Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (13)

13. Тайната на шварцвалдския часовник

Когато утрото настъпи, двамата хусарски оберлейтенанти седяха заедно в купето и се носеха с пълна пара към своята цел. По време на разговора Платен свали ръкавицата си да предложи на Курт пура. При движението утринното слънце попадна върху някакъв пръстен на ръката му и отразената светлина заискри в малкото, уютно помещение на първа класа.

— О-о, какъв пръстен! — възкликна Курт. — Навярно някоя стара наследствена или фамилна вещ?

— Така е — потвърди Платен. — Макар и да не произхожда наистина от моето собствено семейство, а по-скоро е подарък от вуйчо.

— Банкерът, при когото отиваш?

— Да, навремето му оказах една услуга, която явно е била доста важна за него, за да ми направи едно малко дарение. Той си е много стиснат, никога не би бръкнал в кесията си — за един офицер все пак това е най-доброто, — та ето причината да ми даде пръстена, който естествено нищо не му е струвал. Искаш ли да го разгледаш?

— Точно това щях да те помоля.

Платен свали пръстена от пръста си и го подаде на Курт, който го подложи на щателен преглед и камъкът пръскаше искри във всички посоки.

— Изработката не е нова — изрече накрая.

— Не е и немска. И изобщо много ме съмнява дали бих могъл да я класифицирам.

— Мисля, че е мексиканска.

— Аз също. Но как пък ще попадне такъв камък у вуйчо? Неговата фамилия никога не е имала връзки с Мексико или Испания.

— О, що се отнася до това, подобен предмет лесно би могъл да стане притежание на някой банкер — каза Курт, връщайки пръстена на своя камарад. — Бих бил любопитен да узная дали е наследствена вещ, някакъв залог с изтекъл срок или нещо подобно. Трябва да знаеш, че имам особено предпочитание към такива предмети. Всеки си има страст, а моето влечение са старите накити.

— На този въпрос мога да ти отговоря съвсем определено. Пръстенът е наистина фамилна вещ. Вуйчо притежава и други неща и се отнася с особена предпазливост с тях. Не ги показва на никой. Ала веднъж все пак го изненадах, когато влязох ненадейно в работния му кабинет. Освен в кантората, той има частен кабинет и в павилиона в градината. Често ходи там през нощта, а и остава да спи. Аз влязох при него, без да ме е чакал и видях на масата няколко изящни украшения. Бяха скъпоценни огърлици, диадеми, гривни и други накити с някаква странна изработка. Той се уплаши много, а аз бях принуден да се разсмея, дето съм проникнал в тайната му.

— В „тайната“?

— Да — произнесе безгрижно Платен. — Понеже на стената в работния кабинет е закачен един стар Шварцвалдски часовник. Той го беше свалил и видях, че зад него има тайник, снабден със стоманена вратичка. Изглежда вътре се намираха и други бижута, тъй като забелязах едно ковчеже, от което висеше някакво колие.

— Колко време мина оттогава?

— Вече три години.

— В такъв случай той сигурно съхранява предметите на друго място, така е логично да се помисли — подметна Курт, придавайки си безразличен вид. Вътрешно обаче вече таеше догадката, че тези скъпоценности биха могли да са във връзка с предназначеното за него мексиканско съкровище, изчезнало по някакъв мистериозен начин.

Платен така и не забеляза какво значение отдава Курт на този разговор и отвърна усмихнато:

— О, не, не. Той изглежда не знае друго място, тъй като трябваше да обещая да не го издавам. Този тържествен обет ми се стори доста забавен. Не мисля, че го наруших, като ти разказах всички тия неща, та нали в крайна сметка тайната при теб ще бъде също така добре съхранена, както и при мен.

Курт погледна сериозно през прозореца и отвърна:

— А ако все пак ми хрумне някой ден да проникна с взлом?

— Глупости!

— Поне да разгледам нещата?

— Но защо? Каква полза би имал?

— Голяма или малка, според случая. Ти дори не подозираш колко е ценно за мен сведението ти.

— Хвърляш ме в учудване! — рече Платен. — Че какво те засяга дали вуйчо притежава златни накити или не?

— Драги ми Платен, моят баща замина навремето за Мексико и там се срещнал със своя брат. Онзи бил станал притежател, по-късно ще ти разкажа как, на съкровище, състоящо се от древни, скъпоценни мексикански накити.

— Всички дяволи, започва да става любопитно — забеляза Платен.

— Двамата братя се намирали при един хасиендеро, чиято дъщеря била годеница на чичо. Потеглили на някакъв боен поход и оттогава са изчезнали безследно. Чичо бил отредил да ми бъде изпратена половината от това съкровище. Част от приходите от скъпоценностите трябвало да поеме разноските по образованието ми, а останалата да ми обезпечи една здрава материална основа.

— Щастливец! — усмихна се приятелят.

— Старият хасиендеро помислил по този въпрос, когато двамата братя изчезнали безследно и повече не се появили — продължи Курт. — Когато минали години, без да е чул нещо за тях, взел моя дял и го занесъл в столицата, където го предал на Бенито Хуарес.

— Президентът?

— Да, но по онова време още бил Върховен съдия. Той изявил готовност да изпрати гарантирано предметите до Германия.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ти се запозна у нас с мис Дридън. Нейният баща тогава е бил представител на Англия в Мексико и се познавал с хасиендерото. Именно на него искал онзи да занесе накитите, но тъй като бил отседнал при Хуарес и споменал за тях, Върховния съдия сам предложил да се погрижи за пратката, понеже, ако произлизала от него, по-сигурно щяла да стигне до морския бряг, отколкото в друг случай. Той накарал хасиендерото да приложи писмо, но тъй като онзи се затруднявал с писането, написала го мис Дридън.

— И то също заминало?

— Да! Заедно с бижутата — кимна Курт. — Хуарес дори застраховал пратката. Но тя така и не пристигна.

— Гръм и мълния! Защо не е направено разследване?

— Защото аз не знаех нищо по въпроса. Хуарес е смятал, че всичко е наред. Малко по-късно сър Дридън и мис Ейми били ненадейно нападнати от някакъв мексикански разбойнически главатар, пленени и отвлечени в планините. Едва преди осем месеца на лорда се удало да добие отново свободата си, пък аз чак вчера научих от дъщеря му за тези неща.

— Странно!

— Но е може би още по-странно, отколкото може би си мислиш. Хасиендерото знаел името ми, ала нищо за местожителството. Запомнил само, че се намирам в някакъв замък край Майнц, принадлежащ на капитан фон Роденщайн. Поради това Хуарес адресирал предметите до един банкер в Майнц с поръчението да ме открие и ми ги предаде.

Платен подскочи.

— Хиляди дяволи! Контекстът е очевиден!

— Така мисля и аз. Пратката не е достигнала до Райнсвалден. Отникъде не е дошло сведение, че се е изгубила. Твоят вуйчо е банкер в Майнц. Ти носиш мексикански пръстен, подарък от него. Той притежава и други подобни предмети… сам си направи заключението!

Платен се облегна назад на възглавницата. Беше пребледнял, ала вените на слепоочията му изпъкваха кървавочервени. Виждаше се, че се бори с чувствата си. Накрая заговори:

— Курт, ти си ужасен човек! Но ние трябва да погледнем на тая работа с открити очи и съвсем безпристрастно. В действителност ще ти призная: ако някой друг бе разговарял така с мен, щях да го ударя през лицето. Но ти си мой приятел и направи изявленията си откровено, въпреки че можеше да скриеш подозрението си. Ти ми гласува пълно доверие и ти също няма да бъдеш излъган, драги Курт. Наистина изглежда дързост да се твърди, че вуйчо те е ограбил, ама пък от друга страна е притежател на подобни вещи и… и…

— Говори по-нататък!

— Трудно ми е да го произнеса, за Бога. Но съм длъжен да ти кажа, че не смятам вуйчо за банкер, който ще противостои на всяко изкушение. Забелязал съм, че от време на време се занимава със сделки, които някой друг ще нарече може би нечисти.

— Възможно е да е станал притежател на тези неща от втора или трета ръка. Не е изключено и да се заблуждавам в догадките си и накитите, които притежава, изобщо да не са мексикански.

— И двата случая са възможни. Задачата ни е да се убедим!

— Убедим? Значи и ти ще участваш в разследването?

— Естествено. Ти си длъжен да потърсиш своята собственост, а аз искам да знам дали вуйчо е мошеник или почтен човек.

— Така да бъде, благодаря ти! Ти разбираш, че не съм имал намерение да те оскърбя. Най-настоятелно желая да видя предметите. Едва тогава ще мога да произнеса мнението си.

— Добре, ще ги видиш. Ще накараме вуйчо да ни ги покаже. Това е както просто, така и открито.

— А може би и неразумно. Ако е невинен, ще го оскърбим смъртно, виновен ли е пък, нищо няма да постигнем.

— Като че ли имаш право. Но какво да правим?

— Без негово знание да отидем в павилиона и разгледаме нещата.

— Всички дяволи! Значи все пак с взлом? — извика Платен.

— Именно. С взлом, ала без кражби. Предметите при всички случаи ще си останат.

— Хм! Нека видим какво може да се направи! Твоята собственост ти принадлежи, а от друга страна на мен ми се иска да очистя вуйчо от едно лошо подозрение. Ще отседнеш при него, аз ще те представя.

— Не върви. Ако действително е задържал пратката, ще знае и името, до което е отправена. Той сигурно се е осведомил за мен и ако сега отида при него, вероятно ще предугади намерението ми.

— И тук ти давам право. Но какво да правим тогава?

— Въобще няма да ме представяш, а ще издебнеш благоприятен случай. В края на краищата Райнсвалден е близо до Майнц и няма да ти е трудно да ме уведомиш, когато се удаде подходяща възможност да проникнем незабелязано в павилиона.

— Значи да премълча, че те познавам?

— Това се подразбира. И бездруго не е необходимо да знае, че ще идваш в Райнсвалден.

— Добре, ще ти услужа, доколкото ми е възможно. Но какво ще правиш в случай, че вуйчо наистина…

Платен запъна. Тежко беше на благородния офицер да произнесе думата. Курт отвърна:

— Не се притеснявай, скъпи Платен! Ще отсъдя в зависимост от обстоятелствата, но при всички случаи можеш да бъдеш сигурен, че ще се съобразявам най-вече с теб.

— Най-сърдечно ще те помоля, макар да не е леко лишаването от едно състояние, което толкова много би могло да облекчи встъпването в живота.

— Аз не съм бил лишен. Имах богати и високопоставени покровители, които направиха за мен повече, отколкото бих могъл да постигна с едно състояние. Аз и сега не ламтя за богатство и наслади, но е понятно, че няма да се лиша от наследствения си дял, който ми принадлежи, само за да знам, че е в неправомерни ръце.

Платен не отговори. Той се облегна назад да асимилира онова, което току-що бе чул.

 

 

Пристигнаха в Майнц. На гарата се разделиха. Платен нае кола да го откара при банкера, а Курт бе очакван от Лудвиг, който бе дошъл на кон, водейки за поводите червено-кафявия жребец на капитана.

Двамата поеха към Райнсвалден. Курт се отби най-напред при майка си, след което побърза да отиде при навъсения Главен лесничей.

Онзи го посрещна на външното стълбище.

— Добре дошъл, хер оберлейтенант! — викна насреща му, сетне го прегърна, разцелува и отново го отдалечи, за да може да го огледа. — Дявол го взел, за тия няколко дена си станал мъжага! Оберлейтенант и петел в курника, сиреч в Генералния щаб! Момче, я да те целуна още веднъж! — И той повторно притисна мустаци до устните на своя кръщелник.

— Значи Лудвиг въпреки забраната ми се е раздрънкал? — осведоми се Курт.

— Естествено! И дяволът не може да затвори устата, когато сърцето кипи. Ама аз душичката щях да изкарам на тоя Лудвиг, само да беше премълчал тези радостни вести. Е, хайде влизай! Днес ще е голям празник за замъка Райнсвалден!

— Прощавай, хер хауптман, майка ми…

— Дрън-дрън! Да върви да доведе и цялата роднинска пасмина. Но моят кръщелник, хер оберлейтенантът от гвардейските хусари Курт Унгер, ще бъде при мен! Днес е радостен ден и ще бъде отпразнуван!

И беше отпразнуван.

На другия следобед се появи Платен на кон и Курт го отведе при капитана. Той посрещна приятеля на своя любимец със свойствената си грубовата любезност. Настаниха се пред пълни шишета, ала едва когато Главния лесничей трябваше да се отдалечи по някаква служебна работа, двамата офицери намериха време да поговорят по своя въпрос.

— Огледа ли нещата от всички страни? — попита Курт.

— Всичко е по-лесно, отколкото си мислех — отвърна Платен. — Вуйчо отсъства служебно. Тази сутрин замина за Кьолн и ще се върне едва след полунощ. Следователно цялата вечер е на наше разположение за изследване на предметите.

— Ще те придружа.

— Ела веднага с мен до вкъщи. Посещението на един камарад няма да направи впечатление. После ще отидем в градината.

— Не. Мен не бива да ме виждат в къщата. Ще яздим заедно. Ти ще ми покажеш градината и ще си определим час, в който ще се срещнем.

— Добре, може би така е по-предпазливо. Но как ще влезем в павилиона? Той е винаги заключен. Здрава желязна решетка препречва вратата, на нея има голям катинар, а и вратата е снабдена с традиционната ключалка. Къщичката има три помещения и всички се заключват. Откъде ще вземам ключове? Не зная вуйчо къде държи своите.

— Ще му намерим леснината. Тук в селото има един кадърен шлосер, който притежава всички видове шперцове и с удоволствие ще ми ги заеме. И без това знае, че няма да извърша престъпление.

— Много добре. Но ще съумееш ли да се оправиш с тия неща?

— Хмм! Ще трябва да се действа безшумно, а аз естествено нямам опит. Да можеше да вземем с нас човека! Това би било най-доброто и благоразумното.

— Сигурен и дискретен ли е?

— Гарантирам за него. Приятел ми е от училище.

— Добре, тогава го вземаме с нас!

— Ще отида при него, докато ти си бъбриш с хауптмана, тъй като той засега не бива да знае нищо.

Така и стана. Шлосерът се съгласи с предложението на Курт. Бе помолен да тръгне веднага и да чака в определена гостилница в Майнц. Когато по-късно Платен се сбогува с Главния лесничей, онзи сметна за съвсем редно Курт да го придружи. Стигнаха Майнц на свечеряване.

След като яздиха по няколко улици из града, двамата офицери свиха в една пряка и се озоваха до градински зид със заключена портичка.

— Трябва да се прехвърлите през този зид, освен ако не предпочетете да отворите портата — каза Платен.

— Би било доста очебийно, ще се прехвърлим — отговори Курт.

Те се разделиха. Платен се отправи към жилището си, а Курт към гостилницата, където го чакаше шлосерът. В уговореното време двамата тръгнаха.

Беше тъмна вечер. Курт и шлосерът стигнаха незабелязано до зида и с лекота се прехвърлиха. От другата страна се срещнаха с Платен.

— Елате! — прошепна той. — Можем да бъдем спокойни. Повече никой няма да дойде в градината, а за мен смятат, че съм излязъл.

Платен поведе Курт и шлосера по криволичеща пътека към няколко високи дървета, които свеждаха върхари над покрива на търсения павилион.

Курт го огледа, доколкото позволяваше тъмнината. Беше много стабилно построен и снабден с яки прозоречни капаци. Вратата бе направена от здрав дъб, а железните пръти бяха над един цол дебели. Шлосерът опипа грижливо катинара, повъртя го насам-натам и рече:

— С това бързо ще се оправим. Знам, че имам подходящ ключ.

Той бе преметнал една кожена чанта, в която се намираха шперцовете. Посегна вътре. Чу се тихо подрънкване, сетне също така тихо скриптене и завъртане и човекът извести:

— Желязната решетка е отворена. Сега вратата!

Едва ли му бяха необходими и две минути да я отключи. Влязоха и заключиха след себе си. Платен извади една свещ и я запали. Намираха се в малко помещение, обзаведено с градински мебели. Втора врата — също така лесно отворена — водеше към мебелирана стая, където можеше да се вечеря на градински въздух. Сега бе отключена трета врата, отвеждаща към последното помещение. То съдържаше мебелировката на скромен кабинет: бюро, маса, диван, няколко стола, още печка, умивалник и огледало. Всичко в него говореше, че се използва често.

— Скривалището е там — посочи Платен Шварцвалдския часовник.

Свалиха го от стената и се откри малка стоманена вратичка, в едната страна на която се виждаха два ключови отвора.

— А-а, две ключалки! — отбеляза шлосерът. — Да видим дали ще можем да ги отворим!

Удаде се. Пред очите им се разкри дълбока ниша, в която се намираше едно ковчеже. Курт го измъкна и забеляза, че зад него има няколко документа.

Ковчежето бе заключено, а тежестта навяваше предположение, че съдържа метали. Шлосерът опита няколко ключа, докато един стана, но когато капакът бе отметнат, скромният занаятчия отстъпи назад и възкликна:

— Господи Исусе, такъв блясък и разкош никога не съм виждал през живота си!

И имаше право, защото от светлината на свещта, която Платен държеше, диамантите и скъпоценните камъни заискриха като фойерверк насреща им. Сякаш ковчежето бе пълно с пръскащи се искри, проблясващи във всички възможни цветове.

Курт посегна, извади отделни предмети и ги нареди на масата. Бе почти обхванат от онази треска, за която бе говорил Бизоновото чело, преди да стъпят с Гърмящата стрела в Пещерата на кралското съкровище.

— Та това са ценности за много милиони! — пророни с доловимо треперещ глас. — Ако всичко това наистина ми принадлежи!

— Такова богатство действително не съм очаквал! — призна Платен, поглъщайки с очи лежащото пред него великолепие.

— Не е трудно човек да проумее как един иначе честен мъж може да стане престъпник. Мексиканска работа ли е?

— Съвсем сигурно! — отвърна Курт. — Ето, погледни! Разгледаха предметите отблизо и стигнаха до извода, че Курт има право. Платен пое тежко и дълбоко дъх и прошепна:

— Драги Курт, сега съм убеден, че твоето подозрение е било основателно. Вуйчо би могъл да се сдобие с един пръстен или отделна гривна, но не е възможно да стане притежател на това съкровище по честен път!

— Още не бива да го съдим — отвърна Курт, — защото все пак не можем да кажем как са попаднали скъпоценностите при него. Ах, какво е това?

Докато бе зает да изпразни ковчежето до дъното, забеляза най-отдолу нещо бяло. Бяха две писма и той ги извади. Отвори едното и погледна подписа.

— Бенито Хуарес! — извика. — Писмото на Върховния съдия!

— Значи няма място за повече илюзии — рече Платен. — Прочети го на глас, моля!

— Разбираш ли испански?

— Не.

— Тогава ще ти преведа редовете, тъй като са написани на испански.

Курт приближи до свещта и прочете следното съдържание:

„Хер банкер Валнер

фирма Фоигт & Валнер

Майнц

Изпращам Ви настоящето ковчеже, съдържащо скъпоценни камъни и бижута заедно с подробен опис. Съдържанието принадлежи на едно момче, чийто баща е моряк и се казва Унгер. Момчето живее в замъка на някой си капитан фон Роденщайн край Майнц. За съжаление бащата и чичото на това дете изчезнаха безследно в Мексико, поради което то се явява наследник на скъпоценностите. Ако го откриете, имайте добрината да му ги предадете заедно с приложеното писмо. Не успеете ли, ще ви помоля незабавно да ме уведомите, а ковчежето и съдържанието да предадете на съхранение във Вашето Областно управление.

Вложеното писмо е за госпожа Стернау, родена графиня де Родриганда, живееща в споменатия замък. Вашите разходи ще бъдат покрити от получателя. В заключение искам да отбележа, че притежавам копие от описа на съдържанието, и че стойността на предметите е застрахована.

Бенито Хуарес

Върховен съдия

Мексико“

— Сега вече няма никакво съмнение, че вуйчо е крадец! — произнесе Платен, чието лице бе пребледняло като на мъртвец. — По тези данни няма начин да не те открие. Не е предал и ковчежето на властите. Прочети второто писмо!

Курт го отвори и прегледа бегло.

— То е от мис Ейми Дридън, предназначено за фрау Стернау — каза той. — Съдържанието е от личен характер! За теб е без значение.

— Добре, знам достатъчно! Нещата ти принадлежат. Какво ще правиш?

— Ще ги оставя обратно на мястото им и до сутринта ще обмисля какво да предприема — забеляза Курт спокойно. — Вуйчо ти трябва да бъде пощаден и ми се иска по възможност така да скроя нещата, та да не заподозре, че ти си насочил вниманието ми към него. Но описът липсва. Там има още документи. Ще позволиш ли да ги прегледам?

— Прави каквото искаш! Аз не желая нито да чета, нито да ги гледам!

Платен подаде свещта на шлосера да му свети и се тръшна на дивана. Курт бръкна в нишата и извади книжата. Бяха свързани в пакет. Той отстрани шнура и разгърна първия документ. Едва му бе хвърлил един поглед, се извърна, за да не забележи Платен израза на лицето му. Бяха дванадесет отделни документа. Изчете всички, сетне ги върза пак с шнура и каза:

— Неща без значение. Описът липсва.

Хвърли още един поглед към тайника и забеляза някакъв лист, изтикан най-назад от ковчежето. Когато го разтвори, видя, че е търсеният опис. Сравни го с наличните предмети и установи, че с изключение на носеният от Платен пръстен, не липсва нищо.

— Не мога да го притежавам — обади се този, — не желая да нося откраднато имущество, пари ми на пръста. Ето ти го!

— Задръж го! — помоли Курт. — Аз ти го подарявам.

— След като съм го носил незаконно? Не, благодаря! Ето го.

Но Курт върна пръстена и поясни:

— Щом не желаеш да го приемеш, задръж го поне временно! Вуйчо ти не бива да се досети, че имаш и най-малка представа за нещата.

— Е, добре, добре, ще изпълня желанието ти — рече офицерът, слагайки отново пръстена. — Но те моля най-настоятелно, колкото може по-скоро да ме освободиш от него. Наистина ли смяташ да оставиш собствеността си тук?

— Засега, да. Останалото ще си покаже утре.

Всичко бе поставено в предишното си положение и място, след което шлосерът заключи вратичката и окачи часовника. Двамата офицери напуснаха павилиона, чиито врати бяха грижливо заключени. Отвън Платен подхвърли:

— Прости ми, Курт, но не можех да зная за тая работа!

— Ба, я не се измъчвай! — гласеше отговорът. — Надявам се, че всичко ще се разреши благополучно.

— Прави, каквото сметнеш за правилно, а сега да се сбогуваме! Трябва да остана сам. Пътя през градината ще намерите и без мен.

Платен подаде ръка на приятеля и безшумно се отдалечи. Курт и шлосерът се промъкнаха до зида. Там се ослушаха дали всичко от другата страна е спокойно. Ето че доловиха стъпки, които приближаваха. Ясно се чуваше, че двама души си дават труда да стигнат възможно по-тихо до портичката.

— Стой, идват хора! — прошепна Курт. — Да изчакаме!

В ключалката бе пъхнат ключ, вратичката се отвори и влязоха двама мъже. Докато единият заключваше входа, другият, чийто глас се стори познат на Курт, запита приглушено:

— Да няма някой в градината?

— Жива душа — отвърна вторият.

— И няма кой да ни подслуша?

— Гарантирано. Знае се, че до полунощ ще бъда в Кьолн. В павилиона никой не ме търси. Елате!

Онзи, който говореше в момента, при всички случаи бе банкерът. Но кой бе другият? Двамата мъже закрачиха към павилиона, след което се чу тихо издрънкване на решетката и щракането на ключалките и те се изгубиха във вътрешността.

— Върнете се засега в гостилницата, аз ще дойда по-късно! — прошепна Курт на шлосера.

Последният се покатери предпазливо на зида, а Курт се промъкна тихомълком към къщичката с надеждата да чуе нещо от разговора на мъжете. Очевидно тук се касаеше за някаква тайна, за някакво тъмно начинание.

Капаците на прозорците бяха така добре затворени, че не проникваше и най-малък лъч светлина. Въпреки че Курт прилепи плътно ухо, не долови нищо повече от тихо шепнене, което трая близо час, без да е чул и една дума. Двамата мъже се намираха в задната стая, в която висеше Шварцвалдският часовник. По едно време подслушвачът чу разместване на столове. От това заключи, че мистериозните лица се готвят да излизат. Побърза да се върне при зида, очаквайки все пак да чуе нещо, защото нерядко на сбогуване хората неволно повтарят накъсо проведения разговор.

Непосредствено до портичката растеше люляков храст. Курт пропълзя под клоните му и легна на земята. Едва го бе сторил и двамата бавно приближиха. Спряха до вратата и Курт би могъл да ги докосне с ръка.

— А книжата на сигурно място ли са при вас? — запита непознатият.

— Да, нямайте грижа! — отговори банкерът. — В моето павилионче има едно скривалище, което никой няма да открие. Ще бъдат съхранени там, докато дойде пратеникът да ги прибере.

— И тъй, кажете му да се отправи бързо за Берлин! Със сигурност знам, че там днес е пристигнал пратеник на Русия и ще го очаква под фалшивото име Хелбитов. За мен бе невъзможно да остана повече в Берлин. Трябваше да бягам и от вчера забелязах, че зорко ме следят. Не знам в коя страноприемница е отседнал Хелбитов, ще го подскаже регистърът за чужденци. По паспорт е търговец на кожи и носи документите в хастара на шапката си. Каквото има да ми съобщите, адресирайте го до граф Родриганда в Испания, където ще остана за по-дълго време.

— Ще го сторя, защото държа на нашето старо управление, а за Прусия не искам и да зная. Но ще сдържат ли думата си?

— Прусия ще бъде съборена и ще се издигне ново кралство Вестфалия, чийто финансов министър ще станете вие. Франция жадува да отмъсти за Садова. Наполеон иска да обвърже Австрия със себе си, затова и направи ерцхерцога император на Мексико. Но дори да не стане така, все ще се намери причина да се почне бой с високомерната Прусия. Ако е нужно, ще се използват като претекст испанските размирици. Русия ще бъде обработвана, докато се съгласи на съюз с Франция срещу Прусия. Може би секретните сведения, които носи онзи Хелбитов, вече съдържат съгласието. Аз имах мисия да разузная настроението в централната част на страната, ала полицаите са по петите ми и трябва по най-бързия начин да се спасявам през границата. Сега знаете всичко. Лека нощ!

— Лека нощ!

С тези думи банкерът отключи портичката и пропусна другия. А той не бе някой друг, а морският разбойник Ландола, мнимият капитан Шоу. Каква случайна среща! Трябваше ли Курт да скочи и да го залови? Теренът не бе подходящ за борба. Ландола вече се намираше отвъд стената. Дори да се удадеше на Курт да скочи вън и да го надвие, банкерът щеше да бъде предупреден от шума на борбата. Щеше да намери време да унищожи опасните книжа или да ги премести в друго скривалище. По тези причини засега бе по-разумно да го остави да избяга.

Банкерът заключи отново портичката и се върна в павилиона. Там остана дълго време и Курт прие, че крие получените днес документи зад часовника.

Най-сетне — беше към полунощ — Валнер излезе от къщичката и напусна градината през портичката. Вероятно искаше да представи нещата, сякаш идва от гарата. Курт скочи през зида и го последва. Банкерът премина по няколко улици и спря пред една страноприемница, чиито прозорци огледа изпитателно.

Дали тук не бе отседнал Ландола? Ето какво се запита Курт. Защо иначе Валнер ще наблюдава прозорците! Впрочем не беше необходимо повече да го следва. По тая причина Курт го изчака да се отдалечи и влезе в общия салон, където още имаше посетители. Поръча чаша бира и запита съдържателката, когато донесе питието:

— Много ли гости имате днес?

— Не, само две госпожи.

— И никакви господа?

— Допреди четвърт час имахме един, ала той съвсем неочаквано реши да отпътува.

— С железницата?

— Не. Трябваше да му повикаме наемния файтонджия Фелер.

— Накъде тръгна?

— Към Кройцнах.

Курт поиска да му опишат посетителя и стигна до извода, че е бил Ландола. Плати, изпи си бирата и незабавно се отправи към Полицията.

— Аз съм оберлейтенант Унгер от Райнсвалден — представи се той. — Знаете ли, че от Берлин преследват един човек, който живееше там под името на американски офицер капитан Шоу?

— Разбира се. Вчера получихме публична обява за търсенето и залавянето му — поясни чиновникът.

— Днес той беше тук.

— А, невъзможно! — възкликна онзи удивено.

Курт спомена въпросната страноприемница, разказа какво бе узнал там и предложи незабавно преследване на беглеца. Служителят обеща да направи възможното и се приготви лично да отиде до гостоприемницата. Курт от своя страна се отправи към телеграфната служба. Телеграфистът остана немалко учуден, когато Курт му подаде депеша със следния текст:

„Хер фон Бисмарк

Берлин

Руски търговец кожи Хелбитов някаква страноприемница. Незабавно арестуване. Таен пратеник. Документи подплата негова шапка.

Курт Унгер“

Едва сега можеше да потърси своята гостилница, след което се отправи с коня към къщи, а шлосерът — щедро възнаграден и предупреден за дискретност — премина пътя си пешком.

 

 

В предобеда на другия ден оберлейтенант Платен се намираше в кантората на вуйчо си. Разговаряха по наследствения въпрос — причина за идването на племенника от Берлин, при което банкерът забеляза, че днес той е съвсем различен от друг път. В един момент слугата съобщи:

— Хер Валнер, един офицер желае да разговаря с вас. Ето визитната му картичка.

— Сигурно пак някой за отпускане на заем — подхвърли банкерът на Платен. — Тези господа винаги се нуждаят от повече, отколкото печелят. Предполагам, че се касае за някой благородник, който…

Той секна посред изречението. Беше взел визитката от слугата и й хвърли един поглед. За миг като че се порови из паметта си, сетне по бледите му черти пробяга мимолетна червенина. Трябва да бе стигнал до някакво предположение, защото изрече с несигурен глас:

— А-а, заблуждавам се! Гражданин! Курт Унгер, оберлейтенант! Може би познаваш този хер?

Платен бе изненадан. Та толкова скоро ли бе взел решението си Курт?

— Познавам го дори много добре, той е най-добрият ми приятел.

— О! И откъде е родом?

— От Райнсвалден.

При този отговор Платен внимателно се взря във вуйчо си и забеляза, че лицето му леко трепна от уплаха. Но банкерът бързо се съвзе и произнесе с тон, който би трябвало да прозвучи непринудено:

— В такъв случай съм любопитен какво ли ще желае от мен. Ставаш ли? Надявам се да останеш, понеже предполагам, ще ти е приятно да поздравиш един приятел и камарад. Поканете го, моля!

Последните думи се отнасяха за слугата. Той се оттегли и пропусна униформения Курт.

— Хер банкерът Валнер? — попита той.

— Същият, хер оберлейтенант — отговори запитания, като огледа с остър поглед посетителя, мъчейки да разбере какво може да очаква от него.

Онзи бе влязъл с много сериозно лице, но което тутакси се разведри, когато съгледа приятеля.

— О-о, драги Платен, ти тук? — възкликна. — Пожелавам ти добро утро.

— Благодаря — отвърна Платен. — Предполагам, че искаш да говориш насаме с вуйчо и няма да ви смущавам. Но ще те помоля сетне да ме потърсиш в моята стая.

— С удоволствие ще го сторя, стига хер Валнер да позволи.

— Изобщо няма нужда от подобно позволение — рече банкерът и обръщайки се към племенника, добави: — Освен това не виждам защо искаш да ни оставиш. Хер оберлейтенантът вероятно идва да помоли за заем, който, разбира се, ще му отпусна, защото е твой приятел.

Челото на Платен се помрачи от възмущение, докато отвръщаше:

— Във всеки случай не е необходимо Унгер да те моли за заем. Струва ми се, че е наложително да се оттегля по-скоро заради самия теб, отколкото заради него.

— Я гледай, това пък какво означава? — запита Валнер. — Сега действително настоявам да останеш. Сигурно няма причина да се страхувам от твоето присъствие.

Платен отправи въпросителен поглед към Унгер, а онзи произнесе с равнодушно свиване на рамене:

— За мен е безразлично дали ще присъстваш или не. Дойдох да изкажа една съвсем проста молба, но не се отнася до заем.

— Говорете тогава! — подкани банкерът, комуто олекна на сърцето от тези думи на Курт. Една проста молба нямаше как да се отнася за предаване на скъпоценности за милиони.

— Позволете преди всичко да седна — напомни му Курт за нарушената етикеция. И след като се бе настанил, продължи: — Дойдох да ви помоля да ми предадете няколко документа, хер Валнер.

Банкерът се усмихна и поклати покровителствено глава:

— Май сте сбъркал адреса, хер оберлейтенант. Аз не съм писар, нито пък юрист.

— Зная — потвърди хладно Курт. — И понеже не ме разбирате, виждам се принуден да поясня. Снощи имахте ли посещение?

— Посещение? Не. Нещо повече, бях заминал.

— Да не би за Кьолн? Не го вярвам. Бяхте посетен от някой си капитан Шоу.

Банкерът промени цвета си и трепна:

— Хер — заекна, — какво ви хрумна?

— Този Шоу ви донесе секретни документи, за чието предаване ви моля.

Платен слушаше с извънредно голямо напрежение. Не беше очаквал такова нещо. Смяташе, че Унгер ще започне със скъпоценностите, а той говореше за документи и оня капитан Шоу. Валнер ококори очи към събеседника си и извика:

— Не ви разбирам! Не познавам никакъв капитан Шоу, нито пък съм наясно за някакви си документи.

— И все пак размислете — усмихна се Курт. — Най-напред искам да ви кажа, че онзи Шоу няма да стигне до Родриганда, защото по мое искане е следван неотстъпно. И другото, което трябва да знаете, е, че някой си Хелбитов — търговец на кожи — по всяка вероятност вече се намира зад решетките.

Банкерът подскочи. Сега основната му грижа бе да прикрие треперенето и страха.

— Вече казах, че изобщо не ви разбирам! — врече се той.

— Е добре, в такъв случай си тръгвам — отбеляза Курт, като се надигна. — Дойдох като приятел на хер фон Платен, за да ви предпазя, но след като не го оценявате, на мое място ще дойде Полицията.

— Аха, и ме заплашвате? Не ме е страх от вас!

— Но онези ще търсят!

— И нищо няма да намерят!

— Ба! Не бъдете толкова сигурен! Ще търсят не само тук из къщата!

— А къде другаде, хер оберлейтенант? — запита Валнер с подигравателен смях, но в който се долавяше стаен страх.

— В градината.

— От мен да мине!

— Пък и в павилиона.

— Нататък!

— Зад Шварцвалдския часовник.

— Прокле…

Ругатнята заседна на гърлото на банкера. Направи физиономия, сякаш бе ударен с топуз по главата.

— Виждате, че знам доста неща — продължи Курт. — Смятам да предоставя въпросните книжа на хер фон Бисмарк. Ще ми ги предадете ли доброволно или не?

— Не зная за никакви документи! — заинати се банкерът.

— Така да е, но разровят ли се зад часовника, няма да намерят само въпросните документи!

— И какво друго?

— Сбирка от присвоени скъпоценности, чийто законен собственик стои пред вас. Ще продължавате ли да отричате?

Банкерът залитна, бе принуден да се вкопчи в облегалката на стола.

— Изгубен съм! — изохка той.

— Още не — успокои го Курт. — Няма грешник, който да не може да бъде опростен, стига да се покае и си признае. Че сте задържал моята собственост, съм готов да ви простя, веднага щом ми я върнете. А и другото вероятно все още може да се оправи. Като племенник на човек, обвинен в държавна измяна, хер фон Платен не би имал право да продължи службата си. Аз обаче ще се съобразя с приятелството и ще потърся някакъв друг изход.

— Държавна измяна? — смая се Платен.

— За жалост е тъй — отвърна Курт. — Поговори с вуйчо си! Аз ще се оттегля временно в съседната стая.

Отвори вратата и излезе, без да чака някой да му отговори. Настани се на едно кресло в чакалнята и зачака. До него достигаха гласовете на двамата — ту тихо, ту високо. Мина доста време, преди вратата да се отвори и показалият се Платен го помоли да влезе. По вида му личеше, че е водил тежка битка. Валнер седеше като смазан на един стол и дишаше трескаво. При влизането на Курт се надигна и произнесе механично, сякаш го бе научил наизуст:

— Хер оберлейтенант, от дълго време съхранявам една пратка от Мексико. Въпреки всичките ми старания да открия получателя, това ми се удаде едва днес. Вие сте този. Пратката ще ви бъде предадена непокътната.

След известна пауза, сякаш търсил думи, Валнер продължи:

— Неотдавна един непознат, който се назова Шоу, депозира при мен няколко документа. Не ми е известно съдържанието им, но зная, че трябва да бъде доведено до знанието на някой си Хелбитов. Нарочен човек ще дойде да ги вземе. Кой, нямам представа. Тъй като ме уверявате, че съдържанието им е опасно за мен, радвам се на възможността да ви ги предам, като ви давам честната си дума, че вече никога няма да приемам на съхранение подобни неща. Ще имате ли добрината да ме придружите до павилиона?

— С удоволствие, хер Валнер.

Банкерът тръгна напред и другите го последваха. Напуснаха стаята и се отправиха към къщичката в градината. Банкерът отвори и ги поведе към третото помещение. Свали часовника от стената, отключи сейфа и каза:

— Ето, хер оберлейтенант!

Курт посегна. Освен ковчежето и снощните документи, намери и пакет други книжа, които разтвори и прегледа. При всички случаи бяха онези, които бе донесъл Шоу.

— Наистина ли е толкова важно съдържанието? — поинтересува се Платен.

— Извънредно много! — Курт забеляза, че Валнер се е отдалечил и продължи: — Касае се за грандиозна коалиция срещу Северна Германия или по-точно срещу Прусия. Главният куриер беше онзи капитан Шоу, когото господата от Гвардията толкова радушно бяха поканили в казиното си. Аз му отмъкнах секретните документи. Това бе заслугата, за която се спомена и на която дължа „Червения орел“. Снощи, след като си тръгна, имах късмет да подслушам разговора между Шоу и твоя вуйчо. Този е бил привлечен в подривната дейност с обещанието да го направят министър на финансите на новото кралство Вестфалия.

— Нещастникът!

— Не нещастник, а късоглед и лековерен. Аз съм длъжен да предам тези документи, ала ще направя всичко възможно да го спася.

— Стори го, Курт! Водих с него ожесточена борба, но той обеща за в бъдеще да бъде предпазлив. Вземи си твоята принадлежност, а аз оставам със съзнанието, че ти дължа благодарност за проявената към моя сродник милост!

Той обгърна ковчежето, а Курт взе документите. Двамата напуснаха павилиона, без да видят някъде Валнер. Отправиха се към стаята на Платен, където Курт свърза завладените документи в общ пакет. Още не беше свършил, когато се появи лакеят:

— Хер фон Платен, бързо, елате по-скоро при хер Валнер! — извика той.

— Какво иска? — попита Платен.

— Какво иска? Ох, нищо, нищичко не иска. Струва ми се само, че той е… той е…

— Е-е, какво той?

— Той е болен, много болен.

— Какво му е? Доведи доктора!

— Ох, докторът вече с нищо не може да му помогне.

Платен подскочи и изгледа втренчено слугата:

— Не може вече да му помогне? О, какво се е случило? Къде е вуйчо?

— В неговата стая. Аз трябваше да му известя за един хер и когато влязох, той лежеше на стола и… и… беше мъртъв.

— Невъзможно! Та ние току-що разговаряхме с него! Слизам веднага, незабавно!

Той тръгна, а Курт остана в стаята. След известно време Платен се върна пребледнял, закрачи напред-назад и заговори:

— Имаш право, драги Курт, късоглед е бил. Това доказва и последното му деяние. Така и не разбра кое е вход, кое изход. А може и да не е могъл да преживее загубата на присвоеното имущество. Той умря в греховете си. Бог да се смили над душата му!

Четвърт час по-късно Курт се намираше на път за дома. Носеше със себе си цяло състояние, ала много по-ценни от него бяха секретните книжа, с чието предаване би изразил благодарността си за отличията, които бе получил.

Най-напред се отби при майка си. Колко удивена остана добрата жена, когато той отвори сандъчето и съзря искрящите накити. Но скоро от очите й рукнаха сълзи. Прегърна сина си и въздъхна:

— Всичко това може да струва много, твърде много, ала аз хиляди пъти бих предпочела да се бе завърнал баща ти. Прави каквото искаш с тези неща, аз обаче не искам да ги виждам.

Той й предаде връзката документи, за които капитанът не биваше да узнае, но занесе ковчежето при него. Разправи как са стоели нещата и му показа съдържанието.

— Мътните го взели, сега момъкът ще се възгордее! — изръмжа под мустак Роденщайн. — Защото богатството прави човека високомерен и коравосърдечен!

— Мен не, скъпи кръстнико — увери Курт усмихнато.

— Е, нека бъде така! Но каква смяташ да я захванеш с тия неща, а?

— Ще подаря всичко.

— Човече, ти си полудял!

— Не съм, и все пак ще подаря всичко. Розичка ще получи всичките му тук джунджурии.

— Розичка? Хмм, идеята не е лоша. Ама защо пък точно тя?

— Защото единствено тя е достатъчно красива и добра да носи подобни съкровища!

При тези думи очите му заблестяха и старият хауптман, иначе не особено вещ в сърдечните работи, разбра всичко. Закани се усмихнато с пръст:

— Ей, май ми се струва, че си се влюбил, човече! Не прави глупости! Ако непременно държиш да станеш някой окаян тип, търси си семейния кръст от твоята среда, ала Горската роза не е за теб. Мястото, където расте, е прекалено високо!

— Драги кръстнико, аз умея да се катеря.

— Е, да, да — ухили се старият, — щом един оберлейтенант може да достигне небесните висини, като нищо и на мен — хауптман и Главен лесничей — Господ ще чуе жалбите! И тъй, прави каквото си наумил с вехториите, само голям залък не си пожелавай и ни остави Горската роза да си вирее неотрязана! Отбележи си го!

 

 

Със следващия влак Курт потегли отново към столицата. Лудвиг го придружаваше. Пристигнаха в Берлин късно вечерта. Въпреки всичко Курт още от гарата побърза да се отправи към жилището на Бисмарк.

Прозорците ярко светеха. Навярно министърът имаше гости. Портиерът поиска да запита лейтенанта за желанието му, ала той го подмина бързо и изкачи стълбището. Лакеи сновяха нагоре-надолу, а в приемната Курт бе посрещнат от камериера.

— Какво обичате? — осведоми се той.

— Да говоря с екселенц.

— Няма да я бъде. Екселенц е на вечеря, а и тук въобще си е само за гости.

— Все пак екселенц веднага ще дойде, ако споменете името ми!

Слугата огледа критично оберлейтенанта и подметна едно подигравателно: „Я гледай ти!“. Ето защо Курт бръкна във вътрешния си джоб и отвърна рязко:

— Ето визитната ми картичка. Незабавно доложете за мен!

— Съжалявам, не мога да го сторя, защото…

— Заповядвам ви да съобщите за мен!

Човекът отскочи, като чу да му крещят по тоя начин. Не се осмели повече да протестира и изчезна в залата. Само след няколко мига вече се връщаше.

— Последвайте ме! — покани с почтителен тон и отведе Курт в някакво помещение, където вече се намираше Бисмарк.

Той пристъпи към оберлейтенанта и заговори:

— Вас винаги съм готов да приема, независимо от обстоятелствата, хер оберлейтенант. Вие оказахте още една неоценима услуга на държавата. Благодарение на вашата телеграма онзи руснак бе задържан и в шапката му се намериха документи от такава важност, че можете да бъдете уверен в нашата благодарност. Но как се добрахте до сведенията за тази тайна?

— Преди да отговоря на въпроса, позволете, Ваше превъзходителство, да ви предам тези книжа.

С тези думи Курт разтвори пакета и го подаде на канцлера.

— Вярно, че съм ангажиран с гостите си и нямам свободно време за четене, но поне наслова… о-о!

Той бе отворил първия документ, но не се ограничи само с наслова, а продължи да чете нататък. Сетне посегна към втория.

— Седнете! — предложи на Курт.

Този се подчини, а Бисмарк продължи с четенето. Очите му сякаш поглъщаха редовете, а върховете на мустаците издайнически трепкаха, което при него бе сигурен признак за голямо вътрешно напрежение. Най-сетне свърши, обърна се към Курт, който се изправи и го изгледа с такова удивление, че оберлейтенантът почти се смути. После запита полека с тон, в който прозираше смайването му:

— И още веднъж ще ви запитам, хер оберлейтенант: Как попаднахте на тези документи?

— Капитан Шоу, който ни избяга тук, ги оставил на съхранение у един банкер в Майнц на име Валнер, а той ми ги предаде, когато го убедих, че съдържанието им е като динамитен патрон за него.

— И той знаеше съдържанието?

Под погледа на великия мъж, изпълнен със строгост, на Курт бе невъзможно да излъже.

— Екселенц, той е мъртъв — изрече.

— Самоуби ли се? — запита проницателният мъж.

— Да.

— А! Разкажете накъсо!

— Вече имах честта, Ваше превъзходителство, да ви опиша обстоятелствата около мен и фамилията Родриганда в присъствието на Негово Величество. Последната ми преживелица е в тясна връзка с тях.

Той разказа за изчезналата част на Кралското съкровище и как с откриването й се е добрал до тайната на предателя. Щадеше, доколкото бе възможно, банкера, ала все пак когато свърши, Бисмарк вметна:

— Снизходителната редакция на рапорта за вас е също такава голяма чест, както и самото разкриване на тайната. Навярно си имате някаква причина да проявявате снизхождение, но ви уверявам, че пред мен можете да говорите откровено, без да подхвърляте на риск благородното си намерение. С удоволствие ще приема причините ви, стига това да може да стане без колебание. И тъй, ще ви помоля да говорите открито.

Сега вече и дума не можеше да става за скриване. Курт разказа всичко. Лицето на Бисмарк прие покъртен израз. Когато Курт свърши, той му подаде ръка:

— Хер оберлейтенант, аз ви ценя! Нека тези думи за вас имат значението на орден. Върху вашия приятел Платен няма да падне ни най-малка сянка. А за намерението, което имахте към приятеля си, искам да ви наградя и желая да се явите утре в десет часа при мен. Ще отидем заедно при краля за да чуе от собствената ви уста как ви е провървяло да ни окажете още една голяма услуга. А сега трябва да се връщам. Очаквам да бъдете точен.

Бисмарк подаде още веднъж ръка на младия човек и изчезна в залата. Като опиянен слезе Курт по стълбите. Още от гарата беше изпратил слугата си Лудвиг към къщи и сега, като се прибра, завари близките си около отвореното ковчеже. Всички тръгнаха към него да го поздравят, ала той ги спря с думите:

— О, аз преживях нещо много повече. Идвам от Бисмарк.

— От Бисмарк? — прозвучаха наоколо учудени възгласи.

— Да, и той ми даде нещо повече от стойността на тези скъпоценности. Каза ми: „Хер оберлейтенант, аз ви ценя! Нека тези думи за вас имат значението на орден.“ А после ме покани утре в десет часа при себе си, за да отида с него при краля. Това ми е по-скъпо и от златото и скъпоценните камъни.

Сега бе притиснат да разкаже как се е случило всичко, ала той си окачи една комично-важна физиономия и отвърна:

— Касае се за извънредно сериозна държавна тайна, която не бива да издавам.

— Виж го ти дипломата! — засмя се граф Мануел. — Сякаш е дясната ръка на Бисмарк, толкова се надува.

— О, още не е, но може и да стане — подхвърли Розичка. Но едва бе изговорила тези думи, забеляза, че са твърде смели и палеща червенина заля милото й личице.

Майка й я помилва по страната и изрази съгласие:

— Да, той притежава черти на истински мъж, а при това и късмет. Убедена съм, че ще заговорят за него. Но, мили Курт, какво възнамеряваш да правиш с накитите?

— Този въпрос вече ми бе зададен от хер хауптмана — усмихна се той.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че искам да ги подаря на обичаната от всички ни Горска роза.

Всички се засмяха. Розичка пламна отново, а майка й Розета подпита:

— И какво отвърна славният ветеран?

— Хмм, каза, само голям залък да не си пожелавам, защото хич не съм бил оня тип, дето щял да подари нещо на Розичка.

— Вероятно само е имал предвид, че такива скъпоценности представляват съкровище, което не бива току-тъй да се подарява, а трябва да се съхранява. Всички ние ще бдим над него, за да ти остане непокътнато.

 

 

А когато по-късно Курт се бе прибрал в стаята си, на вратата тихо се почука. Горската роза подаде главица:

— Курт, наистина ли искаше да ми го подариш?

— Да, Розичка — отвърна й.

— Нека се съхранява добре, защото един ден може да го приема.

— Никой друг освен теб няма да го получи.

При тези думи обхвана главицата и намери в бърза целувка устните й, а Розичка прошепна пламенно:

— Хауптман Роденщайн е една стара мечка! Тържествено ти заявявам, че ти вече си човекът, който нещо ми подари! Нали така, любими Курт?