Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (23)

ГЛАВА 23

Иван откри търсеното два часа преди разсъмване, не съвсем случайно.

То се намираше на петата пътека във второто помещение, което претърсваше, „Оръжия IV“. Беше оставил „Биологически материали“, „Отрови“ и хладилната камера за накрая с надеждата, че може да не се наложи да стигне до тях. На негово място Майлс щеше да започне с най-неприятните помещения. Трябваше да признае, че понякога Иван не беше такъв глупак, за какъвто се представяше.

Братовчед му излезе в предверието. През последните няколко часа Майлс проверяваше инвентарните списъци на комуникационния пулт. Преди това беше наблюдавал как работи системата за безопасност на Хароче: тримата системни специалисти бяха избрани и изпратени да работят на горния етаж.

— Сега съм в „Оръжия“, нали така? — попита Иван, размахвайки разпечатката с инвентарния списък.

Майлс откъсна вниманието си от химическото описание на номер деветстотин и девет в азбучния списък на „Отрови“: змийска отрова, полианска, три грама.

— Щом така казваш.

— Точно така. Тогава какво прави оная кутийка с надпис „комарски вирус“ на пета пътека, девета лавица, отделение двайсет и седмо? Какво е това, по дяволите, и не трябва ли да е в „Биологически материали“? Или някой го е класифицирал неправилно? Няма да отворя проклетата кутия, докато не откриеш какво има вътре. Може от нея да се покрия със зелени гъбички или да се подуя като ония нещастни копелета със сергиярската червеева чума. Или нещо по-лошо.

— Да, червеевата чума беше най-отвратителната болест в съвременната история — съгласи се Майлс. — Но поне нямаше висока смъртност, за разлика от повечето епидемии. Дай да видя. В списъка на „Оръжия“ има ли го това нещо?

— О, да, точно там, къде трябва да е. Според тях.

— Значи трябва да е оръжие. Може би. — Майлс отбеляза мястото, до което бе стигнал в списъка с отрови, записа го и отвори вместо него аналогичен списък за раздела „Оръжия“. „Комарският вирус“ имаше код на секретност, който блокираше достъпа до неговата история и описание за всички освен онези с най-висше ниво на достъп. Такива хора в ИмпСи имаше колкото си поискаш. Майлс се усмихна и анулира забраната с ревизорския си печат.

Още не беше прочел първите три реда, когато започна тихо да се смее. Искаше му се да изругае, но не можеше да се сети за достатъчно силна обида.

— Е, какво? — изсумтя Иван и проточи шия, за да надникне над рамото му.

— Не, Иване, това не е вирус. Доктор Уедел трябва да изнесе лекция на момчетата, които са го класифицирали. Това е биоинженерен апоптотичен прокариот. Миниатюрно бръмбарче, което яде разни неща, а именно — протеини на неврочипове. Онзи същия прокариот, прокариотът на Илян. Той не представлява опасност за теб, освен ако не си си имплантирал неврочип, за който да не знам. Ето откъде идва… или по-скоро, ето откъде се е появил за последен път. — Майлс се настани по-удобно и се зае да чете. Иван, надвесен над облегалката на креслото му, му буташе ръката всеки път, когато Майлс се опитваше да премине на следващата страница преди Иван да беше успял да почете предишната.

Да, това беше точно той. Скрит на най-видно място, погребан в инвентарния списък сред десетки хиляди подобни предмети. Седеше си тихо в двадесет и седмо отделение, на девета лавица, събирайки прах през последните пет години, от деня, в който е бил доставен в хранилището от офицер от комарския отдел. Агентите на имперското контраразузнаване бяха открили прокариота тук, във Ворбар Султана, при масов арест на комарски терористи, свързани с… покойния Сер Гален, убит на Земята в опит да изпълни последния си сложен, много драматичен и безуспешен заговор за унищожаване на бараярската империя и освобождаване на Комар. Заговор, заради който Сер Гален беше създал Марк, клонът-брат на Майлс.

— О, по дяволите — изсумтя Иван. — Да не би проклетият ти клонинг да има нещо общо с това?

— Брат — поправи го Майлс. Същите опасения измъчваха и самия него. — Не виждам по какъв начин. Той е на Колония Бета от около половин година. Бетанската ми баба ми може да го потвърди.

— Щом искаш потвърждение — отбеляза братовчед му, — трябва да си мислиш същото като мен. Дали би могъл пак да се престори на теб?

— Не и без да се подложи на такава диета, от която би получил абсистенция.

Иван изръмжа, съгласявайки се само наполовина:

— Е, със съответните лекарства може да се направи…

— Едва ли. Уверявам те, че последното нещо, което иска Марк, е отново да се преструва, че съм аз. Така или иначе, ще наредя официално да проверят къде е, просто за да не допусна всички да се втурнат в тая посока и да стигнат до задънена улица. Офисът на ИмпСи в нашето посолство на Бета постоянно го държи под око, защото Марк е… този, който е.

Майлс продължи да чете. Връзката с Джаксън Хол също придоби реалност. Прокариотът наистина бе направен по поръчка на комарските терористи в един от малките Домове, по-известен с производството на наркотици по поръчка. И първоначалната му цел отново беше Илян — хаосът в ИмпСи трябваше да съвпадне с убийството на тогавашния премиер-министър граф Арал Воркосиган. При разследването агентите на ИмпСи бяха проследили целия път на прокариота непосредствено от момента на създаването му, а така също бяха открили прехвърлената сума в банковата сметка на биохимическата лаборатория. Новото, току-що започнато разследване рано или късно трябваше да установи същите данни: по-късно, ако се наложеше изцяло да повторят всичките си действия, или по-рано, ако организацията преодолееше колективната си амнезия и потърсеше информацията в собствения си архив. В зависимост от това — от три до осем седмици, пресметна Майлс.

— Това обяснява… поне инсценировката — измърмори той.

Иван повдигна вежди.

— Как?

— Аз се натъкнах на това откритие в обратния ред. Искали са мнимото ми идване тук да бъде открито, да, неизбежно, но не е трябвало да бъде открито първо. Когато стигнеха до тези данни… — Майлс махна с ръка към екрана — те щяха да се заинтересуват от хранилището. Вместо да започнат с регистрите и после да проверят инвентара, следователите щяха да започнат с двайсет и седмо отделение и после да видят кой е идвал тук. И тогава, за свое голямо удоволствие, щяха да попаднат на мен, току-що уволнен офицер, който няма работа тук. Ако всичко беше протекло така, инсценировката щеше да е много по-убедителна.

Той замълча за миг и подреди мислите си. После се обади в отдела за съдебна експертиза на ИмпСи и повика старшия дежурен офицер. След това набра домашния номер на доктор Вон Уедел.

Включи се автоматичен секретар, който му каза да остави съобщение; изглежда, Уедел не искаше някой да нарушава сладкия му сън. Майлс опита отново — със същия резултат, — изчака цели три секунди, за да възвърне самообладанието, след което се обади на имперската гвардия и нареди на дежурния офицер да прати двама от най-едрите униформени сержанти в апартамента на Уедел със заповед на всяка цена да го събудят и незабавно да го доставят в щаба на ИмпСи. На ръце, ако се наложи.

И все пак му се струваше, че мина цяла вечност — навън сигурно вече почти се разсъмваше, — докато най-после събере цялата група и я поведе след себе си в „Оръжия IV“. Уедел не преставаше да мърмори под нос, че са го събудили толкова грубо посред нощ; докато благоразумно не повишаваше глас, Майлс предпочиташе да не му обръща внимание. Двамата с Иван не бяха мигнали цяла нощ, и не можеше да се каже, че Майлс не е уморен.

Криминологът пръв получи думата, за да даде заключения за външния вид на малкия запечатан контейнер с биообразци.

— Местен е няколко пъти — докладва той. — Има няколко отпечатъци от пръсти, няколко петна, не много свежи… — Офицерът надлежно ги записа с лазерен скенер, за да ги сравни с отпечатъците на персонала от склада, а ако се наложеше — и с останалата част от населението на Империята. — Сигналната система, която сработва при изнасянето на предмета от хранилището, изобщо не се е активирала. Няма косми, нито нишки. И едва ли ще открием много прах, като се имат предвид въздушните филтри в помещението. Повече нищо не мога да кажа. Ваш ред е, господа.

Той отстъпи назад. Иван се приближи, свали кутията от лавицата и я постави на добре осветената маса, специално предназначена за оглед на инвентара. Контейнерът бе затворен с елементарна кодова ключалка, преназначена по-скоро да го предпазва от случайно отваряне при падане, отколкото да осигури истинска секретност. Иван погледна инвентарния си списък, набра цифровата последователност и повдигна капака.

— Такааа — провлачи той, когато надникна вътре и после отново направи справка със списъка си. Кутията беше разделена на шест части със стени от противоударен гел. В три от тях имаше миниатюрни кафяви капсули — толкова малки, че можеше да бъдат глътнати от дете. Останалите три бяха празни. — Шест доставни единици, поне така пише тук. Едната е извадена за анализ преди пет години и е отбелязана като унищожена. Трябва да са останали пет — само че тук са три. — Иван направи театрален жест с длан; криминологът отново се наведе над контейнера, за да провери ключалката отвътре.

„Всичко е точно!“ — мислено извика Майлс, оставяйки малко място за съмнение относно онази капсула, която беше иззета преди пет години. Тази, шестата, щеше да усложни нещата, но лабораторните записи навярно щяха да им помогнат, стига да ги намерят.

— Искате да кажете, че цяла седмица съм си блъскал главата да възстановя оная дяволска гадост, а през цялото това време тук е имало непокътнати образци, така ли? — изстена Уедел.

— Да — ухили се Майлс. — Надявам се, иронията на ситуацията ще е по вкуса ви.

— Не и в този час.

Криминологът вдигна глава и докладва:

— Ключалката никога не е била разбивана.

— Отлично — отвърна Майлс. — Контейнерът отива в Криминологията за пълна експертиза. Иване, искам да го придружиш. Не позволявай на онези горе дори за миг да я скрият от погледа ти. Уедел, вземете един от образците за молекулярен анализ — искам да потвърдите, че това наистина е същата гадост, която извадихте от чипа на Илян. Искам да зная и цялата допълнителна информация, която бихте получили от образеца. Нито вие, нито образецът ще напускате сградата: можете да получите същата лаборатория в клиниката и всичко каквото ви трябва, но никой — никой! — освен вас да не докосва образеца. Ще докладвате единствено на мен. Последните две капсули ще бъдат поставени в нов контейнер на лавицата, заключен с моя Ревизорски печат. Надявам се, че този път нищо няма да изчезне. — „Макар да ми се струва, че в джоба ми ще са на по-сигурно място.“

* * *

Хароче, гадината, се бе прибрал да спи веднага щом събраха екипа аналитици, тоест, в един часа след полунощ. Докато го чакаше да дойде, Майлс си предписа почивка и закуси в кафенето на ИмпСи. Което беше грешка, разбра той, когато установи, че клюма над чашата с кафе. Не смееше да спре. Неизвестно защо, сега би му било по-трудно да започне отначало, отколкото обикновено.

Той се прозяваше в приемната на Хароче, когато там влезе също прозяващият се шеф на ИмпСи. Хароче с мъка подтисна прозявката си и с жест покани Майлс да го последва във вътрешното светилище. Майлс си придърпа стол и седна; генералът се настани зад бюрото си.

— Е, лорд Воркосиган, някакъв напредък?

— О, да. — Майлс бързо го информира за събитията от последните часове. Хароче се въртеше на края на стола си и нито веднъж не се прозя, докато Майлс приключи разказа си.

— По дяволите! — въздъхна Хароче, отново облягайки се назад. — По дяволите. С това отпада и последната надежда да не е вътрешна работа.

— Боя се, че е така.

— Така че имаме нов списък. Колко души може да са знаели за съхраняващите се долу капсули?

— Като начало, инвентаризиращите групи в склада през последните пет години.

— И агентите, които са ги открили и донесли тук — прибави Хароче.

— И всеки, който е работил тук по онова време и може да е бил приятел с тези агенти. — Майлс започна да брои на пръсти. Интересно, ще му стигнат ли пръстите? — Контейнерът е затворен с печата на шефа на комарския отдел, предшественика на Алегре. По онова време самият Алегре все още е работил на Комар като началник на местното бюро. Проверих. Освен това… всички комарци от онези революционни групи, които не са били арестувани, или които са били осъдени и неотдавна са били освободени. Хората, с които те са приказвали в затвора… Този списък също не е зле да се провери, макар че, както казвате… проникването в комуникационния пулт ме навежда на мисълта, че и това е вътрешна работа.

Хароче си записа.

— Вярно. Боя се, че списъкът не е кратък.

— Не, не е. Въпреки че е много по-кратък от жителите на трите планети, с които започнахме. — Майлс се поколеба, после неохотно прибави: — Нямам представа дали брат ми лорд Марк — моят клонинг — е знаел за това нещо. Предполагам, че ще трябва да проверим.

Хароче вдигна очи и срещна погледа на Майлс; лицето му застина:

— Предполагате, че…

— Физически не е възможно — увери го Майлс. — Марк е прекарал последните шест месеца на колонията Бета. От началото на семестъра всеки ден е ходил на лекции. — „Надявам се.“ — Що се отнася до местоположението му, алибито му е абсолютно доказуемо.

— Хм — Хароче млъкна неохотно.

— А вие самият спомняте ли си нещо за този период?

— Тогава все още бях заместник-началник на вътрешния отдел. Точно преди последното ми повишение. Спомням си напрежението около комарците във Ворбар Султана. Но цялото внимание на вътрешния отдел беше насочено към разследване дейността на някаква антиправителствена група в областта на Ворсмит, заподозряна в опит за внос на забранено оръжие.

— А! Е, надявам се, че вашите момчета от статистическия отдел ще помогнат да проучим този въпрос — кимна Майлс. — Който и да го е направил, той е трябвало да има достъп наскоро до вътрешните системи на ИмпСи, плюс голямо количество наглост и кураж. Краткият списък ще обхване хората, които отговарят и на двата критерия.

— А защо смятате, че е бил само един човек?

— О! — Майлс помръкна. — Наистина. Благодаря ви. — Генералът, напомни си Майлс, имаше опит в тези неща.

— Не че не предпочитам да е така — призна Хароче. — Предпочитам да си имаме работа с един човек, вместо със заговор.

— Ммм. Но сам човек или група, мотивът става все по-… сложен. Защо мен? Защо са ме избрали за изкупителна жертва? Дали се касае за лична омраза, или е било случайно? Или просто съм се оказал единственият офицер от ИмпСи, уволнен точно в подходящия момент?

— Ако позволите да отбележа, милорд, в тези случаи мотивите са… доста несигурно нещо. Прекалено са ефимерни. Винаги съм се придвижвал по-бързо, когато съм се придържал към фактите. По-късно можеш да развиеш теориите си за мотивите — над победната чаша бира. Когато знаеш кой, ще разбереш и защо. Смятам, че такава философия е за предпочитане.

„Когато знам защо, ще разбера и кой.“

— Вярно е, може да няма нищо лично. Веднага щом престъплението беше открито… веднага щом установихме, че е престъпление, то този, ъ-ъ… предполагам, че не трябва да използвам думата „убиец“.

Хароче тъжно се усмихна.

— На първо място, липсва ни труп.

Илян, въпреки цялата си разсеяност, все пак не е зомби. Ала Майлс си спомняше онзи дрезгав, обезумял от ужас глас, който настойчиво го умоляваше за бърза смърт…

— Убиецът — продължи той — непременно се е нуждаел от изкупителна жертва, за да отклони подозрението от себе си. Защото това не е случай, който може да се прати в архива, без да е решен. То няма да бъде „отложено до постъпване на нови сведения“, докато не омръзне на всички и го забравят. Знаел е, че ИмпСи няма да се успокои, докато не го разнищи.

— Адски сте прав — изръмжа Хароче.

— Оная гадост долу е била внимателно подготвена така, че неизбежно да стигнат до нея. Само трябваше да започне търсенето… Има твърде много записи на твърде много места, за да може някой просто да накара всички улики да изчезнат. Всичко, което направих, бе, — Майлс заговори по-бавно, — че промених графика.

— Три дни — кисело се усмихна Хароче. — Вие преровихте цялата ИмпСи само за три дни.

— Не цялата, само щаба. И по-скоро бяха четири дни. И все пак… някой в момента трябва да се измъчва в очакване. Надявам се. Ако е искал да подложи крак на бившия лейтенант Воркосиган и вместо това се е сблъскал с Имперския Ревизор Воркосиган… сигурно се чувства така, сякаш е хвърлил въдица за пъстърва и е хванал акула. В края на краищата, може да съм слязъл долу точно навреме. Ако е очаквал да има още няколко седмици преднина, нашият убиец е можел спокойно да скрие следите от инсценировката в склада и да опита нещо друго. Господи, какво ли не бих дал, за да науча!

„Кой от работещите тук ме мрази?“ Можеше ли лейтенант Ворберг да е открил кой всъщност е адмирал Нейсмит?… Не можеше Ворберг да има толкова извратено съзнание, че да унищожи Илян само за да си отмъсти на Майлс, нали? „Аз определено съм бил второстепенна цел.“ Трябваше да е така. Алтернативата беше твърде ужасна, за да мисли за нея.

— И все пак сте постигнали изключителен напредък, лорд Воркосиган — каза Хароче. — Аз съм решавал случаи, започвали с далеч по-малко данни, отколкото открихте вие. Добра работа.

Майлс се опита да не се възгордява много от точно премерената похвала на генерала, но въпреки това усети, че се изчервява. Хароче бе невероятно сдържан човек и отмерените му думи очевидно означаваха много. Определено нямаше да е проява на нелоялност към Илян да се надява, че наследникът му може да израсте и достойно да го замести. Не изцяло, но със същия успех.

— Жалко, че повечето служители в щаба на ИмпСи са имунизирани против разпит с фаст-пента — въздъхна Хароче.

— Струва ми се, че е рано да започнем да изтръгваме ноктите на хората — отбеляза Майлс, гризейки собствения си нокът. — Колкото и да е примамлива тази идея. Предлагам… просто да изчакаме доклада на системните ви специалисти. Според мен, — лицето му се изкриви от поредната потисната прозявка, — по време на това очакване мога спокойно да се прибера вкъщи и да поспя. Обадете ми се веднага щом стигнат до някакви заключения, ако обичате.

— Да, милорд Ревизор.

— А, по дяволите, бихте ли ме наричали просто Майлс? Всички ми казват така. Тая ревизорска история е забавна само през първите двайсет минути, след това е просто работа. — Не беше съвсем вярно, но…

Когато излизаше, Хароче го изпрати с махване на ръката, почти влизащо в определението „поздрав на аналитик“.

* * *

Късно сутринта Мартин достави Майлс обратно до парадния вход на замъка Воркосиган. Главата на Майлс беше пълна с омайващи видения на мекото си легло, но първо послушно се отправи в търсене на милейди неговата майка, за да й каже „добро утро“ или „лека нощ“. Двама-трима от прислужниците му предоставиха противоречиви сведения къде може да я намери и тези указания най-накрая го доведоха в една от гостните в източното крило, огряна от необичайно ярка за този ранен зимен ден утринна светлина. Графинята пиеше кафе и прелистваше стар, подвързан с кожа том. На Майлс му се стори, че разпознава тази книга: това беше материал към полученото от лейди Ворпатрил задание на тема „История на императорските бракосъчетания“, онзи същия том, в който той се беше заровил преди. „По-добре тя, отколкото аз.“

— Здравей, мили — отвърна на поздрава майка му, без да се лиши от удоволствието да запечати на челото му майчинска целувка. А Майлс използва момента и отпи глътка от нейното кафе. — Нямаше те до късно. Някакъв напредък в разследването?

— Мисля, че да. Всъщност първият пробив. — Той реши да не помрачава утрото й като й обяснява, че този пробив е откритието, че са го натопили с цел да го обвинят в това престъпление.

— А! Не бях сигурна на какво се дължи разсеяният ти вид — на успех или недоспиване.

— И на двете. Отивам да си легна, но първо искам да поговоря с Илян. Дали е станал, знаеш ли?

— Да, струва ми се. Пим току-що му занесе закуската.

— Закуска в леглото почти преди обяд. Какъв живот!

— Мисля, че си го е заслужил, нали?

— По възможно най-трудния начин. — Майлс отпи още една глътка кафе и се изправи.

— А, да. Първо почукай — посъветва го графинята, когато той вече излизаше от вратата.

— Защо?

— Илян закусва с лейди Алис.

Това обясняваше присъствието на книгата: лейди Алис я беше донесла. Интересно, каква ли част от ворската история караше да чете бедният Саймън?

Съгласно съвета, той вежливо почука на вратата на апартамента за гости на втория етаж. Не получи отговор и отново опита. Изглежда, че Пим не бе останал да сервира закуската, защото вместо отварящия вратата доверен слуга Майлс трябваше да се задоволи с гласа на Илян, дочут през дървената преграда:

— Кой е?

— Майлс. Трябва да поговорим.

— Само минутка.

Минутката се превърна в две, три и четири, а Майлс, облегнат на рамката на вратата, влачеше ботуша си по килима. Той почука отново.

— Хайде, Саймън, отвори ми.

— Не бъди толкова нетърпелив, Майлс — решително го укори лелиният глас. — Малко е грубо от твоя страна.

Той стисна зъби, потискайки раздразнението си, и продължи да търка килима пред стаята; после си поигра с ревизорската верига, натъкна се на високата якичка на униформата си в кафяво и сребърно, разкопча я… Отвътре се чуваше тътрене на крака, звън и тих смях. Накрая към вратата се приближиха леките стъпки на лейди Алис: изщракване, отключване и вратите се разтвориха.

— Добро утро, лельо Алис — сухо поздрави Майлс.

— Добро утро, Майлс — отвърна леля му далеч по-бодро, отколкото очакваше той. Тя го покани с жест в гостната. Затрупаният с посуда поднос от закуската едва се побираше на малката масичка до еркерния прозорец, който гледаше към задната градина. Уви, бяха останали само трохи. Лейди Алис бе облечена странно официално за това време на деня, помисли си Майлс. Роклята й бе по-подходяща за вечеря, отколкото за закуска, и очевидно експериментираше с прическата си: косата й беше пусната и сресана назад, падайки на лъскави черни и сребристи вълни по гърба й.

Илян се появи някъде откъм банята, облечен в панталони и риза, като навличаше куртката си. На краката му все още имаше чехли.

— Добро утро, Майлс — повтори той репликата на лейди Алис с този отвратително радостен тон на току-що събуден човек. Но усмивката му изчезна, когато забеляза смачкания вид на Майлс — явно цялата нощ е бил на крака. Тонът му отново стана безстрастен. — Какво се е случило?

— Снощи открих някои много интересни неща в щаба на ИмпСи.

— Някакъв напредък?

— Две стъпки напред, три настрани. Хм… — Майлс намръщено погледна към леля си, като се чудеше как любезно да я накара да напусне стаята. Но тя отказа да приеме намека, а вместо това се настани на малкия диван до масата и загледа Майлс с нарастващ интерес. Илян седна до нея. Майлс малодушно реши да го остави той да свърши мръсната работа. — Всичко това е строго секретно, или поне ще стане такова.

В продължение на един удар на сърцето Майлс чакаше, но двамата продължаваха да го гледат.

— Наистина ли смяташ, че е подходящо за ушите на лейди Алис? — добави Майлс.

Неправилен избор на думи. Илян просто отвърна:

— Разбира се. Изплюй камъчето, Майлс, не ни дръж в напрежение.

Е, щом Саймън смяташе, че е редно… Майлс си пое дъх и започна на бързи обороти да разказва за разследването си в ИмпСи през последното денонощие. Нито един от слушателите му не го прекъсна нито веднъж, макар че лейди Алис измърмори „Браво, Иване“, когато стигна до откриването на тяхната игла в каруцата сено в помещението „Оръжия IV“.

Бодрото настроение на Илян окончателно се стопи; той стоеше напрегнат. Лейди Алис погледна загрижено лицето му и го хвана за ръката; в отговор той стисна нейната.

— Сега искам да ми кажеш — накрая рече Майлс — дали си спомняш нещо, каквото и да е, ама наистина каквото и да е, за времето около получаването на капсулите. Когато последният опит на комарците е претърпял неуспех.

Илян разтри челото си.

— Това е… почти бяла страница за мен. Спомням си заговора на Сер Гален, разбира се, както и ужасната бъркотия след като се откри съществуването на лорд Марк. Графинята беше много разстроена — точно в своя бетански стил. Замина с баща ти, за да се поразсее малко. Спомням си и твоя доклад от Земята. Шедьовър в литературния си жанр. А приключението в Сектор четири, когато си счупи и двете ръце, беше… точно след това, нали?

— Да. Но някой непременно трябва да ти е докладвал за прокариота. Макар че разбирам защо не си рискувал лично да го провериш.

— Разбира се, че някой ми е докладвал. — Илян пусна ръката на лейди Алис и сви юмрук. — Несъмнено са ми съобщили всички подробности. И аз несъмнено съм ги записал там, където винаги записвах подробностите. Но сега там не е останало нищо.

Лейди Алис ядосано се намръщи на Майлс, сякаш той по някакъв начин бе виновен за това.

— Кой би трябвало да ти е докладвал? — настояваше Майлс.

— Генерал Диамант, предполагам. Шефът на комарския отдел преди Алегре, нали си го спомняш? Почина точно две години след като се пенсионира, нещастното копеле. Майлс, аз наистина не мога… разбира се, бих си спомнил всичко, което е било, ако онова нещо беше на мястото си! — Той гневно притисна слепоочията си с пръсти. Лейди Алис отново хвана ръката му и успокоително я погали.

— А твоят приятел капитан Галени няма ли някакви идеи? — вече по-спокойно попита Илян. — Той може да има някоя следа. В края на краищата, това беше заговорът на баща му.

Майлс мрачно се усмихна. Саймън присви очи.

— Ясно ти е, че той непременно ще фигурира в краткия списък, веднага щом бъде съставен.

— Да.

— Каза ли на Хароче?

— Не.

— А защо не?

— Щеше да е излишно. Дъв ще бъде проверен наред с всички останали. И… напоследък и без това му причиних достатъчно неприятности.

— Не разглеждаш ли информацията малко… пристрастно, милорд Ревизор?

— Ти прекрасно познаваш Галени.

— Не толкова добре, колкото го познаваш ти.

— Именно. И в този случай аз изобщо не преценявам информацията. Преценявам характера на човека. Мотивите му, ако щеш.

— Хм — рече Илян, — само внимавай със собствените си мотиви, синко.

— Да, да, знам. Не само трябва да съм безпристрастен, но трябва и да изглеждам такъв. Ти ме научи на това — малко раздразнено прибави той. — По такъв начин, че няма вероятност някога да го забравя.

— Аз ли? Кога?

— Няма значение. — Майлс разтри челото си. Не само бе изтощен, но и започваше да го боли глава от умора. Беше време да си легне, иначе после нямаше да може да продължи със следващия рунд. — Добре — въздъхна той. — Последен въпрос. Спомняш ли си през последните четири месеца някой да ти е дал да глътнеш малка кафява капсула?

— Не.

— Липсват две. Той може да е изпил втората едновременно с теб. — „Който и да бе той“.

— Не — по-уверено от обикновено отвърна Илян. — През последните трийсет години не съм взимал други лекарства, освен онези, които ми е давал личният ми лекар.

Майлс си спомни теорията на Хароче: „не един извършител, а няколко“.

— Това може да е бил дори личният ти лекар. Опитвам се да открия тази малка кафява капсула.

Илян поклати глава.

Майлс се насили да изправи, сбогува се вежливо и, олюлявайки се, отиде да си легне.

* * *

Събуди се следобед и загуби цял половин час в безуспешни опити отново да заспи, а през това време мислите му тревожно се въртяха около новите проблеми. Накрая се предаде, стана и се свърза с Хароче. Системните специалисти все още не бяха представили доклада си. Обаждането в лабораторията на ИмпСи обогати Майлс най-вече с мърморенето на откъснатия от работа Уедел, но и с обещанието за повече информация в най-скоро време. Скоро, но не сега.

Нервните му обиколки из стаята на свой ред бяха прекъснати от обаждането на напълно изтощения Иван, който мрачно му докладва, че криминологичният отдел е проучил и върнал биоконтейнера, и го попита можело ли, по дяволите, да предаде това проклето нещо на някой друг и вече да отиде да поспи? Майлс виновно потръпна, доволен, че Иван не може да разбере, че събеседникът му е спал и му нареди да предаде контейнера на съхранение в склада, а той самият да си почине до края на деня.

Тъкмо влизаше в банята, когато комуникационният пулт отново иззвъня. Този път го търсеше доктор Ченко от Имперската военна болница.

— Лорд Воркосиган — бодро му кимна неврологът. — Извинявам се, че толкова се забавих. Тези микроинженерни предизвикателства винаги се оказват по-сложни за изпълнение, отколкото за планиране. Но ние все пак направихме устройство, достатъчно малко за да го имплантираме в черепа ви. Уверени сме, че то ще може да предизвиква пристъпите ви и сме готови да го изпробваме върху вас. Ако работи както е планирано, ще можем да направим последните настройки и да определим ден за операцията.

— О, — каза Майлс, — добра работа. — „В най-неподходящия момент.“

— Кога можете да дойдете? Утре?

Хароче всеки момент можеше да му се обади, за да докладва за резултатите от анализа на системните си специалисти и тогава, подозираше той, нещата щяха да започнат да се развиват с бясна скорост. И… някъде във Ворбар Султана се криеше изключително ловък, обучен в ИмпСи човек, който беше превърнал Майлс в своя мишена. Дали експерименталният имплантант на Ченко имаше протеинови вериги и какво се бе случило с онази изчезнала капсула? Мисълта за това, че почти непознати хора ще имплантират в мозъка му непонятно устройство, го накара да изтръпне.

— Хм… навярно не утре. Пак ще ви се обадя, за да уточним деня, докторе.

На лицето на Ченко се изписа разочаровано изражение.

— Имали ли сте нови пристъпи след онзи, който предизвикахме в лабораторията?

— Още не.

— Хм. Препоръчвам ви да не чакате прекалено много, милорд.

— Разбирам. Ще направя всичко възможно.

— И избягвайте стрес — прибави неврологът, когато Майлс посегна да прекъсне връзката.

— Благодаря ви, докторе — изсумтя той на празния видеоекран.

Докато взимаше душ, внезапно си спомни, че тази вечер е приемът на Лайза. Императорът почти му беше наредил да присъства и изглежда, че задълженията му нямаше да го възпрепятстват. Най-малкото можеше да използва възможността да докладва на Грегор за напредъка. Трябваше само да си намери партньорка за танци.

Майлс грижливо се облече и се обади на Делия Куделка.

— Здрасти — поздрави той нейно сияйно блондинство. По комуникационния пулт поне нямаше да му се схване вратът да гледа нагоре. — Какво ще правиш довечера?

— Малко съм… заета — учтиво отговори Делия. — Защо питаш?

— О! — По дяволите. Сам си беше виновен, че се е сетил в последния момент, ама че самонадеяност…

— Да не би да е нещо, свързано с твоето имперско ревизорство? — притеснено попита тя.

За миг му хрумна мисълта, че това е великолепна възможност да злоупотреби с новите си права. Той със съжаление я избута настрани.

— Не. Само с мен.

— Съжалявам — искрено каза тя.

— Хм… а Мартя там ли е?

— Боя се, че и тя е заета довечера.

— Ами Оливия?

— И тя.

— Ех… Добре, все пак благодаря.

— За нищо. — Делия прекъсна връзката.