Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (10)

10. Две покани за дуел

Беше вечерта същия ден. Старонемската стая на гвардейците в офицерското казино бе ярко осветена и препълнена. Предвиждайки появата на лейтенант Унгер, хората се бяха отзовали в пълен състав, за да му покажат, че не желаят да имат нищо общо с него.

Старшите офицери седяха на последната голяма маса, а по-младшите бяха заели останалите места и оживено разговаряха.

Лейтенант Рафенов, полковият донжуан, играеше партия билярд с Голцен и Платен. Той току-що бе изтървал един лесен карамбол и удари ядосано щеката в пода.

— Всички дяволи, топката мина отзад! — изруга. — Проклет късмет!

— Затова пък ти върви повече в любовта — засмя се Платен. — Но и толкова по-сигурно е, че днес не бива да играеш с капитан Шоу. Ти си разстроен, а той е майстор. Пожали си кесията!

— Шоу? — запита полугласно Голцен. — Ба, той няма и да дойде. С него направо станахме за смях.

— Бих искал да знам по какъв начин!

— Хм! По тоя въпрос не бива да се говори — прошепна важно Голцен.

— Дори и пред камарад?

— В краен случай само пред дискретни.

— Към които ние вероятно принадлежим. Или не? Разказвай!

— Е добре, знаете, че от време на време се отбивам при Янковс…

— При полицейския съветник? Аха. Говори се, че ухажваш най-малката му дъщеря.

— Или тя мен. Както и да е, аз и днес бях там и ето откъде научих, че този капитан Шоу е един политически измамник и не само това, бил дори рафиниран, опасен престъпник.

Рафенов тъкмо се бе прицелил с щеката за удар. Спря смаян и изгледа говорещия.

— Шегуваш се, Голцен!

— Да се шегувам? Даже и наум не ми идва! Нима някой ще арестува човек, считан за забележителен, знатен мъж, без да има под ръка неопровержими доказателства?

— Гръм и мълния! Задържан ли е?

— Поискали са да го арестуват.

— А, но не са го сторили?

— Не, защото офейкал.

— Офейкал? Шоу? Който идваше при нас? Със сигурност ли го знаеш?

— Също така сигурно е, че задушил до безсъзнание комисаря, който отишъл да го прибере и скочил сетне от прозореца на първия етаж.

— По дяволите, та това е позор! Кой би очаквал такова нещо от един толкова порядъчно изглеждащ мъж! И ние му осигурихме тук достъп, въпреки буржоазния му произход, защото е янки, а нали североамериканците нямат аристокрация. Но винаги е така: подай малко на сганта и тя при всички случаи ще те измами. А сега толкова по-голямо задължение имаме да се държим строго с тоя камарад Унгер.

— Струва ми се — подметна Платен, който вече бе взел страната на Курт при майора, — че все пак трябва да правим малка разлика между един офейкал престъпник и един честен офицер.

В този момент влезе полковият командир. Той не беше чест посетител. Обикновено идваше само тогава, когато искаше да уреди някой служебен въпрос по приятелска линия. Поради това веднага предугадиха, че се касае за някое съобщение, което той в подходящ момент ще доведе до вниманието на своите офицери.

Седна при старшите офицери на последната маса, поръча чаша вино и огледа присъстващите, които му бяха отдали чест. Подчинените очакваха неговото разрешение да продължат досегашните си занимания. Погледът му падна на Рафенов, който, въпреки лекомисления си живот, бе негов признат любимец.

— А-а, Рафенов — подхвърли, — изиграйте си все пак партията, но не продължавайте!

— Аз съм в загуба, хер оберст, и ще помоля за втора игра — отвърна лейтенантът.

— Днес не, щадете си краката и силите!

— Да не би утре да имаме упражнения?

— Да, но не на коне, а на собствените си крака и дори в обятията на млади дами.

При тези думи всички надигнаха глави.

— Я виж ти — засмя се полковникът, — как се ококориха господата! Не ми се ще да поставям на мъчително изпитание любопитството ви, затова ще ви въведа веднага в нещата, та после да си играя необезпокоявано партията вист.

Както се бе отнесъл отблъскващо към Курт, така ако искаше, можеше да бъде и общителен, стига да бе сигурен, че няма да накърни честта си. Когато офицерите се скупчиха около неговата маса, той каза:

— Да, утре ще има порядъчно упражнение за краката или както хората обикновено наричат тоя начин на раздвижване — бал.

— Бал, къде, къде? — заваляха отвсякъде въпроси.

— На място, където най-малко очаквате, майне херен. Тук имам един голям плик с покани, които трябва да раздам на всички офицери от моя полк. Поканите са точно шестдесет и включват и дамите.

— Но от кого? — заинтересува се майорът, който седеше до полковника.

— Обзалагам се на десет месечни заплати, хер майор, че няма да отгатнете. Знаете ли какво бе учудването ми, когато получих на свечеряване този плик и видях съдържанието и в това число следното писмо:

„Барон фон Винслоф, командир на Първи гвардейски полк.

Хер оберст!

Негово Величество кралят прояви любезността да ми предостави на разположение жилищната площ и парка на кралския замък Монбийу за танцова вечер, която възнамерявам да проведа утре. Приложените покани изпращам да разпределите между своите офицери и се надявам да ви видя в компанията на вашата съпруга и дъщерите ви, както и дамите на господа офицерите.

Ваш благоразположен Лудвиг III

Велик херцог фон Хесен-Дармщат.“

Полковникът сгъна писмото на Великия херцог и плъзна поглед към слушателите — по лицата на всички бе изписано изумление.

— Какво означава всичко това? — запита споменатият вече майор.

— Този въпрос си зададох и аз, но не намерих отговор. Моята съпруга — господата знаят, че жените се смятат за извънредно проницателни, — та моята съпруга каза, че това е работа свише, сиреч, нашият хусарски полк се предоставя на Великия херцог. В отминалата война на Прусия той бе откъм противниковата страна и сега, един вид, Негово Величество иска да го обвърже с тая награда.

— Както дочух, днес бил повикан телеграфически в Берлин — осмели се да отбележи лейтенант Голцен.

— Откъде знаете? — запита бързо полковникът.

— Разбирате ли, хер оберст, тия обесници ординарците поддържат стабилна връзка помежду си, а моят е един хитрец — пълен с новини като вестник.

— Тази дипломатическа покана, ако е достоверна, предполага важни дипломатически събития. Проявява се благосклонност към южногерманските държавици, което означава да се приобщят. Майне херен, мисля, че в скоро време ще яздим към Франция. И ако ще става, тъкмо сега е моментът. Но да не си блъскаме повече главите! Важното е, че сме поканени и ще изкараме една незабравима вечер. Още не сме имали на разположение територията на Монбийу — отличие, за което ще ни завиждат. Ние ще изразим своята благодарност и съм уверен, че господата, особено по-младите, ще разгърнат своите възможности по куртоазия. А сега да пристъпим към раздаването на поканите!

— Мога ли да си позволя въпроса, хер оберст, дали и оня лейтенант Унгер ще получи такава? — запита Рафенов.

Това любопитство бе проява на дързост, ала въпреки всичко запитаният отвърна отзивчиво:

— Каква е причината за тоя интерес, драги Рафенов?

— Защото никога не бих посетил бал, на който се мъкнат и хора от простолюдието.

— Ето нещо, за което нямаше нужда да питате, тъй като всички ние се придържаме към същите принципи и възгледи. Впрочем онзи Унгер постъпва едва от утре, а поканите ще бъдат раздадени днес, така че той хич не ни влиза в работата. Хайде, драги Бранден, вземете поканите. Погрижете се за раздаването!

Адютантът взе плика, връчи на всеки по една покана и прибра останалите за отсъстващите камарад. Едва бе свършил, вратата се отвори и влезе Курт. Всички очи се отправиха към него, но тутакси се извърнаха, та да забележи, че никой не иска да знае за него.

Изглежда това не го смути, тъй като без да сваля фуражка, закрачи към полковник Винслоф, дрънчейки с шпорите си. Спря пред него, удари токове и се представи:

— Лейтенант Унгер, хер оберст. Моля да ми окажете любезността да ме представите на господата!

С картите за вист в ръка, полковникът се обърна полека и сякаш не го е разбрал, запита:

— Как? Какво искате?

— Осмелих се да ви помоля да ме представите на господата, хер оберст.

Полковникът повдигна високо вежди и огледа бавно Курт от глава да пети:

— Ей къде е адютантът фон Бранден. Нека той се заеме с тоя въпрос!

Той сметна, че е сторил достатъчно, ала Курт остана пред него и с висок, сигурен глас извести:

— Позволете, хер оберст! Имам една забележка.

— Е-е? — извърна към него почервенялото си от гняв и неловкост лице полковникът. — Само бъдете кратък!

— Така и ще направя, понеже краткостта ми е привичка. С предишната служба не съм се разделил по своя инициатива, бях преместен в пруската армия по върховно нареждане. Известна ми е традицията в гвардейския корпус, все пак смятах, че другарите — макар в последната война да изпълнявах повинността си като офицер на Великото херцогство Хесен — ще ме оставят да вървя по пътя си без открити предизвикателства. Днес обаче при повечето господа, които посетих служебно, намерих един направо възмутителен прием. Ето защо очаквах и тук да не бъда добре посрещнат. Но аз не съм привърженик на несигурността. Трябва да знам дали ще бъда признат като камарад или не. И още в настоящия миг може да се реши дали ще ми бъде даден свободен път или ще трябва да си го извоювам. Хер оберст, вие се отнесохте с неуважение към мен, което е равносилно на тежка обида и което един командир не бива да си позволява към свой офицер. Длъжен съм да поискам обяснение от вас.

Полковникът беше сприхав човек, а и порядъчно бе пийнал. Той подскочи и кресна:

— В ред ли сте? Обяснение от мен? Домъква се тук някакъв… Но щом непременно искате обяснение, ще ви кажа, че умишлено се отнесох оскърбително към вас.

— Благодаря, хер фон Винслоф. Не ми се иска да занимавам служебните инстанции с тези неща, но ми е необходимо вътрешно удовлетворение. Позволете утре да ви изпратя своя пълномощник.

Той се извъртя рязко на токове и се упъти към стената да окачи сабята и фуражката си, сетне взе пътьом един вестник и се огледа за свободно място.

След тази проява на смелост и енергия нито един не би се осмелил да му откаже място, ала всеки така се смести, та да не го има за съсед. Само един от седящите го прикани приятелски с очи — лейтенант фон Платен. Курт забеляза доброжелателния поглед и се отправи към него.

— Позволявате ли да седна до вас, хер лейтенант? — попита.

— С най-голямо удоволствие, камарад — отговори Платен, подавайки му ръка. — Та ние вече се познаваме. Бъдете добре дошъл при мен!

Курт се вгледа в откритите, честни очи, чийто поглед му подейства благотворно и каза:

— Благодаря ви най-сърдечно. Вярно, че пропуснаха да ме представят, но вероятно името ми е било споменато. Хер фон Платен, мога ли да ви помоля за имената на тези господа?

В помещението все още владееше дълбока тишина и ясно се чуваше всяко изговаряно от Платен име. На последната маса цареше затишие като след буря. По останалите места народът се бе заел с вестници и какво ли не, за да отмине конфузното положение. Офицерите от масата на Курт кимаха неловко с глава, когато биваха споменавани имената им, докато той ги поздравяваше с поклон. Само Рафенов си остана непроменен, взе билярдната щека и произнесе високо:

— Елате, Голцен, да продължим партията! Как стои работата, Платен? Ти нали беше третия.

— Благодаря, отказвам се — отвърна онзи.

Равенов дигна рамене и се подигра:

— Пфу! Това наричам аз да оставиш шампанското, заради чаша оцет!

Курт даде вид, сякаш това обидно сравнение не се отнася за него, а и Платен го подпомогна, като взе една шахматна дъска и се осведоми:

— Играете ли шах, драги Унгер?

— Сред камарад, да.

— Е-е, та аз нали съм ваш камарад. Оставете вестника и направете един опит с мен! Но почтеността изисква да ви кажа, че тук минавам за непобедим.

— В такъв случай трябва и аз да бъда честен — засмя се Курт. — Хауптман фон Роденщайн, моят настойник, беше майстор. Даде ми такива превъзходни уроци, че сега не може да спечели от мен и една партия.

— Аха, това е добре, защото най-сетне може да се получи една увлекателна партия. Елате!

С този малък ход Платен развали магията. На последната маса вистът отново започна, отред затракаха билярдните топки, а на шахматната дъска играта за половин час стана толкова напрегната, че офицерите един подир друг се изправиха да я наблюдават. Курт спечели първата партия.

— Моето най-дълбоко уважение! — каза Платен. — Това отдавна не ми се е случвало. Ако е вярно твърдението, че един кадърен стратег е и добър шахматист, трябва да сте доста способен офицер.

Курт почувства, че добрият Платен направи това приятелско изявление, за да му спечели почва под краката и възрази:

— Не бива да се вадят погрешни заключения. Ако един добър стратег е добър играч, това съвсем не означава, че и един отличен шахматист, ще е годен офицер. Освен това не бихте могъл да прецените силата ми още от първата партия. Да опитаме втора! Предусещам, че ще я изгубя.

— Вероятно се заблуждавате. Впрочем преди малко споменахте някой си хауптман фон Роденщайн. Този хер не е ли на служба при Великия херцог фон Хесен като Главен лесничей?

— Същият.

— А-а, тогава го познавам. Той е един стар, необщителен ветеран, колкото груб, толкова и честен, ала добре поставен пред своя суверен.

— Описанието е съвсем точно.

— Запознах се с него при моя вуйчо, който е неговият банкер.

— Негов банкер? Казва се Валнер, доколкото ми е известно.

— Така е. И ще ви поясня, че една моя леля — сестра на майка, — се омъжи за тоя буржоа Валнер, следствие на което стана роднина на нашия майор, който ми е братовчед.

Останалите офицери се спогледаха учудено. Какво му хрумна на Платен да се впуска с такава откровеност в родствените връзки и излага по тоя начин майора? Но Курт разбра подбудите. Платен искаше да му даде удовлетворение за приема, който му оказа майорът и същевременно да напомни на горделивите офицери, че във висшите аристократични среди не всичко е така, както се представя.

Втората партия започна. Курт отново спечели. По време на третата всеобщото внимание се насочи към Рафенов и Голцен, които захванаха дружески да се занасят.

— Вярно, отново си петдесет точки напред — изръмжа Рафенов. — Нещастник в играта!

— Но щастливец в любовта, както вече се изразиха — подхвърли Голцен.

— Е, да, а ти ще трябва да платиш облога. Момичето ще бъде мое, какво говоря, то си е направо мое.

— Какъв облог? Какво момиче? — запита споменатият повторно майор, който или наистина не знаеше за облога или искаше още веднъж да отвори дума за него.

— По повод една възможност Рафенов да докаже, че е неотразим — отговори Голцен.

— Изяснете се по-разбираемо!

Голцен се залови да разказва събитията и всички се заслушаха в изложението. Двамата шахматисти също прекъснаха партията, насочвайки вниманието си към разказа.

— Да, Рафенов е полковият донжуан. Той твърди, че вече е покорил тази красавица — завърши Голцен.

— И вярно ли е? — попита полковникът, сметнал, че е дошло време да каже някоя дума и заглади конфузията около себе си.

— То се подразбира — отзова се Рафенов. — Но по принцип кой е неотразим? Не само аз, а всеки хусарски офицер от гвардията. Естествено, ако в нашата среда напират да се намърдат низши елементи, много скоро на това наше привилегировано положение ще бъде сложен край.

При това безогледно оскърбление всички очи се отправиха към Курт, ала той отново премълча. След като напразно бе изчакал някакъв отговор от страна на новия камарад, Рафенов продължи:

— Срокът, за който се обзаложихме, още не е изтекъл, значи и все още не е необходимо да представям доказателства. Но момичето беше някаква файтонджийска дъщеря и не е трудно човек да се справи. Засега мога само да кажа, че седнах в нейното купе и я придружих до дома й.

— Дъщеря на файтонджия? — разсмя се полковникът. — Моите най-добри пожелания, лейтенант! Значи е от лесно по-лесно да спечелите облога!

В този момент Курт извади пура и докато отрязваше невъзмутимо края и бъркаше за кибрит, се обади:

— Ами! Хер фон Рафенов ще изгуби тоя облог!

След като се бе оставил на два пъти Рафенов да го оскърби, никой не очакваше да вземе отношение за неща, които вероятно не го засягат. Ето защо удивено наостриха слух. Рафенов пристъпи бързо крачка напред и запита:

— Как го казахте, майн хер?

Курт поднесе запалената клечка към пурата и дръпна безучастно на няколко пъти.

— Казах, че хер фон Рафенов ще изгуби облога. Хер фон Рафенов само се хвали!

Споменатият пристъпи още една крачка напред.

— Ще бъдете ли така любезен да повторите тези думи?

— С най-голямо удоволствие! Хер фон Рафенов не само че много се хвали, но е и голям лъжец.

— Хер! — избухна засегнатият. — И вие се осмелявате да ми го кажете на това място?

— А защо не? Та нали и двамата се намираме на „това място“. Впрочем считам, че би било под достойнството ми да обръщам внимание на вашите самохвалства, ако засегнатата млада дама не беше една моя много скъпа приятелка и да пазя името й е мое задължение.

— Чуйте! — извика Рафенов. — Една файтонджийска дъщеря — негова приятелка! И той иска да стане гвардейски офицер!

Всички присъствуващи се бяха изправили. Виждаха, че назрява нов скандал. Най-сетне това бе вечер, за която после дълго щеше да се разказва. Но сега никой не продумваше, тази възможност бе предоставена само на двамата. Непознатият буржоазен натрапник се бе осмелил да се противопостави на полковника и те се надяваха, че Рафенов ще му даде да се разбере.

Само Курт остана седнал. Той реагира хладнокръвно:

— Вече подчертах, че не съм се натрапил, а съм се подчинил на една по-висша воля. Между другото искам да запитам: кой е почтеният — приятелят на една файтонджийска дъщеря или онзи, който се стреми да я прелъсти? Наистина, донякъде се виждам принуден да мотивирам последните си думи. Хер фон Рафенов действително е успял, с рядко безсрамие, да се качи в купето, но не му се е удало да съпроводи дамата до вкъщи, тъй като тя го е изхвърлила от колата с помощта на един полицай.

Едно „о-о“! обходи стаята. Това бе твърде силно изразяване, развръзката трябваше да настъпи.

Рафенов пребледня — не можеше да се каже дали от ярост или от уплаха, че противникът му знае всичко, но накрая гневът взе надмощие. Той приближи на две крачки от стола, на който Курт продължаваше да седи безгрижно и изрева:

— За какво говорите? За безсрамие? За изхвърляне? А и за някакъв си полицай? Ще имате ли добрината да оттеглите думите си? Веднага!

— Дори и не мисля! — прозвуча студеният отговор. — Аз казах самата истина, а такива думи човек не оттегля.

Фигурата на Рафенов застрашително се изпъна. Виждаше се, че в следващия миг ще се спусне към своя противник. Привидно непредпазливо, онзи остана на стола си.

— Заповядвам ви незабавно да оттеглите казаното и да ме помолите за прошка! — задъхано изрече възбуденият офицер.

— Ха! Какво право имате точно вие да ми заповядвате! — изтръгна се презрително от устата на Курт.

— Охо, повече отколкото си мислите! — изрева побеснелият от гняв човек, едва успяващ да се удържа. — Заповядвам ви дори да напуснете нашия полк, защото не сте достоен за нас. А не го ли сторите доброволно, ще ви принудя. Всъщност известно ли ви е въобще, как някой може да се лиши от униформата си?

Въпреки че продължаваше да се намира в привидно беззащитно положение, Курт се усмихна спокойно и отвърна:

— Това знае всяко дете. Една плесница прави по-нататъшната му служба невъзможна.

— Е, добре! Ще бъдете ли така добър да си вземете думите назад, да помолите за извинение и да обещаете на всички нас, че ще напуснете?

— Смешно! Не си правете глупави шеги!

— Е, тогава си получете плесницата!

При тези думи той се впусна към Курт и замахна за удар. Въпреки светкавичната бързина на движението, Курт се оказа по-пъргав. Парира с лявата ръка удара, улови в следващия миг Рафенов през кръста, издигна го и запокити към пода, където онзи се приземи с шумен трясък и остана да лежи в безсъзнание.

Никой не бе очаквал такава сила и ловкост от младия мъж. Няколко дълги мига в стаята цареше неописуемо объркване. Едни останаха неподвижни, вперили ужасено очи в победителя, проявил преди това морално, а сега и физическо превъзходство. Други се втурнаха към Рафенов, който лежеше като мъртъв на пода. За щастие сред присъстващите се намираше и един военен лекар, който тутакси се зае да го прегледа.

— Няма нищо счупено, а изглежда не са налице и вътрешни увреждания — извести сетне. — Скоро ще се съвземе, като отнесе само някоя и друга синина.

Следователно тази грижа отпадна и след като Рафенов бе настанен на един диван, всички насочиха вниманието си с мрачна враждебност към Курт, който стоеше равнодушно, сякаш нямаше нищо общо със събитието. Полковникът реши, че е настъпил моментът да поеме нещата от висотата на своя ранг. Пристъпи бавно към Курт и заговори заплашително:

— Майн хер, вие посегнахте на лейтенант фон Рафенов…

— Всички присъстващи господа могат да засвидетелстват, че това бе акт на самоотбрана — прекъсна го бързо Курт. — Той дръзна да заплаши един офицер с плесница, нахвърли се върху мен и замахна да ме удари. При все това аз го пощадих, понеже не бе трудно да го направя негоден за служба с една плесница, както се заканваше той на мен.

— Ще ви помоля да не ме прекъсвате, а да ме оставите да се изкажа! Аз съм ви началник и ще мълчите, когато говоря. Разберете го добре! Сега напуснете помещението и си идете вкъщи, където ще останете под домашен арест.

Лицата на присъстващите се разведриха. Казаното им легна на сърца. Но те още не познаваха лейтенант. Той се поклони учтиво и каза сдържано:

— Моля за извинение, хер оберст! Утре бих се подчинил мигновено на вашата заповед. Но тъй като назначението ми е едва от утре сутринта, днес тя няма валидност за мен.

— Хер Унгер… — подхвана със закана полковникът.

— Следователно за арест не може и да се говори, а колкото до желанието ви да напусна помещението, ще го последвам с удоволствие, тъй като съм свикнал да се движа по места, където не съм подложен на опасността да ме наругаят или зашлевят. Лека нощ, майне херен!

Заявлението предизвика многобройни гневни възклицания. Но Курт не се обърна, препаса сабята си, наложи фуражката, поздрави и излезе с горда осанка.

— Тоя обесник е истински дявол! — изръмжа майорът.

— Я стига! — сопна се полковникът. — Ще му я избием ние тая дяволщина! Той и мен предизвика! Кой е чувал подобно нещо!

Никой не бе забелязал, че лейтенант фон Платен последва въпросния. Той го догони вън при изхода, улови го за ръката и рече със задушевен тон:

— Лейтенант Унгер, почакайте за миг! Срещу вас имаше всеобщ заговор. Ще повярвате ли на уверението ми, че съм напълно непричастен?

— Вярвам, понеже го доказахте — потвърди Унгер, като му протегна ръка. — Приемете моята най-сърдечна благодарност! Признавам, че очаквах пренебрежително отношение към мен, но в никой случай подобна простащина и бруталност. Много съжалявам за инцидентите тази вечер.

— Вие се защитихте честно и смело. Опасявам се, че окончателно ги настроихте срещу себе си.

— Ще си проличи. Аз уважавам привилегиите на благородниците. Те са канонизирани от вековете, но не възприемам възгледа, че аристокрацията като формация неизменно трябва да стои над третото съсловие. Стойността на човека се мери по неговите духовни качества.

— Давам ви право, независимо, че съм аристократ. Полковникът си заслужи вашия укор, макар наистина никой да не предполагаше, че ще проявите такава безпримерна прямота. А що се отнася до Рафенов, все пак ми се иска да ви запитам дали действително познавате онова момиче.

— Дори много добре. Дамата сама ми разказа случката.

— Но дали е правдива?

— Ние не се лъжем. Но с вас искам да споделя, че дамата — предмет на облога, съвсем не е дъщеря на кочияш. Ще ми обещаете ли засега да пазите дискретност?

— Разбира се!

— Е, тя е внучка на граф де Родриганда. Както виждате, няма причини да се срамувам, че съм неин приятел.

— Всички дяволи! Но как тогава Рафенов е стигнал…

— Освен че е самохвалко, не е и проницателен. Всеки друг от пръв поглед би разбрал, че има пред себе си дама с най-изискани обноски. А той по най-брутален начин се настанил в каретата й и само с помощта на един полицай е успяла да се освободи от него.

— Боже мой, колко глупаво и неблагоразумно! Но как е стигнал до извода, че е дъщеря на кочияш?

— „Осведомил“ се от моя слуга, когото срещнал в съседната кръчма. Аз също живея при графа и съм възпитаван заедно с младата дама. Моят стар Лудвиг е голям хитрец и го поднесъл, че е файтонджийска дъщеря. Надявам се, че всичко ви стана ясно!

— Всичко, с изключение на физическата ви сила. С оръжие също така ли сте обигран, както с юмрук?

— Не се страхувам от никой противник.

— Уменията ще ви дотрябват. Дуелът с Рафенов е неизбежен. А какви са намеренията ви спрямо полковника?

— Утре ще му изпратя секунданта си.

— И кой ще бъде?

— Хм, още не съм си изяснил този въпрос. Не бих искал близките ми да научат за тези свади, а познати тук все още нямам.

— Мога ли да се поставя на ваше разположение?

— Ще си спечелите неприязънта на вашите камарад и началници.

— Това не ме безпокои. Не служа за кариера, а за удоволствие. Моето състояние ме прави независим и ви моля да стана ваш секундант. Вие спечелихте моето дълбоко уважение и нека бъдем приятели, драги Унгер!

— Приемам дружбата ви от все сърце. Още при днешното си посещение на майора, прочетох по очите ви, че ще ми допаднете.

Те си стиснаха ръцете, след което Платен попита:

— Сега вкъщи ли си отивате?

— Не. Вярно, че външно изглеждах извънредно спокоен, защото само така се стига до победа, ала вътрешно не бе така. Не бих искал у дома да забележат възбудата ми и ще отида да изпия още чаша вино.

— Ще се присъединя към вас. Изчакайте ме!

Платен бързо се върна в салона.

Курт остана да го чака на улицата, той и не подозираше какво значение ще придобият по-късно за него лейтенант фон Платен и споменатият от него банкер Валнер от Майнц.

Двамата млади мъже посетиха една винарна и после Платен изпрати Курт, за да види къде живее. Когато се сбогуваха пред портата, забелязаха, че фасадните прозорци на вилата са ярко осветени, а при влизането си в приемната, освен всички останали, Курт завари и един висок гост. Великия херцог бе благоволил да прекара един вечерен час при граф Родриганда.

— А, ето че идва и нашият гвардейски хусар! — възкликна Великия херцог, забелязвайки лейтенант. — В казиното ли бяхте?

— Да, Ваша светлост — отвърна запитаният.

— И вероятно срещнахте полковника?

— Беше там.

— А получихте ли от него покана?

— Не зная нищо по този въпрос, Ваша светлост.

— Аха, значи разбойникът е искал да ви изключи, но ние все пак ще го сюрпризираме. Понеже днес узнах от нашия приятел графа какви препятствия издигат по пътя ви, реших да покажа на тези господа, че е гордост да имат в редиците си лейтенант Унгер. Не се изчервявайте, драги мой! Вие сте един от тези офицери, чиято храброст в последната война ме кара да се помиря със злополучния й край. Вие носите отличия, заплатени с вашите рани. Поканил съм за утре вечер офицерския състав на вашия полк и техните приятели, а кралят — той ми разказа за неоценимата услуга, която днес сте му оказал — ми предостави на разположение замъка Монбийу за този бал. Предполагам, че полковникът е раздал поканите в казиното. Искат да ви изключат, но при всички случаи ще ви видят. Сложете ордените си! С тях ще засенчите мнозина от вашите зложелатели.

Курт изслуша тази дълга реч с дълбоко вълнение. Неговият суверен бе организирал заради него, бедният моряшки син, един бляскав бал, а кралят на Прусия бе предоставил за целта един замък. Сълзите напираха в очите му. Със запъване изрече:

— Ваша светлост, не зная, как аз…

— Добре, добре, драги ми лейтенант — прекъсна го херцогът. — Наясно съм с убежденията ви, за да ме уверявате изрично в тях. Целта на визитата ми е изпълнена и вече мога да се сбогувам.

Когато той си отиде, Курт научи, че е поканен и дон Мануел с близките си, както и Ейми Дридън, след което се отправи към стаята си, за да се подготви с един порядъчен сън за напрегнатия утрешен ден.

Не мина много време от влизането му и на вратата тихо се почука. Кой ли беше? Та нали вече никого не очакваше. Трепна в радостна уплаха, когато на неговата покана пристъпи… Розичка.

— Учуден ли си? — попита го свенливо. — Имам още нещо да говоря с теб.

— Розичка, ти? — възкликна той. — Влизай, седни!

— Да, ще го сторя, скъпи Курт. Макар и да не е редно една млада дама да посещава млад мъж толкова късно, но пък ние сме като истински брат и сестра, нали така?

— Разбира се — отвърна, за да разпръсне всички нейни съмнения. — Знае ли мама, че си тук?

— Знае естествено!

— И ти разреши да дойдеш при мен?

— С най-голямо удоволствие, нещо повече, дори ме помоли. Та нали онова, за което искам да те попитам, е много важно.

Колко щастлив се почувства! Беше дошла в един толкова късен вечерен час, изпълнена с доверие към него. Той знаеше, че я обича, обичаше я с целия плам на душата си, с всяка фибра на тялото си. Сега седеше до нея на малкия диван и очаквателно съзерцаваше красивото й лице.

— И тъй, какво искаше да ме питаш, Розичка? — подсети я.

— Дай ми първо ръката си, Курт. Така! Нали знаеш, че винаги сме се обичали?

При този въпрос цялата му душевност се разтърси, обхвана го нещо неизразимо и едва съумя само да кимне утвърдително.

— И че и сега продължаваме да се обичаме?

— Аз теб, да — изплъзна се от устата му.

— Ти мен! Зная го! Но мислиш, че аз вече не те обичам както по-рано? Погледни ме, скъпи Курт, когато хората се обичат, те много добре се познават и макар да не знаят винаги всичко, те го предусещат. Когато съм при теб, долавям всичките мисли, които таиш и онова, което остава скрито за очите, сърцето го подсказва. Вярваш ли ми?

Трябваше да призове цялото си самообладание, за да изрече едно спокойно:

— Да.

— Така — продължи тя със сърдечния си тон, — когато се върна от казиното, очите ти бяха дълбоки и прозрачни и съвсем, съвсем долу, нещо трептеше на черното дъно. Веднага разбрах, че те е сполетяло голямо нещастие. Бил си зле посрещнат в казиното, а ти не си човекът, който би го изтърпял. Имало е лоша свада, а вие, офицерите, незабавно се улавяте за оръжията. Ела тук, мили Курт, и ме погледни право в очите!

Тя постави фините, бели ръце на раменете му и го притегли към себе си, за да надникне по-добре в очите му. Взира се в продължение на минута, след което отново свали ръце.

— Курт, знаеш ли какво има? Дуел!

— Розичка! — извика уплашено той.

— Курт, виждам го ясно. Дълбоко в очите ти лежи нещо, което искаше да скриеш, но аз го разкрих. Прилича на някаква горда, дръзка решимост. Или може би предпочиташ да ми кажеш една неистина, мили Курт?

— Не! Никога! — увери я.

— Е, тогава кажи дали ме подвежда сърцето!

— Обещаваш ли да мълчиш?

— Това се подразбира от само себе си! — потвърди тя разпалено. — В неща, засягащи честта, не бива да се издаваме един-друг.

Беше възхитителна в своята детинска простота. Той се насили да отговори спокойно:

— Да, ти отгатна, Розичка.

— Значи дуел, наистина дуел. Курт, знаех си, почувствах го, подозирах. Вярваш ли сега, че те обичам?

Погледна го чистосърдечно, а той поднесе ръката й към устните си и отвърна тихо и трепетно:

— За мен е голямо щастие, че мога да ти вярвам.

— Да, голямо щастие е, когато блика направо от сърцето и съществува едно истинско взаимно доверие. Аз изпитвам такова доверие към теб. Да не мислиш, че твоят дуел ме безпокои?

— Не?

— Не, ни най-малко. Ти ще победиш твоя противник. Но мама се тревожи и понеже знае, че ще ми кажеш всичко и че дуелите не търпят отлагане, ме изпрати да те посетя още тази вечер.

Очите му проблеснаха от гордост, като чу за това доверие.

— А сподели ли и с останалите предчувствието си? — попита.

— Не, само с мама. Другите не бива да знаят. Те вероятно биха ти попречили да напердашиш твоя противник, а ти трябва да го сториш!

— Розичка, ти си юначага! — възкликна той въодушевено.

— О, само що се касае до теб, скъпи Курт. За всеки друг направо бих треперила, но за теб зная, че превъзхождаш всички. Е, да, когато потегли на война се страхувах, понеже не би могъл да се опазиш от куршумите, ала при един дуел всичко зависи от умението и спокойствието, а там ти от никой не се страхуваш. Мога ли да попитам кой е твоят противник?

— Двама са!

— Два дуела? — смая се Роза. — Ами добре, ето ти двойна възможност да накараш другите да те уважават. Дори бих се зарадвала, стига да изпълниш една малка моя молба: натупай тези двама души, но не ги убивай! Съгласен ли си?

— На драго сърце, обещавам ти.

— Радваш ме, Курт. За благодарност ти позволявам да целунеш ръката ми, както го стори преди малко.

Тя му поднесе нежната си ръка и кимна усмихнато, когато я приближи до устните си.

— Така са постъпвали някога рицарските дами, ето защо и аз си позволих да те възнаградя по този начин — рече тя. — Да го бе видяла мама, щеше да се усмихне снизходително. А сега ми кажи кои са противниците ти.

— Първият е моят полковник.

— Ах! Той би трябвало да се радва, че се е сдобил с такъв лейтенант! А вторият?

— Лейтенант фон Рафенов.

— Онзи! Онзи нахалник! Курт, подозирам, че ще се биете заради мен. Кажи ми истината!

— Отгатна — не отрече той.

Не беше перчене от негова страна. И през ум не му бе минало да я задължава към себе си с това признание. Той беше безкористна натура и на нейния откровен, изпълнен с доверие въпрос за нищо на света не би могъл да отвърне с лъжа.

— Виждаш, че чета всичко по очите ти! — каза тя с окрилено самочувствие. — Сега ти най-сетне стана моят истински рицар. Ти ще отмъстиш за твоята Розичка, а тя, изпълнена с благоразположение, ще ти поднесе ръка за целувка и ще ти връчи някакъв спомен. Но какъв — тепърва ще обмисля. Сега зная всичко и мога да се върна при мама.

— Какво ще й кажеш?

— Всичко. Нима мислиш, че трябва да премълча нещо?

— Опазил ме Бог, ти, чистата, възвишена душа! — възкликна той, преливащ от чувства. — Кажи й всичко. Кажи й да не се страхува, че поканите за дуел още не са разменени и, че я моля за дискретност.

— Ще го сторя и мама ще изпълни молбата ти. Лека нощ, любими Курт.

— Лека нощ, любима моя, вярна Розичка!

Тя му протегна ръце и се приготви да напусне стаята. Но на вратата спря замислено, обърна се отново и с детински очарователна усмивка рече:

— Едва не забравих нещо важно! След като си моят рицар и аз ще ти подаря като момичетата от народа една панделка за битката. Хубава ли е тази, която нося на роклята си, Курт?

Тази нежна, мила естественост накара кръвта му лудо да запулсира във вените. Чувстваше как слепоочията му чукат, когато отговаряше:

— О, тя е толкова красива! Наистина ли искаш да ми я дадеш?

— С най-голямо удоволствие. — Тя разкопча копринената фльонга от роклята си и му я подаде. — Когато тръгнеш за боя, забоди я на гърдите си. Или не! Там ще се вижда! Къде другаде би искал да я закрепиш?

— Не на куртката, а под нея, върху моето сърце!

Прелестна руменина обагри страните й, сведе дългите си копринени ресници, но мигом дигна към него очи, изпълнени с упование:

— Да, направи така, защото това е най-доброто място. Сетне аз с гордост ще я нося.

— Как? Нима ще трябва да ти я връщам? — възкликна той.

— А защо не? — попита тя.

— Е, щом ти искаш — рече и малко смутено добави: — Но ще трябва да я откупиш, както са го правили рицарските дами.

— Да я откупя? С какво?

— С целувка.

Лицето й отново поруменя и преодолявайки все пак необяснимото чувство, запита:

— Наистина ли са го правили рицарските дами? Не го знаех досега. Но ако ти подаря окончателно панделката, необходимо ли е тогава пак да я откупувам?

— Не, при това положение, не.

— Е, в такъв случай ще помисля дали ще я нося занапред или не. Кое от двете предпочиташ, мили Курт?

Той сложи ръка на сърцето си и призна доблестно:

— Най-приятно ще ми бъде да получа целувката и задържа панделката.

— Я го виж ти! Така ще ме ощетиш за собствена изгода! Нещата не са толкова прости, както би си помислил човек. Правилното решение ще ми коства доста размишления. Сега запази панделката, а аз ще ти съобщя какво съм решила!

Тя излезе, оставяйки го с преизпълнено от щастие сърце. Курт притисна апликацията до устните си, нежно ухаеща на „Резеда“ — любимият парфюм на Розичка. После се отпусна на дивана и дълго, дълго мисли. По едно време очите му неусетно се затвориха и тя се появи в сънищата му.