Карл Май
Траперът „Лешоядовия клюн“ (1)

1. Чудноватият лорд

Там, където мощната Рио Гранде дел Норте — гранична река между Мексико и Тексас — се влива в морския залив, е разположено пристанището на Ел Рефугио.

Въпреки големината на Рио Гранде и многобройните природни дадености на Ел Рефугио, през 1866 година този град все още оставаше чужд на съобщенията. Причината се дължеше отчасти на неуреденото състояние на онези местности и отчасти, че вътрешността на страната, през която протича реката, още не беше открита за световната търговия.

Тъй че, когато корабът на сър Хенри Дридън, граф Нотингам — пълен с оръжия, боеприпаси и пари за Хуарес — хвърли котва в пристанището, освен един мизерен бразилски барк, нямаше други големи плавателни съдове. На борда си Дридън имаше два малки витлови парни катера, строени за плитко газене, и известен брой лодки, предназначени да превозят товара по реката.

Съдържанието на кораба беше разтоварено и двата катера и товарните лодки, взети на буксир от тях, легнаха на котва на известно разстояние от устието нагоре по течението. Там зачакаха с копнеж завръщането на Лешоядовия клюн, вестителят, когото англичанинът бе изпратил до Хуарес да съобщи за неговото пристигане.

Лорд Дридън обитаваше малката, удобно подредена каюта на единия катер. Той чакаше с нетърпение скаута и се безпокоеше да не му се е случило някакво нещастие. Беше повикал в каютата при себе си своя кормчия.

Беше вечер и мракът вече се бе спуснал.

— Според изчисленията на Лешоядовия клюн, трябваше вече да е тук — изрази мнението си Дридън. — Аз не бива да губя време. Ако не дойде, най-много да изчакам да мине и утрешния ден, след което тръгвам.

— Без водач? — попита кормчията.

— Сред хората има двама, които познават реката на известно разстояние нагоре по течението. Освен това се надявам да срещна Лешоядовия клюн по пътя.

— Но ако е претърпял на връщане злополука?

— В такъв случай ще опитам да се оправя без него.

— Ами ако пък го е сполетяла още на отиване и следователно изобщо не е стигнал при Хуарес?

— Тогава работата наистина би била лоша, тъй като президентът няма и да знае за моето присъствие и мисията ми я грози опасност. Но от друга страна е невъзможно да остана тук. Ако французите надушат, като нищо ще хукнат насам да конфискуват всичко.

— Което щеше да ги погуби, предполагам!

Тези думи бяха изговорени откъм наполовина отворената врата на каютата и когато двамата устремиха погледи нататък, разпознаха горещо очаквания гост.

— Лешоядовия клюн! — извика Дридън с явно облекчение. — Слава Богу!

— Да, слава Богу! — повтори траперът, пристъпвайки напред. — Голямо бързане падна! Не е шега, сър, да оставиш толкова плаване нагоре, че после пак надолу. А сега, като пристигам, цяла вечност не мога да ви открия. Нямах и понятие, че сте се установил на това място.

— Но все пак ме открихте. Кажете и вие как сте!

— Благодаря, сър, горе-долу добре.

— А поръчението?

— Изпълнено. Вие екипирахте ли се за пътуването?

— Да. Двадесет мъже. Мисля, че е достатъчно. И тъй, говорихте с Хуарес?

— Да, но той не беше в Ел Пасо дел Норте, а във форт Гуаделупа, там се срещнах с него.

— Я гледай! Да не би да е знаел за вас и да ви е пресрещнал?

— Не, сър. Хич и не знаеше, предполагам. Идваше, така да се каже, по собствена инициатива. Там горе се случиха особени неща, които ще ви разправя, сър.

Очите му обходиха търсещо каютата. Забелязвайки, Дридън посочи едно походно кресло:

— Седнете и разказвайте!

— Хмм! Аз не съм устроен за такива дълги разкази, сър. При речи гърлото ми пресъхва твърде лесно и би било добре, ако вие…

— Хубаво! — прекъсна го Дридън засмян. — Веднага ще се погрижа за капчици, които имат способността да навлажняват разсъхнали гърла.

Той отвори един вграден шкаф, измъкна някакво шише и напълни една чаша:

— Заповядайте, пийте, мистър Лешоядов клюн, впрочем, сигурно сте и гладен!

— Не отричам, сър, само че гладът ще благоволи да почака. Яденето има навика да смущава говора. Думите напъват да излязат, залъците пък да се спуснат; те се срещат някъде по пътя и от цялата тая работа естествено нищо разумно не може да възникне, предполагам. Но с глътка ром човек бива да разкваси език, без това да му попречи.

С тези думи сръбна пестеливо от чашата. Истинският уестман рядко е пияч.

— Любопитен съм какво ще ми разкажете — рече Дридън.

Янки кимна с лукава усмивка.

— И аз съм любопитен как ще го възприемете — отвърна.

— Значи действително важни неща за нашето начинание?

— Да, но важни също така и в друго отношение.

Той направи някаква тайнствена и същевременно дяволита физиономия.

— Та така, пристигнах във форт Гуаделупа, при стария Пирнеро — великолепен стар човек, ала все пак доста голямо магаре, сър.

Ораторът се поизвъртя, присви уста и плю — много вероятно като в спомен за беседата си с Пирнеро — с такава безпогрешност, че струята премина непосредствено край Дридън и излетя през отворения люк на каютата.

Лордът бързо отдръпна глава.

— Този изстрел — укори, — за мен ли беше предназначен, моля?

— Нямайте грижа, сър! — отговори траперът спокойно. — Имам навика да улучвам онова, което целя. Не се намирахте в ни най-малка опасност! И тъй, отидох в Гуаделупа и попаднах на Черния Жерар. Възнамерявах да го задължа да ме отведе до Пасо дел Норте, но се оказа ненужно, тъй като Хуарес идваше към мен. Това си имаше своите причини. Чухте ли, че борбата вече започна?

— Нито думица.

— Е, Хуарес започна да настъпва. Апачите са на негова страна. С тяхна помощ разби неприятеля при форт Гуаделупа. Сега президентът е на път за град Чиуауа, за да го покори. От Чиуауа ще се отправи към Монклова и след като го превземе ще дойде да се срещне с вас.

— Къде?

— При сливането на Рио Сабинас с Рио Саладо. Пресметнато е така, че да пристигнем по едно и също време на мястото на срещата, ако потеглите утре заран, сър.

— Бих могъл да отплавам още тази вечер, стига да не ме препятстваше тъмнината.

— Тя не е пречка. Реката е достатъчно широка, а водата блести и в мрака, така че може да се различава от сушата.

— Хуарес лично ли ще дойде или ще изпрати представител.

— Ще дойде лично, предполагам.

— Естествено с достатъчен конвой?

— Това се подразбира! Хора няма да липсват, понеже, веднага щом се появи в Чиуауа, всичко живо ще се стече към него.

— Значи със сигурност знаете, че е разбил французите?

— От сигурно по-сигурно, тъй като присъствах и включих помощта си.

— Самият Хуарес ли предвождаше хората си?

— По същина да, макар и в боя да не взе персонално участие. Главните лица, поне в началото, бяха Черния Жерар, който отбраняваше форта, и Мечешко око, вождът на апачите.

Лешоядовия клюн постави силно ударение на прозвището. Дридън дигна бързо глава:

— Мечешко око? Какво сходно име!

— С Мечешко сърце, нали? — запита ловецът.

— Да, действително — отвърна. — Вие познавахте ли този индианец?

— По-рано не, но сега вече да — промърмори с равнодушен тон Лешоядовия клюн.

— Какво говорите! Познавате вожд на име Мечешко сърце? Къде го срещнахте?

— Тъкмо сега във форт Гуаделупа?

— Значи е чиста случайност. Индианците много често си слагат животински имена. Някой е приел това.

— О, не! Един индианец не приема име, принадлежащо на друг.

— Дори и ако то е на някой от друго племе?

— Тогава пък съвсем не.

— Към кое племе принадлежи Мечешко сърце, когото сте видял в Гуаделупа?

— Той е апач и Мечешко око е негов брат.

— Тази работа ми се струва извънредно странна. Трябва да ви кажа, мистър Лешоядов клюн, че онзи Мечешко сърце, от дълги години е изчезнал безследно.

— Това е вярно, сър. Неговият брат Мечешко око дълго време го издирваше напразно и мнението бе, че вождът е убит от белите.

— Но нали казвате, че сте видял Мечешко сърце! Изчезналия?

— Да, него самия, не някой друг.

Лордът подскочи.

— Каква новина! Мистър Лешоядов клюн, нямате и представа какво ми донесохте!

Траперът моментално скри лукавото трепване на устните си и увери тържествено:

— И това е вярно, сър.

— Не узнахте ли къде е бил през цялото това време?

— Къде би могъл да бъде? В саваната или кой знае къде другаде се е подвизавал. Та тези червенокожи са си истински скитници.

— О, той не беше! Мислите ли, че е останал при президента и ще дойде с него до река Сабинас?

— Така смятам, сър.

— Слава Богу! Ще го видим и ще поговорим с него. Ще разберем какво знае за спътниците си от онова време и как е карал самият той оттогава. Открихме ли първата следа, ще я проследим, докъдето е възможно. Нямаше ли всъщност и някой друг при него, мистър Лешоядов клюн?

Запитаният погледна непринудено към далечината.

— О, напротив — отвърна бавно. — Имаше един испанец, някой си Миндрело, една индианка на име Каря, някаква сеньорита Ема и…

Лордът закрачи възбудено напред-назад.

— Тази сеньорита Ема изглежда бе омъжена. Поне там имаше един сеньор, с когото се държеше необикновено нежно.

— Не чухте ли случайно името му?

— Казва се Унгер и освен това е много прочут ловец, известен с ловното име Гърмящата стрела. Неговият брат, кормчия ли, капитан ли, също беше там.

Тогава лордът твърдо сложи ръка на рамото на ловеца. Но тази ръка трепереше, а и гласът му трепереше, когато запита:

— Това ли бяха всички, събрани там заедно?

— Трябва да помисля, милорд. А, да, сетих се за още един, един юначага с огромен ръст и брада, достигаща до пояса. Той всъщност е лекар, но също така прочут ловец. Дори го наричаха Господарят на скалите.

— Стернау?

— Стернау — кимна траперът. — Да, така се казва.

— Нататък, по-нататък! Нямаше ли още някой, още един — едничък?

— Един възрастен мъж, когото наричаха дон Фернандо. Струва ми се, старият Пирнеро намекна, че този сеньор е граф Родриганда.

Лордът вече не бе в състояние да се владее.

— Необикновено, направо удивително! — извика. — Не пропуснахте ли да споменете някой, още някой?

— Още един, но той наистина е последният. Беше мъж, който независимо от разликата в годините, много приличаше на стария граф, поразително приличаше. Стернау разговаряше с него на „ти“. Мисля, че го назова „Мариано“.

— Значи и той се е спасил! Благодаря ти, Господи! Разказвайте, Лешоядов клюн, разказвайте!

— С удоволствие ще го сторя, милорд. Ще узнаете всичко, което научих. Но гърлото ми, милорд, така предразня и засъхна, че…

— Та нали шишето е тук. Остава само да си налеете!

Лешоядовия клюн направи каквото му бе наредено, сръбна леко и поде разказа си. Лордът, а и кормчията слушаха с напрегнато внимание всяка негова дума. Когато свърши, траперът добави:

— Така, това е всичко, което знам. Подробностите ще научите от самите джентълмени, когато стигнем Сабинас.

— Да, само да можехме да потеглим! — подхвърли лордът. — Но вие сигурно сте твърде уморен?

— Pshaw, истинският ловец не знае умора. Ако желаете да потеглите, милорд, на ваше разположение съм. Хората ви налице ли са?

— Всички. А и котлите са запалени, както навярно сте забелязал.

— Ще разпределите товарните лодки след двата катера. По този начин ще се сформират два кервана. Неприятно е, ала другояче не става. Като водач аз ще бъда на първия влекач. А вие?

— На същия.

— Вечер няма да хвърляме котва до брега, както обикновено се прави, а ще оставаме по средата на реката. Вашите хора добре ли са въоръжени?

— Да, всички. Освен това по лодките има оръдия. Следователно няма от какво да се опасяваме, мистър Лешоядов клюн.

— Редно е да си го помисли човек, но въпреки това не бива да пропуснем нищо. Направете приготовленията за отплаване, пък аз ще огледам останалото!

Траперът тръгна от лодка на лодка и сред наетите за пътуването хора срещна и своите познати. Другите също правеха впечатление, че може да се разчита на тях. Той разпореди на кормчията на втория катер да се придържа непосредствено зад първия керван, след което се върна при лорда.

Сетне хвърлиха влекалата и скачиха лодките една за друга. Корабните сирени дадоха сигнал, котвите бяха вдигнати и скоро двата кервана поеха един зад друг срещу течението.

Вярно, че бе тъмно, ала няколкото светещи звезди и характерният блясък на оръжията предлагаха достатъчно добър ориентир.

Лешоядовия клюн беше застанал отпред на носа и се взираше внимателно наоколо, а лордът се бе настанил до него и го разпитваше за какво ли не.

 

 

Ако човек пътува от Рио Гранде сити — разположен на левия бряг^[1] на Рио Гранде — нагоре по течението, скоро ще се натъкне на десния бряг на селището Миер. Но оттам реката се простира на около петнадесет немски мили, преди да се стигне Белвил, където Рио Саладо се влива в Рио Гранде.

Почти по цялото това разстояние по двата бряга се вижда само гора. Обрамчващите я гъсталаци недалеч от брега престават и като внушителни колони тя извисява възбог своите исполински стволове.

Под този покрив на колони дори конете се придвижват с лекота, докато крайбрежните шубраци правят бързината немислима.

 

 

В плътната сянка на тази гора, яздеше срещу течението представителна група конници. Всички бяха добре въоръжени, ала конете им изглеждаха необикновено изтощени.

Начело яздеха двама. Единият беше Пабло Кортейо, достойният за присмех претендент за президентския пост на Мексико. Чертите му бяха мрачни, личеше, че се намира в лошо настроение. А и на всеки един от хората му се виждаше, че споделя вкиснатото състояние на своя предводител. Онзи водеше със съседа си полугласен разговор, при което се долавяше по някоя ругатня.

— Дяволска приумица да скачат два влекача! — рече Кортейо.

— Може и така да е, сеньор — додаде другият, — но още по-дяволска е идеята да не спират до брега. Смятахме да ги изненадаме през нощта. Ама от тая работа нищо няма да излезе!

— Дявол да го вземе тоя англичанин! Яздим, надпреварвайки се с него, от Сан Хуан, изтощихме конете кажи-речи до смърт и без всякакъв успех.

— Можем да го заловим само с хитрост, сеньор!

— И твоето предложение нищо не чини. Англичанинът няма да акостира.

— Не е и задължително. Достатъчно е сам да дойде на брега.

— Не чакай да го стори.

— Оставете тая грижа на мен, сеньор!

— Значи наистина искаш да рискуваш?

— Да, но срещу обещаното възнаграждение естествено.

— Ще го имаш. Кога ще пристигнем на мястото?

— До половин час. То е много подходящо за нашия проект. Веднъж минавах по тия места и лагерувах една нощ там.

— Логиката ти не ми се вижда погрешна. Заловим ли англичанина, то и другото ще е наше. Само че първо трябва да го пипнем!

— Ще го спипаме, сеньор, убеден съм.

Човекът правилно бе определил времето. След изтичането на половин час стигнаха място, където реката правеше остър завой. Възникнал по този начин, в реката се вдаваше скалист полуостров, обрасъл единствено с нискостеблена растителност. Мястото предлагаше свободен изглед върху цялата ширина на реката, но пък и то от нея ясно можеше да се обхване с поглед. Гората започваше на не повече от петдесет крачки от брега. Каквото и да ставаше в нея, от реката нямаше как да се различи.

Отрядът спря в гората.

Междувременно лорд Дридън беше стигнал в близост до въпросното място, без да подозира, че по десния бряг го следва значителна група мъже с намерение да отмъкне неговия товар.

Слънцето се бе спуснало доста ниско, когато предният катер достигна завоя. Лордът и Лешоядовия клюн бяха застанали до кормчията.

— Колко път има още до устието на Саладо? — попита първият трапера.

— Ще бъдем там утре по обед, след което ще свием в Саладо. В действителност ние описваме завой. Някой, който познава пътя и притежава добър кон, може да стигне мястото на срещата за много по-късо време. Но погледнете, милорд! На оня гол нос не стои ли някакъв мъж?

— Наистина. Сега седна.

— О, не — възрази кормчията. — Не седна, а се свлече. Човекът, струва ми се, е ранен.

— Сега отново се надигна, само че мъчително — допълни Лешоядовия клюн. — Дава знак. Сигурно иска да го приберем.

— Няма ли да спуснем лодка? Не бива да отказваме подкрепа на един нещастник, лежащ безпомощен в пущинака.

— Първо нека чуем! Нещо вика — забеляза Лешоядовия клюн.

Видяха, че човекът сви длани около устата.

— Хуарес!

Само тази дума извика, но тя явно предизвика желания ефект.

— Пратеник на президента — извести лордът. — Трябва да го вдигнем. Ще отида до брега лично да разговарям с него.

— Няма да го направите, милорд. Намираме се в девствена гора и не бива да се подхвърляте на каквато и да било опасност. Достатъчно е да спуснем една лодка да доведе човека.

Кормчията даде команда и скоро двама мъже загребаха към брега. Междувременно двата катера забавиха ход. В настъпващия здрач все още ясно можеше да се забележи как двамата гребци слязоха на брега, вързаха лодката и се отправиха към човека, който продължаваше да лежи.

Поговориха с него, после се върнаха в лодката и загребаха обратно. Единият остана в нея, а другият се качи на борда.

— Ее, защо не го докарахте? — осведоми се лордът.

— Той е паднал от коня и тежко се е наранил. Страдаше от ужасни болки, колчем го докоснехме, ето защо го оставихме да лежи. Ранен е смъртно и без това ще умре. Конят му хукнал подплашен през гората и го хвърлил до едно дърво. Когато дошъл отново на себе си, успял да се довлече до брега.

— А защо ни даде знак, след като ще отблъсква помощта ни? — запита Лешоядовия клюн.

— Пратеник е на Хуарес. Получил е нареждане да дочака лорд Дридън на реката и да му предаде важно съобщение — доложи човекът.

— Това е малко вероятно. Хуарес знае къде да ни чака. Ако действително е изпратил куриер, то ще е само ако е променил мястото на срещата, или има основание да ни предупреди за някаква опасност. Впрочем, защо оня отсреща не предаде известието на теб?

— Иска да разговаря лично със сър Дридън, понеже съобщението било твърде важно, за да го повери на някой друг.

— Тая работа ми се струва доста подозрителна. Видя ли коня му?

— Не. Та нали бил избягал.

— Нямаше ли отпечатъци наоколо?

— Нищо не можах да забележа. Почвата е камениста.

— Не огледа ли окрайнината на гората?

— Напротив, но не открих нищо съмнително.

— Май ще трябва да отида — рече лордът. — Длъжен съм да знам какво е наредил Хуарес да ми предадат.

— Куриерът ще го съобщи и на някой друг — възрази недоверчиво Лешоядовия клюн. — Знае ли някой колко народ може да се изпокрил зад дърветата!

— В такъв случай изобщо няма да слизам на сушата. Нали мога и от лодката да говоря с човека.

— Но могат и да ви пречукат с някой куршум от гората. — Той се изкашля на няколко пъти и плю в реката. — А-ха, милорд, дойде ми на ум една очарователна идея! Аз самият ще отида. Ще се представя за сър Хенри Дридън и предполагам, няма да се посрамя в ролята на лорд.

Лицето му придоби извънредно лукав вид. Лордът изгледа дългия му нос, жилестата, суха фигура, голите, космати гърди, широките, изпокъсани и увиснали отвсякъде дрехи и констатира развеселен:

— Да, и аз мисля, че бихте бил изключителен лорд.

— Като е така, на титлата не бива нищо да липсва — отвърна ловецът. — Ние сме горе-долу с еднакъв ръст, милорд. Дали не ви се намира някой костюм, каквито носят в Лондон или Ню Йорк.

— О, няколко.

— Цилиндър, ръкавици, папионка и монокъл, а може би и чадър?

— Това се подразбира.

— Е, ще имате ли любезността да ми заемете еднократно тези дреболии?

Въпросът предизвика бързи и забавни преговори, в резултат на които бе решено Лешоядовия клюн да отиде на сушата в качеството на лорд Дридън.

Той се отправи с англичанина към каютата и не след дълго се появи на палубата, издокаран със споменатите неща.

Сетне закрачи вдървено с дълги, важни крачки към мястото, където беше оставил оръжията си и ги напъха по себе си. Доста оригинален образ представляваше тук в девствената гора. Костюм от сив плат, гамаши, лачени обувки, сив цилиндър, жълти ръкавици, чадър, пенсне на неимоверно дългия ястребов нос — всичко това му придаваше външност, която би направила впечатление дори в някой голям населен град, а колко по-голямо беше тук.

Когато се върна, заговори:

— Възможни са два случая. Или човекът отсреща наистина е пратеник на Хуарес или цялата история е капан, който трябва да хлопне зад вас. Аз допускам второто. Потвърди ли се предчувствието ми, засега още не знам определено как ще завърши авантюрата.

— Ние какво да правим в този случай, мистър Лешоядов клюн?

— Ще останете тук на котва до моето завръщане.

— А ако не се върнете?

— Тогава ще изчакате до другиден заранта и ще отплавате предпазливо. При всички случаи ще намерите Хуарес. Но ви моля, дръжте строга вахта. Задържат ли ме отсреща, значи имат намерение да завладеят вашия товар и ще опитат да ви нападнат през нощта.

— Ние ще бодърстваме.

— Заредете оръдията с картеч, но така, че отвъд да не се забележи! Те и бездруго са покрити с насмолени платнища. Надали някой ще може да разбере какво става.

— А вие? Опасявам се най-лошото за вас!

— Хич не се безпокойте! Няма да ме хванат. Пък дори да поискат да ме заловят, ще се изплъзна. После — право при Хуарес.

— И как се каните да стигнете до него?

Запитаният изстреля струя тютюнев бульон през борда.

— На кон естествено.

— Е, да, ама вие нямате.

— Аз не, но ония оттатък. Освен това много добре познавам местността до река Сабинас. Все още е доста светло. Преди да се спусне нощта ще съм стигнал прерията и ако конят ми е сносен, до настъпване на деня ще бъда при Хуарес. Много вероятно той веднага да потегли, за да спипаме тия типове.

— А аз как да знам дали се отнасят враждебно към вас или пък сте избягал?

— Враждебното отношение ще видите с очите, а бягството ще чуете с ушите. Седна ли веднъж на коня, сигурно няма да ме настигнат. Познат ли ви е крясъкът на мексиканския лешояд?

— Да, много добре.

— Е, надам ли един такъв крясък, значи съм свободен, при втория съм седнал на коня, а при третия — твърдо съм убеден, че ще офейкам. Чуете ли след това от далечината още един, четвърти крясък, той ще е знак, че съм на път за Хуарес.

— Ще следим внимателно, мистър.

— Добре. Тогава приключението може да започва.

Лешоядовия клюн бръкна в джоба на чисто новия си платнен панталон, измъкна огромен къс тютюн за дъвчене и отхапа порядъчно парче.

— Е-е, и таз добра, сър, един лорд няма навика да дъвче тютюн — засмя се кормчията.

— Pshaw! И лордовете дъвчат. Защо тъкмо един лорд трябва да се лиши от такава изтънчена наслада на живота? Всички лордове дъвчат, но не допускат може би да се забележи.

С тези думи той пъхна чадъра под мишница и скочи в лодката. Сетне даде знак на двамата мъже, седящи все още в очакване в нея, да се залавят за веслата.

Малкият съд се плъзгаше бързо по вълните и за късо време стигна брега.

Привидно пострадалият мексиканец с голямо нетърпение очакваше този миг. Очите му заблестяха сатанински и той процеди през зъби:

— Аха, най-сетне. Ама и тия англичани са дяволски щури типове. Дори тук в девствената гора не могат да се откажат от чудатите си приумици, ипохондрията до един ги влудява. Мътните го взели! Само какъв нос има юначагата!

Лешоядовия клюн слезе на брега и закрачи бавно към лежащия на земята нехранимайко, докато двамата гребци останаха в лодката. Беше им заповядал незабавно да бягат, в случай на враждебни действия. Следователно от самото начало се отказваше да се спасява с тях.

Раненият даде вид, че с голяма мъка се приповдига на лакът.

— Ох, сеньор, какви болки съм имал да изтърпя! — изстена той.

Лешоядовия клюн остави пенснето да се плъзне до върха на носа, изгледа изкосо човека, бутна го леко с края на чадъра и запита с гърлен тон:

— Болки? Where?^[2] Боли?

— Естествено!

— О! Жалко! Много жалко! Как наричат?

— Мен?

— Yes.

— Фредерико.

— Какъв?

— Вакуеро.

— Пратеник на Хуарес?

— Да.

— Каква вест?

Мексиканецът изкриви лице и изохка, сякаш понасяше ужасни страдания. Това даде възможност на Лешоядовия клюн да огледа зорко околността. Не забеляза в близост някакви очебийни следи, а и в края на гората не се виждаше нищо подозрително. Най-сетне човекът пророни:

— И вие наистина сте лорд Дридън?

— Дридън съм. Какво имаш за казване?

— Хуарес е вече на път. Нареди да ви помоля да пристанете на това място и да го изчакате тук.

— А-а! Wonderful!^[3] Той къде е?

— Слиза по реката.

— Откъде потегли?

— Преди две седмици от Ел Пасо дел Норте. Нямаше възможност да предприеме по-рано пътуването.

— Хубаво! Добре! Но все пак продължавам плаване. Щом Хуарес идва по река, ще го срещна. Лека нощ.

Той се обърна, изпълнен с достойнство и се престори, че има намерение да се отправи обратно към брега. Внезапно човекът скочи и го обгърна отзад.

— Останете, милорд, ако ви е мил животът! — извика.

Лешоядовия клюн наистина притежаваше достатъчно сила и умение да се отърве от нападателя, ала предпочете друго поведение. Вдърви се цял, като парализиран от ужас и възкликна смаяно:

— Zounds!^[4] Какво означава това?

— Вие сте мой пленник! — изпъхтя човекът.

Известно време „англичанинът“ остана със зяпнала уста.

— Ах! Измама! Не болен?

— Не — ухили се мексиканецът.

— Мошеник! Защо?

— За да ви заловя, милорд!

Той метна един презрителен поглед на англичанина, който изглеждаше толкова слисан и уплашен, че и не мислеше за съпротива.

— Каква причина да заловиш? — запита Лешоядовия клюн.

— Заради вашия хубав товар, който се намира там в лодките.

— Моите хора ще ме освободят!

— Охо, не го вярвайте! Погледнете, двамата ви гребци вече го удариха на бяг. А сега се огледайте!

Лодкарите, както им бе отредено, веднага се изтеглиха, като видяха, че Лешоядовия клюн доброволно се остави да го хванат. Той сега се обърна и видя от гората да изскача отряд конници.

Престори се на безкрайно удивен и в голямо смущение заопипва чадъра си. Ездачите скочиха от конете. Кортейо приближи до пленника, но когато застана срещу него, направи разочарована физиономия.

— Кой сте вие? — обърна се грубо към „англичанина“.

— О, вие кой сте? — отзова се надуто онзи.

— Питах кой сте! — противопостави се Кортейо рязко.

— А аз, вие кой сте! — отвърна Лешоядовия клюн. — Аз англичанин, най-изискано образование, знатна фамилия, отговарям след вас.

— Е, добре! Името ми е Кортейо.

Удивлението на мнимия лорд видимо нарасна.

— Кортейо? Ах, Пабло?

— Така се казвам — отвърна гордо запитаният.

— Thunderstorm!^[5] Безподобно! — Този възглас също прозвуча чистосърдечно. Лешоядовия клюн беше крайно изненадан да види тук Кортейо, но в същото време и се зарадва.

— Безподобно, а? — захили се Кортейо. — Не сте го очаквал. А сега и вие кажете кой сте, сеньор!

— Казвам се Дридън — отвърна запитаният.

— Дридън? Я гледай ти, каква лъжа! Аз познавам добре лорд Дридън. Вие не сте този!

Лешоядовия клюн бързо се окопити. Мъж като него лесно не губеше самообладание. Той издаде устни, шприцна дълга, рядка струя тютюнев сок в непосредствена близост до Кортейовия нос и отговори хладнокръвно:

— Не, не съм този.

Отметнал чевръсто глава, Кортейо извика разярено:

— Внимавайте, когато плюете, сеньор!

— Това правя. Улучвам само, когато желая.

— Е, да се надявам, че няма да съм аз този, когото ще пожелаете да улучите.

— Все пак може и го сторя.

— Не позволявам такова държане! И тъй, вие не сте лорд Хенри Дридън?

— Не.

— А защо се представихте за Дридън?

— Защото съм този.

Със своето спокойствие Лешоядовия клюн донякъде изкара Кортейо от търпение. Оня извика:

— По дяволите, как да го разбирам? Вие не сте този и все пак сте този?

Без да трепне и мускул на лицето му, Лешоядовия клюн попита:

— Бил някога в Стара Англия?

— Не.

— Е, тогава не чудно, че не знае. Лорд само най-голям син, по-късни синове не лордове.

— Значи сте един по-късен син Дридън?

— Yes.

— Как е личното ви име?

— Сър Лайонел Дридън.

— Хм, вярно ли? Ама вие изобщо не приличате на вашия брат.

Лешоядовия клюн изстреля плюнката си плътно край лицето на събеседника.

— Nonsens!^[6]

— Нима го отричате?

— Yes! — кимна.

— Отричате, че не приличате на брат си?

— Отричам и още как. Не аз не приличам на брат, а той няма прилика с мен.

Кортейо най-напред не намери отговор на тоя начин на тълкуване на нещата. Той с най-голяма охота би избълвал някоя грубост, ала самоувереността и безстрашието на англичанина му правеха впечатление. Ето защо след кратка пауза рече:

— И все пак аз очаквам вашия брат.

— Лорд Хенри? Защо го очаква?

— Научих, че той е, който ще придружи товара.

— Грешка, аз съм този!

— Но къде е тогава сър Хенри?

— При Хуарес.

— О-о! Значи е вече напред! Къде се намира Хуарес?

— Знам само, той в Ел Пасо дел Норте.

— И докъде е определено да пътува товарът?

— До форт Гуаделупа.

По лицето на Кортейо пробяга подигравателна, победоносна усмивка.

— Чак толкова далеч надали ще стигне. Вашата мисия свършва дотук. Акостирате и ми предавате всичко.

Англичанинът хвърли един поглед наоколо. Този поглед изглеждаше равнодушен, едва ли не занесен, ала само привидно — ловецът изпитателно бе огледал наличните коне. В този момент той вече знаеше кое животно ще завладее.

— На вас предам? — запита сетне. — Защо на вас?

— Защото всичко, което превозвате, ми е крайно необходимо.

— Аха, крайно необходимо? За съжаление не мога нищо продам. Нищичко.

— О, сеньор, не става дума за продажба. По-скоро ще искам да получа като подарък целия товар, включително корабите и лодките.

— Подарък? Нищо не подарявам.

— О, и все пак, понеже ще ви заставя.

— Застави? — разсмя се траперът непринудено.

Сетне дигна рамене, присви уста и изстреля по всички правила на изкуството могъщ поток тютюнев бульон, който се натъкна на горната част на Кортейовата шапка и прокапа от широката периферия.

— Дявол го взел! — изрева окъпаният. — Какво ви скимна! Знаете ли какво оскърбление е това?

— Да се махнал! — забеляза Лешоядовия клюн спокойно. — Аз инглишман. Джентълмен може плюе, къде иска. Кой не желае бъде уцелен, длъжен отклони.

— Охо! Ще ви отучим ние от тези шеги! Сега заявете, че ми предоставяте товара!

— Не правя.

— Ще ви принудя! Вие сте мой пленник!

— Пхт зихххххх! — нова струя премина край носа на оратора. Лешоядовия клюн заопипва пак чадъра си и додаде: — Пленник! О-о! Забележително! Твърде забележително! Отдавна искал някога бъда пленен!

— Е, ето че желанието ви се осъществи. Сега ще уведомите хората си, че пътуването се прекратява.

— Добре! Правя го!

Траперът го каза с тон, сякаш бе напълно съгласен с мексиканеца. Тикна чадъра под мишница, сложи длани до устата и се провикна толкова силно към водата, че от катера ясно успяха да го чуят:

— Спирате тук, оставате! Пабло Кортейо е!

Споменатият сграбчи ръката му и го дръпна.

— Всички дяволи! Какво ви хрумна! Защо е необходимо да знаят тези хора кой съм?

— Че защо ми казахте? — запита англичанинът равнодушно.

— Да, но не и да го ревете. Освен това нямах предвид лодките само да спрат. Мисълта ми по-скоро беше да пристанат тук, за да бъдат разтоварени.

Лешоядовия клюн поклати бавно глава и отвърна чистосърдечно:

— Това няма да направят, ще им забраня.

— Ние знаем как да ви попречим! Колко хора имате?

— Знам ли! От време на време забравям нещо. По-късно отново спомням.

— Е, ние пък лесно ще го узнаем. Сега заповядайте катерите да акостират!

— Не го правя!

Тогава Кортейо сложи ръка на рамото на Лешоядовия клюн и изсъска заплашително:

— Сеньор Дридън, лодките трябва да пристанат на брега, преди да се е стъмнило. Не издадете ли веднага съответната заповед, зная как да ви принудя!

— Принуди? А-а! С какво?

Все още с чадър под мишница, Лешоядовия клюн пъхна флегматично ръце в джобовете на панталона си. Сякаш нямаше и понятие за опасното положение, в което се намираше — толкова естествено беше лицето му.

— С удари! — предупреди Кортейо. — Ще наредя да ви отброят петдесет удара!

— Петдесет? Само?

— Сеньор, вие не сте с ума си!

— Well! Вие също!

— Щом петдесет ви са малко, ще заповядам да ви налагат, докато ги намерите за достатъчно.

Лешоядовия клюн сви рамене и изрази презрение, което трудно може да се опише.

— Налагат? Мен, един инглишман?

— Да. Може да сте хиляда пъти англичанин и десет пъти син и брат на лорд, пак ще разпоредя да ви пердашат, не се ли подчините веднага!

— Опита!

— Слизайте! — повели мексиканецът.

Той не видя погледа, който мнимият англичанин плъзна към една бяла кобила с червени петна, чийто ездач тъкмо слизаше от седлото. Не видя също, че англичанинът наполовина вече е извадил ръце от джобовете и във всяка държеше по един револвер. Нещо повече, заплаши:

— Сега ще бъдете бит пред очите ми като жалък скитник, ако не се подчините веднага!

— Е, нека видим дали очите ти наистина ще го доживеят!

За миг Лешоядовия клюн стисна чадъра между зъбите. Макар сам да се излагаше на опасност, на този дързък мъж и през ум не мина да жертва чадъра. В следващата секунда измъкна двата револвера и тикна цевите им с всичка сила в очите на Кортейо. Непосредствено след това отекнаха в бясна последователност неговите изстрели и всеки от тях поваляше по един човек на земята.

Кортейо се строполи ослепен. Удряше с ръце и крака наоколо и ревеше като ягуар. Хората му за минута изгубиха самообладание. Такова изненадващо нападение не бяха считали за възможно от страна на ипохондричния англичанин. Но това кратко време за него бе напълно достатъчно.

След като изстреля и последния куршум на револверите си, нададе пронизителния крясък на лешояд. В следващия миг вече звучеше вторият крясък, тъй като Лешоядовия клюн седеше на петнистата кобила. Натисна я с пети в хълбоците и тя полетя към гората. В окрайнината й се обърна за сетен път и забелязвайки, че мексиканците продължават да стоят вцепенени по местата си, имитира за трети и непосредствено след това за четвърти път крясъка на хищната птица. После се изгуби между колоноподобните стволове на дърветата.

Едва сега се съвзеха мексиканците.

— След него! След него! — зареваха.

Докато повечето се метнаха отново на конете, неколцина останаха при Кортейо да му окажат необходимата помощ.

— Очите ми, ох, очите ми! — стенеше той.

Наистина изглеждаше ужасно. Подутите очни кухини кървяха.

— При водата, занесете ме при водата! — изрева. — Хладина! Хладина!

Хората му го уловиха и повлякоха към реката, за да облекчат водите и страшните болки на ранения.

След време студената вода оказа своето въздействие. Стенанията намаляха, а след като сложиха на очите му влажен компрес, Кортейо се почувства в състояние да се намесва тук-таме в разговора, който водеха наоколо подчинените му.

Преследвачите на Лешоядовия клюн много скоро се бяха върнали. Казаха, че не са съумели да открият следите на беглеца. Истината обаче бе, че богатото съдържание на лодките далеч повече им лежеше на сърцето, отколкото смахнатия англичанин, който, освен двата револвера, нямаше с какво друго да възмезди усилията им.

Само собственикът на петнистата кобила се гневеше за пропадналия си кон. Все пак имаше с какво да го замести. Със своите светкавично изстреляни дванадесет изстрела Лешоядовия клюн беше убил шест души, ранил тежко пет и един леко. Конете на шестимата сега бяха свободни и той си избра най-добрия.

С шестимата мъртви мексиканци много не се церемониха. Просто ги изхвърлиха в реката. Ала ранените в голяма степен ги затрудняваха. Питаха се какво да правят с тях.

— Знам едно място, където биха могли да намерят подслон — обади се онзи, който обикновено говореше от името на гверилясите.

— Къде? — поинтересува се Кортейо, чиито болки бяха поотслабнали.

— Близко до ума е, че те на този бряг не биха били в безопасност.

На отсрещния бряг обаче един мой стар познат има дървена колиба на около три английски мили оттук. Там ще бъдат вън от опасност и ще могат да дочакат оздравяването си.

— Ох, да можех и аз да отида с тях! — въздъхна Кортейо.

— Кой ви го забранява?

— А нима мога да се махна оттук?

— И защо не? След като не сте в състояние да виждате нищо, то и с нищо няма да бъдете полезен.

— Може тази нощ едното око да се подобри.

— Възможно е. И все пак е по-редно да се погрижите за себе си, сеньор. Дайте нарежданията си! Ние ще ги съблюдаваме точно.

— Не. Оставам.

След този опит другият се оттегли. Вечерта беше настъпила и хората запалиха огън. Той седна край него и потъна в дълбок размисъл. По-късно се надигна и даде знак на няколко свои другари — изглежда бяха най-изтъкнатите — да го последват.

— Какво искаш? — запита го един.

— Хрумна ми великолепна идея — поде онзи. — Но не е нужно да знае и Кортейо.

— Хайде, говори!

— Кажете по-напред откровено, за какъв го смятате тоя Кортейо!

Те се смълчаха, колебаеха се да кажат истината. Най-сетне един отговори:

— Кажи ти първо за какъв го смяташ.

— Е, аз мисля, че той е една овча глава.

— Я гледай ти! Ама по никакъв начин не си давал да се разбере.

— Бих бил голямо магаре. Нима вие някога изобщо сте си мислили, че тоя Кортейо наистина може да стане президент?

— О, не.

— Ето на. И без това е твърде глупав за тая цел. Пантерата на Юга се съюзи с него, само за да го използва. Не можем ли да направим и ние същото? Имам предвид, не можем ли да вземем ония лодки отсреща за нас?

— Без Кортейо? Мътните го взели, това наистина би било изключителна плячка!

— Е-е, какво ще кажете за тази идея?

— Великолепна!

— Да, великолепна! — повториха останалите.

— И лесно изпълнима — додаде предводителят.

— На мен не ми се струва баш такава. Какво ще каже Кортейо за тая работа?

— Нито дума, тъй като въобще няма да го питаме. Той няма и да разбере. Само да знаех дали сте мъже, пред които може да се говори открито.

Вярвате ли наистина, че някой ще го е грижа, ако Кортейо внезапно изчезне?

— Да, неговите привърженици.

— Че нали тъкмо ние сме тези.

— Неговата дъщеря.

— Какво ни бърка неговата дъщеря! Той е сляп и не знае какво ще стане с него. Един бърз, сигурен удар и работата е приключена.

— Убийство? Брр!

— Глупости! Някои вече умряха. Помисли само за всичко онова, което се намира в лодките!

— Говори се, няколко хиляди пушки. Те струват твърде много пари.

— Мълви се дори за оръдия.

— И нещо много повече: от сеньор Кортейо знам, че там се намира и парична помощ от Англия. Става въпрос за доста милиони.

— Гръм и мълния!

— Така е. И ще допуснем ли Кортейо да хвърли на вятъра тези пари в безумната си амбиция да става президент?

— Това за парите със сигурност ли го знаеш?

— С абсолютна сигурност. Шпионите на Пантерата са го разузнали.

— В такъв случай ще бъдем глупаци да му оставим парите.

— Ще си ги приберем за нас. Кортейо трябва да бъде отстранен! Когато се делят милиони, няма място за големи колебания. Главното е да подготвим внимателно почвата. Ще се смесим с нашите хора и ще ги подпитаме, преди да им разкрием намеренията си.

— Но Кортейо е наш водач, никога не се е скъпял и много често си е затварял очите. Не ни ли остави едва наскоро да оплячкосаме хасиендата дел Ерина? Все пак не ми се ще да бъде убит. Та нали бихме могли и по друг начин да се освободим от него. Ще построим, да речем, един малък сал и ще го настаним на него. Нека си плува по реката, додето го открият.

— И това е изход. Мисля, че предложението ти не е лошо. Вие, останалите, какво ще кажете по въпроса?

Запитаните бяха съгласни. След кратко съвещание бе решено да спуснат Кортейо на сал. Някой добави:

— А какво ще правим с ранените? Делим ли и с тях, паят ни намалява.

Смятам, че те също са излишни.

— Това е вярно.

— Дали да не ги курдисаме при Кортейо на сала?

— Не — обади се друг, навярно не така безсъвестен. — Те са наши камарад. Може и да умрат още тази нощ. Нека си лежат, да изчакаме първо!

Достатъчно е да бъде отстранен Кортейо, тъй като така ставаме вместо него собственици на плячката. Но без вожд не върви. Необходимо е да изберем някой и според мен трябва да го обсъдим още сега и да е някой от нас.

И тази идея намери добра почва и след няколко предпазливи изказвания, онзи, който бе подхвърлил съдбоносния за Кортейо план, се видя избран за предводител на гверилята.

Сетне се сформираха отделни групи, във всяка от които се поде тих разговор. Групите постепенно приближаваха една към друга и в крайна сметка се сляха в едно цяло. Разговорът бе станал така тих и потаен, че по едно време направи впечатление на ранения.

— Какво има? Защо си шептите? — запита той мнително.

— Питаме се какво да правим — отговори предводителят.

— Какво ще правим! Корабите нали са още там? Те ще чакат завръщането на англичанина. Ние трябва да сме ги пипнали преди това.

— Но как? Ако имахме лодки! Какво ще кажете, да построим салове?

Кортейо помисли малко.

— Не е изгодно. Саловете лошо се управляват. Ох, да можех да виждам, тия катери и лодки до един час щяха да са наши.

— Трудна работа, сеньор! Нямаме лодки и при това няма да правим и салове, така ли?

— Точно така! Но кой пък ни пречи да доплуваме отсреща?

— Вярно. Ама не всички умеят да плуват.

— Необходимо ли е? Няма ли достатъчно дървета и тръстика? Ако всеки си направи порядъчен сноп, на който да опре торса си, бих искал да видя онзи, която няма да стигне отсреща.

— Но барутът ще се измокри.

— Не, защото пушките ще останат тук. Достатъчно е всеки да вземе мачетето си. Няма да ни усетят, ако доплуваме поотделно. Преди екипажът да е разбрал каквото и да било, ще сме се качили на катерите и лодките и ще го връхлетим. Сетне ще довлечем товара до сушата. Ох, де да можех и аз да присъствам!

— Но вие бихте могъл да присъствате, сеньор! Ще ви построим един по-голям сал и ще ви вземем с нас.

— Само дето не съм в състояние да го управлявам.

— Не е и нужно. Двама или трима души ще ви подпомагат.

— Така става. Болките донякъде отслабнаха. Вярно, че се надявам утре да прогледна с едното око, но ако забавим нападението дотогава, плячката лесно може да ни се изплъзне.

— Съгласни сме, че трябва да се нападне колкото може по-скоро.

— Добре — рече Кортейо. — Виждат ли се още светлини по корабите?

— Нито една.

— Ония спят. Мислят, че опасността е отминала. Глупави хора. Трябва предварително да се разпределите, та всеки да знае на кой катер или лодка ще се качи. Наложително е също да угасим огъня, в противен случай отблясъците му ще ни издадат. Вървете да сечете тръстика и клони! После ми направете сал!

— Накъде смятате да гребем, сеньор?

— Към по-предния кораб. Естествено товарът до утре ще остане недокоснат!

— По каква причина, сеньор?

— Трябва да прогледна.

Хората се спогледаха многозначително и тръгнаха да си вършат работата.

Глупаво беше наистина от страна на Кортейо да иска при неговото състояние да го откарат до корабите. Но той вярваше на хората си и мислеше, че съдържанието на лодките ще е в по-голяма безопасност, ако присъства лично, макар и да не може да вземе участие в битката. Тъкмо с това обаче улесняваше тъмните намерения на нехранимайковците.

Мексиканците отсякоха достатъчно тръстика и клони с дългите си мачете и ги свързваха на снопове, които щяха да ги облекчават при плуването. За Кортейо построиха малък сал.

— Колко е голям? — осведоми се той, когато му съобщиха, че е готов.

— Два метра и половина дълъг и два широк.

— Твърде малък е — забеляза.

— Напротив, сеньор, достатъчно голям е — отвърна онзи, който бе избран зад гърба на Кортейо за главатар. — Та нали е само за един човек.

— А гребците къде ще се настанят?

— Ще плуват до сала, като му придават необходимата посока. Някой по-голям ще бие на очи и лесно би могъл да бъде видян от корабите. Бихте се подхвърлил на опасност, на каквато не желаем да ви излагаме, сеньор.

Тази загриженост прозвуча убедително за Кортейо.

— Така да бъде — съгласи се той, — нека нещата със салчето си останат при това положение. Касае се само още да се дадат последните разпореждания. Основното вече знаете. Искам само да ви повторя да не се докосвате до съдържанието на корабите и лодките. Товарът принадлежи на мен.

— Не бихме ли могли да предявим претенции поне за част от него, сеньор?

— Не. Нали знаете за каква цел ще бъде използвано всичко.

— Но помислете, сеньор, то все пак не е ваша собственост! Вие го заграбвате, а ние ви помагаме. Същото е, като например военен кораб да плени вражески съд. Тогава се определят парични дялове от плячката.

— Вие също ще получите.

— Какъв размер? Колко?

— Зависи от стойността на плячката. Ще ви отстъпя една десета от нея да разделите помежду си.

— Не е ли прекалено малко, сеньор?

— Замълчи! На корабите има милиони, а от всеки милион сто хиляди са ваши. Направи си сметка каква сума ще се падне на човек!

— О, наистина не бяхме разглеждали нещата от такъв аспект. Сега всичко изглежда съвсем различно и от името на всички заявявам, че сме съгласни.

— Има си хас.

Да можеше Кортейо да види физиономиите на мексиканците и погледите, които си размениха, щеше да е на съвършено различно мнение.

— Изгасете огъня! — заповяда той. — Време е да започваме.

Заповедта бе незабавно изпълнена.

Мексиканците бяха убедени в успеха на своя план. Те трепереха от алчност да получат тези съкровища в ръцете си.

Тъй като огнестрелните оръжия щяха да пострадат от водата, свалиха ги от себе си, но така, че по-късно всеки лесно да открие своето. Сетне прегърнаха сноповете си и навлязоха по отделения в реката, както им бе отредено.

Кортейо щеше да ги придружава на сал, направляван от двама добри плувци.

— Напред! — изкомандва той.

След тази полугласна команда плувният излет започна.

С помощта на тръстиковите снопове безделниците плуваха лесно и сигурно и бяха оставили половината разстояние, когато от първия катер се извисиха ракети. Изплашиха се, тъй като цялата арена се освети като ден. За свое изумление констатираха, че екипажът е на своя пост.

— Огън! — прозвуча гласът на лорда.

Оръдията загърмяха и само за миг водата на реката сякаш завря. Пръските хвърчаха високо под мощта на забиващия се картеч. Отвсякъде се чуваха сподавени викове и проклятия и главите на много плувци изчезнаха от повърхността на реката.

Един куршум улучи единият от двамата, които направляваха сала на Кортейо.

— Santa Madonna, помогнете! — извика той. — Ударен съм в ръката. Не мога повече!

Раненият изпусна сала и когато в следващия миг наново се издигнаха ракети, спътникът му го видя да потъва.

— Дръж се здраво с неувредената ръка — посъветва Кортейо.

— Твърде късно е, сеньор — изпъхтя другият. — Клетникът вече потъна.

Сигурно е бил улучен не само в ръката.

— Тогава си стой неотклонно на мястото! Как стоят нещата? Нищо не виждам.

— Изстреляха ракети от кораба.

— По дяволите! И стрелят с оръдия? Има ли улучени?

— Да, сеньор!

— Трябва да се ускори качването на борда.

— О, от тая работа нищо няма да излезе! Всички вече бягат към брега, по-точно онези, които оцеляха.

— Пъкъл и сатана! Всички? Значи нападението не сполучи?

— Никак, сеньор!

— Ох, защо не мога да виждам! Тогава всичко щеше да е различно!

— Нямаше да е по-различно. Зрението не е закрила срещу картеча.

— Закарай и мен на брега!

— Дори и на ум не ми идва — отвърна човекът, преминал изведнъж на съвсем друг тон. — Повече няма да ви направлявам.

— Я виж ти! Защо?

— Защото ми е запретено да ви отвеждам на брега.

Кортейо остана като гръмнат. Внезапно доби представа в каква опасност се намира поради слепотата си.

— Кой ти го е запретил? — запита напрегнато.

— Моите камарад — отвърна човекът, като придаде посока не към брега.

— Значи бунт, метеж?

— Наречете го, както желаете! Бих могъл вече да съм ви напуснал, но додето салът ми върши услуга, ми се ще да си говорим.

— Гръм и мълния! Каква е причината да не искат повече да ми се подчиняват!

— Защото вече не сте необходим. Вие само ни пречите, сеньор.

— Помислете за паричния дял!

— Той не ни допада. Предпочитаме всичко.

— А-а! На това ли е хвърлено око? Човече, кажи ми истината! Действително ли ще бъда изоставен?

— Да.

Ужасен страх започна да се промъква в Кортейо.

— Какво искат да правят с мен? — запита треперещ.

— Изпървом мислеха да ви пречукат, но после се реши да ви спуснем с този сал по реката. Останалото ще си дойде от само себе си.

— Човече, нима възнамеряваш да го сториш? В такъв случай ще ти попреча.

Кортейо се бе проснал на сала. Главата му се намираше в близост до мястото, където се държеше плувецът.

— И как смятате да я захванете тая работа? — ухили се онзи.

— По този начин! — отвърна Кортейо и, при все че не можеше да вижда, посегна и улови здраво човека за ръката.

— Аха — обади се оня. — Да не би да искате да ме задържите? Нищо няма да постигнете. Ще разберете колко е лесно да се браниш срещу един слепец.

— Ще ти удвоя паричния дял.

— Твърде малък е. Няма да допусна да ме подкупите и в никой случай не бива да ви откарвам на брега. Сбогом!

Салът беше се доближил до брега.

— Не, няма да те пусна!

С тези думи Кортейо с удвоена сила вкопчи пръсти в китката на мексиканеца.

— Е, тогава съм принуден да употребя сила! — извика последният. Изтегли с другата ръка мачетето от пояса си и опря лезвието на острия като бръснач нож в ръката на Кортейо. — Умолявам ви да ме пуснете, в противен случай ще ви отсека пръстите!

Кортейо побърза да дръпне ръката си.

— Така! — подигравателно се изсмя другият. — Плувайте, накъдето пожелаете! Само се пазете да не паднете в ръцете на англичанина!

Сетне тласна сала силно, който се понесе отново посред течението и заплува към брега. Кортейо почувства тласъка.

— Отплува ли? — запита.

Отговор не последва.

— Отговори! За Бога, отговори, моля те!

Но колкото и напрегнато да се ослушваше, нищо не можа да чуе.

— Сам! Сам! Сляп и изоставен! Жив, на сигурна смърт обречен! Какво да правя? Как да се спася?

Въпреки всичко, той притежаваше достатъчно енергия, за да не признае още партията за изгубена.

— Ха! — възкликна. — Кое ми пречи да греба сам към брега? А стъпя ли на него, ще проведа суров съд. Сигурно има много, които държат за мен. И тъй, напред!

Плъзна се от сала, хвана се здраво и загреба, както смяташе, към брега. Но не можеше да вижда. Салът постоянно се извърташе и променяше посока. Той го почувства в смяната на течението. Беше му невъзможно да спазва направлението.

— Не става! — проплака, останал без дъх. — Загубен съм, надали има спасение за мен. Дори да викам за помощ, няма на какво да се надявам. Оня английски лорд ще ме чуе и като нищо ще прати някоя лодка за мен, сетне ще падна в ръцете му. Само щастлива случайност може да ме спаси. Трябва да изчакам, може пък течението да ме изтласка към брега.

Нещастникът изпълзя отново на сала и се просна цял. Работата във водата го беше изтощила. Очите пак го заболяха и той сне кърпата да ги охлади с вода.

Така продължаваше да се носи по течението.

Въпреки царещите дневни горещини, нощите в онези райони са студени. Облеклото на Кортейо беше прогизнало и скоро той се почувства обхванат от мраз. При това дойдоха и треската и болките, които не искаха да отстъпят пред водните компреси. Не се осмеляваше да стене, а му идеше да ревне на глас от болки.

Така прекара четвърт час, който му се стори цяла вечност.

По едно време почувства тласък. Салът се бе натъкнал на брега. Заопипва с ръка и улови един клон, за който се хвана здраво. При едно по-внимателно проучване установи, че салът е тласнат доста навътре върху полегат бряг и е заседнал.

Остана да лежи заради очите, които имаха голяма нужда от студена вода. От непрестанната й употреба действително имаше резултат и болките намаляха. Треската също отслабна.

Сега пропълзя на известно разстояние по сушата, изцяло обрасла с тръстика и храсти, за да си потърси място за бивак.

— Преди всичко трябва да се скрия — промърмори — та да не могат моите хора да ме открият, ако нещо им щукне да ме търсят.

Само чрез опипване можа да се убеди дали мястото му предлага удовлетворително прикритие. После се изтегна.

— Е, поне не се удавих! — каза си. — Имам още късмет. Знае ли се по кой начин ще намеря спасение!

Напрежението, болките и треската така го бяха изтощили, че веднага потъна в сън, неспокоен наистина, но гарантиращ за известно време забрава. Най-сетне се събуди от студа и по полъха на надигащия се вятър и характерната мъгла почувства, че утрото наближава. И тогава за своя неизразима радост констатира, че зрителната способност на лявото око още не е изчезнала. Когато слънцето хвърли първите си лъчи върху водата, чиято повърхност заискри като златна, стори му се че това злато сияе в окото му. И това не беше илюзия. Вярно, окото беше още много възпалено, но от час на час се подобряваше и към обед вече можеше да вижда ръцете си, стига да ги държеше достатъчно близко до него.

Така мина още известно време. Изведнъж Кортейо се ослуша. Като че ли се чу конски тропот. Да, наистина, сега прозвуча шумно изпръхтяване, което можеше да произхожда само от кон.

Кой ли идваше? Кой беше? Кой приближаваше? Трябваше ли Кортейо да извика? Би могло да е враг.

 

 

Когато лодката с Лешоядовия клюн се отблъсна от катера за да отплава към брега, екипажът с голямо напрежение зачака какво ще се случи.

Наблюдаваха развитието със затаено внимание, докато внезапно прозвуча изстрел, последван от цяла поредица други.

— О, Боже, застреляха го! — проплака лордът.

— О, не — отговори кормчията. — Нямам далекоглед наистина, но мисля, че е тъкмо обратното — той стреля по тях.

В този момент прозвуча първият крясък на лешояд и непосредствено след него вторият.

— Слава Богу, освободил се е! Виждате ли го там на коня? — запита лордът, сочейки с ръка.

— Да. Галопира към гората.

Сега се разнесе третият крясък и веднага четвъртият. Ездачът беше изчезнал.

— Язди към Хуарес! — ликуваше сър Хенри. — Слава и хвала на Небесата! Много се страхувах за него. Но още не е спасен. Погледнете, преследват го!

Мексиканците потънаха в гората.

— Няма да се остави да го догонят — предрече кормчията.

— Но кого носят там към брега?

Лордът насочи далекогледа нататък.

— Та това е Кортейо. Трябва да е ранен в лицето. Мият го. Повече не съм в състояние да различа.

Мъжете в лодките чуваха ревовете и стенанията на Кортейо, които постепенно стихваха и накрая окончателно замряха.

— Раната сигурно е много болезнена — забеляза кормчията.

— Така, така. Заслужил си го е — отговори лордът. — Какво не бих дал да видя тоя човек в ръцете ми!

— Като дойде Хуарес, ще го заловим.

— Надявам се. За съжаление се мръква. Кой знае какво ще се случи. Може и да напуснат местопроизшествието, тъй като хитростта им претърпя провал.

Предположението се оказа неоснователно, понеже скоро видяха да се връщат многобройните преследвачи. Те се разположиха на бивак, а когато нощта се спусна, запалиха дори огън, чието сияние хвърляше златисти отблясъци във водата.

— Остават, милорд — отбеляза кормчията. — Лошо ли е това за нас?

— Не е лошо, макар и да подозирам, че ще ни направят посещение. Искат да им падна в ръцете, а заедно с моята персона и товарът. Заблудени са и за да постигнат целта си, сигурно ще дръзнат да ни нападнат. Ние ще бъдем нащрек и ще ги чуем, ако приближат. Преди това ще наредя да насочат така оръдията, че цялата водна повърхност да е под обстрел. Вероятно ще си построят сал.

Мина повече от половин час, когато на брега огънят внезапно угасна. Светлото златисто сияние изчезна и над водните талази надвисна непроницаем мрак. Мина още известно време. И ето че кормчията, който продължаваше да наблюдава водното пространство, извика:

— Май идват!

— Дали да осветя?

— Да, време е.

Миг по-късно няколко ракети изсъскаха нагоре. Цялата повърхност на реката можеше да се обхване с поглед. На половината път от брега се виждаха, глава до глава, плуващите насам мексиканци.

— Огън! — изкомандва Дридън със силен глас.

Отговорът беше един могъщ грохот, последван от плющене и плискане. Лодките се залюшкаха нагоре-надолу. Крясъци, викове, ревове се разнесоха над реката, след което отново настана тишина и мрак.

— Още ракети! — нареди кормчията.

Нови огнени снопове се издигнаха и сега се видя, че изстрелите не са били дадени напразно. Наистина, много неприятели като че ли не бяха избити, ала ясно можеше да се забележи, как всички напират обратно към брега. Някакво подобие на сал се носеше по течението, а човекът, който лежеше на него, изглежда бе мъртъв. Да знаеше Дридън, че това е Кортейо, сигурно щеше да прати лодка да го залови.

— Бягат към брега, спечелихме — изрази радостта си кормчията.

— Засега, да — отвърна лордът. — Но може да се очаква, че ще предприемат второ нападение.

— Нима е трудно да го избегнем? Просто ще отплаваме на известно разстояние нагоре по течението.

— Само че трябва да изчакаме тук Лешоядовия клюн.

— Въпреки това ще ни намери. По-рано от утре следобед няма как да се върне, а дотогава ние отдавна ще сме пак тук.

— Не мислите ли, че мексиканците ще ни последват?

— В тая тъмница, през гората и крайбрежния гъсталак? Не е възможно. Ще си строшат главите.

— Но няма ли да се подхвърлим и ние на риск?

— Не. Пред нас действително има опасен завой, ала ние ще пътуваме съвсем бавно.

— Е добре, съгласен съм!

Кормчията даде заповедите си, които се предадоха полугласно по-нататък от лодка на лодка и скоро керванът бавно се раздвижи.

Оттатък, на брега мексиканците стояха в дълбока тъмнина. Предводителят разпореди сетне да се разпали отново огъня, така че всеки съумя да намери свалените си връхни дрехи и огнестрелните оръжия. Сега се установи също какви поражения е нанесъл картечът. Липсваха около тридесет души.

— Дяволът да отнесе тия негодници! — изскърца зъби предводителят. — Как пък им хрумна да изстрелят ракети точно когато бяхме на половината път?

— Чули са ни — подхвърли някой.

— Невъзможно, трябва да е нещо друго.

— Струва ми се, че знам какво — вметна трети. — Направило им е впечатление, когато угасихме огъня. Не е било трудно да се досетят защо сме го сторили.

— Правилно! Така ще е. Трябва да повторим атаката, но този път ще оставим огъня да гори.

— Тогава ще ни видят.

— Няма. Ще отидем нагоре по течението на известно разстояние, ще отплуваме възможно по-навътре и ще се оставим да ни носи, така ще се появим от другата страна, откъдето съвсем не ни очакват. Ама, я погледнете нататък!

Всички отправиха очи към реката. От комините на двата катера излетяха искри, след което се чу шумът на витлата.

— Дяволите да ги вземат, те отплават — изруга водачът.

— Да, изплъзнаха ни се.

— Е, утре можем отново да се спуснем подире им.

— И да мъкнем ранените?

— Невъзможно, те ще ни задържат. Хвърлете ги във водата! Каква полза от тия безделници, като и бездруго ще опънат петалата!

Предложението беше прието и въпреки всички молби и жалби, ранените бяха хвърлени в реката, която отнесе телата им. Техните викове и стенания се чуваха още известно време.

Корабните комини хвърляха дълъг рояк искри, понеже машините се подгряваха с дърва. Мексиканците гледаха тези снопове, додето изчезнаха зад завоя на реката.

— Сега какво ще правим? — запита един.

Предводителят погледна мрачно към земята.

— Остава само едно, да им пресечем пътя. Тук реката прави голяма извивка към Рио Саладо. Ако прекосим този ъгъл, ще пристигнем преди тях.

— Кога ще потеглим?

— Естествено не днес, а като се съмне. Сега да спим.