Едуард Успенски
Гаранционните човечета (10)

Десета глава
Противохулиганният механизъм на Можебиев

Щом стаята утихна, към хладилника се промъкнаха двама нови разузнавача. Май че бяха Мишкин и Подмишкин.

— Ей, вие, хванаха ли ви? — попитаха те.

— Хванаха ни — отговориха пленниците през пролуката.

— Държите ли се?

— Държим се!

— Добре. Ние скоро ще ви освободим.

— Ъ-ъ, няма нужда — отговориха пленниците. — Нека си останем тук.

— Защо?

— Дадоха ни кренвирш.

— Какво? — смаяха се новите разузнавачи. — Отровен?

— Нормален.

— А пък аз никога в живота си не съм ял кренвирш! — тъжно каза по-малкото мишле.

— „Не съм ял!“ Аз даже не съм виждал! — ядно се засмя второто. — А как изглежда? Квадратен ли е? С дупчици?

— Не. Дълъг и кръгъл — отвърнаха пленниците. — А пък вътре вкусен.

Двамата нови разузнавачи бяха невероятно поразени и затичаха обратно към дупката, за да докладват обстановката.

Точно това целеше Хладилин. Той много искаше слуховете за кренвирша колкото може по-бързо да проникнат в редовете на вражеската армия.

Понякога кренвиршите вършат по-добра работа от позивите.

Този път не валеше и походът на майсторите към телефонната кабина беше по-приятен. Хладилин даже заля:

Аз бих помолил хиромантията

да ми даде ответ:

как да се удължи гаранцията

с години занапред.

— Какво общо има хиромантията? — попита Новините на Деня. — Това е науката, която по ръката разбира всичко за човека.

— Точно така. По нашите ръце веднага може да се каже, че сме майстори. И вероятно добри. Лошото е това, че в някои от нас на първо място стои майсторът, а човекът е на второ.

— Добре де, добре — каза Новините на Деня. — Моля без намеци. Заради твоята човечност вече толкова пъти нарушихме правилата. Пък и сега положението ни не е от най-добрите. Отдолу мишките ни тормозят, отгоре — момиченцето. Още не се знае как ще свърши всичко това.

Слава Можебиев, а служебно Нула Едно, ги очакваше.

— Къде се губите? Вече се канех да тръгна да ви нося четката.

— В никакъв случай! При нас стават такива събития! Сигурно ще се наложи да бягаме.

И те му разказаха историята си.

— Да ви завиди човек — каза Можебиев. — При вас поне е интересно. А аз тук седя като в консервна кутия. Но нищо, пак измислих как да се борим с хулиганите.

— И как?

— Много просто. В бравата се монтира едно устройство. Ако някой счупи автомата, устройството се задействува и бравата се заключва. А на сутринта милицията върви и събира нарушителите като гъби. Голяма работа, нали?

— Не е лошо — каза Хладилин. — Само че ако нарушителят се окаже по-силничък, до сутринта не само автомата, ами и цялата кабина ще унищожи. И няма да има какво да се събира.

— Ама че работа! — огорчи се Можебиев. — Върти го, сучи го, все не става! Но аз въпреки всичко ще го измисля. Ще има, непременно ще има „Противохулиганен механизъм на Можебиев“!

Майсторите без приключения се прибраха в къщи чак на разсъмване.

Първата им работа беше да занесат четката в хладилника.

— Ти къде ще спиш? — попита Хладилин радиомайстора. — У вас или у нас?

— В къщи, разбира се. Сега е лято, ще вземе да се навре някоя мушица или бръмбар — сума бели могат да направят! Човек трябва да си отваря очите на четири.

— Само внимавай като вървиш. Оглеждай се настрани. — И Хладилин предаде на радиомайстора флакончето с боята. — Гледай да не изчезнеш и ти. Само това ни липсва.