Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (16)

ГЛАВА 16

Грегор го прие в спокойното уединение на кабинета си в северното крило на двореца. Той седеше зад комуникационния пулт, разглеждайки някакво изображение и не вдигна глава докато майордомът не съобщи за пристигането на Майлс и се оттегли. Грегор набра кратка команда, холограмата изчезна, а зад нея се появи кипящ от ярост дребосък в кафява униформа.

— Добре, Майлс, за какво е цялото това бърза… О, Господи! — Грегор изумено се изправи; колкото повече подробности забелязваше, толкова по-високо се вдигаха веждите му. — Не мисля че някога съм те виждал, нарочно облечен като ворски лорд.

— В дадения случай, — отбеляза Майлс, — „нарочно“ се сипе от мен като дим от ушите. Мога да се обзаложа на… — обичайният му афоризъм беше „мога да се обзаложа на сребърните си очи от ИмпСи“ — …каквото поискаш, че с Илян се случват далеч по-големи неприятности, отколкото ти докладва Хароче.

— Неговите доклади неизменно са във вид на кратки обзори — бавно произнесе Грегор.

— Ха! И ти си го усетил, нали? А споменавал ли ти е Хароче поне веднъж, че Илян иска да ме види?

— Не… А той иска ли? И как разбра за това?

— От… как да се изразя? От сигурен анонимен източник.

— Доколко сигурен?

— За да предположа, че са ме подвели и са ми пробутали дезинформация, трябва да припиша доста причудлив начин на мислене на човек, който считам едва ли не за болезнено праволинеен. Но дори тогава възниква проблемът с мотивацията. Да кажем, че заслужава доверие от практическа гледна точка.

— Доколкото разбрах, — бавно каза Грегор, — в момента Илян е… е, да го кажем направо, опасно побъркан. Искал маса невъобразими неща. Например, споменаха ми за атака със скокови кораби срещу Центъра на Хеген, за да предотврати въображаемо нашествие.

— Някога това беше реалност. Ти самият беше там.

— Да, преди десет години. Откъде знаеш, че и това не е от същите халюцинации?

— Тъкмо това е проблемът. Не мога да преценя, защото не ми позволяват да го видя. На никого не позволяват. Вече си чул за това от лейди Алис.

— Ъ-ъ, да.

— Хароче ме спря на два пъти. Тази сутрин ми обеща, че ако продължа да му досаждам, щял да нареди да ме зашеметят.

— Много ли му досаждаше?

— Ти, без съмнение, можеш да поискаш — ако бях на твое място, щях да кажа „моля и настоявам“ — запис на последния ни разговор от комуникационния пулт на Хароче. Може даже да ти се стори забавен. Но, Грегор, аз имам право да видя Илян. Не като негов бивш подчинен, а като син на баща си. Това е ворски дълг, който няма нищо общо с военната йерархия на ИмпСи и влиза, ако мога така да се изразя, през другата врата. За техен ужас, без съмнение, обаче това си е техен проблем. Подозирам… дори не знам какво подозирам. Но не мога да седя със скръстени ръце и да чакам да ме осени.

— Смяташ ли, че има нещо мътно?

— Не… непременно — каза Майлс, вече по-спокойно. — Но понякога глупостта може да доведе до същия резултат като злонамереността. Ако този проблем с чипа е нещо като моята криоамнезия, Илян сигурно преживява истински ад. Да се изгубиш в собствената си глава… никога през живота си не съм бил толкова самотен, колкото тогава. И никой не дойде за мен, докато не се появи Марк. В най-добрия случай Хароче допуска грешка поради нервност и неопитност и трябва внимателно — или не чак толкова внимателно — да бъде поправен. А в най-лошия случай… и на теб трябва да ти е минавала през ума вероятността за саботаж. Дори и да не си я обсъждал с мен.

Грегор се прокашля.

— Хароче ме помоли да не го правя.

Майлс се поколеба.

— Най-после е прочел досието ми, така ли?

— Боя се, че да. Хароче има… строги разбирания за лоялност.

— Аха. Е, какво пък… аз не оспорвам лоялността му. А преценката му. И все още искам да ида там.

— Да видиш Илян ли? Мога да му заповядам, разбира се. Струва ми се, че вече е крайно време за това.

— Не, нещо повече. Искам да детайлно да изуча всеки фрагмент от суровите данни, имащи нещо общо с този случай, медицински и други. Искам надзор.

— На Хароче няма да му хареса.

— Според мен Хароче ще се заинати като магаре. А не мога да ти се обаждам през петнайсет минути, за да потвърждаваш решенията ми отново и отново. Искам истински пълномощия. Искам да ми придадеш Имперски Ревизор.

— Какво?!

— Даже ИмпСи трябва да превива гръб и да се подчинява на Имперските Ревизори. Ревизорът законно може да поиска всичко каквото му хрумне и Хароче, или който и да било, може да си изгризе ноктите от яд, но ще даде исканото. Ревизорът говори с твоя Глас. Те са длъжни да се подчинят. Не можеш да продължаваш да се преструваш, че това не е достатъчно важно, за да заслужи вниманието на Ревизор.

— Да, наистина, но… какво ще търсиш?

— Ако го знаех сега, нямаше да се налага да го търся. Всичко, което знам е, че тази работа — той разпери ръце — има много неправилна форма. Причините може да са банални. Или не. Не знам. Но ще науча.

— Кой ревизор имаш предвид?

— Хм… може ли Ворховиц?

— Моят най-добър.

— Знам. Мисля, че ще мога да се сработя с него.

— За съжаление, в момента пътува за Комар.

— О! Не е нещо сериозно, надявам се?

— Превантивно мероприятие. Пратих го заедно с лорд и лейди Воробьов, за да им помага в преговорите с комарската олигархия за обявяването на моята сватба. Той има изключителен талант на дипломат.

— Хм. — Майлс се поколеба. Когато му беше хрумнала тази идея, наистина имаше предвид Ворховиц. — Ворлейснър, Валънтайн и Воркалонър са малко… консервативни.

— Страх те е, че ще застанат на страната на Хароче ли?

— Ами…

Очите на Грегор проблеснаха.

— Винаги остава генерал Ворпарадийс.

— О, Господи! Пощади ме.

Императорът замислено потърка брадичката си.

— Подозирам, че с това ще има малък проблем. Който и Ревизор да ти дам, има петдесет процента вероятност утре сутрин да се върнеш тук и да поискаш втори, за да контролира първия. Всъщност на теб не ти трябва Ревизор, трябва ти щит във формата на Ревизор, за да ти прикрива гърба, докато провеждаш собствено разследване.

— Ами… да. Не знам. Може би… може би в крайна сметка ще успея да направя нещо и с Ворпарадийс. — Само като си представи тази картинка, сърцето му потъна в петите.

— Ревизорът, — каза Грегор, — не е само мой Глас. Освен това той е моите очи и уши, почти в буквалния смисъл на думата. Нещо като сонда, макар и определено не роботизирана, която прониква на недостъпни за мен места и ми докладва за видяното от абсолютно самостоятелна гледна точка. А ти — тук устните на императора трепнаха, — имаш най-самостоятелната гледна точка от всички хора, когото познавам.

Сърцето на Майлс едва не спря. Естествено, Грегор едва ли мислеше да…

— Мисля, — продължи императорът, — че ще си спестим много междинни стъпки, ако просто назнача теб за временен имперски ревизор. Разбира се, с обичайните, точно разграничени пълномощия на Девети Ревизор. Каквото и да правиш, действията ти трябва да са поне смътно свързани с проблема, който си назначен да разследваш: в този случай — състоянието на Илян. Не можеш да даваш заповед за екзекуция и в малко вероятния случай, че арестуваш някого… е, ще съм ти благодарен, ако тези арести са подкрепени от доказателства, достатъчни за повдигане на обвинение. От разследванията на Имперските Ревизори е прието да се очаква известна, хм… безпристрастност и задължителна предпазливост.

— „Всяко нещо, което си струва да се направи — цитира Майлс думите на графиня Воркосиган, — си струва да се направи добре“. — Зачуди се дали очите му не са започнали да светят? Чувстваше ги като въглени.

Императорът позна източника на цитата и се усмихна.

— Точно така.

— Но, Грегор… Хароче ще разбере, че това е измама.

Гласът на Грегор стана много мек.

— Тогава Хароче ще допусне опасна грешка. — А след това добави: — И на мен не ми харесваше как се развиват нещата, но понеже възможността да ида там лично е изключена, не виждах какво мога да направя. Сега виждам. Доволен ли сте, лорд Воркосиган?

— Ох, Грегор! Дори не можеш да си представиш колко! Да работиш тринайсет години с военна командна верига е все едно да се опитваш да танцуваш валс със слон. Бавен, тромав, готов да те настъпи във всеки момент и да те смачка на поничка. Имаш ли представа колко е приятно това — поне веднъж да можеш да танцуваш върху проклетия слон, вместо под него?

— И аз си помислих, че ще ти хареса.

— Да ми хареса ли? Това ще е по-хубаво от оргазъм!

— Не се увличай много — предупреди го Грегор; в ъгълчетата на очите му се образуваха бръчици.

— Няма. — Майлс успокои дишането си. — Но… мисля, че всичко ще е наред. Благодаря ти. Приемам поръчението ви, господарю.

Грегор повика майордома и го прати в подземното хранилище на резиденцията за веригата, символизираща ревизорския пост и несимволичния електронен печат, който вървеше с нея. Докато чакаха връщането му, Майлс каза:

— По традиция Ревизорът прави първото си посещение без да предупреди. — После замислено прибави: — Навярно им е адски забавно.

— Отдавна го подозирам — съгласи се Грегор.

— Но предпочитам да не ме зашеметят, когато вляза през портала на ИмпСи. Как мислиш, дали не трябва лично да се обадиш на Хароче и да го подготвиш за първата ни среща?

— Искаш ли?

— Ммм… не съм сигурен.

— В такъв случай… ще спазим традицията. — В гласа на Грегор се прокраднаха нотки на студен изследователски интерес. — И ще видим какво ще се случи.

Майлс замря, внезапно обзет от подозрения.

— Говориш точно като майка ми. Какво знаеш, което аз не знам?

— Все повече се уверявам, че в момента знам дори по-малко от теб. Но… си мислех за Хароче. Наблюдавах го. Като не броим тази история с Илян, за която изглежда разбираемо нервен, той като че ли спокойно поема делата на ИмпСи. Ако Илян… не се възстанови, рано или късно ще се изправя пред необходимостта да взема решение дали да потвърдя назначението на Хароче, или да намеря някой друг. Любопитен съм да видя от какъв материал е направен. За него ти ще си задачка, и то не от простите.

— С други думи, искаш да му дадеш възможност да се прецака, така ли?

— По-добре рано, отколкото късно.

Майлс се смръщи.

— Но това работи точно по същия начин и в обратна посока, нали? Да не би да искаш да дадеш и на мен възможност да се прецакам?

Устните на Грегор се изкривиха в едва забележима усмивка.

— Да речем просто, че… разглеждането на проблема от няколко независими гледни точки може да извади всички тайни наяве. — Той замълча, после прибави: — Наистина мислих, саботаж ли е това, или естествено влошаване на работата на този мозъчен имплантант на Илян.

— И?

— Саботажът трябваше незабавно да е последван от някаква атака. По време на хаоса непосредствено след срива на Илян.

— Или още по-добре — точно преди това — отбеляза Майлс.

— Да. Но не се случи нищо необичайно освен иляновата… Не съм сигурен как да го нарека… болест? Неразположение?

— Неразположение е добър термин — призна Майлс. — „Болест“ загатва за вътрешна причина. Нараняване — за външна. В момента не знам мога ли със сигурност да използвам която и да е от тези думи.

— Вярно. И така, досега не се е случило нищо необичайно освен неразположението на Илян.

„Разрушаването на Илян.“

— Забелязах — отговори Майлс. — Освен ако мотивът не е нещо друго, да речем, лично отмъщение. Не двоен удар, един след друг, а само единичен.

— Да не си започнал да съставяш списък на евентуалните заподозрени?

Майлс изпъшка.

— Ако започнем с това, че допуснем и личните мотиви редом с политическите… може да е дело на който и да е, като отмъщение за което и да е, направено от ИмпСи на него, в което и да е време през последните трийсет години. Дори не е нужно да има някаква логика — този някой може да таи злоба, съвсем неизмерима с началната обида. Това не е посоката, от която трябва да се подхожда към проблема — възможностите са твърде много. Бих предпочел да започна с чипа. Той поне е само един. — Майлс се прокашля. — Обаче… все още се опасявам да не ме зашеметят на портала. Нямах намерение да превзема ИмпСи с голи ръце. Мислех, че ще се крия зад гърба на истински Ревизор, да кажем, някой от ония представителни адмирали от запаса. И все още ми се струва, че бих искал да имам свидетел. Помощник, естествено, но всъщност свидетел. Някой, на когото мога да вярвам, на когото можеш да вярваш и ти, някой с достатъчно голям достъп до секретни материали, но да не е от йерархията на ИмпСи…

— Имаш ли някого предвид? — попита Грегор.

* * *

— О, Господи! — възкликна Иван, неволно повтаряйки думите на Грегор и се опули към Майлс. — Това нещо истинско ли е? — Пръстът му се протегна напред и за миг докосна тежката златна верига, символизираща ранга и поста на Имперски Ревизор, която в момента висеше на шията на Майлс. Дебелите й брънки свързваха големи квадратни емайлирани плочки, на които беше гравиран гербът и монограмът на Ворбара. Веригата се спускаше от раменете на Майлс и слизаше през гърдите му; а тежеше, както прецени той, около килограм. На края на веригата със златен клипс беше закачен електронен печат, също украсен с герба на Грегор.

— Искаш ли да се опиташ да обелиш станиола и да изядеш шоколадчето? — сухо се поинтересува Майлс.

— Бр-р-р. — Иван огледа кабинета на Грегор. Императорът седеше на края на бюрото си, люлеейки единия си крак. — Когато онзи тип в ливреята на Грегор пристигна в галоп в Генералния щаб и ме измъкна от работа, си помислих че този проклет дворец гори, или че майка ми е получила сърдечен удар, или нещо от този род. А това си бил само ти, брат’чед?

— В бъдеще, за теб: брат’чед — лорд Ревизор.

— Моля те, кажи ми, че това е шега — обърна се Иван към императора.

— Не е — отвърна Грегор. — Даже е много истинско. Искам ревизорска проверка. Или, за да се изразя по-официално, Ние не сме доволни от сегашното развитие на нещата. Както знаеш, Имперският Ревизор може да поиска каквото му скимне. И първото нещо, което поиска, беше помощник. Честито.

Иван обърна очи.

— Искал е магаре, за да му носи багажа, и първото магаре, за което се е сетил, съм бил аз. Колко мило. Благодаря, брат’чед — лорд Ревизоре. Сигурен съм, че ще е огромно удоволствие.

— Иване, — спокойно каза Майлс, — ще правим ревизия на случая с Илян. Не знам какъв товар ще поискам да носиш, но има голяма вероятност да е твърде взривоопасен. Трябва ми магаре, на което да мога напълно да разчитам.

— О! — Иронията на Иван изчезна като с магия; той се изпъна. — О-о. Илян значи? — След кратко колебание добави: — Отлично. Крайно време беше някой да им подпали задниците. На майка ми ще й хареса.

— Надявам се — искрено се отзова Грегор.

Устните на Иван се огънаха в усмивка, макар че очите му останаха сериозни.

— Е, Майлс, трябва да отбележа, че това нещо наистина ти отива. Винаги съм смятал, че имаш нужда от нашийник.

* * *

Този път Майлс нареди на Мартин да спре лимузината пред главния вход на ИмпСи. Той остави първо да слязат двамата имперски оръженосци в униформите на Ворбара, които му беше дал Грегор, след което им даде знак с ръка да го покриват по двата фланга и тръгна към охраната на портала. Иван се влачеше след тях, очаровано гледайки ставащото. Майлс пусна оръженосците и Иван първи да покажат удостоверенията си, да преминат сканирането и да получат пропуск.

— Добър ден, господа — дружелюбно се обърна Майлс към стражите в момента, в който свършиха с този ритуал и индикаторите на скенерите светнаха в зелено. Войниците се напрегнаха и неуверено присвиха очи. Майлс се надяваше, че така изразяват мисловна дейност. Той се съсредоточи върху старшия сержант. — Моля ви, идете до комуникатора и съобщете на генерал Хароче, че е пристигнал Имперски Ревизор. Желая и настоявам той лично да ме посрещне на портала. Незабавно.

— Вие не сте ли същият човек, когото изхвърлихме тази сутрин? — обезпокоено попита сержантът.

Майлс се усмихна, без да разтваря устни.

— Не, не съвсем. — „Оттогава претърпях някои промени.“ Той протегна празните си ръце. — Моля, отбележете, че не се опитвам да вляза на ваша територия. Нямам намерение да ви изправям пред дилемата дали да нарушите пряка заповед, или да извършите държавна измяна. Но знам, че от офиса на шефа до портала може да се стигне за около четири минути. И в този момент вашите проблеми ще свършат.

Старши сержантът влезе в караулното помещение и припряно заговори по комуникатора си, като правеше любопитни жестове, сякаш си скубеше косата. Когато отново излезе навън, Майлс засече времето на часовника си.

— А сега да видим какво ще стане, както би казал Грегор.

Иван прехапа устни, но си държеше устата затворена.

След малко по стъпалата на несъразмерно голямото стълбище на главния вход на ИмпСи се изсипа цяла тълпа във военни униформи; пред тях, по хлъзгавите от дъжда плочи бързо крачеше Хароче, плътно следван от известния на цялата ИмпСи помощник — секретаря на Илян.

— Четири минути и двайсет и девет секунди — промърмори Майлс на братовчед си. — Не е зле.

— Може ли вече да се скрия зад храстите, за да повърна? — прошепна в отговор Иван, гледайки как към него се приближава цялата мощ на ИмпСи.

— Не. Престани да мислиш като подчинен.

Майлс стоеше в някакво подобие на стойката „свободно“, очаквайки тежко дишащият Хароче да набие спирачки пред него. Той си позволи само един кратък, ослепителен миг, за да се наслади на ужасеното изражение на генерала, когато той видя всички подробности. И отмести удоволствието встрани. По-късно можеше да извлече този миг от паметта си и да му се наслади като ценно съкровище. Но сега стоящата пред вътрешния му поглед картина на медицинските мъчения на Илян го тласкаше напред.

— Добър ден, генерале.

— Воркосиган. Казах ви повече да не се връщате тук.

— Опитайте пак — мрачно го посъветва Майлс.

Хароче се втренчи във веригата, която проблясваше на гърдите на Майлс. Независимо от това, че от двете му страни стояха оръженосците на Ворбара, които Хароче познаваше лично, той задавено изтърси:

— Това не може да е истинско!

— Наказанието за фалшифициране атрибутите на Имперски Ревизор е смърт — безизразно заяви Майлс.

Той беше уверен, че почти чуваше скърцането на колелцата в главата на Хароче. Проточиха се няколко безкрайни секунди, после генералът се поправи с малко предрезгавял глас:

— Добре дошли, милорд Ревизор.

— Благодаря ви — въздъхна Майлс. Сега всичко вървеше по план, новият му статус беше официално признат и потвърден, вече можеха да продължат. — Моят господар император Грегор Ворбара желае и настоява да направя ревизорска проверка на това, как ИмпСи се справя с възникналата ситуация. Желая и настоявам за пълното ви съдействие в това разследване. Какво ще кажете да продължим този разговор в кабинета ви?

Хароче свъси вежди и в очите му като че ли проблесна лека ирония.

— О, да, милорд ревизор.

Майлс освободи двамата оръженосци в униформите на Ворбара и нареди на Мартин да ги откара в императорската резиденция. И влезе в сградата преди Хароче.

* * *

Мъртвият филтриран въздух в кабинета на Илян бе изпълнен със спомени. Тук Майлс бе стоял или седял стотици пъти, получавайки заповеди или докладвайки за резултатите. Тук той е бил очарован, възбуден. Бяха му отправяли предизвикателства. Понякога той тържествуваше, понякога се чувстваше безсилен, понякога разгромен, понякога страдаше. Ужасно страдаше. Тази стая беше центърът, около който се въртеше целият му живот. Всичко това вече го нямаше. Майлс седеше на същото място срещу пулта на Илян, ала началникът и подчиненият си бяха разменили местата. Трябваше да внимава за старите си рефлекси.

Хароче лично придърпа за Майлс един от столовете, стоящи до далечната стена; изчаквайки само миг, Иван си донесе сам стол и седна до него. Генералът намести масивното си тяло на стола на Илян, отпусна ръце върху черното стъкло и зачака с любопитство.

Майлс се наведе напред и започна да разгъва пръстите на дясната си ръка, притискайки ги към хладната повърхност на пулта.

— Добре. Както би трябвало да сте разбрали до момента, Грегор е много недоволен от начина, по който тази организация се занимава със състоянието на Саймън Илян. И така, ето какво искам — в реда, в който го искам. Първо, искам да видя Илян. После искам да свикам съвещание с участието на целия ви медицински екип. Искам да донесат писмени доклади за това, което са научили досега, и да са готови да ми го изложат в обобщен вид. След това… след това ще реша какво още ми трябва.

— Ще ви бъде оказано пълно съдействие. Милорд Ревизор.

— След като вече преминахме към деловата част, можете да оставите формалностите.

— Но вие ме изправяте пред дилема.

„А освен това и на крачка от инфаркт“ — злобно си помисли Майлс. Но не, повече нямаше място за лична злоба.

— Така ли?

— Беше — и все още е — преждевременно да се обвинява някой в саботаж по отношение на проблема с чипа на Илян, преди да се установи причината за този проблем. Има вероятност за огромен конфуз, ако причината се окаже естествена.

— Това го разбирам.

— Да… вие — да. Но не мога да не мисля за бъдещето. Всъщност това ми е работата. Така че имам един кратък списък, който пазя в резерв, докато очаквам пристигането на някои данни, които биха позволили да го сравня с реалността.

— Само кратък списък?

— Илян винаги разделяше списъците си на кратки и дълги. Предполагам, един вид сортировка. Според приоритетността. Тази система ми харесва. Но в краткия ми списък… вие сте почти на върха.

— А-ха — отзова се като ехо Майлс. Внезапно всичко си застана по местата, включително и това, защо Хароче го спъваше на всяка крачка.

— А сега се направихте недосегаем — прибави генералът.

— Цялата фраза би трябвало да е „недосегаем досадник-вор“ — уточни Майлс. — Разбирам… — Именно от такива унизителни подозрения се боеше най-много от всичко, когато се зае със спасяването на Илян. Какво пък… много лошо.

Двамата упорито се гледаха над черната повърхност на масата. Хароче продължи:

— Така че най-малко от всичко ми се иска да ви допусна до Илян, където можете да направите втори опит. Сега изглежда, че съм задължен да го направя. Но искам официално да се регистрира фактът, че правя това против моето желание. Милорд Ревизор.

— Отбелязано е. — Устата на Майлс пресъхна. — А имате ли, след като сте ме разположили толкова нависоко в своя списък, някакви съображения за мотивите, възможностите ми и моят засега-не-съществуващ метод?

— Не е ли очевидно? — разпери ръце Хароче. — Илян ви уволни. Съвсем неочаквано. Съсипа кариерата ви.

— Илян ми помогна да се изградя. И той има право да ме унищожи. А при дадените обстоятелства, — за които Хароче беше вече напълно осведомен, можеше да се прочете в очите му, — това беше негово задължение.

— Уволнил ви е, защото сте фалшифицирали докладите си. Документиран факт, който също бих искал да се отбележи официално, милорд ревизор. — Хароче погледна Иван, чието лице остана напълно безизразно: защитна реакция, усъвършенствана през целия му живот.

— Един доклад. Един път. И Грегор вече знае всичко за това. — Майлс почти физически усещаше, че земята се клати под краката му. Как изобщо си беше помислил, че този човек е глупав? Губеше инерция почти със същата скорост, с която я бе набрал. Но той стисна зъби, борейки се с всякакви пориви да се защитава, да обяснява, да протестира, да се извинява или по друг начин да се отклони от целта си.

— Не ви вярвам, лорд Воркосиган.

— Какво пък, вече не можете да се отървете от мен. Не може да ме свали никой друг освен собствения Глас на императора, който ме назначи, или импийчмънт, утвърден от две трети от гласовете на обединено заседание на Съвета на графовете и Министерския съвет в пълен състав. Не смятам, че сте в състояние да уредите това.

— Тогава навярно няма смисъл да ходя при Грегор и да искам друг Ревизор за този случай.

— Можете да опитате.

— Ха! Ето го и отговора. И даже да сте виновен… започвам да се чудя дали изобщо мога да направя нещо. Императорът е единствената инстанция, към която мога да се обърна, а изглежда, че вие вече сте си осигурили поддръжката му. А ще стане ли опитът ми да ви отстраня един вид кариерно самоубийство?

— Ами… Ако бях на ваше място, нямаше да се откажа, докато не ви закова за стената с най-големите пирони, които ми попаднат. — Майлс помълча за миг и добави: — Но ако след посещението ми при Илян бъде нанесен някакъв втори удар… можете да сте сигурен, че с извънредно внимание ще проследя треакторията му.

Хароче тежко въздъхна.

— Това е преждевременно. Ще се радвам най-много, ако лекарите дадат диагноза „естествени причини“. Това ще спести ужасно много неприятности.

Майлс сбърчи лице и неохотно се съгласи.

— Тук сте прав, генерале.

Двамата се изгледаха с известни остатъци от упоритост в погледите. Майлс помисли, че се чувстваше по-скоро облекчен, отколкото нервен. Хароче определено беше толкова прям, колкото и Майлс, в своя стремеж да разреди напрежението. Може би в крайна сметка щеше да се сработи с този човек.

Изучаващият поглед на Хароче се спря върху пъстрата колекция от военни отличия на куртката му. В гласът му се появиха неочаквано жалостиви нотки.

— Воркосиган, кажете ми, това наистина ли е сетагандски орден „За заслуги“?

— Ъхъ.

— А останалите?

— Не съм ги отмъкнал от чекмеджето на баща си, ако това имате предвид. Всичко си има обяснение в документите от секретното ми досие. Вие сте един от малцината на планетата, които не трябва да разчитат само на думата ми за това.

— Хм. — Хароче повдигна вежди. — Какво пък, милорд Ревизор, продължавайте в същия дух. Но ще ви наблюдавам.

— Добре. Внимателно ме наблюдавайте. — Майлс побарабани с пръсти по черното стъкло и се изправи. Иван скочи след него.

* * *

В коридора, вече по пътя надолу, към клиниката на ИмпСи, Иван промърмори:

— Никога не бях виждал генерал да танцува „степ“ седнал.

— На мен повече ми приличаше на менует по минно поле.

— Да гледам как му натресе малкия адмирал — това си заслужаваше всички проблеми от входа дотук.

— Какво?! — Майлс застина на място.

— Нима не искаше това? Ти действаше точно така, сякаш играеше адмирал Нейсмит, като изключим бетанския акцент. Пълен напред с насочени копия, никакви задръжки, невинните свидетели се спасяват кой както може. Мислех че ще кажеш, че ужасът е полезен за здравето ми: прочиства артериите, или нещо от този сорт.

Нима наградите на адмирал Нейсмит му действаха като един вид магически талисман? Сега Майлс изобщо не искаше да обмисля всички последствия, произтичащи от този факт. Вместо това той безгрижно попита:

— Ти какво, смяташ се за невинен свидетел?

— Господ знае колко много се опитвам да бъда такъв — въздъхна Иван.

* * *

Влизайки в клиниката, която заедно със съдебно-криминалната лаборатория заемаше цял етаж от щаба на ИмпСи, Майлс си помисли, че тукашният въздух също изобилства от познати миризми: медицински и много неприятни. През всичките тези години самият Майлс беше прекарал тук прекалено много часове, започвайки от първото си идване с начален стадий на пневмония от измръзване и завършвайки с последната си медицинска комисия. Онази същата, която го върна към злощастните му задължения по спасяването на лейтенант Ворберг. От миризмите на това място го побиваха тръпки.

Всичките четири стаи, освен една, пустееха в очакване на своите пациенти и стояха тъмни и отворени. Пред затворената врата невъзмутимо стоеше на пост часови в зелена униформа.

Когато Майлс влезе, до него изникна запъхтян полковник от ИмпСи с медицински петлици.

— Милорд Ревизор! Аз съм доктор Руибал. С какво мога да ви бъда полезен? — Руибал бе нисък, кръглолик човек, с гъсти вежди, които от притеснение се бяха събрали в една начупена крива.

— Разкажете ми за Илян. Не, заведете ме при Илян. После ще поговорим.

— Насам, милорд. — Руибал даде знак на часовия да се отдръпне и въведе Майлс в стая без прозорци.

Илян лежеше по гръб на леглото, полузавит с чаршаф. Китките и глезените му бяха пристегнати с онова, което медиците наричаха „меки фиксатори“. Дишаше тежко. Дали беше упоен? Очите му бяха отворени, погледът му беше изцъклен и несъсредоточен върху нищо. Гъста брада покриваше обикновено гладко депилираното му лице. В топлата стая вонеше на изсъхнала пот и други, още по-неприятни органични миризми. Майлс беше загубил цяла седмица, опитвайки да проникне тук, прибягвайки до най-крайните методи, на които се беше осмелявал. А сега всичко, което му се искаше, беше да си подвие опашката и да избяга.

— Защо е гол? — попита той полковника. — Не може да се сдържа ли?

— Не — отговори Руибал. — Заради процедурите.

Майлс не забеляза никакви катетри, сонди или медицински уреди.

— Какви процедури?

— Ами, в момента никакви. Но изобщо не е лесно да се справяме с него. Да го обличаме и събличаме, наред с всичко друго… е голям проблем за персонала ми.

Без съмнение. Пазачът, който сега се въртеше край вратата вътре в стаята, беше украсен с червено-лилав белег под окото. А на самият Руибал беше разбита долната устна.

— Разбирам…

Той се застави да се приближи и приклекна до главата на Илян.

— Саймън? — неуверено го повика той.

Илян завъртя лицето си към него. Изцъклените му очи примигнаха, фокусираха се и проблеснаха. Бе го разпознал.

— Майлс! Майлс. Слава Богу, че си тук. — Гласът му хриптеше от припряно изговаряните думи. — Жената и децата на лорд Ворвейн — успя ли да ги измъкнеш живи? Комодор Ривек от Сектор четири скоро ще се побърка от страх.

Майлс си спомни тази операция. Тя беше завършена преди пет години. Той облиза пресъхналите си устни.

— Да. Погрижихме се за всички. Измъкнахме ги живи и здрави. — За тази операция го бяха наградили със златна звезда. Сега тя висеше на гърдите му — третата отляво.

— Отлично. Отлично. — Илян въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Обградените от гъста четина устни се размърдаха. Очите му се отвориха и в тях отново се разгоря разпознаването — отново. — Майлс! Слава Богу, че си тук. — Опита се да протегне ръце, но фиксаторите го спряха. — Това пък какво е? Махни го от мен.

— Саймън, знаеш ли кой ден сме?

— Утре е рожденият ден на императора. Или е днес? Ти си облечен официално… Трябва да бъда в резиденцията.

— Не — каза Майлс. — Рожденият ден на императора беше преди повече от месец. Чипът ти се е повредил. Трябва да останеш тук, докато открият какво не му е в ред и не го поправят.

— О-о! — Четири минути по-късно Илян отново обърна глава към него. Устните му трепнаха от изумление. — Майлс, какво правиш тук, по дяволите? Пратих те на Тау Кит! Защо никога не изпълняваш заповедите ми?

— Саймън, чипът ти се е повредил.

Илян се усъмни:

— Кой ден сме? Къде съм?

Майлс повтори обяснението отново.

— Божичко! — промълви Илян. — Ама че гадна работа. — Той безволно легна, а на лицето му се изписа стъписано изражение.

Пет минути по-късно той за пореден път погледна към Майлс.

— Майлс! Какво правиш тук, по дяволите?

„Мамка му.“ На Майлс му се наложи да стане и около минута обикаляше стаята. „Не знам още колко ще мога да издържа.“ Едва тогава осъзна, че доктор Руибал внимателно го наблюдаваше.

— През цялата седмица ли е в същото състояние? — попита Майлс.

Лекарят поклати глава.

— Не, той определено и напълно измеримо прогресира. Неговите… не знам точно как да ги нарека… неговите моменти на временно объркване постепенно зачестяват на все по-малки интервали. Първия ден регистрирах само шест скока. А вчера — по шест на час.

Сега бяха два пъти по-чести. Майлс се обърна към Илян. След малко шефът на ИмпСи го погледна и лицето му грейна.

— Майлс! Какво става, по дяволите?

Майлс търпеливо повтори всичко. Той разбра — няма значение, дори да се повтаря. На Илян този разказ нямаше да му омръзне. И след пет минути вече нямаше да помни нищо за това.

Следващия път Саймън намръщено го погледна.

— Кой, мамка му, пък си ти?

— Майлс. Воркосиган.

— Не говори глупости. Майлс е на пет години.

— Чичо Саймън. Погледни ме.

Илян сериозно впери очи в него, след което прошепна:

— Внимавай. Дядо ти иска да те убие. Разчитай на Ботари.

— Ох, точно това правя — въздъхна Майлс.

Три минути по-късно:

— Майлс! Какво става, по дяволите? Къде съм?

Майлс повтори урока.

Пазачът с насиненото око отбеляза:

— Как става така, че през цялото време ви вярва? На нас ни вярва най-много в един от всеки пет случая. А през останалите четири се опитва да ни убие.

— Не знам — отвърна Майлс, чувствайки се измъчен до краен предел.

И отново:

— Майлс! Ворберг те е открил!

— Да… да!? — Майлс се наведе към него. — Саймън, кой ден сме днес?

— Господи, не знам. Проклетият ми чип се е скапал тотално и не може да се поправи. Стопил се е на сополи в главата ми. Направо ме побърква. — Той силно стисна ръката на Майлс и с неописуема настойчивост се втренчи в очите му. — Не мога да издържам повече. Ако това проклето нещо не може да се поправи… закълни се да ми прережеш гърлото. Не позволявай това да продължава вечно. Самият аз не мога да го направя. Закълни ми се. Дай ми думата си на Воркосиган!

— Господи, Саймън, не мога да ти обещая такова нещо!

— Длъжен си! Не можеш да ме оставиш сам с цяла вечност от това… Закълни ми се.

— Не мога… — промълви Майлс. — Затова ли… затова ли прати Ворберг да ме повика?

Лицето на Илян отново се промени и отчаянието му се превърна в объркване.

— Кой е този Ворберг? — После на лицето му се изписа внезапно подозрение. — А ти кой си, по дяволите? — и Илян издърпа ръката си.

Майлс издържа още пет рунда, след което излезе в коридора, облегна се на стената и стоя, навел глава, докато премине пристъпът на гадене. Целият се тресеше, спазми от подтисканото треперене пробягваха от темето до петите му. Доктор Руибал се въртеше край него. Иван също използва възможността да излезе за минутка и стоеше, дишайки тежко.

— Сега виждате с какво си имаме работа — каза лекарят.

— Това е… това е непристойно. — Шепотът на Майлс накара Руибал да отстъпи назад. — Руибал. Ще го измиете. Ще го обръснете. Ще го облечете с някакви дрехи. Знам, че в апартамента му на долния етаж има достатъчно цивилни дрехи. — Навярно ако Илян не приличаше толкова на животно, нямаше да се отнасят с него като с животно?

— Милорд — отвърна полковникът, — не ми се иска да моля санитарите си още веднъж да рискуват зъбите си. Но ако останете, ще опитаме. Вие сте единственият човек, когото не се е опитал да убие.

— Да. Разбира се.

Майлс наблюдаваше цялата процедура. Изглежда че присъствието на познат човек действаше успокоително на Илян. Най-добре беше с него да има хора, които е познавал почти през целия си живот; така в който и ден и година да отвореше очи, щеше да вижда познато лице — такова, на чиито разказ щеше да повява. Отново облечен, шефът на ИмпСи седеше на стол и ядеше храната, донесена от един санитар. Очевидно това беше първата храна за последните няколко дена, която не се е опитвал да превърне в метателно оръжие.

На вратата се появи офицер и каза нещо на Руибал.

— Готови сме за съвещанието, което поискахте, милорд ревизор — каза лекарят. Раболепният му тон очевидно не се дължеше само на застрашителната ревизорска длъжност на Майлс, защото той умолително добави: — После ще се върнете ли тук?

— О, да. Междувременно… — Майлс погледна към Иван.

— Предпочитам да нападна лазерна установка гол, отколкото да остана тук сам — рече братовчед му.

— Ще го имам предвид — отвърна Майлс. — А засега — оставаш с него, докато не се върна.

— Ъхъ. — Иван пое щафетата и седна до Илян на стола, който освободи Майлс.

Следвайки Руибал, Майлс чу гласът на Илян, за разнообразие по-скоро приятелски, отколкото напрегнат:

— Иване, идиот такъв. Какво правиш тук?