Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (17)

17. Как Лешоядовия клюн отиде при Бисмарк

На слизане в столицата необикновеният външен вид на Лешоядовия клюн предизвика немалка сензация, макар и не такава като в Майнц. Той се настани в един файтон и нареди на кочияша да го откара до хотел „Магдебург“. Когато освободи там колата, бе огледан с голямо удивление. Лицето му бе фрапиращо, а облеклото — на човек, решил да се яви на карнавал като старомоден селски музикант.

Той се усмихна, вътрешно доволен от отправените към него удивени погледи и запита минаващия оберкелнер:

— Мога ли да получа една стая?

Келнерът огледа изпитателно човека и каза:

— Хм. Имате ли легитимация?

— От само себе си се разбира.

— Тогава елате! — Той изведе странния посетител през фоайето на двора и отвори някаква врата. — Влезте тук! — рече.

Лешоядовия клюн пристъпи и се огледа. Беше мрачна, опушена сводеста стая. На прозореца се мъдреха разни прибори за чистене и лъскане на обуща. В единия от ъглите се търкаляше сандъче с инструменти. По стените висяха множество дрехи, чакащи с копнеж да бъдат почистени. Край една маса се бяха наместили няколко души пред чаши с ракия, заети с омазнено тесте карти.

— Гръм и мълния! Що за дупка е това? — запита траперът.

— Помещението за прислугата.

— За какво поръчах, слугинско помещение или стая?

Оберкелнерът се усмихна важно.

— Стая наистина. Но я кажете, какво разбирате под тая дума?

— Ее, във всеки случай не такава бърлога.

— Сигурно сте свикнал на по-изискани?

— Така е — кимна Лешоядовия клюн.

— Само дето нещо не ви личи.

— Често се случва тъй. Вие не ме намирате за изискан, а аз съм си такъв. При вас пък не е ли тъкмо обратното?

— Какво искате да кажете?

— Вие изглеждате изискан, ала всъщност не сте. А сега още веднъж ще ви помоля за някоя прилична стая. Цената е без значение.

Келнерът направи дълбок, подигравателен поклон.

— Както заповядате. Елате!

Той поведе Лешоядовия клюн обратно и се изкачиха един етаж по-горе. В първия вестибюл една врата бе отворена. Тя водеше към елегантно обзаведено антре, свързано с един още по-аристократичен хол. През втора врата можеше да се надникне в спалнята.

— Това задоволява ли ви? — подпита оберкелнерът, в очакване гостът да се дръпне стреснато.

Онзи обаче само хвърли равнодушен поглед наоколо.

— Хм. Изискано далеч не е, но не е и лошо!

Изявлението подразни келнера, останал излъган в очакването си, той рече:

— Тук живя два дни Негова светлост граф Валдщетен.

— Учудва ме. Един граф би трябвало да е по-претенциозен.

— Да не би и вие?

— Защо не? Титлата да не е нещо кой знае каква изключителност? Вие да речем да не би да сте по-малък орангутан в сравнение с такъв един граф? Ще наема апартамента.

Келнерът само бе искал да се пошегува. Сега се сепна. Какво щеше да стане, ако тоя тип наистина останеше тук, пък сетне не може да плати?

Такава изискана обстановка и тая особа, излязла сякаш от бабешки килер за вехтории!

— Апартаментът струва осем талера за ден — осведоми припряно.

— Все едно.

— Без прехрана и прислужване.

— Напълно ми е безразлично.

В този момент се появи фигурата на девойка, оправяла досега спалнята. Беше същата сервитьорка, златната познайница на Курт Унгер, която го бе подпомогнала навремето при разкриване тайната на капитан Ландола. Тя бе чула късото пререкание и сега любопитстваше да види човека, създаващ главоболия на оберкелнера.

— Легитимацията ви! — каза в същия миг този.

— По дяволите, толкова ли е спешно? — пожела да се осведоми Лешоядовия клюн.

Запитаният сви рамене.

— Имаме полицейско нареждане да не даваме стая, без да знаем с кого си имаме работа.

— Вашият хотел да не би да е обикновена кръчма, където не знаят какво е регистър за посетители?

Лешоядовия клюн изрече горното с тон, който направи впечатление на келнера.

— Можете да го получите.

— Ами хайде донесете го! Но я кажете по-напред, познавате ли някой си хусарски лейтенант Курт Унгер?

— Не.

— Значи не е пристигнал?

— Нищо не знам за него.

Тогава момичето приближи и каза:

— Аз много добре познавам хер лейтенанта.

— А-а! Да не е отсядал вече тук? — заинтересува се Лешоядовия клюн.

— Не. Познавам го, понеже съм родена в близост до Райнсвалден.

— Тъй, аз пък идвам от Райнсвалден. Срещнах го при граф де Родриганда и се уговорихме да се видим днес тук.

— В такъв случай сигурно ще дойде — отбеляза любезно момичето. — Ще ангажирате ли стая и за него?

— Не ми е споменавал нищо по въпроса. Е — обърна се Лешоядовия клюн към оберкелнера, — че какво още стърчите тук? Не ви ли наредих да донесете регистъра?

— Веднага, веднага, майн хер — изрече сега вече със съвсем друг тон келнерът. — Ще заповядате ли още нещо?

— Нещо за ядене!

— Закуска? Ще отида да донеса менюто.

— Няма нужда, все ми е едно какво ще получа. Донесете бързо една солидна закуска!

Келнерът чевръсто се отдалечи. Лешоядовия клюн захвърли торбата, калъфа и тромбона на един тапициран със синя коприна диван и се обърна отново към момичето.

— Значи сте дошла от Райнсвалден? В такъв случай навярно нямате много познати тук?

— О, напротив. От доста време вече съм в Берлин.

— И вероятно сте виждала Бисмарк?

— Да.

— Знаете ли къде живее и как може да стигне оттук човек до него?

— Да.

— Я ми опишете!

Сервитьорката изгледа учудено клиента.

— Нима възнамерявате да го посетите?

— Да, детето ми.

— О, това е трудно. Трябва да съобщите за вас в министерството или някъде другаде. Не зная точно.

— Глупости. Чак такива церемонии няма да правим.

Момичето обясни на Лешоядовия клюн по кой път да поеме. В този момент дойде келнерът и донесе книгата за регистрация. Лешоядовия клюн се записа и напомни да побързат със закуската. Двамата служители се отдалечиха, а чудноватият посетител се зае с разопаковане на вещите си, при което бе сварен от келнера, носещ храната. Оня ококори очи като забеляза съдържанието на торбата и калъфа. Сетне побърза към канцеларията да уведоми съдържателя.

Последният още нищо не знаеше, тъй като току-що се бе върнал от едно излизане. Остана изумен, като чу що за клиент си има.

— И на тоя човек сте дал номер едно, нашата най-добра стая? — възкликна.

— Заведох го там само на подбив — оправда се келнерът. — Той обаче веднага я запази.

— Как се регистрира?

— Като Уилям Саундърс, капитан от Съединените щати.

— Боже Господи, да не е пак някой мошеник и вероломник като оня Шоу, който също се представи за капитан от Съединените щати?

— Май има нещо такова. Носът му е като дръжка на някой стар чадър!

— И какви вещи носи със себе си?

— Една пушка.

— По дяволите!

— Два револвера, голям нож, с добре наточено, извито острие и един стар тромбон.

— Стар тромбон? Не ми се вярва. Видяхте ли хубаво дали действително е тромбон? От месинг ли беше?

— Трудно е да се каже — отвърна келнерът замислено. — Жълт беше наистина подобно на месинга, но не светло, а тъмножълт, с много патила по него.

— Тъмножълт? Дали пък не е било оръдейна сплав?

— Да, не е изключено.

— Боже мой, сигурно ще е някакъв вид оръжие, може адска машина! Не видяхте ли някакъв спусък, ръчка, стрелка или часовников механизъм?

— Не.

— Трябва да се убедим!

— Но как? Онзи не ми изглежда на човек, който ще позволи да му бърникат из вещите.

— Толкова войнствен и предизвикателен вид ли има?

— В най-голяма степен. И на всичкото отгоре зъл.

— Тогава как да постъпим?

Келнерът си каза, че е било неблагоразумно от негова страна, дето е приел тоя човек. Опита да компенсира грешката с усърдие.

— Нещо трябва да се направи — рече. — Според мен този тип е някакъв атентатор.

Слушала до този момент мълчаливо, сервитьорката се намеси възбудено:

— Атентатор? Майко Исусова! Той разпитваше за Бисмарк.

Съдържателят пребледня.

— За Бисмарк? Какво искаше?

— Трябваше да му кажа къде живее Бисмарк и да му опиша подробно пътя да стигне дотам. Искал да говори с него.

— Небеса! Там ще е атентатът!

— Казах му, че не е лесно да се иде при Бисмарк, а той отвърна, че много няма да се церемони.

— Значи няма съмнение, че замисля атентат. Иска да застреля министъра. Но какви незабавни мерки да вземем?

— Да съобщим веднага в Полицията.

— Да, да. Аз лично ще изтичам дотам.

Съдържателят бързо излезе.

В Околийското управление, намиращо се на значително разстояние от хотела, не можеше от вълнение да намери необходимите думи. Останал бе почти без дъх.

— Успокойте се, драги — рече служителят. — Сигурно идвате по някоя много спешна работа. Но по-добре да изчакате малко, да си поемете дъх, преди да заговорите.

— Дъх? О, вече го имам. Аз… аз… уведомявам за атентат.

Полицейският служител се сепна.

— Атентат? — повтори.

— Да, затова дойдох — повтори все още без дъх съдържателят. — Да доложа.

— А, тъй, тъй. Действително нещо много сериозно. Обмислихте ли зряло дали наистина се касае за такова злодеяние; налице ли е такава опасност, както и за голямата отговорност, която поемате?

— Поемам всичко: престъплението, опасността и отговорността — отговори човекът, не забелязвайки колко объркано се изразява.

Чиновникът едва сдържа усмивката си.

— Тогава говорете! Срещу кого е насочен атентатът?

— Срещу хер фон Бисмарк.

— Всички дяволи! Наистина ли? По какъв начин е замислено да се изпълни?

— С пушка, револвери, нож и адска машина.

Лицето на служителя стана много сериозно.

— Кой е атентаторът, има ли съучастници?

— Позволете по-напред един въпрос. Спомняте ли си оня капитан Шоу, който успя да избяга при арестуването му в моя хотел?

— Да. Представяше се за капитан от Съединените щати.

— Е, при мен е отседнал един човек, който също се представя за капитан от тази страна.

— Това още не е причина да го смятаме за подозрителен.

— Той е отказал да представи легитимацията си и настоявал да му занесат регистрационния дневник, в който вписал данните си.

— Да, необичайно е. Как се е записал?

— Уилям Саундърс.

— Английско или американско име. Кога пристигна?

— Преди половин час.

— Как е облечен?

— Много странно, може да се каже като на маскарад. Носи стари кожени панталони; бални обуща; фрак с буфанти, маншети и копчета като чинии, шапката му пък напомня голям чадър.

— Хмм. Човекът вероятно е по-скоро чудак, отколкото престъпник. Ако е замислил престъпление, щеше да се облече така, че да бие възможно по-малко на очи.

— А оръжията му? Той има пушка, два револвера и нож. Но главното му оръжие е някакво устройство наподобяващо тромбон, изработено от оръдейна сплав. Кой може да знае с какво е заредено това смъртоносно средство?

— Вие видяхте ли го?

— Лично аз не, но моят оберкелнер.

— Защо не се убедихте сам?

— Може би щеше да направи впечатление на чужденеца. А аз не исках да събуждам подозренията му, за да го спипаме толкоз по-сигурно.

— Но откъде знаете, че атентатът е насочен срещу хер фон Бисмарк?

— Той е разпитвал за жилището му и накарал една сервитьорка, далечна моя сродница, да му опише подробно пътя.

— Това наистина навява съмнения, но не е доказателство.

— О, той дори твърдял, че хич няма да се церемони с Бисмарк.

— А не каза ли кога смята да ходи при министъра?

— Не.

— Къде се намира сега?

— Закусва в стаята си.

— Добре. Може би се заблуждавате, но аз при всички случаи съм длъжен да проверя как стоят нещата. Преди да съобщя по-нагоре, ще намина до половин час при вас. Вие се погрижете човекът да не напуска сградата.

— Бива ли, ако е необходимо, да го задържа със сила?

— Само в краен случай. При вашата интелигентност все ще намерите някой повод да го накарате да остане.

— Каквото зависи от мен, ще го направя — и съдържателят се отдалечи.

През това време нищо неподозиращият Лешоядов клюн приключи със закуската си.

— Да не би да чакам този лейтенант? — запита се той. — Охо, Лешоядовия клюн не е човек, който се нуждае от препоръка, за да говори с Бисмарк. Естествено с него не мога да си позволя шеги, както с другите. Вещите ми значи ще останат тук. Но съм любопитен какви очи ще облещи, като види какъв смахнато облечен тип иска аудиенция при него.

Лешоядовия клюн внесе нещата си в спалнята. Заключи я и пъхна ключа в джоба.

— Не е необходимо тая пасмина да узнае в мое отсъствие какво крие торбата ми — промърмори той. — Келнерът и бездруго видя достатъчно. А ако имат втори ключ, то аз пък имам винт.

Той измъкна от джоба си един от онези американски подсигурителни винтове, с които човек може да затисне ключалката, без някой друг да съумее да го отстрани. Той навъртя винта в отвора, докато при един натиск пружината изскочи. Сетне напусна стаята и слезе по стълбите.

Учудващо бе, че никой не го забеляза, но целият персонал се бе събрал в кухнята да обсъди толкова важното събитие. Те смятаха, че е зает със закуската и нямаха представа какви големи количества храна може да погълне един прериен ловец за късо време.

Ето как излезе незабелязано от сградата и пое по пътя, описан от сервитьорката. Вярно, че на няколко пъти се наложи да попита, но иначе стигна необезпокоявано целта си. Жителите на големия град, дори и малчуганите, нямат навика да тичат след първия срещнат, по-фрапантно облечен човек.

Като видя застаналия до вратата портиер, той приближи и запита свойски:

— Това ли е къщата на Бисмарк, а?

— Да — потвърди вратарят, оглеждайки весело човека.

— Горния етаж?

— Да.

— Master^[1] в къщи ли е?

— Мастър? Кой?

— Е, добре де, Бисмарк!

— Имате предвид Негова милост, граф фон Бисмарк, екселенц?

— Да, имам предвид графа, Негова светлост, екселенца, а и самия Бисмарк.

— Да, той си е вкъщи.

— Е, значи съм улучил момента.

Лешоядовия клюн мина бързи край портиера. Но онзи го улови здраво за ръката:

— Стой! Накъде всъщност смятате да вървите?

— Ха, при него естествено!

— При Негово превъзходителство? Няма да стане!

— Тъй ли? Че защо пък?

— Очаква ли ви?

— Не знам нищо по въпроса.

— Тогава трябва да тръгнете по обичайния, предписан канален ред.

— Канален ред? И какво е това?

— Първо трябва да знам по каква работа идвате. Лични дела, дипломатически или някакви други?

— Ами нека бъдат „някакви други“.

— Ей — рече сега портиерът по-сериозно, — ако си мислите, че съм поставен тук, само за да си правите шеги с мен, много се лъжете. Щом идвате по „някакви други“, вървете тогава и „някъде другаде“!

— Така мисля и аз — кимна му благосклонно траперът. — А и време нямам да Ви безпокоя повече. Всичко хубаво!

Но вместо да си тръгне, той се отправи към вътрешността на сградата.

— Стой! — викна повторно портиерът. — Не това се имаше предвид. Не можете да минете.

— Ще Ви докажа противното.

При тези думи Лешоядовия клюн вдигна човека и го отмести настрана. Но не бе направил и пет крачка, портиерът го хвана здраво и извика:

— Казах Ви да си вървите по пътя!

— Та нали тъкмо това и правя — отвърна янки.

— Не си ли тръгнете доброволно, ще бъдете задържан за нарушение неприкосновеността на дома!

— Бих желал да видя кой ще я свърши тая работа!

Лешоядовия клюн се изскубна гъвкаво от хватката и стигна стълбите, преди служителят да успее отново да го улови. Сега щеше да се разрази едно много по-буйно пререкание, ако не се бе появил един господин, който слизаше по стълбището и забеляза малката дърпаница. Носеше семпъл мундир и фуражка на мургавата си глава. Походката му бе твърда и уверена, стойката — по войнишки стегната, ала на лицето му бе изписана покровителствена доброжелателност, а очите му се спряха със снизходително неодобрение на двамата мъже, които се дърпаха и бутаха насам-натам.

Портиерът веднага пусна противника си при вида на човека и застина в почтителна поза. Лешоядовия клюн обаче се възползва от моментната свобода да направи две бързи крачки, с които, вземайки по две-три стъпала, се изравни със слизащия господин. Сетне тикна шапката назад и поздрави:

— Good morning, татко! Сигурно ще можете да ми кажете в коя стая да намеря екселенца фон министъра Бисмарк!

„Таткото“ огледа питащия. Мустаците му леко трепнаха.

— Искате да говорите с екселенц? Кой сте?

— Хмм. Това мога да кажа само на Негова светлост тоя министър.

— Така. Имате ли назначена среща?

— Не, my old master^[2].

— В такъв случай навярно ще трябва да си отидете с неуреден въпрос.

— Няма да я бъде. Работата ми е много важна.

— Така, така. Лична ли е?

„Старият майстор“ правеше необикновено впечатление на човека от прериите. Друг някой не би удостоил с отговор, ала на него отвърна:

— Всъщност няма причина да ви казвам, но у вас има нещо джентълменско и ще проявя снизхождение. Не, не е лична работа. Но повече наистина не мога да издам.

— Не познавате ли някой хер, който би могъл да ви въведе при Негово превъзходителство?

— И още как. Ама той не е тук. Ще дойде чак по-късно, а на мен не ми се щеше повече да чакам.

— Коя е тази личност?

— Не е личност, а хусарски оберлейтенант. Казва се Курт Унгер.

По благото лице на „таткото“ пробяга светкавица.

— Познавам го. И той възнамерява да дойде в Берлин да ви представи на граф фон Бисмарк?

— Да.

— Мислех, че е на пътешествие.

— Канеше се да тръгва. Тогава го срещнах в Райнсвалден, при което узна от мен някои неща и те явно му се сториха ценни да ги научи и министърът.

— Щом е така, аз ще заместя оберлейтенанта и ще ви представя, ако кажете кой сте.

— Не тук. Тоя цербер ще ни чуе.

— Тогава елате! — усмихна се мъжът, тръгвайки напред.

Стигнаха до един вестибюл.

— Ама и тук пак има един солен стълб.

Лешоядовия клюн посочи лакея. Господинът даде знак на онзи да се оттегли.

— Хайде сега — каза водачът с тон, в който прозираше известно нетърпение.

— Аз съм прериен ловец и драгунски капитан от Съединените щати, стари ми приятелю.

— Хм, хм. Това, което носите, армейската униформа на Съединените щати ли е?

— Не. Ако го смятате за униформа, то трябва да имате дяволски малко понятие от военните работи. Ех, старо, та тя въобще не ми е нужна. Аз съм си малко нещо чудак, обичам шегите и съм нахлузил на кожата си тоя тоалет, за да си доставя удоволствието зяпльовците да се зверят в мен.

— Странен спорт! Но тъй като ви доведох тук, все пак бих искал най-напред да зная каква тема ще обсъждате с екселенц.

— Ама тъкмо то е, което не бива да издавам.

— В такъв случай и вие няма да получите аудиенция. Впрочем графът няма тайни от мен.

— Вярно ли? Значи сте му нещо като доверен адютант?

— Почти би могло да се каже и така.

— Е, тогава ще рискувам. Аз идвам от Мексико.

Лицето на възрастният господин незабавно се обтегна.

— От Мексико? Взел сте участие в борбата?

— Разбира се, стари ми приятелю. Най-напред бях водач на един англичанин, който носеше оръжие и пари за Хуарес…

— Лорд Дридън? Пътувал сте с него?

— Нагоре по Рио Гранде дел Норте, докато намерихме Хуарес.

— Значи сте виждал Хуарес? — Виждаше се, че човекът най-живо се интересува от разговора.

— О, многократно: виждал и говорил!

— Как стоят нещата с неговия противник Максимилиан?

— Недобре. Монархията му се клати, тронът се клати, главата му се клати. Като американец и привърженик на президента Хуарес, за монархията и трона му, естествено хич не ми пука. Но за главата на тоя зле насочен мъж ми е жал. Е, след като ви издадох толкоз много, мога да ви покажа и документите си.

Лешоядовия клюн извади паспорта си и го връчи на възрастния господин. Онзи го прегледа набързо, огледа още веднъж мъжа и изрече:

— Странни хора трябва да има отвъд океана…!

— Тук също — прекъсна го ловецът.

— За това по-късно. Сега да ви представя на графа, защото…

Говорещият още веднъж бе прекъснат, понеже вратата се отвори и в рамката й се появи самият Бисмарк. До него бяха достигнали гласовете, и тъй като го смущаваха, надникна да види кой говори. Когато забеляза двамата, на лицето му се изписа бързо потисната изненада.

— Как, Ваше величество, вие сте отново тук? — обърна се той с дълбок поклон към възрастния господин.

— Ваше Величество? — начаса възкликна Лешоядовия клюн. — ALL devils!^[3]

Бисмарк го изгледа кажи-речи уплашено. Но назованият „Ваше Величество“ му кимна дружелюбно.

— Не се притеснявайте!

— Това дори и на ум не ми идва — подчерта траперът, — но след като този мастър ви нарече „Ваше Величество“, то сигурно ще сте кралят на Прусия?

— Да, аз съм.

— Всички дяволи! Ама че магаре съм бил! Но кой би могъл да го помисли! Слиза си този възрастен, почтен хер кротко и полека по стълбите, пита ме за туй-онуй, а той бил кралят на Прусия в собствената си персона! Е-ех, Лешоядов клюн, за какъв глупак ще те вземе този крал!

— Лешоядов клюн? Кой е това? — попита кралят.

— Аз самият. В прерията всеки си има прозвище, с което е по-известен. Нехранимайкото, който ми го е дал, е имал предвид моя нос. Но Ваше Величество, кой е този хер тук?

— Това е граф Бисмарк, при когото искахте да отидете.

Сега янки зяпна уста и отстъпи крачка назад.

— Каквоо? Той е Бисмарк? Виж ти, аз пък си го представях съвсем другояче!

— Как?

— Дребосък, изпит и съсухрен, като истински, същински хитър писарушка. Но една по-голяма фигура също не вреди, тъкмо обратното, прави впечатление. Ще помоля Негово Величество да каже на мастър министъра кой съм.

Кралят подаде усмихнато на графа документите на Лешоядовия клюн. Бисмарк ги прехвърли и рече:

— Елате, капитане!

След като пропусна краля пред себе си, той се върна в кабинета, следван от американеца. Влезлият няколко мига по-късно във вестибюла лакей, долови оттатък често сменящи се гласове — явно се водеше много оживен разговор.

Веднага щом се върна от Полицията, съдържателят побърза да се осведоми за своя клиент.

— Дали е тук още?

— Да — отвърна оберкелнерът. — Все още закусва.

— Не бива да напуска сградата, преди да е дошла полицията.

— Тогава ще застана горе в коридора.

— Не, аз самият ще се заема с тая работа — възрази хотелиерът. — За такива важни неща не е достатъчно да си само добросъвестен.

Той изкачи стълбите и се намести на намиращия се в коридора стол.

Едва ли бе минал повече от четвърт час и полицията се появи. Пазителите на реда бяха грижливо разставени. По отсамния и отсрещния тротоар се шляеха привидно безцелно тайни агенти, които обаче нито за миг не изпускаха из очи прозорците и входа на хотела. Фоайето и двора бяха окупирани, а на близкия ъгъл чакаше файтон, готов да приюти арестанта.

Един служител от криминалната полиция се качи, съпроводен от двама колега, да извърши обиска.

— Тук ли е още? — понита той тихо хотелиера.

— Да. Но не се показва — гласеше отговорът.

— Къде се помещава?

— Номер едно, там.

Криминалният служител и придружителите му закрачиха към посочената врата. Подтикван от любопитство бе дошъл и оберкелнерът, ала сега работодателят го предупреди:

— Не рискувайте да отивате по-нататък!

— Надали ще е толкова опасно.

— Какво разбирате вие от опасност при една такава адска машина, още повече с форма на тромбон! Та то е нещо съвсем непознато.

В този момент криминалният служител пак се върна при съдържателя.

— Нали споменахте, че човекът е разговарял със сервитьорката? Мисля, че е по-уместно да влезе първо тя.

— Но той ще я простреля!

— Няма и през ум да му мине. Иначе ние веднага бихме могли да отнесем някой куршум. А момичето има достатъчно причини да влезе, без да възбуди подозрението му. Сетне ще ни каже как го е заварило.

Хотелиерът се примири и нареди да повикат девойката, която, след като разбра какво се иска от нея, приближи до вратата.

И на повторното почукване не последва отговор. Поради това влезе.

Останалите почакаха доста време, докато се появи отново. Когато се върна най-сетне, лицето й изразяваше загриженост.

— Е? — прошепна криминалният. — Какво прави онзи?

— Не зная. Нямаше го нито в дневната, нито в антрето. Изглежда се е оттеглил в спалнята. Тя е заключена.

— Може да спи. Не почукахте ли?

— Напротив. Но не получих отговор.

— Изглежда е бил много уморен и спи така дълбоко, че не може да се събуди.

— Почуках толкова силно, че един заспал няма начин да не се събуди.

— Къде са вещите му?

— Занесъл ги е в спалнята.

— Сигурно работи над своя апарат и само се прави на заспал. Елате с нас, фройлайн, ще му отговорите, когато почукам!

Защитниците на реда влязоха тихо, а с тях и сервитьорката. На масата все още стояха съдовете с остатъци храна.

— Чукайте! — повели тихо криминалистът.

Момичето се подчини, но не се долови никакъв шум. То захлопа по-силно, ала с все същия успех.

— Ще опитам сам — рече служителят.

Той се приближи до вратата и задумка с юмруци по нея. Никакъв отговор. Като се убеди с един поглед, че улицата и сградата се пазят добре, издумка пак и викна със силен глас:

— В името на закона! Отворете!

Отново никакъв отговор.

— Ще трябва сами да си отворим! Я дайте шперцовете!

Един от подчинените измъкна поисканите приспособления. Шефът му се наведе и погледна ключалката.

— Мътните да го отнесат! — изруга. — Затъкната е!

— Ключа ли е напъхал? — запита единият.

— Не. Натикал е нещо друго.

— Ами че тогава той изобщо не е вътре.

— Май така изглежда.

Един след друг се наведоха да огледат ключалката и скоро се установи, че е пъхнат някакъв стоманен предмет, който няма как да отстранят.

— Офейкал е — подхвърли единият полицай.

— Отлетя, измъкна се — вмъкна и другият.

— О, не, не, нещата са още по-лошо — отбеляза шефът. И като се обърна към момичето, запита: — Той каза ли ви, че иска да отиде при Бисмарк?

— Да.

— Значи се е промъкнал нататък и опасността надвисва. Следвайте ме, майне херен! Тръгваме незабавно за Бисмарк. Тази сграда ще остане под надзор.

Служителите махнаха на файтона да приближи, качиха се и потеглиха с възможно най-голяма бързина.

Едва се бяха отдалечили и друга кола спря пред вратата. Младият мъж, който слезе от нея, не бе някой друг, а Курт Унгер. Той нямаше и понятие за случилото се и не можеше да знае, че мнозина от крачещите по улицата пешеходци са преоблечени полицаи, които държаха под око хотела. Влезе в общия салон и поръча на келнера чаша вино.

Няколко минути по-късно влезе сервитьорката. Позна го веднага и се запъти към неговата маса. Лицето й изразяваше от една страна изненада, от друга угриженост.

— Вие тук, хер оберлейтенант? Значи все пак било вярно, че ще дойдете насам!

— Така е. Но откъде го знаете?

— Един чужденец спомена, който сега ще бъде арестуван.

— Арестуван? И по каква причина?

— Защото е замислил атентат с една адска машина.

— Бог да ни е на помощ! — възкликна Курт, не подозирайки, че става дума за Лешоядовия клюн.

— Да, цялата сграда е под наблюдение, а полицаите вече бързат към Бисмарк.

— Към Бисмарк? Защо при него?

— Защото покушението е насочено срещу него.

— Но това е ужасно! Кой е негодникът?

— Американският капитан, който ви очакваше тук. Твърдеше, че сте искал да се срещнете тук с него.

— Във външността на човека нямаше ли нещо, по което лесно би могъл да бъде разпознат?

— Да, един страхотно дълъг нос.

— И полицаите наистина него търсят?

— Да. Съдържателят съобщи за него. Той иска да убие Бисмарк. Има при себе си какви ли не оръжия и една адска машина.

— Глупости! Значи той тръгна за Бисмарк?

— Да.

— А полицията е подире му?

— Да.

— В такъв случай няма миг за губене. Трябва да го последвам.

Курт скочи и бързо се отправи към вратата. Неговата кола вече я нямаше, но той намери друга, която го понесе с най-голяма бързина.

Междувременно Лешоядовия клюн беше приключил разговора с двамата височайши господа. Бе получил предписание още с пристигането на Курт да го изпрати при Бисмарк и да чака сетне допълнителни указания.

Сега се разтакаваше по улиците с душевно доволство. Беше поел по друг път, а не по този, по който бе дошъл, но при неговото развито чувство за ориентация бе невъзможно да се заблуди. Така стигна до улицата, на която се намираше неговият хотел.

Влезе в общия салон. Зад него вървяха тайните полицаи, които той сметна за обикновени посетители. Един от детективите приближи до масата му и попита:

— Разрешавате ли? Не сме ли се виждали вече?

— Я се омитай по дяволите! — изръмжа Лешоядовия клюн.

— Това няма да направя. Ако някой от двамата ни трябва да върви по дявола, няма да съм аз.

Янки изгледа човека учудено.

— Ей, момче, да не си решил да се дърлиш с мен?

— Възможно — захили се другият с превъзходство. — Известна ли ви е тая вещ! — Той бръкна в джоба и измъкна един жетон, който поднесе пред очите на Лешоядовия клюн.

— Разкарай се с парите си! — викна ловецът. — И ако ми навреш още веднъж под носа лапата си, ще се погрижа това повече да не се случи!

— Аха! Значи не познавате този отличителен знак? Жетонът е моята легитимация. Аз съм вахмистър от тукашната полиция!

Сега траперът стана по-внимателен. Огледа помещението и предусети, че си има работа тук изключително с тайни полицаи.

— Тъй! Полицай ли сте? Хубаво. Но защо точно на мен го казвате?

— Защото изпитвам към вас голяма симпатия. Искам да отговорите правдиво на въпросите, които сега ще ви поставя!

Лешоядовия клюн плъзна отново поглед наоколо и отвърна равнодушно:

— Ама вие немците сте странен народ! Никой не е така пристрастен към арестите като вас.

— Тъй ли? До тоя извод ли стигнахте?

— По дяволите, да, много пъти стигнах, и то все в мой ущърб. От вчера заран това ще е третият път да бъда арестуван!

— Значи вчера сте бил арестуван на два пъти? И пак сте се измъквал?

— С читава кожа.

— Е, от нас няма да офейкате!

— Все пак се надявам.

— Ще се погрижа да ви съхранят надлежно. Имайте сега добрината да протегнете ръце.

Вахмистърът бръкна в джоба и извади чифт белезници. Само че за американеца това вече бе прекалено. Изправи се като пружина.

— Какво? Да ме оковете ли искате? Пъкъл, Смърт и Сатана! Ще ми се да видя кой ще дръзне да сложи ръка на мен! Какво съм сторил на копоите ви, та са ме обградили като кучета дивеч?

Останалите полицаи наистина бяха приближили и сключили кръг около Лешоядовия клюн. Хотелиерът обаче бе застанал на безопасно разстояние с цялата си прислуга да наблюдава странния процес.

— Какво сте ни сторил? — запита полицаят. — На нас нищо. Но вие най-добре си знаете какво сте възнамерявал и извършил. Казвате се Уилям Саундърс?

— Все така откак съм жив.

— И сте капитан от Съединените щати?

— Да.

— Къде бяхте, след като излязохте?

— Разхождах се.

— Къде?

— Не съм от тия места и не познавам улиците.

— А не сте ли поглеждал към жилището на хер фон Бисмарк?

— Възможно е.

— Вие сте един закоравял грешник! Някой друг при това доказателство, че играта му е разкрита, би пребледнял, коленете му биха се разтреперили. Вие обаче си оставате спокоен.

— Защо не проявите добрината вие да потреперите малко заради мен!

— Скоро ще престанете с подигравките. Не можете да отречете, че имате оръжия. Дори носите със себе си някакво оръдие, адска машина или нещо подобно. Признавате ли?

Уестманът изгледа удивено служителя.

— Оръдие? Адска машина?

— Да, от месинг или оръдейна сплав!

Най-после на Лешоядовия клюн стана ясно. Той на драго сърце би се изсмял, ала се принуди да остане сериозен.

— Не знам нищо такова.

— Ще ви разобличим.

— Сторете го!

— Защо сте заключил спалнята си?

— Да не искате да ми го запретите?

— Не, но ще ви помоля да я отворите. Имаме желание да се позапознаем малко с вашия багаж.

— От мен да мине. Веднъж съм във ваша власт. Но ви предупреждавам. Не всеки умее да борави с моите оръжия!

— Не се безпокойте! Ще бъдем предпазливи. Хайде, давайте ръцете!

Думите бяха изговорени с тон, който не търпеше възражение. Той протегна белезниците към трапера. Лешоядовия клюн се подчини. Остави се да му сложат железата и бе поведен под целия конвой към номер едно. Пред вратата на спалнята спряха.

— Заключил сте я — рече вахмистърът. — Защо?

— Защото не желая да ми се опипва багажа. Намирате ли го за нередно?

— Но вие не само сте използвал ключа, ами сте затъкнал и ключалката. Нима тайната, която криете, е толкова… опасна?

— Че убедете се!

— За тая работа първо трябва да отворите. Какво сте напъхал в отвора?

— Един патентован винт.

Въпреки окованите си ръце, Лешоядовия клюн бръкна в джоба на жилетката и извади тънка кука, която вкара в ключалката. С нейна помощ издърпа патентованата пружина и измъкна винта.

— Така, драги мой! Извадете ключа от джоба ми и отключете!

Това бе сторено. Вратата бе отворена. Но вахмистърът направи възпиращ жест.

— Стойте, не напирайте! — повели. — Предполага се, че тук има мистериозни машини и опасни експлозиви. Нека арестантът върви напред. Той би бил първият улучен.

Лешоядовия клюн бе уловен от четири ръце и предпазливо тикнат в стаята. Едва сетне го последваха останалите. Вахмистърът плъзна поглед наоколо. Той попадна най-напред на пушката. Взе я внимателно в ръка.

— Що за пушка е?

— Кентъкийска карабина.

— Заредена?

— Не.

— Та това прилича ли на карабина и въобще на пушка? То си е чиста сопа. Как би могъл да стреля човек с подобно нещо?

— Е, да, за един полицай ще е трудничко да уцели нещо с нея.

Служителят пропусна подигравката, остави пушката и взе ножа.

— Тая пък кама каква е?

— Кама? По дяволите! Не може да различи един bowie-knife от кама!

— Аха, боуей найф! Намушквал ли сте с него човек?

— Да.

— Ужасно! А ето и револвери! И с тях ли сте убивал хора?

— Естествено! Те са добра лионска стока и улучват удивително точно. Да не бях впрочем арестуван, щях да ви преподам урок по оръжейно изкуство!

— Трайте! Сега идва най-главното. Я кажете какво се жълтее там зад торбата!

— Адската машина.

— Гръм и мълния! Вие го признавате? Заредена ли е?

— До пръсване.

— До пръсване? Майне херен, значи най-голяма предпазливост! Дръжте човека здраво, за да не може да я приведе в действие. Арестантино, питам ви, с какво е заредена машината?

— С въздух.

— А-а, сигурно с гърмящ газ! Може ли човек да пипне машината, без тя да експлодира?

— Да — отвърна напълно сериозно Лешоядовия клюн. — Не съществува никаква опасност.

— А можем ли да отстраним дрехите и бельото, под които е скрита машината?

— Махнете ги, без да се притеснявате!

— Но как да обезвредим това чудовище?

— Някой просто да духне вътре.

— Добре, тогава ще рискуваме! Майне херен, аз самият ще докосна адската машина, подлагайки се на опасността да посрещна първите шрапнели.

Той сне нахвърляните върху инструмента риза, панталон, блуза и няколко чорапа. Всички тези неща хващаше с върха на двата си пръста и ги отстраняваше с възможно най-голяма предпазливост. Най-сетне пред него се разкри страшилището — голо-голеничко.

С внимание, с което вероятно би посегнал към димящия фитил на бомба, вдигна тромбона.

— Лек, като обикновен тромбон. Е, да, гърмящите газове обикновено са по-леки от другите въздухообразни.

Вахмистърът улови тромбона за единия край и го задържа нависоко, за да проучи тайния му механизъм. Внезапно тръбите се разединиха и по-тежката част заедно с резонаторната фуния падна на пода.

Добрият човек не помисли нищо друго, освен че сега адската машина ще избухне. Нададе крясък и застана така, сякаш очакваше смъртта си. От падането на половината тромбон наистина последва избухване, ала съвсем различно от онова, което бе очаквал полицаят. Когато изпусна предсмъртния си вик, Лешоядовия клюн повече не можеше да се сдържа — избухна в такъв ужасен смях, че стените потрепериха. И този смях бе така заразителен, че всички се присъединиха, виждайки, че действително се касае за един стар тромбон.

В първия миг служителят се обърка. Сетне обаче захвърли на пода и втората половина, която още държеше в ръка и кресна на Лешоядовия клюн:

— Човече, струва ми се, че се смеете на мен!

— А на кого другиго? — изхили се ловецът.

— Аз пък забранявам да ми се надсмивате. Не признахте ли, че имате оръжия?

— А нямам ли?

— И адска машина?

— Такава си е. В продължение на месеци ще се откажете от свирене.

— Била заредена.

— С въздух. Не е ли вярно?

— Щяла да експлодира.

— Ако някой я надуе. Или го оспорвате?

— Човече, за глупак ли ме вземате? Тая шега скъпо ще ви струва. Макар и за адска машина вече въпрос да не може да става, все пак има достатъчно причини да задържим особата ви. Вие носите оръжия. Имате ли разрешително?

— Да. Във вътрешния джоб на фрака ми.

— Аха! Дайте го насам!

— Сам си го извадете! Та не виждате ли, че благодарение на вашата любезност съм окован.

Служителят бръкна в посочения джоб, извади документа, разгърна го и се зачете. Сетне го подаде на спътниците си за преглед с думите:

— Вярно, че е редовен, но това обстоятелство не променя нищо, както веднага ще разберем. — И като се обърна към Лешоядовия клюн, продължи: — Казал сте на сервитьорката, че искате да отидете при хер фон Бисмарк?

— Да.

— И че с него много няма да се церемоните?

— Не. Казах само, че при хер фон Бисмарк много няма да се церемоня, което ще рече, ако ми създават мъчнотии да вляза при него.

— Измисляте си оправдания!

— Питайте сервитьорката!

Вахмистърът го стори и тя призна, че арестантът действително е казал това, което сега твърди. Следователят още веднъж се видя с изтръгнато оръжие. Ето защо направи опит да се защити:

— Всичко си остава само напусти оправдания. Ами я идете при министъра! Опитайте дали ще ви пуснат в тоя вид, в който сте пред мен!

— Pshaw! По-скоро ще пуснат мен, отколкото някой, дето счита един стар тромбон за адска машина. Впрочем ще си призная, че вече бях при хер фон Бисмарк.

— И кога пък? — присмя се човекът.

— Малко преди връщането ми тук.

— И естествено бяхте приет?

— Да. Негово Величество кралят дори лично има любезността да ме въведе при министъра.

— Откачен тип!

В този миг откъм вратата прозвуча:

— Никак не е откачен! Той казва истината!

Всички се извърнаха. Там стоеше Курт Унгер, а зад него се виждаха криминалните служители, които бяха побързали да отидат при министъра и да го предупредят за надвисналата опасност. Началникът — обервахмистър — пристъпи напред и заповяда:

— Незабавно снемете белезниците от този хер!

Заповедта бе изпълнена начаса. После криминалистът продължи към Лешоядовия клюн:

— Майн хер, спрямо вас бе извършена тежка неправда. Същинската вина пада върху тези, които направиха донесение за вас, а именно хотелиера и оберкелнера. Ваше право е да ги дадете под съд, за което можете да разчитате на нашата подкрепа. Но аз също получих висша заповед да ви помоля за извинение и ви дам удовлетворение. Готов съм да го сторя и само питам какво възмездие ще поискате.

Лешоядовия клюн огледа кръга. По лицето му пробягна особена светкавица. Сетне отвърна:

— Добре. Аз трябва да получа удовлетворение. Този хер сметна моя стар тромбон за адска машина. Желая да го приеме от мен като подарък и да го съхранява като спомен за паметния ден, в който насмалко да спаси живота на хер фон Бисмарк.

Всички се разсмяха. И великодушно дареният хотелиер се присъедини към тях.

— Наистина ли нищо повече не искате? — попита обервахмистърът.

— Не, напълно съм удовлетворен, ала сега желая отново да съм сам господар на себе си.

Желанието бе незабавно изпълнено, като всички се отдалечиха. Остана само Курт. Едва сега той огледа по-подробно американеца, след което избухна в смях и възкликна:

— Но, човече, как можа да ви хрумне подобен маскарад!

— Това ми създава добро настроение — засмя се и Лешоядовия клюн.

— Пътем вече сте си правил подобни шеги. В Майнц сте бил арестуван.

— Вярно е.

— По-късно пак са ви прибрали от купето…

— … но пък препуснах след него с извънреден влак.

— Да. И което е най-интересното добре си отмъстихте, като наредихте да арестуват оня полковник и лейтенанта.

— И това ли знаете?

— По линията хората разказваха приключенията ви и по описанието разбрах, че само вие бихте могъл да сте героят. Впрочем двамата офицери бяха мои лични врагове. Бяха ми хвърлили око. Отмъстих им, като слязох и установих самоличността им, вследствие на което бяха пуснати на свобода. Искаха да ме принудят да приема по един двубой с тях, ала аз им казах, че лице, получило плесница от странстващ музикант, не е достойно за дуел. Ето как се освободих от тях.

— Хмм! А сега какво ще правим?

— Още днес ще потеглим през Льо Авр дьо Грас (Хавър) за Мексико. Вашите сведения за Хуарес и Максимилиан бяха причина да се подновят и разширят моите инструкции. Наложителна е най-голяма бързина. Но нека по-напред задоволим потребностите на момента.