Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (20)

Двадесета глава
Слънчицето

Най-отгоре в колета имаше писмо:

„Скъпи котарако,

Ние всички те помним. Жалко, че се изгуби.“

— Ами, изгубил съм се! — рече Матроскин. — Домакинът ме изгони.

„Радваме се, че живееш, добре. А природата не трябва да се сече на дърва. Стопанинът ти е прав.

Изпращаме ти слънце, малко, домашно. Знаеш как да си служиш с него. Виждал си при нас. Изпращаме и регулатор — да става по-топло и по-студено. Ако нещо си забравил, пиши ни, всичко ще ти обясним.

Всичко хубаво. Институт по Физика на Слънцето. Ученият до прозореца с престилката без копчета, който вече има еднакви чорапи — Курляндски.“

Котаракът каза:

— Сега ще ме слушате и няма да ми пречите.

Той извади от сандъчето хартия, свита на тръба. Това беше голяма картинка-ваденка, на която беше нарисувано слънце. Само че не с бои, а от медни жички. Картинката трябваше да бъде залепена на стената и включена в контакта.

Те дружно се заловиха да местят гардероба, за да могат по-удобно да залепят слънцето на тавана. А на Крадливко това не му хареса. Той започна да ги замеря с разни неща, да съска и да хапе. Но въпреки това те преместиха гардероба. Котаракът взе слънцето, намокри го и го залепи на тавана. А жичките включи в електрическата мрежа. Не направо, а през една черна кутия. На кутията имаше лостче. Котаракът завъртя малко лостчето и чудото стана: слънцето започна да свети. Отначало крайчето, после още малко. В стаята веднага стана топло и светло. И всички се зарадваха и заскачаха. И сврачето на гардероба също заскача. Само че не от радост, а защото му стана топло. Те бързо преместиха гардероба на мястото му.

Чичо Фьодор каза:

— Правете каквото си искате, а пък аз ще се пека.

Той постла одеяло на пода, легна на него по гащи и подложи гръб на слънцето. И котаракът легна на одеялото, започна да се грее.

Всичко в къщата оживя. И цветята се протегнаха към слънцето, и пеперуди изскочиха отнякъде. И теленцето Гаврюша започна да скача като на поляната и само да се боде от радост.

А навън — влажно, студено, киша. Скоро ще дойде зимата. Къщичката им отдалеч просто свети, като играчка. Даже един синигер зачука по прозореца. Но не го пуснаха. Да не се глези. Като стане много студено, тогава, моля, заповядайте.

И си заживяха прекрасно. Сутрин си включваха слънчицето и по цял ден се топлеха. Навън студ, а при тях топло лято.

А раздавачът Печкин беше любопитен. Гледа той — из цялото село хората палят печки, от комините излиза дим, а при чичо Фьодор няма дим. Пак нередност. Той реши да разбере каква е работата. Дойде при чичо Фьодор и рече:

— Здравейте. Донесох ви вестник „Съвременен раздавач“.

А в това време очите му все в печката. Гледа — дърва не горят, а в къщата е топло. Нищо не може да разбере, а пък не вижда домашното слънце. Защото е точно над него, на тавана. Пече му на главата.

Чичо Фьодор каза:

— Ние не сме абонирани за вестник „Съвременен раздавач“. Този вестник е за възрастни.

— Много жалко! — съжали Печкин. — Значи, нещо съм объркал. — А през това време очите му шарят наоколо, търсят дали няма някъде електрически котлон или печка.

Слънцето го грее. Стои той, облива се в пот, но не си отива. Иска да открие тайната.

— Значи не сте абонирани за „Съвременен раздавач“? Много жалко. Това е полезен вестник. Там пишат за най-различни неща.

— А приказки печатат ли? Или разкази за животни? — попита чичо Фьодор.

А Матроскин завъртя лостчето на слънчевата кутия. Направи слънцето още по-топло. Печкин дори си свали шапката от топлина. Само че му стана още по-лошо: слънцето печеше направо на голото му теме.

— Приказки за животни ли? — попита. — Не, там повече пишат за това как трябва да се разнася пощата и как автоматите лепят марки.

От топлината в главата му всичко се обърка. Каза:

— Не, обратно, автоматите носят пощата и лепят марки като животни.

— А какви животни лепят марки? — заинтересува се Шаро. — Коне ли?

— Какво общо имат конете? — изненада се раздавачът. — Аз нищо не съм казвал за коне. Аз казах, че животните работят на автомати и пишат приказки за това как конете трябва да разнасят пощата.

Той замълча и започна да си събира мислите.

— Дайте ми термометър. Май имам температура. Искам да премеря колко градуса е.

Котаракът му донесе термометъра и сложи стола под слънцето. Печкин почука по термометъра, за да свали температурата. А Крадливко попита:

— Кой е?

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

— Какво общо има „Мурзилка“? — попита котаракът.

— А-а, да! Донесох ви „Съвременен раздавач“, за който вие не сте абонирани. Защото нямате документи.

Вече съвсем се беше сварил. От него започна да се вдига даже пара като от самовар. Извади термометъра и рече:

— Тридесет и шест и шест. Май че всичко е наред.

— Какво ти наред! — викна котаракът. — Имате температура четиридесет и два!

— Защо? — изплаши се Печкин.

— Защото имате тридесет и шест и шест. Колко прави това заедно?

Раздавачът пресметна на едно листче. Излезе четиридесет и два.

— Ох, майчице! Значи вече съм умрял. Бързо да тичам в болницата! Колкото пъти дойда у вас, толкова пъти се озовавам в болницата… Не обичате вие раздавачите!

А те обичаха раздавачите. Просто не обичаха Печкин. Той на вид беше добричък, а всъщност — лош и любопитен.

Само че с това слънце не всичко беше наред. Заради това слънце започна най-голямата им неприятност. Разболя се чичо Фьодор.