Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (15)

15. Маскарадът в Майнц

Няколко часа по-късно Лешоядовия клюн се размайваше из улиците на Майнц, оглеждайки любопитно фирмените табели на магазините. Най-сетне спря пред една сграда.

— „Магазин за облекло на Леви Хирш“ — измърмори. — Ще вляза.

Още щом отвори вратата, бе посрещнат от един син на Израил с изпитателен поглед. Външността на Лешоядовия клюн не обещаваше много.

— Какво желае господинът? — запита иудеинът.

— Един костюм.

— Костюм? Цял? Ау, вай!

— Естествено цял! — отсече ловецът. — Не ми трябва скъсан.

— Скъсан? Боже на Авраам! Аз да имам скъсани дрехи за дамите и господата, които идват да купуват най-красивите неща при Леви Хирш — най-добрият marchand tailleur^[1] в Майнц. Какъв е господинът?

— Това не го интересува.

— Оттук ли е господинът?

— Не.

— Значи господинът не идва може би да вземе вещите на кредит, както се казва на версия?

— Плащам веднага.

Търговецът сега огледа още по-внимателно Лешоядовия клюн и рече:

— Ето нещо приятно, което гали слуха ми. Значи господинът има достатъчно пари в себе си да плати един комплектен костюм, който се състои от сако, панталон и изискана жилетка?

— Какви бесове са се вселили в Него, та ще се интересува от кесията ми, не разбира ли от дума!

— Боже справедливи! Все пак е позволено да питам, за да се уверя щом като се касае за сключване на сделка!

— Да се уверял! По дяволите, за мизерник ли ме смята Той?

Вехтошарят разпери пръсти като за защита, отскочи крачка назад и извика:

— Какво говори господинът? Как мога да си помисля думата, която той изговори и прозвуча като мизерник! Но нека господинът хвърли все пак един валиден поглед на самия себе си! Ами той носи през зимата дрехи, които са леки дори за лятото и каквито носят само най-простите хора.

— Пхтзиххххх! — налетя струя тютюнев сос право в лицето му. Той улови шокирано страните си с ръце и възкликна:

— Боже на Авраам! Какво прави господинът! Плюе в лицето на един почтен човек! Не може ли да плюе натам, където няма лице?

— Pshaw! Който не иска да бъде оплют, трябва да обмисля думите си, преди да ги е произнесъл. Но аз нямам време за дълги встъпления. Нека Той каже, дали ще ми показва костюм или не!

Синът на Израил избърса лице в пешовете на сакото си и отвърна:

— Естествено ще покажа, но нека все пак господинът благоволи да каже какъв желае да види!

— Хмм! — промърмори Лешоядовия клюн замислено. — Нуждая се от такъв, в който да не ме разпознаят.

— Значи господинът иска да се предреши?

— Да. Не бива да се разбере откъде идвам.

— А аз мога ли да знам откъде идва господинът?

— Това не Го интересува. За него нека е достатъчно, че имам намерение да пътувам така, както хората го наричат инкогнито.

— В такъв случай ще предложа един фрак, какъвто е носил великия Метерних по време на конгреса, състоял се в столицата Виена срещу френския император Наполеон.

— Кой беше тоя Метерних?

— Министър и властелин, могъщ като кайзер и богат като Великия Могул, който е два пъти по-голям от слон.

Търговецът отиде до един потаен ъгъл на дюкяна и донесе дрехата. Тя имаше червено-кафяв цвят, с буфанти, маншети и големи като чинии копчета. Лешоядовия клюн я огледа и се заинтересува:

— Колко струва тоя министерски фрак?

— Не ми е възможно да го дам за по-малко от дванайсет талера и десет сребърни гроша.

Ловецът бе навикнал на американските цени.

— Евтино е — заяви той. — Ето тринайсет талера! — Бръкна в ленения сак и извади един портфейл, от който наброи на юдеина тринадесет лъскави талера.

Търговецът се сащиса. Обясни:

— Господинът получи министерския фрак с четири талера по-евтино, но аз му поисках толкова малко, защото пожела да вземе и други неща и да комплектува един костюм. Да донеса ли жилетка и панталон?

— Естествено. Но те също трябва да ме правят инкогнито.

— В такъв случай по-напред трябва да попитам, като какъв иска да се представи господинът.

— Като какъв? Хм! Проклятие! За това хич не бях помислил. Че като какъв пък би трябвало да изглежда човек, който иска да пътува инкогнито?

— Хм. Може би господинът ще пожелае да се движи като артист?

— Артист? По врага, да! Ето какво ми отива. Сякаш съм създаден за тая цел. Но колко вида артисти има?

— На първо място поетите.

— Благодаря, те твърде много гладуват.

— Скулпторите.

— Прекалено чукат.

— Композитори и учители по музика.

— Хм! Не би било лошо. Композитор и учител по музика? Това повече ми допада. И що за жилетка трябва да имам?

— Ще дам на господина зелена жилетка с толкова много сини цветя, че човек би го сметнал за морава с незабравки. Ще донеса и тъмносив панталон, по модата от времето на Себастиан Бах, който свирел здравата на старите органи и композирал за целта кошове с ноти.

— Нека ми донесе Той тия две неща и да добави към тях чифт ботуши.

— Хубаво. Ще му дам аз и шапка, висока и широка, каквато е носил Орфей, преди да слезе при Оркус.

— Добре. Ще купя и шапката.

А тя бе ужасяваща. Периферията й имаше три фута в диаметър, а височината на бомбето — съобразена с нея.

— Щом господинът иска да пътува като учител по музика, не трябва ли да има и ноти, та да се вижда, че е голям композитор?

— По дяволите, да, да, за тях съвсем щях да забравя. Намират ли се при Него?

— Защо да нямам и ноти? Ще даде ли господинът един талер?

— Да. Дай ги насам?

Търговецът донесе ноти за китара и школни упражнения за пиано. Сетне продума замислено:

— Но щом един човек е композитор, то ще трябва да има и някакъв духов или струнен инструмент.

— Това е вярно. Нима има Той и инструменти?

— Естествено, че ще имам инструменти! Откупил съм дори една виола с две струни и един тромбон, върху който са рухнали три зида на Жерико.

— Да го донесе Той!

— Кое? Виолата или тромбона?

— Предпочитам тромбона.

— Ето го!

Евреинът измъкна тромбона изпод купчина стари железа.

— Всички дяволи! — изруга ловецът. — Та той е целият очукан!

— А как няма? Не казах ли, че върху него са се сгромолясали три стени на Жерико?

— Хм! Щом е така! Ама той има и две дупки!

— Защо човек трябва да недоволства от дупките, че те само улесняват музиката и дробовете! Няма да е необходимо да се издухва всичкият въздух чак отпред, след като са налице дупките.

— Наистина. Това е предимство! Какво струва тромбонът? — осведоми се Лешоядовия клюн.

— На мен струваше десет талера, но аз ще го дам за осем.

— Добре, ето парите! А не е ли по-добре да заплатя с банкноти? Сребърните монети ще са ми необходими за друго.

Лешоядовия клюн бръкна в сака и извади известен брой десетталерови банкноти, от които сложи една на масата, а останалите прибра в джоба на панталона си. Търговецът проследи алчно движението. Каква непредпазливост, да пъха толкова много десетталерови банкноти в джоба си!

— Имам да получавам два талера — рече Лешоядовия клюн. — Да ми даде Той за тях едни очила!

— Какви очила желае господинът? Какво да дам — обикновени очила, лорнет или монокъл?

— Нещо, което да пасва на инкогнитото.

— Тогава ще предложа едно антикварно пенсне от носа на маестро Глюк, който е композирал много парчета за театъра. Ето го. Струва ми четири талера, но ще го дам за два, защото господинът купи цял костюм.

— Хубаво! Ще го поставя още сега. Има ли тук някъде помещение, в което човек би могъл да се преоблече?

— Тъкмо магазинът е помещението, в което клиентите се обличат и събличат. Господинът може да отиде в ъгъла, а аз ще му помогна да се приготви.

— Няма ли Той желание да откупи стария ми костюм?

— Ау, вай! Кой ще даде нещо за тези вещи! Трябва да го огледам и тогава ще преценя какво мога да предложа.

Въпреки плачливия възглас, очите му бяха заблестели радостно. Той повече не откъсна очи от Лешоядовия клюн, който започна да сменя дрехите. Вехтошарят знаеше, че десетталеровите банкноти са мушнати в джоба и искаше да се убеди дали ще бъдат извадени.

След като навлече закупения костюм, Лешоядовия клюн изтика стария с крак и запита:

— Е, как стои работата? Ще го купи ли Той?

Иудеинът зорко бе наблюдавал — знаеше, че банкнотите са непобутнати.

— Ще разгледам нещата — произнесе.

Взе панталона в ръка, опипа незабелязано, както си мислеше, джоба отвън и ясно почувства как скъпоценните хартийки прошумоляват под натиска му. Трябва да бяха над двеста талера.

От столетия неговата раса бе развила пристрастен начин на мислене за печалба, тъй като съотечествениците му бяха правили невъзможното, да се заловят с обичайните за тях занаяти. Ето как съзнанието за изгода ги караше да не избързват с пазарлъка. От горчив опит при мнозина се бе разрасъл неспокойният стремеж към възможно по-голямо натрупване и подсигуряване с благата на живота. Та затова и не бе за чудене, че ръцете на вехтошаря се бяха разтреперили от страх да не му се изплъзне печалбата.

— Какво да дам за неща, които никой няма да купи? — рече той. — Те не струват нищо.

— Какво предлага Той? — запита късо Лешоядовия клюн.

— Давам за всичките работи един талер.

— Какво си въобразява Той! Да ги остави! Ще ги тикна в торбата!

Търговецът бързо отстъпи и каза:

— Ще дам два талера.

— И през ум не ми минава — отбеляза Лешоядовия клюн, който бе готов за тръгване и протегна ръка за нещата.

— Три талера — наддаде търговецът.

— Глупости.

— Четири талера.

— Не!

— Пет талера.

Вехтошарят трепереше от страх, сякаш бе хванал треска.

— Не, не мога да дам костюма за по-малко от четиридесет талера.

— Четиридесет! — извика търговецът, отваряйки очите си кажи-речи колкото устата. — Как е възможно!

— Материята на тия неща е изтъкана от вълната на ленивец. А който носи такава вълна, никога няма да пипне треска.

Ще си завия дрехите, щом няма да получа достатъчно за тях.

— Вълна от ленивец? Четиридесет талера! Боже на Авраам, Исаак и Яков, защото вълната била от ленивец! Ще дам десет талера, но нито пфениг повече.

— Четиридесет! Казвам го за последен път. Трябва да бързам за влака и нямам минута за губене.

„Ще пътува с влак?“ — помисли евреинът. Тръгнеше ли човекът, връщане нямаше. Стойността на банкнотите нарасна.

Лешоядовия клюн улови панталона и го дръпна към себе си. Търговецът не го пусна и на свой ред го затегли, изпаднал в крайно затруднено положение.

— Тридесет — извика.

— Четиридесет!

— Тридесет и пет.

— Четиридесет! Или давай нещата насам!

— Боже На Авраам! Те вече не са на господина, а мои, защото ще дам четиридесет талера.

— Добре. Давай ги! — повели Лешоядовия клюн.

Вехтошарят попипа за сигурност още веднъж ценните хартийки, сви наедно отделните дрехи, сложи ги настрана и бръкна за пари. Бързаше да се отърве от непознатия, докато на оня не му е дошло на ума да потърси банкнотите си.

— Така, ето четиридесет талера — каза накрая. — Страшно много пари за едни дрипи. Свършихме. Господинът може да тръгва.

Лешоядовия клюн се изсмя в лицето му.

— Да, свършихме и аз мога да си вървя. Той ми беше определил доста порядъчни цени, но аз нищо не отбих, защото един джентълмен никога не го прави. Следователно сме квит. Довиждане.

— Довиждане, господине.

Едва бе излязъл Лешоядовия клюн и се отвори вратата на едно малко помещение, намиращо се зад магазията. Там бе всекидневната на евреина. Влезе жена му.

— Левилебен! — провикна се тя, кършейки ръце. — Какво стори! Една голяма, чудовищна глупост!

Той заключи чевръсто дюкяна отвътре и погледна с превъзходство смръщеното лице на жена си.

— Какво съм сторил? Глупост?

— Да, ужасна. Даде четиридесет талера за тези парцали. Сигурно нещо е мръднало в главата ти.

— Не, много съм си умен аз. Току-що извърших един много добър гешефт.

Лицето на жената се развесели.

— Чух всяка дума от вашата търговия. Кой беше човекът?

— Знам ли го? Питал ли съм го? Един глупак беше той. Купи най-калпавите ми неща на безумна цена.

— А ти купи тия дрипи, които не струват и десет сребърни гроша, на една още по-безумна цена.

— Жено, какво разбираш ти от тия работи? Тези дрипи струват много повече от четиридесет талера.

— Тъй, тъй, защото са от вълна на ленивец, а?

— Вълна от ленивец? Я не ставай смешна, Саралебен! Вълна от ленивец няма. Толкова е и осведомен тоя човек.

— Значи било само овча вълна? И ти даде четиридесет талера! Да не искаш да те тикнат там, където държат откачените?

— Саралебен, жал ми е за теб. Тези неща струват сто и четиридесет талера. Ще ти го докажа веднага. Бръкни в джоба!

Той разтвори джоба на панталона и го поднесе към нея.

— Какво има вътре? — попита тя колебливо.

— Бръкни! Виж, какво ще намериш!

Тя мушна ръка и се обади:

— Хартии.

— Е, да. Извади ги!

Той с превъзходство и трепетно очакване следеше ръката й, която измъкна няколко къса хартия.

— Какво е това? — попита я.

Тя ги огледа.

— Нарязан вестник.

— О, Манасий и Ефраим! Хванал съм погрешния джоб. Бръкни бързо тук, Саралебен!

Подаде й другия джоб и тя пъхна ръка.

— Нищо — установи.

Онзи пребледня.

— Нищо? — изломоти. — Нищо ли каза? Няма нищо вътре?

— Нищичко.

— А в първия джоб?

— Само тези хартийки.

Сега самият той претърси трескаво джобовете. Но нямаше абсолютно нищо в тях. От ужас изтърва панталона.

— Праведни Боже! — извика. — Аз съм измамен, угаснах, банкрутирах с четиридесет талера!

Почувства се така омаломощен, че се принуди да седне на един стол.

Но тя подпря ръце на хълбоците си.

— Какво си? Угаснал и банкрутирал с четиридесет талера? Не, не. Угаснали са мислите ти и акълът ти е банкрутирал.

— Саралебен! — проплака оня. — Той пъхна над двадесет банкноти в панталона си.

— Банкноти? Какви банкноти?

— Десетталерови.

— Ти видя ли ги?

— Да.

— Значи пак ги е извадил!

— Това не видях.

— Кой е той?

— Знам ли!

— Накъде тръгна?

— Каза, че отива на гарата.

— Тогава тръгвай, скачай, хуквай, побързай, търчи! Трябва да го откриеш.

— Но защо, Саралебен, защо?

— Длъжен е да купи от теб панталона за четиридесет талера. Той те е измамил.

— Не той мен, аз него исках да измамя.

— О, Левилебен, що за глупак си! Срам ме е за теб, дето купуваш всеки стар панталон, който се мерне пред очите ти.

— Аз съм като Йов — вайкаше се онзи. — Първо богат, а сега беден.

— Млъкни, Йов не е купувал вълна от ленивец!

— Може по онова време да не е имало ленивци. Саралебен, аз чезна, аз съм болен, аз съм мъртъв. Нищо вече не може да ме спаси, освен гроба. Ох, четиридесет талера! Ох, вълна от ленивец! Ох, стари панталони! Ох, Саралебен! Завещанието ми е направено. Лежи там, в младоженската ракла. Завещал съм всичко на теб, кредиторите няма да получат нищо. Остани със здраве! Сбогом, долен свят!

 

 

След като напусна вехтошарницата, Лешоядовия клюн закрачи стегнато. Но едва се намери на сигурност зад първия ъгъл, избухна във висок смях.

— Ох, Леви — възкликна. — Колко си глупав, колко си глупав! Та аз пъхнах банкнотите, само за да те подведа. И когато ти предложих панталона, те отдавна вече бяха вън. И все пак истината е, че петима умници евреи не струват колкото един янки. Четиридесет талера за ония парцали! Нещо нечувано. Получих чисто ново облекло безплатно, па и пари отгоре.

С това си ново облекло той сега всъщност изглеждаше доста странно. Нямаше вид на уважаван, сериозен човек, а по-скоро пораждаше съмнение за маскарад, за което немалко допринасяше и неговият нос. Той придаваше на чудатия костюм колоритен отпечатък.

Не бе стигнал много далеч и децата вече търчаха след него. Шапката, чиниеподобните копчета, старите кожени панталони, балните обуща, пенснето на носа и тромбонът правеха всичко възможно да привличат зяпльовците. Той го констатира с голямо задоволство.

— По дяволите, костюмът трябва да ми отива! — подсмихна се. — Няма да мине много и всички дечурлига ще хукнат подире ми.

Ето как крачеше от улица на улица, с торбата на гърба, пушката на рамо, стиснал любвеобилно тромбона под мишница. Неговата свита непрекъснато растеше и вдигаше такава невъобразима врява, че отляво и дясно се отваряха прозорци.

— О, Джордж Вашингтон! Каква сензация направих тук! Майнц още дълго ще си спомня за Лешоядовия клюн — промърмори той. — Жалко само, че не знаят кой съм, та нали пътувам инкогнито.

Само че неговото инкогнито дълго не продължи. Един полицай се зададе от ъгъла и забелязвайки чудноватата фигура и хората, които я следваха, спря да изчака приближаването на тълпата. Сетне се запъти към американеца и го улови за ръката.

— Хей! Кой си?

Лешоядовият клюн спря и огледа човека.

„Пхтзихххххх!“ — знаменитата тютюнева струя премина край носа на оня.

— Аз? — запита сетне. — Ти пък той си?

— Аз съм градски вахмистър.

— Хубаво. Значи сме колеги. Аз съм горски вахмистър.

— Глупости! Знаеш ли, че трябва да отговаряш на всеки мой въпрос?

— Да не би въпросът ти да е останал без отговор?

— Да. Но какъв? Откъде си?

— Оттатък.

— Оттатък? Какво трябва да означава това?

— Е-е, ами че не съм отсам.

— Човече, обуздай си устата, в противен случай ще бъда принуден да те арестувам! Как се казваш?

— Лешоядовия клюн.

Сега полицаят се разгневи не на шега.

— Подиграваш ли се с мен? Откъде идваш?

— Оттам — Лешоядовия клюн посочи назад.

— И накъде отиваш?

— Натам — показа напред.

— Вече преля. Арестуван си.

— Хайде бе! Не е лошо. А ако се съпротивлявам?

— За съпротива срещу държавната власт ще получиш три години затвор.

— Zounds, това прави тринайсет. Днес вече трябваше да получа десет години.

— Аха! За какво?

— Не ти влиза в работата.

— Човече, ти или си смахнат, или си глупак, който опитва да си прави шеги с мен, но това скъпо ще ти струва.

— Я хайде, щом един от двама ни е смахнат, а другият глупав, на драго сърце приемам аз да съм смахнатият.

— Човече, за мен ли се отнасят тия?

— Не, за мен — смахнатия.

— Но глупакът остава за мен.

— Тъй ли, наистина ли остава за теб? Не съжалявам.

— Виждам, че с теб нищо не мога да постигна на улицата. Последвай ме! Напред!

— Накъде?

— Ще видиш. Какво имаш в торбата си?

— Разни неща за пътуване.

— А в тоя стар мех?

— Ловната ми пушка.

— Че имаш ли разрешително за носене на оръжие?

— Да, в мен е.

— Кой ти го издаде?

— Аз самият.

— Виж го ти, за теб това означава конфискация на пушката и че ще пипнеш нови две години пандиз.

— Мътните да го вземат! Още две години?

— Да. За подправяне на документи.

— Сега сумата вече възлиза на петнайсет години. Добре нараства.

— Да. Ако продължава така, може и още да се добавят.

Водейки този разговор, те бързо крачеха напред, следвани от една непрекъснато увеличаваща се тълпа. Стигнаха полицията.

— Ето мястото, където ще узнаеш какво значи арест.

— Това вече знам отдавна.

— Охо! Често ли са те прибирали?

— Не те интересува.

— Ти си един грубиян, чиято муцуна ще бъде запушена. Влизай!

Закрачиха по един дълъг коридор в зданието и стигнаха до чакалня, където седяха няколко блюстители на реда и изслушваха разни донесения. На една пейка пък киснеха неколцина души в очакване уреждането на делата им. Полицаят я посочи на Лешоядовия клюн и нареди:

— Сядай там!

Лешоядовия клюн не обърна внимание на думите. Остави торбата и пушката с калъфа на пода и се тръшна на един стол, предназначен за служители.

— Стой! Не там имах предвид — обади се полицаят. — Тоя стол не е за хора от твоята пасмина.

Лешоядовия клюн дигна рамене.

— Хм. И какво всъщност разбираш под хора от моята пасмина?

— Такива, чието място е на скамейката.

— Ее, тогава сам се настани, моля! Ти при всички случаи разбираш повече от твоя и моя пасмина. Така най-добре ще знам кое място ми принадлежи.

Останалите защитници на реда учудено се взряха в него и един от тях рече:

— Ама че опърничав тип! Какъв е всъщност?

— И самият той не знае — отвърна придружителят на Лешоядовия клюн.

— Сякаш е на карнавал. Откачен ли е?

— Срещнах го на улицата, където народът търчеше на тълпа подире му. Не пожела да се легитимира, за което го доведох тук.

— Ще се научи да говори той!

— Вече мога, стари момко — подхвърли Лешоядовия клюн. — Само дето не намирам за нужно да се впускам на улицата в дълги ораторствания. Нямам време за целта.

— Тук все ще се намери.

— Не много. Трябва да потегля със следващия влак.

— Тая работа не ни интересува. Накъде всъщност имаш намерение да се отправиш?

— Хмм! Да не искаш да пътуваме заедно?

— С теб? И на ум не ми идва — захили се служителят.

— Е, тогава не е нужно да знаеш накъде ще се отправя.

— Охо! Че ти си най-големият грубиян, който се е мяркал пред очите ми. Тук ще те приучат към необходимата учтивост!

— Пхтзиххххххх! — изплю се Лешоядовия клюн покрай лицето му. — Да не би да ме приучиш ти? — осведоми се. — Много не ми се виждаш подходящ за тая работа.

— По дяволите! — изруга полицаят. — Какво ти скимна да плюеш към мен и да ми подхвърляш такива оскърбления! Ако си го позволиш още веднъж, ще те окауша свит одве. А сега веднага ставай от стола и отивай на пейката, където ти е мястото!

Лешоядовия клюн се намести още по-удобно на стола и кръстоса безгрижно крака.

— По-кротко, по-кротко, стари момко! Всеки, който е седял на тоя стол, може да оцени честта, дето сега аз седя на него.

— Значи пак опърничавост! Сега ще ти отредя едно жилище, където можеш да се нанесеш на удобства, без да дотягаш на другите и да ги оскърбяваш. Тръгвай с мен в кауша!

— В кауша? Дяволски малко желание имам да ходя там. Ето какво мога да ти кажа.

— Та ние дявола ли ще питаме дали имаш желание или не. Хайде, тръгвай!

Въдворителят на реда сложи ръка на рамото на Лешоядовия клюн. Но ловецът от прерията я отръска, надигна се и заговори:

— Човече, я чуй по-напред какво ще ти кажа! Не съм сторил нищо лошо и мога да се обличам както ми харесва. А че народът тичал след мен, само показва колко е глупав. Мога да се легитимирам и да давам съответните отговори и информация, стига човек да се отнася към мен като с джентълмен.

Държането и думите на Лешоядовия клюн направиха впечатление. Чиновникът го изгледа с удивление.

— Джентълмен? — запита смаян. — Да не искаш да кажеш, че си чужденец? Само недей си мисли, че някой ще ти повярва!

— Pshaw. Какво си мислиш или не, ми е все едно. Но ми изглежда, че не си свикнал да общуваш с джентълмени, тъй като хората нямат навика да разговарят с тях на „ти“.

Другият отново побесня.

— Човече, какво си позволяваш — викна с по-висок тон, отколкото бе прието да се говори в чакалнята. — Само ще ти обърна внимание, че ние тук имаме средства за вразумяване на упорити безделници!

В този момент една врата се разтвори шумно, някакъв очилат господин подаде глава и запита осъдително:

— Какво става тук? Знаете, че не позволявам подобни дандании.

Полицаите мигом застанаха чинно.

— Прощавайте, хер комисар — извини се един. — Имаме един арестант, който е извънредно непокорен.

Комисарят огледа Лешоядовия клюн.

— Всички дяволи, що за тип е?

— Не знаем. Отказва да даде каквато и да била информация.

— Прегледахте ли документите му?

— Би било безсмислено. Смятах да го сведа до знанието ви, тъй като явно не гледа на нас като на правомощни.

— Защо е арестуван?

— Необикновеният му външен вид бе повлякъл цяла тълпа след себе си. Поисках му сведения за личността, яла не получих удовлетворителни отговори. Ето защо го арестувах.

— Доброволно ли те последва?

— Да. Но тук стана груб и дори се осмели да отправи заплахи, защото — ха-ха-ха-ха! — не сме се отнасяли с него като към джентълмен, както смехотворно настояваше.

— Да, така беше, и понеже ме заплашиха с арест — вметна Лешоядовия клюн.

Комисарят му метна застрашителен поглед.

— Нека Той отговаря, само когато Го запитат.

— Не мога да чакам, докато някой си благоволи да ме запита — не остана длъжен Лешоядовия клюн. — Времето ми е късо отмерено, трябва да потегля със следващия влак.

— Накъде?

— Нямам причини да го съобщавам на всеки.

— Аха! Така, така! И навярно и аз няма да го узная?

— Ако притежавате необходимите за целта пълномощия и ме запитате по учтив начин, няма да ви откажа сведенията.

Комисарят се изсмя подигравателно.

— Е хубаво, необходимите пълномощия имам, а ще се обръщам към Него с учтивост, каквато аз намеря за добре. Какво има Той в кожения мех?

— Пушка.

— Пушка? Я гледай! Има ли Той разрешително?

— Да.

— Какво носи Той в торбата?

— Разни неща!

— Отговорът не е достатъчен. Нека той ги изброи поотделно!

— Вещите не са мои. Който иска да разбере какво има вътре, да провери! Между другото ще си позволя въпроса, дали това е стаята, в която ще провеждате разговор с мен. Вече казах, че съм готов да дам информация, но не и пред какви да е уши. Не е чудно да нарекат сетне човека опърничав.

— Тогава нека Той влезе!

Комисарят се оттегли при тези думи в стаята си, давайки знак на полицая да внесе сака и пушката.

Лешоядовия клюн влезе и забеляза, че в помещението се намира и друг човек, удивително приличащ на първия, което навяваше предположението, че двамата са братя. Носеше дълги, добре поддържани мустаци независимо от цивилното облекло, видът му явно издаваше военния. Но онова, което най-много биеше на очи при него, бе дясната ръка. От ръкава стърчеше ръкавица от глазет, която ясно даваше да се разбере, че не покрива жива ръка. Това беше бившият хусарски лейтенант от Гвардията фон Рафенов, който преди четири месеца бе изгубил, както и полковник фон Винслоф, десницата си в двубой с Курт Унгер.

Господинът огледа влезлия с полуучуден, полунасмешлив поглед.

— Всички дяволи, що за бостанско плашило водиш? — запита той усмихнато комисаря.

— Една жива загадка, чийто отговор ще намерим още сега — отвърна запитаният. После се обърна към Лешоядовия клюн:

— Та нека ми каже най-напред Той кой всъщност е!

Ловецът сви рамене.

— По-преди трябва да се уверя, че действително сте човекът, комуто мога да дам информация.

— Гръм и мълния, не чу ли Той, че съм комисар?

— Е, да, ама не го вярвам.

— Това е смешно. Защо се съмнява Той?

— Защото мисля, че полицейски комисариат се поверява само на човек, научил се да общува вежливо с хората.

— Тъй! Значи аз съм невежлив с Него?

— Хмм! Искам само да отбележа, че съм свикнал да се обръщам към всеки така, както той се обръща към мен. Отсега ще използвам към вас формата, която вие употребявате спрямо мен. Така че е ваш изборът между „Вие“ и „Той“.

Оня с видът на военен поглади мустаци.

— Дяволски тип — рече. — Има тромбон! Сигурно някой просещ музикант.

Комисарят отвърна усмихнато:

— Значи артист! Е, в такъв случай ще държа сметка за това положение и засега ще си послужа с достопочтеното „Вие“. — И като се обърна към Лешоядовия клюн продължи: — Имам честта да ви се представя: полицейски комисар фон Рафенов.

— Благодаря! — отговори равнодушно Лешоядовия клюн на тези изпълнени с явна ирония думи.

— А вие, майн хер! — попита комисарят.

— Преди да отговоря на въпроса, трябва да знам кой е другият хер.

— А-а, вие сте бил страшно любопитен. Този хер е мой брат, лейтенант от запаса фон Рафенов.

— Не е назначен тук в Полицията?

— Не.

— Тогава ще помоля да напусне.

— Поврага! — избухна лейтенантът, подскачайки от стола. — Каква наглост от подобен тип!

Комисарят свъси вежди и се обърна сурово към Лешоядовия клюн:

— Не отивайте толкова далеч! Кой може да остане и кой трябва да напусне, решавам единствено аз.

— Добре, в такъв случай моля да бъда освободен! Няма да позволя да бъда разпитван в присъствието на непознат, непринадлежащ към персонала.

— Хубаво. Може и да си тръгнете, но не към свободата, а към някоя килия, където ще имате време да се вразумите.

— При това положение ще искам първо да бъде известен директора на Полицията. А аз на всяка цена ще се осведомя дали мога да бъда затворен единствено по причина, че не желая да бъда разпитван в присъствието на външен човек.

Лейтенантът се окашля и изсъска:

— Затвори го и му дай да се разбере с камшика!

Лешоядовия клюн пристъпи към него и с вдигната за удар десница се закани:

— Кажи само още една такава дума, хубостнико, и ще отнесеш такава плесница, че носът ти ще заприлича на аеростат! Ако си мислиш, че можеш да заповядваш тук, защото си бил офицер и брат на този, който ме разпитва, жестоко се лъжеш. Аз хич не съм човек, който ще се остави да го сплашват.

Лейтенантът бързо отстъпи крачка назад и хвърли подканящ поглед на брат си.

— Сега какво? Надявам се, че тоя безсра…

— Спри! — прекъсна го комисарят. — Нито дума повече, която би могла да те подхвърли на опасността да влезеш в досег с юмруците на един… ее, на този човек! Наистина все пак би било необичайно да провеждам разпит в твое присъствие. По тая причина ще те помоля да се оттеглиш за известно време. Ще бъда кратък.

— Ха! Значи трябва да отстъпя на този човек? — осветли се лейтенантът раздразнено.

Брат му сви рамене.

— Служебни дела — каза.

— Е, тогава не бива да се учудваш, ако вместо временно, предпочета окончателно да се оттегля. Мисля, достатъчно обсъдихме нашите работи?

— Аз нямам какво повече да добавя.

— В такъв случай позволи да се сбогувам.

Лейтенантът излезе през вратата, дигнал гордо глава, без да изчака брат си да каже нещо. Беше необяснимо, че непоправимият аристократ бе принуден да отстъпи пред някакъв нехранимайко, а причината се криеше в неговия високомерен характер и ето как даде на брат си да разбере, че веднага напуска сградата.

На комисаря си му личеше, че постъпката много го раздразни, ала все пак опита да го прикрие, доколкото бе възможно, когато се обърна към Лешоядовия клюн.

— Пушката ви! — заповяда.

Траперът я извади от калъфа и му я подаде.

— Ето я.

— Разрешителното!

— Ето!

Лешоядовия клюн бръкна в джоба, извади един документ и го подаде на чиновника. Беше в изправност. Издаден бе на притежателя, така че името Лешоядовия клюн не фигурираше.

— Отворете сака! — нареди комисарят на полицая, връщайки разрешителното на собственика.

Полицаят изпълни нареждането и извади най-напред една торбичка, която изглежда бе доста тежичка. Когато я отвори, се оказа, че съдържа изключително златни монети.

— Откъде имате тези пари? — запита служителят строго.

— Спечелих ги — обясни късо ловецът.

— Как? Трябва да знам, защото това злато никак не хармонира с вашата личност.

— Да не би защото и в моята персона има нещо златно, а?

— Не си правете шеги, може скъпо да ви струва! Какво има още в торбата?

— Ето! Два револвера! — рече полицаят.

— Аха! Още оръжие!

— Да. А ето и един голям нож.

— Дайте го насам!

Комисарят изследва внимателно ножа. Сетне запита Лешоядовия клюн:

— Какви са тия петна по лезвието? Да не би пък петна кръв?

— Човешка кръв.

— По дяволите! Някой човек ли сте наръгал с него?

— Да. Неколцина. На различни места.

— Кои, по-точно какви бяха?

— Много-много не съм се вглеждал. Последният беше офицер.

Рафенов се вгледа изумено в говорещия.

— Човече! — изрева. — И ти дръзваш да го признаеш така спокойно? Ще те окова във вериги! Полицай, продължете претърсването по-скоро!

Подчиненият бръкна отново в сака и наизвади разни части от облекло. Бяха изработени от фин плат и обшити със златни и сребърни шнурове и ширити.

— Какво е това? — запита комисарят.

— Костюм! — отвърна Лешоядовия клюн.

— Откъде го имате?

— Купих го!

— Тези шнурове и ширити са истински и струват много пари. Един музикант няма средствата да си позволи подобен маскараден костюм.

— Кой казва, че е маскараден?

— Всеки го вижда.

— Pshaw! Тоя всеки трябва да е много глуповат. И кой пък ви е казал, че съм музикант?

— Тромбонът.

— О, тромбонът нищо не може да каже, дори един-единствен тон не може да изтръгне от себе си. Купих го едва преди половин час тук от Майнц — при Леви Хирш. И костюмът, който нося, е от него.

— Но, човече, как стигнахте до идеята да се натруфите с такова ексцентрично облекло?

— Така ми харесва и това е достатъчно.

— Как се казвате?

— Уилям Саундърс.

— Откъде?

— Сейнт Луис — Съединените щати.

— Какъв сте?

— Обикновено прериен ловец. Но по време на война съм капитан, по-точно драгунски ротмистър от армията на Съединените щати.

— Дяволът ще ви повярва! Можете ли да докажете твърдението си? Имате ли паспорт?

— Ето!

Лешоядовия клюн измъкна от сака стар кожен портфейл, извади един от намиращите се вътре документи и го подаде на чиновника. Онзи го прегледа внимателно и произнесе удивен:

— Наистина, валиден паспорт на името на Уилям Саундърс, който иска да пътува от Ню Орлеънс за Мексико.

— Да се надяваме, че и персоналната характеристика отговаря на истината.

— Да, така е, в този нос никой не може да се излъже. Но как стана тъй, че дойдохте в Германия вместо в Мексико?

— Там вече бях.

— Можете ли да го докажете?

— Така мисля. Да сте чувал някога за някой си сър Хенри Дридън, граф Нотингам?

— Струва ми се. Не беше ли онзи английски пълномощник, който имаше мисия да закара оръжие на Хуарес?

— Да. Ето едно удостоверение от него.

Лешоядовия клюн подаде втори документ. Служителят го прегледа, след което каза повече разочаровано, отколкото учудено:

— Бил сте водач и придружител на този Хуарес?

— Така е, скаут на президента на Мексико Хуарес!

— Това ми е известно естествено.

— Ето ви сега още една хартийка!

Лешоядовия клюн подаде трети документ. Комисарят се смути и възкликна:

— Човече, та това е една много гореща препоръка, написана от президента на английски и френски.

— Вярно. А може би вие познавате и някой си сеньор или по-скоро хер фон Магнус?

— Да нямате предвид пруския шарже д’афер в Мексико? Какво общо има той?

— Ето!

Лешоядовия клюн подаде четвърти документ. Когато го прегледа, чиновникът огледа още веднъж смаяно трапера и рече:

— Та това е паспорт от този кралски чиновник. Как се добрахте до хер фон Магнус?

— Вечерях при него.

— Поканен като гост? Но, хер капитан, трябва да призная, че вие буквално ме водихте за носа. Този костюм естествено е мексиканска носия, която сте носил отвъд океана?

— Да, аз обикновено се нося повече от скромно, но когато човек се явява при един пруски шарже д’афер, облича нещо по-сносно. Сам осъзнавате това.

— Позволете въпроса, какво ви води в Германия?

— Фамилни и политически дела.

— Фамилни? Нима имате тук роднини?

— Не роднини, а познати.

— Къде?

— В Райнсвалден.

— А-а, аз познавам тамошните обитатели. Кого имате предвид?

— Е, граф де Родриганда заедно с всичките му близки.

— По дяволите! Как стигнахте до това познанство.

— Аз? Точно както и вие сте стигнал.

— О, прощавайте! Нямам основание, разбира се, да разпитвам за частни работи. Но вие споменахте и за политически дела. Какво разбирате под такива?

— Извършване на разни поръчения, за които естествено не мога да говоря.

— Добре. А мога ли да узная накъде ще отпътувате оттук?

— За Берлин.

— Аха! Секретна мисия?

— Възможно! И тъй, виждате, че не биваше да допусна да бъда разпитван в присъствието на вашия брат.

— Наистина. И аз ви моля за извинение.

Чиновникът сега бе убеден, че Лешоядовия клюн действително е този, за когото се представя. Документите несъмнено бяха достоверни. Каза си, че едно оплакване от страна на този чудат мъж може да навлече куп неприятности както на самия него, така и на подчинените му и ето причината за извинението. Но още в много отношения чужденецът му бе непонятен. Ето защо продължи да се осведомява:

— Бяхте ли вече в Райнсвалден да разговаряте с дамите и господата?

— Да, с всички.

— Боже мой! И да не би в това облекло?

— Не съм и мислил. Тези неща купих едва преди малко в Майнц.

— Аха! В мексиканската национална носия ли се представихте?

— Опазил Бог. Не съм правил такъв театър.

— Че с какво бяхте облечен?

— С този тоалет или поне с подобен.

Лешоядовия клюн бръкна в торбата и извади дрехи, напълно подобни с онези, които бе носил в Райнсвалден: стара кафява вълнена жилетка и панталони, които от години не бяха попадали в ръцете на перачка.

Чиновникът отстъпи шокирано няколко крачки назад.

— В тези дрипи? В ред ли сте?

— Хм! Горе-долу.

— Да, но вие имате достатъчно пари да си купите друго облекло!

— И вече го сторих.

— С което сте облечен? Та то е още по-смехотворно! Не мога да ви гарантирам, че няма да ви арестуват повторно и най-искрено ви съветвам да смените тоалета.

— Ще си остане. Аз не правя нищо лошо. Немците нямат ли свободата да се обличат, както им харесва, хер комисар?

— Доколкото не скандализират обществото, да.

— Е, и аз ще се възползвам от тая свобода. Но как стоят нещата, все още ли ми предстои тикане в килия?

— Я хайде, не може и дума да става, нали се легитимирахте. Вие сте свободен.

— Хубаво. Искам да ви изкажа благодарността си за приятния разговор. Сега знаете ли защо не се обличам другояче? Само заради развлечението. Аз съм си един вид шегобиец и нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това, да се смея последен на хората. Адиос, сеньор комисарио!

По време на последните думи Лешоядовия клюн бе напъхал всичко обратно в торбата и я метна на рамо до пушката. Сетне закрачи към вратата.

— Какъв човек — рече комисарят на учудения полицай. — Такъв голям чудак още не съм срещал в живота си.

— Хората отново ще се разтърчат подире му.

— За съжаление! Но на него това му доставя удоволствие.

— Не беше ли по-добре да пратим някой цивилен колега поне да предотврати прекомерното струпване?

— Можем да го направим. Трябва да го последва до гарата.