Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (4)

ГЛАВА 4

Както изискваше стандартната оперативна процедура за завръщащи се куриери, Майлс бе посрещнат на космодрума, намиращ се извън Ворбар Султана, от автомобил на ИмпСи с шофьор, който го откара направо в щаба, намиращ се в центъра на града. Когато видя сградата, Майлс съжали че шофьорът не беше карал по-бавно или че не беше направил няколко обиколки около квартала. Като че ли всички тези тревожни седмици, прекарани в обмисляне на дилемата на борда на правителствения кораб по пътя насам, не му бяха достатъчни. Нямаше нужда от повече мислене, а от действие.

Шофьорът мина през контролния пост и през портите на масивното сиво здание — огромно, мрачно и навяващо лоши предчувствия. Това впечатление не се дължеше изцяло на психическото състояние на Майлс — щабът на ИмпСи беше една от най-уродливите сгради във Ворбар Султана. Туристите от провинцията, които по принцип избягваха това място, се стараеха да минат наблизо, за да могат просто да я погледнат. И всичко това — главно заради славата на архитекта, който според легендата полудял и умрял след стремителното падение на своя покровител император Юри. Шофьорът докара Майлс покрай потискащата фасада до незабележим страничен вход, предназначен само за куриери, шпиони, информатори, аналитици, секретари, боклукчии и изобщо за всички, които наистина идваха тук по работа.

Майлс освободи шофьора с махване на ръка и за момент постоя пред вратата под хладното есенно обедно слънце, за последен път изпитвайки колебания. У него възникна неприятната увереност, че грижливо разработеният му план изобщо няма да успее.

„И даже да успее, през остатъка от живота си все ще се озъртам през рамо в очакване да ме разобличат ex post facto^[1].“ Не. Такова нещо нямаше да направи. Щеше да предаде куба с редактирания вариант, да, не си бе оставил друг избор, но после (и преди Илян да има възможност да прочете това нещо, да бъде трижди проклето) щеше да доложи устно и да каже на шефа цялата истина. Можеше да се оправдае с това, че е сметнал медицинския си проблем за прекалено сериозен, за да го документира дори шифровано. Все едно, че още тогава е смятал да стовари новините на главата на Илян и да му прехвърли отговорността за вземането на решение. Във всеки случай, Майлс не можеше физически да се добере до Бараяр по-бързо от сега.

Ако продължеше да стои на студа и да се преструва, че разглежда стилизираните гранитни чудовища, изрязани в нисък релеф над входа — „сушените горгони“, както ги кръсти някакъв шегаджия — щеше да пристигне охраната и да го разпита, вежливо, но изчерпателно. Майлс решително съблече шинела си, внимателно го преметна през ръка, притисна с лакътя куфарчето към зелената си куртка и влезе.

Служителят на пропуска без коментари го подложи на обичайната проверка. Всичко вървеше както обикновено. Майлс остави шинела си — купен не от някакъв си магазин за стандартни униформи, а напротив, ушит по поръчка за неговата, да го кажем направо, нестандартна фигура — в гардероба. Това, че го пуснаха да отиде без придружител до иначе труднодостъпния кабинет на Илян, показваше степента на неговата, на Майлс, надежност. За да стигне до необходимия му етаж, трябваше да се качи с два различни асансьора и да слезе с трети.

Благополучно минавайки през последния скенер в коридора, Майлс завари вратата на външния офис отворена. Секретарят на Илян седеше на бюрото си и разговаряше с генерал Лукас Хароче, началник на вътрешния отдел. Неизвестно защо тази длъжност винаги предизвикваше у Майлс асоциации с жиголо, специализирало се по скучаещи жени, но на практика това беше една от най-неприятните и неблагодарни служби в ИмпСи. В този ресор влизаше проследяване на потенциални държавни изменници и антиправителствените групи в самия Бараяр. Колегата на Хароче, генерал Алегре, се занимаваше със същото на непокорния завоюван Комар, и тази задача му отнемаше цялото време.

В редките случаи, в които не докладваше лично на Илян, Майлс обикновено се явяваше при началника на галактическия отдел (къде по-екзотично и с по-голям намек название, според Майлс). Но щабът на ГО се намираше на Комар, а този път го бяха повикали директно на Бараяр, без да се отбива на планетата, която охраняваше единствения бараярски скоков пункт. „Изглежда, работата е спешна.“ Може би даже толкова спешна, че да отклони нежеланото внимание на Илян от медицинския проблем на Майлс?

— Здравейте, капитане. Здравейте, генерал Хароче. — Като най-младши от всички присъстващи офицери, Майлс ги поздрави, откозирувайки приблизително в тяхната посока, на което те отвърнаха по същия начин. Той не познаваше добре секретаря на Илян. Капитанът заемаше този неблагодарен пост от около две години, така че Майлс имаше преднина от около шест години опит в съвместна работа с Илян, ако е позволено да се мисли за това именно с тези термини.

Капитанът протегна ръка към закодирания инфодиск.

— А, докладът ви, добре. Подпишете тук, моля.

— Аз… исках да го предам лично на шефа. — Майлс кимна към затворената вътрешна врата.

— Днес не може. Няма го.

— Няма ли го? Надявах се… трябва устно да прибавя някои неща.

— Ще му предам веднага щом се върне.

— Скоро ли ще се върне? Мога да го почакам.

— Няма да е днес. Извън града е.

„Мамка му!“

— Какво пък… — Майлс неохотно протегна инфодиска към този, за когото беше предназначен и четири пъти притисна дланта си към скенера на комуникационния пулт, за да документира предаването на доклада. — А… той оставил ли е някаква заповед за мен? Трябва да е знаел, че всеки момент ще пристигна.

— Да, лейтенант. Свободен сте, докато той не ви повика.

— Мислех, че е нещо спешно, след като ми заповядаха да дойда с първия кораб. Вече няколко седмици стоя без работа, затворен между четирите стени на кораба.

— Какво да ви кажа? — сви рамене секретарят. — Понякога ИмпСи случайно си спомня, че е военна организация. Спешно бързай и после чакай.

Очевидно от този човек нямаше да научи нищо друго, освен заповяданото му. Но щом разполагаше с толкова време… неговият малък хитър план, за който в последните дни се стараеше дори да не мисли — да се измъкне на Ескобар за тайно лечение — отново изплуваше на повърхността.

— Значи съм свободен, така ли? Имам ли време — и разрешение — да посетя родителите си на Сергияр?

— Боя се, че нямате. Трябва да сте готов да се явите тук в рамките на един час след повикването. Така че е по-добре да не напускате града. — Забелязал стъписаното изражение на Майлс, той прибави: — Много съжалявам, лейтенант Воркосиган.

„Но не толкова, колкото съжалявам аз.“ Той с усилие изгони въртящият се в главата му негов собствен афоризъм — „Никой боен план не издържа след първия сблъсък с противника“.

— Ами… предайте на Илян, че бих искал колкото е възможно по-скоро да се видя с него.

— Разбира се. — Секретарят си записа.

— Как са родителите ви, лейтенант Воркосиган? — добродушно попита генерал Хароче. Генералът изглеждаше на около петдесетина години, но косите му вече се побеляваха, а зелената му униформа беше малко измачкана. Майлс харесваше дълбокия му, богат глас, в който понякога се промъкваше хумор и се чувстваше едва доловим провинциален акцент от западните области, който дори годините, прекарани в столицата, не бяха изгладили. Работата на Хароче му бе донесла страхотна репутация във вътрешните кръгове в Службата, макар че извън пределите й той беше практически неизвестен. Качество, което доста импонираше на Майлс. Беше постъпил в ИмпСи около година преди Майлс, но след едно десетилетие във вътрешния отдел всеки щеше да побелее. А язвата му е осигурена със сигурност.

— Вие сигурно имате по-нова информация за тях, отколкото аз, господин генерал. Моята поща долиташе вкъщи след мен, а преди това се трупаше в ГО на Комар.

Хароче разпери ръце и сви рамене.

— Не, всъщност не. Илян извади Сергияр от моя ресор и създаде специален сергиярски отдел, по подобие на комарския отдел.

— Там със сигурност няма достатъчно работа за самостоятелен отдел — отбеляза Майлс. — Колонията е на по-малко от трийсет години. Населението още не е достигнало дори милион, нали?

— Почти — отвърна секретарят.

Хароче мрачно се усмихна със сянка на огорчение:

— Аз смятах, че е преждевременно, но това, което прославеният вицекрал граф Воркосиган пожелава… обикновено се случва. — Той притвори очи, сякаш хвърляше към Майлс многозначителен поглед.

„Не ми излизай с тия глупости за протекция, Хароче. Знаеш каква е истинската ми работа. И че я върша адски добре.“

— Звучи ми като поредната синекурна кабинетна длъжност в ИмпСи. Заселниците са прекалено заети, за да вдигат бунтове. Навярно трябва да се кандидатирам за мястото.

— Боя се, че вече е заето. От полковник Олшански.

— О? Чувал съм, че е много уравновесен човек. Сергияр определено има стратегическо място в трансферния възел, но мислех, че с това се занимава галактическият отдел. Илян се застрахова за бъдещето, предполагам. — Майлс въздъхна. — Е, сега спокойно мога да се прибера вкъщи. Когато в службата решат, че им трябвам, може да ме откриете в замъка Воркосиган.

Секретарят зловещо се усмихна.

— О, ако ни потрябвате, ще ви открием, където и да сте.

Една от вътрешните шеги на ИмпСи. Майлс послушно се разсмя и избяга.

* * *

Към последния асансьор той се насочи едновременно с капитан в зелена униформа — тъмнокос субект на средна възраст с внимателни, полускрити от тежките вежди орехово-кафяви очи и римски профил с месест, рязко очертан нос: позната физиономия, която изобщо не очакваше да види.

— Дъв Галени! — възкликна Майлс. — Какво правиш тук?

— О, здрасти, Майлс — усмихна се Галени, доколкото изобщо можеше да се усмихва, тоест радостно изкриви лице. Беше малко по-възрастен и по-пълен откакто Майлс го видя за последен път, но изглеждаше много спокоен и уверен в себе си. — Работя, разбира се. Поисках да ме прехвърлят тук.

— За последен път те видях в контраразузнаването на Комар. Повишили ли са те? Да не би ненадейно да си изпитал копнеж към канцеларската, а не към полевата работа? Или си дошъл да се погрееш на лъчите от самия център на имперската власт — а те, между другото, са малко радиоактивни?

— Всичко гореизброено, плюс… — Галени се озърна, сякаш за да се увери, че са сами. Какво можеше да е толкова тайно, че да трябва да се шепне тук, в самото сърце на лабиринта? — Има една жена…

— Мили Боже, това ми прозвуча като казано от братовчед ми Иван. И така, ти, жена — и още какво?

— Не смей да ми се подиграваш. Нима все още не си свързан с… ъ-ъ… подобни завидни отношения с онази страхотна Куин?

Майлс си спомни за последния си спор с Ели и овладя потръпването си.

— Повече или по-малко. — При първа възможност трябваше да се върне и да уреди въпроса с нея. Тя бе изстинала достатъчно, за да отиде да го види на люка на совалката на „Перегрин“, но сбогуването им беше официално и сдържано.

— Тогава ще разбереш — тактично каза Галени. — Тя е комарка. От рода Тоскана. След като получила докторска степен по бизнес-теория на Комар, започнала работа в семейния транспортен концерн. Сега е във Ворбар Султана като постоянен лобист на търговската група и представлява всички комарски транспортни компании, нещо като свръзка между тях и Империята. Блестяща жена.

От устата на Галени, самият той защитил докторат по история още преди да стане един от първите комарци, приети на имперска военна служба, това беше огромна похвала.

— Ами тогава… ухажваш ли я, или смяташ да я назначиш в своя отдел?

Майлс можеше да се закълне, че Галени почти се е изчервил.

— Това е сериозно, Воркосиган.

— И амбициозно. Ако е от семейството на ония Тоскана.

— И аз някога бях от „ония“ Галени. Преди моята фамилия да получи това „и“ в края си.

— Мислиш да възстановиш семейното богатство, така ли?

— Ммм… времената се промениха. И миналото никога няма да се върне, а нещата продължават да се движат напред. Струва ми се, че е настъпил моментът да проявя малко амбиция. Наближавам четирийсетте, нали знаеш.

— И с трепереща походка куцукаш към ръба на пропастта — към пълната старческа немощ — ухили се Майлс. — Е, моите поздравления. Или би трябвало да ти пожелая късмет?

— Май че ще предпочета късмета. Поздравленията засега са преждевременни. Но скоро и на тях ще дойде ред, надявам се. Ами ти?

„В момента любовният ми живот е прекалено сложен. Или поне… животът на адмирал Нейсмит.“

— А, питаш за работата. Ами… хм, точно сега съм свободен. Тъкмо се връщам от кратка галактическа обиколка.

Галени разбиращо повдигна вежди — сигурно пазеше ярки спомени от собствената си кратка среща с наемниците на Дендарии и „адмирал Нейсмит“; оттогава бяха минали само няколко години.

— Нагоре и навътре или надолу и на улицата?

Майлс посочи асансьора за надолу.

— Към вкъщи. Имам няколко дни отпуска.

— Тогава може би ще се видим някъде в града. — Галени се вмъкна в асансьора и весело отдаде чест на Майлс.

— Надявам се. Довиждане. — Той се качи в своя асансьор и слезе на първия етаж.

Когато стигна на пропуска, Майлс позабави крачка, опитвайки се да разреши малък проблем. Винаги, когато се прибираше вкъщи след окончателния доклад за изпълнено задание, той или викаше кола от гаража на графа, шофирана от оръженосец или прислужник, или — което се случваше по-често — откриваше колата да го очаква, без да ги е предупредил. Но оръженосците, прислугата, колите и другите елементи на домашната обстановка бяха прехвърлени заедно с графа и графинята във вицекралския дворец на Сергияр (макар майка му да му бе писала, че термина „дворец“ било явен евфемизъм). Дали не трябваше да поиска автомобил от гаража на ИмпСи? Или да повика такси? Въпреки че можеше да бъде сигурен: всяко такси, което дойдеше тук, първо щеше да бъде претърсено от охраната. А оскъдния си багаж беше пратил вкъщи директно от космодрума.

Времето бе сиво и мрачно, но поне не валеше. И той беше прекарал прекалено много време на борда на ужасно тесния (макар и бърз) скоков кораб. Майлс взе шинела си и излезе навън. В края на краищата имаше заповед да се движи с телохранител само по време на галактическите си пътувания.

От щаб-квартирата на ИмпСи до замъка Воркосиган имаше не повече от четири километра — и двете сгради се намираха в Стария град.

„Ще се прибера пеша.“

* * *

Когато зави зад последния ъгъл и излезе на улицата, на която се намираше замъкът Воркосиган, небето съвсем се смрачи и започна да ръми. Майлс се поздрави с успеха. Четири километра за… е, навярно не беше най-добрият резултат в живота му, но поне не се задъхваше, както преди половин година.

Разходката бе минала… нормално. Денем улиците в центъра на столицата бяха натъпкани с коли и задръстени с пешеходци, които бързо крачеха по някакви си свои работи, почти не обръщайки внимание на дребния мъж във военна униформа. Никой не се заглеждаше в него, никой не правеше груби жестове, нямаше даже нито един направен крадешком жест за отпъждане на мутация. Дали се дължеше на факта, че се бе избавил от неравната, куцаща походка, от крачните шини и от голямото изкривяване на гръбначния стълб? Или се бяха променили самите бараярци?

Някога на тази улица се бяха издигали три старомодни постройки. Поради съображения за сигурност, Империята бе купила едната по време на регентството на баща му и сега в нея се помещаваха някакви чиновнически офиси. Другата в отсрещния край, далеч по-занемарена и с изгнил водопровод, беше съборена и на нейно място имаше малък парк. В дните на своя възход, преди сто и петдесет години, големите къщи сигурно се бяха извисявали величествено над минаващите край тях карети и конници, препускащи покрай тях. А сега бяха засенчени от далеч по-високи модерни сгради от другата страна на улицата.

Замъкът Воркосиган се намираше в средата, отделен от улицата с тясна морава и градина около полукръглата отбивка. Имението бе оградено с каменна стена, увенчана с черни шипове от ковано желязо. Двете четириетажни крила от грамадни сиви каменни блокове, допълнени с някои доста странни архитектурни пристройки, определено имаха древен вид. Трябваха им само зъбери и крепостен ров. „И малко прилепи и гарвани за декор.“ Произхождащите от Земята прилепи рядко се срещаха на Бараяр, тъй като нямаше достатъчно земни насекоми, с които да се хранят, а местните създания, погрешно наричани „бръмбари“, обикновено бяха отровни. Истинската защита на целия комплекс се осигуряваше от силово поле, минаващо точно зад стената, което елиминираше всякаква романтична възможност за наличие на прилепи. Часовите стояха в бетонното помещение на портала. В зенита на регентството тук денонощно се бяха редували три взвода от ИмпСи, разставяйки постове както около самото здание, така и в целия квартал наоколо, наблюдавайки важните персони от правителството, бързащи към замъка Воркосиган, или от него.

Сега вратата се охраняваше само от един самотен пазач, млад ефрейтор от ИмпСи, който чу стъпките на Майлс и подаде глава от отворената врата, после излезе и му отдаде чест. Новак — Майлс не го познаваше.

— Добър ден, лейтенант Воркосиган — каза младежът. — Очаквах ви. Преди два часа докараха багажа ви. Вече го сканирах, така че може да си го приберете.

— Благодаря, ефрейтор. — Майлс със сериозна физиономия отвърна на поздрава. — Напоследък да се е случило нещо интересно?

— Общо взето, не, господин лейтенант. Поне откакто заминаха графът и графинята. Наложи се да се поразмърдаме само една нощ, когато една улична котка успя по някакъв начин да се промуши покрай скенерните лъчи и да попадне в силовия капан. Никога не съм мислил, че една котка може да вдигне такава врява. Явно си е мислила, че ще я убият и изядат.

Майлс забеляза празната опаковка от сандвич, изритан на пода до отсрещната стена и паничка с мляко. Мониторите във втората стаичка хвърляха студена светлина през тесния отвор на вратата.

— Е, и… ъъъ… какво? Имам предвид, убиха ли я?

— А, не, господин лейтенант. За щастие.

— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две обзети от котешка параноя жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми отпред по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха грубо нарушение на устава. Но девет часа всеки божи ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.

— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете? И ще има ли тук… някакви мероприятия?

— Нямам представа. Ще ти съобщя. — Хлапето явно копнееше да поговори с някого, ала Майлс бе уморен. Може би по-късно. Той обърна за да поеме дългия път по пътеката към дома, после се обърна. — Как я кръсти?

— Сър?

— Котката.

На лицето на младежа се изписа паника. Изглежда, най-после си беше спомнил онази част от устава, която се отнасяше за домашните любимци.

— Хм… Зап^[2], господин лейтенант.

В крайна сметка, поне бе честен.

— Колко подходящо. Какво пък, всичко е наред, ефрейтор. — Майлс му отдаде чест като аналитик от щаба на ИмпСи, нещо като махване с два пръста към областта на слепоочието — аналитиците от Службата не се отнасяха с голямо уважение към всеки с коефициент на интелигентност, по-малък от техния, тоест практически към всички останали служители в ИмпСи. Пазачът благодарно отвърна с далеч по-точна и внимателна версия на същия поздрав.

„И откога ИмпСи ни пращат деца за охрана?“ Мрачните мъже, които бяха патрулирали в имението в дните на регентството, щяха да екзекутират нещастната котка на място, а после щяха да преровят останките й за шпионски устройства и бомби. Хлапето трябваше да е… м-да… „най-малко на двайсет и една, щом е в ИмпСи и е ефрейтор“. Майлс овладя лекото си потръпване и с широки крачки се насочи по пътеката под дъжда, превръщащ се в порой.

Притисна дланта си към сензорната ключалка от дясната страна на вратата. Двете крила се отвориха с величава плавност, пропускайки го вътре и незабавно се затвориха след като пристъпи вътре. Много странно усещане — да си отваря вратата самичък; преди тук винаги бе стоял оръженосец в кафяво-сребристата униформа на Воркосиган и отваряше вратата. „Кога са автоматизирали тази врата?“

Огромният вестибюл с под на черно-бели квадрати изглеждаше хладен и мрачен на фона на дъждовния сумрак. Майлс едва не извика „Светлина!“ за да включи осветлението, но се отказа и остави чантата си на пода. Никога преди замъкът Воркосиган не беше оставал изцяло на негово разположение.

— Някой ден, сине, всичко това ще е твое — за проба прошепна в сумрака той. Кънтящото ехо на думите му, отразено от пода, прозвуча като скърцане. Майлс сподави потръпването си, обърна се надясно и бавно започна да обикаля владението си.

Килимът в следващата стая приглуши самотното тропане на ботушите му. Останалите мебели — изглежда, родителите му бяха отнесли повече от половината — бяха покрити с бели, напомнящи на привидения, калъфи. Майлс обиколи целия първи етаж. Къщата му се струваше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото си я спомняше. Озадачаващ парадокс.

Майлс надникна в гаража, заемащ цялото мазе на източното крило. Неговият гравитоскутер бе акуратно паркиран в единия ъгъл. Огромна бронирана лимузина, разкошна и блестяща, макар и остарял модел, заемаше другия ъгъл. Лимузината му напомни за бойния му скафандър. „Навярно не бива да се опитвам да шофирам и пилотирам, докато не излекувам проклетия дефект в главата си.“ Със скутера рискуваше да загине, ако получеше пристъп; с наземната кола можеше да убие всички на пътя. Миналата зима, преди да се убеди че оздравява, както му бяха обещали, беше станал много умел в уж случайното присламчване към някой с кола, когато се налагаше да отиде някъде.

Майлс се качи по едно от задните стълбища в огромната кухня на първия етаж. Като малък, тук винаги откриваше вкусни неща и интересни, заети хора, като готвачи, оръженосци, слуги и от време на време дори един изгладнял регент, дошъл да потърси нещо за хапване. Бяха останали някои кухненски прибори, но храна нямаше нито трошица — не намери нищо нито в шкафовете, нито в изключените от мрежата хладилници, високи цял човешки ръст.

Майлс включи най-малкия хладилник. Ако се наложеше да остане продължително време, трябваше да се снабди с храна. Или да си вземе прислужник. Един щеше да му е достатъчен. И все пак не искаше непознат да влиза тук… Може би някой от неотдавна пенсионираните служители на баща му живее наблизо и ще може да го уговори да се върне за няколко дена. Но можеше и да не се задържи много тук. Можеше да си купи някаква готова храна — само не от военната кухня, покорно благодаря. За сметка на това имаше впечатляващо изобилие от вино и други спиртни напитки, лежащи необезпокоявани от години в оборудваната с климатик винарска изба, чиято ключалка покорно се отвори при допира на воркосиганската му длан. Майлс взе две бутилки от любимото си червено вино, поставено там още от времето на дядо му.

Без да си прави труда да включва асансьора, той отнесе двете бутилки и багажа си нагоре, качвайки се по витото стълбище в спалнята си на третия етаж в страничното крило, която гледаше към задната градина. Сега вече включи осветлението, тъй като нощта криеше повече опасности от простия страх или меланхолията — спокойно можеше да се спъне в нещо. Стаята беше същата, каквато я бе оставил… нима само преди четири месеца? Прекалено чиста и подредена — тук много отдавна никой не беше живял задълго. Е, предната зима лорд Воркосиган бе останал доста време, но тогава не беше в състояние да остави трайни следи.

„Мога да поръчам да ми доставят храна. И да вечерям заедно с ефрейтора.“ Ала всъщност не бе толкова гладен.

„Мога да правя всичко, каквото поискам. Абсолютно всичко.“

Освен единственото нещо, което наистина желаеше — да замине още тази вечер с възможно най-бързия скоков кораб за Ескобар, или за друга галактическа станция със също толкова модерна медицина. Майлс изръмжа. И вместо да прави желаното, той се зае да разопакова багажа си, внимателно подреждайки всичко на мястото му. Свали ботушите, окачи униформата в гардероба и облече далеч по-удобния стар анцуг.

После седна на леглото и си наля малко вино във взетата от банята чаша. До последната операция с „Дендарии“ беше избягвал алкохол и въобще всякакви наркотични препарати или сходни с тях вещества, но това, изглежда, нямаше никаква връзка с редките и нередовни пристъпи. Ако останеше сам тук, в замъка Воркосиган, до самата среща с Илян и ако припадъкът се повтореше, поне щеше да се случи без свидетели.

„Ще пийна, после ще си поръчам нещо за вечеря.“ А на другия ден ще разработи нов план за атака на… на проклетия саботьор, който се криеше в невроните му.

Виното се плъзна в гърлото му — тръпчиво, ароматно и затоплящо. Изглежда, че му трябваше повече алкохол от обикновено, за да се отпусне, но с този проблем лесно можеше да се справи. Понижението на чувствителността му навярно бе поредният страничен ефект от криосъживяването, но той се боеше, че това по-вероятно се дължи на възрастта му. Заспа, когато бутилката беше вече почти празна.

* * *

По обяд на следващия ден проблемът с храната започна да се изостря; независимо, че Майлс закуси с няколко таблетки болкоуспокоителни, липсата на кафе и чай направо го отчайваше.

„Аз съм специално обучен агент на ИмпСи. Мога да се справя с положението.“

Все някой трябваше да е пазарувал през всички тези години… не, като си помислиш, провизиите се доставяха ежедневно с гравитобус; той си припомни как оръженосците винаги претърсваха машината. Главният готвач на практика имаше задълженията на ротен старшина и осигуряваше храната на графа, графинята, две дузини слуги, двадесет оръженосци, многочислените им семейства и вечно гладните охранители от ИмпСи, които никога не изпускаха възможността да си изпросят нещо за хапване. И още — често имаше официални вечери, балове или приеми, където броя на гостите се измерваше със стотици.

Комуникационният пулт в малкия кабинет на готвача скоро му осигури нужните данни. Имението беше имало редовен снабдител. Поради заминаването на родителите му сметката вече бе закрита, но, разбира се, Майлс винаги можеше отново да я открие. Списъкът на предлаганите стоки беше потресаващ с обхвата си. Цените предизвикваха още по-голям ужас. Колко марки бяха плащали за яйца? Аха! Това е цена за една щайга — дванадесет дузини, а не дванадесет яйца. Майлс се опита да си представи какво би могъл да направи със сто четиридесет и четири яйца. Може би преди, когато бе на тринадесет години… Някои възможности просто идваха прекалено късно в живота.

Той превключи изображението на адресната книга. Най-близкият източник на продукти се оказа малко магазинче, на около шест преки от къщата. Поредното затруднение: можеше ли да си позволи да шофира?

„Дотам ще отида пеш. И ще се върна с такси.“

Магазинът се оказа странна малка дупка в стената, но оттам можеше да се снабдиш с кафе, чай, мляко, яйца в разумни количества, кутии овесени ядки за моментално приготвяне и цял куп полуфабрикати. Майлс си взе по два от всичките пет вида, после импулсивно купи половин дузина пакети със скъпа котешка храна, от тези миризливи неща, които котките обожават. И така… да я даде на пазача? Или да се опита да примами Зап при себе си? След инцидента със силовия капан животното навярно нямаше да припари до главната сграда на замъка.

Майлс взе покупките си и ги занесе на касата, където продавачката със специфична усмивка го измери от главата до петите. Той вече вътрешно се напрегна в очакване на някоя ехидна забележка от рода на „А, мутант!“. Трябваше да облече униформата със знаците на ИмпСи — никой не смееше да се присмива на този, от чиято яка намига окото на Хор. Вместо това жената каза само:

— А, ерген!

Обратното пътуване и късната закуска отнеха още около час. До мръкване оставаха още пет часа. А до лягане — още повече. Да издири всички крионеврологични клиники и специалисти, намиращи се на Бараяр му отне съвсем малко време. Списъка раздели по два признака: медицинската им репутация и вероятността да запазят посещението му в тайна от ИмпСи. Второто изискване се оказа препъни-камък. Всъщност, Майлс искаше в главата му да ровят само най-добрите от най-добрите, ала щеше да е много трудно да убеди най-добрите да приемат пациент, без да документират лечението. Така че какво? Ескобар? Бараяр? Или трябваше да почака докато не отлети към следващата си галактическа операция, колкото може по-надалеч от щаба?

Той нервно бродеше из къщата и всяко нещо му навяваше спомени. Това бе спалнята на Елена. А тази миниатюрна стаичка беше на оръженосеца Ботари, нейния баща. А ето тук Иван се бе промъкнал през перилата, беше паднал от височина около половин етаж и едва не си бе разцепил главата, което между другото, не се отрази изобщо върху умствените му способности. А се надяваха, че след падането ще поумнее…

За вечеря Майлс реши да се придържа към традициите. Облече зелената си униформа, свали калъфите на всички мебели в официалната трапезария, наля си вино в подходяща кристална чаша и седна начело на дългата няколко метра маса. За малко да си извади и чиния от шкафа, но съобрази, че може да спести миенето като изяде един от полуфабрикатите направо от кутията. Дори пусна тиха музика. Иначе самата вечеря отне около пет минути. Когато свърши с яденето, той надлежно постави калъфите върху полираното дърво и изящните столове.

„Ако «Дендарии» бяха тук, щяхме да вдигнем страхотен купон.“

Ели Куин. Или Таура. Или Роуан Дърона. Или дори Елена, Баз и всички останали. Бел Торн, който все още му липсваше. Всички заедно. Който и да е. Представата за дендарийците, окупирали замъка Воркосиган, предизвика у него леко главозамайване. Но пък те несъмнено щяха да знаят как да оживят това място.

* * *

До следващата вечер толкова се отчая, че се обади на братовчед си Иван.

Иван отговори на повикването почти веднага. Лейтенант лорд Иван Ворпатрил все още носеше зелена униформа, същата като на Майлс, без да броим факта, че на яката пред червените лейтенантски правоъгълници стоеше символа на оперативния отдел, вместо този на ИмпСи. Поне той не се беше променил: денем седеше на старото си бюро в щаба на Имперската служба, а вечер водеше пълен с удоволствия живот на ворски офицер в столицата.

Когато видя Майлс, красивото му приветливо лице грейна в искрена усмивка.

— Хей, братовчед! Не знаех, че си се върнал.

— Пристигнах преди два дни — призна Майлс. — Опитвах малко странните усещания от това да разполагам със замъка Воркосиган само за мен.

— Мили Боже, останал си съвсем сам в тоя мавзолей?

— Без да броим охраната на вратата и котката Зап, но те се грижат сами за себе си.

— На тебе, завърналия се от мъртвите, това сигурно много ти допада — отвърна Иван.

Майлс докосна гърдите си.

— Всъщност не. Преди никога не съм забелязвал как силно скърцат нощем тези стари къщи. Прекарах следобеда… — не можеше да каже на Иван, че е прекарал деня в обмисляне на план за тайна медицинска атака, без братовчед му да го попита защо; затова плавно продължи — …в ровене из архива. Беше ми интересно колко души са умрели през вековете в имението. Без да броим дядо ми, разбира се. Оказаха се много повече, отколкото предполагах. — Наистина интересен въпрос — трябваше да провери в архива.

— Пфу!

— Е… какво става в града? Някакъв шанс да се отбиеш насам?

— Цял ден съм на работа, разбира се… всъщност нищо особено не се случва. В момента сме в странен период — рожденият ден на императора вече мина, а Зимния празник още не е дошъл.

— Е, как прекарахте на рождения ден тази година? Адски ми липсваше. По това време все още бях на път, на три седмици оттук. И никой даже не се напи, за да отпразнува случая.

— Да, знам. Трябваше аз да предам кесията със злато от твоята област. Ами, обичайната навалица. Грегор се оттегли рано и всичко свърши много преди сутринта. — Иван присви устни, сякаш внезапно му бе хрумнала страхотна идея. Майлс се напрегна.

— Знаеш ли какво, след два дни Грегор дава официална вечеря. Ще дойдат двама-трима нови галактически посланици и няколко второстепенни съветници, които представиха акредитивните си писма миналия месец. Грегор реши да ги събере всички заедно, за да приключи наведнъж с тази работа. И, както обикновено, мама играе там ролята на домакиня.

Лейди Алис Ворпатрил беше широко известна като главен обществен арбитър на Ворбар Султана, не на последно място заради редовните си задължения в императорската резиденция като официална домакиня на император Грегор, който нямаше нито съпруга, нито майка, нито сестра.

— После ще има танци. Мама ме попита, не мога ли да събера неколцина младежи, за да загреем балната зала. Под „младежи“, доколкото разбрах, тя разбира хора под четирийсетте. И „подходящи“, както можеш сам да се досетиш. Ако знаех, че си в града, щях да те изловя по-рано.

— Тя иска да си заведеш момиче — разтълкува предложението й Майлс. — За предпочитане съпруга.

Иван се ухили.

— Да, но кой знае защо, повечето ми познати не искат да ми заемат своите.

— Трябва ли и аз да си взема партньорка за танците? Вече не познавам почти никого тук.

— Ами тогава вземи някое от момичетата на Куделка. Като мен. Естествено, това е все едно да отидеш с родната си сестра, но те са адски внушителни, особено когато са всички заедно.

— С Делия ли ще бъдеш? — замислено попита Майлс.

— Да. Но ако искаш, ще ти я отстъпя и ще взема Мартя. Само че ако ще си с Делия, ще трябва да обещаеш да не я караш да обува високи токове. Тя мрази да носи високи токове.

— Но на високи токове тя е толкова… внушителна.

— И без тях също е внушителна.

— Наистина. Е… добре, уговорихме се. — Майлс за миг го озари видение: представи си как получава пристъп в императорската бална зала пред половината ворски столичен каймак. Но имаше ли алтернатива? Да остане сам вкъщи още една нощ и да не прави нищо, освен да мечтае за бягството си на Ескобар след поредната операция? Да измисли деветнайсет неизпълними начина да се справи с наблюдението на ИмпСи на собствения им терен? Чрез „мозъчна атака“ да реши как да открадне котката на пазача, за да има поне някаква компания? А Иван можеше да реши проблема му с транспорта.

— Нямам кола — съобщи Майлс.

— Къде е скутерът ти?

— Той е… в сервиза. На профилактика.

— Искаш ли да те взема?

Мозъкът на Майлс бавно заскърца. Това означаваше да шофира Иван за ужас на всички благоразумни пътници. Освен ако Майлс успееше да изплаши Делия Куделка дотолкова, че тя да поеме управлението. Внезапно го осени блестяща идея и Майлс се поизправи на стола.

— Майка ти наистина ли иска повече хора?

— Да.

— Капитан Дъв Галени е в града. Видях го в щаба на ИмпСи. В аналитичния отдел е, макар че, неизвестно защо, той го счита за рядко удоволствие.

— А, да, знам за това! По някое време щях да се сетя и да ти кажа. Преди няколко седмици дойде при нас, доведе го генерал Алегре, когато пристигна за някакви консултации с шефовете. Все се канех да организирам нещо в чест на прехвърлянето му във Ворбар Султана, но не ми оставаше време. Вашите момчета от ИмпСи не обичат да си подават носа от оная ваша Централна Психария.

— Така или иначе, той се опитва да направи впечатление на някакво комарско момиче — продължи Майлс. — Тоест, не момиче, а жена. Някаква високопоставена клечка в търговско представителство. Доколкото разбрах, тя блести повече с ума, отколкото с красотата си, което не ме изненадва, защото познавам Галени. И има интересни връзки на Комар. Колко точки според теб ще получи той, ако я заведе на официална императорска вечеря?

— Много — решително отвърна Иван — особено ако това е една от официалните вечери за избраници, подготвяна от майка ми.

— А двамата с теб сме му длъжници.

— И не еднократно. И забелязах, че вече далеч не е толкова саркастичен, колкото някога. Може би е поомекнал? Естествено, покани го с нас — каза Иван.

— Тогава ще му се обадя и после пак ще ти позвъня. — Доволен от собственото си вдъхновение, Майлс прекъсна връзката.