Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (12)

12. Очи в очи

Лицата, които щяха да участват в дуела, не дочакаха края на забавленията, а се отправиха по домовете си да се подготвят. Курт седеше на запалена лампа в стаята си и четеше прочутите съчинения на генерал фон Клаузевиц. Утрото настъпваше и нейната светлина започна да отслабва. На вратата тихо се почука и на последвалото „Влез!“, в стаята пристъпи Розичка, напълно готова за излизане.

— Добро утро, Курт! — поздрави тя и му протегна ръка. — Спа ли?

— Не — отвърна той.

— Направи ли си завещанието? — запита го шеговито.

Лицето му стана много сериозно, докато отговаряше:

— Скъпа моя Розичка, един дуел дори и за най-добрите фехтувачи и най-сигурните стрелци е съмнителна работа. Дали ще владее майсторски всички оръжия, човек все пак си остава уязвим. И да се избави щастливо, мисълта, че някой е ранен или дори убит, при всички случаи е угнетителна.

— Имаш право, скъпи Курт. Но аз не се тревожа за теб. А що се отнася до твоите противници, комай само от теб зависи да отпаднат всички угризения на съвестта. Ти си чул, че желаят смъртта ти.

— Но пък аз не искам да ги убивам.

— Моля те най-настоятелно, да не отиваш дотам в снизхождението си, че сам да се подложиш на опасност. При това се говори, че Рафенов е умел фехтувач, а полковникът отличен стрелец.

— Не се безпокой! Чувствам, че превъзхождам и двамата.

— А моята панделка, скъпи Курт? Тя ще ти бъде талисман.

— Вече я нося върху сърцето си — усмихна се той. — Обмисли ли дали ще трябва да ти я връщам?

— Зависи дали ще съм доволна от поведението ти спрямо противниците — додаде тя. — Но вече е три и половина.

— Точно за този час бях поръчал на Платен да дойде на близкия ъгъл.

— Тогава трябва да вървиш! О, Курт, ако все пак те улучи някой куршум! — изплака тя тихо. В очите й блеснаха сълзи.

Той я успокои.

— Не се тревожи, Розичка! Ела, трябва да тръгвам.

Тя стисна още веднъж ръката му.

— Върви с Бога, рицарю мой! — Малко след това бе изчезнала.

На края на улицата чакаше Платен, с когото вечерта Курт бе пил брудершафт, в купе с два коня. Курт се качи.

От една странична улица зад тях се зададоха други два впряга.

— Полковникът и Рафенов — извести Платен, който седеше на задната седалка и имаше как да види пасажерите на двете купета. — Те са точни, колкото нас, ала все пак ние ще имаме честта да пристигнем първи. Хайнрих, да не се оставиш ония отзад да те засенчат!

Лакеят плесна конете с камшика в знак, че е разбрал господаря си.

Скоро излязоха през Халешен Тор и се отправиха към хълма. Когато стигнаха пивоварната, имаше още десет минути до четири. Кочияшът зави по един страничен път в парка и накрая спря на открито пространство, оградено от храсталак и дървета. Слязоха.

Не след дълго пристигнаха и другите коли. Мъжете се поздравиха със сериозни, мълчаливи кимвания. Слугите бяха разставени като стражеви постове, за да осуетят евентуално прекъсване, а лекарят извади инструментите си и превързочни материали, за да има готовност.

Платен и Голцен прегледаха мястото. Сетне Голцен отиде до купето на Рафенов и извади оръжията.

Рафенов застана до една от сабите, положени от Голцен на земята, а Курт приближи към другата. Полковникът и неговият адютант побързаха да дойдат и да наблюдават от по-голяма близост боя. Майор фон Палм беше с тях. Като неутрален имаше задължението да опита да примири двете страни, поради което пристъпи към тях и запита:

— Ще позволят ли господата да кажа няколко думи?

— Аз позволявам — отвърна Курт.

— А аз не — извика Рафенов. — Бях смъртно оскърбен и всеки опит за помиряване е безполезен.

— При това положение няма какво повече да кажа. Аз бях готов да изслушам хер майора, моля да се отбележи това — заяви Курт.

— Който е готов на обяснение и отстъпки, е страхливец — декларира Рафенов, като вдигна сабята от земята. — Да я започваме!

Курт също взе оръжието си. Двубоят можеше да започне при даден от майор фон Палм знак.

Двамата противници застанаха един срещу друг — Курт спокоен и съсредоточен, другият със здраво стиснати устни и треперещи ноздри. Моментът беше сериозен.

Майорът дигна ръка в знак, че схватката може да започне.

Рафенов нападна устремно със сила, сякаш се канеше да повали слон, ала Курт с лекота отби този Херкулесов удар. Направи мълниеносно движение, влагайки толкова мощ, че сабята изхвърча от ръката на Рафенов.

Секундантите кръстосаха сабите си, за да не може Курт да атакува беззащитния в момента Рафенов. Лекарят бе отишъл да вземе сабята и я върна на притежателя й, който незабавно връхлетя върху Курт.

Двете тежки остриета блеснаха едно срещу друго, разнесе се остър звън, последван от неистов крясък. Произлизаше от устата на Рафенов. Сабята му полетя във висока дъга над полянката и всички с ужас забелязаха, че ръкохватката й все още се стиска от една отсечена ръка.

Курт отпусна оръжието си:

— Хер доктор, вижте дали някой от нас двамата не е станал негоден за военна служба! Нали такова беше условието на хер фон Рафенов.

Последният стоеше неподвижен, втренчил поглед към все още вдигнатата от удара ръка, от която бликаше обилна струя кръв. Сетне политна и неговият секундант побърза да го подкрепи. Раненият не издаваше нито звук. Остави се на доктора да го положи на тревата, оглеждайки мястото, на което би трябвало да се намира ръката му и притвори очи.

— Е, хер доктор, как стоят нещата? — запита Курт.

— Ръката е безвъзвратно загубена — отвърна онзи.

— Имам предвид, изпълнено ли е условието на дуела?

— Да, хер лейтенантът ще трябва да се раздели със службата.

— В такъв случай съм удържал думата си и мога да се оттегля.

— Аз също — рече Платен. А после добави тихо към Курт: — Ама ти се фехтуваш като дявол! Прояви ловкост, каквато надали някой би счел за възможна. Този дуел дълго ще се коментира. И с пистолета ли си така обигран?

— Струва ми се.

— Тогава не е необходимо да се тревожа за теб. Но извинявай, трябва да погледна още веднъж Рафенов!

— Иди, разбира се.

Всички бяха заети около Рафенов. Докторът работеше със сонда и щипци край гладко ампутираната ръка, търсейки вените и мина доста време, докато овладее кръвотечението и превърже раната. Къде от ярост, къде от болки, се чуваше скърцането от зъбите на Рафенов. Сега бе отворил очи и гледаше ръцете на доктора, мятайки от време на време по някой изпълнен с ненавист поглед към Курт.

— Инвалид! — изстена. — Жалък инвалид! Хер оберст, обещавате ли ми да го пречукате?

— Обещавам! — отвърна запитаният, потресен от вида на ранения. — Отхвърлям всякакъв опит за помирение.

— Добре, това отново ми дава сили. Докторе, трябва да наблюдавам боя, не възразявайте!

Лекарят се поколеба.

— При раняване като вашето, всяко вълнение е вредно, но все пак ще ви позволя да останете. Хер фон Голцен може да ви подкрепя. Макар че би трябвало да се отправите с купето незабавно за вкъщи.

— Тъкмо това би причинило най-голямо вълнение и би довело смъртта ми. Не, аз трябва да видя как пада този човек. Сетне по-леко ще понасям липсата на ръката си и факта, че съм инвалид. Не се занимавайте повече с мен, ами почвайте веднага!

Платен бе изслушал този разговор, без да вземе думата в полза на Курт. Сега даде знак на адютанта:

— Хер камарад, аз съм на вашите услуги.

Бранден кимна и двамата се упътиха към средата на площадката. Разстоянието бе маркирано с две забити в земята саби, след което адютантът отиде да донесе сандъчето с пистолетите на полковника. Забелязвайки ги, Курт взе единия, огледа го с вид на познавач и произнесе:

— Много добре! И тъй като не съм се упражнявал с тях, да се надявам ли, че ще ми бъде позволено да направя един пробен изстрел?

— Стреляйте! — каза сухо секундантът на неговия противник.

По лицето на ранения плъзна подигравателна усмивка.

Курт зареди пистолета и се огледа за някаква цел. От надалеч израслия клон на един смърч, висеше шишарка. Той я посочи и извести:

— Ще целя онази шишарка!

Цели се дълго, за да бъде сигурен в изстрела и натисна спусъка. Чу се едно многогласно „хм“ и покашляния. Не беше улучил шишарката, а един клон на разстояние метър от нея, който падна долу.

— Слава Богу, тоя стреля лошо! — помисли полковникът.

Същото си казаха и другите. Платен използва случая да го отведе настрана и каза с голяма угриженост:

— Бог да те пази, скъпи Курт, ако не се справиш по-добре с пистолета, изгубен си! Полковникът даде на Рафенов честната си дума, че ще те застреля, без каквато и да е милост и състрадание.

— Нека опита — гласеше отговорът. — Между другото намирам, че тези пистолети са наистина отлична изработка.

— Как? И още се шегуваш? Въпреки добрия пистолет, ти не улучи целта.

— Напротив, съвсем точно я улучих. Обявих шишарката само привидно, в действително се прицелих тъкмо в онова място на клона, което улучих. Много добре знаеш, че ако ти се удаде да заблудиш неприятеля, наполовина вече си победил.

— Ах, за Бога, ти си страшен противник! — възкликна Платен. — Не бих желал да се бия с теб.

Двамата секунданти заредиха пистолетите. Сетне върху тях бе метната кърпа и всеки от противниците си измъкна оръжие и се насочи към определеното място. Дойде време майорът да направи своето.

— Майне херен! — подхвана той. — Чувствам задължението…

— Спокойно, камарад! — извика му полковникът. — Нито дума да не чувам повече!

Беше видял колко лошо стреля Курт — не знаеше, че е само привидно — и това бе укрепило самочувствието и сигурността му.

— Но аз ще помоля хер майора да продължи — обади се Курт. — Хората няма защо да се избиват, ако има други пътища за уреждане на нещата. Вече поясних, че ще бъда напълно удовлетворен, ако хер оберст ме помоли за извинение.

— Извинение? — викна онзи. — Така може да говори само един безумец! Държа твърдо на споразумението ни, защото дадох честната си дума, че един от двама ни ще остане на полесражението. Да започваме!

Последва обичайното разставяне на противниците и свидетелите. Двамата неприятели дигнаха оръжия. Курт се прицели в ръката на полковника. Леко наклонената му към майора глава даваше да се разбере, че отдава голямо внимание на командата. Касаеше се да изпревари противника, естествено не с очебиен интервал, който биха могли да нарекат безчестен, а само част от секундата да дръпне по-рано спусъка. Майорът започна да брои:

— Едно… две… три!

Изстрелите се разнесоха.

— Господи Исусе! — изрева полковникът и отстъпи няколко крачки назад.

Разреденият пистолет падна на земята и той се улови за дясната ръка.

— Ударен ли сте? — запита секундантът, като се спусна към него.

— Да, в ръката — изпъшка раненият.

Докторът също дотича и вдигна ръката да прегледа раната. Сетне поклати глава и отправи поглед към Курт, който стоеше неподвижен на мястото си.

— Раздробена, напълно раздробена — оповести, докато срязваше с ножици ръкава до лакътя. — Куршумът е преминал през дланта, разкъсал китката и навлязъл в подлакътницата. Поразил е артериите и ето откъде е излязъл през куртката. Вероятно се търкаля някъде наблизо.

— Може ли ръката да бъде спасена? — осведоми се полковникът, изпълнен със страх.

— Не, абсолютно невъзможно, трябва да се отреже!

— Значи негоден за военна служба? — запита Курт.

— Напълно! — отговори лекарят.

— В такъв случай мога да напусна поста си — заяви Курт.

Хвърли пистолета на земята и се отдалечи.

Платен остана на полесражението. Наблюдаваше как лекарят пусна в ход ножа по начин, който изключваше възможността полковникът да потисне болките.

— И аз съм инвалид, и аз! — ревеше той. — Рафенов, чувате ли?

— Дали чувам? — отвърна онзи и въпреки слабостта си, приближи, подкрепян от Голцен. — Тоя човек е в съюз със Сатаната. Надявам се оня скоро да го отмъкне в пъкъла!

— Грешиш — забеляза сериозно Платен. — Онова, което наричаш Сатана, е само съвършено владеене на оръжията. Той е мой приятел и аз не мога спокойно да слушам, когато продължава да се злослови за него, след като е проявил такова чувство за чест и умение. Не той беше, който ви оскърби и все пак не желаеше кръвта ви. Вие искахте да го направите най-малкото негоден за военна служба, а сега самите станахте такива.

След това порицание Платен последва приятеля си.

— Вкаменен съм от удивление — извика Рафенов. — Да не бях ранен, щях да го накарам да застане пред острието ми.

— Раненият лъв и чакалите го лаят — вмъкна полковникът. — Но все още не е свършено с нас. Ау, докторе! Че какво режете толкова? Да не възнамерявате да правите котлети от мен?

— Трябва да търпите, хер оберст — отвърна нахоканият.

— Та това е също дясната ръка! — простена от ярост Рафенов. — Но аз ще се упражнявам с лявата и скоро ще имам такъв опит, че пак ще го призова. Втори път няма да ми се изплъзне!

— Не се вълнувайте повече — помоли лекарят. — Хер фон Голцен, заведете лейтенанта до неговата кола. Нека си върви вкъщи, след един час ще отида при него.

— От мен да мине — прие Рафенов. — И бездруго повече тук няма какво да правя. — Сетне присмехулно добави: — Хер оберст, нещо съм неразположен, мога ли да помоля за няколко дни отпуск?

— Вървете! — изръмжа началникът. — И аз се намирам в същото положение и съм любопитен как ли ще се развие оттук насетне тая болест. Свършвайте вече, докторе, или държите да ме погубите с проклетия си нож?

След известно време купетата затрополяха и окъпаната в утринните зари долина остана безметежна и самотна, както преди.

На същия ъгъл, на който се бяха срещнали, Платен се сбогува с Курт.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита го. — Доброволно ли ще доложиш?

— Още не зная — отговори Курт. — Доброволното донесение май ще е най-доброто. Но сега съм уморен и ще си отпочина, пък сетне то от само себе си ще си покаже какво трябва да се прави.

— При мен за сън не може и да се говори, тъй като службата ме зове. Полковникът и Рафенов ще отсъстват. Предчувствам, че ме очаква един много неспокоен ден. Довиждане, драги Курт!

Платен отпътува с купето, а Курт премина пеша късото разстояние до вилата.

Там още никой не беше буден и успя да се прибере незабелязано. Едва бе стигнал стаята си и Розичка цъфна.

— Ти си невредим! — ахна и в следния миг се намери в обятията му с блеснали от сълзи очи.

Той набързо я информира как са преминали двата дуела.

— И наистина ли не знаеш какво трябва да правиш? — попита тя.

— Не. Формално погледнато би трябвало да уведомя за случая полковника, ама той самият беше от участниците, така че това отпада от само себе си. Първо ще си почина, Розичка, а после ще помисля какво да правя. Засега благодаря на Бога, че избягнах смъртта. Знаеш ли под чия закрила се намирах в тая опасност? Под твоята! С мен беше талисманът, който ми даде.

— А-а, фльонгата! Да, ти си храбър рицар и доблестно защити честта на своята дама.

— Но какво ще стане с талисмана? Искаш ли си го обратно?

Тя се изчерви.

— И това ще се реши, когато си отпочинеш. Такива важни неща трябва добре да се обмислят.

— Ето че из един път стана една доста бодлива Роза! — укори я той. — Беше ми обещала решението за този момент. То зависеше от изхода на битката.

— Хм, да, възможно е да съм го казала. Ама чак толкова пък ли е спешно това решение?

— От ясно по-ясно! — засмя се весело. — Аз наистина трябва да зная дали талисманът ще се откупува или не.

— С целувка?

— Разбира се с целувка.

Беше толкова мила и чаровна. Утринното слънце надничаше през прозореца и обгръщаше красивата девойка с топлите си лъчи. Тя сложи ръка на рамото му и отбеляза:

— Мили Курт, знаеш ли, че съм много доволна от теб? Заради мен ти рискува живота си, ето защо аз ще откупя от теб талисмана, ако това те устройва.

Тогава той посегна към гърдите си, извади апликацията и я подаде:

— Ето я, Роза.

— А ето и целувката.

Постави мигом нежните си ръце на раменете му, приближи издадените си устица към устните му и го дари с целувка — чиста и внимателна:

— Е-е, ами това целувка ли е? — попита той, донякъде разочарован.

— Така мисля — и се засмя дяволито. — Или беше нещо друго?

— Целувка беше, ама както човек целува, да речем, някоя леля, която си е порядъчна грозотия, с дълъг нос и брадавици по него.

— Ти да не си целувал някоя и друга леля, та го знаеш толкова точно?

— О, не, защото да целуваш стари лелки, не е кой знае какво удоволствие.

— Че кого друг?

— Младата, очарователна Розичка!

— Виж го ти, не биваше да го казваш! Ето защо ще те накажа. Хич не ми е и притрябвал твоят талисман. Ето, вземи си го!

Той посегна чевръсто към фльонгата, постави я на масата зад себе си и произнесе с важна физиономия:

— Само че тая работа не става така просто!

— Но коя, скъпи Курт?

— Повторното предаване на талисмана. В тези толкова сериозни неща човек е длъжен да постъпва справедливо и безкористно.

— Ти винаги си бил такъв. И какво имаш предвид?

— Ти заплати талисмана. Щом пак ми го предаваш, то и аз съм длъжен да ти върна обратно заплатеното.

Сърцето й лудешки затупа, челото и слепоочията зачукаха, по страните плъзна жар. Пред очите й внезапно причерня и ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Вече не виждаше ли или беше затворила очи? И самата не знаеше. Само почувства една ръка да поляга на рамото й.

— Розичка, мила, ама погледни ме де!

— Не! — пророни едва чуто.

— Сърдиш ли ми се, моя Горска розо?

— О, не, не, мили Курт! — промълви.

— О-о, в такъв случай бих желал да излекувам очите ти, които не можеш да отвориш!

И тя почувства на дясното, а сетне и на лявото си око две парещи устни. Притиснаха се към двете закачливи трапчинки, докоснаха устните — изпърво леко, после по-плътно и по-плътно. Розета беше като замаяна и едва ли бе в състояние да си обясни обхваналите я мисли. Трябваше ли да се отбранява? О, не, беше омагьосана, не би могла! И сърдита не му беше, защото на прозвучалия сега въпрос:

— Сърдиш ли ми се, Роза моя? — отвърна от дълбочината на сърцето си:

— Не, Курт!

Той отново я притисна в прегръдките си, докато в коридора не се чуха тътрещите стъпки на майордома, заел се с всекидневните си задължения.

Едва сега отвори очи, тъй като Курт бързо я бе освободил. Той стоеше пред нея, такъв, какъвто никога не беше го виждала. Това не бяха неговите очи и лице и все пак бе той. Дали причината не се криеше, че цялото й същество се стремеше към него? А сега взе ръцете й в своите, взря се дълбоко в очите й и изрече с нежност:

— Виждаш ли, мила моя Роза, ето това беше целувка.

В този миг естеството й се възвърна и тя произнесе закачливо:

— Не като при някоя леля?

— При това стара!

— С дълъг нос!

— И много брадавици по него!

И двамата се разсмяха сърдечно на сполучливото сравнение за стара леля и Розета съвсем забрави за дуела, нито пък се сети, че е внучка на граф. От своя страна пък Курт забрави, че е моряшки син и причина за всичко бе интимният им разговор. Розичка първа се върна в настоящето.

— Вече трябва да си тръгвам — каза, сякаш се извиняваше.

— О-о, колко жалко! — съжали той, като че имаше неотменно право на нейното присъствие.

— Ами тогава до скоро, мили Курт!

— До скоро, любима моя Роза! Сега ще опитам малко да поспя и непременно ще те сънувам!

— Ще ми разкажеш ли?

— С най-голямо удоволствие!

А когато остана сам сред стаята, цялата му душа възкликна възторжено:

— Ох, как я обичам!

Междувременно Розичка се прибра потънала в мисли в жилището си.

„Какво беше това? Какво сторих! О, мили Боже, не бива да казвам на мама, в никой случай!“

Закрачи напред-назад в стаята, докато по едно време се почука и бе принудена да пусне момичето, което й прислужваше. То се учуди да види господарката си вече на крак, ала удивлението му нарасна, когато влезе в спалнята и забеляза недокоснатото легло.

— Боже мой, нима изобщо не сте си лягала? — попита.

— Не — гласеше краткият отговор. — Донеси ми шоколада, след което ще изляза с каретата.

Беше осем часът и още рано за визити, когато лакеят отвори вратичката на каретата и Розета се качи.

— При министъра на войната! — нареди на кочияша.

Трополенето на колата се изгуби в далечината, без Курт да е чул и видял нещо, тъй като в момента се намираше в обятията на красив сън, който по-късно щеше да разправи на своята Розета.

Негово превъзходителство още не приемаше и трябваше да се чака — кочияшът вън на капрата си, а Розичка горе в приемната, понеже лакеят не се бе осмелил да настоява да остане в чакалнята.

Когато министърът стана, бе известен, че фройлайн Стернау моли за разговор, който бил толкова неотложен, че тя дръзнала да го обезпокои в един такъв ранен час. Името му бе добре известно и той побърза с тоалета и скоро бе пред нея.

От предното помещение лакеят чу дамата да говори дълго и без да прекъсва, изглежда нещо разказваше. Последва оживен диалог, а когато фройлайн излезе от приемната, лицето й радостно сияеше от добития успех. А Негово превъзходителство издаде заповед лейтенант Платен от гвардейските хусари незабавно да се яви на доклад.

При завръщането си вкъщи, Розичка завари близките си вече събрани. Бяха се учудили, че е излязла с карета, а като спомена, че идва от министъра на войната я засипаха с куп въпроси и ще не ще, трябваше да разкаже всичко.

Междувременно Платен с немалък страх узна, че трябва да отиде при министъра на войната. Намираше се в казармения двор и с възможно най-голяма бързина се отправи към къщи да сложи парадната униформа. Беше убеден, че нещата касаят изключително дуела. Но откъде би могъл министърът да почерпи сведения?

Когато влезе в чакалнята, лакеят изглежда вече го очакваше, понеже запита:

— Хер лейтенант фон Платен?

— Да.

— Екселенц е още зает. Влезте засега тук!

Той го поведе покрай няколко врати до една друга и отвори. Платен едва не отскочи стъписан, тъй като видя пред себе си малка, богато обзаведена дамска стая, в която седеше… фрау министершата с книга в ръка. При неговата поява тя се надигна леко и му кимна благосклонно:

— Но елате по-близо, хер фон Платен! Моят съпруг има да уреди още някои дребни неща, ето защо наредих да ви въведат при мен, за да ме осведомите междувременно за интересните събития, чийто свидетел сте бил, както разбрахме.

Той се настани и зачака с любопитство какво ще стане по-нататък. Една врата, водеща към съседната стая, беше леко открехната и през пролуката падаше сянка, която можеше да произхожда само от човек. Тази констатация напълно изясни положението на лейтенанта. Министърът е уведомен за дуела, има си причина да не се запознава с нещата първо по служебен път и докато Платен разказва на госпожата, министърът ще слуша от съседната стая всяка негова дума и ще вземе ответни решения. Че бяха извикали тъкмо него, секундантът на Курт, можеше само да се предугажда, че имат особени съображения.

— Говори се, че познавате лейтенант Унгер от гвардейските хусари? — поде високата особа.

— Имам честта да съм негов приятел — отговори Платен.

— В такъв случай ще бъда и добре осведомена. Запознайте ме без заобикалки с нещата! Този лейтенант бил ли се е тази заран?

— Действително. Нямам заръка да отричам факта.

— С кого?

— С полковника и лейтенант Рафенов от неговия ескадрон.

— А изхода от тези двубои?

— Унгер отсече дясната ръка на Рафенов и раздроби десницата на полковника. По този начин двамата станаха неспособни за по-нататъшна служба.

— Боже мой, какво нещастие! Разкажете!

Платен информира за официалния заговор, възникнал срещу Курт още преди постъпването му в полка, за приема при началниците, действали по буквално възмутителен начин и за доблестното, сдържано поведение на оскърбения. Той описа истината, и то като приятел, така че върху Унгер не можеше да падне и сянка укор. И когато свърши, събеседницата му възкликна с тон на най-живо съчувствие:

— Благодаря ви, хер лейтенант. Вашият приятел всъщност е отличен човек! От това, което чух от вас, той има данни за едно блестящо бъдеще. Но какво възнамерява да прави, за да избегне последиците от тези нещастни дуели?

— Да избегне? — попита Платен. — Екселенц, Унгер не е мъж, който би избегнал последиците на дадено събитие, за което впрочем не носи ни най-малка вина. Убеден съм, че ще се представи пред съответната инстанция.

— Изглежда му отдавате пълно доверие.

— Екселенц, има хора, които извоюват доверието си с щурм. Унгер принадлежи към тях.

— И все пак цялата тая работа си остава безкрайно тягостна. Човек не говори с удоволствие за подобни неща и аз най-настоятелно ще ви помоля да не споменавате, че тя е била предметът на нашия разговор.

Сега той забеляза, че въпросната сянка е изчезнала и с нея, разбира се, и министърът. Дамата се поклони с любезна усмивка и той се сбогува с дълбок поклон. Едва бе затворил вратата и лакеят го помоли да влезе в стаята на Негово превъзходителство, който вече може да го приеме.

Той пристъпи в работния кабинет на министъра и го завари привидно задълбочен в лежащата пред него папка. При появата на лейтенанта я затвори, надигна се и му кимна с блага усмивка. Сетне огледа изпитателно младия човек и подхвана приятелски:

— Повиках ви, за да ви възложа една необикновена задача, хер фон Платен. И след няколко мига, сякаш търсеше думи, продължи: — Чух, че тази заран е бил предприет малък ловен излет, в който сте участвал и вие, лейтенант?

Платен тутакси схвана намерението му. Министърът искаше дуелът да се възприеме като ловна партия, при която по някаква случайност са били ранени двама офицери. Ето защо отвърна с утвърдителен поклон:

— Тъй вярно, екселенц!

— За съжаление чух — продължи министърът, — че начинанието не е приключило благополучно. Двама от въпросните господа като че не са взели предвид, че с опасни оръжия човек винаги трябва да е предпазлив и са се наранили?

— За жалост, така е, екселенц. Наистина не с опасност за живота, но нещастието е такова, че според лекаря последицата е негодност за военна служба.

— Това е много печално. Но бих казал, че вината си е изцяло на тези двама господа. Новината сигурно вече се разнесе?

— Убеден съм в противното, екселенц.

— В такъв случай желая всичко това да остане в най-дълбока тайна. Отправете се незабавно при въпросните господа и ясно им дайте да го разберат. Двамата ранени надали ще имат желание да напускат стаите си, но пък никой и не бива да ги вижда в това състояние, поради което им запретявам чрез вас да не приемат никакви посетители. Нека господата се държат така, сякаш се намират под домашен арест. Аз имам един разговор с Негово Величество и ще вмъкна в доклада случая. Точно в единадесет часа ще ми докладвате още веднъж!

Едно леко движение на ръката подсказа на лейтенанта, че е свободен. Той се упъти най-напред при полковника, твърдо решен, нито с него, нито с Рафенов да води милозливи разговори.

Намери полковника да лежи в леглото, обкръжен от домашните си. Домакинята пристъпи към него с почервеняло от гняв лице и викна:

— А-а, лейтенант Платен, искам да ви кажа…

— Моля, уважаема фрау — прекъсна я бързо, — така кратко лейтенант Платен съм наричан само от моите камарад, и то единствено от тези, чиято дружба им позволява да употребяват това иначе невъзприето съкращение.

Тя се стъписа, но после продължи с още по-висок тон:

— Е добре, многоуважаеми хер лейтенант фон Платен, искам да ви кажа, че начинът, по който е подреден моят съпруг, е направо гадост!

Платен очакваше, че полковникът ще я среже за тая злостна нападка, ала тъй като това не стана, отвърна:

— Ако може да става дума за гадост, то тя е извършена най-малко срещу хер оберст. Аз ще пренебрегна този силен израз, понеже сте дама, а и като съпруга не сте в състояние да съдите безпристрастно.

— О-о, много добре ще я отсъдя аз тая работа. Още в предобеда ще отида при генерала и ще изискам да подири сметка на оня, дето е осакатил така началника си.

— В състояние съм да ви спестя тая стъпка, тъй като идвам по заповед на Негово превъзходителство министъра на войната.

— Ах! — възкликна тя уплашено.

Раненият надигна изненадано глава.

— От екселенц? — запита. — Какво ще ми предадете?

— Нареждането никой да не говори повече по нашия въпрос. Не бива да напускате стаята и да приемате посетители.

— Я гледай, да не би да съм арестант?

— Точно това имаше предвид екселенц. Подтикнат от необикновеното си благоразположение към моя приятел Унгер, министърът приема, че сте се наранил случайно при някакъв ловен излет. При това положение се очаква да предпочетете влиянието на вашия презрян противник пред наказанието със затвор. Довиждане, хер оберст!

Той се поклони много официално и излезе, без да го е грижа за впечатлението, което бе направил с думите си.

Рафенов, при когото сега отиде, посрещна словата му с гневно мълчание. След като осведоми и двамата секунданти, неутралния свидетел и лекаря, Платен се отправи към Унгер. Тъй като той още спеше, беше приет от дон Мануел, който нареди да събудят лейтенанта. Курт остана смаян, като научи, че министърът вече е осведомен за събитията. Когато и Платен увери, че и той не може да си изясни това обстоятелство, графът разказа какво е узнал от Розичка. Той помоли Платен да остане за закуска, ала лейтенантът се извини, че го зове службата. Все пак обеща да се върне веднага, щом го освободи министърът. Сбогува се, а другите двама се запътиха към приемната, където се намираха обитателите на вилата.

Курт обхвана ръцете на Розичка и каза с благодарствена усмивка:

— Ти вече си поработила доста активно за мен! Но знаеш ли, Розичка, че прекалено много си позволяваш?

Тя се засмя дяволито и отвърна:

— Та нали трябваше да действам, след като ти предпочете да спиш. А дали съм си позволила много, не е толкова сигурно. Решението на министъра май доказва тъкмо обратното.

 

 

Междувременно Платен се посвети на служебните си задължения и замина при министъра, където нареди да съобщят за него. Този го посрещна с подчертано внимание. Беше застанал до една маса, на която се виждаха няколко запечатани писма.

— Вие сте точен, хер лейтенант, и това ми е приятно, тъй като знам, че господата от вашия полк по това време се събират на втора закуска. Вероятно и вие щяхте да вземете участие?

— Така съм свикнал, екселенц — отвърна Платен.

— Е добре, ловният излет, за който днес разговаряхме, е организиран в казиното и там ще завърши. Ще отидете при полковник фон Мерцфелд и ще му връчите тази записка. Той ще се запознае със съдържанието й, след което ще я прочете в казиното на всеослушание, и то в присъствието на вашия приятел Унгер, когото ще уведомите! Това е всичко. Вашето поведение в цялата тая работа има моето живо одобрение.

Докато изговаряше тези думи, запечата нотацията в един плик и го предаде на Платен. Онзи се отдалечи с преливащо от радост сърце. Похвали от подобна инстанция са нещо рядко.

За по-бързо взе файтон и отиде да информира най-напред Курт. Беше поканен да остане за по-дълго, ала трябваше да изпълни получената заповед и да потърси полковник фон Мерцфелд.

 

 

Курт бе любопитен да разбере какво ще последва в казиното. Ето защо веднага се приготви за път. Когато влезе в залата, Платен още не беше там, ала в помещението почти нямаше празно място. Балът на Великия херцог трябваше да бъде обсъден и по тая причина всички се бяха стекли насам.

Само полковникът и Рафенов отсъстваха. Подозираше се защо, но никой не разпитваше, макар да присъстваха неутралният свидетел и двамата секунданти, които биха могли да дадат информация.

Когато влезе Курт, настъпи видимо смущение. Бяха го бойкотирали, но на бала видяха под каква могъща закрила се намира. И въпреки че не искаха да изменят на себе си, не можеха и да не го забележат, и ето как бе отвърнато на неговия поздрав, по начин — нито учтив, нито оскърбителен. Без да обръща внимание на това обстоятелство, той се настани, поръча чаша вино и се зае с вестника.

След известно време дойде Платен и седна до него.

— И така? — попита Курт.

— Оберст фон Мерцфелд естествено се учуди на заповедта, която му предадох. Имам си своите догадки за неговата роля тук.

— Не е трудно да се досети човек. Той ще приеме нашия полк.

— А предписанието? Какво ли съдържа?

— Ще изчакаме.

Не след дълго се появи и полковникът. Когато влезе, всички очи се насочиха с неприятна изненада към него. Един полковник от обоза? Какво търсеше тук? Защо бе дошъл с парадна униформа и ордените си на гърдите?

Всички се надигнаха, изразявайки почитта си към неговия ранг. Подполковникът и майорите отидоха да го посрещнат с „добре дошъл“. Той подаде ръка на тримата и заговори:

— Благодаря за доброто посрещане, майне херен! При вас ме води служебен въпрос, а не желанието да взема участие във вашата закуска. — Извади нотацията, която бе получил и продължи: — Негово превъзходителство, хер министърът на войната, изпрати заповед по хер фон Платен да сведа до знанието ви няколко разпореждания, майне херен, съблюдавани от най-високо място.

Наоколо се разнесе едно „Ах!“ — изразяващо всеобщото учудване. Министерски декрет в казиното? Не полкова заповед? Такова нещо още не беше се случвало! И тази заповед трябваше да оповести един полковник? Предал му я Платен? И защо точно той?

Погледите на присъстващите се насочваха ту към Мерцфелд, ту към Платен. Последният се направи, че не ги забелязва, а полковникът отвори плика и извади предписанията. Последователността им бе номерирана.

— Ще ви помоля за внимание, майне херен. Номер едно!

Той прочете гласно кратките редове. Те съдържаха освобождението от длъжност на полковия командир фон Винслоф. Разпореждането предизвика огромно изумление.

— Номер две, майне херен! — надвика гълчавата полковникът. Врявата стихна. Онова, което чуха, бе също така изненадващо, както предишното. Лейтенант Рафенов се уволняваше, без право на пенсия — като полковникът. Не ставаше дума за подаване на оставка.

— Номер три!

Хората се вслушаха с повишено внимание. Оберлейтенант фон Бранден се снемаше от длъжност адютант и заедно с лейтенант фон Голцен се преместваше в обоза.

Въпросните двама присъстваха. На пребледнелите им лица се изписа страх. Гвардейски хусари — премествани в обоза, та това направо си беше унижение! Останалите искаха да им изкажат съчувствието си, ала не посмяха. Всички погледи се отправиха към Курт. Ясно бе, че всичко се правеше за негово удовлетворение.

— Номер четири!

Още ли имаше? Какво щеше да последва? Разбраха го веднага. Подполковникът, майорът и ротмистърът от ескадрона на Курт се местеха в действащата армия — по тяхно собствено желание, както се каза. По този начин бе подсладен хапът, който получаваха.

Номер пет назначаваше полковник фон Мерцфелд за командир на гвардейския хусарски полк. Платен се издигаше в чин оберлейтенант и придаваше към полковника като адютант. В заключение бе прочетено и името на Курт. Той също бе повишен в оберлейтенант от хусарската гвардия, но се командироваше в Генералния щаб.

Това бе отличие, за което човек би завидял и на собствения си приятел, толкова повече на него, когото бяха посрещнали така неприязнено. Най-сетне полковникът дигна глава, запъти се към Курт и, разтърсвайки здраво ръката му, произнесе високо:

— Хер оберлейтенант, радостен съм, че аз бях този, от когото научихте за повишението си. Съжалявам, че засега няма да се намирате в редиците на моя полк, но съм убеден, че в Генералния щаб, където изглежда ви ценят, ще сполучите по-бързо, отколкото в строя, където способностите толкова лесно се подхвърлят на риска да не бъдат дооценени или пропуснати. И имам още да отбележа, че Негово превъзходителство е готов — точно в четири часа — лично да приеме вашата благодарност.

Сега завистта би трябвало да достигне връхната си точка, ала Платен прегърна приятеля и прошепна:

— Когато хукнах след теб от чисто съчувствие, кой можеше да си помисли, че благодарение на теб ще бъда повишен! Погледни, Курт, как надменните господа от Гвардията честитят на стария Мерцфелд! Те на драго сърце биха го пратили по дявола, но тогава самите те биха отишли там, а именно — в обоза. Ела, да си вървим, ти получи най-блестящото удовлетворение, а аз няма повече какво да правя тук. Искам само да се сбогувам с новия командир и да помоля за отпуск. Налага се да отскоча до Майнц.

— До Майнц? — попита Курт. — Значи в близост до родното ми място?

— Да. Вуйчо Валнер ми писа. Касае се за уреждане на едно наследство, така че лично трябва да говори с мен. Вярвам, че ще получа отпуск, от какъвто старият Мерцфелд също ще се нуждае за известно време, докато се ориентира.

— Вуйчо ти не беше ли банкер?

— Да, както вече ти казах, и той като мен е роднина на досегашния ни майор.

Платен приближи до полковника да помоли за отпуск и го получи. Сетне двамата приятели се сбогуваха с новия началник и напуснаха помещението. Курт покани Платен на гости и той обеща да намине вечерта.

С новината, че е произведен в чин оберлейтенант и призован в Генералния щаб, Курт причини вкъщи голяма радост. После замина за уречения час при министъра и бе радушно посрещнат от него. След като бе приел благодарността му, екселенц подхвана:

— Вие ни бяхте горещо препоръчан, а и ми бе доставен препис от военния отчет, който сте разработил за досегашния ви главнокомандуващ и тогава у мен се оформи намерението да ви използвам. Ето и причината да бъдете отзован в Генералния щаб, естествено при предпоставката за в бъдеще да се предпазвате от известни ловни авантюри, от които хората доста лесно стават негодни за военна служба.

Той изговори тези думи с шеговито-назидателен тон, след което продължи:

— И другото, което искам да допълня, е да се представите на нашия шеф на Генералния щаб. Възможно е, на първо време да ви поверят една мисия, която е както от военен, така и от дипломатичен характер. За целта е нужен човек, притежаващ смелостта на герой, хитростта на детектив и хладнокръвието на възрастен и същевременно да изглежда толкова неопитен и безопасен, че да не привлича нежелано внимание. Вие изглеждате подходящ. Касае се за едно по-продължително пътуване. Давам ви една седмица да се приготвите, като си запазвам правото да зная местонахождението ви, за да мога да ви уведомя, в случай че ми дотрябвате по-рано.

Тези думи ощастливиха Курт. Те съдържаха отличие, което би възгордяло и един висшестоящ офицер. Той отвърна:

— Екселенц, аз съм твърде млад, за да съм сигурен в себе си във всяко едно отношение, но ще напрегна всичките си сили да разреша задачата, която биха ми поставили.

— Вашата скромност ви прави чест. Освобождавам ви с молбата да предадете моите поздрави на графа.

Курт напусна министъра още по-щастлив, отколкото на идване. Реши да отиде до Райнсвалден и да се види с майка си и хауптмана преди дългото пътуване, което му се очертаваше. Искаше да се сбогува с тях, макар и да не знаеше накъде ще го отведе това пътуване.

Вечерта го посети Платен и остана до полунощ. Тъй като и той смяташе да замине на другия ден за Майнц, двамата приятели решиха да пътуват заедно. Лудвиг вече бе потеглил с нощния бърз влак, за да уведоми за пристигането на Курт.