Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (22)

ГЛАВА 22

През останалата част от деня Майлс окупира кабинета на Хароче, проверявайки всичко, което беше свършила ИмпСи от предишната нощ и контролирайки изходящите заповеди. Той поглъщаше страница след страница от подробния списък на местата и движенията на Илян през последните три месеца, докато очите му не започнаха да се кръстосват и той започна да се притеснява, че ще пропусне нещо. Хароче търпеливо понасяше това нервиращо надзъртане иззад рамото му. Щяха да минат седмици преди да получат резултат от галактическите проверки. Генералът съсредоточаваше вниманието си главно върху връзката с Джаксън Хол, накъдето сочеха единствените им веществени доказателства, което напълно съответстваше с теорията на Майлс. Или с неговите предразсъдъци.

Какъвто и дребен пропуск да направеше Хароче, Майлс незабавно му го посочваше и той незабавно го поправяше. До края на деня, изглежда, нямаше какво друго да направят по въпроса с Джаксън Хол, освен да изпратят там лично Майлс; тази идея бе хрумнала на временния шеф на ИмпСи напълно самостоятелно.

— Вие очевидно имате изключително голям опит с джаксънианските Домове — отбеляза Хароче.

— М-м — неутрално проточи Майлс, скривайки факта, че тази идея беше завладяла и неговото въображение. Да се върне на Джаксън Хол в новия си облик на Имперски Ревизор, с всички бараярски имперски бойни кораби зад гърба си — той би се погрижил да реквизира за своята поддръжка всички тези бойни кораби… Очарователна малка фантазия на тема власт. — Не — разсеяно отвърна той. — Не мисля така. — „Отговорът е тук, в ИмпСи. Просто ми се иска да знам как точно да задам въпроса.“

Недоспал и разочарован, Майлс остави за известно време Джаксън Хол на тамошните оперативни работници, а Хароче — на спокойствие, и тръгна да скита из сградата. Мислеше си, че познава щаба наизуст, но сега намери много кътчета, които никога не бе виждал, цели отдели, за чието съществуване не е трябвало да знае преди. Какво пък, сега определено щеше да си организира екскурзия из това място.

Той надникна в няколко случайни офиса, основателно изплашвайки обитателите им, след което реши да систематизира обиколката си. Щеше да инспектира всеки отдел, от най-горния етаж до най-долния, без да изключва дори поддръжката и продоволственото снабдяване.

Той се придвижваше, оставяйки след себе си ужас и разрушение. Началниците на всеки отдел отчаяно търсеха в спомените си причина, поради която да ги посети Имперски Ревизор. „Ха. Всички са виновни, до последния“ — сухо констатира Майлс. Неколцина сметнаха за свое задължение да му обяснят бюджетните си разходи, както му се стори, прекалено подробно. А един направо си призна онова, за което никой не го беше питал, оправдавайки се за неотдавнашната си галактическа ваканция. Майлс беше принуден да признае, че е изключително забавно да гледа как тези иначе мълчаливи хора панически се разбъбрят. Той ги поощряваше с подходящо вмъквани неопределени междуметия като „хм?“ и „м-м“, но това, изглежда, не го приближаваше към формулировката на нужния му въпрос.

Голяма част от отделите работеха денонощно, през всичките 26.7 часа, така че Майлс можеше да продължи инспекцията си през цялата нощ, но късно вечерта най-после реши да се откаже. Сградата на ИмпСи беше голяма. В момента се изискваше не скорост, а прецизност.

* * *

Събуждайки се на следващата сутрин, Майлс откри, че замъкът Воркосиган кипи от необичайна активност, реализирана от слугите на графинята. Те отново подреждаха всичко: сваляха калъфите на мебелите, умело се грижеха за гостенина, Илян, и от време на време се изправяха на пътя на Майлс с въпроса „Какво да направим за вас, милорд?“, когато той се опита полуоблечен да се разходи из замъка и да помисли, докато си пиеше сутрешното кафе. Така и трябваше да бъде, но… въпреки това му се наложи да отиде по-рано на работа. Тъй като тази задача му беше наредена отгоре, Майлс изпълнително реши да започне с личен доклад при Грегор в двореца, в най-добрия Ревизорски стил. Освен това императорът можеше да има някаква идея. Самият Майлс в момента се чувстваше доста опустошен в тази насока.

Ревизорският му стил бързо се преля в обикновен още щом стигна кабинета на Грегор и двамата останаха сами. Седнаха на удобните кресла, гледащи към градината и Майлс вдигна крака на ниската масичка, мрачно гледайки ботушите си.

— Нещо ново? — като се отпусна назад на стола си, попита императорът.

— Засега не. Какво ти каза Хароче?

Грегор му предаде сравнително пълно обобщение на среднощното съвещание, а така също и заповедите, излезли от офиса на генерала предния ден под наблюдението на Майлс.

— Каза, че на съвещанието Илян бил ужасяващо мълчалив — прибави той. — Явно според него Илян е в много по-тежко състояние, отколкото показва външно.

— Ммм. Илян също смята така. Но аз съм сигурен, че работата не в това колко е травмиран, колкото в недостига на практика. Изглежда е забравил как трябва да се съсредоточава. В момента мозъкът му… трябва да е почти непознат за него свят. Мисля, че по този въпрос лейди Алис може да ти даде по-пълни сведения от Хароче.

— А ти какво успя да свършиш?

Майлс сбърчи лице.

— Нищо. Клатя си краката, докато не започнат да пристигат докладите от галактичната мрежа. Пъхах си носа във всички дупки из щаба на ИмпСи, правейки се на Генерален Инспектор. Това ме развлича, докато чакам. И чакам.

— Засега си чакал само един ден.

— Това е предчувствие.

— Сега по-доволен ли си от Хароче?

— Общо взето, да. Той прави всичко, което трябва. И бързо се учи, не повтаря една и съща грешка… е, не повече от два пъти. Всъщност не съм доволен от положението. Изглежда ми странно лишено от всякакви краища… няма висящи нишки, които да подръпнеш и да видиш какво ще стане. Или поне още не съм ги открил.

Грегор съчувствено кимна.

— Истинското ти разследване едва започна.

— Да. — Майлс се поколеба. — Тази история се разду до нещо далеч по-голямо и сложно, отколкото си представях, когато просто се вбесявах от начина, по който ИмпСи лекуваше Илян. Сега това не е шега. Сигурен ли си, че… не искаш да възложиш това на истински Ревизор? Ворховиц например.

— Ворховиц все още е на Комар. Ще мине поне седмица, докато го повикам. И ми трябва там.

— Тогава някой от другите.

— Ти какво, да не се уплаши? — Грегор го погледна с присвити очи. — Да те освободя ли искаш?

Майлс отвори уста, затвори я и накрая отвърна:

— Реших да ти дам възможност да промениш решението си.

— Разбирам. — Императорът прехапа долната си устна. — Благодаря ви, лорд Воркосиган, но не.

„Надявам се, че не допускаш ужасна грешка, Грегор.“ Ала не го каза гласно.

Най-после се появи кафето, което Грегор бе поръчал при пристигането на Майлс, но подносът го носеше не майордомът, а самата лейди Алис Ворпатрил. След нея влезе Лайза Тоскана. Лицето на императора грейна.

— Готови ли сте за кратка почивка, господа? — попита лейди Алис, остави подноса с демонстративен жест и намръщено погледна ботушите на Майлс. Той бързо свали краката си от масичката и седна изправено.

— Да — каза Грегор и протегна ръка на Лайза, която я пое и седна — или по-точно, уютно се настани — в креслото до него. За момент Майлс бе обхванат от остра, болезнена завист.

— Всъщност вече свършихме, струва ми се — прибави той. — За днес. — „Докладвам, че няма какво да докладвам. Пфу.“

На устните на Лайза се появи загрижена, недоумяваща усмивка.

— Грегор и лейди Алис ми разказаха за Илян. Мисля, че изпитвам… съжаление? Не, не е това. По-скоро благоговеен страх, че такъв колос е рухнал. На Комар той е просто легенда. И все пак, когато се запознах лично с него, той ми се стори съвсем обикновен човек.

— Едва ли — каза лейди Алис.

— Е, не точно обикновен, но ми се стори, че иска да направи точно такова впечатление. Толкова мълчалив, тих. Не беше… какъвто очаквах.

„Не беше чудовище?“ Лайза бе учтива комарка, Майлс трябваше да й го признае.

— Истинските чудовища — отбеляза Майлс, отговаряйки на мислите й, а не на думите й, — често пъти наистина са съвсем обикновени хора. Само че с по-объркано съзнание. А Илян е най-подредено мислещият човек от всички, които познавам.

Лайза леко се изчерви. Отиваше й. Тя се прокашля и заговори учтиво:

— Всъщност ние дойдохме по работа, лорд Воркосиган.

— Вече спокойно можете да ме наричате Майлс, когато не сме сред външни хора.

Тя хвърли поглед към Грегор, искайки одобрението му; той кимна.

— Майлс — продължи Лайза, — лейди Алис предложи следващата седмица да организираме прием с танци в резиденцията. Само за близките приятели — мои и на Грегор. За разнообразие, той няма да има никакво отношение към политиката.

„Или на теб ти се иска да е така.“ Но лейди Алис утвърдително кимна. Е, ако не политически, приемът поне щеше да е социално ориентиран. Или може би беше награда за Лайза, която толкова прилежно се трудеше в ролята си на начинаеща вореса?

Лайза довърши:

— Ще дойдете ли, ло… Майлс, ако задълженията ви позволят, разбира се? Като наш общ приятел.

Майлс, седейки, се поклони леко на бъдещата си императрица.

— Ако задълженията ми позволят, за мен ще е чест. — Най-вероятно щеше да разполага с достатъчно свободно време, докато чака докладите от другите планети.

— И можете да доведете някого със себе си, естествено — прибави Лайза. Тя отново се обърна към Грегор и двамата размениха една от онези влудяващо интимни усмивки. — Имате ли постоянна… — тя потърси подходящия бараярски термин — млада дама?

— В момента не.

— Хм. — Лайза го погледна оценяващо. Грегор, който все още я държеше за ръка, стисна дланта й. Ако тя имаше по-малка сестра, Майлс щеше да знае точно как да разтълкува погледа й. Любовта очевидно бе не само заразна, тя беше агресивно заразна.

— Майлс доказа, че има имунитет към нашите ворски дами — вметна леля му Алис, и то далеч не одобрително. Мили Боже, дали не смяташе да се откаже от опитите си да промени ергенското положение на Иван и вместо това да се заеме с него — от разочарование?

Лайза изглеждаше така, сякаш се мъчеше да разбере дали лейди Алис не е искала да намекне, че Майлс предпочита момчета, и едновременно с това не искаше да е толкова невежлива, че да попита за това директно — или поне докато не останеше насаме с наставничката си.

— Не имунитет — припряно я прекъсна Майлс. — Просто още не ми е излязъл късметът. Досегашните ми служебни пътувания не благоприятстваха трайни връзки. — „Поне у дома.“ — Сега, след като вече съм за постоянно във Ворбар Султана, кой знае. Хм… може би ще поканя Делия Куделка.

Лайза доволно се усмихна.

— С удоволствие ще я видя отново.

Алис наля на всички кафе; Лайза внимателно я наблюдаваше. Не си водеше записки, но Майлс можеше да се обзаложи: следващият път Лайза ще си спомни, че пие кафето си чисто. Лейди Алис им позволи да беседват на леки теми не по-дълго, отколкото им бе нужно да изпият кафето си, след което се изправи и повлече със себе си Лайза. В дамската тоалетна, за да направят дисекция на Майлс? „Не бъди нервен, момче.“ Под напътствията на Алис Лайза, изглежда, бързо уреждаше отношенията си с ворското женско общество и за разлика от Хароче, не смяташе да подценява значението му за своето бъдеще.

Грегор пусна Лайза с очевидна неохота.

— Лейди Алис — замислено добави той. — Ако смятате, че Саймън е в състояние, защо не го поканите на обяд, на който ще сме ние с Лайза, вие и лейди Воркосиган? Открих, че ми липсват беседите с него. — Той срещна погледа на Майлс и кисело се усмихна.

— А аз си мислех, че разговорите ви със Саймън са се изразявали главно в доклади — отбеляза Майлс.

— Много е интересно да се разбере, след толкова години, какви всъщност са били тези доклади — отбеляза лейди Алис. — Естествено, Грегор. Мисля, че ще е добре за него. — Тя поведе Лайза към вратата. След малко Майлс ги последва.

* * *

Майлс продължи своята инспекция на щаба на ИмпСи от същото място, където спря вчера. Лично той би предпочел да извади необходимите му сведения с точен рапирен удар, а не с подобна груба сила, но когато не знаеш какво, по дяволите, търсиш, се налага да оглеждаш всичко. Отделът по криптография доказа загадъчността на своята дейност: неприкритото желание на криптографите да му сътрудничат коварно се преобрази в толкова технически обяснения, че след третия опит Майлс се отказа. „Ако не можеш да ги поразиш с подвизи — омай ги с глупости“. Майлс се усмихваше, слушайки всичко това и мислено си отбеляза да провери този отдел още веднъж, по-късно. Финансовият отдел беше просто във възторг, че поне някой е проявил интерес към тях и разговорът там заплашваше да се проточи вечно. Майлс си проправи път през счетоводните книги и избяга.

Поддръжката на сградата и техническата служба се оказаха неочаквано интересни. Майлс и преди знаеше, че сградата на щаба е защитена по най-висш порядък, но не знаеше в подробности как се постига това. Сега той разбра къде се намират укрепените стоманени пластини в стените и пода и колко изобретателност е вложена по взривоустойчивостта, филтрацията и циркулацията на въздуха, пречистването на водата. Уважението му към покойния побъркан архитект нарасна в пъти. Сградата беше не просто проектирана от параноик, тя беше проектирана отлично. Всяка стая имаше собствена система за филтрация от клас, какъвто се използваше в биолабораториите, в допълнение към централната, която филтрираше и стерилизираше въздуха, разрушавайки евентуалните отровни газове и микроби, преди да го пусне обратно в системата за циркулация. Остатъчната топлина се използваше за дестилиране на вода — ето защо имаше този блудкав вкус! Майлс беше виждал космически кораби с далеч по-лоши системи за защита. Тук не можеше да върлува грип.

Целият Стопански отдел се състоеше от войници, ветерани с минимум десет години служба. Майлс откри, че им плащат по най-висш клас в сравнение с други хора на аналогични длъжности в Имперските Служби. Моралният дух сред тях беше извънредно висок: веднага щом съобразиха, че посещението на Майлс не означава недоволство от работата им, те станаха не просто готови да помогнат, а искрено дружелюбни. Изглежда никой от проверяващите ги офицери не беше се съгласил да пълзи с тях по шахтите на тръбопроводите. Но, от друга страна, повече проверяващи от висок ранг бяха по-стари, по-дебели и не толкова гъвкави като Майлс. Едновременно с това Майлс разбра коя беше най-досадната работа в щаба на ИмпСи: проверката на системата за видеонаблюдение, която се точеше на километри по тунелите и шахтите на това здание. Той можеше само да се удивлява как не са му възлагали такава работа преди, по време на един от периодите на частична немилост.

До момента, в който той неохотно реши да си тръгне, Стопанският отдел беше много доволен от своя Имперски Ревизор и обратно. Съчетанието от компетентност и приятелски дух за един кратък, сърцераздирателно болезнен момент му напомни за дендарийците, но разумът му сам се постара да избегне подобно сравнение.

Работата избавяше Майлс от безброй болезнени размишления за това, колко странно е всъщност сегашното му положение. Майлс реши, че, общо взето, го предпочита. За ИмпСи той е чужд, цивилен — за пръв път, откакто порасна! — и все пак той разбра за организацията, на която някога служеше предано, повече, отколкото когато и да е преди. Дали това не бе един вид окончателно сбогуване? „Наслаждавай се, докато можеш.“

Подтикван от съвестта си, вечерта Майлс прекъсна работа достатъчно рано, за да се прибере вкъщи за вечеря с майка си и Илян — онази капчица вежливост, която очакваха от него. Той успешно удържаше разговора на темата за развитието на имперската колония на Сергияр, за която, разбира се, графинята можеше да разкаже много интересни неща. След като се появи в щаба рано сутринта, той повися над главата на Хароче, докато онзи не започна прочувствено да изброява предимствата от пътуването до Джаксън Хол. Майлс се ухили и продължи инспекцията си.

Посещението в Аналитичния отдел зае по-голямата част от деня. Освен всичко друго, Майлс се отби да поговори с Галени, а после и с аналитиците, които участваха в решаването на този вътрешен за ИмпСи проблем. Повечето от тях чакаха пристигането на галактическите доклади. Едновременно с това Майлс провери как върви работата по други въпроси. Най-високият приоритет на работата по злонамереното разрушаване на иляновия чип не означаваше, че всички други кризи са отложени. Майлс проведе дълъг и интересен разговор с началника на комарския отдел, генерал Алегре, който по напълно разбираема причина се прехвърли на темата за годежа на Грегор — онази, която Майлс внимателно избягваше да подема пред Галени. Интересно, помисли си Майлс, дали да не си организирам едно пътешествие наблизо — до Комар, — за да разговарям лично с началника на тамошния галактически отдел? Полковник Олшански от сергиярския отдел вежливо се поинтересува за здравето на графинята; Майлс го покани да вечеря с нея — любезно предложение, което полковникът явно сметна за малко заплашително, но прие с готовност.

* * *

Онова, което Майлс считаше за най-лакомото късче от своята инспекция, му дойде редът вечерта, и не случайно.

Хранилището за веществени доказателства на ИмпСи се намираше в най-долните мазета, заемайки помещенията на стария затворнически блок — стаите на ужасите, както винаги мислеше за тях Майлс. Този блок е бил най-съвременната тъмница в последните мрачни дни на император Юри Безумния, и там се разнасяше отчетлив мирис на медикаменти — според Майлс той смразяваше кръвта повече, отколкото покритите с влага стени, паяжините, веригите и гнусните насекоми. Император Ецар също бе използвал тези помещения, но далеч по-предвидливо, за политически затворници — започвайки с тъмничарите на самия Юри, изящен щрих на вселенска справедливост в неговото всъщност жестоко царуване. Майлс беше убеден, че едно от най-добрите негласни постижения на регентството на баща му беше превръщането на този зловещ затвор в музей. Наистина си струваше да се поставят восъчни фигури тук: Юри Безумния и неговият отряд главорези.

Но когато стана хранилище за веществени доказателства, той се превърна в едно от най-сигурните места на планетата. Сега тук се бяха заселили най-интересните нещица, събрани от ИмпСи по време на многобройните им разследвания. Отделните стаи бяха наблъскани с документация, оръжия, биопрепарати — добре запечатани, както се надяваше Майлс, — наркотици и още по-странни предмети, конфискувани от злодеите и неудачниците и очакващи разкриването на престъплението, по-нататъшно изучаване или прекласифициране като остаряла информация.

Той мислено си представи как се разхожда в стаята с оръжията. За последен път бе влизал там преди две години, когато беше донесъл на Бараяр някои интересни неща от поредната си операция. На една от задните лавици бе открил ръждясал метален арбалет и няколко празни флакона от солтоксинов газ. Това бяха последните материални останки — освен самия него — от опита за отравяне на тогава новоназначения императорски регент лорд Арал Воркосиган и неговата бременна съпруга. Преди трийсет и няколко години. „Алфа и омега, момче, началото и краят.“

Дежурният сержант зад бюрото в стаята, която някога беше помещение за регистриране на затворници до единствения вход към секцията, бе младеж с вид на манастирски библиотекар. При влизането на Майлс той скочи от мястото си зад комуникационния пулт и застана мирно, очевидно неуверен дали да се поклони, или да козирува. Като компромис той рязко наведе глава.

— Милорд ревизор! С какво мога да ви помогна?

— Седнете, успокойте се и направете всичко необходимо, за ме пуснете вътре. Искам да направя малка екскурзия — отвърна Майлс.

— Разбира се, милорд ревизор. — Сержантът седна на мястото си, а Майлс, който имаше опит с подобни процедури, се приближи до бюрото, притисна длан към скенера и се повдигна на пръсти, за да се приближи до скенера на ретината. Младежът признателно му се усмихна — с това Майлс го беше избавил от необходимостта да вземе решение дали един Имперски Ревизор стои над обичайните мерки за сигурност или не, и ако не, как, по дяволите, ще се отнесе към опитите да го принудят да изпълни изискванията?

Облекчението на сержанта се оказа кратко, тъй като комуникационният му пулт издаде протестиращ звук и на пулта му запремигва червена светлина.

— Милорд? По заповед на генерал Хароче вие сте в списъка на хората без право на достъп.

— Какво? — Майлс заобиколи бюрото и погледна над рамото му. — А, проверете датата. Това е остатък от… предишните седмици. Ако ви притеснява, обадете се в офиса на Хароче и ще получите нареждане за промяна в данните. Аз ще почакам.

Изнервения сержант направи точно така. Докато той изясняваше въпроса със секретаря на Хароче, който веднага, щом разбра каква е работата, побърза да изпрати разрешение, като го придружи с извинения, Майлс разглеждаше двуизмерния екран с регистрационни данни, който се проектираше над видеоплочата. Той показваше списък с всичките му посещения в склада за почти десет години назад — с датата и времето на посещението, а така също и с кодовете на вещите, които беше внасял или изнасял. О, да, тук бе и веганската бомба с изкуствен интелект — благоразумно подложена на лоботомия. И онези странни сетагандски генетични образци, които сега, както подозираше Майлс, се проучваха под ръководството на доктор Уедел. И… какво беше това, по дяволите?!

Майлс се наведе напред.

— Извинете. Тук пише, че съм идвал в склада преди дванайсет седмици. — Всъщност това бе датата на завръщането му от последната операция на „Дендарии“, онзи фатален ден, в който Илян отсъстваше от града. Отбелязаният час беше… точно след като остави доклада в офиса на Илян и излезе оттам; горе-долу по времето, когато вървеше към замъка Воркосиган. Очите му се разшириха, той стисна зъби. — Колко интересно — изсъска Майлс.

— Да, милорд?

— Вие ли бяхте дежурен в този ден?

— Не си спомням, милорд. Ще трябва да проверя графика. Хм… защо питате, милорд?

— Защото тогава не съм идвал тук. От две години изобщо не съм слизал в склада.

— Името ви фигурира в списъка, милорд.

— Виждам — оголи зъби в усмивка Майлс.

Беше открил онова, което подсъзнателно търсеше през последните три дни. Висяща нишка. „Това или е нечуван късмет, или е капан. Интересно, кое от двете?“ Предполагало ли се е, че той ще го намери? Можеше ли някой пророк да предвиди неговата подземна визита? „Остави предположенията, момче. Просто продължавай напред.“

„Внимателно.“

— Отворете обезопасен канал до Оперативния отдел на генералния щаб — нареди на той сержанта. — Трябва ми капитан Ворпатрил и ми трябва незабавно.

* * *

Иван показа доста добро време, добирайки се дотук от сградата на Оперативния отдел в другия край на града; за щастие, Майлс го улови в ден, в който Иван не се беше измъкнал по-рано от работа. Майлс, седнал на ръба на бюрото с ком-пулта в предверието на хранилището и клатейки крак, мрачно се усмихна при появяването на Иван, който отпращаше съпровождащите го охранители от ИмпСи: „Да-да, както виждате, не се загубих. Сега можете да си тръгвате. Благодаря.“

Дежурният сержант и лейтенантът, неговият началник, чакаха нарежданията на лорд Ревизора. Лейтенантът беше позеленял и трепереше.

Иван погледна Майлс и повдигна вежди.

— Е, лорд Ревизор братовчеде, нещо забавно ли си открил?

— Весел ли ти изглеждам?

— По-скоро обезумял.

— Това е невероятно, Иване, абсолютно невероятно. Системата за вътрешна сигурност на ИмпСи ме лъже.

— Колко странно — предпазливо отвърна братовчед му. — И какво казва?

— Тя смята, че съм посещавал хранилището, това тук, в деня, в който се върнах от последната си операция. Нещо повече, в дневника на входния пост — там горе — са внесени съответстващи изменения: там е записано, че съм напуснал сградата половин час по-късно от действителното. Системата в замъка Воркосиган обаче все още показва реалното време на пристигането ми — точно колкото да стигна дотам с кола. Ако не броим това, че тогава се прибрах пеша. И отгоре на всичко — това е най-интересното! — се оказа, че касетата от вътрешната система за видеонаблюдение на хранилището от онзи ден е… познай какво!

Иван погледна към очевидно побъркания от страх лейтенант.

— Изчезнала?

— Улучи.

Братовчед му свъси чело.

— Защо?

— Защо, наистина. Това е точно този въпрос, който предлагам да се зададе. Предполагам, че може да няма абсолютно никаква връзка със случая с Илян. Искаш ли се хванем на бас?

— Не. — Иван мрачно го погледна. — Това означава ли, че трябва да отменя плановете си за вечерта?

— Да, аз също. Обади се на майка ми и й предай моите извинения, но тази вечер няма да се прибера вкъщи. После сядаш на ето този стол. — Майлс посочи въртящото се кресло на сержанта, който припряно го освободи. — Обявявам това помещение за запечатано. Не пускай никого вътре, Иване, абсолютно никого, без ревизорската ми заповед. Вие двамата — Майлс посочи дежурния и неговия командир, които потръпнаха — сте мои свидетели, че днес не съм влизал на територията на склада. — Той се обърна към лейтенанта. — Какви са процедурите ви за инвентаризация?

Офицерът мъчително преглътна.

— Разбира се, данните в комуникационния пулт постоянно се актуализират, милорд ревизор. А физически извършваме инвентаризация веднъж месечно. Това отнема една седмица.

— Кога беше последната инвентаризация?

— Преди две седмици.

— Нещо да е липсвало?

— Не, милорд.

— Нещо да е липсвало през последните три месеца?

— Не.

— През последната година?

— Не!

— Едни и същи хора ли извършват инвентаризацията?

— Въртят се. Тази задача… не е от най-приятните.

— Да, мога да се обзаложа. — Майлс погледна братовчед си. — Иване, докато седиш тук, свържи се с Оперативния отдел и поискай четирима души с най-голям достъп до секретни материали, които никога не са работили в или с ИмпСи. Това ще е твоят екип.

Лицето на Иван се сгърчи от страх.

— О, Господи! — изстена той. — Нали не възнамеряваш да ме накараш да правя инвентаризация на това проклето хранилище?

— Възнамерявам. Поради очевидни причини не мога да го направя лично. Някой е поставил тук знак за тревога и е написал на него моето име. Ако е искал да привлече вниманието ми, определено го е постигнал.

— И биологичните материали ли? В хладилната камера? — Иван потръпна.

— Всичко.

— И какво ще търся?

— Ако знаех какво, нямаше да трябва да правим инвентаризация, нали?

— Ами ако вместо липса открием нещо повече? Ами ако не си открил висяща нишка, а фитил на бомба? — попита Иван. Ръцете му мърдаха в нервна пантомима.

— Тогава се надявам, че ще го изгасиш. — Майлс даде знак на двамата мъже от ИмпСи да го последват. — Да тръгваме, господа. Отиваме на гости на генерал Хароче.

* * *

Хароче също застана нащрек в мига, в който видя лицето на Майлс, докато той и малката му процесия влизаше в кабинета му. Той автоматично затвори вратата, изключи комуникационния си пулт и попита:

— Какво открихте, милорд?

— Около двайсет и пет минути редактирана история. Някой е проникнал в комуникационните ви пултове.

Докато Майлс му обясняваше за откритието си относно поправките в списъците, потвърдено от дежурния, лицето на Хароче ставаше все по-мрачно. И още повече помрачня, когато научи за изчезналата касета.

— Можете ли да докажете къде сте били? — попита той, след като Майлс приключи. — Да докажете, че сте се прибрали вкъщи пеш?

Майлс сви рамене.

— Навярно. На улицата се разминах с достатъчно хора, а външният ми вид, хм, е доста по-запомнящ се, отколкото при останалите. Търсене на свидетели на престъпление, което се е случило преди цяла вечност, — това е именно тази работа, която градската стража непрекъснато върши при разследване на криминални престъпления. Мога да им възложа такава задача, ако се наложи. Но като имперски ревизор, моята дума не подлежи на съмнение.

„Все още.“

— Хм, да.

Майлс погледна сержанта и лейтенанта от склада.

— Господа, бихте ли излезли във външния офис, моля? Не излизайте от там и не разговаряйте с никого.

Двамата с Хароче изчакаха да останат сами, след което Майлс продължи:

— Единственото сигурно нещо в момента е, че имате пробив във вътрешната система за сигурност. Сега мога да постъпя по два начина. Мога изцяло да затворя ИмпСи, докато не докарам тук външни експерти за проверка. Този метод обаче има някои очевидни недостатъци.

Хароче изстена.

— Меко казано, милорд.

— Да. Прекъсването на работата на ИмпСи за цяла седмица или дори повече — докато хора, незапознати с вашата система, се опитват първо да я проучат, а след това да я проверят — това ми изглежда като прелюдия към катастрофа. Но извършването на вътрешна проверка с помощта на вътрешен персонал също има, хм, очевидни недостатъци. Някакви идеи?

Хароче разтри челото си.

— Разбирам какво искате да кажете. Да речем… да речем, че съберем специална група за проверката. Поне трима, които трябва да работят винаги заедно. По такъв начин ще могат да се наблюдават взаимно. Мога да допусна един предател, но трима, от случайно избрани хора… те могат да изключват системата на части, почти без да прекъсват служебните функции на ИмпСи. Ако искате, ще ви дам списък на персонала, имащ необходимата квалификация, и вие лично ще ги изберете.

— Да… — замислено рече Майлс. — Така ще стане. Добре. Действайте.

Хароче въздъхна с очевидно облекчение:

— Аз… благодаря ви за разумния подход, милорд.

— Аз винаги съм разумен.

Генералът сви устни, но не възрази. И въздъхна:

— Тази работа става все по-отвратителна. Мразя вътрешните разследвания. Даже да спечелиш, пак си загубил. Но… признавам, че не разбирам тази история със склада. Какво следва от този факт?

Майлс поклати глава.

— Това изглежда като планиран опит да ме натопят. Капан. Но в повечето капани има нещо. А този е празен. Всичко изглежда… обърнато наопаки. Искам да кажа, обикновено се започва с престъплението и се стига до заподозрените. Аз трябва да започна със заподозрените и да стигна до престъплението.

— Да, но… кой глупак би се опитал да натопи Имперски Ревизор? Това е пълно безумие!

Майлс се намръщи и закрачи напред-назад пред бюрото на Хароче. Колко пъти бе крачил така пред Илян, докато двамата разработваха план за поредната му операция?

— Зависи от… Искам системните ви специалисти особено да внимават за следното. Зависи откога е тая история с комуникационния пулт в склада. Това е скрита мина, която е трябвало да избухне само ако някой я настъпи. Кога са били направени промените? Искам да кажа, това може да се е случило по всяко време след пристигането ми на Бараяр, до тази сутрин. Но ако е станало преди повече от няколко седмици, някой може да не е подозирал, че инкриминира Имперски Ревизор. Не виждам как биха могли да предвидят назначаването ми, след като самият аз не знаех предварително. Те са натопили, при това грубо, уволнен младши офицер, напуснал ИмпСи при подозрителни обстоятелства. Тъмен син на прочут баща, при това полумутант. Просто съм бил предназначен да бъда лесна мишена.

„Тогава.“

— А аз не обичам да съм мишена. Направо съм алергичен към това.

Хароче изумено поклати глава.

— Обърквате ме, лорд Воркосиган. Струва ми се, започвам да разбирам защо Илян винаги…

— Защо Илян какво? — след дълго мълчание намекна Майлс.

На мрачното лице на Хароче се появи крива усмивка.

— Излизаше след вашите окончателни доклади, ругаейки през зъби. А после настроението му се оправяше и той незабавно ви пращаше на възможно най-опасната операция, която намираше.

Майлс маркира кратък, ироничен източен поклон към Хароче.

— Благодаря ви, генерале.