Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (2)

2. Среща на Рио Гранде

На значително разстояние от тези мексиканци при водослива на Сабинас и Рио Саладо, пристигна почти по същото време Хуарес с хората си. Въпреки тъмнината обходиха брега на реката, но не откриха следи от очаквания англичанин. Ето защо се погрижиха за конете и построиха лагера.

В този лагер всичко изглеждаше съвсем различно от онзи на гверилясите. Тук редовната стража се грижеше за безопасността на останалите.

Ездата беше уморителна, поради което хората спаха крепко и дълбоко до настъпване на утрото, когато ловците се приготвиха да потърсят из околността някой годен за лов дивеч.

Мечешко сърце и неговият брат Мечешко око бяха първите, които се метнаха на седлата. Но едва бяха изкачили откоса, от който се откриваше свободен изглед, Мечешко сърце възкликна удивен:

— Уф! Кой ли е този?

— Идва ли някой? — извика отдолу Хуарес.

— Да, там!

Индианецът протегна ръка, за да покаже посоката.

Бивакът беше закътан зад храсталаци, през чиито пролуки се забелязваше ширна прерия. По нея в бесен галоп препускаше насам един конник. Беше вече толкова близо, че по него се различаваха всички подробности.

— Странен човек — засмя се Хуарес, който също се бе изкачил на издигнатия бряг. — Как е попаднал тоя образ в прерията?

— По облеклото изглежда англичанин — забеляза Стернау.

— Вероятно пратеник на лорда.

— Хмм! Има ли коне на борда си лордът? При това човекът не язди като англичанин, а като индианец.

— Изправи се на седлото. Като че ли търси нещо. Да му се покажем!

Те излязоха от храстите и ездачът веднага ги забеляза. Първо сякаш се сепна, но после насочи коня право към тях.

Когато приближи, размаха с дясната ръка един чадър, а с лявата цилиндър и нададе радостен вик. Няколко мига по-късно спря пред тях, скочи от седлото и с помощта на шапката и чадъра опита да направи няколко изискани поклона, които излязоха безобразно несполучливи.

Те забелязаха големия нос, впериха поглед в сивия костюм и не знаеха как да си обяснят нещата, но от устата на всички прозвуча едно име:

— Лешоядовия клюн.

— Да, Лешоядовия клюн. Имам честта, мешърз и сеньорес — каза ездачът с повторен поклон.

После забоде чадъра в земята, нахлупи на него шапката и метна върху нея сакото.

— Проклет маскарад! — изруга. — Представих се и аз веднъж за англичанин, ама никога повече, мешърз!

— Представил сте се за англичанин? — удиви се Хуарес. — Защо?

— За да се оставя да ме заловят.

— Ха сега де! Не ви разбирам. Искал сте да ви заловят?

Траперът извади калъпа тютюн и отхапа едно парче.

— Да. И наистина бях задържан вчера при Рио дел Норте от някой си Пабло Кортейо.

— Пабло Кортейо? — запита Стернау. — Мислех, че е край Сан Хуан.

— О, не, сър! Ако искате да го видите и заловите, малко след обяд вече ще го имате.

— Разказвайте, сеньор! Благополучно ли се срещнахте все пак със сър Дридън в Ел Рефугио?

— Това се подразбира и веднага потеглихме за Сабинас.

Лешоядовия клюн ги информира за всичко, включително и вчерашното си приключение.

— Значи лордът ни очаква при онзи завой на реката? — попита Хуарес.

— Да, сеньор, понеже му обещах, че ще ви заведа.

— Тогава да потегляме! Ще можете ли да ни водите или сте много уморен?

— Уморен? — запита той, шприцвайки тютюнева струя край носа на президента. — Дайте ми само друг кон!

Беше проведен кратък военен съвет, чието решение бе — част от хората да останат при конете, а останалите незабавно да се отправят на помощ на лорда.

Четвърт час след пристигането на скаута, отрядът се понесе в бесен галоп по равнината, начело със Стернау и Лешоядовия клюн като водач.

Може би бяха на път от около два часа, когато пред тях се появи един конник, чиято посока пресичаше тяхната. Докато се усети, беше заобиколен, ала не личеше да изпита страх или безпокойство. Беше среден на ръст мъж, над петдесетгодишен и силно загорял от слънцето. Хуарес го запита:

— Познавате ли ме, сеньор?

— Да. Вие сте Хуарес, президентът.

— Добре. А вие кой сте?

— Ловец съм. От Тексас. Живея на левия бряг на реката.

— Как се казвате?

— Грандприз.

— Значи сте французин?

— Не, янки от френски произход.

— Къде отивате?

— У дома.

— Откъде идвате?

— От Монклова.

— Там ли ме видяхте?

— Да.

Хуарес огледа човека още веднъж с остър поглед, след което запита:

— Известно ли ви е името Кортейо?

— Да. Чух го в Монклова.

— Вероятно и лично го познавате?

— Не.

— Кога тръгнахте от града?

— Вчера заран.

— Не сте ли срещнал някоя голяма група конници или пък нещо друго да ви се е сторило съмнително?

— Не.

— Някой познава ли този мъж?

— Да, аз го познавам — отговори Лешоядовия клюн. — Бях при него една нощ. Той сигурно още ме помни.

— Това е достатъчно. Напред!

Отрядът се раздвижи и полетя нататък. Ловецът Грандприз се загледа мрачно след тях.

— Дявол ги взел тези големи господа! — изръмжа. — Да не беше Лешоядовия клюн, кой знае докога щеше да трае тая проверка. Какво ме е грижа за другите хора? Малко работа сигурно си имам със себе си!

Той препусна, водейки един товарен кон със себе си, в леко отклоняваща се посока към местността, разположена малко по-долу от мястото, където Хуарес щеше да излезе на Рио Гранде дел Норте.

Сега Стернау и Лешоядовия клюн не яздеха сами начело, към тях се бе присъединил и Мариано. Беше трескаво възбуден. Та нали отиваше на среща, която в продължение на години бе считал за невъзможна. Конят му препускаше едва ли не пряко сили и все пак този галоп му се струваше все още твърде бавен. Стернау забеляза това и подхвърли:

— Ама жребецът е на път да се строполи, Мариано. Остави го да поеме дъх!

— Напред! — беше единственият, нетърпелив отговор.

Конете на тримата мъже бяха отлични бегачи. Стана така, че излязоха на значително разстояние пред другите.

Наближаваше обяд. Внезапно Стернау забеляза някакво движение на хоризонта. Незабавно спря животното и извади далекогледа си. Двамата му спътници също дръпнаха юздите.

— Какво има? — осведоми се Мариано, раздразнен от това забавяне.

— Право към нас идват конници — отвърна Стернау.

— Откъм реката? — намеси се Лешоядовия клюн. — Та това би могъл да е само Кортейо с хората си. Дайте ми далекогледа!

Междувременно конниците бяха приближили.

— Да ме обесят, ако не са хората на Кортейо — оповести Лешоядовия клюн.

— Различавате ли ги в подробности? — попита Стернау.

— Не съвсем, все още са доста далеч.

— Тогава да изчакаме!

В това време пристигна Хуарес с останалите. Съобщиха му предположението на Лешоядовия клюн.

— Какво ще правим, сеньор Стернау? — заинтересува се той.

— Ще отидем там зад храсталака, като образуваме три отделения — едно отпред, друго в средата и трето отзад. Първото и третото ще обходят неприятеля, веднага щом Лешоядовия клюн даде знак. Напред!

Целият отряд се изтегли зад храстите и се раздели, както беше разпоредил Стернау. Лешоядовия клюн спря до него. Местейки се неспокойно напред-назад по седлото, запита:

— Сеньор, мога ли да си направя една шега? Вчера аз избягах на тези хора. Те на драго сърце ще искат отново да ме спипат.

— Много е рисковано за вас.

— Pshaw! Дайте, моля ви, още веднъж тръбата си!

Огледа през клоните повторно приближаващите и, сгъвайки далекогледа, извести:

— Те са! Предният конник е нехранимайкото, който се представи за пратеник на президента. Сеньорес, оставете ме да си изиграя шегата!

Лешоядовия клюн слезе от коня и го изведе от храстите. Самият той се настани на тревата, тикна цилиндъра към тила и разпъна чадъра над себе си. Изглеждаше така, сякаш от дълго време седи тук. Освен това беше се обърнал с гръб към наближаващите. С пенснето на носа, изглеждаше изцяло вглъбен в себе си, без да има каквато и да е представа за тях.

До този момент те още не бяха го забелязали. Но сега дойдоха толкова близо, че нямаше как да не го видят. Предводителят спря смаяно коня си.

— Всички дяволи! — извика. — Вижте, там някой седи на земята!

Спътниците проследиха протегнатата му ръка и съгледаха един голям чадър, а под него сив цилиндър.

— Вси светии, та това е англичанинът! Сега спечелихме.

С тези думи предводителят смушка коня и другите го последваха. При Лешоядовия клюн спряха.

— Хола, сеньор, вие ли сте това или вашият дух? — бе запитан от всички страни.

Едва сега Лешоядовия клюн се обърна спокойно, надигна се бавно, огледа хората през очилата и отвърна:

— Мой дух!

— А-а, не вашето тяло?

— No.^[1] Ами нали вчера бил застрелян или бит до смърт!

— Не дрънкайте глупости, сър! Вчера ви провървя да ни се изплъзнете, ама втори път няма да ви се удаде.

— Изобщо не искам изплъзна, а по-скоро при вас остана.

— Къде бяхте тая нощ?

— В гората.

— Конят ви обаче е друг. Как стана така?

— Не друг кон.

— Вчера офейкахте на бял с червени петна, а тоя тук е червено-кафяв.

— Червено-кафяв също само дух на бял с червени петна!

— Не се занасяйте! Вчера пречукахте и ранихте дванайсет души от нашите хора. Днес ще има да се каете. Знаете ли къде се намират сега корабите и лодките ви?

— Във ваше притежание. Нали искали всичко вземете.

— За съжаление вчера не успяхме. Вашите хора стреляха по нас с картеч. Вие ще ни платите за всичко. Качвайте се на седлото! Ще ни следвате нагоре по течението, където ще намерим корабите. Ще ни предадете всички или се сбогувайте с живота, добре го разберете!

Лешоядовия клюн изнесе устни и процеди тютюневия сок към шапката на събеседника.

— Къде ваш водач? — запита.

— Аз съм. Освен това престанете с проклетите си плюнки, в противен случай ще ви науча да правите разлика между плювалника и сомбрерото на един кабалеро.

— Кабалеро? Pshaw! Питал за Кортейо.

— Вашите хора му видяха сметката. По време на залпа беше с нас в реката и ако не е бил застрелян, се е удавил.

— Жалко, с удоволствие бих обесил.

— Това ще сторим ние с вас. Засега обаче тръгвате с нас! Напред, сър, иначе ще ви подпомогна!

— Подпомогне, по кой начин?

— По този!

Предводителят измъкна револвера си и приближи дулото към челото на Лешоядовия клюн.

— Не възседнете ли веднага, ще ви тегля един куршум в главата!

— Опитай ти самият същия куршум! — отвърна заплашеният.

С мълниеносна хватка изтръгна револвера от човека, насочи го към него и натисна спусъка. Улучен в гърдите, мексиканецът рухна от коня. Останалите наизвадиха оръжия да отмъстят за водача, ала не се стигна дотам. Повече от сто пушки изгърмяха от храстите и толкова ездачи изскочиха навън. Разбойниците бяха обкръжени и унищожени, преди да съумеят да причинят някому вреда.

— Никой ли не остана жив? — запита Хуарес.

— Никой — съобщи Стернау, след бърз преглед на повалените.

— Жалко. В такъв случай няма кой да отговори на въпросите ни.

— Не е и необходимо — обади се Лешоядовия клюн. — Всичко ми е известно.

— Е-е, къде да търсим корабите?

— Точно там, където ги оставих.

— А къде ще стоварим пратката?

— На река Сабинас, както бе определено по-рано.

— Но тогава няма смисъл целият отряд да язди до лорда.

— Така е. Налага се да поемете пак по обратния път.

— Значи не допускате нова битка?

— Категорично.

— Съгласен съм с Лешоядовия клюн — заяви Стернау. — Радвам се, че нещата приключиха така благоприятно, но все пак не ми харесва, дето Кортейо не е в ръцете ни. Такива паразити обикновено имат жилава душа. Бих дал какво ли не да открием тялото му.

— Да го потърсим! — предложи Хуарес.

— Добре. Ще вземем с нас само петдесет ездачи! С тях ще останат сеньор Хуарес, Мариано и аз. Другите нека се върнат в лагера и ни изчакат там.

Така и стана. Докато останалите поеха обратно с току-що завладяната плячка, петдесетимата продължиха пътя си — начело с тримата споменати и Лешоядовия клюн като водач — всички изгарящи от желание да стигнат час по-скоро корабите.

Не беше много далеч дотам. Лешоядовия клюн посочи между дърветата и каза:

— Сега ще просветне. Там е реката!

Спряха на същото място, където трябваше да бъде пленен вчера лорд Дридън. Ясни следи наоколо показваха, че хората на Кортейо са нощували тук. А в средата на течението лодките отново лежаха на котва.

Дридън вече от часове пребиваваше на палубата. Когато днес преди обяд керваните се завърнаха на вчерашния си рейд, неприятелите бяха потеглили. Въпреки това хората не се решаваха, предпазваха се да слязат на сушата, а лодките държаха в готовност.

— Дали наистина са си заминали? — запита кормчията, приближавайки към Дридън.

— Положително! — отговори лордът.

— И дали Хуарес ще дойде?

— Сигурно, ако Лешоядовия клюн действително го е намерил. Погледнете нататък! — каза, като посочи брега.

Виждаха се конници, излизащи от гората. Сред първите лесно можеше да се различи един, който бе облечен в сиво, носеше сив цилиндър и държеше в ръката чадър.

— Това е Лешоядовия клюн — рече лордът.

— А другите?

Лордът поднесе далекогледа към очите си.

— Виждам Хуарес — отвърна. — Онзи там вдясно от нас. А от лявата страна… ах, ще отида да ги посрещна! Спуснете лодката! — заповяда лордът.

Няколко мига по-късно малкият съд се стрелна към брега. Когато лордът пристана, Лешоядовия клюн приближи.

— Милорд, връщам ви костюма — каза. — Не липсва нищо, дори чадърът! А ето тук са сеньор Мариано и Стернау.

— Сине мой, мили сине! — извика лордът, като притисна Мариано до сърцето си. — Надявам се, сега всички страдания са отминали. О, да можеше и Ейми да е сега тук! Години наред тя чака…

— Значи още е свободна, не е омъжена?

— Да, сине мой! Но преди да ти разкажа, остави ме да поздравя сеньор Стернау!

Споменатият застана пред него с цялата си ширина и височина. В очите му блестеше най-искрена радост.

— Милорд!

— Мистър доктор!

С тези възгласи двамата разтвориха ръце и потънаха един-друг в обятията си.

— Бог да благослови началото на новозапочнатото ви щастие, мистър доктор, и нека само радост да никне от безбройните изтърпени страдания!

— Благодаря, милорд! След всяка нощ идва утро. Аз копнеех за това утро като каещият се грешник за утешението на прошката. И Бог беше милостив. Но да не забравяме сеньор Хуарес, който има право на нашето внимание!

— О, аз не мога да сторя нищо друго, освен да моля за прошка, че съм свидетел на вашата среща — отвърна президентът благо. — Вие сега си принадлежите един на друг и аз ще се оттегля.

— Не! — произнесе Стернау. — Настоящето властва над нас. За всички ни то е повелител и господар и ние сме длъжни да се подчиним. Кажете, милорд, знаехте ли, че срещу вас стои Пабло Кортейо?

— Да, Лешоядовия клюн ми го извика.

— Сражавахте ли се с него?

— Дали той лично е участвал в боя, не зная.

— Не сте могли да разберете?

— Беше тъмно.

— Лешоядовия клюн смята, че го е ослепил.

— Възможно е. Чух го да реве от болки и видях как му охлаждаха лицето с вода от реката.

— При това положение може да не е участвал в битката. За нас естествено е от голямо значение да се сдобием със сведения за местонахождението му. Преди малко срещнахме остатъка от неговия отряд и го унищожихме напълно.

Предводителят каза, че Кортейо е мъртъв — или ударен от куршумите ви, или се е удавил в реката. Това вероятно ли е?

— Най-вероятното е да е бил убит от собствените му хора.

— Какво говорите! Днес още ли не сте стъпвали на брега?

— Не.

— В такъв случай тези петдесет човека старателно ще го претърсят. Резултата ще чакаме на кораба.

— Предоставям ви на разположение всичките си малки лодки, мистър доктор, за да могат тези хора да отидат и на другия бряг. А сега се качвайте да отидем на борда!

Когато стигнаха кораба, настаниха се на палубата и на първо време разказаха накъсо най-необходимото. Лордът ги осведоми за своето пътуване до Англия. За съжаление нямал време лично да отиде до Германия.

— Значи всички от нашите са живи? — запита Стернау. — Майка ми и сестра ми? Дон Мануел и моята Розета?

— При отпътуването ми за Мексико всички бяха в добро здраве!

— И мис Ейми сега се намира при тях?

— Да, до моето завръщане. Отсега всичко отново ще бъде добре. Времето на изпитанията, надявам се, отмина. Всички ние претърпяхме ужасни страдания, ала Бог ни даде сили да ги понесем.

— В някой по-спокоен час ще ми разкажете повече. Сега настоящият миг ангажира вниманието ни.

Хуарес се обърна към тях:

— Предлагам да не се връщаме на коне, а да отидем до Сабинас на кораба. Какво ще кажете, сеньор Стернау?

— Така е по-удобно за нас — отговори запитаният.

— А конете ни?

— Та нали можем да ги предадем на апачите, които ще поемат обратния път веднага, след като приключат с издирването трупа на Кортейо. Но преди всичко да се надяваме, че този мошеник ще бъде открит или поне някаква следа от него. Засега това е от най-голямо значение.

 

 

Лордът беше предоставил лодките си на червенокожите, за да се прехвърлят на левия бряг. Те се възползваха от тях, но по друг начин. Част от тях бяха преплували на коне реката, въпреки значителната й ширина, и, яздейки, обследваха брега надолу по течението, докато друга част правеше същото от отсамния. Трето отделение се бе разпределило по лодките и като плаваше надолу по реката, претърсваше двата бряга откъм водата. Трябваше да се изчака резултатът от това грижливо изследване.

Междувременно лордът се бе отправил с Хуарес към каютата, а Стернау и Мариано останаха на палубата, за да не смущават техните преговори. Понеже Дридън не идваше само с поддръжка от пари и оръжия, а имаше да направи с президента важни споразумения по отношение английското поведение към по-нататъшното пребиваване на французите в Мексико.

Изпълнени с щастие, Стернау и Мариано си бъбреха непринудено всеки за родината и бъдещето си. Бяха така увлечени, че изгубиха представа за времето.

В един момент откъм брега долетя силен вик.

— Някакъв индианец — рече Мариано. — Какво ли може да иска?

Стернау пристъпи към борда и отправи въпроса нататък.

— Нека моят бял брат дойде — отвърна апачът. — Има следа.

— От кого?

— Не знам. Виж самият. Изпратен съм от другите.

Тъй като всички лодки бяха взети, Стернау отвърза малката едноместна динги, предназначена за лична употреба на лорда, и загреба към брега, където го очакваше човекът.

— Да вървим — каза онзи просто, като се отправи отново надолу по реката, откъдето се бе появил.

Конят на Стернау още стоеше там, където бе слязъл от него. Той го отвърза, възседна го и последва червенокожия в галоп. Ездата продължи доста дълго — индианецът спря едва след като бяха оставили зад себе си около един час път. Там чакаха всички конници, които претърсваха десния бряг, а и лодките бяха изтеглени до сушата. Но по начина на струпване на хората се виждаше, че помежду им има пространство, от което държат настрана конете си.

Там седеше на земята един индианец. Гарвановото перо, което носеше в косите си, даваше да се разбере, че заема по-висок ранг от останалите. Вероятно той бе ръководил търсенето и когато видя Стернау, се надигна.

— Нека Матава-се дойде при мен — каза.

Стернау слезе от коня, предаде поводите на друг и пристъпи към човека, който го бе заговорил. Онзи посочи земята.

— Нека моят бял брат погледне!

Стернау отправи поглед към почвата, стана внимателен и се наведе.

— Я гледай ти, следа от конник — произнесе.

— Забеляза ли моят брат броя на конете?

— Да. Един е яздил и водил друг. Така че има две животни със себе си.

— Нека моят брат продължи нататък!

Индианецът посочи с ръка брега. Стернау проследи посоката, без да изпуска дирята из очи.

— Навлязъл е в реката, — отбеляза, — но преди това е слязъл да отреже тръстика. Следователно е възнамерявал да мине реката и е приготвил няколко връзки тръстика, за да облекчат товара на коня му, служейки като спасителен пояс.

— Моят брат правилно отгатна. Кой може да е бил този мъж?

— Навярно ловецът, когото срещнахме днес. Неговото направление водеше приблизително към това място. Трябва да се проучи по наличните признаци.

— Червените мъже вече го сториха. Матава-се може да дойде насам и огледа дирите.

Индианецът показа едно място, отъпкано от конски копита. Да се разбере какво е станало, наистина беше майсторлък в следотърсаческото изкуство, ала въпреки това още след няколко секунди Стернау заговори:

— Тук са пасли конете, докато той е рязал тръстиката, като са имали малка свада. Допустимо е да са се хапали. Не е изключено в този случай да са си изтръгнали косми. Трябва да видим дали няма да се намери някой.

— Червените мъже вече потърсиха. Нека моят брат разгледа този косъм от конска опашка.

Индианецът подаде на Стернау един конски косъм.

— Черен кон — забеляза Стернау.

— А това снопче?

Индианецът показа в другата ръка известен брой сплъстени косми, с неголяма дължина. Стернау ги огледа внимателно и отвърна:

— Червено-кафяв! Снопчето произхожда от долната част на гривата. Следователно единият кон е бил черен, а другият червено-кафяв. Бил е само ловецът, когото днес срещнахме, никой друг. Той имаше два такива коня.

— Уф! Червените мъже проявиха още по-голямо старание.

При тези думи индианецът посочи назад към гората, от която току-що изскочиха двама апачи на покрити с пяна животни.

— Къде са били? — попита Стернау.

— Нека моят брат говори с тях лично!

Когато апачите приближиха, Стернау запита:

— Моите братя навярно са проследили дирята назад?

— Матава-се отгатна — потвърди единият. — Тя води точно по посока на мястото, където срещнахме ловеца.

— И следователно е бил той?

— Той е бил.

Не бе трудно за Стернау да си помисли, че още не всичко му е казано.

— Но защо моите червени братя са посветили толкова внимание на този ловец? — попита той вожда. — И още нещо ли са открили?

— Да. Матава-се смята, че ловецът е прехвърлил реката? Същото си помислиха и воините на апачите, но при ездата си надолу отново се натъкнаха на неговата следа.

— Значи тук той е навлязъл в реката, а по-надолу пак я е напуснал? Трудно е за разбиране. За да напои животните, не е нужно да язди във водата, а след като ще излиза толкова скоро, не е бил необходим и тръстиковият пояс. Остава само предположението, че е имал намерение да се прехвърли на отвъдния бряг, ала някаква причина го е възпряла.

— Матава-се има много ясни мисли.

— Охо! Моите червени братя са открили нещо?

— Да. Нека моят брат дойде с мен!

Индианецът навлезе в тръстиката и Стернау го последва. Напредваха трудно, но скоро старанието и усилията им бяха възнаградени. След като изминаха около стотина крачки, индианецът спря до водата и Стернау забеляза един сал, изработен от снопчета тръстика и клони. Беше с размери, позволяващи един човек спокойно да се задържи над водата.

— Нека моят бял брат разгледа този сал! — подкани индианецът.

— Гледам го. Да не би моят червен брат да е открил някой признак, от който може да се заключи кой го е ползвал?

— Един доста явен признак, ето!

Индианецът отново бръкна в пояса си и измъкна сгъната пъстра носна кърпа, двата края на която бяха свързани във възел. Сякаш я бе използвал човек, страдащ от главоболие или зъбобол. След като я прегледа внимателно, Стернау забеляза:

— От вътрешността е полепнала кръв. Кърпата е била носена върху ранени очи. Къде я намерихте?

— Висеше на един клон на сала.

— Каква непредпазливост от страна на Кортейо! Защото това е бил той. — Стернау огледа земята. Откри няколко следи и запита: — Синовете на апачите търсиха ли по-нататък?

Индианецът кимна.

— Нека брат ми ме последва!

През гъстата тръстика беше отъпкана пътека. Двамата поеха по нея и скоро стигнаха до място, до което откъм водата водеше двойна конска диря.

— Аха, тук ловецът отново е излязъл от реката — рече Стернау.

— И е яздил нататък — прибави индианецът, посочвайки надясно.

Те проследиха новата следа до една малка полянка в тръстиката, където земята бе съвсем изпотъпкана.

— Откриха ли нещо тук моите братя? — запита Стернау.

— На това място е лежал Кортейо — отговори апачът, и белият ловец е дошъл при него.

— Накъде води сега следата?

— Тя отново навлиза в гората.

— Проследена ли е?

— Не. По-напред трябваше да бъде запитан Матава-се.

— Добре. Моят брат смята, че ловецът е взел Кортейо със себе си?

— Да. Настанил го е на другия кон.

— Тогава нека брат ми потегли с още няколко мъже и проследи дирята, за да види дали води към околностите на Монтерей и Салтильо.

— За тази цел ще са необходими няколко дена.

— Така е, ако трябва да се язди до Салтильо. Но ще бъде достатъчно, ако се следва дирята до утре, когато слънцето застане най-високо. Тогава вече ще се знае в каква посока продължава. Нека сетне синовете на апачите ми донесат сведенията!

— Къде?

— В Монклова.

— Уф!

Единствено с тази дума отговори индианецът и се запъти обратно към хората си. Един негов знак бе достатъчен петима от спътниците му да яхнат заедно с него конете си и да го последват, когато той препусна по следите на ловеца, без да хаби и сричка за целта на ездата.

Стернау нареди да се преустанови издирването, а лодките да се откарат отново при корабите, след което възседна коня си и препусна обратно. Когато стигна с динги до катера, там вече го очакваха с голямо нетърпение.

— Открихте ли нещо? — извика му Хуарес още отдалеч.

— Да — отвърна.

— Него самият?

— Не, за съжаление само неговата следа.

— Проклятие! Значи е още жив?

— Така изглежда. Тази кърпа е служила за превръзка на очите му.

С тези думи Стернау се метна през борда и показа кърпата.

— Какво научихте за него? — попита лордът.

— Първо, че очите му със сигурност са увредени. И второ, че е плавал с малък сал по течението.

— В такъв случай моят кормчия е прав в предположението си, че хората му са се освободили от него.

— Преживял е няколко ужасни часа. Не е шега да плава сляп върху сал.

— Значи допускате, че наистина е ослепял?

— Поне засега, да. Ако беше в състояние макар и малко да вижда, нямаше и да помисли да остави кърпата. По някакъв начин се е изхлузила от главата му и не е могъл да я намери. Неговият малък тръстиков сал е бил изтласкан към брега. Почувствал земята, той е пропълзял на сушата, където е бил намерен сред тръстиката.

— От кого? — осведоми се президентът.

— От ловеца, когото срещнахме днес.

— А-а, от онзи! Жалко, че нашите апачи са отишли твърде късно.

— Да, жалко, тъй като онзи ловец, както изглежда, е препуснал с него в южна посока.

— Ее, положението все още е благоприятно. Нали е останал в страната. Но ако беше се насочил към другия бряг — към Тексас, губехме силата си над него. Имате ли представа накъде бяга?

— Да — отвърна Стернау. — Към хасиендата дел Ерина. Там е неговата дъщеря. Като слепец се намира в доста безпомощно състояние и ще мисли преди всичко как да стигне до хора, на които може да има доверие. На първо място естествено стои неговата дъщеря.

— Мислите, че онзи ловец ще го отведе до хасиендата? Какъв интерес би могъл да има?

— Кортейо му е обещал голямо възнаграждение.

— Това е вероятно. Но възможно е и двамата вече да се познават.

Стернау направи жест на изненада.

— Това предположение ми навява една мисъл — произнесе. — Бихте ли могъл да си спомните, сеньор Хуарес, какъв отговор даде ловецът, когато го запитахте за името?

— Да. Отговори, че се казва Грандприз.

— А има един Грандприз, съюзник на Кортейо! Тъй като Хенрико Ландола първоначално действително се е наричал и Грандприз.

— И вие смятате, че той е роднина на този ловец?

— Във всеки случай е възможно. Името Грандприз не се среща толкова често.

— Тогава трябва да побързаме, ако искаме да ни паднат двамата в ръцете. Какви мерки взехте?

— Изпратих няколко апачи по следите им. Те трябва да се уверят дали дирята води по посока Салтильо и да ме известят в Монклова.

— Не беше ли по-добре, вместо само съгледвачи, да пратите след тия типове една по-голяма група преследвачи? Така Кортейо по-скоро щеше да се озове в ръцете ни.

— Заблуждавате се. Преди всичко преследването ще се преустанови с настъпване на нощта. Грандприз обаче ще се възползва от тъмнината, за да постигне възможно най-голяма преднина.

— Толкова добри ли бяха конете му?

— Той ще язди през цялата нощ и от първото срещнато стадо ще се снабди с нови животни. Преследвачите не биха го стигнали.

— Нима ще допуснем Кортейо да ни се изплъзне?

— Не. Залавянето му, разбира се, е възможно единствено в хасиендата. Но без вашата помощ наистина не бихме могли да минем.

— Какво желаете? — попита президентът.

— От заловеното писмо на Хосефа Кортейо се разбра, че хасиендата е окупирана от голям брой привърженици на Кортейо. Следователно се нуждаем от войници, сеньор.

— Колко?

— Знае ли се! Нямам представа колко души наброява гарнизонът на хасиендата.

— Тогава остава да видим от колко хора мога да се лиша! Ще направя всичко възможно. Хасиендата е важен пункт, разположен в близост до голямата съобщителна артерия между Севера и Юга. За да се намери в моя власт и тя, и Кортейо, съм готов да хвърля всякакви усилия. Мисля, че ще е добре да потеглим час по-скоро оттук, та да се върнем колкото може по-бързо в Монклова.

— За съжаление трябва да изчакаме лодките.

— Кога ще се върнат?

— Най-рано след час.

— Ще наваксаме бързо загубата на време, като форсираме катерите.

Стернау беше прав. Апачите докараха лодките едва след изтичането на един час. Двата катера бяха под пара и готови за тръгване. Те се задвижиха, след като червенокожите получиха нареждане да поемат по изминатия днес път обратно към лагера.

Докато траеше започнатото плаване, Хуарес имаше достатъчно време да обсъди с лорда нещата в подробности. Взаимната спогодба беше документирана и подписана от двамата. Сред дивите пущинаци на Рио Гранде дел Норте днес бе сключен договор, който принуди впоследствие Наполеон да изтегли войските си от Мексико и да отстъпи господството на страната отново на Хуарес.

— Бих искал да стигнем хасиендата преди Кортейо — каза Стернау при отдалата му се възможност да разговаря с Мариано.

— Би било много добре.

— Тъй като не се знае числеността на тамошния гарнизон, за това начинание ще са ни необходими едно хиляда души. Хуарес обаче не е в състояние да отдели такъв брой.

— Тогава ще вземем по-малко! — отзова се Мариано. — Защо да не можем да превземем хасиендата с по-малко хора? Не числеността, а храбростта ще го стори.

— Имаш право. Хасиендата би могла да се завладее и с хитрост. Но пътят дотам е все още несигурен, възможно е французите да опитат да си възвърнат загубената Монклова.

— В такъв случай Кортейо ще ни се измъкне. Ще пристигне много по-рано от нас в хасиендата.

— Забравяш, че ще е принуден да прави значителни заобикаляния, понеже ще се пази от французите не по-малко от нас.

— И това е вярно. Ако Хуарес ускори нещата, а ние предприемем една усилена езда, може пък и да изпреварим Кортейо.

— При това той е сляп, най-малкото безпомощен, независимо че има придружител. Очите при всички случаи го болят. Със сигурност има треска. Тези обстоятелства значително намаляват бързината на неговата езда.