Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (7)

ГЛАВА 7

Съзнавайки, че шофьорът от ИмпСи не сваля поглед от него, Майлс внимателно влезе през парадния вход в замъка Воркосиган. Той поддържаше маската си, докато вратата благополучно се затвори след него. Моментално рухна на първото кресло, до което успя да се добере, без дори да вдигне калъфа му. Изтече още цял час преди да спре да трепери.

На крака го вдигна не сгъстяващият се мрак, а напрежението в пикочния му мехур. „Телата са наши господари, а ние сме техни пленници. Свобода за пленниците.“ Едва се беше надигнал и раздвижил, когато единственото му желание стана отново да замре неподвижно. „Би трябвало да се напия. Такава е традицията за подобни случаи, нали?“ Майлс извади от избата бутилка бренди — виното му се струваше недостатъчно силна отрова. Този взрив на активност пресекна, завършвайки с неподвижно пребиваване в най-малката стая, която успя да открие — тясно помещение на четвъртия етаж, което, ако не беше прозореца, можеше да мине за килер. Бивша стая на някой от прислугата, но затова пък в нея имаше голям мек фотьойл с широки подлакътници. След всичките усилия по издирването на бутилката не му бяха останали сили да я отвори. Така и остана свит, малък в голямото кресло.

По време на следващия му поход в тоалетната, някъде след полунощ, Майлс взе кинжала на дядо си и го донесе в стаичката, оставяйки го до неотворената бутилка бренди на масичката до лявата си ръка. Ножът го изкушаваше не повече от алкохола, но в продължение на няколко минути Майлс с интерес си поигра с него. Светлината се плъзна по острието; Майлс притисна кинжала до китките си, после до гърлото си — където вече имаше тънки белези от предкриогенната подготовка. „Определено гърлото, ако изобщо…“ Всичко или нищо. Нямаше място за игри.

Ала Майлс вече бе умирал веднъж и това не му бе помогнало. Смъртта не криеше нито загадки, нито надежди. И в засада чакаше кошмарната вероятност онези, които предишния път бяха жертвали толкова много, за да го съживят, да им хрумне да опитат отново. И да развалят всичко. Или още по-страшно, да успеят донякъде. Майлс вече бе виждал такива частично успешни криосъживявания, разум на животно — даже на растение — скимтящо в някога човешко тяло. Не. Не искаше да умре. Поне не тук, където можеха да открият тялото му. Просто в момента не можеше да понесе факта, че е жив.

А благословеният сън, компромиса между тези две състояния, отказваше да дойде при него. Но ако останеше тук достатъчно време, навярно все някога щеше да заспи.

„Стани. Стани и бягай, толкова бързо, колкото само ти можеш.“ Обратно при „Дендарии“ преди ИмпСи или някой друг да е успял да го спре. Това беше единственият му шанс, шансът на Нейсмит. Последният шанс на Нейсмит. „Бягай. Бягай. Бягай!“

Майлс седеше в креслото. Мускулите му се затресоха, мисълта за бягство биеше в главата му като заклинание.

Той откри, че ако не пие вода, не се налага да става толкова често. Все още не успяваше да заспи, ала на разсъмване мислите му започнаха да се точат все по-бавно. Една мисъл на час. Отлично.

През прозореца в стаята отново проникна светлина, правейки лампата да изглежда посърнала и бледа. Слънчев правоъгълник бавно пропълзя по изтъркания бродиран килим — също толкова бавно, колкото и мислите му, — отляво, после през центъра, после надясно, а накрая съвсем изчезна.

С настъпването на мрака градският шум навън се приглуши. Но неговият малък персонален мехур от мрак оставаше толкова изолиран от всичко останало на света, колкото която и да е криокамера.

Отдалече нечии гласове викаха името му. „Това е Иван. Пфу! Не искам да говоря с Иван.“ Той не отговори. Ако не кажеше нищо и не мърдаше, може би нямаше да го открият. Може би щяха да се махнат. Майлс впери сухите си очи в пукнатината на старата измазана стена, от която не отместваше поглед вече няколко часа.

Ала планът му не успя. В коридора пред стаичката отекна тропот на ботуши, след което викът на Иван сякаш разцепи тъпанчетата му:

— Тук е, Дъв! Намерих го!

Още нечии стъпки — бърза, тежка походка. Физиономията на Иван се появи в полезрението му, закривайки стената. Братовчед му изкриви лице.

— Майлс? Тук ли си, момче?

Гласът на Галени:

— Боже мой!

— Не се паникьосвай — каза Иван. — Просто се е прибрал и се е напил както трябва. — Той вдигна запечатаната бутилка. — Е… може и да не е… — Иван мушна с пръст лежащия редом с бутилката кинжал. — Хм.

— Илян беше прав — промълви Галени.

— Не… непременно — възрази Иван. — След като си виждал това около двайсет и пет пъти, преставаш да се тревожиш толкова. Това е просто… просто маниерът му на поведение. Ако искаше да се самоубие, щеше да го направи още преди години.

— И преди ли си го виждал в такова състояние?

— Ами… може би не точно в такова… — Загриженото лице на Иван отново скри пукнатината на стената. Той помаха с ръка пред очите на Майлс.

— Не премигва — нервно отбеляза Галени. — Може би… не бива да го пипаме. Не смяташ ли, че е по-добре да повикаме лекар?

— Искаш да кажеш, да извикаме психиатър? Категорично не. Това е адски кофти идея. Ако момчетата от психиатрията го докопат в лапите си, никога вече няма да го пуснат. Не. Това е семеен въпрос. — Иван решително се изправи. — Знам какво да направим. Да вървим.

— Можем ли да го оставим сам?

— Разбира се. Щом не е помръднал в продължение на ден и половина, значи няма да отиде далеч. — Иван замълча за миг. — Обаче… я вземи ножа. За всеки случай.

Двамата излязоха от стаята. Разумът на Майлс бавно обработи този факт, по една мисъл на четвърт час.

„Те си отидоха.“

„Добре.“

„Може би няма да се върнат.“

Но тогава, уви, те отново се появиха.

— Аз ще го хвана за раменете — каза Иван, — ти го дръж за краката. Не, по-добре първо му събуй ботушите.

Галени го събу.

— Поне не се е напрегнал като камък.

„Не, по-скоро съм се разтекъл.“ За да се напрегнеш, са необходими усилия. Ботушите му изтрополиха на пода. Иван съблече униформената си куртка, оставайки по риза и вратовръзка, нави нагоре ръкавите, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна. Галени, както му беше указано, го хвана за краката.

— По-лек е, отколкото си мислех — отбеляза той.

— Аха. Ама да беше видял Марк сега… — отвърна Иван.

И тези двамата го понесоха надолу по тясното задно стълбище, водещо от четвъртия на третия етаж. Може би смятаха да го сложат в леглото? С това щяха да го избавят от някои проблеми. Може би там щеше да успее да заспи. А може би, ако много му провървеше, щеше да се събуди след стотина години, когато и за името му, и за това, което го окръжаваше, в главите на хората нямаше да е останало нищо друго освен изопачени легенди.

Но те отминаха вратата на майлсовата спалня и го внесоха в старата баня, малко по-нататък по коридора. Тази, същата, която така и не преустроиха. Вътре имаше древна желязна вана, поне на сто години, толкова голяма и здрава, че като малък бе плувал в нея.

„Искат да ме удавят. Още по-добре. Нека, няма да им преча.“

— На едно-две-три или просто на „три“? — попита Иван.

— Просто на „три“ — отвърна Галени.

— Добре.

Разлюлявайки го, те го прехвърлиха през ръба и пред очите на Майлс за пръв път се изправи онова, което го чакаше на дъното. Тялото му се опита конвулсивно да се сгърчи, но оттеклите му, бездействащи през цялото това време мускули му изневериха, а яростния му вопъл заседна в пресъхналото му гърло.

Около сто литра вода. Заедно с около петдесетина килограма ледени кубчета, плаващи в нея.

Майлс потъна в този съкрушителен студ. Дългите ръце на Иван го потопиха до дъното.

Той изскочи на повърхността с вопъл:

— Водата е ле… — но братовчед му пак го натисна надолу.

При следващото поемане на дъх:

— Иване, проклет…

На третото изплуване гласът му стигаше само за нечленоразделен вой.

— Аха! — доволно възкликна Иван. — Значи съм бил прав, че това ще те разяри! — После се обърна към Галени, който се беше отдалечил извън предела на досегаемост на бясно хвърчащите във всички посоки пръски. — Откакто служи като метеоофицер в лагера „Вечен лед“, повече от всичко на света мрази студа. Хайде, излизай вече.

Майлс се отскубна от ръцете на Иван, изплю ледената вода, покатери се нагоре през ръба и падна до ваната. Ледени кубчета бяха полепнали тук-там по подгизналата му куртка, пълзяха по шията му. Ръката му се сви в юмрук и полетя нагоре, към ухиленото лице на братовчед му.

…и влезе в съприкосновение с брадичката на Иван, издавайки прекрасен сочен звук; болката беше даже прекрасна. За пръв път в живота си той успяваше да удари Иван.

— Хей! — извика Иван и отскочи назад. — Внимавай! — Второто кроше на Майлс не достигна целта, понеже сега Иван съобразително го поддържаше на разстояние една протегната ръка, а толкова далеч Майлс не можеше да достигне. — А аз мислех, че от такива неща ти се чупят костите.

— Вече не се чупят — задъхвайки се, отвърна Майлс. Той прекрати опитите си да удари Иван и просто стоеше, треперейки.

Братовчед му разтърка брадичката си и озадачено повдигна вежди.

— По-добре ли си? — попита той след минута.

Майлс му отговори с порой от ругатни и, събирайки от куртката последните залепнали по нея кубчета лед, ги запрати във физиономията на Иван заедно с още няколко проклятия.

— Радвам се да го чуя — добродушно се отзова Иван. — Сега смятам да ти кажа какво ще направиш — и ти ще го направиш. Първо, ще отидеш в стаята си и ще съблечеш тая мокра униформа. После ще избръснеш тази отвратителна четина и ще вземеш горещ душ. След това ще се облечеш. А после ще те заведем в града да вечеряме.

— Не искам да ходя в града — мрачно измърмори Майлс.

— Да съм предлагал да го обсъждаме? Дъв, да си ме чул да предлагам бетанско гласуване?

Галени, който наблюдаваше сцената като хипнотизиран, поклати отрицателно глава.

— Така — продължи Иван. — Не искам да те слушам и нямаш избор. Долу във фризера съм приготвил още петдесет кила лед и знаеш, че няма да се колебая дали да го използвам или не.

Майлс лесно разчете по лицето на Иван пределната, пълна с ентусиазъм искреност на тази заплаха. Ругатните се превърнаха в съскане, пълно с недоволство, но не и с несъгласие.

— Това ти доставя удоволствие — изсумтя той накрая.

— Адски си прав — потвърди Иван. — А сега върви да се облечеш.

* * *

Докато Майлс се приготвяше, Иван му наложи още няколко изисквания. Най-накрая двамата с Галени го завлякоха в най-близкия ресторант. Там Иван полугласно сипеше заплахи дотогава, докато Майлс сложи в уста няколко хапки храна, сдъвка ги и ги глътна. Едва започвайки да яде, Майлс откри, че е много гладен, и братовчед му, доволен от поведението му, прекрати заплахите.

— А сега — каза Иван, поглъщайки последния залък от десерта си, — обясни какво, по дяволите, става с теб?

Майлс погледна двамата капитани и по-специално Галени, неговите сребърните очи.

— Първо вие. Илян ли ви прати?

— Той ме помоли да проверя как си — отвърна Дъв, — тъй като, не знам откъде, бил останал с впечатлението, че сме приятели. След като пазачът на вратата ми каза, че си се прибрал и повече не си излизал, и след като не отговори на многократните ми позвънявания по комуникационния пулт, реших, че е най-добре лично да проверя. Само че се чувствах… повече от неудобно да нахлувам без покана в замъка Воркосиган, така че повиках Иван. Стигнах до извода, че като член на семейството, той има право да влиза там. С пълномощията, които получих от Илян, пазачът отвори заключената от теб врата и ни пусна вътре, така че не се наложи да разбиваме някой прозорец. — Галени се поколеба. — Освен това изобщо не бях във възторг от необходимостта съвсем сам да смъквам тялото ти от примката, закачена на някоя греда.

— Едва ли, нали ти казвах — обади се Иван. — Това не е в неговия стил. Ако някога реши да се самоубие, басирам се, че това ще бъде придружено с голям шум и с максимално количество експлозии. И, може би, с гибелта на куп невинни свидетели.

Майлс и Иван си размениха ехидни усмивки.

— Аз… не бях толкова сигурен — замислено каза Галени. — Ти не видя, Иване, какво му беше лицето, когато излезе от кабинета на Илян. Последния, който съм виждал с толкова потресен вид, беше едно момче, на което помагах да се измъкне от катастрофирал гравитоскутер.

— Всичко ще ви обясня — въздъхна Майлс, — но не тук. На някое по-тихо място. Прекалено много е свързано с работата. — Той за миг отклони поглед от сребърните Очи на Хор на петлиците на Дъв. — С предишната ми работа.

— Добре — вежливо се съгласи Галени.

В крайна сметка те отново се върнаха в замъка Воркосиган и отидоха в кухнята. Майлс смътно се надяваше, че Иван ще му помогне да се напие, ала вместо това братовчед му свари чай и го накара да изпие две чаши. За да компенсирал загубата на течности, както благоволи да се изрази. После Иван яхна един стол, положи ръце на облегалката и каза:

— Добре. Започвай. Сам разбираш, че няма да се отървеш.

— Да. Знам. — Майлс за секунда затвори очи, чудейки се откъде да започне. От самото начало, навярно. В главата му се въртяха толкова добре репетираните оправдания и опровержения. Техния привкус, който вече усещаше на езика си, беше безкраен, дълъг, отвратителен — не като чистосърдечното признание. „Най-късото разстояние между две точки е правата линия.“ — След миналогодишното ми криосъживяване… се появи проблем. Започнах да получавам припадъци. Конвулсии, продължаващи от две до пет минути. Изглежда, се предизвикват от моменти на силно напрежение. Криоложката ми твърдеше, че подобно на амнезията, трябвало да минат от само себе си. Случваха се рядко и като че ли започвах да се оправям, както беше обещала. Така че… не споменах нищо на лекарите в ИмпСи, когато се върнах вкъщи.

— Мамка му! — промърмори Иван. — Виждам накъде клониш. Каза ли изобщо на някого?

— Марк знаеше.

— Казал си на Марк, а не си казал на мен?

— Бях сигурен, че Марк… че Марк ще направи каквото му кажа. А ти, и в това съм абсолютно сигурен, щеше да постъпиш така, както смяташ за редно. — Почти същото бе казал на Куин, нали? Господи…

Устните на Иван трепнаха, но той не започна да отрича този факт.

— Ясно ви е защо се страхувах, че това щеше да е еднопосочен билет — пенсиониране по болест, или нещо по-лошо. В най-добрия случай — канцеларска работа, повече никакви дендарийски наемници, никаква полева работа. Но си помислих, че ако аз, или по-скоро корабната ми лекарка тихо реши проблема, Илян няма защо да знае. Тя ми даде някои лекарства. Мислех, че са проработили.

„Не. Никакви оправдания, по дяволите!“

— И Илян е научил и те е уволнил за това, така ли? Не е ли малко крайно след всичко, което си направил за него?

— Има още нещо.

— А!

— По време на последната ми операция… трябваше да освободим един отвлечен куриер на ИмпСи от лапите на някакви пирати близо до Здрача на Зоав. Аз реших да контролирам спасителната операция лично. Носех боен скафандър. И… получих пристъп точно по средата на операцията. А плазменият пистолет в бронята заклини на положение „включено“. И едва не разрязах нещастния куриер наполовина, но той излезе късметлия. Само му отсякох и двата крака.

Иван зяпна, после затвори уста.

— Хм… разбирам…

— Нищо не разбираш. Все още не. Това беше само престъпна глупост от моя страна. Фатално беше онова, което направих после. Фалшифицирах доклада за заданието си. Написах, че нещастният случай с Ворберг се е дължал на неизправност на оръжието.

Галени треперливо пое въздух.

— Илян каза… че си подал оставка. Но не уточни по чие искане и по каква причина, а аз не посмях да го попитам. Просто не повярвах. Предположих, че това може би е началото на някакъв нов номер, някакво вътрешно разследване или нещо подобно. Единственото, което предизвика съмнението ми беше, че дори ти не би могъл да изиграеш онова изражение на лицето си, което имаше в онзи момент.

Иван все още не можеше да осмисли чутото.

— Излъгал си Илян?

— Аха. И после документирах лъжата си. Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, нали? Не съм подал оставка, Иване. Уволниха ме. Издъних се. На целия Бараяр няма да намериш човек, който се е издънил повече от мен.

— Той наистина ли ти откъсна сребърните очи? — Очите на Иван станаха съвършено кръгли.

— Кой ти го каза?

— Поне така изглеждаше — изсумтя Галени. — И Хароче си помисли същото.

„Още по-лошо. Той се разплака, Иване.“ Майлс никога през живота си не бе виждал Илян да плаче.

— Не. Сам ги откъснах. Всичко направих сам. — Той се поколеба, после добави. — Получих последния си припадък в кабинета му. Точно пред очите му. Струва ми се, споменах, че пристъпите изглежда се предизвикват от стрес.

Иван съчувствено се намръщи.

Галени шумно издиша.

— И Хароче не повярва. Той каза, че, виждате ли, всички в щаба на ИмпСи знаят, че според Илян сереш златни кюлчета.

„О, да, Нейсмит беше най-добрият от всички.“

— След операцията на Дагула IV е бил дяволски прав, считайки така. — Но спасителната операция на Дагула беше преди почти четири години. „А какво си изсрал в последно време?“ — Доколкото разбирам, това беше буквален цитат от изказването на Хароче.

— М-м, той понякога е доста грубичък. Изобщо не понася глупаците. Чувал съм, че се е издигнал от най-ниското стъпало, през всичките звания. Хароче каза, че Илян те е набелязал за негов наследник.

Веждите на Майлс изумено запълзяха нагоре.

— Не може да бъде. От кабинетен началник се изискват съвсем други качества, отколкото за полевите агенти. Тези, които ни изпращат на задания, имат диаметрално противоположно отношение към устава. Аз не съм готов… не бях и поне малко готов за работата на Илян.

— И Хароче така каза. Изглежда, са имали намерение да те повишат и да те направят негов заместник. Пет години ще се завъртиш из вътрешния отдел — и щеше да си готов да заемеш мястото на Илян, когато реши да напусне.

— Глупости! Не и във вътрешния. Виж, ако трябваше да сядам зад бюро, по-логично решение щеше да е галактическият отдел на Комар. Там поне имам известен опит.

— Именно тези празноти в опита ти са се надявали да запълнят, слагайки те на един впряг с Хароче. Веднъж Илян ми каза, че като агент във вътрешния отдел, генералът лично се е справил с поне четири сериозни заговора срещу живота на императора. И то без да броим случая „Равнец“, който му осигури сегашния пост на началник отдел. Може би Илян се е надявал Хароче по някакъв начин да ти предаде опита си.

— Нямам нужда… — започна Майлс, но бързо затвори уста.

— Какъв е този случай „Равнец“, — поинтересува се Иван, — и ако е толкова важен, защо не съм чувал за него?

— Класически пример за контратерористична операция — поясни Галени. — Илян кара всичките си нови аналитици да го изучават.

— Този случай е много известен вътре в ИмпСи — поясни Майлс. — Но, независимо от неговия успех, извън ИмпСи не знаят нищо за него. Такъв е характерът на тази професия. Успехите се запазват в тайна и не получаваш никаква благодарност, а провалите се виждат от всички и ти носят само упреци. — „Виж моята кариера, например…“

— Заговорът едва не успял — продължи Дъв. — Една фракция от крайни изолационисти, привърженици на граф Вортрифрани, беше замислила самоубийствена операция — готвеха се да разбият стар скоков товарен кораб, казваше се „Равнец“, право върху императорската резиденция. Падайки, корабът и така щеше да унищожи почти напълно двореца, даже без експлозивите, с които са го натъпкали. Тъкмо експлозивите обаче бяха грешката им, висящият край на кълбото, по който групата на Хароче ги разкри. Вортрифрани се измъкна сух от водата, обявявайки се за невменяем, но случилото се подкопа позициите му и оттогава много по-малко… ъ-ъ… досажда на Империята.

Иван премига.

— Апартаментът на майка ми не е много далеч от резиденцията…

— Да, можем само да гадаем колко души във Ворбар Султана са щели да загинат, ако онези бяха пропуснали целта си.

— Хиляди — промълви Майлс.

— Да не забравя да благодаря на Хароче следващия път, когато го видя — каза Иван, явно впечатлен от разказа.

— По онова време не бях на Бараяр — въздъхна Майлс. — Както обикновено. — Той сподави съвсем нелогичния си пристъп на завист. — Никой не ми е споменавал даже за това планирано повишение. И кога… е трябвало да ми сервират тая малка подла изненадка?

— Явно до края на годината.

— Мислех, че съм направил „Дендарии“ прекалено ценни за ИмпСи, за да ме прехвърлят на друга работа.

— Значи си си свършил работата малко по-добре, отколкото е трябвало.

— Шеф на ИмпСи на трийсет и пет. Ха. Слава Богу, че поне от това се отървах. М-да. Е, на Хароче нямаше да му е много приятно да се занимава с дресировката на някакво си ворско пале, само за да му го натресат после като началник. Би трябвало да изпитва огромно облекчение.

— Всъщност, изглежда наистина е така — с извинителен тон отвърна Галени.

— Ха! — мрачно възкликна Майлс. И след кратка пауза добави. — Между другото, Дъв, струва ми се, е очевидно, че това, което ви разказах, е поверителна информация. Официалната версия, и за щаба на ИмпСи, и за който и да е друг е, че съм пенсиониран по болест.

— Така каза и Илян, когато го попита Хароче. Но беше дяволски лаконичен. Очевидно беше, че зад това се крие още нещо.

Иван се извини и излезе от кухнята. Майлс мрачно се загледа в чаената си чаша. Сега вече навярно щеше да успее да заспи. Всъщност сега нищо не желаеше по-силно от това да заспи. Но братовчед му твърде бързо се върна и стовари до кухненската масата пътна чанта.

— Това пък какво е? — подозрително попита Майлс.

— Багажът ми — отвърна Иван. — За няколко дена.

— Няма да останеш тук!

— Какво, да не би да няма достатъчно място? Та тук има повече стаи, отколкото в хотел.

Майлс отново седна на стола си, мигновено съобразявайки, че няма да спечели този спор.

— Това е страхотна идея — ето с какво ще се занимавам в бъдеще. „При Воркосиган — легло и закуска“.

— Евтини ли ще са стаите? — повдигна вежди Иван.

— Не, по дяволите. Ще им взимам по цяло състояние. — Той замълча за миг. — И кога планираш да се разкараш оттук?

— Не и докато не доведеш тук други хора. Докато не си ремонтираш главата, непременно ти трябва шофьор, и това е най-малкото. Между другото, видях скутера ти в гаража. Бил в сервиза, за профилактика, как ли не! И още някой, който да готви и да ти виси над главата, докато не изядеш всичко. И някой, който да чисти след теб.

— Аз не цапам чак толкова…

— И да чисти след всички други — неумолимо продължаваше братовчед му. — Тази къща се нуждае от персонал, Майлс.

— Като всеки друг музей? Не знам, не знам…

— Ако се опитваш да кажеш, че не знаеш дали искаш персонал в къщата, имай предвид ето какво: нямаш избор. Ако означава, че не знаеш откъде да ги намериш… искаш ли майка ми да се заеме с това?

— Е-е… мисля, че предпочитам сам да ги избера. Тя ще го направи прекалено правилно и прилично, ако използвам думите на сержант Ботари.

— Добре. Избери ги сам, иначе ще помоля майка ми. Как ти звучи тази заплаха?

— Страшно.

— Тогава действай.

— Не смяташ ли, че мога да мина и само с един човек? Някой, който да прави всичко: да шофира, да готви…

Иван изсумтя.

— …да тича след тебе, и да те кара да си пиеш гадните лекарства ли? За тази цел по-добре да наемеш Баба, който да ти намери жена. Защо не започнеш с шофьор и готвач и после да продължиш?

Майлс уморено сбърчи лице.

— Виж — настояваше Иван. — Ти си ворски лорд и живееш във Ворбар Султана, дявол да го вземе! Този град ни принадлежи. Живей като вор! Поне веднъж се забавлявай, за разнообразие!

— Иване, ти какво, да не си се побъркал?

— В замъка Воркосиган ти не си гостенин, Майлс. Ти си единствен наследник на този род или поне беше такъв преди появяването на Марк, а той има свое лично богатство. Поне разшири възможностите си! Докато си работил при Илян, те са били толкова малко. А напоследък може да се каже, че все едно не си живял въобще.

„Това е самата истина. Пълноценен живот живееше Нейсмит.“ Но сега Нейсмит е мъртъв — в крайна сметка беше убит от онази иглена граната на Архипелага Джаксън, макар че окончателното осъзнаване на този факт бе отнело цяла година.

Майлс беше чел за мутанти, сиамски близнаци, със сраснали тела. Понякога се случваше нещо ужасно — единият умираше пръв, а втория оставяше свързан с труп в продължение на часове или дни, докато не умреше на свой ред. Лорд Воркосиган и адмирал Нейсмит, сиамските близнаци. „Повече не искам да мисля за това. Въобще за нищо не искам да мисля.“

— Хайде… Хайде да си лягаме, Иване. Вече е късно, нали?

— Да, достатъчно късно — съгласи се братовчед му.