Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (11)

11. „Негово величество кралят!“

Когато Курт се пробуди, слънчевите лъчи вече нахлуваха през прозореца. Леглото му стоеше непобутнато, бе спал на дивана. Предприе една сутрешна разходка из градината, след което се отправи на първа закуска в трапезарията, където останалите вече се бяха събрали. Метна един бърз, изпитателен поглед на Розичка. Изглеждаше бледа, сякаш бе спала малко и сведе очи пред него. Да не би размисълът върху целувката да й бе отнел съня?

Майка й спря красивите си, спокойни очи на лицето му и той прочете в тях нямото обещание, че тайната му ще бъде съхранена.

Сетне дойде време да се отправи към ескадрона. Лудвиг, сега той бе негов слуга, беше оседлал коня — великолепен вран андалузки жребец, подарък от графа. Възседна го и препусна към казармата. Когато зави в нейния обширен двор, ескадронът вече беше по конете. Офицерите бяха в почти пълен състав и очакваха само полковника, за да започнат учението.

Всички очи се насочиха към него. Рафенов също беше тук. Беше се възстановил от вчерашното поражение и когато забеляза новодошлия, се извърна.

— Всички дяволи, какъв кон! — обади се адютантът Бранден. — С какво ли е заплатил моряшкият син това благородно, ценно животно? И него ли смята да язди тоя тип при една обикновена служба?

Курт поздрави другарите си, които едва отвърнаха на поздрава. Само Платен препусна към него, подаде му приятелски ръка и каза високо, така че всички да могат да чуят:

— Добро утро, Унгер! Изискан жребец! Имате ли и други такива красавци в конюшнята?

— Това е конят ми за военна служба — отвърна запитаният. — Другият трябва да щадя.

В този момент пристигна на кон и полковникът. Физиономията му бе навъсена, като от едва сдържан вътрешен гняв. Адютантът препусна към него и поздрави.

— Нещо да ми доложите извън ежедневието? — запита шефът.

— Съвсем не, хер оберст — гласеше отговорът. — Лейтенант Унгер вече постъпи в ескадрона.

— Лейтенант Унгер, напред! — изкомандва полковникът с остър тон.

Курт излезе и застина с коня пред него като бронзова скулптура. Командирът измери униформата, амуницията, коня. С какво удоволствие би открил нещо нередно, но за негово съжаление нямаше за какво да се залови. Сетне премрежи презрително очи и каза:

— До второ нареждане ви освобождавам от служба. Подробностите ще ви съобщя по-късно.

Курт отдаде чест, без мускул да трепне на лицето му, изправи коня на задните крака и в грациозен галоп се стрелна през портата.

След това започна службата.

Учението продължи почти четири часа. Полковникът току-що се бе върнал в канцеларията си и се канеше да се разположи удобно, когато влезе Платен.

— А, добре че идвате, лейтенант фон Платен — изръмжа полковникът с не предвещаващ нищо добро тон. — Имам да ви направя забележка относно снощното ви поведение, което така и не разбрах. Защо позволихте на оня тип да седне до вас, па на всичкото отгоре играхте и шах с него?

— Защото съм на мнение, че невъзпитанието безчести всеки човек и още повече, ако е офицер. И защото предполагам, че щом министърът на войната ни праща един камарад, то и ще очаква от нас да се отнасяме към него като с такъв.

— Но вие знаехте нашето споразумение!

— Аз не съм участвал в него.

— Както ми се стори, дори си тръгнахте с него.

— Именно — смело отвърна Платен. — В Негово лице намерих човек, достоен за уважение. Станахме приятели.

— Я гледай ти! — разяри се полковникът. — Наистина е странно да го чуя. Знаете ли, че по този начин настройвате вашите камарад неприятелски към себе си? Или се надявате да отминат без внимание факта, че вземате под покровителство една шугава овца?

— Вече споменах, че лейтенант Унгер спечели моето уважение и дружба и най-покорно ви моля в мое присъствие да избягвате сравнения от такъв сорт. Впрочем тъкмо по повод него си позволих да ви направя тази визита.

— А-а, да не би като секундант?

— Точно така.

— Мътните го взели, нима наистина се осмелява да ме извика на дуел?

— От негово име настоявам за удовлетворение.

— Крайно непредпазливо от ваша страна! Да не сте забравил, че съм ви командир?

Въпросът бе зададен със заплашителен тон, но все таки Платен отвърна прямо:

— В служебно отношение съм ви подчинен, хер оберст, но при въпроси, касаещи честта, надявам се, всички сме равни. Моят приятел иска удовлетворение и ме помоли да се споразумея с вас, хер оберст.

Онзи шареше възбудено из стаята. Беше попаднал в много неприятно положение, от което едва ли имаше изход. Ето защо заговори:

— Да не би лейтенант Унгер да очаква, че неговият командир ще му се извинява? Идете при майор фон Палм и уговорете каквото трябва. Но си отбележете: удовлетворение с оръжие в ръка давам само на униформата, в която онзи се е наврял, не на хер Унгер! За останалото, знаете, Съдът на честта ще си каже последната дума!

Сетне му обърна гръб.

Лейтенант фон Платен удари токове и излезе. Отиде да потърси лейтенант фор Рафенов. Онзи го посрещна сдържано:

— На какво дължа честта за посещението ти, Платен?

— Честта на моето посещение? Хм, толкова отчужден и официален!

— Ти премина на страната на неприятеля и мога да се обръщам към теб единствено с най-хладна вежливост и те моля да се постараеш да бъдеш такъв.

Платен се поклони.

— Както желаеш. Който защитава един невинен срещу предубеждения, трябва да е готов на всичко. Впрочем няма да ти досаждам дълго, тъй като дойдох само с намерението да ти съобщя адреса на моя приятел Унгер.

— Ха! И за какво?

— Мислех, че ще ти е необходимо да го знаеш, ако ти хрумне да му пратиш някое належащо известие.

— Отгатнал си. Но адреса му хич не искам и да зная, тъй като с основание предполагам, че имаш неговите пълномощия.

— Прав си. Чрез мен той се поставя на твое разположение.

— Това е достатъчно. Моят секундант ще бъде Голцен. Какво оръжие избра твоят тъй наречен приятел?

— Предостави избора на теб.

Очите на Рафенов светнаха гневно.

— Аха — произнесе, — толкова ли сигурен се чувства? Каза ли му, че съм най-добрият фехтувач в полка? Е, аз и без това вече предложих на Голцен, с когото ще уговориш останалото, да настоява за сабя. Щом тоя тип е толкова смахнат… За времето и мястото, ясно, ще се споразумееш с Голцен. Нещо друго имаш ли да кажеш?

— Не. Остава само да се сбогувам с „хладна вежливост“. Довиждане!

Платен посети председателя на Съда на честта, един възрастен ротмистър, който обеща веднага да поеме нещата в ръцете си. Когато отиде при Курт и го уведоми, че Рафенов е избрал сабя, онзи дигна равнодушно рамене:

— На този „почтен човек“ му се иска да ме ликвидира. Той не знае пощада и ще видим дали и аз ще бъда толкова великодушен да проявя снизхождение. Полковникът е страхливец. Не е възможно Съдът на честта да издаде присъда срещу мен. Той вероятно ще поиска пистолети от далечно разстояние и аз съм готов да го пощадя. Закрепостяването е достатъчно наказание за него. Кога мога да очаквам решението?

— Още преди настъпване на вечерта.

— Ще ми донесете ли известието?

— Да, преди да се отправя за бала на Великия херцог в Монбийу. Тук също ви погодиха номер. Вие бяхте в правото си да получите покана, но ви лишиха от нея.

— Оставете това! — засмя се Курт. — Не се нуждая от това картонче, тъй като имам личната покана на Великия херцог.

— Охо! — възкликна Платен. — Значи и вие ще присъствате?

— Така е. Бих искал да ви кажа, че се радвам на благоволението на Великия херцог. Той е разбрал по някакъв начин, че съм бойкотиран и още снощи, когато се прибрах вкъщи, ми поясни, че е организирал бал, за да ми даде публично удовлетворение.

Платен направи жест на смайване.

— Щастливец! — извика той. — Да не сте любимец на Великия херцог?

— Винаги е бил приятелски разположен към мен — обясни простичко Курт. — Между другото ще ви помоля да не споделяте с никой, че ще идвам и аз. Би ме зарадвало разочарованието на нашите камарад, които ме считат само за един нежелан натрапник. Така че ще можете да ми донесете известието в Монбийу, в замяна на това аз ще ви представя на Великия херцог, граф де Родриганда и придружаващите го дами.

— Велики небеса, какво щастие! — провикна се лейтенантът. — Вие сте… за Бога… една загадка, но признавам, че в никой случаи не е неизгодно човек да бъде ваш приятел. А ще ме запознаете ли и с онази сияйно красива дама, за която се отнасяше онзи нещастен облог?

— Разбира се. А сега да се разделяме, любезни ми Платен, за да се подготвим за празника.

 

 

Следобед бе свикан Съдът на честта. Всички негови членове принадлежаха към висшата аристокрация, за които Унгер бе една „шугава овца“, както се бе изразил полковникът. Освен това бяха повлияни от този и ето как се оформи следната присъда: Полковникът се е държал грубо с лейтенанта, а Унгер е проявил неуважение към началството, с което нещата взаимно се компенсират. Следователно Унгер няма право да търси удовлетворение, а полковникът не е длъжен да му дава такова, така че за дуел не може и дума да става. Следваше забележката, че поведението на лейтенант Унгер би могло да бъде наречено безогледно, което е в разрез с извоюваните принципи на коректност в офицерския корпус. Препоръчва му се да се измести на друго място, още повече че нито произходът, нито обноските му са в хармония със светските условия в гвардейския корпус.

Тази присъда бе протоколирана и Платен получи един препис, който да предаде на Унгер. Той явно виждаше, че очакват някаква забележка от негова страна, ала прибра мълком копието и се отдалечи. Хранеше надеждата, че с това заседание нещата няма да приключат.

Полковникът се чувстваше като победител. Считаше, че сега Курт няма да дръзне да напира да влезе в полка и тръгна удовлетворен към къщи да навлече набързо парадната униформа и да вземе дамите, тъй като междувременно вечерта бе настъпила и не биваше да карат височайшия организатор на празненството да чака.

Парк-замъкът Монбийу, живописно разположен край река Шпрее в Шпандауер Фиертел, днес бе пременен с особена празничност. В парка горяха безбройни лампиони, блещукащи вълшебно в обвиващите ги храсти и китки дървета, а стаите бяха залени с море от светлина. Заетата прислуга сновеше насам-натам, а на входа стоеше камериерът на Великия херцог и посрещаше многобройните гости.

Съгласно максимата, че е аристократично да се закъснее, най-напред се бяха появили лейтенантите, след което запристигаха и останалите едни след други — колкото с по-висок ранг, толкова по-късно. Бяха посрещани в предверието от адютанта на Великия херцог и съпровождани до определените им места. Последни дойдоха с дамите си командирът на бригадата и дивизионният генерал.

В голямата зала се виждаха музикантите на корпуса, които щяха да свирят за танците. В момента цареше изпълнено с полугласни разговори очакване. Слугите разнасяха разхладителни и леки закуски, ала от залата за угощения вече се носеше дрънкане на чаши и порцелан, сигурен предвестник за гастронома, че неговият час наближава.

И ето че най-сетне вратата широко се разтвори и бе известено пристигането на Великия херцог. Той пристъпи под ръка с Розета де Родриганда, настояща фрау Стернау. Следваха го дон Мануел с Ейми Дридън, а зад тях Курт и Розичка под ръка.

При появата му господа хусарите ококориха широко очи. Той носеше на гърдите си австрийския орден Желязната корона и военния Мария Тереза, по-нататък хесенския св. Лудвиг, Ордена за храброст и ордена на Железния шлем редом с Кръста за военни заслуги.

Очите на дамите се насочиха към напетия лейтенант, очите на господата пък към неговата дама, която вървеше с пленителна грациозност така интимно под ръка с него, сякаш бе негова сестра.

Присъстващите естествено се бяха изправили. Великия херцог приближи до дивизионния генерал и поиска да го представи на дамата си, след което назова имената на хората от свитата си.

Не е трудно човек да си представи какво въздействие оказа върху лейтенантите присъствието на Курт зад Великия херцог. Адютантът фон Бранден разтвори очи и процеди към Голцен:

— Ей, добре ли виждам! Не е ли това оня Унгер?

— За бога, той е! Имаш право! — отвърна този. — Как се е озовал нехранимайкото в свитата на Великия херцог?

Удивлението на Бранден нарасна, когато погледът му падна на ордените върху гърдите на лейтенанта:

— Дявол ме взел! Пет ордена и един Кръст за военни заслуги! Омагьосан ли съм?

— И под ръка с него файтонджийската дъщеря! Струва ми се, Бранден, с нас са си направили здрав майтап!

— Ще видим, ще видим! Негова светлост тъкмо ги представя. Гръм и мълния! Какво ли казва сега на нашия генерал en chef? — полюбопитства Бранден.

Платен, който стоеше наблизо, отговори усмихнато:

— Представи му лейтенант Унгер и неговата дама и поиска да ги представи на офицерите от гвардейския корпус.

— Още сега да ме отнесат мътните, ако трябва да преживея и това! — възкликна доста високо Бранден. — Та то направо изглежда, като че е замислено някакво величаво удовлетворение за тоя лейтенант!

— И си е така — потвърди Платен. — От достоверен източник знам, че тази танцова вечер е организирана изключително заради Унгер. Той е фаворит на Великия херцог, който смъмря по този начин господа гвардейските хусари.

— Такова нещо още никога не е било, това е грандиозно, за Бога! — отбеляза Бранден. — Сега лейтенантът минава от ръка на ръка. Ето отива към полковника. Слушайте! Обесникът нещо е наумил, виждам да блестят очите му.

Корпусният генерал тъкмо пристъпваше с Унгер и Розичка към полковника.

— Хер оберст — подхвана той, — имам честта да ви представя фройлайн Стернау и хер лейтенант Унгер. Той постъпва във вашия полк и аз го препоръчвам на вашето радушно попечителство.

Полковникът мъчително преглътна. Не успя и дума да отрони и само се поклони вежливо в знак на съгласие. Унгер се обърна към генерала:

— Екселенц — каза, — да не злоупотребяваме с вашата добрина. Ще позволите ли, хер оберст да ви замести и да ме представи на останалите господа?

— Дяволски син! Подозирах нещо такова, личеше по очите му — изръмжа адютантът Бранден. — Сега застави полковника, когото бе извикал на дуел, и който пък заяви, че не го смята за достойно за целта лице, да плюе на вчерашното си поведение и обноски и да ни го представи с цялата му там церемониалност.

Генералът се поклони и каза радушно:

— За мен беше удоволствие да ви окажа тази услуга, но щом вие самият го желаете, предоставям ви на хер оберст.

Той си тръгна и сега полковникът волю-неволю бе принуден да захапе киселата ябълка. По негов знак офицерите от полка се приближиха и той се зае с неприятното задължение да назовава дългата редица от имена пред онзи, когото така жестоко бе оскърбил.

— Благодаря, хер оберст! — рече му Курт хладно, когато привърши. После пристъпи към Платен, представи го на Розичка и добави:

— Той е мой приятел. Не би ли имала добрината да го препоръчаш на Великия херцог?

Тя протегна ръка на Платен и се осведоми:

— Танцувате ли, хер лейтенант?

— Страстно, милостива фройлайн — отвърна той, изчервявайки се от радост.

— След като Курт ми донесе поканата, можете да се запишете. Ще удостоя неговия приятел с първия танц. А сега елате с нас при Великия херцог да ви представим на дамите и господата.

Те се отдалечиха и полковникът остана сам със своите офицери. Извади носната си кърпа, попи с дълбока въздишка потта от челото и призна:

— Малко остана да припадна! Трябва да седна.

Той тръгна към жена си да подири утеха. Сега се образуваха отделни групи, ала при всички разговорът се въртеше най-вече около Унгер и урока, който лейтенантът от простолюдието даде на гвардейския корпус. Дамите бяха във възторг от него. Той бе доказал, че е не само красив мъж, а и мъж в буквалния смисъл на думата. Господата също започнаха да гледат на него с други очи. Но ги очакваше и по-голяма изненада. Високата двукрила врата се разтвори широко и бе високо и ясно обявено:

— Негово Величество кралят!

Великия херцог незабавно се отправи към входа да посрещне високия гост. Той влезе с Бисмарк до себе си, следвани от министъра на войната и един камериер. Последният носеше в ръката си някакъв предмет, обвит със сахтиян, както се разбра при приближаването му.

— Не бих могъл да се въздържа да не се отбия за няколко минути при Ваша светлост — обърна се владетелят към Великия херцог. — Представете ми вашите гости!

Скоро най-високопоставените лица се събраха около Негово Величество, докато останалите слушаха внимателно отдалеч или водеха тихи разговори.

За адютанта Бранден изглежда не бе лесно да млъкне.

— Кралят, Бисмарк и министъра на войната тук? — обади се той. — Това е една голяма чест за нашия полк. Можем да се гордеем. Ах, виждате ли кутийката в ръката на камериера? Главата да ми отрежат, ако не съдържа орден и най-вероятно ще го получи Великия херцог по този публичен, двойно по-уважителен начин. Я вижте, граф де Родриганда и министъра на войната се оттеглиха към прозоречната ниша! Разговарят тихо, лицата им са много сериозни и насочиха погледи към полковника. Майне херен, да се приближим малко към полковника, има нещо, предугаждам го! Като адютант човек понатрупва опит.

Той имаше право, тъй като не мина много време и министърът на войната бавно се упъти към полковника. Като го забеляза да идва, онзи се надигна благоговейно и направи няколко крачки към него.

— Хер оберст, получихте ли писмото ми относно лейтенант Унгер? — запита екселенц с немного любезен тон.

— Имах тази чест — гласеше отговорът.

— И го прочетохте?

— Веднага, както всичко произлязло от ръката ви, Ваше сиятелство.

— Тогава е за учудване, че тези редове са довели до тъкмо обратен резултат от онзи, който съм имал предвид. Сигурно ще си спомните, че най-настоятелно ви препоръчах лейтенанта?

— Разбира се — отговори полковникът.

— И все пак научих, че хората навсякъде са го посрещнали недружелюбно. Мнозина от дворянските глави са кухи и се намират в строя само благодарение на своя произход. Ръководещият военните работи винаги се радва, когато намери човек, на когото може да разчита и толкова по-жалко, когато точно такива хора биват онеправдавани и често дори злонамерено им се създават спънки. Очаквам съвсем определено да чуя в най-скоро време обратното на онова, което бях принуден да констатирам.

Той се извъртя рязко на токове и се отдалечи, докато полковникът остана няколко мига като занесен, след което се върна да седне на мястото си. Дори който не бе чул разговора, бе достатъчно само да го погледне, за да му стане ясно, че здравата е бил скастрен.

— Днес той бе морално унищожен и физически смазан — промърмори адютантът. — Не бих желал да съм на негово място. Този лейтенант се пръсна като граната в нашата идилична среда и едно от парчетата полетя към шефа. Но къде се дяна оня?

— Там до огледалото. Бисмарк говори с него — отвърна Голцен.

— Бисмарк? За Бога, наистина. Каква чест! Бих дал двадесет месечни заплати, стига Бисмарк веднъж да благоволи да ме погледне. Небеса, към него, един Господ знае защо, се насочва и кралят.

Присъстващите погледнаха със смайване към мястото, където стоеше младия човек и с когото двете велики личности бяха проявили добра воля да разговарят. Беше твърде далеч, за да се долови някоя дума, но по лицата на властелините се виждаше, че това не е само акт на благосклонност.

Внезапно кралят направи знак на камериера. Онзи пристъпи към средата на залата и оповести с висок глас:

— Дами и господа, имам честта да ви съобщя височайшето нареждане на Негово Величество, който благоволи да посвети хер лейтенант Унгер в Рицар втора степен на Ордена на Червения орел, предвид извънредно важната услуга, която той в краткото си присъствие при нас оказа на отечеството. Негово Величество същевременно нареди на споменатия хер да бъдат връчени отличителните знаци на ордена и се ангажира да постанови останалото.

Той отвори сахтиянената кутийка, пристъпи към Унгер, който стоеше пребледнял на мястото си и прикрепи звездата до останалите отличия на гърдите му.

В залата цареше тишина като в църква. Каква беше тази услуга? И оказана за толкова късо време? Трябва да бе значителна, защото Ордена на Червения орел имаше четири степени. Та този лейтенант бе буквално засипан от щастие!

Около младия мъж се образува кръг от честитящи, за което кралят бе дал пример. Бисмарк и министъра на войната също се присъединиха, след което се сбогуваха с обществото.

След отдалечаването на тримата високи гости, последвани естествено и от камериера, хората вече можеха да се отпуснат и едно шумно и многогласно жужене подсказа с какво усърдие се коментира събитието. Всички висши офицери вече бяха поздравили Курт и той остана за няколко мига сам, когато към него приближи Розичка.

— Скъпи Курт, каква радостна изненада! — каза тя със сияещи очи. — Очаквал ли си подобно благоразположение?

— Изобщо! Все още съм като вцепенен от изненада — призна той искрено. — Намирам се едва ли не като в сън.

— Слушай, Курт, услугата, за която вчера спомена, изглежда е била доста значителна, но да не поставям на изпитание твоята дискретност и да ти пожелая щастие от все сърце. Неприятелите ти са видимо ужасно сконфузени. Още веднъж ти пожелавам щастие от сърце, скъпи Курт.

С тези думи тя му протегна ръка и се върна при майка си.

В съседната зала край полковника се бяха събрали майор фон Палм, адютантът и лейтенант фон Рафенов. Майорът заговори:

— Майне херен, след събитията от тази вечер не е възможно Съдът на честта да поддържа решението си. Всички ние ще отидем по дяволите, а вие, хер оберст, на първа линия. И то няма да е едно просто уволнение. Утре по най-бързия начин ще свикам повторно членовете. Все ще се намери някой претекст за анулиране на съдебното решение!

— Такова е и моето мнение — рече полковникът. — Сега съм убеден, че няма да пострада честта ми, ако застана срещу тоя Унгер, а естествено повече не мога да го лишавам от служба. Давам ви честната си дума, че ще направя всичко възможно да го очистя.

— Оставете тая работа на мен, хер оберст — обади се Рафенов. — Извикал съм го на дуел със саби и няма начин да ми се измъкне. Ще се бием, докато един от двама ни падне мъртъв или най-малкото стане негоден за военна служба.

— Къде и кога е срещата? — заинтересува се полковникът.

— Още не е уточнено — отговори Рафенов. — Изчаквах вашето решение, защото при всички случаи е по-добре двете дела да се решат по възможност на едно място. Не мислите ли така?

— Съгласен съм и веднага ще кажа на Платен, че приемам поканата за дуел. Кое място бихте предложил, лейтенант?

— Какво ще кажете за парка зад пивоварната при Кройцберг?

— Идеално пасва. А времето?

— Аз не мога да губя и минута, защото горя от желание да сцепя черепа на оня Унгер със сабята си. Гласувам това да стане веднага. Немного след полунощ хората ще се разотиват оттук, един час е достатъчен да уредим личните си работи. Какво ще кажете за четири часа заранта?

— За мен е удобно.

— Хубаво. Но имам една настоятелна молба, хер оберст. Вие сте баща на семейство, а аз не, пък и служебното ви положение не е като моето. Възможно е нещата да не потръгнат, както желаем и последиците при вас ще бъдат много по-тежки, отколкото при мен. Най-смирено ви моля да ми дадете приоритет.

Като се има предвид по-високия чин на полковника, той не би трябвало да се съгласява с това положение, ала като помисли за семейството си, за наказанията, които щеше да повлече след себе си дуелът и като отчете най-сетне и че може и да не се стигне до двубой, щом като Рафенов има намерение да убие противника си, отвърна:

— Вие сте почтен момък, лейтенант, и не ми се иска да отхвърлям молбата ви. Майор фон Палм, вие ще бъдете неутрален свидетел. Бранден, желаете ли да ми секундирате?

— С най-голямо удоволствие, хер оберст — отговори запитаният.

— Тогава вървете при Платен — секунданта на Унгер и му кажете, че ще чакам противника си на посоченото място. Ще нося пистолети. Ще застанем на разстояние двадесет крачки и ще стреляме, докато един от двамата падне убит или стане негоден за военна служба. За лекар ще се погрижа аз.

— В какъв интервал ще се стреля?

— По команда и едновременно.

— Вашите условия са също така тежки, както и моите — забеляза Рафенов. — Унгер няма да се измъкне жив. Веднага ще говоря с Голцен. Той е моят секундант и трябва незабавно да отиде при Платен да му съобщи нашите условия.

След известно време Голцен, адютантът и Платен се упътиха към Курт, който седеше с Розичка на един диван до стената.

— Хер лейтенант, имаме да говорим с вас — рече Платен.

— Да отидем в съседната зала! — покани Курт. — Дамата ще ме извини за минутка.

Двамата секунданти представиха условията. Когато свършиха, Курт заговори:

— Ясно разбирам, че моите противници твърдо са решили да ми отнемат живота. Лейтенант фон Рафенов е предложил за двубоя оръжие, с което е изкусен, като смята, че аз не го владея. Майне херен, аз съм се упражнявал във фехтовка със сабя още като момче, поради което не се страхувам от Рафенов, но понеже не съм скандалджия, готов съм да заявя, че ушите ми няма да останат глухи, ако майор фон Палм предприеме един опит за помирение. Една искрена молба за извинение или публично оттегляне на обидата за мен има същото значение, както едно окървавено удовлетворение.

Офицерите бяха изслушали спокойно тези думи, ала сега адютантът заяви с двусмислена усмивка:

— Хер камарад, за молба за извинение не може и дума да става, доколкото познавам двамата господа. А що се отнася до вашата готовност да се съгласите да приемете едно публично оттегляне на обидата, по-добре да не правя подобно предложение на моя доверител, току-виж го изтълкувал като липса на кураж от ваша страна.

— О, и все пак ви моля да поговорите по въпроса! А какво ще си помисли за моя кураж преди битката, ми е съвършено безразлично. Едва след изхода би могъл да си направи най-верни заключения. Ще ме намерите на мястото точно в четири часа.

Мъжете се разделиха със сдържани поклони.

Полковникът се отправи с Голцен, Рафенов и адютанта към един ъгъл и по-внимателният наблюдател би видял, че водят доста оживен разговор на някаква тема, за която изглежда трудно се споразумяваха.

В това време вратата на залата за угощения се разтвори и хората бяха поканени на трапезата. Великия херцог взе под ръка майката на Стернау и зад него се образува дълга редица от двойки, която се отправи към залата.

Ястията бяха изискани, а настроението много оживено.

След вечерята започнаха танците. Розичка се понесе в ръцете на Курт, а сетне и на Платен из залата. Тя танцува само с тях двамата и с неколцина от висшите офицери, на които дворцовият етикет повеляваше да окажат внимание на дамите, доведени от Великия херцог.

Малко след полунощ Великия херцог се оттегли, граф де Родриганда отведе своите вкъщи и техни превъзходителства сториха същото. Сред останалите, освободени от стеснението, веселието и общуването нараснаха и станаха по-непринудени.