Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (19)

Деветнадесета глава
Колетът

Сутрин навън вече имаше лед — наближаваше зимата. И всеки си гледаше работата. Шаро тичаше по горите с фотоапарата. Чичо Фьодор майстореше хранилки за птиците и горските животни. А Матроскин обучаваше Гаврюша. Учеше го на всичко. Хвърли пръчка във водата, а телето я донася. Каже му: „Легни!“ — Гаврюша ляга. Заповяда му: „Дръж!“ — то веднага тича и започва да боде.

Прекрасен бик-пазач ставаше от него. Веднъж, когато всеки си гледаше работата, при тях дойде раздавачът Печкин.

— Тук ли живее котаракът Матроскин?

— Аз съм Матроскин — каза котаракът.

— Имате колет. Ето го. Само че няма да ви го дам, защото нямате документи.

Чичо Фьодор попита:

— Тогава защо го донесохте?

— Защото така трябва. Щом е пристигнал колет, трябва да го донеса. А щом няма документи, не трябва да го давам.

Котаракът викна:

— Дайте ми колета!

— Какви документи имате? — попита раздавачът.

— Лапи, опашка и мустаци! Ето ми документите!

Но с Печкин не можеше да се спори.

— Документите винаги имат печат и номер. Имате ли номер на опашката си? А мустаците могат и да се подправят. Ще трябва да върна колета обратно.

— Какво да правим сега? — попита чичо Фьодор.

— Не зная. Но сега ще идвам у вас всеки ден. Ще донасям колета, ще питам за документите и ще го отнасям обратно. Така две седмици. А след това колетът ще замине за града. Щом никой не го е получил.

— А това правилно ли е? — попита момчето.

— Така е по правилата — отговори Печкин. — Аз може много да ви обичам. Може и да плача. Но правилата не трябва да се нарушават.

— Той няма да плаче — каза Шаро.

— Това вече си е моя работа — отговори Печкин. — Ако искам, ще плача, ако искам — няма да плача. Аз съм свободен човек! — И си отиде.

От яд Матроскин искаше да насъска срещу него Гаврюша, но чичо Фьодор не му позволи. Той каза:

— Ето какво измислих. Ще намерим сандъче, такова като на Печкин, и ще напишем на него всичко. И нашия адрес, и обратния. И печати ще направим, и с канап ще го вържем. Печкин ще дойде, ще го поканим да пие чай, а ние ще вземем и ще сменим сандъчетата. Колетът ще остане при нас, а празното сандъче ще отиде при учените.

— Защо празно? — каза Матроскин. — Ще сложим вътре гъби или орехи. Нека учените да получат подарък.

— Ура! — разкрещя се Шаро. От радост повика Гаврюша: — Гаврюша, ела при мен! Дай лапа!

Гаврюша протяга крак и маха с опашка, съвсем като куче.

Така и направиха. Намериха сандъче, сложиха в него гъби и орехи. И писмо:

„Скъпи учени,

Благодарим за колета. Желаем ви здраве и изобретения.

И особено разни открития.“

И се подписаха:

„Чичо Фьодор — момче,

Шаро — ловджийско куче.

Матроскин — котарак по стопанските въпроси.“

След това написаха адреса, направиха всичко както трябва и зачакаха Печкин. През нощта не можаха да заспят. Все си мислеха: ще стане ли, или няма да стане.

На сутринта котаракът направи банички. Чичо Фьодор запари чай. А Шаро и Гаврюша току тичаха на улицата да видят идва ли Печкин, или не идва. Най-после Шаро съобщи:

— Идва!

Печкин се приближи и почука на вратата.

Крадливко попита от гардероба:

— Кой е?

Печкин отговори:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох колет. Само че няма да ви го дам. Защото нямате документи.

Матроскин излезе на стълбите и спокойно каза:

— На нас не ни и трябва. Тоя колет и без това нямаше да го вземем. За какво ни е вакса?

— Каква вакса?

— Обикновена. С каквато се лъскат обувки — обясни котаракът. — В този колет сигурно има вакса.

Печкин чак се опули:

— Че кой ви е изпратил толкова вакса?

— Чичо ми — рече котаракът. — Той живее при пазача на завода за вакса. И има страшно много вакса. Просто не знае какво да я прави. Затова я изпраща на когото му падне!

Печкин се обърка. И тогава Шаро подуши колета и каза:

— Не, това не е никаква вакса.

Печкин се зарадва:

— Виждате ли! Не е вакса.

— Вътре има сапун! — каза Шаро.

— Какъв сапун?! — викна Печкин. — Съвсем ме объркахте! Защо ви изпращат толкова сапун? Да не би да откривате баня?

— Ако е сапун — каза чичо Фьодор, — значи, леля ми го е изпратила, Зоя Василиевна. Тя работи в сапунената фабрика като изпитател. Изпробва сапуните. Освен това не може да се качи в автобус. Особено когато вали.

— От къде на къде? — учуди се Печкин.

— Като вали, тя цялата се покрива със сапунена пяна. В автобуса има много хора и като я притиснат, все се изплъзва. А веднъж се пързаля по стълбата до първия етаж.

Този път вече Шаро попита:

— Защо?

— Защото миеха стъпалата. Беше мокро. А тя нали е хлъзгава, насапунисана.

Печкин го изслуша и каза:

— Дали е сапун, или не е сапун, все едно, няма да ви дам колета! Защото нямате документи. И изобщо, няма защо да ми мътите главата. Аз не съм глупак! — и сам се чукна по главата.

А сврачето чу чукането и попита:

— Кой е?

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох ви колет. Тоест не го донесох, а го отнасям. А ти, бъбрице, мълчи си там на гардероба!

Котаракът му каза:

— Хайде, не се сърдете. По-добре елате да пием чай. И баничките са на масата.

Печкин веднага се съгласи:

— Много обичам банички. И изобщо у вас ми харесва.

Заведоха го на масата. Само че Печкин беше хитър. Не се разделяше с колета. Даже седна върху него, вместо на стола.

Тогава чичо Фьодор сложи бонбоните на другия край на масата. За да се пресегне Печкин към тях и да се надигне от колета. Ала не беше толкова лесно да го надхитрят. Той не стана от колета, а помоли:

— Подайте ми онези бонбони. Много са хубави!

Току-виж, изял всичките бонбони. И тогава Крадливко спаси положението. Печкин сложи два бонбона в джоба на ризата си, да си ги занесе в къщи. А сврачето кацна на рамото му и измъкна бонбоните. Раздавачът викна:

— Дай ми ги! Те са си мои!

И хукна след сврачето. Крадливко се мушна право в кухнята. Печкин — след него. И тогава Матроскин смени колета. Дотича Печкин с бонбоните и пак седна на колета. Но колетът вече не беше същият.

Най-после изпиха всичкия чай и изядоха баничките. А Печкин продължаваше да седи. Мислеше, че ще му дадат още нещо. Шаро му намекна:

— Не е ли време да се върнете в пощата? Скоро ще затворят.

— Нека затварят. Имам си ключ.

Матроскин също рече:

— Струва ми се, че у вас не е изключен котлонът. Напълно е възможно да стане пожар.

— Аз нямам котлон — отговори Печкин.

Тогава Шаро тихичко попита чичо Фьодор:

— Може ли просто да го ухапя? Защо не си отива?

Печкин имаше добър слух. Та чу.

— А, така ли било! — извика той. — Аз идвам при вас с открито сърце, а вие се каните да ме хапете?! Моля! Повече няма да ви нося колета. Още утре ще го изпратя обратно.

А на тях точно това им трябваше. И щом си отиде, те заключиха вратата и започнаха да разопаковат колета.