Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (4)

Четвърта глава
Съкровището

Веднъж котаракът каза:

— Докога ще я караме без мляко? Така направо може да си умрем. Трябва да купим крава.

— Трябва — съгласи се чичо Фьодор. — Но откъде да намерим пари?

— Да вземем на заем — предложи кучето. — От съседите.

— А как ще ги върнем? — попита котаракът. — Нали трябва да ги връщаме.

— Ще им ги връщаме с мляко.

Но котаракът не се съгласи:

— Щом ще си даваме млякото, тогава за какво ни е кравата?

— Значи, трябва да продадем нещо — рече Шаро.

— Какво?

— Нещо, което не ни трябва.

— За да продадем нещо, което не ни трябва — разсърди се котаракът, — първо трябва да купим нещо, което не ни трябва. А ние нямаме пари — Той погледна кучето и предложи: — Хайде, Шаро, тебе да продадем.

Шаро чак подскочи:

— Как така — мене?

— Ами така. Ти си вече охранено куче, красиво. За тебе всеки ловец ще даде сто рубли. Че и повече. А после ти ще избягаш от него и пак ще се върнеш при нас. Ама вече ще си имаме крава.

— Да-да! — викна Шаро. — Ами ако ме завържат на синджир! Хайде, котарако, тебе да продадем. Ти също си охранен. Гледай какъв си станал дебел. А котараците не ги завързват на синджири.

Тогава се намеси чичо Фьодор:

— Никого няма да продаваме. Ще тръгнем да търсим имане.

— Ура! — извика Шаро. — Най-после! — И тихичко попита котарака: — А какво е това имение?

— Не имение, а имане — отвърна котаракът. — Това са пари и съкровища, които хората са закопали в земята. Разбойници най-различни.

— А защо?

— Ами ти защо си заравяш кокалите в градината и ги криеш под печката?

— Аз ли? За после.

— И те за после.

Кучето веднага разбра всичко и реши да си скрие кокалите на друго място, за да не знае котаракът къде са.

И тръгнаха те да търсят имане. Котаракът рече:

— Ама как не съм се сетил досега за това съкровище? Така ще можем и крава да си купим, и в градината няма да има нужда да работим. Всичко ще можем да си купуваме от пазара.

— И от магазина — каза Шаро. — Месо е най-добре да се купува от магазина.

— Защо?

— Има повече кокали.

Точно тогава стигнаха до едно място в гората. Там имаше голям, пълен с ягоди хълм, а в хълма — пещера. Някога в нея са живели разбойници. Чичо Фьодор започна да копае. А кучето и котаракът седнаха наблизо на един камък. Кучето попита:

— А ти, чичо Фьодор, защо не потърси съкровище в града?

Чичо Фьодор каза:

— Ама че си чуден! Кой търси съкровище в града! Там не може дори да се копае — навсякъде е асфалтирано. А тук виж колко е мека земята, само пясък. За нула време ще намерим съкровище. И ще си купим крава.

Кучето рече:

— Хайде тогава, като намерим съкровището, да го разделим на три части.

— Защо? — попита котаракът.

— Защото на мен крава не ми трябва. Аз млякото много-много не го обичам. Ще си купувам салам от магазина.

— И аз не обичам особено мляко — каза чичо Фьодор. — Виж, ако кравата даваше боза или лимонада…

— Само моите пари няма да стигнат за крава! — заспори котаракът. — В стопанството е необходима крава. Какво ще е това стопанство без крава?

— Не ме интересува! — каза Шаро. — Не е задължително да купуваш голяма крава. Купи малка. Има такива специални крави, за котараци. Наричат се кози.

В този миг лопатата на чичо Фьодор взе, че издрънча в нещо — а то да било обкован сандък. Пък в него — всякакви съкровища и старинни монети. И скъпоценни камъни. Взеха те сандъка и си тръгнаха към къщи. А насреща им бърза раздавачът Печкин.

— Ти, момченце, какво носиш в този сандък?

Котаракът Матроскин, нали си е хитър, каза:

— Ходихме за гъби.

Но и Печкин не беше прост:

— А сандъка за какво ви е?

— За гъбите. Консервираме ги в него. Направо в гората. Ясно ли ви е?

— Разбира се, че ми е ясно. Какво неясно може да има тук — каза Печкин. А всъщност нищо не му беше ясно. Нали за гъби се ходи с кошници. А те — със сандък! Да бяха тръгнали с куфар! Но все пак Печкин ги остави на мира.

А те вече се бяха прибрали в къщи. Погледнаха — сандъкът беше пълен с пари. Не крава — цяло стадо заедно с бика можеха да си купят. И решиха, че всеки ще си направи подарък. Каквото иска, това ще си купи.