Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (10)

Десета глава
Шаро отива в гората

Чичо Фьодор и котаракът живееха в къщата. А Шаро все тичаше из двора или си стоеше в колибката. И нощуваше там. Идваше в къщата само за да обядва или така, на гости. Седеше си той веднъж в колибката и си мислеше:

„Котаракът си купи крава. Чичо Фьодор — трактор. А аз какво, да не съм по-лош от другите? Време е и аз да си купя пушка, за да съм щастлив. Докато има пари.“

Чичо Фьодор все го разубеждаваше да не си купува пушка — жал му беше за животинките. И котаракът го разубеждаваше — свидеха му се парите. А кучето не искаше и да чуе.

— Махнете се — казваше им — от пътя ми! У мен се събужда инстинктът! Животните затова са създадени, за да ги ловуват. Това преди не можех да го разбера, защото живеех лошо! А сега се оправих и ме тегли към гората със страшна сила!

Отиде той в магазина и си купи пушка. И патрони си купи, и чанта си купи, ловджийска, за да прибира разните животни в нея.

— Чакайте ме — рече — довечера. Ще ви застрелям нещо вкусничко.

Излезе той от селото и тръгна към гората. Гледа — един селянин на каруца. Селянинът предложи:

— Качвай се, ловецо, ще те закарам.

Шаро се качи на каруцата, провеси лапи. А селянинът го попита:

— А ти, приятелю, как стреляш? Добре ли?

— Как иначе! — отговори Шаро.

— Ами ако си хвърля шапката, ще я улучиш ли?

Шаро се изправи на задни лапи, приготви пушката.

— Хвърляйте си — рече — шапката. Сега от нея нищо няма да остане. Само дупчици.

Каруцарят си свали шапката и я подхвърли във въздуха. Високо-високо, до самите облаци. Шаро ка-аа-то избумка! Конят ка-аа-ато се подплаши! Че като хукна! Каруцата, разбира се, след него. Шаро от изненада не можа да се задържи на крака и се катурна от каруцата с лапите нагоре. И — бух! — на пътя. Добре започна ловът!

По-нататък тръгна пеша. Стигна до гората, гледа: на поляната стои заек. Кучето зареди пушката, приготви чантата и се запромъква към него.

— Сега като го бумна!

Заекът го видя и хукна. Шаро — подире му. Но се спъна в нещо и се замота в чантата, в която трябваше да носи плячката. Седи си той в чантата и си мисли:

„Добре започва ловът! И сега какво, сам себе си ли да нося в къщи?! Излиза, че аз съм и ловецът, аз съм и трофеят? Ама че смях ще падне…“

Измъкна се той от чантата и хукна по следата. Пушката — на гърба, носа — в земята. Стигна до една тясна рекичка, гледа — заекът вече тича по другия бряг. Хвана пушката в зъбите си и заплува — няма да зареже заека, я! А пушката тежка — ще го удави! Гледа Шаро — вече е на дъното.

„Че то какво излиза? — помисли си кучето. — Това вече не е лов, а на риболов прилича!“

Реши да захвърли пушката и да изплува по-бързо.

„Почакай, нещастни заеко, ще ти покажа аз на тебе! И без пушка ще те докопам! Ще ти откъсна ушите! Ще ти дам да се разбереш! Да се подиграваш с ловджии!“

Мъчи се той да изплува, мъчи се, ала все не може. Беше се оплел в ремъка на пушката и в чантата. Край, свърши се с Шаро!

Тогава почувствува, че някой го тегли за врата нагоре, към слънчицето. Беше старият бобър, който си строеше наблизо бент. Измъкна той Шаро и му каза:

— Нямам си друга работа, само ми е разни кучета да измъквам от водата!

Шаро отговори:

— Аз не съм ви молил да ме измъквате! Може пък изобщо да не съм се давил. Може да съм се занимавал с подводно плуване. Още не съм решил какво правех там, на дъното.

А му беше толкова лошо, чак му се плачеше! И вода шуртеше от него като от фонтан, и го беше срам да погледне бобъра. Ами да, уж беше тръгнал той да лови животни, пък вместо това те го спасиха от смърт. Тръгна си към къщи по брега. Един такъв оклюман, като мокра кокошка. Повлече пушката за ремъка и се размисли:

„Нещо не ми върви с лова. Първо паднах от каруцата. После се заплетох в ловджийската си чанта. А накрая едва не се удавих. Не ми харесва такъв лов. По-добре да ловя риба. Ще си купя въдици, сак. Ще си взема сандвич със салам и ще си седя на брега. Ще стана риболовно куче, а не ловджийско. Не искам да стрелям по животните. Само ще ги спасявам.“

Само че лесно е да се каже, а трудно — да се направи. Нали се беше родил ловджийско куче, а не някакво друго.