят на апачите?

— Да, твоите очи са още добри.

— Спасителю! А ние ви мислехме за мъртви. Къде са другите?

— Живи са и в най-скоро време ще ни последват.

— Тъжни неща ще заварят в хасиендата. Враговете са там.

— Колко човека?

— Около шестстотин.

— Кой им е предводител?

— Кортейо. Но преди известно време замина и сега се разпорежда неговата дъщеря Хосефа.

— С какво се занимават тези хора?

— Ядат, пият и спят.

— Къде е сеньор Арбелец?

— Затворен. Хвърлили са го в един зимник, където трябва бавно да умре от глад. Сеньора Мария Хермоес и Анселмо са при него.

— Анселмо? Уф! Който беше във форт Гуаделупа?

— Да.

— Тогава идвай с нас!

Аемилио с радост се присъедини към тях. Като гледаше тези мъже, повярва, че скоро ще има промяна в обстановката. Тези тримата позна, ала Гърмящата стрела още не. Сега яздеше до него.

— Прощавайте, сеньор — каза. — Сякаш съм ви виждал по-рано, но не зная как да ви наричам.

— Нима толкова съм се променил? — попита Унгер засмян.

Усмивката и гласът възвърнаха спомените на вакуерото.

— Вси светии, истина ли е? — възкликна той. — Вие сте сеньор Унгер? Боже, каква радост! И сеньорита Ема ли е още жива?

— Жива е и скоро ще се върне в хасиендата. А сега кажете кой издаде заповедта сеньор Арбелец да умре от глад!

— Мисля, сеньорита Хосефа.

— Беше ли по това време нейният баща още в хасиендата?

— Да.

— Това е достатъчно. Те ще си получат наказанието.

Унгер изскърца със зъби, а очите на Бизоновото чело запламтяха. Двамата горяха от жажда за мъст. Тежко и горко на Кортейо и дъщеря му, паднеха ли в ръцете им!

Сега яздеха нагоре по планината. Пристигнаха при Езерото на алигаторите още преди да е угаснала последната дневна светлина. Дървото, наклонено над водата, още си стоеше. Повърхността й беше спокойна. Бизоновото чело спря и нададе онзи звучен вик, с който обикновено се примамват алигатори. Тутакси от дълбините изплуваха множество ръбести глави. Те се стрелнаха към брега и защракаха с челюсти, звук, напомнящ силни удари по греда.

— Уф! Дълго време не са яли нищо! — рече мищекът. — Скоро ще могат да уталожат глада си. Бизоновото чело ще се погрижи за свещените алигатори на мищеките.

Те заобиколиха езерото и в гората слязоха от конете, предоставяйки ги под надзора на Аемилио. После закрачиха след Бизоновото чело.

Точно по средата на планинския връх се издигаше пирамидално възвишение, което човек би сметнал за дело на природата. Вождът на мищеките спря до него.

— Това е огненият знак на моето племе — каза той.

— Аха, тайна асфалтова пещ? — попита Гърмящата стрела.

— Да. Тя е изпълнена със зифт, смола, сяра и суха трева. Има вече повече от сто години от издигането на този хълм, ала огненото зарево ще осъществи своето предназначение. Да я разкрием!

Индианецът пристъпи към едната страна на пирамидата и извади един камък, покрит с пръст и обрасъл с трева.

— Отдушникът.

При тази констатация на Стернау вождът кимна с глава. Сетне се изкачи на върха. Там се намираше стволът на не особено голямо дърво, на което сякаш мълния бе придала настоящата форма. Бизоновото чело го задърпа насам-натам, додето стволът се разхлаби и го измъкна. Разкри се отвор, който Бизоновото чело разшири до човешка ширина.

— Стъмни се — каза той. — Нека запалим знака на войната. Бизоновото чело дълги години не е бил при своите, но моите братя скоро ще разберат, че неговите разпореждания не губят валидността си.

Той коленичи и секна огън. Скоро се разгоряха няколко сухи трески, които беше отцепил от стеблото.

Отначало се чуваше пукане и пращене, което бързо премина в силно съскане. Извиси се половинметров пламък.

— Ниско е — подхвърли Унгер.

— Нека моят брат почака малко — отговори вождът. — Синовете на мищеките разбират от бойни огньове.

Той имаше право. Тъй като минута по-късно пламъкът започна да се издига, а след пет минути достигна неимоверна височина. Той имаше форма на стълб, който горе се разделяше на могъщи струи и притежаваше такава осветителна сила, че целият планински връх стана светъл като ден.

— Подобен огнен знак никога не съм виждал! — заяви Стернау.

— Скоро ще видим отговора — увери Бизоновото чело.

— И на други места ли има такива пещи?

— Да, докъдето стигат териториите на мищеките. Има и поставени хора за палене на огньовете.

— А ако сега са мъртви или отсъстват?

— Тогава службата се предава на други. Нека моят брат погледне!

Имаше може би четвърт час, откак гореше огънят. Вождът посочи на юг. Там също се появи пламък, но поради нощта действителното разстояние не можеше да се прецени. На север последва втори и скоро наоколо можеха да се различат пет подобни огнени знака.

Тогава Бизоновото чело пристъпи към един лежащ наблизо камък. Отмести го въпреки големината му и под него се откри хранилище, в което се намираха няколко кълба с големина на билярдна топка. Той взе три от тях, метна ги сред пламъците и отново намести грижливо камъка върху дупката.

— Тези топки пък за какво бяха? — заинтригува се Стернау.

— Моят брат веднага ще разбере.

Едва го бе казъл, високо възбог избуяха три пламъка и образуваха там три големи огнени диска, които дълго време се задържаха на една и съща височина и после бавно се снижиха.

След малко при всяко от другите пет места се забелязаха подобни знаци.

— Какво означава това?

— Всяко място си има свой знак — поясни Бизоновото чело. — Аз дадох този на планината Ел Репаро, с което мищеките ще знаят къде трябва да се съберат.

— Но и неприятелите ще забележат тези огньове.

— Ала няма да разберат какво означават. Пламъците догарят. Нека моите братя изчакат още няколко мига, след което ще напуснем това място.

Огненият знак намаляваше със същата скорост, с която се бе издигнал. Отново стана тъмно.

Бизоновото чело постави пак камъка пред отдушника и занесе дървото на мястото му. Въпреки че всичко се вършеше в тъмнина, той старателно отстрани всякакви следи.

— Ако някой враг дойде в планината — каза, — да подири мястото, където беше пламъкът, нищо няма да открие.

— Сега къде ще отидем?

— Там, където ще можем да останем скрити до утре вечер.

— До утре вечер? — обади се Унгер. — Нищо ли не можем да сторим през деня за хасиендата и Арбелец?

— Абсолютно нищо. Но вечерта хасиендата ще бъде наша.

Върнаха се при конете, възседнаха и започнаха да се спускат по планината и сетне свърнаха наляво. След половин час навлязоха в един пролом, чийто вход почти изцяло бе затулен от храсти.

— Ще чакаме тук — обясни Бизоновото чело.

Яздиха до задната част на пролома, вързаха конете, разположиха се на мъха и потънаха в сън, след като си бяха разпределили постовете.

Нощта премина и също така спокойно протече денят. Към шест часа се мръкна, ала Бизоновото чело изчака още два часа, преди да подкани за тръгване. Яхнаха конете и потеглиха.

Когато стигнаха мястото, което водеше нагоре, доловиха първо пред себе си, а после и отзад — конски тропот.

— Кой язди там? — попита тихо Гърмящата стрела.

— Нека моят брат не се безпокои — отвърна Бизоновото чело. — Това са синовете на мищеките, които последваха моя зов.

Когато пристигнаха горе, там цареше необикновена тишина, но при Езерото на алигаторите, можеха да се различат, смътно наистина, хора и коне — глава до глава. Червенокожите бяха дошли да узнаят какво означава огненият знак.

Преминаха между индианците до брега на езерото. Там вождът спря и без да слиза от коня, извика със силен глас:

— Наха нитакетца!

Което значи: „Тишина, искам да говоря!“

Чу се тихо подрънкване на оръжие, след което друг глас запита:

— Тайо таха — кой си ти?

— Наха Мокаши-тайис — аз съм Бизоновото чело!

— Мокаши-тайис! — името тръгна наоколо от уста на уста.

Въпреки тъмнината не бе трудно да се разбере каква огромна сензация предизвика то. Предишният глас отново се обади:

— Бизоновото чело, главатарят на мищеките е мъртъв.

— Бизоновото чело е жив. Той беше пленен и задържан от своите врагове и сега се връща да си отмъсти. Кой говори с мен?

— Цвилещия кон — прозвуча отговорът.

— Цвилещия кон е голям вожд, той е първият мъж след Бизоновото чело и сигурно досега е предвождал осиротелите деца на мищеките. Нека дойде с един факел да ме види!

Няколко мига по-късно се видя да проблясва светлината на един факел и неколцина мъже си пробиха път през тълпата до главатаря. Един от тях, облечен с дрехи на сиболеро, каквито по-рано носеше и Бизоновото чело, приближи факела до вожда и освети лицето му.

— Мокаши-тайис! — провикна се високо. — Радвайте се, синове на мищеките! Вашият вожд се завърна. Размахайте ножове и томахавки да му отдадем почит!

— Уф!

Само този възглас се чу, проехтя около езерото и отново настъпи тишина. Бизоновото чело отново повиши глас:

— Нека стражите кажат, доколко сме сигурни тук.

— Няма чужди хора, освен осемте мъже, които пристигнаха с един мищек! — извика се отдалеч.

— Аз бях този, с когото те дойдоха. Колко мъже бяха преброени?

— Някъде над единадесет стотици.

— Нека моите братя слушат! — започна вождът. — Утре те ще узнаят къде е бил през цялото време. Ала сега нека чуят, че Хуарес, запотекът, потегли срещу французите, за да ги изгони от страната. Бизоновото чело ще отведе при него воините, които искат да се сражават на негова страна. Днес обаче ще яздим към хасиенда дел Ерина, за да победим установилите се там мъже на Кортейо. При него се намират най-лошите хора на бледоликите, към които мищекът няма да прояви милост. Нека моите братя се разделят на десет места по десет и ме последват. Там, където спра в близост до хасиендата, ще оставим конете и пет пъти по десет мъже при тях. Вождът Цвилещия кон може да ги подбере. Останалите воини да обградят хасиендата и когато се разнесе първият изстрел, да връхлетят враговете. Победата е наша, понеже аз доведох Господарят на скалите, по-нататък — Мечешко сърце, главатарят на апачите и Гърмящата стрела, безстрашния бледолик.

— Уф! — проеча отново около езерото.

После масите бавно се раздвижиха.

— Бизоновото чело не иска да прояви милост? — запита Стернау.

— Не — прозвуча суровият отговор. — Моят брат Арбелец е оставен да умре от глад. В пъкъла нека вървят!

— Но не бива всички!

— При Кортейо няма нито един честен мъж. Те трябва да умрат! Мищекът ще смаже тези паразити.

Бизоновото чело яздеше с приятелите си начело на дългата колона ездачи, която, лъкатушейки, слизаше бавно по планината, но когато стигнаха долу, подкараха конете в галоп. Оставили планината и гората зад себе си, те се озоваха в обширна равнина, отдалечени на не повече от една английска миля от хасиендата. Всички слязоха от конете, само Стернау остана на седлото.

— Защо не слиза моят брат? — осведоми се Бизоновото чело.

— Ще яздя към хасиендата. Не е изключено неприятелите да убият Арбелец, като видят, че за тях няма спасение. Аз ще го предотвратя.

— Брат ми има право.

— Идвам с теб! — обади се Унгер.

— Добре, значи ставаме двама — съгласи се Стернау. — Но ще изчакаме, докато бъде обкръжена хасиендата. Искам да видя как стоят нещата в нея и аз ще дам сигналния изстрел за нападение.

Петдесет души останаха при конете, а останалите безшумно се придвижиха напред. Очакваха да видят лагерен огън, ала всички мексиканци се намираха по двора и в стаите на хасиендата. Ето защо мищеките съумяха да се промъкнат съвсем близо. Щом това стана, Стернау и Унгер подкараха конете си в шумен тръс, давайки вид, че пристигат отдалеч. Спряха пред портата и захлопаха. Отвътре запита някакъв глас:

— Кой е там?

— Това хасиендата дел Ерина ли е? — попита Стернау.

— Да — отговори се.

— Има ли тук хора на сеньор Кортейо?

— Да.

— Ние сме пратеници и идваме при него.

— Колко сте?

— Двама.

— Кой ви праща?

— Пантерата на Юга.

— А, тогава можете да влезете.

Вратата се отвори, двамата безогледно дръзки мъже влязоха в двора и скочиха от конете. Там беше тъмно, поради което ги отведоха в една осветена стая. Беше пълна с хора, до един с диви физиономии. Един, явно заемащ някакво ръководно положение, запита онзи, който бе довел двамата:

— Какво искат тия обесници?

Вместо него думата взе бързо Стернау:

— Обесници? Имате си работа със сеньори. Отбележете си го! Идваме от страна на Пантерата на Юга и спешно трябва да говорим със сеньор Кортейо. Къде се намира той?

Човекът изгледа могъщата фигура на Стернау, която бе направила голямо впечатление на всички наоколо. Въпреки това се държеше според ранга си, като се престори, че никак не се е стреснал. Отговори:

— Първо се легитимирайте пред мен!

— Тъй ли? Кой сте вие всъщност?

— Аз съм този, който долага за тоя или оня.

— Е, тогава доложете за мен на Кортейо! Останалото не ви влиза в работата.

Човекът се изсмя подигравателно.

— Ще ви докажа, че ми влиза в работата и още как. Ние тук се намираме на бойна нога. Вие сте мои арестанти, докато удостоверите, че действително идвате от страна на Пантерата на Юга.

— Човече! Какво си въобразяваш! Ще съобщиш ли за мен или не? — прогърмя Стернау към него.

Онзи обаче продължи упорито:

— Охо! Сега пък ми се говори и на „ти“! Спазвайте уважението, да не наредя да ви теглят един пердах!

— И ти дръзна да ми го кажеш? Ето ти моят отговор, мизернико!

Стернау улови мексиканеца за гърлото, стовари два пъти пестник върху главата му и го запокити безчувствен през масата към ъгъла. Никой не се осмели да се обади. Стернау ги огледа със святкащи очи и уведоми:

— Така може да се поразходи всеки, който ме оскърби! Къде е Кортейо?

— Всички дяволи! Трябва да е самата Пантера — зашепна се в заден план.

Почитта към Стернау се удвои и един отвърна:

— Сеньор Кортейо отсъства. Той напусна хасиендата преди известно време. Къде се намира, не знам.

— Но сеньоритата е тук?

— Да. В стаята, разположена точно над тази.

— Ще я намеря и сам. Така че няма нужда да й долагате за мен.

И действително никой не се осмели да последва Стернау, когато напусна с Унгер стаята и се отправи нагоре.

Хосефа Кортейо лежеше в хамака си и понасяше силни болки. Поради недоброто лечение, състоянието й се влошаваше, вместо да се подобрява. Но мисълта за завръщането на баща й я утешаваше. Той вероятно беше победил враговете и идваше натоварен с богата плячка.

Ето отвън се разнесоха бързи, енергични крачки. Нима вече си идва? Тя се приповдигна, изпълнена с очакване. Влязоха двама мъже, които нито бяха почукали, нито пък поздравиха. Кои бяха? Не беше ли виждала вече тази атлетическа фигура? Брадата бе причина да не може да го познае веднага.

— Кои сте вие? Какво желаете? — обърна се тя към тях.

— Я гледай ти! Да не би да сте ме позабравила, сеньорита? — запита Стернау.

Очите й се разшириха, а страните пребледняха мъртвешки.

— Кой… о, Господи, Стернау!

— Да — ухили се той. — А ето и сеньор Унгер, съпругът на Ема Арбелец.

Хосефа бързо се окопити.

— Как смеете? Какво искате?

— О, искам само да ви върна тази хартийка.

Стернау бръкна в джоба си и извади писмото, което бе намерил в нейния пратеник. После приближи до нея и й даде възможност да му хвърли един поглед. Нейното собствено писмо! Това я сломи.

— Как стигна до вас писмото? — прошушна.

— Иззехме го от трупа на вашия куриер.

— От… трупа…?

— Да. Той и целият му отряд попаднаха в ръцете ни, при което всички бяха унищожени до последния човек.

Хосефа бе като занесена. Сърцето й потрепери от страх пред този мъж.

— Унищожени? Ужасно!

— Не се косете! Не бива да се съжалява за тях. Впрочем те така или иначе нямаше да изпълнят мисията си с писмото, тъй като ние нападнахме и вашия баща, докато дебнеше лорда. От неговите хора не остана нито един жив. Дали той самият се е отскубнал, още не може да се каже.

— О, Боже, о, Боже! — изстена тя.

— Pshaw! Не споменавайте името Божие! Вие сте дяволско изчадие и не можете да очаквате помощ от Бог.

Тези думи възвърнаха част от енергията й.

— Сеньор — заговори тя, — имайте предвид, че се намирате в главната квартира на моя баща!

— Страх ли искате да ми навеете? — изсмя се Стернау.

— Само една дума от моя страна и вие сте мой пленник.

— Тук се заблуждавате. От своя страна аз ще ви съобщя, че Хуарес приближава. Днес настъпи финалът на грубоватата ви постановка. Нима смятате, че ще дойда при вас, без да съм се подсигурил? Хасиендата е обкръжена от над хиляда мищеки. Сега вие сте в моите ръце.

— Още не! — извика тя.

Пред лицето на надвисналата опасност показа старата си дееспособност. Надигна се мигновено в хамака, пренебрегвайки болките, грабна от масата един револвер и дръпна спусъка към Стернау с високи викове за помощ. Куршумът пропусна, тъй като немецът светкавично се бе извърнал настрани. В следващия миг тя лежеше на земята под ръцете на Унгер. И пак по същото време околовръст хасиендата се разнесе страховит крясък. Мищеките бяха възприели чутия изстрел за уговорения сигнал. Стернау скочи към вратата.

— Те идват — каза. — Дръж здраво тази жена и по-добре се заключи заедно с нея! Аз слизам при Арбелец.

Стернау изтича навън. Вътрешността на къщата наподобяваше мравуняк. От всички страни се стичаха надолу мексиканци. Бяха толкова объркани, че изобщо не обърнаха внимание на присъствието му. Той се заблъска заедно с тях и след още едно стълбище стигна до зимника. Там мъждееше една лампа. Пред вратата имаше часови.

— Кой е вътре? — обърна се заповеднически към него Стернау.

— Арбелец и…

— Къде е ключът? — прекъсна го немецът.

— Обикновено горе при сеньоритата.

— Обикновено…? Но сега е тук, така ли да се разбира? Вади го!

По лицето на човека се изписа удивление и той изгледа изпитателно Стернау.

— Кой сте вие? И каква е тая дандания там горе?

— Аз съм онзи, комуто си длъжен да се подчиниш, а данданията там горе изобщо не те засяга. По-живо с ключа!

— Охо! Толкова бързо тая работа няма да стане. Искам да зная вашето име! Не ви познавам!

— Ей сега ще ме опознаеш!

С един удар на пестника си Стернау повали човека на земята. Сетне пребърка джобовете му и намери един ключ. За по-малко от минута вратата бе отворена. Стернау взе лампата и освети помещението.

Пред него се разкри потресаваща картина.

На студените, влажни каменни плочи лежаха трима души, наполовина един връз друг, тъй като наличната площ едва стигаше за двама. Анселмо заемаше дължината на пода. На горната част на тялото ту лежеше хасиендерото, докато в краката му се бе свила старата, вярна Мария Хермоес.

В единия ъгъл се търкаляха угарка свещ и изсъхнала коричка хляб.

— Тук ли е сеньор Арбелец? — попита Стернау.

— Да — отговори вакуерото, като се надигна предпазливо да огледа питащия.

— Къде е? Кой е?

При тези думи Стернау освети лежащата група. От движението светлината на лампата падна върху лицето му.

— О, Господи! Та това е сеньор Стернау! Ние сме спасени!

— Да, благородни ми Анселмо, вие сте спасени. Как е положението със сеньора?

— Жив е. Но от изтощение едва чуто говори.

— Виновните ще си получат наказанието. Ще може ли сеньор Арбелец да върви?

— Не бива и да се мисли.

— Е, вероятно ще са ви необходими няколко минути да осъзнаете, че сте свободни. Ще оставя вратата отворена да влиза свеж въздух. Аз трябва да се кача горе, но не след дълго ще дойда да ви взема. Останете засега при сеньора!

— О, света Дево, каква милост! — обади се сега и Мария Хермоес. — Нима наистина сте вие, скъпи ми, добри сеньор Стернау? И ние сме свободни, наистина свободни?

— Чувате ли изстрелите?

— Да — отвърна вакуерото. — Кои са? Да не би президентът Хуарес да е вече тук с хората си?

— Не. Бизоновото чело свика своите мищеки. Щеше да мине твърде дълго време, докато Хуарес съумее да дойде.

Стернау сведе светлината към хасиендерото. Той лежеше с отворени очи, приковал поглед в Стернау. Приличаше на покойник, ала по мъртвешки бледото лице се бе разляла щастлива усмивка.

— Добри ми сеньор Арбелец, познахте ли ме?

Запитаният кимна едва забележимо с глава.

— Анселмо разказа ли ви, че сме се спасили, че всички сме живи и здрави, включително и вашата дъщеря Ема?

Второ кимване бе отговорът.

— Е, в такъв случай не се безпокойте за нея! Тя се намира при Хуарес в пълна безопасност. Много скоро ще я видите. Аз ще прегледам състоянието ви, но по-напред трябва да се уверя как се развиват нещата.

Стернау остави лампата на затворниците и се отправи нагоре. На първите срещнати няколко мищеки нареди да слязат при тях и да ги закрилят при евентуална опасност. Те побързаха да изпълнят разпореждането му.

Коридорът на къщата представляваше ужасна гледка. Двама мищеки стояха тук с факли. На тяхната светлина се виждаха мъртвите привърженици на Кортейо, струпани един върху друг в потресаващи положения. На пода се бе образувала голяма локва кръв. Търкаляха се и по стълбите, изненадани от безпощадните оръжия на мищеките. В горните помещения още се разнасяха отделни предсмъртни викове. Но в двора и пред сградата битката все още бе в разгара си. Гърмяха изстрели, примесвани с яростни викове и отчаяни ругатни, с които се насърчаваха мексиканците, безвъзвратно изгубени пред превъзхождащия ги противник.

Когато Стернау излезе от вратата, пред него се разкри цялата арена. Мищеките бяха подпалили няколко купа дърва и на светлината на високо лумналите пламъци всичко ясно се виждаше.

В единия ъгъл на двора се бяха скупчили последните мексиканци. Не повече от дванадесет — петнадесет човека, те осъзнаваха, че не могат да разчитат нито на помощ, нито на милост и напрягаха и сетните си сили да се отбраняват. Но въпреки храбростта им, виждаше се, че им остават броени мигове живот.

Бизоновото чело бе застанал до оградата и пращаше куршум след куршум сред тази обречена на смърт групичка.

— Да им подарим живота! — викна му Стернау. — Достатъчно кръв се проля. Нека бъдем хуманни.

— Сеньор Арбелец в добро здраве ли е? — запита студено вождът.

— Още лежи в зимника. Ще го пренесат горе.

— Значи наистина е бил изоставен на гладната смърт? Тогава не говори за милост! Арбелец е мой приятел и брат, той ще бъде отмъстен!

Бизоновото чело отново се обърна, вдигна пушката и натисна спусъка към един от враговете.

Вниманието на немеца бе ангажирано от разиграващия се в непосредствена близост двубой. На земята лежеше ранен мексиканец. Събрал всички сили, той се защитаваше срещу мищека, който пък правеше всичко възможно да го прободе с ножа в сърцето.

— Милост, милост! — молеше човекът.

— Никаква милост! Ти ще умреш! — изсъска другият гневно и като стисна вече почти безпомощния човек с лявата ръка, размаха с дясната оръжието.

— Ама аз не съм ви враг. Хранех затворниците. Без мен щяха да умрат от глад и жажда!

Мищекът остави без внимание и този изпълнен със смъртен страх апел. Той се готвеше да нанесе смъртоносния удар на мексиканеца, ала високо вдигнатата му ръка бе уловена от Стернау.

— Спри! — заповяда онзи. — Нека чуем по-напред човека!

Мищекът извърна разкривеното си от напрежението на битката лице към смутителя.

— Теб какво те засяга тая работа! Аз повалих и победих този мъж, неговият живот ми принадлежи!

— Ако наистина е правил онова, което казва, заслужава милост.

— Аз го надвих и той ще умре!

Стернау извади револвера си и освободи ръката на мищека:

— Ако ти стиска, намушкай го против волята ми!

И насочи цевта към него. Нямаше начин индианецът да не се поддаде на въздействието на личността на немеца.

— Заплашваш мен, твоят съюзник? — попита.

— Да. Убиеш ли го и ти ще се превърнеш в труп.

— Добре. Аз ще говоря с Бизоновото чело!

— Стори го, но не опитвай да действаш против волята ми!

Мищекът пусна мексиканеца и се отправи към вожда. Без да му обръща повече внимание, Стернау се обърна към човека, който продължаваше да лежи в кърви на земята, ала поне бе избавен от непосредствена смъртна опасност.

— Казваш, че си хранил затворниците? — запита.

— Да, сеньор — отвърна запитаният. — Благодаря ви, че спряхте този индианец, иначе бях изгубен.

— Кои затворници имаш предвид?

— Тримата, които лежат долу в зимника. Всеки ден през един отвор им спусках хляб, вода и свещ. Един мой камарад, който трябваше да отиде при Кортейо, ме помоли. Надявам се да го вземете под съображение, сеньор.

Стернау се досети, че споменатият камарад при всички случаи е мексиканецът, комуто постоянно се явяваше лицето на хасиендерото и който, умирайки в гората край Рио Гранде, бе казал с последните си думи, че е давал вода и хляб на затворниците.

— Добре — каза той, — ще останеш жив. Как стоят нещата с раните ти?

Стернау бързо го прегледа — резултатът не бе отчайващ.

— Не си опасно ранен, кръвоизливът е намалял; аз ще те превържа! — успокои той мексиканецът. Превърза го бързо и го повери на двамата мищеки в коридора с факлите.

Докато се разиграваше това събитие и битката свърши. И последните намиращи се в двора мексиканци бяха избити. Само тук-там в откритото поле се чуваха отделни изстрели. Мечешко сърце пристъпи към Стернау, който стоеше смълчан при входа.

— Победата е наша — съобщи просто, със свойствения си лаконизъм.

— Избягаха ли някои неприятели? — осведоми се Стернау.

— Само неколцина.

— Нека ги оставят да се измъкнат! Отмъщението бе достатъчно окървавено.

— Сеньор Арбелец жив ли е?

— Да. Можем да слезем при него.

Приближи и Бизоновото чело. Не спомена и дума по отношение защитата на Стернау на един враг. Тримата се отправиха към зимника, където намериха освободените затворници — под закрилата на изпратените от Стернау мищеки.

Бизоновото чело коленичи до Арбелец.

— Позна ли ме, сеньор? — попита.

Хасиендерото кимна.

— Големи мъки ли изтърпя?

Старецът тихо изстена, с което каза много повече, отколкото с думи. Сигурно беше страдал ужасно.

— Мнозина от храбрите мищеки бяха ранени в битката — каза Стернау, — ала на сеньор Арбелец най-напред ще бъде оказана медицинска помощ. Да го пренесем горе в някоя спокойна стая!

— Той трябва да бъде обслужван от мен — рече Мария Хермоес. — Няма да си отдъхна, докато не се възстанови напълно.

Стернау избърза напред да потърси подходяща стая, в която да бъде пренесен хасиендерото. Когато го преглеждаше, се видя колко е отслабнал.

— Аз ще отмъстя за моя брат Арбелец — заяви тържествено Бизоновото чело. — Никой не ще може да ми попречи. Къде е онази, по чиято заповед е трябвало да страда?

Най-добра информация можеше да даде онзи, който току-що влезе — Унгер. Той търсеше тях и при влизането си чу въпроса.

— Лежи вързана в стаята на Ема — поясни. — Утре ще проведем съд над нея. А сега искам да поздравя татко.

Унгер се наведе над Арбелец и го целуна по безкръвните устни.

— За този миг години наред съм копнял — произнесе той. — Сега моето желание се осъществи и отмъщението може да започне.

Посъбрал силица, Арбелец успя да дигне бавно ръката си. Прегърна Унгер през врата и отвърна шепнешком:

— Бог да те благослови, сине мой!

Беше твърде слаб да стори или каже нещо повече, ала лицето ясно изразяваше щастието за намерения зет и дъщеря, която скоро щеше да види. Този израз на щастие, грейнал от изстрадалите черти, беше толкова вълнуващ, толкова трогателен, че никой от присъстващите не съумя да сдържи сълзите си.

Към Арбелец сега пристъпи и Фернандо, като положи ръка на челото му.

— Педро Арбелец, познахте ли ме?

Болният се загледа няколко мига в благите черти на графа, след което сякаш слънчев лъч плъзна по лицето му.

— Граф Фернандо! Добри ми, мили господарю! О, Боже, благодаря ти, че ме остави да доживея тази радост!

Но с това и силите му свършиха и той затвори очи. Мечешко сърце улови дясната му ръка и каза:

— Нашият болен брат отново ще бъде здрав и щастлив. Но тези, които са го измъчвали, ще изпитат нашето отмъщение. Утре, при първите лъчи на слънцето, ще бъде проведен съд над тях!