Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (25)

ГЛАВА 25

На следващата сутрин Майлс се събуди в състояние, което вече започваше да разпознава, а именно — „махмурлук“ след пристъп. Двете таблетки болкоуспокоително не му помогнаха особено. С времето външните симптоми ставаха все по-лоши, а не обратното. Или той просто започна да ги разпознава по-ясно, защото вече не бяха маскирани от следзашеметителна мигрена или самоубийствена депресия. „Трябва спешно да се видя с Ченко.“

Той занесе в стаята си каничка с кафе и се заключи насаме с ком-пулта и доклада на Хароче. Остатъка от сутринта използва — или загуби напразно — като първо прочете този доклад, а после го препрочете отново.

Оскъдността на данните ги правеше още по-убедителни. Ако това бе замисляно като двоен капан, сведенията трябваше да са повече. Но, колкото и да се стараеше, Майлс не успя да открие нито пропуск в разсъжденията, нито слабо място в логическата верига.

Мисълта за срещата с Галени го ужасяваше, защото не можеше да му съобщи нищо оптимистично. ИмпСи беше задържала през цялата нощ офицера-комарец в секцията за предварителен арест в щаба, в малкия затворнически блок, който беше заменил далеч по-внушителния подземен зандан от времето на Ецар. Дъв щеше да остане там чак до официалното предявяване на обвинение, след което щяха да го прехвърлят в някой още по-мрачен военен затвор. „Задържан по подозрение.“ Бараярските военни закони бяха малко неясни по въпроса точно за колко време може да задържат някого само по подозрение. „Задържан заради нечия проклета параноя — това ще е по-вярно.“

Горчивите му размисли бяха прекъснати от доктор Уедел, който жално се интересуваше кога той ще може да се прибере вкъщи. Майлс му обеща да дойде, да изслуша доклада му и да го освободи. Щом не можеше да освободи един пленник на ИмпСи, поне можеше да пусне друг. Облече си втората най-хубава воркосиганска униформа, сложи си ревизорската верига, намаза още мехлем по разцепената си устна и нареди на Мартин да изкара колата пред входа.

Миризмата на лекарства и химикали в клиниката на ИмпСи все още предизвикваше неприятно усещане в стомаха му. Когато влезе в лабораторията на Уедел, Майлс видя в ъгъла разхвърляно походно легло — доказателство, че биологът е изпълнил заповедта му и не е оставял без надзор образеца и получените резултати. Уедел носеше дрехите си от предната сутрин, макар че очевидно бе успял да се избръсне оттогава. И изглеждаше само малко по-добре от неразговорчивия в момента Майлс.

— Е, милорд ревизор, навярно няма да се изненадате от това, че със сигурност идентифицирах вашата находка като същия прокариот, който открихме в чипа. Дори е от същата партида. — Биологът го отведе при комуникационния пулт и се впусна в подробно сравнение на двете проби, нагледно илюстрирайки разказа си с оцветени на нужното място изображения, и съпровождайки го с адресирани към самия него умерени похвали, тъй като мълчащият Имперски Ревизор не изказа такива.

— Разговарях с Илян — отбеляза Майлс. — Той каза, че не си спомня през последните четири месеца да е гълтал малка кафява капсула. За съжаление, паметта му не е такава, каквато беше.

— А, тази капсула не е била глътната — категорично заяви Уедел. — Изобщо не е създадена, за да се поглъща.

— Откъде знаете?

— Капсулата е неразтворима и водонепроницаема. Тя трябва да се счупи — просто да се стисне между пръстите — и съдържанието й се смесва с въздуха, след което се вдишва. Формата, в която е изпълнен преносителя на инфекцията, недвусмислено предполага въздушен път. Това са нещо като спори.

— Какво-какво?!

— Вижте. — Уедел затвори проекцията на молекулярната верига и отвори ново изображение на нещо, което приличаше на сферичен сателит, настръхнал с безброй антени. — Сами по себе си прокариотите са прекалено малки, за да бъдат поставени без обвивка в толкова големи за тях капсули. Вместо това са ги опаковали в тези кухи спорообразни частици — ученият посочи видеоплочата, — които се носят във въздуха, докато влязат в контакт с влажна повърхност като лигавица или бронхи. Тогава транспортния елемент се разтваря, освобождавайки съдържанието си.

— Виждат ли се във въздуха, като дим или прах? Имат ли мирис?

— Ако светлината е достатъчно силна, предполагам, че човек ще ги види като прашинки в момента на счупването на капсулата, но после ще изчезнат. И нямат мирис.

— Колко време… могат да висят във въздуха?

— Най-малко няколко минути. В зависимост от ефективността на вентилационната система.

Майлс се втренчи в зловещата наглед сфера.

— Това е нова информация. — Макар че в момента не виждаше с какво ще му бъде полезна.

— Не можех да я реконструирам по чипа — малко сухо отбеляза Уедел, — тъй като нито един фрагмент от обвивката не е трябвало да стигне до чипа. И съществуват още няколко възможни начина за внедряване на препарата.

— Аз… разбирам. Да. Много ви благодаря. — Майлс си представи как се връща при Илян: „Спомняш ли си всеки дъх, който си поемал през последните четири месеца?“ Някога Илян можеше да направи това.

Мислите му бяха прекъснати от сигнала на комуникационния пулт; образът на спората-носител изчезна, заменен от главата на генерал Хароче.

— Милорд Ревизор — неуверено кимна генералът. — Извинете, че ви прекъсвам. Но тъй като сте в сградата, чудя се дали не бихте се отбили при мен? Когато ви е удобно, разбира се; когато приключите с лабораторията и всичко останало.

Майлс въздъхна.

— Разбира се, генерале. — Това поне му даваше оправдание да отложи срещата с Галени с още няколко минути. — След малко ще се кача в кабинета ви.

Майлс, получавайки шифрования диск с доклада на биолога и отново запечатаните остатъци от прокариота, освободи Уедел, който с благодарност си тръгна. Майлс ускори крачка по твърде добре познатите коридори на щаба — нагоре, надолу, завой — към някогашния офис на Илян. И сегашният офис на Хароче. Може би (о, боже, нека е тъй!) генералът беше открил нещо ново, нещо, което да облекчи това заплетено положение.

* * *

Временният шеф на ИмпСи затвори вратата зад Майлс и любезно придърпа стола на Имперския Ревизор към бюрото си.

— Хрумна ли ви нещо ново от снощи, милорд? — поинтересува се Хароче.

— Не съвсем. Уедел е идентифицирал пробата. Навярно ще искате копие от доклада му.

Майлс му подаде диска; Хароче кимна и го пъхна в четящото устройство на комуникационния си пулт.

— Благодаря. — След като върна оригинала в ръцете на Майлс, той продължи: — Проучих внимателно другите четирима старши аналитици в комарския отдел на Алегре. Нито един от тях не е имал такава прекрасна възможност като Галени да знае за съществуването на прокариота и по този критерий аз изключвам двама от тях. Останалите двама нямат мотив; аз не успях да открия такъв.

— Идеалното престъпление — промърмори Майлс.

— Почти. Истинското идеално престъпление е онова, което остава неразкрито; а това се приближи доста близо до идеала. Сега по всичко личи, че устроеният ви капан е бил един вид резервен план, поради което е доста далеч от съвършенството.

— През цялото време, което прекарах с наемниците от Дендарии, не съм успял да реализирам нито един идеален план — въздъхна Майлс. — Най-доброто, което успявах да постигна, бе „сравнително добре“.

— Уверявам ви, че същото се отнася за вътрешния отдел — призна Хароче.

— Всички тези доказателства са прекалено косвени, щом не разполагаме със самопризнания.

— Да. И не знам как да получим такива. Разпитът с фаст-пента е изключен. Чудех се… дали не бихте могли да ми помогнете в това отношение. Като се има предвид, че познавате Галени. Използвайте прочутата си способност да го убедите.

— Бих могъл — отвърна Майлс, — ако смятах, че Дъв е виновен.

Генералът поклати глава.

— Можем да мечтаем за много доказателства, но не съм оптимист по отношение на това, че ще ги получим. Често се налага да продължиш нататък с малкото, с което разполагаш, просто защото трябва да продължиш. Не трябва да се спира.

— Да оставим валяка да продължи, независимо какво прегазва, така ли? — повдигна вежди Майлс. — Как възнамерявате да продължите?

— С военен съд, най-вероятно. Случаят трябва да бъде приключен по всички правила. Както сам отбелязахте, той не е от онези, които могат да останат висящи.

Каква ли присъда щеше да произнесе военният съд, ако ИмпСи им дишаше във врата, подтиквайки ги към бързо решение? „Виновен“? „Невинен“? Или по-мъглявото „невинен поради липса на доказателства“? Трябваше да потърси най-добрия военен юрист да оцени този случай…

— Не, по дяволите. Не искам военните съдии да гадаят какво и как, а после да се приберат вкъщи за вечеря. Ако всичко се решава в резултат от догадки, мога и сам да гадая по цял ден. А аз искам да знам. Трябва да продължите да търсите. Не можем просто да спрем с кандидатурата на Галени.

Хароче шумно въздъхна и поглади брадичката си.

— Майлс, вие искате от мен да започна лов на вещици. Което потенциално е много опасно за моята организация. Искате да обърна ИмпСи с главата надолу, и за какво? Ако комарецът наистина е виновен — а аз съм почти убеден, че е така — вие ще трябва да отидете прекалено далеч, за да откриете заподозрян, който да ви е по вкуса. Къде ще спрете?

„Не тук, в това съм дяволски сигурен.“

— Бъдещата императрица няма да остане доволна от вас. Нито от мен.

Хароче сбърчи лице.

— Наясно съм. Тя изглежда много мила млада жена и не ми е приятно да мисля, че това ще й причини болка; само че аз съм положил клетва пред Грегор. Вие също.

— Вярно е.

— Ако не можете да предложите нищо конкретно, аз съм готов да повдигна обвинението и да оставя военния съд да реши.

„Можеш да повдигнеш цяла армия обвинения, но аз няма да дам заповед за настъпление.“

— Мога да откажа да приключа ревизорското разследване.

— Ако военният съд признае Галени за виновен, ще ви се наложи да го направите, милорд.

„Не, няма да се наложи.“ Майлс примигна от внезапното озарение. Ако пожелаеше, можеше да продължава разследването до безкрай и Хароче не можеше да направи нищо по въпроса. Нищо чудно, че днес генералът беше толкова изискано вежлив. Майлс дори имаше право да наложи вето на военния съд… Ала Имперските Ревизори по традиция са много внимателни с огромните си правомощия. От огромния резерв опитни и знаещи хора Ревизори се избираха не заради блестящите успехи в предишната си работа, а заради дългогодишна лична честност. Петдесет години жизнен опит се смятаха за възможния минимум при избора на кандидат. Не биваше да нарушава вътрешните закони на ИмпСи повече от минимално необходимото за…

Хароче уморено се усмихна.

— В края на краищата можем да се съгласим по въпроса, че не сме съгласни един с друг. Но опитайте се да разберете и моята позиция. Някога Галени е бил ваш приятел и аз искрено ви съчувствам, разбирайки колко ви безпокои такова развитие на нещата. Ето какво мога да направя. Мога да се откажа от обвинението в държавна измяна и да го сведа до нападение срещу старши офицер. Минимум неприятности. Една година затвор, обикновено уволнение без почести, и Галени ще е свободен. Даже можете да използвате всички връзки, които имате, за да му осигурите императорско помилване и да му спестите затвора. Нямам никакви възражения — само да го махнат оттук.

И по този начин да разруши кариерата на Дъв, както и всичките му бъдещи политически амбиции. Галени бе честолюбив човек, мечтаеше да служи на Комар в онова ново и по-мирно бъдеще, което се опитваше да изгради Грегор, и напълно осъзнаваше какви възможности се откриват пред него.

— Помилването е за виновните — отбеляза Майлс. — Не е същото като оневиняване.

Хароче се почеса по главата и отново сбърчи лице. Или може би това беше опит да се усмихне?

— Аз… Всъщност имах друга причина да ви повикам тук, лорд Воркосиган. Мисля за бъдещето не само в едно отношение. — Той се поколеба, после продължи: — Позволих си волността да поискам копие от медицинските записки на вашия невролог във Военната болница относно вашето здравословно състояние. Вашите припадъци. Струва ми се, че планът му за лечение звучи обещаващо.

— ИмпСи винаги е била вездесъща, като хлебарките — измърмори Майлс. — Първо подслушвате комуникационния ми пулт, после се интересувате от здравословното ми състояние… Напомнете ми утре сутринта внимателно да си изтръскам ботушите.

— Моите извинения, милорд. Смятам, че ще ми простите. Трябваше да науча подробностите преди да ви кажа това, което ще ви кажа сега. Но ако това устройство за контролиране на припадъците докаже, че работи именно така, както се надявате…

— То само контролира симптомите. Няма да ги излекува.

Хароче пренебрежително махна с ръка, заличавайки разликата.

— Въпрос на медицинска терминология, но без практически смисъл. А аз съм практичен човек. Проучих докладите за вашите дендарийски операции, изпълнени за ИмпСи. Вие и Саймън Илян сте били изключителен екип.

„Бяхме най-добрите, о, да!“ Майлс неопределено изсумтя, внезапно престанал да разбира накъде клони Хароче.

Генералът криво се усмихна.

— Да заемаш мястото на Илян е адски сложна задача. И аз не искам да се отказвам от нито едно преимущество. Сега, след като имах възможност лично да работя с вас и подробно да прегледам докладите ви… все повече се убеждавам, че Илян е допуснал голяма грешка, като ви е уволнил.

— Това не беше грешка. Заслужавах дори по-сурово отношение. — Устата на Майлс внезапно пресъхваше.

— Не мисля така. Според мен реакцията на Илян е била прекалена. Според мен е било достатъчно да направи писмена забележка в личното ви досие. — Хароче сви рамене. — И щяхте да си го прибавите в колекцията. И преди съм работил с хора като вас, готови да поемат рискове, каквито никой друг не би се решил да поеме, и да постигнат резултати там, където никой не може да ги постигне. Аз обичам резултатите, Майлс. Много ги обичам. Наемниците от Дендарии са били огромна ценност за ИмпСи.

— И все още са. Комодор Куин няма да се поколебае да харчи парите ви. И да доставя стоката ви. — Сърцето му биеше все по-силно.

— Не познавам тази жена, Куин. Освен това тя не е бараярка. По-скоро бих предпочел — ако лечението ви е успешно, — да върна на това място вас.

Майлс трябваше да преглътне, за да си поеме дъх.

— И всичко… да е като преди, така ли? Да продължа оттам, където прекъснах? — „Дендарийците… Адмирал Нейсмит…“

— Не, не точно оттам. Първо, според моите изчисления още преди около две години е трябвало да ви повишат в капитан. Но мисля, че двамата с вас можем да бъдем такъв екип, какъвто сте били вие с Илян. — Очите на Хароче леко проблеснаха. — Навярно ще ми простите тази капчица честолюбие, ако кажа „дори по-добър“? Ще съм горд да ви приема на борда, Воркосиган.

Майлс седеше парализиран. За миг единственото, за което можеше идиотски да мисли, бе: „Добре, че получих припадък снощи, иначе сега пак щях да се търкалям на килима.“

— Аз… аз… — Ръцете му се тресяха, главата му пламна от възторг. „Да! Да! Да!“ — Аз… първо ще трябва да приключа случая. Да върна на Грегор шоколадовата му верижка. Но после… естествено! — Прехапаната му устна отново се разцепи от болезнена, но неудържима усмивка. Майлс облиза солена капка кръв.

— Да — търпеливо отвърна Хароче, — точно това казах и аз току-що.

Сякаш го обля ледена вода, която угаси горещия му възторг. „Какво?“ Той се чувстваше неспособен да мисли свързано. Пред вътрешният му поглед изплува картина от миналото: корабен док, претъпкан с войници на „Дендарии“, които скандираха: „Нейсмит, Нейсмит, Нейсмит!“

„Моята първа победа… А спомняш ли си какво ти струва тя?“

Усмивката му застина.

— Аз… Аз… Аз… — Той преглътна два пъти, после се прокашля. Като ехо от дълбок, дълъг тунел, той чу собствения си — на кой него? — глас, който казваше: — Ще трябва да обмисля това, господин генерал.

— Моля, помислете си — сърдечно отвърна Хароче. — Ще ви трябва време. Но не ме дръжте дълго в напрежение — вече си представям как мога да използвам „Дендарии“, за да се справя с една много неприятна ситуация, която се заформя край станция Клайн. Бих искал да я обсъдя с вас, ако ще участвате. Трябва ми съвета ви.

Очите на Майлс бяха широко отворени, зениците — разширени, а лицето му — бледо и покрито с пот.

— Благодаря ви, генерале — изхриптя той. — Много ви благо…

Майлс изпълзя от от стола си, все още усмихвайки се с кървящата си уста. Едва не се блъсна във вратата като пиян — Хароче я отвори точно навреме. Измърморвайки няколко несвързани думи на секретаря на Хароче, Майлс си осигури наличието на очакващия го с колата Мартин точно в момента, когато се добра до изхода на зданието.

Отърва се от присъствието на Мартин, сядайки самотен в задното отделение на кабината. Той поляризира стъклото на покрива, мечтаейки също толкова лесно да може да скрие потресеното изражение на лицето си. Чувстваше се така, сякаш беше избягал от бойното поле. Но какво го беше ранило в тази сияеща тържествуваща усмивка?

* * *

Отстъплението му продължи и когато се прибра в замъка Воркосиган. Мина приведен покрай личните слуги на майка му и по широка дъга заобиколи стаите на Илян. Заключи се в спалнята си и се зае да крачи напред-назад докато не откри, че погледът му не се откъсва от комуникационния пулт. Пултът сякаш се взираше в него с очите на Хор. Тогава той се спаси с бягство на горния етаж, в миниатюрната стаичка със старото, с масивни подлакътници, кресло. Най-накрая той усети, че това помещение е достатъчно малко — точно като за него, успокояващо като усмирителна риза. Този път не взе със себе си нито бренди, нито дядовия си кинжал. Това щеше да е излишно.

Заключи вратата и рухна в креслото. Не само ръцете му трепереха — целият се тресеше.

Да си върне старата работа. Всичко да стане както беше преди.

„Хайде сега, разкажи ми за отричането, а?“ Беше си мислил, че е приключил с Нейсмит. Или най-вече лорд Воркосиган. Преструва се, че не го вълнува изчезването на адмирала. Преструва се, че ходи по водата сякаш е на сушата, а всъщност едва беше нагазил в нея. А защо не? „Ето защо ми се струва че потъвам. Истината излезе наяве“.

„Това ли искаш? Искаш ли да си върнеш «Дендарии»?“

„Да!“

Но беше ли всъщност годен за тази работа, от медицинска гледна точка? Е, ще му се наложи да остава в онази проклета тактическа зала и повече да не излиза на операции с десантния отряд, но това не беше ново за него. Ще може да се справи. Той беше игнорирал собствените си травми през целия си живот, това просто беше поредната от множеството такива. Той знае начина. „Мога да направя това. Някак.“

Ще получи обратно Куин. И Таура — за всяка скъпоценна капчица време, която й оставаше.

Ако не броеше тихия, натрапчив, демоничен шепот в дълбините на съзнанието му: „Тук има една малка особеност…“

Най-накрая, с огромни усилия, той се обърна крадешком и погледна този демон: първо с крайчеца на окото си, а после — честно, в упор.

„Хароче иска да принеса Галени в жертва“. Майлс закрива делото и дава възможност на Хароче безпрепятствено да управлява ИмпСи — и това ще бъде обратният му билет към дендарийците. Пълномощията на Императорския Ревизор са широки, но те безусловно пасуват по въпроса за възстановяването на човек на служба в ИмпСи. Тук всичко ще зависи изцяло от гледната точка на Хароче.

Той се повъртя в креслото, а кракът му започна да потупва по пода в неравен ритъм. Ами ако Галени наистина е виновен? Между другото, за отричането… Беше трудно да се отхвърлят опасенията на Хароче по повод лова на вещици. Майлс и Галени бяха приятели. Ако бяха обвинили друг човек, някой, когото не познаваше, дали сега Майлс щеше да прояви такава настоятелност? Или щеше да се задоволи с доказателствата на Хароче?

Проклятие, не става въпрос за приятелство! А за знание. За умението да преценява хората. „Винаги съм смятал, че имам талант за работа с персонала“. Е, трябва ли сега да се усъмни в предположенията си? Обаче, по дяволите, хората бяха много странни. Хитри, хлъзгави. Никога не знаеш за тях наистина всичко, дори след дълги години дружба.

Майлс обхвана с ръце подлакътниците на креслото. Внезапно откри, че си спомня онзи скоков пилот, когото беше заповядал да разпита сержант Ботари, когато съдбата за пръв път сблъска Майлс с дендарийците преди трийсет години. Много го притесняваше, че не може да си спомни името на този човек, въпреки че произнесе лицемерна реч на погребението му. Тогава те отчаяно се нуждаеха от пилотските кодове за достъп, за да спасят живота си. И Ботари, помисли си Майлс, получи тези кодове, макар и по най-грубия от всички възможни начини, и те останаха живи. Те, но не и пилотът.

Първата му крачка във военната кариера започна с човешки живот. Може би за да възобнови кариерата си ще му трябва още една? Господ е свидетел, че той често е жертвал приятелите си и преди, когато заради една негова дума те са влизали в поредната неприятност, но не се връщаха обратно. И не всички от тях бяха доброволци.

„Искам, искам…“ Дали Хароче е прочел това неприкрито желание на лицето му? Да, разбира се. Майлс беше видял това в самодоволния му поглед, в увереността, която се промъкна в усмивката му, в неговите събрани „на къщичка“ длани, отразяващи се в черната прозрачна повърхност на ком-пулта. В тези ръце беше властта, те можеха да дадат толкова много или да откажат, по желание. „Той ме разбира, о, да!“ Очите на Майлс се присвиха, възпалените му устни се отвориха. Дъхът се изтръгна от гърдите му в студения въздух на миниатюрната стаичка, сякаш току-що беше получил зашеметяващ удар в стомаха.

„О, Господи! Това не е просто предложение за работа. Това е подкуп.“ Лукас Хароче току-що се бе опитал да подкупи имперски ревизор.

Опитал? Или успял?

„След малко ще се върнем на този въпрос…“

И то какъв подкуп! Какъв сладък подкуп. Ще можеше ли Майлс някога да докаже, че това е именно подкуп, а не искрено възхищение?

„Сигурен съм. О, да, сигурен съм! Лукас Хароче, хитър кучи сине, аз те подценявах още от самото начало.“

Толкова за прословутата способност на Майлс да преценява хората.

Не биваше да подценява Хароче. Илян го беше избрал по същия начин, по който бе избрал и Майлс. Илян обичаше невестулките. Но той знаеше как да ги държи под контрол. Харочевият безстрастен, сдържан стил на бивш военен — това беше маска за ум, остър като бръснач. Хароче също постигаше резултати с всички възможни средства, иначе нямаше да се издигне до шеф на вътрешния отдел докато ИмпСи се ръководеше от Илян.

Хароче нямаше да посмее да му направи това предложение, ако не бе сигурен в резултата. И защо не? Той беше получил достъп до всички файлове на Илян и бе имал възможност да проучи кариерата на адмирал Нейсмит открай докрай. „Особено края.“ Хароче знаеше каква невестулка е бил дребният адмирал. И можеше с увереност да предскаже, че Майлс ще пожертва всичко, включително честното си име, за да спаси Нейсмит, защото веднъж вече го беше направил. Тук няма девственици.

Капитанското звание. Неговото капитанско звание. „За Хароче не е проблем да изчисли къде е копчето ми за включване“. Но Хароче, — Майлс можеше да се закълне в това, — бе лоялна невестулка, лоялна към Грегор и империята, истински брат по оръжие. Ако парите означаваха нещо за този човек, то Майлс не беше открил никакви намеци за това. Неговата страст беше службата в ИмпСи — както на самия Илян или на Майлс. Работата, която бе наследил от Илян.

Дъхът му секна. За миг той се вледени като криотруп.

Не. Работата, която Хароче беше отнел от Илян.

„Ох!“

Майлс се сгърчи в креслото, свит на половина и се зае да ругае, тихо и отвратително. Виеше му се свят от ярост и срам, но най-вече от ярост. „Аз съм слепец, слепец, слепец! Мотив! Какво трябва да направи този слон, за да го забележа?“

Това беше Хароче, през цялото време е бил Хароче, трябва да е той. Хароче, който беше разбъркал мозъка на Илян, за да му открадне мястото.

Разбира се, всички протоколи в ком-пултовете бяха режисирани превъзходно. Хароче знаеше всички анулиращи кодове на Илян, беше разполагал с достатъчно време за игра и от десетилетие познаваше вътрешните системи в щаба на ИмпСи. Майлс като куршум излетя от стола си и закрачи назад-напред, на практика бягайки из малката стаичка от стена до стена, силно удряйки с длан по стената при всяко второ завъртане. Този слон много прилича на змия, точно така.

„Хароче е, по дяволите. Знам го!“

„О, нима? Ами докажи го, Имперско Ревизорче.“

Всички веществени доказателства се бяха изпарили като дим, всичките документални потвърждения бяха под контрола на Хароче. Майлс имаше много по-малко улики срещу генерала, отколкото генералът — срещу Галени.

Не можеше да изтъче обвинение просто така, от въздуха. Самият него щяха да го обвинят в бог знае какво, най-малкото — в истерия. Имперският ревизор имаше власт, но шефът на ИмпСи също имаше власт. Майлс имаше само един шанс, след което щеше да е ред на Хароче да нанесе ответен удар. „Може да започнат да ми се случват много странни неща. Непроследими“. Всъщност в момента, в който откажеше фантастичния подкуп на Хароче, генералът щеше да разбере, че Майлс знае. „Няма много време.“

Мотив. Извод. Доказателство. Дим.

Той се просна по гръб на пода, втренчил горящ поглед в тавана. Стиснатите му юмруци удариха по износения, изтъркан килим.

Ами… да предположим, че приеме играта на Хароче. Да приеме подкупа и да залегне в засада, за да го залови по-късно, когато ще има по-добра възможност? Тогава можеше да получи и „Дендарии“, и правосъдие.

„Да!“

Хароче и Майлс можеха известно време да работят заедно или поне можеше да го накара да си мисли така… Внезапно със закъснение му хрумна, че всички ласкателства на генерала в иляновия кабинет, всички тези „вие с Илян бяхте толкова добър екип“ — са пълни глупости! Хароче изобщо не харесваше адмирал Нейсмит. Щеше ли да мине много време преди да устрои „случайната“ гибел на Майлс, и този път — без никакво криосъживяване? Животът на оперативните агенти на ИмпСи така или иначе винаги бе изложен на опасност. Честност между крадци, ха! Това ще бъде завладяващо състезание — кой ще достигне първи до другия. Смърт, традиционната отплата за измяна, като запален в средата фитил, бавно горящ към двата края. „Що за живот ще водим за кратко време? Извънредно стимулиращ.“

Почукване по вратата — и препускащите му мисли се спънаха. Майлс чак подскочи от пода. Хиперреакция.

— Кой е? — тежко въздъхна той.

— Майлс? — разнесе се ниският алтов глас на майка му; гласът й трепереше от безпокойство. — Добре ли си?

— Нали не си получил още някой припадък? — присъедини се към графинята гласът на Илян.

— Не… не, добре съм.

— Но какво правиш? — попита лейди Воркосиган. — Чухме много стъпки, изтропване…

Майлс се постара гласът му да звучи равно.

— Просто… се боря с едно изкушение.

— И кой печели? — почти весело попита Илян.

Майлс проследи с поглед пукнатините в мазилката на тавана.

— Струва ми се… че в най-добрия случай разчитам на две точки от общо три — каза той със звънък и ясен глас.

Илян се засмя.

— Добре, ще се видим после.

— Предполагам, че скоро ще сляза.

Стъпките им се отдалечиха, а гласовете им заглъхнаха.

„Лукас Хароче, ненавиждам те.“

Но да предположим, че Майлс знае предварително, че Хароче смята да играе честно с него? Това е възможно. Да предположим, че предложението е именно това и само това, което изглежда и в последствие няма да има нож в гърба. Какво ще отговори тогава? Какво изобщо можеше да се отговори тук?

Да, шефът на ИмпСи беше оценил адмирал Нейсмит до най-малката подробност. Нейсмит би закрещял „Да!“, а после би се опитал да се измъкне от сделката. Но Хароче не познаваше лорд Воркосиган. А и откъде да го познава? На практика никой не го познаваше, даже самият Майлс. „Дори аз току-що се запознах с този човек“. Някога, преди много години, той познаваше момче с такова име: притеснено, припряно и побъркано на тема армия. Напълно е вярно, че това момче беше изпреварено от адмирал Нейсмит, който се бореше за свое по-голямо „аз“ и за по-широк свят. Ала този нов лорд Воркосиган беше съвсем друг човек. Майлс почти не се осмеляваше да мисли за неговото бъдеще.

Майлс внезапно се усети уморен, повдигаше му се до смърт от тези гласове в собствената му глава. Хароче Кукловода го беше карал да тича в кръг в опит да си захапе собствената опашка. А какво ще стане, ако откаже да играе тази главозамайваща игра? Ами ако просто… спреше? Какви други игри можеше да има тук?

„Кой си ти, момче?“

„… А кой си ти, питащия?“

С тази мисъл настана блажена тишина. Отначало я взе за съвършена, безутешна самота, но тази самота приличаше на свободното падане — безкрайно, когато отдолу няма и не може да има никаква земя. Изобщо никакво движение — нито напред, нито назад, нито настрани.

„Аз съм такъв, какъвто реша да бъда. Винаги съм бил какъвто реша… макар и не винаги какъвто съм искал.“

Майка му често казваше: „Когато взимаш решение за някаква постъпка, взимаш решение и за последствията от нея.“ И даже по-силно подчертаваше извода от тази аксиома: „Ако искаш да получиш някакви последствия, тогава е най-добре, дявол да го вземе, сам да извършиш постъпките, които ще доведат до тях.“

Майлс, обезсилен от напрежение, лежеше без да мърда и беше доволен от това. Странен разтеглен във времето миг — като късче от вечността, уловен мимоходом. Интересно, дали това тихо място вътре в него бе нещо, което се бе появило току-що, или просто никога досега не бе попадал на него. Как нещо толкова огромно можеше да остане неоткрито толкова дълго? Дишането му се забави и стана по-дълбоко.

„Избирам да съм… самият аз.“

Хароче се превърна в едва забележима фигурка в далечината. Майлс не бе съзнавал, че е способен да смалява противника си така, и това го порази.

„Но ако не предприема нещо, бъдещето ми може да се окаже много кратко.“ Наистина ли? Всъщност, до този момент Хароче не беше убил никого. А смъртта на Имперски Ревизор в разгара на незавършено разследване щеше да събуди големи подозрения; на освободеното от Майлс място ще израстат, като многоглава хидра, поне половин дузина Ревизори, опитни, гневни и имащи имунитет към глупости от всякакъв вид. Хароче нямаше да е в състояние да контролира всички тях.

Но виж, животът на Галени сега не струваше и пукната пара. Какво по-традиционно от това: опозорен офицер се самоубива в килията си? Типично ворски стил за решаване на подобни проблеми. Това ще се възприеме като признание на вината, като изкупителен жест. И случаят щеше да приключи, о, да. Несъмнено това щеше да е много добре режисирано самоубийство. Хароче имаше богат практически опит с тези неща и нямаше да допусне аматьорски грешки. Веднага, щом Хароче узнаеше, че Майлс знае, щеше да започне надбягване с времето. А всичко, с които разполагаше Майлс, беше въздух под налягане, само дим.

Дим.

„Въздушни филтри.“

Очите му се отвориха широко.