Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (9)

ГЛАВА 9

Бронираната лимузина на граф Воркосиган с тихо „пф-ф“ се отпусна на настилката пред източния вход на императорската резиденция. Мартин нервно погледна през рамо към портала и към тълпата жестикулиращи стражи, скупчени около него.

— Сигурен ли сте, че всичко ще е наред, милорд?

— Не се притеснявай — отвърна Майлс, седнал до него в шофьорската кабина. — Обзалагам се, че това парче кована решетка ще бъде изправено и боядисано още преди да дойде време да си тръгвам.

Мартин се опита да вдигне купола на кабината, или поне храбро започна да търси отговарящия за това бутон сред множеството подобни, проблясващи на пулта пред него. Майлс му го посочи.

— Благодаря — измърмори Мартин.

Куполът се вдигна; Майлс излезе от колата си жив.

— Мартин… знаеш ли какво? Докато съм зает тук, защо не вземеш тази бракма и не обиколиш града — да се поупражняваш? — Той прибра в джоба си комуникатора на колата. — Ще те повикам, когато ми потрябваш. Ако… — Майлс успя да не произнесе „…се блъснеш в нещо“ — …имаш някакъв проблем, обади ми се… впрочем, не. — Силно подозираше, че съвсем скоро ще се моли нещо да прекъсне предстоящия му разговор с Грегор, но ако предварително организираше това, щеше да е нечестно. — Обади се на този номер. — Майлс се наведе и набра цифрите на универсалния пулт на колата. — Така ще се свържеш с един много компетентен господин на име Ципис, симпатичен човек, той ще ти каже какво да правиш.

— Да, милорд.

— Внимавай с инерцията. Мощността на този звяр е подвеждаща. Горивните клетки добавят към теглото й не по-малко отколкото бронята. Маневреността й може да те излъже. Иди някъде, където има много свободно пространство, и се упражнявай, за да не те изненада пак.

— Ъ-ъ… благодаря, милорд. — Покривът отново се спусна. През поляризираното до полупрозрачност стъкло Майлс видя как Мартин съсредоточено прехапва устни, когато колата отново се издигна над паважа и продължи напред. Лявото задно крило на сребристата лимузина не бе повредено, забеляза той, и това не беше учудващо. Ох, поредният стажант. Ако се беше сетил по-рано, можеше да прати момчето да се упражнява цялата предишна седмица и щеше да избегне тази малка неприятност с вратата на Грегор. Но Мартин ще се справи, само да натрупаше малко опит, при това, желателно — без нервиращото присъствие на неговия хазяин, дребосъка-лорд.

На входа Майлс бе посрещнат от облечен в ливрея дворцов прислужник, който го поведе към северното крило; значи, те се отправят към личния кабинет на Грегор. Северното крило бе единствената част от разпрострелия се във всички посоки Императорски дворец, която беше на по-малко от двеста години. Старото беше изгоряло до основи по време на войната на Вордарианското претендентство — в същата година, в която се беше родил осакатеният от солтоксина Майлс — а по-късно застроена наново. Императорският кабинет на първия етаж бе част от малката наистина лична, частна територия на Грегор. Беше скромно обзаведен, малкото произведения на изкуството бяха на перспективни млади художници, които все още бяха живи. Нямаше нито една антика.

Когато Майлс влезе, Грегор стоеше до висок, полузакрит от тежките завеси прозорец и гледаше към градината. А дотогава какво — крачил е из стаята ли? Днес носеше униформата на Дома Ворбара, подчертаваща титлата му; Майлс, който вече имаше алергия към всякакви униформи, се беше облякъл в малко демодирани ежедневни дрехи, които беше открил в дъното на гардероба си. Не най-подходящите за двореца дрехи.

— Лорд Воркосиган — съобщи прислужникът и, след като се поклони, се оттегли. Грегор кимна и с жест посочи на Майлс креслото. Майлс малко вяло се усмихна в отговор на седналия срещу него Грегор и се прегърби, стискайки ръце над коленете си.

— За мен е също толкова трудно, колкото, сигурен съм, и за теб — започна Грегор.

Усмивката на Майлс стана още по-суха.

— Едва ли чак толкова… струва ми се — промърмори той.

Грегор се намръщи; ръката му трепна във въздуха, сякаш за да отблъсне изкушението.

— Иска ми се да не беше правил това.

— И на мен ми се иска да не го бях правил.

Съвсем непоследователно Грегор продължи:

— Каквото вече е направено, не можеш да го върнеш назад. И няма значение колко силно го искаме.

— Ммм. Ако можех нещо да изменя — от поредицата „вълшебна пръчка и едно желание“, — не съм сигурен, че бих избрал точно това. Може би по-скоро бих се върнал в момента на смъртта на сержант Ботари и да направя така, че да не се случва. Не знам… навярно този план нямаше да сработи по-добре. Навярно не. Но тази грешка беше по-невинна, макар и смъртоносна. Сега вече съм дорасъл до далеч по-внимателно обмислени глупости. — Тонът, с който произнесе това, беше много скован.

— А стоеше на прага на… такива велики неща.

— Какво, канцеларска работа във вътрешния отдел ли? Позволи ми да не се съглася с теб. — Това навярно бе най-горчивата капка в цялата бъркотия: той беше жертвал всичко, включително честната си дума, за да спаси самоличност, която така или иначе щяха да му отнемат през следващата година. Ако знаеше за това, щеше да… какво? „Ха, какво, а?“

Грегор с израз на крайна досада присви устни.

— През целия ми живот с моите дела са се занимавали старци. Мислех, че ще си първият от моето поколение, на когото бих могъл да поверя истинска власт и отговорност във висшите ешелони на това, което с ирония се нарича мое правителство.

„Да, Грегор, и ние двамата знаем, че аз прецаках всичко това.“

— Трябва да им отдадеш дължимото: те не са били старци, когато са започнали да ти служат. На колко е бил Илян, когато спешно са го повишили до шеф на ИмпСи — на трийсет, а? А смяташе да ме накара да чакам до трийсет и пет, лицемерът му с лицемер.

Императорът клатеше глава. „Ако каже: «Майлс, Майлс, какво ще правим с теб?», ще стана и ще си тръгна.“ Но вместо това Грегор каза:

— Е, какво възнамеряваш да правиш сега?

„Почти също толкова зле.“ Но остана на мястото си.

— Не знам. Трябва ми… известно време, за да бъда сам, при това доста време. Време за размисъл. Отпуска по болест и време за пътуване не са едно и също.

— Аз… настоявам да не се опитваш да завързваш независими контакти с дендарийските наемници. Съзнавам че и аз, и ИмпСи, взети заедно, сигурно няма да можем да ти попречим, ако решиш да ги вземеш и да избягаш с тях. Но този път няма да мога да те спася от обвинение в държавна измяна.

Майлс успя да не преглътне виновно, а само кимна в израз на пълно разбиране. Винаги бе знаел, че това ще е еднопосочно пътуване.

— И „Дендарии“ нямат нужда от командир, който страда от припадъци. Докато не се излекувам — ако изобщо мога да се излекувам, — това изкушение просто отпада. — За щастие, навярно. Нерешително помълчавайки, той все пак позволи на своето главно безпокойство да се прояви в най-неутралната формулировка, която успя да подбере: — Какъв ще е сега статутът на флота на „Дендарии“?

— Изглежда, че това ще зависи от новия му командир. Как ще пожелае да разиграе тази карта Куин?

Така, значи Грегор нямаше намерение по собствена инициатива да се разграничи от всичко, което беше създал с толкова много труд. Облекчено въздъхвайки наум, Майлс отговори, внимателно подбирайки думите си:

— Ще е идиотка, ако се откаже от хонорара, който ни — й — изплаща Империята. А Куин изобщо не е глупачка. Не виждам причини под нейно командване флотът да не продължи да е същият ценен ресурс на ИмпСи, както беше под мое.

— Съгласен съм да почакам и да видя какво ще се получи. Дали тя ще може да продължи успехите. Или не.

„Бог да ти е на помощ, Куин.“ Но най-важното от казаното беше, че „Дендарии“ отново можеха да останат Имперска Собственост, дори без Майлс. Нямаше да ги изоставят.

— Куин беше моя помощничка почти десет години. Тя е трийсет и пет годишна, в разцвета на ефективността си. Изобретателна, решителна и потресаващо добре умее да се вписва в екстремални ситуации, с които се е сблъсквала доста пъти, с моя помощ. Ако не е готова за повишение… значи аз не съм бил онзи командир, за какъвто се смятах.

Грегор кимна леко.

— Много добре. — Той дълбоко въздъхна, почти видимо превключвайки от една задача на друга; лицето му просветля. — Ще ми направите ли честта да обядваме заедно, милорд Воркосиган?

— Оценявам жеста, Грегор, но струва ли си да оставам?

— Там ще бъде някой, с който искам да се срещнеш. По-точно, който искам да прецениш.

„Нима все още цени моето мнение?“

— Напоследък преценката ми е нещо, с което не мога да се хваля дори в писмата до дома.

— Ммм… като стана дума за това… съобщи ли вече на родителите си?

— Не — отвърна Майлс и предпазливо попита: — А ти?

— Не…

За миг настъпи мрачно мълчание.

— Това е твое задължение — накрая твърдо каза императорът.

— Не отричам.

— Погрижи се за лечението си колкото се може по-бързо, Майлс. Ако се наложи, готов съм да направя това императорска заповед.

— Няма да се наложи… сир.

— Добре. — Грегор се изправи. Майлс по неволя също се надигна.

Бяха по средата на пътя до вратата, когато Майлс успя да промълви тихо:

— Грегор?

— Да?

— Извинявай.

Грегор помълча, после отвърна с кратко кимване. И те заедно продължиха нататък.

* * *

На поляна в Южната градина, сред дървета и цъфтящи храсти, под муселинов навес бе наредена маса за четирима. Времето беше приятно, есенното слънце оцветяваше със светли петна навеса, под който, благодарение на лекия ветрец, беше съвсем прохладно. Шумът на града бе приглушен и далечен, сякаш градината беше потънала в сън. Леко обезпокоен, Майлс седна отляво на Грегор, обгръщайки с поглед цялата композиция. „Разбира се, не мен иска да почете по този начин, нали? Това сега би било насмешка…“ С махване на ръка Грегор отпрати загрижения ливреен прислужник, който се приближи да им предложи предобедни аперитиви. Явно очакваха някого.

Просветлението пристигна заедно с лейди Алис Ворпатрил, облечена в безупречния ежедневен стил на ворска жена: със синьо болеро и пола, поръбена със сребро, което сякаш подчертаваше — нарочно? — сребристите нишки в тъмната й коса. Тя водеше със себе си доктор Лайза Тоскана, облечена в стилен и изящен комарски костюм — панталони и сако. Прислужниците се разтичаха да помогнат на дамите да се настанят, после отново дискретно се оттеглиха.

— Добър ден, доктор Тоскана — каза Майлс, когато всички започнаха да се поздравяват един друг. — Ето, че отново се срещаме. Значи това е второто ви посещение в двореца?

— Четвъртото — усмихна се тя. — Миналата седмица Грегор много любезно ме покани на делови обяд с министър Ракоци и неколцина от неговия екип, където имах възможност да представя някои възгледи на моя синдикат. А после бях на официален прием в чест на пенсионирани областни офицери, и там беше просто очарователно!

„Грегор?…“ Майлс погледна Алис Ворпатрил, която седеше от лявата му страна. Тя му отговори с изключително любезен поглед.

Прислугата започна да поднася обяда и разговорът започна с — нищо чудно — банални забележки за Комар. Но почти веднага беседата направи пълен завой, когато Грегор и Лайза започнаха да сравняват семейните и детските си впечатления. И двамата се оказаха единствени деца в семейството — факт, който те изглежда намериха за взаимно увлекателен и достоен за по-подробен сравнителен анализ. Майлс имаше силното чувство, че присъства на втората серия, или по-точно на четвъртата, от дълъг сериал. Изглежда, собствената му роля в разговора се ограничаваше до утвърдителното „ъхъ“ по повод събития, които едва си спомняше. Алис, обикновено бъбрива, също говореше почти толкова малко.

Грегор полагаше всички усилия да предразположи Лайза, но тя се държеше твърдо и упорито настояваше да получава равностойна информация за всеки факт от своето минало. Майлс никога през живота си не бе чувал императора да говори толкова много.

Когато поднесоха сметановата торта плюс пет вида кафе и чай, по избор, Грегор срамежливо каза:

— Лайза, организирах за вас малка изненада. — Той направи незабележимо движение с ръка под масата — явно предварително уговорен сигнал, който внимателно чакащия ливреен слуга незабавно улови и веднага изчезна зад декоративните храсти. — Споменахте, че сте виждали кон само на видео. Конят — това е един вид символ на вор, и аз помислих, че ще ви хареса да пояздите.

При тези думи отново се появи същият прислужник, водещ за поводите най-великолепната малка бяла кобила, която Майлс беше виждал през живота си; даже дядовите му конюшни със скъпи чистокръвни бегачи не правеха изключение. Големи очи, изящни крака… Копитата полирани до блестящ черен цвят. В дългата сребриста грива и струящата опашка бяха вплетени алени панделки, в тон със седлото в същия цвят, да не говорим за плетените алени поводи, прикрепени към позлатена юзда.

— О, божичко! — Лайза едва не се задъха от възторг, съзерцавайки с влюбени очи животното. — Може ли да я погаля? Но аз си нямам и представа как да яздя!

— Знам. — Грегор я придружи до кобилата и Лайза, смеейки се, посегна с ръка към копринената й шия, заравяйки пръсти в блестящата грива. Кобилата безгрижно притвори очи, спокойно приемайки тези знаци на искрено внимание. — Аз лично ще я водя — каза Грегор. — Само ходом. Тя е много спокойна. — От гледна точка на Майлс, животното беше на крачка от заспиване; Грегор навярно бе изключил всякаква възможност за неприятни инциденти с коня, които можеха да помрачат това шоу.

В бърборенето на Лайза звучаха едновременно съмнение, възхищение, и нещо, напомнящо на „моля-ви-уговорете-ме“. Майлс се наведе към лейди Алис и прошепна:

— Откъде Грегор е намерил този кон?

— През три области оттук — прошепна тя в отговор. — Вчера го докараха с аерокар в дворцовите конюшни. Грегор от четири дни гони прислугата си до умопобъркване, планирайки всеки детайл на този обяд.

— Аз ще подхвана крака ви — продължаваше императорът, докато конярят държеше богато украсените поводи. — Ето, позволете да ви покажа как. Свийте крака си, а аз ще подложа ръцете си…

Трябваха три опита и изрядно количество смях, за да се качи Лайза на коня. Ако Грегор се е опитвал тайничко да я опипа, то беше успял да изпълни това с потресаваща издържливост. Седейки в подплатеното с кадифе седло, Лайза изглеждаше възхитена, малко засрамена и в същото време горда от себе си. Грегор взе поводите от коняря, с жест го отпрати и поведе кобилата по градинските алеи, като говореше нещо и оживено жестикулираше.

Майлс, широко разтворил очи, отпи голяма глътка парлив чай.

— Така, лельо Алис… ролята на Баба ли играеш, или какво?

— Все повече изглежда, че е така — сухо отвърна тя, без да сваля поглед от малката изискана кавалкада.

— И кога се случи това?

— Не съм съвсем сигурна. Докато се огледам… и готово. Оттогава все се опитвам да наваксам пропуснатото.

— Но, Алис… Комарка за императрица? — Защото Грегор най-вероятно имаше предвид тъкмо това; Алис никога нямаше да се съгласи с ролята на сводница. — Консервативното крило от партията на ворските лордове направо ще се насерат, нали? Да не споменавам за оцелелите комарски радикални революционери. С тях ще се случи същото, само че по друг начин.

— Бъди така добър и не използвай казармените си изрази на масата, Майлс. Но в отговор на въпроса ти… да, навярно. Макар че на центристката коалиция това ще се хареса. Или ще бъде убедена да го приеме.

— Ти ли ще ги убедиш? Или ще ги убедят техните съпруги, с твоя помощ? А ти самата одобряваш ли такъв брак?

Тя замислено присви очи.

— Като цяло… да, струва ми се, че го одобрявам. Тъй като майка ти не прави нищо в това отношение, то задължението да се търси съпруга за Грегор през последните десет години автоматично падна върху мен. Адски досадна задача. Искам да кажа, той просто си седеше тук и ме гледаше с онова негово ужасно скръбно изражение, сякаш казва „Защо правиш така с мен?“. Струва ми се, че по едно или друго време съм му водила всяка висока и стройна ворска красавица от планетата, нарушавайки реда в собствения им живот и живота на семействата им; предоставях му десетки резюмета… нищо не подейства. Всичко беше напразно. Кълна се, че Грегор беше още по-голямо разочарование от Иван, а Иван изпусна толкова много добри партии… Някой, чието име няма да споменавам, ми прошепна на ухо, че трябвало да опитам да му предложа момчета, но аз отбелязах, че това няма да реши проблема с наследника, който всъщност е първостепенен за нас.

— Не и без адски много безпрецедентни генетични операции — съгласи се Майлс. — Не, момчетата не са за Грегор. Но и ворско момиче също. Разбрах го още преди години — жалко, че не си ме попитала. Грегор е още по-близък роднина на лудия император Юри от мен. И… хм… той знае повече за баща си, покойния и неоплакан от никого принц Серж, далеч повече, отколкото, както предполагам, биха искали родителите ми. Грегор страда от напълно исторически обоснована параноя по повод… е, параноята. И от вътрешните ворски бракове. Никога не би си позволил да се влюби във ворска жена.

Алис повдигна тъмните си вежди.

— За това му отношение към ворските жени и аз се досетих най-накрая. Което ме изправи пред сериозна дилема, както можеш да си представиш.

— Е… какво вижда той в доктор Тоскана, как смяташ? Освен интелигентност, красота, мил характер, чувство за хумор, умение за общуване, богатство и не-ворски гени, искам да кажа?

Алис изсумтя — лека, подобаваща на ворска лейди насмешка.

— Мисля, че всичко е даже по-просто и засяга по-дълбоки инстинкти, макар да се съмнявам, че Грегор го съзнава. Не се опитвам да имитирам този ужасно дразнещ навик на майка ти, тези моментални психоанализи по бетански, но… майката на Грегор беше убита, когато той беше на пет години. — Червените й устни за момент трепнаха от стара болка; лейди Алис бе познавала принцеса Карийн, когато беше още жива. — Погледни фигурата на доктор Тоскана. Тя излъчва… майчинство. Никъде не стърчат кости. Колко време загубих да влача пред него тълпи от високи и стройни красавици, когато е трябвало да му водя ниски и пухкави. Иде ми да се разрева. — Вместо това тя решително отхапа солидно парче от тортата си.

Майлс неутрално се прокашля. Грегор и Лайза завиха зад ъгъла и продължиха по алея с подкастрени тисови дървета. Високият слаб император крачеше до стремето, оживено жестикулираше, усмихваше се и разказваше нещо. Лайза се навеждаше към него през седлото, очите й сияеха, устните й бяха отворени, тя слушаше Грегор… с цялата си душа, разбра Майлс.

— Е, Майлс — вече с по-спокоен тон продължи лейди Алис, — разкажи ми за тоя твой капитан Галени. Не ми е ясно как се вписва той в цялата тази история.

— Той не е мой капитан — възрази Майлс. — Той е капитан на Грегор.

— Но според Иван е твой приятел.

— Иван е работил с него много по-дълго от мен.

— Престани да избягваш въпроса. Имам чувството, че това е важно или поне, че може да стане важно. Работата ми е да предпазвам Грегор от домашни проблеми, също както Саймън го предпазва от външни. И както някога твоят баща, а сега министър Ракоци, струва ми се — от политически. Според доклада на ИмпСи, предоставен от Саймън, доктор Тоскана и Галени не са любовници.

— Ами… не. И аз така смятам. Той обаче я ухажваше. Точно затова ги поканих и двамата тогава на официалната Императорска вечеря. За да му помогна в усилията. — Императорският обяд започваше да тежи като камък в стомаха му.

— Но не са официално сгодени, нали?

— Не мисля.

— Разговаряли ли са за брак?

— Не знам. Разбираш ли, не съм чак толкова близък с Галени. С него просто… сме работили заедно, съвсем случайно, по време на оная каша с Марк на Земята и после — по време на командировката ми на Комар, когато ИмпСи разследваше един опасен инцидент. Да, според мен Галени е мислил за брак. Но той е много затворен човек, при това по много основателни причини. Мисля, че му е било много трудно да се опитва да се сближи с Лайза. Не заради това какъв човек е тя, а заради това какъв е той самият, или по-точно, какъв се е направил. Бавен, внимателен, предпазлив.

Лейди Алис почука с дългия си лакиран нокът по дантелената покривка. Около нейната чиния нямаше нито трошичка, нито капчица.

— Трябва да знам, Майлс. Има ли вероятност капитан Галени да създаде някакви проблеми в сегашната ситуация? Не искам повече изненади.

— Какво имаш предвид под „проблеми“? Той самият ли ще е проблем? Или той ще ги създаде?

В меката тоналност на гласа на Алис се усетиха метални нотки.

— Точно това те питам.

— Не знам. Предполагам, че ще се чувства наранен. Съжалявам. — Смятаха да пратят Галени по дяволите. „Господи, Дъв… не исках да направя това с теб! Прости ми, прости ми… днес е денят, в който съм виновен за всичко…“

— Е, в края на краищата изборът е на Лайза — разсъдливо каза Алис.

— Нима бедният Галени може да се конкурира с императора?

Тя го погледна с леко съжаление.

— Ако Лайза обича Галени… няма да има конкуренция. Ако не го обича… няма и проблем. Нали?

— Струва ми се, че ме боли главата.

Устните на лейди Алис леко трепнаха, демонстрирайки тайно съгласие с казаното, но изражението на лицето й веднага се върна към обичайното й приятно спокойствие; към тях отново се приближаваше Грегор със своя конен цирк. Той помогна на Лайза да слезе от коня, в процеса на което се изхитри да изпълни нещо твърде близо до прегръдка. После подаде юздите на коняря. Друг слуга донесе два сребърни таза, за да могат двамата да измият следите от докосването до коня (ако имаше такива) по ръцете си. Напълно излишен жест: изглежда животинчето тази сутрин едва не са го удавили в шампоан. А задницата й блестеше така, че Майлс без колебание би ял обяда си направо от нея.

Алис демонстративно си погледна часовника.

— Ужасно съжалявам, че развалям този прелестен следобед, Грегор, но до срещата ти с граф Вортала и министър Ван остават само двайсет минути.

— О! — Бузите на Лайза поруменяха и, изпитвайки угризения на съвестта, тя скочи от стола, на който току-що бе седнала. — Аз ви отвличам от работата ви.

— О, не, след като лейди Алис е тук, за да ми напомня за това — парира Грегор, хвърляйки към Алис поглед, който я накара да се усмихне кисело. Но Грегор послушно стана и се наведе над ръката на Лайза… дали щеше… Да. Той смяташе да целуне ръката й. Всъщност Грегор я обърна с дланта нагоре и леко я докосна с устни. Майлс скръсти ръце, покри устата си с длан и си прехапа езика. Когато Грегор се изправи, Лайза сви пръсти, криейки мястото на целувката — сякаш е уловила пеперуда — и се усмихна. Не, направо се ухили. Грегор се ухили в отговор с такъв вид, сякаш е леко пиян. Алис се прокашля. Майлс прехапа езика си още по-силно. Грегор и Лайза размениха продължителен и забележително идиотски поглед. Накрая Алис прекъсна тази мизансцена, взе Лайза под ръка и я отведе, като радостно й говореше нещо за разходка из долните салони на резиденцията, където по пътя можеха да се разгледат мозаечните панели.

Грегор отново се просна на стола си, седнал настрани, преметна крак през страничната облегалка и го залюля.

— Е, какво мислиш за нея?

— За доктор Тоскана ли?

— Едва ли бих ти искал мнението за леля Алис.

Майлс погледна Грегор, който се усмихваше с цялата уста. Не… този човек не искаше критичен анализ.

— Красива е.

— Нали?

— Много интелигентна.

— Блестяща. Жалко, че не присъстваше на срещата с Ракоци и хората му. Нейното изложение беше образец за яснота.

Несъмнено, след като всички експерти на синдиката го бяха подготвяли цяла нощ… и все пак на Майлс също му се беше случвало да ръководи инструктаж и знаеше какви усилия изисква това. Ала Грегор не го питаше за неговото мнение, просто искаше потвърждение на своето. „Никога не съм бил подмазвач…“

— Много патриотична, — продължаваше да бърбори Грегор, — и именно в този стил — устременост към бъдещето, готовност за сътрудничество, — който баща ти винаги е искал да види у комарците.

— Да, сир.

— С красиви очи.

— Да, сир — въздъхна Майлс. — Много, хм, синьо-зелени. — „Защо прави така с мен?“ Защото граф и графиня Воркосиган не бяха тук, навярно. Той използваше Майлс като замяна на родителите му, които в крайна сметка освен това бяха и приемни родители на сирачето Грегор.

— Остроумна…

— Да, сир.

— Майлс?

— Да, сир?

— Престани.

— Хм. — Майлс отново опита номера с прехапването на език.

Ботушът на Грегор спря да се люлее; лицето му стана сериозно, през него премина сянка.

— Ужасно ме е страх — тихо каза той.

— Да не те отблъсне ли? Не съм такъв специалист по жените, за какъвто се представя Иван, но… според мен всички предварителни признаци говорят „Давай, напред!“.

— Не… от това… което може да се случи по-късно. Моята работа може да доведе до смъртта ми. За мен и за тези, които са най-близко до мен.

Сянката на принцеса Карийн, а не променливият ветрец, вледени въздуха. Може би за душевното здраве на Грегор беше по-добре, че северното крило, където беше убита майка му, беше изгоряло напълно и беше построено наново, вече свободно от призраци.

— Всеки ден умират обикновени хора. Поради различни причини: от чиста случайност до неумолимото време. Смъртта не е императорски монопол.

Грегор го погледна.

— Наистина не е — тихо повтори той и решително кимна, сякаш Майлс току-що бе казал нещо полезно за него. „Но какво?“

Майлс се опита да промени темата.

— За какво ще е срещата ти с Вортала и Ван?

— А, както обикновено. Тяхната Комисия за разпределяне на Императорските земи иска привилегии за приятели. А аз искам техните приятели да представят доказателства за компетентни планове за използване.

— Аха. — Всичко това засягаше южния континент и не представляваше пряк интерес за областта на Воркосиган. Майлс се зачуди дали не трябва да съобщи на заместника на баща си, че тази седмица ще е идеална за измъкване на привилегии за областта от Грегор. В сегашното си състояние на замечтана видиотеност, обгърнат от сексуална мъгла, поразеният от любов император можеше да се съгласи на всичко. Не… за Империята бе по-добре да запази това временно безумие като Държавна Тайна. Бракът бързо щеше да излекува Грегор.

Комарска императрица. Господи! Какъв кошмар за ИмпСи. Илян наистина щеше да получи онзи удар, с който заплашваше от години.

— Предупреди ли Илян?

— Мисля да пратя лейди Алис да му съобщи, ако нещата се развият добре. Съвсем скоро. Тя изглежда вече е започнала да работи по въпроса.

— Тя е най-добрият съюзник и посредник, на когото можеш да разчиташ. Дръж се както трябва и тя ще е на твоя страна. Но обмислил ли си всичките политически последствия от този… брак? — Майлс изведнъж разбра, че тази дума се каза за пръв път на глас.

— От една седмица не мисля за нищо друго. Знаеш ли, Майлс, може и да е за добро. Символ на единството на Империята и така нататък.

По-вероятно беше комарската съпротива да го превърне в символ на това, че Бараяр пак е завладял Комар. Майлс си представи какви възможности за политическа сатира крие всичко това и потръпна.

— Не възлагай прекомерни надежди на това.

Грегор поклати глава.

— В края на краищата… всичко това няма значение. Най-после открих нещо лично за себе си. Именно за мен, не за Империята, дори не за императора. Просто за мен самия.

— Тогава го дръж здраво с две ръце! И не позволявай на разни копелета да ти го отнемат.

— Благодаря — въздъхна Грегор.

Майлс се поклони и си тръгна. Чудеше се дали новият му шофьор е успял да убие някого и дали колата на графа все още се движи с покрива нагоре. Но най-вече се чудеше как ще избягва Дъв Галени през следващите няколко седмици.