Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (1)

Първа глава
Чичо Фьодор

Едни родители имаха момченце. Наричаха го чичо Фьодор, защото беше много сериозно и самостоятелно. На четири години се научи да чете, а на шест — сам си вареше супа. Изобщо, беше много добро момче. И родителите бяха добри — татко и мама.

И всичко щеше да бъде добре, но майка му не обичаше животните. Особено котките. А чичо Фьодор обичаше животните и между него и майка му винаги възникваха разни спорове.

Та ето какво се случи веднъж. Върви си чичо Фьодор по стълбите и яде сандвич. Гледа, на прозореца седи котарак. От голям по-голям, на ивици. Котаракът му казва:

— Ти, чичо Фьодор, неправилно ядеш сандвича. Държиш го със салама нагоре, а трябва да слагаш салама върху езика си. Тогава е по-вкусно.

Чичо Фьодор опита — наистина беше по-вкусно. Почерпи котарака и го попита:

— А ти откъде знаеш, че се казвам чичо Фьодор?

Котаракът отговори:

— Аз познавам всички от нашата къща. Живея на тавана и всичко виждам. Кой е добър и кой е лош. Само че сега ремонтират тавана и няма къде да живея. А после може съвсем да заключат вратата.

— Ами кой те е научил да говориш? — попита чичо Фьодор.

— Никой — каза котаракът. — Тук запомниш дума, там — две. Освен това живях у един професор, който изучаваше езика на животните. Та така се научих. Сега без език не може. Направо си загиваш, от тебе или шапка ще направят, или яка, или просто килимче.

Чичо Фьодор предложи:

— Ела да живееш у нас.

Котаракът се усъмни:

— Майка ти ще ме изгони.

— Ами, няма да те изгони. Татко може да се застъпи.

И отидоха у чичо Фьодор. Котаракът си похапна и през деня се наспа под дивана царски. А вечерта се прибраха татко и мама. Щом влезе, мама веднага каза:

— Нещо ми мирише на котка. Чичо Фьодор май е довел котарак.

А татко рече:

— Какво от това? Голяма работа, котарак. Един котарак няма да ни пречи.

Мама възрази:

— На тебе може да не ти пречи, но на мене ще ми пречи.

— Защо пък ще ти пречи?

— Така — отговори мама. — Помисли си само, каква полза от този котарак?

Татко каза:

— Защо непременно трябва да има полза? Каква полза има от тази картина на стената?

— От тази картина на стената — обясни мама — има много голяма полза. Закрива дупката на тапетите.

— И какво от това? — не се съгласи татко. — И от котарака ще има полза. Ще го дресираме като куче. Ще си имаме котарак-пазач. Ще пази къщата. Не лае, не хапе, но не пуска никого в къщи.

Мама направо се разсърди:

— Омръзнаха ми твоите фантазии! И сина ми развали… Виж какво. Щом този котарак толкова ти харесва, избирай: или той, или аз!

Татко първо погледна към мама, после към котарака. След това пак към мама и пак към котарака.

— Аз — каза — избирам тебе. Тебе вече отдавна те познавам, а този котарак за първи път го виждам.

— А ти, чичо Фьодор, кого избираш? — попита мама.

— Никого — отговори момчето. — Само че, ако изгоните котарака, аз също ще се махна.

— Както искаш — каза мама, — само че котаракът утре да го няма!

Тя, разбира се, не вярваше, че чичо Фьодор ще се махне от къщи. И татко не вярваше. Те си мислеха, че просто така си говори. А той говореше сериозно.

Още от вечерта си подреди в раницата всичко, каквото му трябваше. И джобното ножче, и дебелото яке, и фенерчето. Взе всички пари, които събираше за аквариум. И си приготви чанта за котарака. Котаракът точно се побираше в нея, само мустаците му стърчаха отвън. И си легна да спи.

На сутринта татко и мама отидоха на работа. Чичо Фьодор Се събуди, свари си каша, закуси заедно с котарака и започна да пише писмо.

„Скъпи мои родители! Татко и мамо,

Много ви обичам. И животните много ги обичам. И този котарак също. А вие не ми разрешавате да си го гледам. Карате ме да го изгоня от къщи. А това не е правилно. Аз заминавам за село и там ще живея. Не се безпокойте за мене. Нищо няма да ми се случи. Аз мога да правя всичко и ще ви пиша. А докато тръгна на училище, има още време. Чак догодина.

Довиждане.

Ваш син — чичо Фьодор.“

Той пусна писмото в собствената си пощенска кутия, взе си раницата и котарака в чантата и тръгна към автобусната спирка.