Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (24)

ГЛАВА 24

Поради това, че Майлс предостави на Грегор устен доклад, и двамата закъсняха за приема. Императорът зададе десетки въпроси, на повечето от които Майлс все още не можеше да отговори. Те почакаха в сумрачния хол, който водеше към една от по-малките зали на резиденцията за приема; Майлс разстроено хапеше устни. Залата вече беше ярко осветена и пълна с хора. В следващата стая, която се виждаше през полукръглия отвор на широко разтворените врати, настройваше инструментите си малък оркестър.

Полковник лорд Вортала Младши, който тази вечер отговаряше за охраната на резиденцията, лично придружи императора и Майлс в залата. Вортала, който изглеждаше едновременно акуратен и разрошен, отдаде чест и се върна в коридора, като в движение отговаряше по микрофона си на запитването на някой свой подчинен.

— Трудно ми е да свикна, че Илян не е зад гърба ми — въздъхна Грегор, загледан след него. — Макар че и Вортала си върши отлично работата — припряно добави той. И хвърли поглед към Майлс. — Опитай се да не изглеждаш толкова мрачен. Въпреки че не носиш ревизорската си верига, хората ще са любопитни какво сме обсъждали и после ще трябва да загубим цялата вечер в опровергаване на слухове.

Майлс кимна.

— Същото се отнася за теб. — В момента обаче не успя да се сети за никаква шега — нито хубава, нито глупава. — Мисли за Лайза — посъветва го той.

Лицето на Грегор моментално грейна. Майлс сухо се усмихна в отговор и го последва в залата. Там Грегор беше окончателно ощастливен, откривайки доктор Тоскана, както обикновено, под крилото на лейди Алис. Там беше и графиня Воркосиган, която приятелски си бъбреше с тях.

— О, отлично — каза графинята. — Ето ги и тях!

Императорът пое дланта на Лайза, хващайки я собственически под ръка. Тя му се усмихна, а очите й сияеха.

— Алис, след като законният й кавалер вече е тук, защо не ми позволиш за малко да поиграя ролята на Баба? — продължи графинята. — А ти за разнообразие се отпусни и се позабавлявай. — Корделия леко кимна. Като проследи посоката, Майлс забеляза Илян, който се открояваше на фона на тъмния коридор и беше облечен не както обикновено, а в цивилен костюм с необичайно добра кройка. По стар навик Илян успяваше да изглежда така, като че ли не е тук, сякаш светлинните лъчи се разделяха и минаваха покрай него.

— Благодаря ти, Корделия — тихо каза лейди Алис. Грегор поздрави бившия шеф на службата си за сигурност, двамата размениха стандартните реплики „Как се чувствате? — Отлично, сир. — Изглеждате много добре“, и Алис решително отведе Илян преди той да направил опит да се плъзне по несигурната почва на разговорите за работа.

— Изглежда, че се възстановява — одобрително загледан след тях, отбеляза императорът.

— Трябва да благодариш за това на лейди Алис — отвърна му графиня Воркосиган.

— И на вашия син също.

— Да, и аз така разбрах.

Майлс леко се поклони, не съвсем иронично. Той погледна след Илян и леля си, които очевидно се отправяха към масата с храна и напитки.

— Не че познавам добре съдържанието на гардероба на Илян, но… мога да се закълна, че начинът му на обличане е станал някак различен. Както винаги, дяволски консервативно, но…

Графиня Воркосиган се усмихна.

— Лейди Алис най-после го убеди да приеме препоръката й за шивач. Вкусът на Илян по отношение на дрехите, или по-точно — липсата на такъв, от години я кара да си скубе косите.

— Винаги съм смятал, че това е част от имиджа му като шеф на ИмпСи. Да бъде ненатрапчиво невидим.

— Разбира се, и това също.

Грегор и Лайза се заеха да разказват един на друг какво са правили през тези безкрайни четири часа, които бяха изминали от последната им среща, и този разговор изцяло ги погълна. Майлс, който забеляза Иван в отсрещната част на залата, остави двойката под снизходителния поглед на майка си. Братовчед му кавалерстваше на Мартя Куделка. Аха!

Мартя бе по-млада, не толкова висока и по-мургава версия на Делия, макар и не по-малко поразителна. Тази вечер носеше нещо бледозелено — превъзходно пресметнат нюанс, добре съчетаващ се с цвета на парадните имперски униформи.

Когато Майлс се приближи до тях, Мартя сръга партньора си с лакът.

— Иване, идиот такъв, престани да зяпаш сестра ми! Да не си забравил, че покани мен на танци?

— Да, но… първо поканих нея.

— Прицелваше се твърде дълго и затова не уцели. За теб ще е само от полза, ако те настъпя по крака и смачкам лъскавия ти ботуш. — Мартя погледна Майлс и прибави, вече на него: — Ужасно ще се радвам, когато Делия най-после си хване някого и се изнесе. Започнаха да ми омръзват тези получени-по-наследство мъже — както ми омръзваше необходимостта да доизносвам роклите на по-голямата си сестра.

— Ще дойде и вашият ред, милейди. — Майлс се поклони над ръката й и я целуна.

Това привлече вниманието на Иван. Той отново хвана ръката на Мартя и успокоително я потупа.

— Извинявай — каза той. Но погледът му, вече крадешком, се плъзна някъде наляво.

Майлс също погледна натам и веднага забеляза ефектна руса глава. Делия Куделка седеше на един от малките дивани до Дъв Галени. Двамата очевидно споделяха чинията с ордьоври, която неустойчиво балансираше на коляното на комареца. Тъмната и русата глава за миг се наклониха една към друга, после Делия се засмя. Дългите зъби на Галени лъснаха в една от най-мрачните му усмивки. Коляното му докосваше нейното, с неочаквано остър интерес забеляза Майлс.

Недалеч от тях мина сервитьор с поднос с чаши.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита дамата си Иван.

— Да, моля, само не червено. Бяло, ако обичаш. — Иван тръгна да догони прислужника, а Мартя доверително сподели с Майлс: — Когато покапя по роклята си, бялото няма да личи толкова. Не знам как го прави Делия? Никога не разлива нищо! Понякога имам усещането, че се учи да бъде лейди Алис.

Галени не му бе споменал, че ще идва — с Делия! — когато разговаряха в щаба на ИмпСи… какво, едва вчера?

— И откога продължава това? — попита я Майлс, кимайки към Галени.

Мартя се подсмихна.

— Делия още преди месец каза на татко, че избраникът й е Дъв. Каза, че харесвала стила му. Според мен е доста симпатичен, за старец като него.

— Аз също имам стил — отбеляза Майлс.

— Изцяло твой собствен — безгрижно се съгласи Мартя.

Майлс благоразумно реши да не продължава по тази тема.

— Хм… и кога старият Дъв откри това?

— Делия работеше по въпроса. Има хора, дето трябва да ги блъснеш с тухла по главата, за да им привлечеш вниманието. А на някои им трябва особено голяма тухла.

Докато Майлс се чудеше към коя категория го отнася Мартя, братовчед му се върна с трудно удържаните в ръка напитки. Няколко минути по-късно от съседното помещение се разнесоха първите музикални акорди и Иван спаси роклята на дамата си от срещата й с ароматното вино, като я отведе на дансинга. Ако непознатите цивилни на приема бяха делови познати на Лайза, хора от транспортния консорциум, то останалите комарци в залата бяха доста малко. Нямало да има нищо политическо, ха! Майлс подозираше, че Галени присъстваше тук само благодарение на Лайза, която лично го беше вписала в списъка на гостите. Ама разбира се, нейният най-добър стар приятел.

Майлс насочи вниманието си към ордьоврите, великолепни, както винаги, после отиде в съседното помещение, за да послуша музиката и да погледа танцьорите. Изведнъж остро осъзна, че когато не е успял да си доведе собствена партньорка за танци, той е останал съвсем без компания, и не само той. Съотношението на присъстващите мъже към жените бе поне десет към девет, ако не и десет към осем. Успя да си изпроси един-два танца от жени, които го познаваха достатъчно добре, за да не се смущават от ръста му, — като съпругата на граф Хенри Ворволк, например, — но всички те бяха потискащо омъжени или сгодени. През останалото време Майлс се упражняваше в най-зловещата поза на Илян — подпираше стената.

Самият Илян танцуваше с Алис Ворпатрил. Иван, който спря при Майлс, за да се подкрепи с чаша горещо подправено вино, удивено зяпна странната двойка.

— Дори не знаех, че Илян може да танцува — отбеляза той.

— А аз не знаех, че може да танцува толкова добре — съгласи се Майлс. Братовчед му не беше единственият, който бе реагирал на това. Без да откъсва очи от Алис и нейния партньор, графиня Ворволк прошепна нещо в ухото на съпруга си. Той вдигна поглед със смутена усмивка. — Никога не съм виждал Саймън да се държи така. Предполагам, че просто винаги е бил на работа. — „Винаги“. Доктор Руибал бе споменал не само за когнитивни, но и за личностни промени, като странични ефекти от изваждането на чипа… по дяволите, просто свалянето на това тридесетгодишно смазващо бреме от отговорности стигаше, за да се промени.

От елегантната, украсена с цветя прическа на лейди Алис се измъкна малък кичур коса; тя го отметна от челото си. В паметта на Майлс проблесна образът на Алис — днес на закуска, доста небрежен — и внезапно се почувства така, сякаш са го ударили с особено голяма тухла. Той се задави с виното.

„Мили Боже! Илян спи с леля ми!“

И обратно. Не беше сигурен дали трябва да се възмущава, или да се радва. Единствената му свързана мисъл в момента беше неизменно възхищение от хладнокръвното самообладание на Илян.

— Добре ли си? — попита го Иван.

— О, да. — „По-добре да оставя Иван сам да се сети за това.“ Той скри неволната си усмивка, заливайки я с голяма глътка вино.

Майлс избяга от Иван, отстъпвайки към залата за приеми. На бюфета се натъкна на капитан Галени, избиращ ордьоври за Делия, която с престорена срамежливост го очакваше наблизо. Делия удостои Майлс с леко, сдържано махване с ръка.

— Ти… ъ-ъ… виждам, че си намерил нова партньорка за танци — прошепна в ухото му Майлс.

Комарецът се усмихна като доволна лисица, чиято уста е пълна с перушина.

— Да.

— Самият аз исках да я поканя на приема. Тя ми каза, че тази вечер била заета.

— Какво нещастие, Майлс.

— Това да не е някакъв вид извратена симетрия?

Галени повдигна черните си вежди.

— Няма да се преструвам, че, видите ли, съм над дребнавото отмъщение, но аз съм честен човек. Първо я попитах дали смята, че имаш сериозни намерения към нея. Тя каза „не“.

— О! — Майлс се престори, че е изцяло зает с парчето плодова торта. — А твоите намерения сериозни ли са?

— Смъртоносно. — Дъв въздъхна и за миг от погледа му изчезна всякакъв намек за усмивка. Майлс едва не отстъпи назад. Галени премигна и продължи с вече по-лекомислен тон: — С нейния произход и връзки тя ще е страхотна спътница в живота на един политик, не мислиш ли? — Пестеливата му усмивка се разшири. — А и интелигентността и красотата й също няма да попречат.

— Но не е богата — отбеляза Майлс.

Комарецът сви рамене.

— Ако си го поставя за цел, и сам мога да направя нещо по въпроса.

Майлс не се съмняваше в това.

— Е, какво пък… — Не вървеше да каже „Този път ти желая успех“. — Искаш ли… хм… да спомена някоя добра дума за теб на баща й, комодора?

— Надявам се, че няма да възприемеш това като обида, Майлс, но онова, което наистина искам, е ти никога повече да не се опитваш да ми правиш услуги.

— А-а. Струва ми се, че мога да те разбера.

— Благодаря. Не искам да повтарям предишните си грешки. Смятам да поискам ръката й още тази вечер, на път за вкъщи. — Галени решително кимна и остави Майлс, без да каже нищо повече.

Дъв и Делия. Делия и Дъв. Общо взето, съзвучна двойка.

Майлс отклони въпросите на двама случайни познати, до които бяха достигнали изкривени слухове за назначаването му за имперски ревизор, и се гмурна обратно в музикалната зала, където говоренето беше доста затруднително. Той стоеше, облегнат на стената, гледайки с невиждащи очи към танцуващите пред него двойки, докато умът му безжалостно се зае с преглед на информацията, получена през изминалата нощ. Десетина минути той пронизваше хората с безцелен навъсен поглед и хората започнаха да го зяпат в отговор. Тогава той се отлепи от стената и се отправи към Лайза — да си изпроси един танц, докато все още не е късно. Грегор със сигурност щеше да запази последните няколко за себе си.

Майлс беше погълнат от две задачи: да не обърка ритъма на доста бързите стъпки на огледалния танц, и да не зяпа твърде откровено изразителните закръглености по годеницата на своя император, когато с крайчеца на окото си зърна Галени през сводестия портал на другата зала. С него разговаряха полковник от ИмпСи и двама войници в обикновени униформи. Комарецът и полковникът очевидно спореха за нещо с яростен полушепот. Делия стоеше малко встрани от тях: сините й очи бяха разширени, а ръката й беше притисната към устните. Гърбът на Галени се беше вкаменил, а на лицето му беше застинало онова напрегнато изражение, което говореше за добре подтиснат, но опасен гняв. Що за криза е възникнала в ИмпСи, толкова неприятна, че да изпратят патрул да измъкне от вечеринката най-добрия им аналитик по въпросите на Комар? Разтревожен, Майлс се плъзгаше, приклякаше и завърташе така, че Лайза да остане с гръб към портала.

Полковникът, жестикулирайки настойчиво, сложи ръка на ръкава на Галени. Дъв отблъсна ръката му. Един от стражите посегна към зашеметителя си и го извади от кобура.

Задъханата Лайза замря едновременно с Майлс, но после съобрази, че това не е стъпка от танца.

— Майлс, нещо не е наред ли?

— Извинете ме, милейди. Трябва да се погрижа за нещо. Моля ви, върнете се при Грегор. — Той припряно се поклони и се плъзна покрай нея, отправяйки се към сводестия портал малко по-бързо, отколкото трябваше; Лайза неволно го изпрати с поглед.

— Какъв е проблемът, господа? — тихо попита Майлс, когато се приближи до стоящата в напрежение малка група. Ако не можеше да промени тона на този разговор, поне можеше да го понижи. Вече ги гледаха половината от присъстващите в залата.

Полковникът неуверено му кимна — Майлс не носеше ревизорската си верига, ала офицерът трябваше да знае кой е.

— Милорд, генерал Хароче издаде заповед за арест на този човек.

Майлс скри потреса си и дори не повиши глас:

— Защо?

— Обвинението не е посочено. От мен се иска незабавно да го изведа от императорската резиденция.

— По дяволите, какво е това, Воркосиган? — изсъска Галени. — Имаш ли пръст в тая история?

— Не. Не знам. Не съм заповядвал такова нещо… — Дали бе свързано с неговото разследване? И ако да, то как Хароче беше посмял да действа по този начин, като удари тихомълком?

Иван и Мартя също се приближиха, видът им беше обезпокоен. Полковникът ставаше все по-нервен, очевидно усещайки, че арестът, който му беше наредено да извърши тихо, се изплъзва от контрол.

— Да имаш неплатени пътни глоби, за които да не зная, Дъв? — продължи Майлс, опитвайки се да отклони разговора в по-лекомислен тон. Вече и двамата стражи бяха с ръце на зашеметителите си.

— Не, по дяволите!

— Къде е в момента генерал Хароче? — попита Майлс полковника. — В щаба ли?

— Не, милорд. Пътува насам. Скоро ще е тук.

За да докладва на Грегор? „Най-добре ще е Хароче да разполага с нужното обяснение.“ Майлс пое дъх през зъби.

— Виж какво, Дъв… Мисля, че е най-добре спокойно да отидеш с тях. Веднага ще се заема със случая.

Полковникът му отправи признателен поглед, Галени — поглед, пълен с трудно подтискано подозрение и жестоко разочарование. Това беше прекалено — да иска от него мълчаливо да преглътне публичното унижение, но можеше да стане и по-лошо. За момент Майлс си представи как го зашеметяват направо на императорския прием или жестоко го пребиват поради оказване на съпротива при арест. Това вече щеше да привлече вниманието на всички присъстващи в залата.

Комарецът погледна към Делия — в тъмните му очи проблесна страдание, — после се обърна към Иван.

— Иване, ще се погрижиш ли Делия благополучно да се прибере у тях?

— Разбира се, Дъв.

Делия прехапа устни. Още десет секунди, и вече тя щеше да се намеси — при това доста експлозивно, от собствен опит знаеше Майлс.

Той припряно кимна и полковникът със стражите изведоха Галени навън, мъдро оставяйки го да ходи сам, без да се докосват до него. Майлс отпрати с жест Иван и ги последва в коридора. Както се опасяваше, в момента, в който завиха зад ъгъла, двамата стражи блъснаха Дъв към най-близката стена, за да го претърсят и да му сложат белезници.

Майлс повиши глас само част от секундата преди Галени да се е обърнал и замахнал към тях.

— Това е излишно, господа!

Те замряха. Дъв с видимо усилие отпусна свитите си в юмруци ръце — но не и стиснатите си зъби — и отблъсна от себе си стражите, като едва не се опита да ги хвърли към отсрещната стена.

— Ако му позволите, той доброволно ще дойде с вас, като колега офицер. — Строгият поглед на Майлс мълчаливо прибави: „Нали, Дъв?“. Галени поправи куртката си и сухо кимна. — Полковник, в какво всъщност е обвинен капитан Галени?

Офицерът се прокашля. Не смееше да откаже да отговори на имперски ревизор, каквато и заповед за дискретност да му беше дал Хароче.

— Държавна измяна, милорд.

— Какво?! — изрева Дъв, а Майлс изсумтя едновременно с него:

— Глупости! — Само това, че успя предупредително да хване комареца за ръкава, не позволи отрицанието да се излее в по-страстна форма на действие. Майлс три пъти въздъхна дълбоко, за да се овладее и да даде добър пример на Дъв, след което каза: — Дъв, ще дойда да те видя веднага след като разговарям с Хароче, става ли?

Ноздрите на Галени се разшириха, но той отговори:

— Добре. — За щастие, той стисна зъби, пресичайки всякакви по-нататъшни коментари. Дори успя с приемливо достойнство да закрачи по коридора, когато го поведоха към изхода.

Кипейки вътрешно, Майлс се втурна обратно към залата. В предверието го пресрещна цял отряд в състав: Грегор, Лайза, Делия и собствената му майка.

— Какво става, Майлс? — попита императорът.

— Защо тези мъже отведоха Дъв? — прибави Лайза; широко отворените й очи бяха разтревожени.

— Майлс, направи нещо! — нареди Делия.

Графиня Воркосиган просто го гледаше, притиснала едната си ръка към гърдите, а другата — към устата.

— Не знам. А би трябвало да зная, по дяволите! — несвързано изтърси Майлс. — Галени току-що беше арестуван от ИмпСи по… — той крадешком хвърли поглед към Лайза — …по някакво мъгляво обвинение. Очевидно по заповед на самия Лукас Хароче.

— Допускам, че са имали основание… — започна Грегор.

— А аз допускам, че е сгрешил! — разпалено го прекъсна Делия. — Корделия, помогни ми!

Погледът на графиня Воркосиган се плъзна някъде над рамото на Майлс.

— Ако искате да получите неизопачена информация, обърнете се към източника й. Той току-що се появи.

Майлс се обърна на място и видя как иззад ъгъла излиза Хароче, воден от един от императорските оръженосци. Погледът му беше също толкова тежък, колкото и стъпките. Той се приближи с широки крачки до групата и тържествено се поклони на Грегор.

— Сир. — После, със съкратена версия на същия поклон, поздрави и Майлс. — Милорд Ревизор. Дойдох колкото се може по-бързо.

— По дяволите, какво става, Лукас? — спокойно попита императорът. — ИмпСи току-що арестува един от моите гости в самия разгар на моя прием. Надявам се, че можеш да обясниш причините. — Дали Хароче познаваше Грегор достатъчно добре, за да усети гнева, криещ се под тези леко подчертани „мой“ и „моя“?

— Моите най-искрени извинения, сир. И на вас, доктор Тоскана. Напълно разбирам неловката ситуация. Но най-важната задача на ИмпСи е да се грижи за вашата — и вашата — леко кимване по посока на Лайза — безопасност. Едва тази вечер научих нещо, което ми даде основание да се съмнявам в лоялността на капитан Галени. И после за свой ужас открих, че в момента е в непосредствена близост до вас. Мога да допусна много грешки по отношение на излишна предпазливост, но не мога да си позволя да допусна излишна небрежност. Основната ми грижа беше физически да отдалеча капитан Галени от вас, а всичко останало можеше да почака, включително и обясненията. — Той погледна към дамите и многозначително завъртя очи. — За които съм изцяло на ваше разположение, сир.

— О! — Грегор се обърна към графиня Воркосиган и разстроено вдигна ръка към Делия и Лайза. — Корделия, бихте ли могли да…

Тя се усмихна много сухо.

— Да тръгваме, дами. Господата трябва да поговорят.

— Но аз искам да знам какво става! — запротестира Лайза.

— Можем да научим това по-късно. Ще ви обясня системата. Адски е глупава, но човек се научава да я използва. Което, ако се замислиш, определя същността на ужасно много други ворски обичаи. Междувременно, трябва да продължим представлението — лейди Воркосиган кимна към залата — и, доколкото можем, да възстановим щетите, нанесени от това, хм… — острият й поглед накара Хароче да потръпне — злощастно упражнение по предпазливост.

— Да възстановим щетите? Как? — попита Лайза.

— Ще лъжем, мила. С Алис ще ви покажем как става… — Графиня Воркосиган ги отведе. Делия погледна през рамо към Майлс и повтори само с устни: „Направи нещо, по дяволите!“

— По-добре да продължим в кабинета ви, сир — измърмори Хароче. — Ще ни трябва комуникационен пулт. Нося на всеки от вас копие от доклада на моята група по системите за безопасност. — Той докосна джоба на куртката си и мрачно се усмихна на Майлс. — Реших, че ще искате да го видите колкото може по-скоро, милорд Ревизор.

— О, отлично. Да — съгласи се Майлс. Грегор и Хароче тръгнаха напред; Майлс сформира втория ред на колоната. По коридора, по витото стълбище, до самия край. Оръженосецът, който вървеше в края на колоната, остана на пост пред кабинета на Грегор. Всички влязоха и императорът затвори плътно вратата.

— Моят малък списък със заподозрени рязко и неочаквано се съкрати — започна Хароче. — Ако позволите, сир… — Той кимна към комуникационния пулт и Грегор го включи. Генералът пъхна единия инфодиск в слота, а втория, неговото копие, подаде на Майлс. — Сигурен съм, че по-късно ще искате да го проучите по-подробно, но сега мога да ви изложа кратко резюме. Капанът, предназначен за вас, беше почти съвършен. Въвеждането на данните за фалшивото ви посещение в склада е било изпълнено извънредно грамотно; моите хора загубиха сума ти време, опитвайки се да проследят как е направено това. Даже на мен ми стана много любопитно. После ми хрумна да ги накарам да проверят сканирането на ретината ви. След вашето криосъживяване тя е почти незабележимо променена, знаехте ли това?

Майлс поклати глава.

— Не, макар че не съм изненадан. — „След криосъживяването в мен почти незабележимо се промениха много неща.“

— Казват, че всеки престъпник допуска поне една грешка. От собствен опит знам, че това не винаги е вярно, но този път е станало точно така. Сканирането на ретината ви в комуникационния пулт в склада е копие от сканирането по време на миналогодишното ви посещение там и не е същото като сегашното ви. Както можете да видите на това изображение. — Хароче извади и двете изображения над видеоплочата, налагайки ги едно върху друго. Разликите бяха обозначени с лилаво, поради което картинката приличаше на злобен, махмурлийски поглед на циклоп. — Това окончателно доказва невинността ви, милорд ревизор — разпери ръце генералът.

— Благодаря — изсумтя Майлс. „Мен никога не са ме обвинявали.“ — Но какво общо има това с Дъв Галени?

— Потърпете още малко. Съдейки по уликите, или по-точно — по тяхното отсъствие, моите специалисти твърдят, че данните в комуникационния пулт на хранилището са могли да бъдат променени само от програма-„къртица“, въведена от Галени директно в пулта. Тази машина е била една от работещите автономно. Не е имало друг начин.

— Галени или някой друг — поправи го Майлс.

Хароче сви рамене.

— Всъщност името на Галени изскочи от другаде. Другия обект, който наредих да проверят, беше, разбира се, дневникът за посещения от портала на ИмпСи. Което се оказа малко по-плодотворно. Този дневник е бил подправен не на място, а отдалечено — чрез каналите за предаване на данни, свързващи го с другите системи в щаба. Хората ми е трябвало да слязат под програмното ниво, за да открият тази намеса; искам да обърна вниманието ви, сир, върху тяхната всеотдайност и търпение, както и на квалификацията им. — Генералът бързо превключваше на ком-пулта схеми на логическите връзки, екран след екран. — Важните места са обозначени с червено — можете да ги видите сами. Проследили са промяната до нивото на началник-отдел — виждате ли, над това ниво има блокировка в системата. Която може да се свали само от началниците на отдели: аз, — или по-точно моят заместник в отдела за вътрешни работи, — Алегре, Олшански и началникът на галактическия отдел, когато си е тук. По-нататък следата минава през пулта на Алегре, и стига до равнището на неговите аналитици. До пулта на капитан Галени. — Хароче въздъхна. — Аналитиците от всичките ни отдели имат невероятно голяма свобода на достъп до данните. Честно казано, не мога да кажа „твърде голяма“: това им е работата — да преглеждат всичко, тъй като жизненоважните решения, вземани на високо ниво, се базират на техните доклади, мнения и препоръки. Самият аз съм изпълнявал няколко години тази работа, във вътрешния отдел. Но Галени очевидно е използвал кодовете си, за да проникне в пулта на началника си и оттам да се прехвърли в системата.

— Или го е направил някой, който е използвал пулта на Галени — отново го поправи Майлс. Повдигаше му се. Подчертаните участъци на видеодисплея приличаха на кървави петна. — Това наистина ли е улика? — „Щом като е имало един капан, защо да няма два?“ Или… толкова, колкото е необходимо, докато не стигнеха до заподозрян, когото Майлс нито познаваше, нито харесваше?

Хароче го погледна мрачно.

— Възможно е да не открием нищо повече. Бих дал ръката си, за да можем да разпитаме Галени под фаст-пента, но когато са го повишили на сегашния му пост, той е бил имунизиран. Така че трябва да съставяме обвинението по добрия стар начин. Всички веществени доказателства за престъплението отдавна са унищожени. В края на краищата ще се върнем към теорията за мотивацията, милорд Ревизор. Кой от аналитиците в комарския отдел е имал едновременно достъп до информацията за прокариота, и мотив да извърши такова нещо? Той е имал достъп, срещнал се е с баща си Сер Гален на Земята точно преди да бъде осуетен първоначалният комарски заговор.

— Знам — лаконично отвърна Майлс. — Бях там. — „О, Господи, Дъв…“

— Колебая се какво значение да отдам на факта, че брат ви е застрелял бащата на Галени…

— Ако това беше проблем, той би възникнал доста по-рано.

— Възможно е. Но в душата му може да е останала някаква утайка. И, като последната капка, това, че неотдавна спомогнахте за провала на брачните му планове.

— Той го преживя.

— Какви брачни планове? — попита Грегор.

Майлс изскърца със зъби. „Хароче, ти си идиот!“

— Преди време Дъв беше много заинтересован от Лайза. Ето защо я доведе на приема ти, където се запозна с нея. Оттогава той, хм, насочи интереса си към друга дама.

— А-а — с поразен вид каза Грегор. — Наистина не знаех… че между Лайза и Галени е имало нещо сериозно.

— Само в едната посока.

Хароче поклати глава.

— Съжалявам, Майлс. Но този човек ви е нарекъл, цитирам, „мазен проклет малък сводник“. — Изражението на генерала стана разсеяно и за миг лицето му толкова заприлича на иляновото, когато цитираше дословно от чипа си, че дъхът на Майлс секна. — И по-нататък е продължил речта си, и то доста разпалено: „Вор наистина означава «крадец». И вие, проклети бараярски крадци, винаги си помагате, нали? Ти, твоят скъпоценен скапан император и цялата ви отвратителна банда!“ И вие сериозно очаквате да заключа, че просто малко се е подразнил, така ли?

Веждите на Грегор се плъзнаха нагоре.

— Той ми го каза в лицето — изръмжа Майлс. Съдейки по вида на Грегор, императорът не разбираше защо тази забележка представлява защита на обвиняемия. — А не зад гърба ми — опита се да обясни той. — Никога зад гърба ми, не и Галени. Това… не е в неговия стил. — После се обърна към Хароче: — Откъде взехте това, по дяволите? Да не би ИмпСи да подслушва личните комуникационни пултове на всичките си аналитици? Или някой е заподозрял Галени още преди случая с Илян?

Генералът се прокашля.

— Всъщност не пулта на Галени, милорд. Вашия.

— Какво?

— Всички публични канали в замъка Воркосиган се следят от офиса на шефа на ИмпСи от съображения за сигурност. Така е от няколко десетилетия. С изключение на три — личните пултове на графа и графинята, както и вашия. Сигурно родителите ви са ви споменавали за това. Те знаеха.

Следени от Илян, ама разбира се. Баща му и майка му не биха възразили срещу това. А през онази нощ той говореше с Галени… по комуникационния пулт в дневната, вярно. Майлс млъкна, кипейки от ярост, макар че онемяването му беше предизвикано най-вече от объркването в мозъка, предизвикано от опитите да си спомни всичко, което е говорил по ком-пултовете в замъка Воркосиган.

— Верността ви към вашия приятел ви прави чест, Майлс — продължи генералът. — Но вече не съм сигурен, че той наистина ви е приятел.

— Не — възрази Майлс. — Не. Аз знам какво плати Галени, за да стигне дотук. Не би хвърлил всичко на вятъра заради някаква… лична омраза. Вашите „следи“ са само дим и миражи. Освен това, дори да приемем, че Галени е имал мотив да ме инкриминира, къде остава първото престъпление? Най-вече — какъв мотив е имал да унищожава Илян?

Хароче сви рамене.

— Политически, навярно. Между някои комарци и ИмпСи под ръководството на Илян има трийсетгодишна вражда. Съгласен съм, че обвинението не е завършено, но след като имаме реално направление, навярно ще е по-лесно да продължим.

Грегор изглеждаше едва ли не безумно разстроен:

— А пък аз се надявах, че бракът ми ще допринесе за регулирането на отношенията с Комар. Една наистина единна империя…

— Така и ще стане — увери го Майлс. — И даже двойно, ако Галени накрая се ожени за бараярка. — „Ако преди това не се озове в затвора по изфабрикувано обвинение в държавна измяна, разбира се.“ — Знаеш как се разпространява модата в империята — ти сигурно ще поставиш началото на грандиозно увлечение по междупланетните бракове. А като се вземе предвид недостигът на бараярски момичета, който устроиха поколението на нашите родители, много от нас и без това ще трябва да си внасяме жени отвън.

Устните на Грегор се извиха в усмивка; тъжна признателност към опита на Майлс да се пошегува.

Майлс взе своето копие на доклада.

— Трябва да го прегледам.

— Моля ви, направете го — отвърна Хароче. — Прегледайте го, и ако успеете да откриете нещо, което съм пропуснал, непременно ме уведомете. И на мен не ми е приятно да науча, че един от хората ми е предател, без значение от коя планета произхожда.

Генералът се сбогува. Майлс последва примера му, изпращайки един от дворцовите слуги да намери Мартин и да му предаде да го чака с колата пред входа. Ако се върнеше на приема, жените щяха да се нахвърлят върху него, изисквайки обяснения и решителни действия — а точно сега той не беше готов нито за едното, нито за другото. Не завиждаше на Грегор, чиято задача беше да се върне при гостите и да продължи светските беседи, сякаш нищо не се е случило.

* * *

Майлс се возеше в графската лимузина и вече беше по средата на пътя между двореца и щаба на ИмпСи, разглеждайки през стъклото на кабината някакви полусрутени сгради, обкръжени от ярко осветени небостъргачи, когато зрението му внезапно се изостри. Сградите внезапно придобиха отчетлива, неправдоподобна реалност, сякаш бяха станали по-веществени, плътни, несъкрушими, обрамчени от зелена светлина. Имаше време само колкото да си помисли „Мамка му, мамка му, мам…“ и гледката избухна в познатите пъстри фойерверки. После настана мрак.

Дойде в съзнание легнал на задната седалка; над него, в бледата жълтеникава светлина, се виждаше фигурата на изпадналия в паника Мартин. Куртката на Майлс бе разкопчана, покривът беше вдигнат, пускайки в купето нощната мъгла, и той се тресеше от студ.

— Лорд Воркосиган? Милорд, о, по дяволите, вие какво, умирате ли? Престанете, не бива!

— Ннн… — успя да се изтръгне от гърлото му. В ушите му звънеше, но той чу, че репликата му прозвуча като приглушен стон. Устните го боляха, по тях се усещаше нещо влажно. Той ги докосна и пръстите му се изцапаха със свежа кръв, изглеждаща червено-кафява при това осветление.

— Всичко е наред, Мартин. Това е, хм, обикновен пристъп.

— Значи така изглеждат? А пък аз си помислих, че са ви отровили, застреляли или нещо подобно. — Обяснението почти успокои младежа.

Майлс се опита да седне. Мартин неловко протегна ръка, неуверен дали дали да му помогне да се надигне, или да го накара да легне обратно. Езикът и долната му устна бяха прехапани, кръвта безпрепятствено течеше по най-хубавата му воркосиганска униформа.

— Не трябва ли да ви закарам в болница или на лекар, милорд?

— Не.

— Тогава нека поне ви закарам у дома. Може би… — Загриженото лице на шофьора се озари от надежда. — Може би госпожа майка ви скоро ще се прибере.

— И ще можеш да се отървеш от мен ли? — измъчено се засмя Майлс. „Не може да стане това, Мартин — тя да ме целуне и всичко да бъде наред. И няма значение колко много го желае.“

Отчаяно му се искаше да продължи за щаба на ИмпСи. Беше обещал на Галени… Но още не бе изучил новите данни, а и този екип, на който искаше да зададе редица въпроси относно тези данни, сигурно вече се бяха прибрали и вкусваха заслужения си сън. И все още го тресеше, виеше му се свят, а и тази отпадналост след пристъп…

Военните лекари имаха право. За всичко. Стресовият характер на тези проклети припадъци наистина гарантираше, че винаги ще се появяват в най-неподходящия момент. Да, той наистина е негоден за служба. За каквато и да било служба. Негоден.

„Колко мразя това!“