Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (18)

ГЛАВА 18

Двата дена се разтегнаха в мъчителни три. През последното денонощие Илян нито веднъж не дойде в съзнание дотолкова, че да моли за смъртта си, или да изрази ужаса си от предстоящата операция и за Майлс това беше един вид почивка. Състоянията на пълна загуба на ориентацията при Илян се сменяха твърде бързо, за да може някой да го успокои; той сякаш беше онемял и само потрепващото му лице, а не думите му, отразяваше калейдоскопа от хаос в главата му.

Дори лейди Алис вече не издържаше. Почивките й постепенно се удължиха, а посещенията й при Илян ставаха все по-кратки. Майлс се държеше до последно, питайки се защо го прави. Дали Саймън после щеше да си спомня нещо? „И ще мога ли някога да забравя за това?“

Илян вече не буйстваше, но неловките му движения бяха резки и непредвидими. Лекарите взеха решение да не се опитват да го държат в съзнание по време на операцията. Анализът на висшите му нервни функции щеше да почака до завършването й. Майлс изпита огромно облекчение когато медицинските техници се появиха да упоят Илян и да го подготвят за операцията, и той най-накрая затихна.

Като личен наблюдател на Грегор, Майлс последва лекарите директно в операционната, която се намираше до лабораторията, малко след стаите за пациенти. Никой не му предложи да изчака навън. „Къде ще седи този четиридесеткилограмов имперски ревизор? Където му скимне.“ Един от санитарите му помогна да облече малко голямата стерилна престилка и го настани на удобен стол, за да може Майлс да вижда холомониторите, които записваха всяка подробност от процедурата в и извън черепа на Илян. Освен това можеше да вижда част от темето на Илян иззад рамото на хирурга. Майлс реши, че ще е по-добре да следи мониторите.

Санитарят депилира малък правоъгълник в средата на скалпа на Илян, което почти не се налагаше заради оредялата му коса. Майлс смяташе, че вече би трябвало да е свикнал с всякакви кървави зрелища, но въпреки това стомахът му се сви, когато хирургът сръчно разряза скалпа и черепната кост, извивайки парчето настрани, за да има достъп до мозъка. Разрезът наистина беше миниатюрен, просто като цепнатина. После към това място се приближиха управлявани от компютри микроманипулатори, заради които разрезът вече не се виждаше, и хирургът се наведе над микроскопите, надвиснали над главата на Илян. Майлс отново насочи вниманието си към мониторите.

Останалата част от операцията отне само петнадесет минути. Лекарят обгори с лазер малките кръвоносни съдове, захранващи чипа и обезпечаващи живота на вече мъртвата органична част и стремително си проправи път през приличащата на реснички купчина невроконтакти — по-тънки от паяжина — покриващи цялата повърхност на чипа. С най-прецизния медицински силов лъч чипът бе изваден от матрицата си. Хирургът пусна чипа в съд с разтвор, който му беше подаден от обикалящия загрижено наоколо доктор Авакли.

Биокибернетикът и помощниците му незабавно тръгнаха към вратата, бързайки да доставят мъртвия чип в лабораторията. На излизане Авакли спря и погледна към Майлс, сякаш очакваше да го последва.

— Идвате ли, милорд? — попита той.

— Не. По-късно. Продължавайте, господин адмирал.

Майлс едва ли би могъл да разбере какво точно вижда на мониторите, но поне можеше да следи лицето на доктор Руибал, който стоеше до хирурга и следеше физическото състояние на Илян; Руибал беше внимателен, но не напрегнат. Значи, засега нямаше никаква опасност.

Хирургът залепи парченцето от черепа на мястото му с биолепило, върна кожата на мястото й и я обработи. На бледата кожа остана само тънка червена линия — котката Зап оставяше къде-къде по-неприятни наглед кървящи белези.

Хирургът се изправи и разкърши рамене.

— Е, това е всичко. Вече е изцяло ваш, доктор Руибал.

— Беше… по-просто, отколкото очаквах — отбеляза Майлс.

— Няколко пъти по-просто, отколкото трябва да е било самото имплантиране — съгласи се хирургът. — Когато за пръв път видях картата на чипа, направо се ужасих: помислих си, че ще трябва да влизам вътре и да освобождавам всички нервни връзки от другия им край, по целия мозък. Но после съобразих, че мога просто да ги оставя там.

— А няма ли да има някакви последствия от това, че ги оставихте вътре?

— Не. Просто ще си лежат там, абсолютно инертни и безобидни. По тях вече не преминава нищо, веригата вече е прекъсната.

— Да го извадя ли от упойка? — попита анестезиологът доктор Руибал и хирурга.

Руибал въздъхна дълбоко:

— Да. Събудете го. Да видим какво сме направили.

Изсъскване на спринцовка. Известно време анестезиологът следеше ускоряващото се дишане на пациента, след това по даден от хирурга знак го екстубира и разхлаби фиксаторите, държащи главата му. Бледото лице на Илян постепенно порозовя, застиналото му изражение леко се оживи.

Кафявите очи на Илян се отвориха: погледът му припряно се замята от лице на лице. После облиза с език пресъхналите си устни.

— Майлс? — изшептя той. — Къде съм, по дяволите? И какво правиш ти тук?

Сърцето на Майлс пропадна някъде надолу — толкова приличаше на всичките беседи, които водеше с Илян през последните четири дни. Но погледът на Илян, макар и неуверен, се задържа на лицето на Майлс.

Майлс се промуши през тълпата медици, които му направиха път.

— Саймън, ти си в операционната в клиниката на ИмпСи. Чипът ти за ейдетична памет се повреди. Непоправимо. Току-що го извадихме.

— А-а. — Илян се намръщи.

— Какъв е последният ви спомен, господине? — попита Руибал, наблюдавайки го внимателно.

— Спомен ли? — Илян потръпна. Дясната му ръка се повдигна към слепоочието, после напред, сви се — и отново падна. — Аз… Всичко е… като сън. — Той помълча за момент и добави: — Като кошмар.

Майлс си помисли, че това е превъзходна демонстрация на ясно и правилно възприятие, макар че Руибал сбърчи вежди.

— Кой… — започна Илян, — взе решение… за това? — Смътен жест сочеше някъде към главата.

— Аз — призна Майлс. — Или по-точно, посъветвах Грегор, а той се съгласи.

— Грегор те е направил главен тук?

— Да. — Майлс мислено потръпна.

— Добре — въздъхна Саймън. Майлс възстанови дишането си. — Ами ИмпСи? Какво се случи? Колко време?…

— В момента зад комуникационния ти пулт седи генерал Хароче.

— Лукас ли? А, добре.

— Той овладя положението. Освен случая с теб няма сериозни кризи. Можеш да си починеш.

— Наистина съм уморен — призна Илян.

Изглеждаше напълно съсипан.

— Не съм изненадан — отвърна Майлс. — Това продължава повече от три седмици.

— Сега вече — край… — Гласът на Илян стана по-тих, дори въпросителен. Ръката му отново трепна в онзи странен жест край лицето, сякаш извикваше в паметта си… сякаш се опитваше да извика от паметта си видеокартина, която не се появяваше пред вътрешния му поглед. Дланта му трепна и отново се сви в юмрук; той едва ли не с усилие отпусна ръка до тялото си.

В този момент Руибал се намеси и направи няколко първични теста. Илян не се оплака от нищо по-сериозно от слабо главоболие и болки в мускулите и макар с известно удивление да разгледа ожулените кокалчета на ръцете си, не попита за тях, нито за белезите по китките си. Когато тръгнаха да го пренасят в стаята му, Майлс го последва.

Когато настаниха Илян в леглото, Руибал накратко докладва на Майлс направо в коридора:

— Веднага щом физическото му състояние се стабилизира — тоест когато се нахрани, отиде до тоалетната и се наспи, — ще започна комплекс от когнитивни тестове.

— А кога може да… не, предполагам, че още е рано да се пита за това — каза Майлс. — Щях да попитам кога може да се прибере у дома. — В онова място, което служеше на Илян за дом. Майлс си спомни как преди много години самият той беше поживял известно време в един от тези лишени от прозорци апартаменти за свидетели, няколко етажа по-долу, и се сгърчи вътрешно.

Руибал сви рамене.

— Ако не се появят усложнения, съм готов да го изпиша след два дни. Разбира се, после ще трябва да идва тук за ежедневни прегледи.

— Толкова скоро?

— Както сам видяхте, операцията не беше твърде инвазивна. Може да се определи почти като козметична. Във физически смисъл.

— А в нефизически?

— Именно това ще трябва да установим.

Майлс върна стерилната престилка на санитаря и намери в стаята куртката си с колекцията награди. После надникна в съседната стая. Там търпеливо седеше лейди Алис Ворпатрил; щом като го видя, тя вдигна поглед.

— Свършиха — докладва Майлс. — И засега всичко е наред. Изглежда, че отново се е върнал към нещо като нормално състояние — или поне върви уверено натам. Макар че е малко унил. Не виждам причина да не го посетиш, ако искаш.

— Искам. — Лейди Алис стана и бързо мина покрай него.

Майлс се запъти към секретната лаборатория в дъното на коридора, която вече беше заета от екипа на доктор Авакли.

Вече бяха сканирали чипа, но все още не бяха започнали да го разглобяват. Погледът на Майлс беше привлечен от новия член на екипа — висок слаб мъж, който преднамерено стоеше настрана от останалите.

Доктор Вон Уедел, навремето известен като доктор Хю Канаба от Джаксън Хол, сега имаше по-светла кожа, по-тъмна коса и зеленикаво-сиви очи вместо тъмнокафявите, които имаше когато Майлс го видя за първи път. Високата дъга на скулите и носа му придаваха още по-запомнящ се вид. Но изражението на интелектуалното превъзходство, което излъчваше, си оставаше същото.

Уедел забеляза Майлс и очите му се разшириха. Майлс мрачно му се усмихна. Едва ли добрият докторът е забравил „адмирал Нейсмит“. Майлс го издърпа на крачка встрани и, след като понижи глас, каза:

— Добро утро, доктор Уедел. Радвате ли се на новата си самоличност?

Уедел лесно се справи с изненадата.

— Благодаря, да. А вие… хм, радвате ли се на своята?

— Всъщност това е старата ми самоличност.

— Наистина ли? — Уедел повдигна вежди, изучавайки и разшифровайки майлсовата бараярска униформа на Дома, ордените по нея и златната верига на шията на Майлс. — Хм. Да разбирам ли, че вие сте Имперският Ревизор, на когото трябва да благодаря за прекъсването на работата ми в Научния институт?

— Точно така. До сега вече трябва да сте разбрали, че понякога ние, поданиците на Империята, имаме изненадващи задължения. Такава е цената да си бараярец. Една от многото.

— Поне климатът ви е много по-добър — въздъхна Уедел.

В сравнение с климата на Джаксън Хол, разбира се. И биологът не говореше само за времето.

— Много се радвам, че сте доволен — каза Майлс. — Ако знаех, че ще ви видя, щях да ви донеса поздрави от сержант Таура.

— Божичко, още ли е жива?

— О, да. — „Но не благодарение на теб.“ — Адмирал Авакли навярно ви е информирал за извънредно деликатния проблем, който възложих на екипа му. Надявам се, че вашият доста разнообразен опит може да им помогне да открият решението. Имате ли вече някакви идеи?

— Няколко.

— С естествени причини ли са свързани, или със саботаж?

— Ще търся следи от саботаж. Ако не успея да открия, ще трябва да приемем, че причините са естествени. Ако е подробен, анализът ще отнеме няколко дни.

— Искам да е максимално подробен. Молекула по молекула, ако се налага.

— О-о, именно това ще трябва да направим.

— Освен това… хм, запомнете, че макар да сте в лабораторията на ИмпСи и, разбира се, да участвате в екипа, вие не сте в командната верига на Службата. Ще докладвате лично на мен.

Уедел замислено свъси вежди.

— Това е… много интересно.

— Тогава започвайте.

Ученият малко иронично наклони глава.

— Да, милорд… хм… Воркосиган, нали?

— Тази седмица „Милорд Ревизор“ ще е по-правилно.

— Повишение значи.

— Едва ли бих могъл да се издигна по-нависоко, без да ми потече кръв от носа поради разредения въздух.

— Това предупреждение ли е?

— Само ви ориентирам. От любезност.

— А! Благодаря ви. — Уедел кимна и отиде да наблюдава манипулациите през рамото на Авакли.

Уедел все още беше ужасен досадник, помисли си Майлс. Но разбираше от молекулярна биология.

След кратък разговор с адмирал Авакли Майлс се обади на Грегор, за да му съобщи за успешната операция. После отиде да види Илян. Завари го да седи на леглото, облечен. Лейди Алис бе до него. Когато Майлс влезе, Илян леко се усмихваше — първото не терзаещо душата изражение, което Майлс виждаше на лицето му от седмици.

— Здравейте, сър. Радвам се, че сте отново с нас.

— Здравей, Майлс. — Илян предпазливо кимна и докосна челото си, сякаш за да се увери, че главата му си е на мястото. — Откога си тук? Ела по-близо.

— От около четири дни. Или пет. — Майлс се приближи от другата му страна, срещу Алис.

Саймън също изучи униформата и ордените му, после протегна ръка и докосна златната ревизорска верига, която се отзова с тих мелодичен звук.

— Виж, това е… малко неочаквано.

— Генерал Хароче не искаше да ме пусне при теб. Грегор реши, че това ще ни спести споровете.

— Много находчиво от негова страна — Илян се разсмя удивено и Майлс изобщо не беше сигурен как да разбира това. — На мен изобщо нямаше да ми хрумне. Но като опре ножът до кокала…

— Изглежда, че вече си в състояние да се грижиш за себе си, така че, мисля, че не е зле да се прибера вкъщи и да си почина.

— Аз ще поостана — каза Алис, после прибави: — Ти свърши добра работа, Майлс.

Той сви рамене.

— По дяволите, аз не направих почти нищо. Просто накарах специалистите да се размърдат. — Той с усилие превърна вече започнатия военен поздрав в по-цивилно кимване и си тръгна.

* * *

Когато отново се върна в спалнята си в замъка Воркосиган, Майлс окачи семейната униформа да си чака реда за пране, като предварително я освободи от всички награди. Сигурно ще мине доста време, преди отново да ги сложи. Ако изобщо ги сложи някога. Е, поне и те послужиха за нещо. Последно свали златната верига на своя ерзац-Ревизорски пост и я повъртя в ръцете си, разглеждайки изисканите й детайли.

„Какво пък. Беше забавно, но вече свърши.“

Майлс предполагаше, че трябва незабавно да върне веригата обратно в двореца, за да я върнат в съкровищницата, откъдето я бяха извадили. Струваше му се малко лекомислено да оставя предмет с такава историческа и художествена ценност да се търкаля в чекмеджето на нечие бюро. И все пак… работата не е свършена, докато не напишеш рапорта; десетте години в ИмпСи го бяха приучили да действа само така. И докато Авакли и неговите весели момчета не му предадат своя рапорт, Майлс не може да предостави на Грегор своя.

Той сви веригата на топка и я сложи върху купчината ризи.