Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (6)

ГЛАВА 6

Минаха още два есенни дни, преди личният комуникационен пулт в спалнята на Майлс да сигнализира отново през вечерта. Майлс, който през целия ден беше седял до него, трепна така, че едва не падна от стола си. Бавно, пресметливо, той го остави да иззвъни повторно, докато се опитваше да успокои лудо разтуптяното си сърце и да успокои дишането си. „Правилно. Така и трябва да бъде. Успокой се и си събери мислите, момче. Не позволявай на секретаря на Илян да забележи колко си се препотил.“

Но за негово огромно разочарование лицето, което се появи над видеоплочата, бе на братовчед му Иван. Той очевидно току-що беше нахлул в квартирата си след работния ден в щаба на Имперската служба, защото все още носеше ежедневната си зелена униформа… със сини, а не червени правоъгълници на яката под бронзовите символи на Оперативния отдел. „Капитан? Иван са го повишили в капитан?“

— Здрасти, брат’чед — жизнерадостно го поздрави Иван. — Как мина денят ти?

— Бавно. — Майлс се насили учтиво да се усмихне с надеждата да замаскира усещането как вътре в него всичко се свива.

Усмивката на Иван стана още по-широка. Той прекара ръка през косата си, явно решавайки да поразиграе Майлс.

— Нищо ли не забелязваш?

„Ти дяволски добре знаеш, че забелязах това веднага.“

— Имаш нов фризьор? — престорено колебливо попита Майлс.

— Ха! — С рязък, щракащ звук, братовчед му почука с нокът по петлиците си.

— Знаеш ли, Иване, че незаконното носене на офицерска униформа е престъпление. Разбира се, все още не са те хванали… — „Иван са го повишили в капитан преди мен?…“

— Ха — самодоволно повтори Иван. — От днес всичко е напълно официално. Новата ми заплата влезе в сила от тази сутрин. Знаех, разбира се, че новото звание е на път, но го пазех в тайна. Реших, че си заслужил малка изненада.

— Как така повишиха тебе преди мене? С коя си преспал, по дяволите? — откъсна се от устните на Майлс преди той да успее да си прехапе езика. Не смяташе да позволи тази рязкост да се прояви в гласът му.

Иван се подсмихна и сви рамене.

— Върша си работата. При това я върша, без да изписвам такива едни изящни заврънкулки около всички правила и устави. Освен това ти си отсъствал по болест вече не знам колко време. Като го пресметнеш, аз сигурно съм с години по-напред от теб.

Кръв и плът. Всеки ден от този нежелан отпуск бе платен с кръв, плът и безкрайни мъки, с готовност отдадени в служба на императора. „Кръв и плът, и след всичко това да повишат Иван? Преди мен…“ Майлс се задъхваше, като от ярост; думите заседнаха на топка в гърлото му, сякаш бяха от памук.

След тази реакция на лицето на Иван се изписа униние. Да, разбира се, той очакваше да го поздравят, по някакъв подходящ двусмислен маниер, очакваше Майлс да сподели радостта и гордостта от успеха му, които започваха да горчат, ако им се наслаждаваш в самота. Майлс отчаяно се опитваше да овладее изражението си, думите, мислите си. Той се постара отново да придаде на гласа си подходящият, леко шеговит тон.

— Поздравления, братовчед. Сега, след като чина и заплатата ти стигнаха такива висоти, какви оправдания ще предложиш на майка ти, за да не се ожениш за някоя разцъфнала ворска пъпка?

— Първо трябва да ме хванат — ухили се Иван, отново просветлявайки при тези думи. — Аз бягам бързо.

— Ммм. По-добре не чакай прекалено дълго. Татя Ворвента се отказа и неотдавна се омъжи, нали? Макар че все още остава Виолета Ворсоасон, струва ми се.

— Е, всъщност не. Тя се омъжи миналото лято — призна Иван.

— А Хелга Ворсмит?

— Взе я един от индустриалците — приятел на баща й. Даже не беше вор. Но за сметка на това — адски богат. Това беше преди три години. Господи, Майлс, ти изобщо не си в крачка. Но това не е проблем. Винаги мога да се оженя за някоя по-млада.

— При това положение на нещата скоро ще стигнеш дотам, че ще започнеш да сваляш ембриони. — „И ние всички — също.“ — Нас ни застига неравната пропорция на родените след нас момичета и момчета. Е, добре, честито за повишението. Знам, че здраво си работил за него, макар да се преструваш, че не си даваш много зор. Мога да се обзаложа, че преди да успея да се огледам и вече ще си шеф на оперативния отдел.

Иван въздъхна.

— Не и ако не отстъпят и най-после не ме прехвърлят на корабите, за да ми обогатят досието. Напоследък са ужасно стиснати в това отношение.

— Боя се, че им се свиди и половин марка за учебни курсове. Всички се оплакват от това.

— Ти обаче имаш повече служба на кораби от всичките ми познати с ранг до комодор включително, макар и в твоя неподражаем маниер — завистливо прибави братовчед му.

— Да, само че всичко това е засекретено. И ти си сред малцината, които са в течение.

— Въпросът е там, че не си позволил скъперничеството им да ти попречи. Или уставът. Или уважение към съществуващата реалност, доколкото мога да кажа.

— Аз никога и нищо не съм позволявал да ми попречи. Само така можеш да постигнеш това, което искаш, Иване. Никой няма да ти го поднесе просто така на тепсия. — Е… поне никой нямаше да го поднесе на тепсия на Майлс. А на Иван всичко му падаше от небето и така през целия му омагьосан живот. — Щом не можеш да победиш, промени играта.

Братовчед му повдигна вежди.

— А ако това не е игра, понятието победа не става ли малко безсмислено?

Майлс се поколеба.

— От устата на… Иван? Аз… трябва да помисля над това.

— Не се пренапрягай, генийче дребно.

Той се насили да се усмихне. Иван изглеждаше така, като че ли целият разговор е оставил лош привкус в устата му, също като у него. Най-добре да излезе от разговора с възможно най-малко загуби. По-късно щеше да се помири с Иван. Винаги така правеше.

— Струва ми се, че вече е най-добре да свършваме.

— Да. Имаш адски много работа. — Иван сбърчи лице и прекъсна връзката още преди Майлс да е протегнал ръка към бутона за изключване.

Майлс остана в пълно мълчание пред комуникационния пулт цяла минута. После отметна глава и, понеже беше съвсем сам в къщата, отправи своето разочарование към тавана на спалнята с поток от най-непристойните галактически ругатни, които знаеше. След всичко това се почувства малко по-добре, сякаш с мръсните думи беше успял да изхвърли от душата си нещо отровно. Всъщност той не завиждаше на Иван за повишението. Просто… просто…

Дали победата наистина бе единствената му цел? Или все още искаше другите да виждат, как побеждава? И кой е видял? ИмпСи е твърде неподходящо място за работа, ако в добавка към успеха искаш и слава. Макар че Илян знаеше, знаеха родителите му, Грегор — всичките му близки хора, които имаха значение за него, знаеха за адмирал Нейсмит, знаеха какво е истинското му лице. Елена, Куин, всички дендарийци. Знаеше дори Иван. „И за кого се мъча, по дяволите, и се въртя като пумпал, ако не за тях?“

Е… например за дядо си, генерал граф Пьотър Воркосиган, мъртъв вече от тринадесет години. Погледът на Майлс попадна върху дядовия му церемониален кинжал в изкусно изработената му кания, лежащ на почетно място — или поне не затрупан с всякакви боклуци — върху лавицата на отсрещната стена. В началото на кариерата си Майлс упорито го мъкнеше навсякъде със себе си. За да докаже… какво? На кого? „Сега вече — нищо, на никого.“

Той се изправи, отиде до лавицата, взе оръжието и извади финото острие от ножницата, разглеждайки танца на светлината по качествената стомана. Кинжалът все още беше потресаваща, великолепна антика, но в него липсваше… предишната власт, която този предмет някога имаше над него; магията беше изчезнала, или, в краен случай, проклятието беше вдигнато. Сега това бе просто нож. Майлс го прибра в канията, и, разтваряйки пръсти, го остави да падне на предишното си място.

Струваше му се, че е изгубил равновесието си. Когато се прибираше вкъщи, винаги се чувстваше по подобен начин, колкото по-задълго, толкова по-силно, но този път усещането беше особено остро. Непривичното отсъствие на графа и графинята беше като репетиция за времето, когато щяха да са мъртви. Привкус на този, който ще усеща, ставайки граф Майлс Воркосиган, оставайки през цялото време такъв и само такъв. Не беше уверен, че му харесва.

„Имам нужда от… Нейсмит.“ Този празен ворски живот му действаше зле. Ала Нейсмит бе скъпо хоби. Трябваше основателна причина, за да накара ИмпСи да плаща за Нейсмит. Буквално пожизнено задание. Адмирал Нейсмит трябваше всеки ден да е готов с отговора на въпроса „Какво си направил днес, за да оправдаеш своето съществуване?“, иначе рискуваше да бъде унищожен. Счетоводителите на ИмпСи бяха също толкова опасни за продължителността на живота му, колкото и вражеският огън. „Е… почти.“ Той прекара пръсти по скритата от ризата му паяжина от белези на гърдите.

Нещо не беше наред с неговото ново сърце. Изпомпваше отлично кръв, да, всичките му камери и клапи бяха в ред… нали беше създадено от собствените му тъкани… ала му се струваше като сърце на непознат… „Ти се побъркваш — съвсем сам в тази пуста къща.“

Задание. Задание, ето какво му трябваше. Тогава всичко отново ще бъде наред. Не че желаеше злото на някого, но ужасно се нуждаеше от отвличане, блокада, малка колониална война… или още по-добре, спасителна мисия. Освобождаване на пленници, да.

„Вече си правил всичко това. Ако искаш именно това, защо не си щастлив?“

Изглежда, че пристрастието към адреналина беше апетит, който идва с яденето. А Нейсмит има адреналинова зависимост, на него му трябваше все по-голяма и все по-голяма доза отрова, за да получи предишното удоволствие. За да утоли този глад, Майлс беше опитвал няколко опасни видове спорт, само заради експеримента. Не се оказа много добър в никой от тях, а освен всичко останало не разполагаше с достатъчно време, за да натрупа истински опит. И освен това… липсваше му онова крайно опъване на нервите. Не бе чак толкова интересно да рискува само собствения си живот. И наградните купи му се струваха претенциозни боклуци, след като беше рискувал и печелил живота на десет хиляди души само в един-единствен рунд.

„Искам скапаното задание. Обади ми се, Илян!“

* * *

Когато комуникационният пулт най-после иззвъня, той свари Майлс неподготвен. Звънът рязко го изтръгна от тягостната дневна дрямка. Не беше спал почти цяла нощ, мъчително преминавайки от тревоги към обмисляне на безполезни планове и обратно. Според собствените му изчисления, през главата му бяха минали около триста варианта на предстоящия му разговор с Илян. Единственото, в което беше сигурен сега бе, че триста и първият вариант щеше да е съвсем различен.

Над видеоплочата се появи лицето на секретаря на Илян.

— Сега ли? — попита Майлс още преди капитанът да е отворил уста. Бързо приглади с ръка разрошените си от съня коси и потри леко вцепененото си лице.

Секретарят примигна, прокашля се и започна със собствените си предварително подготвени изречения.

— Добър ден, лейтенант Воркосиган. Шефът иска да се явите в кабинета му след един час.

— Мога да стига по-бързо.

— След един час — повтори секретарят. — От щаб-квартирата ще ви изпратят кола.

— А, благодаря. — Беше излишно да иска повече информация по комуникационния пулт — неговият апарат бе по-защитен от обикновените, намиращи се в масова продажба модели, но не чак толкова.

Капитанът прекъсна връзката. Добре де, в крайна сметка щеше да има време да вземе един студен душ и да се облече както трябва.

След като взе душ за втори път през този ден, Майлс извади от гардероба чиста зелена униформа и се зае да прехвърли на яката сребърните очи на ИмпСи върху — хм — очуканите червени лейтенантски петлици, които носеше вече осем проклети години. Петлици можеше да има в колкото си поиска екземпляра, но емблемата на ИмпСи, окото на Хор, беше уникат, изграден на молекулярни пластове от непотъмняващо сребро, и се даваха на всеки войник в един-единствен екземпляр (комплект — ляво и дясно око). Отзад бяха гравирани името и серийният му номер и тежко на онзи, който изгубеше емблемата си. Очите на Хор бяха също толкова силно защитени от фалшифициране, колкото и парите, и бяха също толкова могъщи. Когато се облече, Майлс беше толкова изряден, че можеше да се отправи на аудиенция при императора. Даже по-изряден. Точно сега Грегор имаше по-малко власт над съдбата му, отколкото Илян.

Това също е магия за подобност. Когато не можеш да направиш нещо наистина полезно, тогава обикновено изливаш потиснатата си енергия в нещо безполезно, но достъпно. Като например това, да се приведе в блестящ вид. И все пак се наложи да чака десет минути долу, докато колата на ИмпСи се покаже пред парадния вход.

Този път, когато пристигна в приемната на Илян, вратата към кабинета му беше отворена. Секретарят с жест го покани да влезе.

Илян вдигна поглед от бюрото с ком-пулта — огромно и по размер, и по количеството качени файлове — и кимна в отговор на малко по-точния, отколкото на аналитик, поздрав на Майлс. После натисна един от бутоните на ком-пулта и вратата към приемната, плъзгайки се, се затвори и заключи. Заключването на вратата бе необичайно и Майлс подтисна зараждащата се надежда: значеше ли това, че този път работата ще бъде адски голяма, истинско предизвикателство за уменията му?

Очакваше го и стол. Отлично. Илян беше известен с това, че когато беше особено ядосан, караше подчинените си да стоят, докато не свърши с „конското“. Не че Илян наистина повишаваше глас — обикновено изразяваше чувствата си с убийствено точно подбрани думи, стил, на който Майлс се възхищаваше и който се опитваше да прихване. Ала днес в лицето на шефа на ИмпСи се четеше някакво странно напрежение. Бе много по-мрачен от нормалното. Майлс седна, без да изчака покана и отсечено кимна на Илян, давайки да се разбере, че е целия в слух за думите на командира си: „Готов съм. Да започваме.“

Илян обаче не се наклони към него, а се отпусна назад, разглеждайки Майлс над широката празна повърхност на бюрото.

— Казал си на секретаря ми, че искаш да прибавиш нещо към доклада си, така ли?

„Мамка му. Сега или никога.“ Но признанието на тези малки проблеми със здравето определено ще се превърне за него в истинска катастрофа, каквото и задание да се задаваше на хоризонта. „Тогава никога. Сам ще се справя с това, по-късно. И колкото се може по-скоро.“

— Сега това не е важно. Какво е станало?

Илян въздъхна и, като че ли унасяйки се за миг, замислено побарабани с пръсти по черното стъкло на ком-пулта.

— Получих обезпокоителен доклад от Архипелага Джаксън.

На Майлс му секна дъха. „Веднъж вече умрях там…“

— Адмирал Нейсмит е твърде нежелан гост в тези райони, но съм готов за реванш. Какво са направили този път тия копелета?

— Това не е ново задание, нито дори нов доклад. Свързано е с последната ти… не бих могъл да я нарека „операция“, тъй като това аз никога не съм го заповядвал. С последното ти приключение там. — Илян вдигна поглед към него.

— И? — предпазливо попита Майлс.

— Най-после се намериха пълните копия на медицинските бележки на криохирурга, занимаващ се с твоето съживяване. Това отне известно време заради объркването около бързото заминаване на „Дърона Груп“ от Архипелага Джаксън. Документацията им беше пръсната между Ескобар и Дом Фел. Излишно е да споменавам, че Дом Фел не изгаряше от желание да сподели данните си. Още повече време отне получаването и обработването на тези записки в аналитичната ми секция. И накрая трябваше подробно да го прочете някой, който да разбере тяхната важност и да направи съответните изводи. Всъщност това отне няколко месеца.

Майлс изведнъж се вледени, сякаш от спомена за това, как е бил мъртъв и замразен. С внезапно озарение си представи психическото състояние на човек, който е паднал / е скочил / са блъснали от покрива на много висока сграда — в онази субективно разтягащо се усещане за вечност, което продължава до момента, в който докосне земята долу. „Току-що допуснахме най-ужасната грешка. О, да!“

— Това, което ме безпокои повече от всичко, — продължи Илян, — не са толкова твоите припадъци като такива, колкото фактът, че си ги скрил от лекарите на ИмпСи, които са се занимавали с твоята рехабилитация и са се опитвали да те върнат на работа. Ти си ги излъгал, а чрез тях — и мен.

Майлс мъчително преглътна, опитвайки се да намери в парализирания си мозък оправдание за това, за което няма оправдания. Онова, което не можеше да се оправдае, можеше да се отрече. Той си представи как весело изчуруликва: „Какви пристъпи, сър?“ Не.

— Доктор Дърона каза… че припадъците ще минат от само себе си. — „Наистина така казваше, дявол да го вземе, наистина.“ — Или… че трябва да минат — поправи се той. — По онова време смятах, че са преминали.

Илян се намръщи. С два пръста той взе от бюрото шифрован инфодиск и го вдигна.

— Това — заяви той, — е последният независим доклад от „Дендарии“. И той включва записките на твоя главен хирург на флота. Онези, който е пазила в каютата си, не в картотеката на лазарета. Не е било лесно да ги вземат. Точно тях чаках. Получиха се снощи.

„Той има трети наблюдател. Можех да се досетя. Трябваше да се досетя.“

— Искаш ли още малко да поиграем на въпроси и отговори за това нещо? — сухо добави Илян.

— Не, сър — прошепна Майлс. Макар че не възнамеряваше да казва това шепнешком. — Никакви игри повече.

— Добре. — Илян леко се залюля на стола си и хвърли инфодиска обратно на бюрото. Лицето му можеше да бъде маска на самата смърт. Интересно, помисли си Майлс, на какво ли прилича моята физиономия? Предполагам, че очите ми са разширени като на животно, осветено от фаровете на летящ със сто километра в час към него автомобил.

— Ето това — посочи към инфодиска Илян — е предателство към подчинените ти, които зависят от теб, и към твоите началници, които вярват в теб. И предателството ти е било съзнателно, като доказателство е тялото на лейтенант Ворберг. Имаш ли какво да кажеш в своя защита?

„Ако тактическата ситуация е лоша, промени дислокацията си. Ако не можеш да победиш, промени правилата на играта.“ Вътрешното напрежение на Майлс го изхвърли от стола и той започна да измерва с крачки стаята пред бюрото на Илян — дотам и обратно. Гласът му се повиши.

— Служих ви с тялото и кръвта си — и пролях немалко от тази кръв — цели девет години, сър. Питайте мерилакците дали съм ви служил добре. Или стотици други хора. Питайте когото искате. Повече от трийсет операции и само две от тях могат със задна дата да се определят като провали. Десетки пъти съм поставял живота си на карта, отдадох го — в буквалния смисъл. И изведнъж това вече не означава нищо за вас?

— Означава — издиша Илян. — И то много. Тъкмо затова ти предлагам пенсиониране по болест, което с нищо няма да опетни репутацията ти, ако незабавно подадеш оставка.

— Да подам оставка? Да напусна? Това ли е вашата представа за услуга? ИмпСи е прикривала и по-големи скандали — знам, че можете да направите нещо повече, ако пожелаете!

— Това е най-добрият начин. Не само за теб, а и за името ти. Премислил съм го от всички страни. От седмици мисля за това.

„Ето защо ме повика тук. Няма никаква операция. Няма и никога не е имало. Само това. Излъгах се още от самото начало. Шансове — нула.“

— След като трийсет години служих на баща ти — продължи Илян, — не мога да направя по-малко. Или повече.

Майлс застина.

— Баща ми ли… е помолил за това? Той знае ли?

— Все още не. Уведомяването му е задача, която оставям на теб. Не ми се иска да му докладвам за това.

Чиста проба проява на страхливост от страна на Илян и страшно наказание — за Майлс.

— Влиянието на баща ми — горчиво рече Майлс. — Това се казва да направиш малка услуга!

— Повярвай ми, ако не беше службата ти, на която ти така основателно се позоваваш, даже баща ти нямаше да успее да ме накара да се смиля над теб. Кариерата ти ще приключи тихо, без какъвто и да е публичен скандал.

— Аха — разгорещи се Майлс. — Колко удобно. И по този начин ми затваряте устата и не ми давате възможност да обжалвам решението.

— Искрено те съветвам да не докарваш нещата до военен съд. Никога няма да получиш по-благосклонна присъда от тази, за която сега говорим на четири очи. Изобщо не се шегувам, като те уверявам, че няма на какво да разчиташ. — Подчертавайки казаното, Илян изразително почука по инфодиска. Наистина, по лицето му нямаше никакви признаци на веселие. — Само тук, без да броим всичко останало, има достатъчно документирани свидетелства, за да се считаш за късметлия, ако се измъкнеш с дисциплинарно уволнение, а не получиш и присъда в добавка.

— Обсъждали ли сте това с Грегор? — попита Майлс. Императорска милост, последната му надежда, оставена за критични случаи, онази, същата, която се беше заклел по-скоро да умре, отколкото да поиска…

— Да. Доста продължително. Цяла сутрин с него стояхме заключени само заради този въпрос.

— А-а.

Илян посочи комуникационния си пулт.

— Приготвил съм документите ти, така че можеш да подпишеш всичко тук и още сега. Отпечатък от дланта ти, сканиране на ретината и всичко приключва. Униформите ти… не са от военните складове, така че няма нужда да ги връщаш и според традицията можеш да запазиш военните си отличия. Но се опасявам, че трябва да поискам да върнеш сребърните очи.

Майлс се обърна на пети, ръцете му възбудено трепнаха, сякаш се опитваха със защитен жест да прикрият яката му, и замряха на половината път.

— Само не Очите! Това… това не е вярно, мога да обясня, мога… — Очертанията и повърхностите на предметите в стаята, бюрото с комуникационния пулт, столовете, лицето на Илян, внезапно му се сториха много по-резки и отчетливи, сякаш насищани с все по-голяма реалистичност. Ореол от зелени пламъци избухна като пъстроцветни фойерверки. „НЕ!“…

* * *

Майлс дойде в съзнание, легнал по гръб на килима. В полезрението му се мяркаше пребледнялото лице на наведения над него Илян, напрегнато и разтревожено. В устата му имаше нещо — той завъртя глава и изплю писалка, светлинната писалка от бюрото на Илян. Яката на куртката му бе разкопчана — Майлс посегна с ръце и опипа, — но сребърните очи все още бяха на местата си. В продължение на една минута Майлс просто лежеше.

— Е — накрая промълви той, — предполагам, че съм направил страхотно представление. Колко време бях в безсъзнание?

— Около — Илян си погледна часовника — четири минути.

— Колкото обикновено.

— Лежи неподвижно. Ще повикам лекар.

— Не ми трябва проклетия лекар. Мога да вървя. — Майлс се опита да се изправи. Единият му крак се подви и той отново се просна на пода, забивайки лице в килима. Той усещаше на лицето си нещо лепкаво — при последното рязко падане явно си беше цепнал устните, които в момента се подуваха, и разбил носа, който кървеше. Илян му подаде кърпичка и Майлс я притисна към лицето си. След около минута той позволи на Илян да го положи обратно на стола.

Илян приседна на края на бюрото, разглеждайки Майлс. Измери го от глава до пети, както винаги.

— Знаел си — каза той. — И си излъгал. Мен. Писмено. С този проклет фалшифициран доклад ти прецака… всичко. По-скоро не бих повярвал на паметния си чип, отколкото на теб. Защо, Майлс? Ти какво, толкова ли много се паникьоса? — Равният му глас се наливаше с мъка като кръвоизлив — с кръв.

„Да, толкова много се паникьосах. Не исках да изгубя Нейсмит. Не исках да изгубя… всичко.“

— Сега това няма значение. — Той попипа яката на униформата си. Едната значка се закачи за зелената тъкан, разкъсана от треперещите му пръсти. Той рязко дръпна значките и ги хвърли към Илян. — Ето. Печелиш.

Дланта на Илян се сви около Очите на Хор.

— Бог да ме пази от още една такава победа — тихо отвърна той.

— Добре, отлично, дай ми скенера за подпис. Направи сканиране на ретината. По дяволите, хайде да свършваме с това. Повдига ми се от ИмпСи и от това, че им ям лайната. Стига толкова. Добре. — Треперенето не спираше, а като горещи вълни се надигаше някъде от дълбините на стомаха му. Мисълта, че всеки момент ще се разплаче пред Илян, го ужасяваше.

Илян отново седна на стола си, слагайки на коляното си юмрука със значките на ИмпСи.

— Поседи две минутки, за да се успокоиш. Поседи, колкото време ти трябва. После иди в банята и се измий. Няма да отключа вратата, докато не се приведеш в достатъчно добър вид, за да можеш да си тръгнеш.

„Странно милосърдие, Илян. Ти ме убиваш толкова вежливо.“ Но Майлс кимна и с препъване се запъти към малката тоалетна. Илян го последва до вратата, после явно реши, че този път Майлс ще се закрепи на краката си, и го остави сам. Опустошената и зацапана с кръв физиономия в огледалото наистина не беше подходяща за показване на когото и да било. Вглеждайки се в миналото, той си помисли, че не е виждал в огледалото подобно лице от деня, в който бе загинала сержант Беатрис, само че сега то беше със сто години по-възрастно. „Илян няма да опозори едно велико име. Нито пък аз.“ Той внимателно се изми, макар че не успя да изчисти кървавите петна от разкъсаната яка и надничащата изпод нея кремава риза.

Майлс се върна в кабинета и покорно седна, без да възпрепятства Илян да сложи дланта му на скенера за сваляне на отпечатък, да направи сканиране на ретината и да запише произнесените от него официални думи, с които си подаде оставката.

— Много добре. Сега ме пуснете да изляза — тихо проговори той накрая.

— Майлс, още те тресе.

— И ще ме тресе още известно време. Ще ми мине. Пусни ме, моля те.

— Ще повикам кола. И ще те изпратя до нея. Не трябва да оставаш сам.

„О, да, трябва.“

— Много добре.

— Не искаш ли да отидеш направо в болницата? Трябва да го направиш. Като пенсиониран ветеран, имаш право на лечение в Имперската военна болница, а не просто като син на баща ти. Мислех… мислех, че това ще е важно за теб.

— Не. Искам да се прибера вкъщи. Ще се заема с това… по-късно. Болестта е хронична, не е спешно. Вероятно ще мине цял месец преди това да се случи отново, ако изобщо се случи.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Ти, — Майлс не откъсваше очи от Илян, — току-що загуби власт над постъпките ми. Ако мога да ти напомня за това, Саймън.

Илян помирително вдигна ръка, съгласявайки се неохотно. Върна се зад бюрото си и натисна бутона, отключващ вратата. После прокара длан по лицето си, сякаш за да изтрие от изражението си всякакви чувства. В очите му имаше сълзи. На Майлс му се стори, че почти усеща как скулите на Илян охладняват от изпаряващата се влага. Когато шефът на ИмпСи се обърна, лицето му бе абсолютно невъзмутимо и безизразно, точно каквото беше свикнал да го вижда Майлс.

„Господи, колко ме боли сърцето!“ И главата. И корема. И всички останали части на тялото. Майлс с труд се изправи на краката си и тръгна към вратата като решително отблъсна колебливо протегнатата за помощ ръка на Илян.

Вратата със съскане се отвори, разкривайки трима души, боязливо обикалящи около нея — секретарят на Илян, генерал Хароче и капитан Галени. При вида на Майлс Галени вдигна вежди. Майлс можеше да каже точно в кой момент Дъв забеляза на яката му голите, без значки петлици — от смайване Галени разтвори широко очи.

„Бр-р, Дъв, какво си помисли?“ Че се е сбил с Илян ли? В добавка към състезанието кой кого ще надкрещи? Че разяреният шеф на ИмпСи със сила е съдрал сребърните очи от куртката му? „Косвените доказателства могат да бъдат толкова убедителни.“

Хароче отвори уста в притеснено изумление.

— Какво, по дяволите… — Той въпросително разпери ръце, поглеждайки към Илян.

— Моля да ни извините. — Без да посреща погледа на никого, Илян мина покрай тях. Събраните в приемната му офицери от ИмпСи като по команда се обърнаха и се втренчиха в Майлс и Илян, гледайки ги дотогава, докато не свиха наляво и не се скриха в завоя на коридора.