Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (14)

14. Безобидният бракониер

Есента бе отминала и зимата надвисна над страната. Бе навалял пресен сняг, така обичан от ловците, понеже много улесняваше разпознаването и разчитането на следите на дивеча. Отделни снежинки все още прелестно кръжаха и се настаняваха като блестящи звездички по клоните на червените ели и боровете, които обточваха двете страни на шосето, водещо към Райнсвалден.

Зимният ден едва бе започнал да мъждее, ала въпреки ранния утринен час, едно човешко същество вече крачеше по това шосе.

Беше мъж, чийто външен вид можеше да се нарече най-малкото странен. Царящият наоколо студ изглежда не му правеше никакво впечатление, въпреки че бе облечен леко. Носеше обуща, по-точно полуботуши, с форма и изработка — непознати за този край; окъсели сини и много широки ленени панталони — опърпани на места; също такава жилетка, която явно му бе твърде къса и тясна, а на главата някаква фуражка — вероятно имала някога и козирка, — разпорена по всичките си шевове. Жилетката бе разтворена и можеше да се забележи риза, невиждала вода от много месеци, която бе разкопчана и откриваше голите, гъсто окосмени гърди. На дългия, мършав врат бе вързана стара кърпа. Между панталона и жилетката вместо колан бе увит някакъв плат, който, изглежда, бе служил от столетие насам за какво ли не. На гърба си човекът носеше голяма издута торба от ленено сукно, а на лявото рамо бе провесил дълъг, стар кожен мех, чието предназначение непосветеният надали би отгатнал.

Но най-необикновеното у този мъж беше неговото лице. То бе слабо, ощавено от вятъра и до тъмно обгоряло от слънцето. Широката уста, кажи-речи, бе лишена от устни. Малките очички се взираха проницателно и уверено изпод клепачите, а носът можеше да се нарече направо чудовищен. Той имаше такива измерения, та човек по-скоро би го нарекъл клюн, отколкото човешки обонятелен орган.

Непознатият тъкмо следваше един завой на шосето, когато забеляза, че не е единственият скитник, тъй като на късо разстояние пред него крачеше по пътя малък, невзрачен човечец.

— Well, някакво човече — измърмори непознатият на английски. — Това ме радва, защото, предполагам, е запознат с околността и ще ми даде необходимата информация. Ще го настигна.

Едновременно с думите си ускори ход. Снегът заглушаваше стъпките и вървящият отпред забеляза присъствието му, едва след като бе повикан.

— Good morning, sir^[1] — подвикна непознатият и продължи на завален немски: — Накъде води този път, приятелю?

Повиканият чевръсто се обърна, но при вида на заговорилия го човек отскочи от страх, тъй като онзи приличаше по-скоро на вагабонтин, отколкото на порядъчен човек.

— Е-е, защо не отговаряш? — запита рязко непознатият.

При този въпрос човечецът се посъвзе. Изглежда разбра, че с такъв безделник е по-благоразумно да бъде учтив.

— Добро утро — каза той. — Пътят води за Райнсвалден.

— Познават ли те там?

— Да.

— Да не би там да живееш?

— Не.

— Какъв си всъщност? — осведоми се непознатият, оглеждайки проучвателно другия.

— Ветеринарен лекар — отвърна оня.

— Ветеринарен лекар? Хмм! Хубав занаят. Да лекуваш добитъка е къде по-лесно от човешката сган. Сигурно някаква работа имаш в Райнсвалден?

— Да, преди малко бях повикан заради една болна крава.

— Че що не я застреляш, така тя ще бъде излекувана, пък ти ще си спестиш труда!

Малкият изгледа големия стъписано.

— Какви ги говорите! Да застреляш крава!

— Pshaw, аз съм застрелял хиляди.

Малкият направи недоверчива физиономия.

— Хайде, хайде, само не ги разтягайте такива!

Непознатият присви уста. Прозвуча едно „Пхтзихххххх“ и покрай лицето на малкия се стрелна дебела струя тъмен тютюнев сос в такава близост, че той се дръпна стреснато.

— По дяволите! Че внимавайте де! — извика. — Гледайте къде плюете!

— Много добре ми е известно — увери флегматично непознатият.

Дребосъкът го изгледа с боязън отгоре до долу.

— Май дъвчете тютюн? — попита сетне. — Защо не пушете или смъркате?

— Пушенето не ми допада, а за смъркането носът си ми е твърде скъп.

— Е, вижда се, че си го тачите. Ама дъвченето на тютюн е страшно нездравословно.

— Мислиш ли? — запита с превъзходство непознатият. — А, да, като ветеринар би трябвало да ти са ясни тия неща. Значи днес смяташ да цериш някаква крава?

— Да. Има туберкулоза.

— На кого принадлежи всъщност?

— На фрау Унгер, от малкото стопанство до замъка.

— Унгер? Хм. Вдовица ли е тази жена?

— Не. Но мъжът й изчезнал преди много години. Неотдавна все пак получи някакви вести от Мексико.

— Хмм — промърмори непознатият замислено. — Райнсвалден замък ли е?

— Да. Принадлежи на хер хауптман и Главен лесничей фон Роденщайн. Но защо се интересувате толкова подробно?

— За теб това няма никакво значение.

— Възможно е. Ама и вие не изглеждате на някой, дето има разпореждане да събира сведения за знатни хора.

— Не? Че как тъй, а?

Малкият хвърли един пренебрежителен поглед на непознатия.

— Ее, все пак трябва да признаете, че имате вид на истински скитник.

— Пхтзихххххх — могъща струя тютюнев сос срещна шапката му.

— Ужасен тип! Я внимавайте малко! — извика разярено.

— Pshaw, скитниците нямат навика да го правят.

— Но аз спрямо мен ви го запретявам!

— Няма много да ти помогне, ако си останеш все така груб.

— Да не би да трябва с ръкавица да ви галя? Не ми се виждате човек за тая работа! Идва някакъв си тук и ме оплюва така обилно, че хич да не мога да се покажа в Райнсвалден.

Човечето се беше разгневило. То смъкна шапката си и ядосано я поднесе на непознатия.

— Избърши я! — произнесе оня равнодушно.

— Да я избърша? Аз? Как ви дойде на ума! Няма ли да проявите добрината сам да избършете мястото? Ако ли не, то не ме познавате! Или ще го избършете или… — Той дигна заплашително бастуна си.

— Какво или? — запита непознатият.

— Или ще те светна пред лицето!

— Щял да светне! Пхтзихххххх!

Повторна струя поля сакото на ветеринаря.

— Е, това вече не се търпи! — ревна тоя. — Ето! На!

Замахна за удар, но той така и си остана ненанесен, тъй като непознатият изтръгна светкавично бастуна от ръката му и го захвърли далеч над върховете на дърветата. Сетне улови малкия герой през кръста, дигна го и така го разтърси, че оня изгуби и ума и дума, след което го свали внимателно обратно на земята.

— Тъй, дребосъчето ми — рече, — това ти беше за „скитника“. А сега драсвай и търчи, колкото ти вържат краката! Защото спипам ли те пак до минута, ще ти изстискам цялата наука от тялото!

Ветеринарят пое дълбоко дъх. Понечи да каже нещо, очите му блеснаха от ярост, ала се размисли, обърна се и в следващия миг се изгуби между дърветата.

— Малка крастава жаба! Но сърцата! — подсмихна се непознатият. — Сигурно пак ще се видим в Райнсвалден. И все пак съм любопитен какво ще каже там! Хм! Лешоядовия клюн и скитник! Дяволите да я вземат тая проклета цивилизация, където обявяват за скитник всеки, който не си е окачил около ребрата черен фрак!

Той продължи пътя си, но след късо време внезапно застина, прескочи бързо канавката и се сниши зад един храст, достатъчно плътен да го скрие.

Беше доловил някакъв шум, който той като прериен ловец много добре разпозна. В следващия миг един великолепен сръндак се измъкна срещу него от гората.

— Рогач! — прошепна. — И какъв юначага! Мътните го взели, какво щастие, че старото ми пушкало е заредено!

Без да се замисля, че не се намира в Дивия запад на Америка, смъкна бързо кожения мех от рамото и извади пушката. Петлето силно изщрака. Рогачът го чу и дигна ослушано глава. Но в същия миг се разнесе и изстрелът и животното рухна поразено.

— Хей! — извика високо стрелецът. — Това се казва изстрел! А сега към него!

Той изскочи иззад храста и се втурна към животното, захвърли торбата и меха, измъкна ножа и се залови мъжки да дере рогача.

Докато траеше тая работа, чу зад себе си бързи стъпки, ала това не го обезпокои. Продължи да си работи спокойно, докато приближаващият застана зад него.

Онзи сграбчи най-първо лежащата на земята пушка на горския злодей, измери го с удивен поглед и възкликна:

— Гръм и мълния, какво му е хрумнало на тоя проклетник, на този свят тук!

Едва сега Лешоядовия клюн обърна глава.

— Какво ми е хрумнало? Та нали виждате!

— Да, да, виждам! Той е застрелял рогач!

— Ха, че да не би пък да е трябвало да го оставя да избяга?

— Човече, той да не е мръднал?

— Мръднал? Pshaw! Пхтзихххххх!

— Милиони проклятия! Какво Му скимна? Да не би Той да ме смята за някой холандски плювалник?

— Не, но за първокласен грубиян! Аз се обръщам към Него на „Вие“, а Той ми говори на „Той“^[2]. Ако и това е учтивост, нека ме обесят.

— Учтивост или не, ама е сигурно, че ще Го обесят или нещо такова!

— Хайде бе! И кой? — ухили се Лешоядовия клюн.

— Това Той ще забележи, без да е необходимо да Му се казва. Та не знае ли Той, на този свят тук, че стрелбата по дивеч се наказва?

Лешоядовия клюн зина толкова широко уста, че човек можеше да преброи всичките му тридесет и два блестящи зъба.

— Чумата да го тръшне! Не съм го и мислил, Бога ми!

— Да, така смятам и аз. Тия нехранимайковци се сещат за наказанието, чак когато я загазят. Кой е Той всъщност?

— Аз? Хм! Вие кой сте всъщност?

— Аз съм Лудвиг Щраубенбергер.

По лицето на американеца премина ведра светкавица.

— Лудвиг Щраубенбергер? — рече. — Какво ме засяга това!

— Дори много Го засяга. Аз съм на служба при хер Главния лесничей фон Роденщайн.

— Само че не носите униформа на ловец.

— Защото съм слуга на хер оберлейтенанта Унгер.

— При все че сте и на служба при Главния лесничей? Как ги връзвате двете? Да не би да служите на двама господари?

— На двамина или двайсетина, това хич не Му влиза в работата, на този свят тук. Той е арестуван и трябва да ме последва!

— При хер Главния лесничей?

— Да. Че при кого другиго мисли обесникът?

Лешоядовия клюн се протегна.

— Толкова бързо баш няма да стане. Вие не носите униформа. Удостоверете, че сте служител на Лесничейството!

Такова нещо още не беше се случвало на почтения Лудвиг.

— Пъкъл и Сатана! — ревна. — Такъв един пунгаш да ми иска на всичкото отгоре и легитимация! Така ще Го удостоверя аз Него, че гърбината му синя-червена ще стане. Пушката Му вече е конфискувана. Ще дойде ли Той с мен доброволно или не?

— Нямам такава нужда.

— Тогава знам как да Го подпомогна. — Лудвиг улови непознатия за ръката.

— Махнете си лапата от мен! — повели обаче онзи.

— Виж Го ти, та Той става все по-опърничав! Ще Му тегля един пердах!

— Пхтзихххххх!

Кафява струя тютюнев бульон плисна по главата на Лудвиг. Той пусна ръката на бракониера и изрева с необуздан гняв:

— Всички дяволи! И още заплюва! Това Той тежко ще заплати!

В този миг иззад близкото дърво се обади един глас:

— Той и мен оплю. Да ви помогна ли, скъпи ми хер Щраубенбергер?

Лудвиг се обърна.

— А, кравешкия доктор! — изръмжа. — Че какво правите насам, на този свят тук?

Малкият мъж пристъпи предпазливо иззад дървото.

— Отивах към Райнсвалден и тук ме настигна тоя човек. Той подхвана разговор с мен, а сетне стигнахме до свада. Да ви помогна ли да го арестувате?

— Хе, точно от вас нямам нужда, защото и сам съм си достатъчен да се оправя с един такъв непрокопсаник, но доброто си е добро. Той май няма намерение да дойде доброволно. Я да му свържем малко ръцете на гърба!

Устата на Лешоядовия клюн някак своеобразно се сви.

— Това наистина ще е повече от забавно! — захили се той.

— Как тъй? — запита Лудвиг. — За Него тук хич и не намирам нещо забавно.

— О, и все пак! Или не е забавно един бракониер да арестува своя изкупвач на дивечово месо?

— Изкупвач на дивечово месо? Какво иска да каже Той с това?

— Имам предвид себе си. Аз съм изкупвач на дивечово месо от Франкфурт. А тоя малкият тук е същинският бракониер — продължи Лешоядовия клюн. — Той вече от три години ме снабдява с всичко, което отстрелва в Райнсвалденските лесове.

Дребничкият ветеринар не можа да повярва на ушите си, когато чу тези думи. Физиономията на Лудвиг също придоби слисано изражение.

— Гръм и мълния! — изруга. — Май самият Сатана има пръст в тая работа! Вярно ли е, докторе?

Едва сега смаяният човечец си възвърна говора.

— Аз бракониер? — изциври той. И вдигайки ръце като за клетва, прибави: — Заклевам се с хиляди клетви, че още мишка не съм убивал, камо ли да стрелям по сръндаци!

— Охо, я го виж как се пали! — изхили се Лешоядовия клюн. — И на кого принадлежи тая стара кримка тук, а?

— Да, да, на кого? — заинтригува се Лудвиг. — Да не би на доктора?

— Естествено! А кой застреля рогача? Не аз, а докторът; аз само го открих.

— Господи Исусе, та възможно ли е! — изврещя малкият, плясвайки с ръце главата си. — Не го вярвайте, скъпи ми, добри хер Щраубенбергер!

— По дяволите, наистина не знам какво да мисля! — Лудвиг погледна безпомощно непознатия.

— Мислете, каквото искате — отсече онзи. — Но толкова по-сигурно е, че няма да позволя да бъда задържан само аз. Като ми е бил толкоз акъла да ида с моя доставчик на пусия, не съм пък чак толкоз глупав сам да отнеса наказанието.

— Света дево Мария, накъде отива тая работа! — провикна се дребосъкът. — Аз през целия си живот още пушка не съм държал в ръката си.

— Затова пък до бузата — подметна Лешоядовия клюн. — Мога да го докажа, а следствието всичко ще изнесе на бял свят.

Лудвиг обърна строго лице към него:

— Той действително ли казва истината? Може ли Той да се закълне?

— С хиляди клетви.

— Тогава не мога да ти помогна, докторе. Принуден съм и теб да арестувам като бракониер.

Докторът отскочи уплашено назад.

— В името Божие, само не си правете шеги! — викна той. — Та аз съм невинен като доброто слънце на небето!

— Това ще установи следствието. Ти си мой арестант!

— Арестант? Небеса, ще бягам!

Малкият се обърна и поиска да побегне, ала Лудвиг бе достатъчно бърз и го пипна здраво.

— Аха, прусаците стрелят, а? — ревна той. — Искаше да офейкаш? С това доказа вината си. Ще вържа нехранимайковците наедно, та да не може да ми избяга някой.

— Ето така ми харесва — обади се Лешоядовия клюн — Няма аз да бъда единственият виновник я. Щом всичко се върши справедливо, оставям се без каквато и да е съпротива да бъда вързан.

— Добре, това е благоразумно от Негова страна. Дайте си насам ръцете! Ето го и ремъкът.

— Но аз се кълна във всички светии, че съм невинен! — уверяваше дребосъкът. — Тоя мошеник иска да ме натопи!

— Ще се установи — изръмжа Лудвиг.

— Ама все пак не можете да ме влачите вързан към Райнсвалден. Та това би било ужасно. Моята чест, името ми…

— Заедно заловени, заедно вързани, заедно ще крачат! За престижа на един бракониер никой не го е грижа. И как е, ще даде ли Той доброволно ръката си или ще трябва да употребя сила?

Лешоядовия клюн се наведе, дигна торбата от земята, метна я на гръб и каза:

— Аз се подчинявам доброволно. Ето ръката ми.

— И аз съм принуден да се подчиня — извика ветеринарят. — Ето и моята ръка, но ще искам удовлетворение.

— Това не е моя работа — рече Лудвиг. — Аз изпълнявам дълга си, всичко останало ще изясни хер Главния лесничей.

Той завърза дясната ръка на Лешоядовия клюн за лявата на доктора.

Сетне каза:

— Така, и това е сторено. Но пък да не би аз да мъкна рогача до вкъщи. Това си е ваш проблем.

— Аз вече си имам моята бохча — обади се Лешоядовия клюн.

— И какво има в торбата?

— Пет заека.

— Зайци? Гръм го ударил! Откъде се взеха?

— Докторът вчера поставил примки и днес преди разсъмване отидохме да ги проверим — тия пет висяха в тях.

Малкият се вцепени, не успя и дума да произнесе. Затова пък Лудвиг побесня.

— Значи и поставяч на примки! Нещата значително се влошават! Петте заека да си носи Той, а докторът да грабва рогача!

— Ама това е лъжа, истинска и подла лъжа! — изригна най-сетне дребният човечец. — Той самият е хванал зайците!

— Всичко ще се изясни — отбеляза Лудвиг, навеждайки се да свърже краката на сръндака.

— Хер Щраубенбергер, ще се оплача от вас! Ще поискам да ви накажат.

— Не ми пука, аз изпълнявам дълга си, на този свят тук.

— Но цялата ми репутация отива по дявола.

— Зайците и рогача също. Ето го и него, готово! — Лудвиг овеси животното на плещите на малкия.

— Свети Игнатий — изхленчи онзи — и аз, невинното човече, на всичкото отгоре трябва да мъкна и тоя тежък животински труп!

— Рогачът далеч не е толкова тежък, колкото всичко останало, дето ти тежи на съвестта — додаде Лешоядовия клюн.

— Човече! Дангалако! Ще те отровя, още щом се освободя.

— По дяволите, става от лошо по-лошо — констатира Лудвиг. — Значи и отровител! Нека само да пристигне в Райнсвалден. Ще има да се чуди хер Главния лесничеи, като му заведа обесниците!

Той нанесе по един удар на двамата и походът започна. Ветеринарят напразно се молеше, извиваше, вайкаше и оплакваше. Лудвиг ревностно изпълняваше задълженията си и колкото и да се противеше дребосъкът, якият американец го теглеше без видимо усилие след себе си.

По същото време Главният лесничей се намираше в работния си кабинет. Беше станал преди малко и пиеше сутрешното си кафе. Настроението му не бе добро. Защо, и той самият не знаеше. Все пак само преди няколко дни беше пристигнало писмото, писано от Стернау при Рио Сабинас и бе предизвикало безпределна радост.

В един момент отвън прокънтяха бързи стъпки. Лудвиг влезе и застана в напета стойка до вратата, чакайки Главния лесничей да го заговори.

— Какво има? — навъси се онзи.

— Бракониери! — гласеше още по-краткият отговор.

Старият подскочи от стола.

— Бракониери? — запита. — Добре ли чух?

— Тъй вярно, хер хауптман! Двама бракониери — потвърди Лудвиг.

— Свети Хуберт, и то двама на един път! — възкликна старият. — Тъй, тъй, ето ти вода за моята воденица! На кръст ще ги разпъна, така ще ги разчекна, че краката им ще стигнат от Бреслау^[3] до Лондон. Къде са?

— Долу в кучкарника. Вързани са, а на вратата стоят двама стражи.

— Кой ги залови?

— Аз самият, на този свят тук.

— Ти, лично? Я гледай! И къде пък?

— Край шосето за Майнц.

— Разказвай!

— Беше навалял пресен сняг, хер хауптман, и аз си размърдах краката да наобиколя познатите еленски пътеки. Докато се смъквах по пътя, изневиделица прозвуча изстрел — изстрел от непозната пушка, както веднага установих. Приближих бързо дебнешком и съглеждам един мъжага, коленичил пред нашия най-хубав рогач, на този свят тук, за да го разпори.

— Мъжагата ще излезе от кожата си с деветдесет и девет проклятия. Познаваш ли го?

— Не, бил търговец на дивечово месо от Франкфурт.

— Аха! Откога тия типове обстрелват сами рогачите си?

— Ох, изобщо не го беше застрелял той, а друг.

— И знаеш ли го?

— Много добре дори. Не го забелязах веднага, но скоро си показа муцуната. Не повярвах на очите си. Но той бе успял да улови с примки тази нощ пет заека.

— С примки? Пет заека за една нощ? Да погубва дивеча по този жесток начин! Ще наредя да разкъсат негодяя с нажежени клещи, както е истина, че се казвам Роденщайн и съм Главен лесничей.

— И той напълно си го заслужава, хер хауптман. Вече от години бил доставчик на франкфуртския търговец.

— Безобразие! И ние не сме го спипали? Ето как отново си проличава, доколко човек може да разчита на хората си. Очи имат като отвори за кюнци и уши като изтривалки, ама нито виждат, нито чуват. Само че аз ще им дам хубавичко да се разберат и ще въведа нов метод: Който отсега нататък не залавя седмично по един бракониер, изстинало му е мястото. По този начин ще се отърва и от бракониерите и от вас, зяпльовци такива. Ядете ми хляба, а с хубавия дивеч се тъпчат други. Че от какво ще живея аз и Негова светлост, нашият Велик Херцог? Да не би от дъбови кори, елхови шишарки и тъпкани ръкавици? Ще ви дигна аз на вас панера с хляба толкова високо, та като се хвърляте да лапате, вратовете да се удължават като на жирафи. И кой е всъщност тоя негодник?

— Нашият кравешки доктор! — докладва Щраубенбергер.

— Нашият кравешки… — От изумление думата заседна в устата на стария.

— … доктор — довърши натъртено Лудвиг.

— Човече, да не си превъртял? Нашият кравешки доктор, нашият ветеринар — поставяч на примки? Абсолютно невъзможно. Няма как да бъде истина.

— И все пак е вярно, хер хауптман. Та нали съм го тикнал с другия в кучкарника.

— Ех, тогава Господ да му е на помощ! Донесе ли и рогача?

— Да. Докторът бе принуден сам да го домъкне.

— Хак му е. Ще ми се да му бе израсъл на гърлото тоя рогач. А как стоят нещата със зайците?

— И петте са тук. Търговецът на дивеч ги носи в торбата си.

— Добре, добре. Веднага ще разпитам тия юнаци. Такъв калай ще им тегля, че дървено масло и сироп ще изпотят от страх. Всички дяволи, откъде само съм наследил това ангелско търпение! Върви и свикай народа! Да дойдат веднага в служебната ми стая! Щом ти дам знак, доведи двамата престъпници! Ще им покажа аз на тях какво значи един рогач и пет заека. И ако съм принуден в крайна сметка да ги предам на криминалния съдия, то преди туй така ще ги подредя, че дранголникът ще им се види рай след моите обноски!

Лудвиг се отдалечи. Когато отиде в двора, един от слугите тъкмо извеждаше от конюшнята оседлан кон, тъй като суровият капитан беше възнамерявал да направи една езда.

— Остави сега това и ми помогни да събера хората — рече Лудвиг. — Хер хауптманът първо ще проведе съд, на този свят тук.

— Над бракониерите?

— Да. Всички хора трябва да се явят горе в служебната стая.

— Добре, добре, тичам веднага.

Услужливият ратай върза коня и хукна да помага за свикването на другарите. За пет минути всички обитатели на Райнсвалден се бяха събрали. Капитанът нареди да образуват полукръг със столовете, в чийто център настани собствената си персона, след като бе дал знак от прозореца към двора. Там стоеше Лудвиг, до вратата на кучкарника. Забелязвайки знака на повелителя, отвори и изведе двамата грешници.

— Чакай, докторе — каза, — трябва да носиш рогача.

— И на разпита ли?

— То се подразбира. Та нали той е corpus defektus^[4], който ще те откара в пандиза, редом със зайците, които също така са трупове, на този свят тук.

— Ама аз съм невинен.

— Кажи го лично на хер хауптмана! Аз не разбирам криминалните дела така добре като него.

Лекарят бе принуден да нарами рогача, а Лешоядовия клюн понесе сака си. Ръцете им все още бяха заедно свързани. Когато бяха поведени през двора, американецът забеляза коня и ведра усмивка трепна за секунда на устните му.

Лудвиг изкачи с тях стълбите и отвори една врата. Лешоядовия клюн метна бърз поглед на ключалката. Влязоха и Лудвиг дръпна вратата.

— Те са тук, хер хауптман — доложи той. — Да снема ли рогача от доктора?

Старият седеше сред хората си с физиономия и достойнство на испански главен инквизитор.

— Не — отговори, — нехранимайкото и сам може да го стори.

— Ама нали е вързан.

— Вече е излишно. Развържи ги, и без това съм чувал, че престъпниците по време на разпит не бива да са оковани, така ще постъпим и ние тук.

Лудвиг развърза двамата арестанти. По лицето на Лешоядовия клюн още веднъж се ширна усмивка на доволство. Ветеринарят побърза да се закълне в своята невинност, още преди да е почнал разпитът.

— Хер хауптман — издигна той глас, — спрямо мен се извършва ужасна неправда. Аз не съм застрелял този сръндак и съм…

— Тишина! — прекъсна го с гръмотевичен глас Главния лесничей. — Тук само аз ще говоря. Който от вас двамата изговори и една дума, без да е запитан, да се сърди на себе си. Ясно?

Малкият премълча. Старият се обърна към Лешоядовия клюн.

— Другия познавам. Ти обаче кой си, а?

— Търговец на дивечово месо във Франкфурт — обясни запитаният.

— Как е името ти?

— Хенрико Ландола.

Старият подскочи от стола.

— Хенрико Ландола? Гръм и мълния! Какъв си по народност?

— Испанец — излъга траперът, верен на ролята си.

Капитанът го изгледа втренчено.

— Човече, дангалако, мошенико, негоднико! От кога търгуваш с дивечово месо?

— Само от няколко години.

— Какъв беше по-рано?

— Морски капитан.

— По-точно морски разбойник, тъй ли е?

— Да — отвърна Лешоядовия клюн с пълно душевно спокойствие.

— Дяволът трябва да се е вселил в теб, олицетворение на всички низости! Хенрико Ландола! Ех, ето че най-сетне спипахме тоя тип! Но, човече, как се свърза с ветеринаря?

— Той ми приготвяше отровата, когато исках да пратя някой на оня свят.

От ужас малкият подскочи във въздуха.

— Всички добри духове, това не е вярно. Няма нито дума истина!

— Тихо, отровителю! — прогърмя капитанът. — Днес е денят на възмездието. Днес лично аз съдя. Днес ще смъкна маските на всички ония, които досега никой не е успял да демаскира. Хенрико Ландола, колко човека си отровил?

— Двеста шейсет и девет.

Тук дори старият се стресна. Беше ужасен.

— Сатана! — прозвуча наоколо. — Толкова много, толкова много! И защо?

— Тоя кравешки доктор тук не искаше нищо друго. Бях принуден, иначе щеше да умори и мен.

— Господи Исусе, Господи Исусе! — изкряка дребосъкът. — Всичко това е измислица. И един-единствен човек не може да дойде и каже, че съм го уморил.

Лешоядовия клюн сви рамене.

— Той лъже естествено. Но по-рано беше най-големият кръволок от всички мои пирати. Мога да го докажа.

— Човече, ти си чудовище. Никога не съм бил нещо друго освен ветеринарен лекар.

— Тихо, не роптайте — повели Главния лесничей. — В тая околност сте едва от три години. Би могло да отговаря на истината.

— Но аз бях по-рано в Елберфелдшен.

— Ще си покаже. Вие мълчете! Сега имам работа с тоя Ландола. Човече, разбойнико, мошенико, познаваш ли някой Кортейо?

— Да — призна Лешоядовия клюн.

— Аха, и как се запозна с него?

— Чрез този ветеринар. Той е шурей на Кортейо.

— Не, не — извика малкият. — Не познавам никакъв Кортейо, никога не съм чувал това име.

— Спокойно, в противен случай ще заповядам да ви изхвърлят — навика го старият. — И бездруго ще разбера, чий шурей сте. — Сетне се обърна отново към Лешоядовия клюн: — Правил ли си някакви гешефти с оня Кортейо? Искам да знам истината.

— Да, дори много пъти — отговори запитаният. — Моят пиратски кораб беше негова собственост.

— Негодникът поне има смелостта да каже истината. А познаваш ли така наречения Стернау?

— Да.

— Не искаше ли той едно време да те залови?

— Да.

— И ти какво направи?

— Онова, което правя сега — офейках. Довиждане, хер хауптман!

Лешоядовия клюн все още беше с ленения си сак на гърба. При последните думи се обърна светкавично и скочи към изхода. В следващия миг вече беше вън, тръшна вратата след себе си и превъртя ключа, така че никой да не може да го последва. Вземайки по три-четири стъпала изскочи от стълбището на двора. Там се понесе към коня, отвърза го, метна се на седлото и се отдалечи в галоп.

Този непредвиден ход така сащиса насъбралите се горе хора, че никой не помисли да размърда крайници. Капитанът беше първият, който се съвзе.

— Иска да избяга — изрева той. — Бързо след него! — Хвърли се да отвори вратата. — Хиляди дяволи, заключил ни е! — Сега хукна към прозореца и погледна навън. — Бомби и гранати! Търчи към коня. Ето че язди през портата. Ако продължава така, ще ни се измъкне.

На никой не хрумна да скочи през прозореца. Всички се устремиха към вратата и задумкаха с юмруци, додето не дойде една стара прислужница. Отвори им и те се юрнаха към двора.

— Изведете конете! — разпореди стария. — Трябва да го догоним!

Колкото коне имаше в наличност, толкова конници минута по-късно щурмуваха портата, начело с капитана. Един селянин вървеше бавно насреща им.

— Томас — викна му хауптманът, — не видял ли един тип на кон?

— Да, на вашия кон — гласеше отговорът.

— С торба на гърба?

— Да, с някаква торба.

— Накъде се отправи?

— Изглежда много бързаше, но все пак спря да ме пита за вилата Родриганда.

— Значи потегли към вилата?

— Да, хер хауптман.

— Добре, в такъв случай ще го застигнем. Напред, момчета! Който от вас ми докара нехранимайкото, получава пълна годишна заплата!

Колкото и да бе възрастен, остави всички преследвачи зад себе си. Сякаш самият той се стремеше да заслужи годишната заплата.

Непонятното при този инцидент беше, че нито един не помисли да остане при ветеринаря. Той стоеше сам насред стаята, втренчил поглед към вратата, през която бяха изхвърчали всички.

— Исусе, дево Мария — отрони. — Какво да правя? И аз ли да офейкам? Това е най-доброто. Аз, бракониер, отровител и морски разбойник! Ако ми провърви да се измъкна от замъка, ще се скрия за осем седмици, докато невинността ми излезе на бял свят.

Смъкна се предпазливо по стълбището. На двора не се мяркаше жива душа, защото и онези, които не се бяха сдобили с коне, следваха ездачите на известно разстояние пешком. Ето и причината трепещото от страх човече да се изплъзне незабелязано. Навън от замъка веднага се отби от пътя и удари през пръстите. Фрау Унгер напразно чакаше лечителя за болната от туберкулоза крава.

Недалеч от замъка Райнсвалден граф Мануел де Родриганда и Севиля си бе построил красива вила, която обитаваше заедно с дъщеря си и внучката, както и майката и сестрата на Стернау. На стария Главен лесничей никак не му се искаше да го напуснат и се бе примирал с голямо мърморене. Та нали все пак „Вила Родриганда“, както бе наречена новата постройка, не бе кой знае колко далеч от замъка Райнсвалден.

Немного преди бягството на Лешоядовия клюн, едно леко купе приближаваше по пътя. Там, където той се разделяше за Райнсвалден и Родриганда, купето пое в последното направление. Пасажерът беше Курт, който от три седмици се бе завърнал от мисията, отвела го в чужбина.

Малко по-късно пред него изплува кокетната постройка на вилата. Дворната врата вече бе отворена, така че купето можеше да влезе. Младият мъж слезе, разплати се с кочияша и побърза нагоре по официалното стълбище.

Там бе посрещнат от един дребен мъж, когото трополенето на колата бе призовало на поста. Беше портиерът на вилата.

— Хер оберлейтенант! Добре дошъл, добре дошъл! — провикна се той.

— Добро утро, драги Алимпо. Толкова рано и вече на крак?

— Да, утринните часове са като злато в устата. Така казва и моята Елвира. Как би могъл човек да спи, като знае, че пристигате.

— Значи Лудвиг е известил за идването ми?

— Така е, той пристигна онзи ден. Намира се в Райнсвалден. Много е привързан към хер Главния лесничей.

— Къде са дамите и стопанинът?

— Във всекидневната.

След като съблече шинела и окачи фуражката си, Курт влезе в споменатото помещение. Там завари дон Мануел, Розета, фрау Стернау с дъщеря си и Ейми Дридън. Те го поздравиха сърдечно.

— Идвам само за няколко часа, колкото да се сбогувам пред дългата раздяла — рече Курт, като се здрависа с всички. — Още днес или най-късно утре заран отново ще отпътувам оттук.

— Жалко — каза Розета. — Вероятно служебно?

— Да. И я отгатнете накъде! Ще бъде дълго пътуване до страна, от която само преди няколко дни получихме толкова щастлива вест.

— Щастлива вест?… Боже мой, ако отгатвам правилно! Имаш предвид Мексико?

Той кимна усмихнато.

Курт се приготви да ги осведоми по-подробно, ала му бе попречено, тъй като един конник профуча през портата и странната му поява привлече погледите на всички присъстващи. Беше Лешоядовия клюн.

Той скочи от коня, остави го и изкачи с торбата на гърба главното стълбище. Срещу него пристъпи Алимпо.

— Кой сте вие? — попита го.

— Вие пък кой сте? — отвърна с въпрос американецът.

— Аз съм Алимпо, кастеланът на този замък!

— Аха, ясно. Приема ли неговият обитател?

— Кажете по-напред кой сте!

— Не е необходимо. И без това не ме познавате. Нося на дамите и господата важни вести.

— Те тъкмо са се събрали. Но, скъпи приятелю, видът ви всъщност не е за поява пред това общество.

— Точно в такъв вид съм си. Но ако продължавате да ме разпитвате, наистина няма как да се появя. Направете път!

— Охо. Все пак първо трябва да се осведомя дали имам право да ви пусна.

— Глупости. Аз при всички случаи ще вляза.

Лешоядовия клюн избута Алимпо, без много да се церемони и влезе във всекидневната. Графът пристъпи към него и запита строго:

— При кого идвате, та нахълтвате така тук?

— При всички вас.

— Кой сте?

— Наричат ме Лешоядовия клюн.

Лека усмивка пробяга по лицето на графа. Този опърпан човек, поради големия нос, напълно оправдано носеше прозвището си.

— Откъде сте?

— Аз съм… хей, ето че вече идват! Да не очакваш, че тоя стар Главен лесничей толкова скоро ще открие следите ми.

При тези думи бе приближил до прозореца така непринудено, сякаш си бе у дома. Останалите машинално сториха същото. Видяха стария Роденщайн да скача от запенения си, неоседлан кон. Алимпо бе чул конския тропот и излезе навън.

— Добро утро, Алимпо — чуха да произнася капитанът. — Казвайте бързо не дойде ли тук някакъв конник!

— Да.

— Целият в парцали и с торба на гърбината?

— Да.

— Слава Богу, в ръцете ми е! Къде е обесникът?

— При дамите и господата във всекидневната.

— Всички дяволи, това е опасно! Трябва да вляза, преди да се е случило нещастие.

Миг по-късно Роденщайн дръпна вратата и влезе. Забеляза беглеца и незабавно се нахвърли към него.

— Негоднико, отново те пипнах! — извика, без да губи време да поздрави другите. — Вече няма да можеш да ми се изплъзнеш! Ще наредя да те оковават в железа, докато всичките ти ребра запращят!

— В името на волята Божия, какво е станало? — запита графът. — Кой е този човек, драги капитане?

— Тоя тип, ох, той е най-големият престъпник, който може да има под слънцето. Отровил е над двеста човека.

Присъствуващите го изгледаха учудено.

— Да, да, хубавичко ме огледайте! — каза, останал без дъх. — Ококорвайте очи и не вярвайте, ама то си е истина! Лудвиг го беше заловил, само че той пак офейка, когато поисках да го съдя и се казва Хенрико Ландола.

— Хенрико Ландола? — попита Курт. — Пиратът? О, не, не е той. Онзи го познавам.

— Хайде бе, я стига! Та нали тоя сам си призна.

— Че е Ландола? Невъзможно.

— Питай него самия!

Междувременно американецът внимателно се бе взирал в отделните лица.

— Как стоят нещата? Представил сте се за един доста известен Ландола? — попита го Курт. — Познавате ли този човек?

— Чувал съм нещичко.

— И как ви хрумна да се представите за него?

Американецът дигна усмихнато рамене.

— Шега — отвърна лаконично.

— А-а, само че тази шега можеше да ви струва скъпо. Ландола не е личност, към която хората тук са приятелски настроени.

— Зная.

— И все пак е той — продължаваше да твърди Главния лесничей. — Негодяят дори още има в сака си пет мои заека, които е задушил кравешкият доктор.

— Говорите със загадки — поклати глава дон Мануел. И като се обърна към Лешоядовия клюн, запита: — Откъде всъщност идвате?

— От страна на лорд Дридън! — отвърна запитаният.

— Значи от Мексико? — обади се Розета с голямо напрежение.

— Да, директно. Вас никога не съм виждал, но според описанието сте фрау Розета Стернау или Розета де Родриганда?

— Аз съм действително.

— В такъв случай имам нещо за вас. — Лешоядовия клюн бръкна в сака и извади едно писмо. — От сър Хенри Дридън — продължи той. — В Мексико бях негов водач и придружител. Преживяхме какво ли не и съм готов да ви разкажа всичко.

— Това е Божия промисъл, какво щастие! А имате ли и нещо друго за нас?

— Не. Останалото са предмети, които ми принадлежат.

— Тогава да ви поздравим с добре дошъл! Да прочета ли писмото на глас, татко?

Онзи отклони.

— Хайде да го отложим за известно време! Нека по-напред обърнем малко внимание на този храбър мъж, който за мен и всички вас е една загадка.

— Е, да, да — отбеляза капитанът, — една дяволски глупава загадка. Човече, как ви дойде на ума да се представите за Ландола? И кой сте в името на истината? Но сега забранявам всякакви лъготии.

Лешоядовия клюн избута огромната си дъвка от едната буза към другата, присви уста и изстреля струя кафяв тютюнев сироп в такава близост покрай лицето на стария, че онзи отскочи стреснато назад.

— Милиони проклятия! — изруга хауптманът. — Това пък що за свинщина е! Да не мисли Той, че ние тук сме плювални мишени, а? Мен да иска да оплюе? Цяло щастие, че Той не ме улучи! И за какво всъщност ме смята Той, а?

По слабото лице на американеца се разля широка усмивка, докато отвръщаше:

— За Негово превъзходителство лорд Главния съдия на Райнсвалден, сър. Но то е без значение, няма отношение към нещата; когато ми се плюе, плюя и бих искал да видя кой ще ми го запрети. Който пък не иска да бъде улучен, нека се маха от пътя ми.

Дон Мануел направи омиротворително движение и каза:

— Оставете тези дреболии! Хер хауптманът нямаше предвид нищо лошо с думата „лъготии“. По-скоро му се искаше да узнае нещо повече за вас, за контактите ви.

— Pshaw! — произнесе Лешоядовия клюн. — За моята персона повече не му трябва и да знае, та тя стои пред него и трябва само да я огледа. Може да разгледа подробно всичко, дори моя нос, без да е необходимо нещо да плаща. А моите любовни връзки^[5]? Как всъщност си го мислите? Да не би да ви изглеждам на тип, в който някоя ще се влюби? Хич не искам и да зная за целия тоя женски свят и все още не съм имал ни една любовна връзка. Как въобще може още първият срещнат да се осмели да ме разпитва за любовни връзки! Аз също не съм питал хер хауптмана за неговите.

Графът поклати усмихнато глава.

— Бъркате. Че то изобщо не е ставало дума за такива деликатни отношения. Само бихме искали да узнаем кой и какъв сте. Ще признаете, че е лесно разбираемо.

— Кой и какъв? Хмм! Че се казвам Лешоядовия клюн, е от ясно по-ясно — имам съответния, характерен нос. А че съм прериен ловец, тая работа всъщност си засяга единствено мен.

— Прериен ловец? — изръмжа Главния лесничей. — А-ха, ето защо е така настървен към дивеча.

— Така е. И по същата причина не можах да се сдържа, когато видях рогача преди малко. Грабнах пушката и го застрелях.

— Дявол да го вземе, значи Той го е застрелял? Не кравешкият доктор?

— Не, аз.

— Гръм да го удари! Ама нали онзи в продължение на няколко години Го е снабдявал с дивеч?

— Опазил Бог! — ухили се Лешоядовия клюн.

— Наистина ли не? — запита удивено капитанът. — И значи оня изобщо не е бракониер?

— Точно толкова малко, колкото и аз съм търговец на дивечово месо във Франкфурт.

— Гръм и мълния! Значи Той ме е водил за носа?

— Да — отвърна с безразличие Лешоядовия клюн.

Кипнал от гняв, старият прогърмя:

— Милион дяволи го взели, как може Той да дръзне!

— Пхтзиххххх! — насочи се право насреща му тютюневата супа, така че едва свари време да отскочи встрани, за да не бъде улучен. Тогава го вбеси още повече и продължи:

— Да се отнасят с мен като с глупак, а и на всичкото отгоре после да ме заплюват, мен, Главния лесничей на Великия херцог Хесен и хауптман фон Роденщайн! Това летящо куче трябва да получава удари, додето се тръшне на земята като трима хлороформирани нощни пазачи! Ако Той е дошъл от Америка или Мексико само да ме прави посмешище, ще му Го избивам аз това Мексико от главата, докато нито Мекси, нито ко повече може да намери. А сега искам да зная, каква причина е имал Той да ме мами по един толкова злостен начин!

— Причина? — запита американецът. — Хм! Въобще няма.

Старият зина уста до пределна възможност и изгледа събеседника си, засегнат във висша степен.

— Каквоо? — разтегли. — Без причина? Ама никаква? Значи Той е искал само една шега да си направи с нас?

— Да — изхили се невинно Лешоядовия клюн.

— Аха! Значи наистина само една шега! Тогава още начаса целият погреб ще избухне! Шега ще си прави обесникът с мен! С мен! Чувате ли? С мен! Как само ме радва, че не Му се удаде да се изплъзне. Знае ли Той какво Го чака? Дранголника!

Лешоядовия клюн се изсмя.

— Дранголника? Pshaw! Заради един рогач? Глупости!

— Глупости, глупости ли каза Той? Сигурно Той не знае нашите закони?

— Какво ми пука на мен за вашите закони? Аз съм свободен американец.

— Тук Той силно се заблуждава. Сега Той не е свободен американец, а един арестуван разбойник. У нас бракониерството се наказва със затвор.

Лицето на Лешоядовия клюн изрази съмнение. Той каза:

— Че ние там отвъд океана можем да си стреляме, колкото ни е угодно.

— Там оттатък, да. Ама тук отсам, не. Разбира ли ме Той?

— Гръм и мълния, за това хич не съм помислил! Рогачът излезе от гората и аз го застрелях — ето всичко. Заплашва ли ме за тая работа затвор, ще офейкам.

— Тоя път така лесно няма да Му се удаде. Но как стана тъй, че Той офейка точно насам?

— Защото беше наложително да го сторя. Та нали идвам като пратеник по делата на фамилия Родриганда.

— Защо не ми го каза Той веднага? Сега да чуя какви вести носи, пък сетне ще преценя как ще му обработя кожата заради рогача.

Другите бяха оставили двамата несмущавано да си разменят реплики. Естеството на разговора за тях бе вътрешно удоволствие. Сега вече знаеха, че при дадените обстоятелства старият Главен лесничей няма и да помисли да направи донесение срещу ловеца. Ето защо бяха оставили двамата необезпокоявано да се препират, додето графът не взе отново думата.

— Сега вече знаем името и професията ви — каза той. — Ще имате ли добрината да ни кажете как се събрахте с лицето, което така живо ни интересува?

— Ще го чуете — отвърна Лешоядовия клюн. — Знаете ли какво е скаут?

— Не.

— Пхтзихххх! — шприцна с презрителна физиономия Лешоядовия клюн тютюневия си сок към огъня на камината и той изсъска.

— Не знаете? — попита. — Та това го знае всеки! Има уестмани с такова развито чувство за ориентация, че никога не се объркват. Те познават всички пътища, всяка река, всяко дърво и храст и се ориентират със сигурност дори там, където никога не са били. Такива хора се наричат скаути. Никоя по-важна работа не може да мине без тях. Всеки керван, всяка ловна група трябва да имат по един, пък и няколко скаута, ако не искат да загинат. Ето такъв скаут съм и аз.

— Дявол го взел — обади се хауптманът, — значи Той познава всички пътища и пътечки на американските пущинаци? Че то изобщо не Му личи!

— Сигурно имам малко нещо глупава физиономия?

— Много глупава!

— Пхтзихххххх! — отправи се сиропът заедно с дъвката право към гърдите на стария. Онзи отскочи, избълва едно проклятие и пристъпи крачка към американеца.

— Негоднико, какво си позволява Той спрямо един великохерцогски Главен лесничей и хауптман? Да не смята, че другите не умеят да плюят? — И той се изплю с поразителна точност на челото на Лешоядовия клюн.

Янки избърса неочаквания подарък от лицето си, невъзмутимо наистина, ала не без неодобрение.

— Начинаещ…! — отсъди. — Как се осмелява Той да нарече един американски прериен скитник глупав? Да не би Той да смята, че един местен Главен лесничей е по-умен от някой добър прериен ловец? Или Той си мисли, че един хауптман от великохерцогската армия може да се мери с кой да е скаут? Ако Той ме преценява по дрехите, които днес нося, тогава Той е на много погрешен път.

Лешоядовия клюн говореше немски с колоритността на чужденец. Въпреки това речта му бе така ясно и подчертано изложена, че направи немалко впечатление на стария капитан. Той почувства, че има насреща си човек, напълно равностоен с него по грубост и оригиналност, почеса се зад ухото и произнесе:

— Небеса, тоя човек бил учтив! Разтърсва като фойерверк мелничарски трици. Е, засега си затварям устата. По-нататък ще си покаже дали ще се сработя с Него.

— Ще постъпите съвсем правилно — рече Лешоядовия клюн, възприел сега по-вежлив тон. И като се обърна към другите, продължи: — Та значи един такъв скаут съм и аз. Един хубав ден се намерих в Ел Рефугио и бях нает от някакъв англичанин, който искаше да пътува нагоре по Рио Гранде дел Норте.

— Ах, татко? — запита мис Айми.

— Да. Бях изпратен до Ел Пасо дел Норте да уведомя президента Хуарес, че лордът му носи оръжия и пари. Срещнах го в един малък форт, наричан Гуаделупа. Но по-преди попаднах там и на други хора. На първо време на един ловец, когото наричат Черния Жерар. Сетне на друг един ловец — дребен, но много способен момък, който при всички случаи ще събуди интереса ви.

— Да не би някой познат? Как се казва?

— Малкия Андре. Той има брат в Райнсвалден.

— В Райнсвалден нямаме човек, който да се казва Андре.

— И не бе казано в тоя смисъл. В случая Андре не е фамилно, а лично име, той по-точно се казваше Андреас.

При тези думи почтеният Лудвиг, влязъл тихо по време на разговора да сложи ръка на беглеца, наостри уши.

— Андреас? По дяволите! Последното май засяга мен, на този свят тук. Аз имам брат, който се казва Андреас. Той тръгна по широкия свят и никога повече не чух за него.

— Какъв беше?

— Пивовар.

— Добре, това съвпада. Вие как се казвате?

— Лудвиг Щраубенбергер.

— А Малкия Андре всъщност се казваше Андреас Щраубенбергер.

Лудвиг плесна ръце.

— Възможно ли е, вярно ли? Моят брат? Наистина моят брат?

— Да.

— Слава Богу. Андреас е жив, моят брат жив! Но къде е сега?

— Да, точно в това се състои работата, за която идвам. Не знаем къде се е дянал, трябва да го търсим. Но нека преди туй спомена и останалите, които срещнах във форт Гуаделупа.

Лешоядовия клюн разказа всичко, случило се от появата му във форт Гуаделупа до момента, в който пристигна в хасиендата дел Ерина със свитата на Хуарес. Вярно, че не можеше да свързва точно фактите с отделните личности, ала сведенията му за тях и събитията го правеха неоценим за слушателите.

Очите им не слизаха от неговата уста. Чуваха значително повече, отколкото бяха могли да разберат от писмото на Стернау.

Лицето на Розета пламтеше от радост при мисълта, че съпругът й е жив. Но внезапно пребледня. Лешоядовия клюн съобщи, че Стернау и придружителите му отново са изчезнали безследно.

— Вече ви казах, че сеньор Стернау, сеньор Унгер, двамата главатари и останалите петима се отделиха от нас, за да изтръгнат с помощта на мищеките хасиендата от привържениците на Кортейо…

— И което все пак им се удало.

— Да, така е. Войската на президента се увеличи съвсем неочаквано, поради което можахме да ги последваме по-скоро, отколкото си мислехме. Ала когато пристигнахме, те вече бяха заминали.

— Но накъде?

— Знае ли някой! Нашето разследване доникъде не доведе. Накрая лорд Дридън стигна до убеждението, че се касае за ново голямо нещастие. За жалост беше вече твърде късно. Единственият, който действително можа нещо да направи, бях аз.

— Ах! Какво постигнахте?

— Малко, много малко! Хуарес в началото предполагаше, че изчезналите са предприели малък излет и скоро ще се върнат. За съжаление се заблуждаваше. Когато връщането се проточи и президентът отново бе поел на юг, лорд Дридън се притесни. Той не биваше да се отделя от Хуарес. В тая връзка аз предприех едно издирване. Проследих дирите им до Сантяго, по-нататък не бяха ходили.

— Някакво предположение за местонахождението им?

— Най-вероятно Кортейо да ги е подмамил в капан.

— Боже мой! Трябва да ги спасим, ако все още е възможно!

— За това съм и дошъл. Когато изгубих дирите, аз се върнах при англичанина. Веднага се отправихме към Хуарес и след като ни изслуша, той изрази мнение, че Кортейо е побягнал към Пантерата на Юга и вероятно преследвачите са попаднали в ръцете на привържениците му. Незабавно изпрати куриер до пантерата. Онзи наредил да се предаде, че Кортейо не е при него. Той изобщо нямало да се осмели да се мерне в негова близост. Ето защо аз самият потеглих към Пантерата. Беше опасно начинание. Рискувах главата, па и живота си, но всичко мина благополучно.

— А резултатът?

— За съжаление беше незадоволителен. Убедих се, че нито Кортейо, нито нашите хора са при Пантерата. Предполагам, че някъде ги задържат като приятели на Хуарес, за да бъдат засега обезвредени.

— В такъв случай съществува надежда за освобождението им?

— Да, стига да се открият следите им. Хуарес и сър Дридън опитаха всички средства, но напразно. Те ме изпратиха насам да ви уведомя.

Присъствуващите се спогледаха тъжно. Какво биха могли да сторят те, след като вече за Хуарес и сър Дридън е било невъзможно да открият следа от изчезналите!

Розета и Ейми тихо заплакаха. Графът, фрау Стернау и дъщеря й стояха до прозореца и гледаха замислено навън. Старият Главен лесничей обаче не бе в състояние да даде на мъката си един такъв тих израз и като сви юмруци, изрева:

— Небеса, де да бях макар и за кратко по-млад! Щях да ида нататък и да накълцам цялото Мексико в тигана. Но тия мои стари кокали вече не позволяват. В тях повече няма ни костен мозък, ни някакъв бульон.

— Но моите са още млади, драги кръстнико! — извика Курт.

— Вярно е, момчето ми — рече старият. — Ама каква работа имаш в Мексико?

В същия миг Розета се обърна към двамата:

— Ах, наистина, скъпи Курт! Та нали тъкмо сега ще заминаваш за Мексико при президента Хуарес.

— Да — каза той. — Имам да реша там една задача, но се надявам да ми остане време да подиря нашите.

Траперът отправи изпитателен поглед към оберлейтенанта.

— Вие? Искате да идете в Мексико? Млади човече, останете си по-добре вкъщи! Въздухът отвъд океана не е за такива изтънчени господа. Хм, доста куршуми свистят там наоколо.

— Точно това ме радва.

Лешоядовия клюн се усмихна малко подигравателно.

— Но от някой такъв куршум човек лесно може да хвърли петалата.

— Зная. Накъде ще се отправите, след приключване на сегашната ви мисия?

— Отново към Мексико. Каквото имах да изпълнявам, го изпълних и чакам само отговора, който трябва да предам на президента и сър Дридън. Мога още днес да замина.

— Искате ли да пътуваме заедно?

— С удоволствие. Мисля, че мога да ви бъда полезен оттатък. Но, вие кога смятате да тръгнете?

— Определено бе за утре, но позволете един въпрос! Ако един пруски министър ви поиска откровена информация за положението в Мексико, бихте ли му я дал?

— Стига и той да бъде също така откровен с нас.

— Съмнявате ли се?

— Хм. При такива случаи човек трябва да бъде предпазлив. Прусия наистина не е приятел на Франция. Но как стоят нещата с Австрия?

— Та нали наскоро ги сразихме.

— Това е вярно. Значи да си мисля, че Прусия няма да направи много нещо за добрия Макс от Мексико. Но защо питате?

— Защото зная един министър, комуто сигурно ще е приятно да поговори с вас за Мексико.

— Как се казва.

— Бисмарк.

Лешоядовия клюн направи учудена физиономия.

— Самият Бисмарк, тоя жив дявол? На този мъж бих дал най-откровената информация. Но струва ми се, утре вече трябваше да пътувате?

— Действително имам заповед утре да потегля на път. Беше ми отпуснат само днешният ден да се сбогувам с близките си в Райнсвалден. Но смятам, че мога да рискувам да ви съпроводя до Бисмарк.

— И къде се намира той сега?

— В Берлин.

— Добре, ще идем при него!

— Значи сте съгласен. Благодаря ви. Но… хмм! — При тези думи Курт хвърли многозначителен поглед върху облеклото на ловеца от прерията. — Само че вашият външен вид никак не е подходящ за подобна визита.

— А, тъй ли? Хм. Ее, тук в торбата имам нещо по-добро. Истински мексикански костюм.

— О, не го слагайте в никой случай, защото не бива някой да ви сметне за мексиканец. Наложително е да се явите при Бисмарк инкогнито.

— Инкогнито? Мътните го взели, звучи аристократично! Как обаче да я свърша тая работа, а?

— Просто обличате един обикновен цивилен костюм. Аз ще се погрижа.

— Да се погрижите? Което значи да платите? Я ги оставете тия! Лешоядовия клюн не е човек, комуто трябва да плащат костюма. Предполага се, че един тип, тръгнал на пътешествие от Мексико за Европа ще има достатъчно пари сам да си купи едно сако и вратовръзка!

— Е, де, не исках да ви оскърбяваме?

— Тази вечер с последния влак.

— Заедно? Не ми отърва, защото не съм свикнал така. Предпочитам сам да разполагам със себе си. По-добре посочете някое място в Берлин, където да се срещнем!

— Хм. Не мога да настоявам, щом е такава волята ви. Хайде да се срещнем в три часа следобед в хотел „Магдебург“. Тези дами и господа сигурно имат още много въпроси към вас, но аз трябва да направя някои приготовления и ще отида в стаята си!

Курт тръгна. Но едва ли бе стоял и половин час в стаята си, когато се почука. Вратата се отвори и влезе Роденщайн.

— Идвам само — рече той — да ти кажа, че американецът ще потегли още сега.

— За Берлин? — изненада се Курт.

— Преди това до Майнц. Но най-напред при мен. Та нали пушката му е още там. Някаква проклета, глупава стреляща сопа! Но самият момък има остър език.

— В такъв случай май нищо няма да излезе със затвора, а?

— Всъщност би трябвало да го окошаря, момъкът бе твърде груб с мен. Аз обичам вежливостта и съм свикнал на фини обноски. И с тоя предпочитам да си нямам работа. Довиждане.

— Довиждане!

Докато вървеше, Роденщайн си промърмори:

— Е, да, той си е само за пандиза, ама — десет милиона гръмотевични бури! — хич и не съм знаел досега, че имам толкова мека душа.