Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (21)

ГЛАВА 21

В щаба на ИмпСи цареше среднощна тишина. В заседателната зала на клиниката бе почти като в гробница. Около черната маса с холопроектора имаше пет въртящи се стола. Така, поредният медицински брифинг. За последните дни Майлс научи за вътрешността на човешките глави, включително за собствената си, много повече, отколкото някога е искал.

— Според мен столовете не стигат — каза Майлс на адмирал Авакли и кимна към масата. — Освен ако не предлагате генерал Хароче да постои прав.

— Ще донеса, милорд Ревизор — измърмори адмиралът. — Не очаквахме… — Погледът се прехвърли към Илян, който се настаняваше на мястото, запазено за Майлс, до полковник Руибал и срещу доктор Уедел.

Майлс не беше сигурен дали е много разумно да принуждава Илян да мине през това изпитание, но очевидното безпокойство на Авакли го изпълни с енергична безмилостност.

— Така ще си спестя време по-късно да му го повтарям — прошепна Майлс в отговор. — А и честно казано, не се сещам някой друг на тази планета, който да има повече право да научи.

— Не мога да споря с това, милорд.

„И по-добре недей“.

Биокибернетикът отиде за още един стол.

Майлс се беше екипирал с пълната си кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган, макар че този път беше оставил военните си отличия да лежат в чекмеджето на бюрото. Не искаше ордените му да отклоняват погледите от ревизорската му верига, лежаща официално на гърдите му. Илян бе избрал цивилно облекло в приглушени цветове: отворена риза, широки панталони и сако, които му придаваха вид на човек в отпуска. Любезност към стараещия се със всички сили да го замести Хароче? Само че Илян беше носил цивилни дрехи на работа толкова често, че посланието, ако изобщо имаше такова, ставаше малко двусмислено.

Авакли се върна в заседателната зала заедно с Хароче. Когато видя Илян, устните на генерала трепнаха изумено; Илян обърна глава и приветливо му кимна:

— Здравей, Лукас.

Дълбокият глас на Хароче омекна.

— Здравейте, сър. Радвам се отново да ви видя на крака. — И все пак той се обърна към Майлс и прошепна: — Достатъчно ли се е възстановил? Ще може ли да издържи това?

— О, да — усмихна се Майлс, прикривайки, че няма никаква представа по този въпрос. Хароче махна небрежно с ръка — „няма нужда“ — и събралите се тук тази нощ не започнаха да си отдават чест един другиму; присъствието на Илян можеше да стане причина за объркване кой на кого трябва да козирува. Разнесе се шумолене и поскърцване, докато всички заемаха местата си, сериозни и внимателни. Адмирал Авакли остана прав на подиума при холодисплея.

— Милорд Ревизор, — започна биокибернетикът, — генерал Хароче, господа. Господин началник Илян. — Той неуверено кимна на Саймън. — Предполагам, че за никого от вас няма да е пълна изненада: ние установихме, че повредата на невралния имплантант има изкуствен произход.

Хароче въздъхна дълбоко и кимна:

— Тъкмо от това се боях. Досега се надявах да се окаже нещо по-просто.

Майлс и преди беше изпитвал подобни надежди по много различни поводи, затова едва се удържа от съчувствие. По принцип, винаги е бил разочарован от надеждите си за прост изход.

— „Просто“ е последната дума, която бих използвал в този случай — отвърна Авакли.

— Значи имаме работа с умишлен саботаж — заключи Хароче.

Авакли подъвка долната си устна.

— Това, сър, вече е във вашата област. Както казах, засега предпочитам да се придържам към първоначалната формулировка. „Събитие с изкуствен произход“. А за обяснения давам думата на доктор Уедел, — над високо вдигнатите вежди на биокибернетика за миг се появи едва забележима бръчка, — който ни помогна да проследим цялата причинно-следствена връзка. Доктор Уедел, ако обичате.

По тази бръчка Майлс заключи, че Уедел-Канаба продължава да се държи както обикновено — той просто беше блестящо умен и отвратително непоносим. И ако някога изгубеше изключителния си ум, той несъмнено щеше да се изненада колко омраза му е донесло поведението му. Ала Авакли беше прекалено честен учен, за да представи чуждите заслуги като свои. Уедел се качи на подиума. Аристократичното му лице изглеждаше уморено, напрегнато и малко самодоволно.

— Ако искате да видите виновника — искам да кажа непосредствения виновник, — това е портретът му. — Пръстите на Уедел пробягаха над управлението на холопроектора. Във въздуха над плочата се появи сложно яркозелено петно, което бавно се завъртя във въздуха. — Разбира се, цветът е компютърна добавка — тук си позволих малко артистична волност, — а увеличението е няколко милиона пъти. Това, господа, е биоинженерен апоптотичен прокариот. Или поне така съм го реконструирал.

— Това е… какво? — попита Майлс. — По-просто, моля.

На лицето на Уедел се появи болезнена усмивка — несъмнено той претърсваше паметта си за едносрични думи. Майлс съжали, че беше изпил последните четири бутилки бира.

— Миниатюрно бръмбарче, което яде разни неща — направи опит биологът, разчитайки на по-нататъшна необходимост от превод.

— Не чак толкова опростено — сухо отбеляза Майлс. Седящите около масата бараярци, които бяха наясно с могъществото на Имперския Ревизор, потръпнаха от тона му. Емигрантът Уедел остана невъзмутим. „Никога не спори с педанти за терминология. Така само си губиш времето и дразниш педанта.“ Е, добре, реши Майлс. — Прокариот. Ясно. Реконструиран?

— След малко ще стигна до това, милорд Ревизор. Той едва ли може да се нарече форма на живот, тъй като е по-малък и по-прост от най-малката бактерия, но той изпълнява две жизнени функции. В известен смисъл може да се каже, че „яде“. По-точно, той произвежда протеолитен ензим, който разгражда протеиновата матрица, използвана за въпросния чип, както и за още някои подобни видове галактически нервни имплантанти. Той разрушава само нея и нищо друго. След като погълне получените като резултат хранителни вещества, той се възпроизвежда чрез елементарно делене. Популацията на такива прокариоти, които имат на разположение запас (както е тук) от протеини на чипа, с които могат да се хранят, започва последователно да удвоява размерите си в обикновена геометрична прогресия — до определен момент. Прокариотът е програмиран да се самоунищожи след известен брой деления. Когато получихме чипа за анализ, почти всички вече го бяха направили и трябваше да си играя с откъслечни части от мозайката. Само още една седмица, и нямаше да има какво да изследваме.

Хароче потръпна.

— Специално за Илян ли е бил създаден този прокариот? — попита Майлс. — Или може би е продукт, произвеждан с търговска цел?

— Не мога да отговоря на първия ви въпрос. Но по молекулярната му структура съм в състояние да прочета голяма част от историята на неговото създаване. На първо място, който и да го е създал, той не е започнал от нулата. Това е модификация на вече съществуващ, патентован апоптотичен организъм, първоначално предназначен да унищожава нервна плака. Галактическият патентен код за това напълно законно медицинско приложение все още се четеше на някои молекулярни фрагменти. Модифицираният прокариот обаче не носеше обозначение на лабораторията производител, знак за патент или лиценз. Между другото, първият патент е получен преди около десетина години, което ни дава някаква отправна точка при определяне на времевия интервал.

— Това щеше да е следващият ми въпрос — каза Майлс. — Надявам се, че ще успеем още повече да стесним времевите граници.

— Разбира се. Но виждате колко много научихме дори само от кодовете и тяхното отсъствие. Оригиналният медицински прокариот е бил откраднат и незаконно използван за нова цел и хората, които са го модифицирали, очевидно не са искали да го узаконят и да го пуснат в масово производство. Налице са всички признаци за еднократно производство по поръчка на един-единствен клиент.

— Дали случайно не е работа на Джаксън Хол? — попита Майлс. „Ти би трябвало да знаеш.“

— Някои от използваните методи определено подкрепят тази възможност. За съжаление, аз не съм лично запознат с тях.

Значи не идваше от лабораториите „Барапутра“, бившия работодател на Уедел-Канаба. Това вече щеше да е страхотна случайност. Но на Джаксън Хол имаше десетки други производители, които биха изпълнили дребна поръчка като тази. За пари.

— Колко е струвало производството на този прокариот? Или по-скоро, поръчката за изработката му?

— Ммм… — Уедел замислено се загледа в празното пространство. — Действителните лабораторни производствени разходи са не повече от петдесет хиляди бетански долара. Но кой знае каква може да е била надценката. Ако клиентите са поставили условие поръчката да се запази в тайна, може да са им поискали пет пъти по-голяма сума. Или повече, в зависимост от пазарните условия.

Значи това не беше работа на самотен луд, освен ако не бе баснословно богат самотен луд. Сигурно някоя организация. Първите, за които си помисли Майлс, бяха комарските терористи — за съжаление, човек винаги първо се сещаше за тях.

— Възможно ли е да е сетаганданско изпълнение? — попита генерал Хароче.

— О, не, не мисля — отвърна Уедел. — Изобщо не е в техния стил. От генетична гледна точка. Сетагандците се отличават със своето качество, оригиналност и… как да се изразя… елегантност. В сравнение с тяхната работа това е свършено надве-натри. Ефикасно, да, но — надве-натри. На молекулярно равнище.

Илян сви устни, но не каза нищо.

— Кодът за самоунищожение — продължи Уедел, — може да е бил въведен за безопасност на разпространението, просто останал тук от оригиналния вариант. Или… може да е заложено нарочно, за да заличи уликите.

— Коя от двете възможности сте склонен да подкрепите?

— Има някои изменения в сравнение с оригиналния медицински прокариот… но във всеки случай, това е било нарочно оставено в конструкцията. Мога да ви изложа фактите, милорд, но не мога да съдя за намеренията на непознати хора.

„Вярно, това е моя работа.“

— Така… кога са го вкарали в Илян? И как?

— „Вкарали“ — това е хипотетичен термин, макар че при сегашните обстоятелства е напълно допустим. Освен това, кога за пръв път са се проявили първите очевидни симптоми на срива?

— Преди четири седмици — отвърна Хароче. — По време на оперативка на всички отдели.

— Всъщност около една седмица по-рано — поправи го Майлс. — Според моя информатор.

Генералът го изгледа остро.

— Нима?

Илян се размърда, сякаш понечи да прибави нещо, но не наруши мълчанието си.

— Хм. Прокариотът не започва възпроизвеждането си много бързо. До голяма степен зависи от това, каква първоначална доза е била вкарана в организма.

— Ясно. А как са го направили? — прекъсна го Майлс. — И като стана дума за това, как се съхранява и транспортира тази гадост? Каква е трайността му? Изисква ли някакви специални условия?

— Съхранява се на сухо, в капсулиран вид, при стайна температура, макар че малко студ няма да му навреди. Трайност… Господи! Години. Макар че в случая очевидно става дума за по-малко от десетилетие. Активира се чрез овлажняване, тъй като се е предполагало, че ще се приема като лекарство, за което е нужен контакт с влажна повърхност. С хлъзгава обвивка — може да е бил вдишан като прах; инжектиран като разтвор или да е проникнал, като замърсяване, в открита рана, дори драскотина. Повредена кожа и влага — и край. И не е задължително драскотината да е голяма.

— Може ли да е погълнат?

— Стомашните киселини биха унищожили повечето прокариоти. Възможно е да се направи, но изисква по-голяма първоначална доза, за да може достатъчен брой от тях да проникне в кръвоносната система и да стигне до чипа.

— И така… Кога? След какъв максимален срок прокариотът започва да действа? Можете ли на базата на темповете на възпроизводство да пресметнете кога е станало това?

— Съвсем приблизително. Боя се, че това е само една от няколкото променливи величини, милорд. Срокът може да варира от една до десет седмици преди появата на първите симптоми.

Майлс се обърна към Илян.

— Спомняш ли си нещо такова?

Шефът на ИмпСи безпомощно поклати глава.

— Има ли някаква вероятност… — обади се Хароче — може ли… възможно ли е прокариотът да е попаднал в организма му случайно?

Уедел сви устни.

— Дали е възможно? Кой може да каже? А дали е вероятно? Тъкмо това е въпросът. — Той ги погледна с такъв вид, сякаш се радваше, че не той ще е човекът, който трябва да даде отговора.

— Има ли някакви съобщения, — обърна Майлс към Хароче, — за това, че някой на Бараяр има чип с подобна технология и този чип загадъчно се повредил? И изобщо има ли някой на Бараяр с такъв чип?

— Поне на мен не ми е известно — отвърна Хароче.

— Бих искал ИмпСи да провери това. Моля ви.

— Да, милорд. — Хароче си записа.

— Невралните имплантанти на скоковите пилоти използват съвсем различна система — обади се Авакли. — Слава Богу. — Той примигна, навярно представяйки си хаоса, който можеше да предизвика такава „пилотска чума“.

— Този прокариот не се предава по обикновен начин — категорично ги увери Уедел. И доста небрежно, помисли си Майлс.

— Мисля, че трябва да допуснем най-лошия сценарий — каза Майлс.

— Наистина — въздъхна Хароче.

— Прилича ми на саботаж — продължи Майлс. — Предварително обмислен и много добре реализиран. — „При това жесток, Господи, невероятно жесток!“ — Вече знаем какво и как. И донякъде, кога. Но кой и защо? — „О, пак тези човешки мотиви. Докоснах слона и той много приличаше на — какви бяха шестте отговора? — на въже, дърво, стена, змия, копие и ветрило…“ — Методът ни е известен. Но мотивът остава неясен. Ти имаш прекалено много врагове, Саймън, но нито един от тях не ти е личен враг. Поне така ми се струва. Нали не си… спал с нечия жена или дъщеря, или нещо от този род, а ние просто да не знаем за това?

Илян мрачно се усмихна.

— Уви, не, Майлс.

— Така… трябва да е някой, който се е целил изобщо в ИмпСи. Политически мотиви? По дяволите, това пак е прекалено общо. Макар че извършителят очевидно е имал достатъчно пари и, хм, търпение. За колко време според вас е създаден този микроскопичен звяр, доктор Уедел?

— Лабораторната работа отнема, ъ-ъ, около два месеца. Освен ако не са платили за експресна услуга. В този случай — най-малко месец.

— Плюс времето за транспортиране… Мисля, че този заговор трябва да е започнал най-малко преди половин година.

Хароче се прокашля.

— Изглежда много вероятно това нещо да идва от не-бараярска лаборатория. Искам да знам от коя точно и кога. С ваше разрешение, милорд ревизор, незабавно ще вдигна под тревога галактическия отдел да задейства агентите си на Джаксън Хол. Без да изключваме другите възможни източници на биопродукт от такъв порядък — например Ескобар. В края на краищата, Джаксън Хол няма пълен монопол върху тъмните сделки.

— Да, ако обичате, генерал Хароче — отвърна Майлс. Това беше именно онази уморителна работа, която ИмпСи можеше да изпълни далеч по-добре от него. Истинският Имперски Ревизор обикновено разполагаше със собствен екип, на който да възлага такива задачи. Щеше да се наложи лично да проверява докладите, за да е сигурен. Ох, в крайна сметка пак щеше да се озове в подземията на ИмпСи. Навярно така му бе писано.

— И освен това ще проуча всички пътувания на Илян през последните, да речем, шестнайсет седмици — прибави Хароче.

— През повечето време бях тук, в щаба — съобщи Илян. — Два пъти съм пътувал извън града… струва ми се… но съм сигурен, че през това време не съм напускал Бараяр.

— Не забравяй официалната вечеря при Грегор — напомни му Майлс. — И още няколко събития, които надзираваше лично.

— Така. — Генералът отново си записа нещо. — Ще имаме нужда от списък на всички галактически посетители, с които шефът Илян би могъл да се срещне лично по служебни въпроси. Списъкът ще е голям, но няма да е безкраен.

— Можете ли да направите още нещо, за да стесните времевите рамки? — обърна се Майлс към Авакли и Уедел.

Уедел разпери ръце. Авакли поклати глава и отговори:

— Със сегашните ни данни — не, милорд.

— А към тези данни може ли да се прибави още нещо? — попита генерал Хароче.

Всички доктори поклатиха отрицателно глави.

— Всичко друго ще е в областта на хипотезите — отвърна адмиралът.

— Какво странно нападение — замислено отбеляза Майлс. — Целта е била дееспособността на Илян, а не животът му.

— Не съм сигурен, че можем напълно да изключим последната възможност, милорд — рече доктор Руибал. — Ако не бяхме извадили чипа, той спокойно можеше да умре от изтощение. Или при нещастен случай — по време на някой от периодите на объркано съзнание.

Хароче пое дъх през зъби. „Наистина“, — помисли си Майлс. Щом някой искаше да убие шефа на ИмпСи, генералът спокойно можеше да е следващият в списъка.

Хароче се изпъна в креслото.

— Господа, всички свършихте изключителна работа. Ще впиша личната си похвала в секретните ви досиета. Веднага щом предадете окончателния си доклад, ще можете да се върнете към обичайните си задължения.

— Утре, най-вероятно — уточни Авакли.

— Може ли да си тръгна още тази вечер? — намеси се Уедел. — Бедната ми лаборатория вече цяла седмица е в ръцете на моите асистенти. Направо потръпвам от мисълта какво ме очаква там.

Авакли погледна към Майлс, прехвърляйки решението на него — „Ти ми го натресе, ти се оправяй с него.“

— Не виждам защо не — отвърна Майлс. — И аз искам копие от доклада.

— Естествено, милорд ревизор — потвърди Авакли.

— И всичко друго, което откриете, генерал Хароче.

— Разбира се. — Генералът понечи да прибави още нещо, но само направи подканващ жест с открита длан към Майлс. — Милорд Ревизор? Вие свикахте това съвещание.

Майлс се усмихна и се изправи.

— Свободни сте, господа. Благодаря на всички ви.

В коридора Илян се забави да поговори с Хароче. Майлс чакаше.

— Е, господине — въздъхна генералът, — трябва да отбележа, че ми завещахте много неприятна задачка.

Илян се ухили.

— Добре дошъл на горещия стол. Казвах на Майлс — вчера, нали? — че първата ми работа като шеф на ИмпСи беше да разследвам убийството на предшественика си. Триумф на традицията!

„Каза ми го днес следобед, Саймън.“

— Вие поне не бяхте убит — отбеляза Хароче.

— А! — Усмивката на Илян помръкна. — Аз… забравих. — Той погледна заместника си и сниши глас дотолкова, така че генералът трябваше да се наведе към него, за да го чуе. — Хвани заради мен тия копелета, Лукас!

— Ще направя всичко възможно, господине. Всички ще направим. — Въпреки цивилното облекло на Илян, Хароче сериозно му отдаде чест, когато двамата с Майлс тръгнаха към изхода.

* * *

Тази нощ, или по-точно — тази сутрин, Майлс не успя да заспи лесно, независимо че очакваната безсъница поради предчувствия се замени от… какво? Информационно несмилане, реши той.

Той се обърна в завивките си и се втренчи в тъмнината — далеч не толкова непроницаема, колкото проблема, който току-що се стовари в ръцете му. Когато с радост се беше възползвал от възможността да поиграе на Имперски Ревизор, той предполагаше, че това ще бъде именно маскарад, който ще продължи точно толкова, колкото ще е необходимо, за да измъкне Саймън Илян от грубата хватка на медиците в ИмпСи. Не чак толкова сложна задача, както се оказа. Но сега… сега той се сблъска с проблем, от който истински Ревизор, с целия му щат и подкрепа, би получил прогресиращо безсъние.

Званието му, получено просто по прищявка на Грегор, беше празен звук, и този звук кънтеше като ехо в главата на Майлс. Липсваше му поддръжката на дендарийците. Ако беше помислил дори за миг, че това назначение ще се превърне в истинско, дори само временно, той би започнал да набира щат от съответните експерти, които би измъкнал — осигурявайки им независимост от предишните им работодатели — от всякакви бараярски учреждения. Например, той познаваше в ИмпСи множество отлични специалисти, които доближаваха края на двайсетгодишната си служба и които биха пожелали да се уволнят и да предоставят уменията си на негово разположение. Изучи персонала на другите Ревизори и си събери свой по техен образец. Притисни лорд Ревизора Ворховиц в най-близкия ъгъл и не го пускай, докато не каже всичко каквото знае за това, как се изпълнява тази работа. Пак на училище. „Пак правя всичко не както трябва, по дяволите.“ Познатата неосведоменост. „А ти си мислеше, че си се научил на нещо.“

И така. Какво трябва да прави по-нататък, или по-точно, с какво да започне. Единственото късче материална улика с което разполагаше — реконструираният от биолозите прокариот, — сякаш го водеше обратно към Джаксън Хол, ако можеше да се вярва на професионалната квалификация на Уедел — а Майлс й вярваше. Значи ли това, че той самият, без никакви легенди и прикрития, трябва да замине за Джаксън Хол за да ръководи издирването? Тази мисъл го накара да потръпне.

Този вид полева работа беше именно онази, която трябваше да се възложи на екипа полеви агенти, сред които беше и той. Толкова по въпроса за квалификацията. Така че най-очевидното решение беше да предаде тази задача в чужди ръце, ако не броим факта, че… сега самата ИмпСи беше опетнена с подозрение.

Ако производството на прокариота е било чисто търговска операция, то на Джаксън Хол нямаше да се намерят никакви мотиви. Е, може би отмъщение? По време на последното си посещение там „адмирал Нейсмит“ сериозно раздразни няколко джаксъниански Велики Домове; ако най-накрая са успели да изчислят за кого е работил… Само че на Дома Фел, който бе способен да отдели ресурси за този вид отвратителна диверсия, той не беше причинявал сериозни неприятности. Домът Барапутра, когото той раздразни повече, май не беше толкова безумен, че да започне тайна война с Бараяр — в края на краищата, от това нямаха никаква директна полза. А Домът Риовал, който имаше достатъчно средства и безумие, се разпадна на части; барон Риовал беше мъртъв.

Не. Оръжието може и да е дошло от Джаксън Хол, но престъплението е извършено тук. „Интуиция, а, момче?“ Какво да направи тогава: да заложи засада на собственото си подсъзнание? Тогава тихомълком ще се побърка…

А може би трябваше да даде на своя демон на интуицията повече храна? Да разрови ИмпСи? „А може да провокирам и собственото си убийство?“ В краен случай това щеше да е забавно и не толкова разочароващо, като тази пустота.

„Наистина ли смяташ, че това е вътрешна работа?“ Демонът на интуицията, както обикновено, не пожела да даде директен отговор. Само че ето какво: всеки можеше да отиде на Джаксън Хол и да огледа всичко. Но само Имперският Ревизор можеше да проникне в щаб-квартирата на ИмпСи. Решаването на тази главоблъсканица не беше работа за един човек, но беше твърде очевидно каква беше неговата част от задачата.

„Значи, ИмпСи.“

* * *

Началото на деня завари Майлс на крака, напълно облечен в кафяво-сребърната си униформа и ревизорската си верига. Той допиваше последните глътки от кафето си на пейката в предния вестибюл и чакаше Мартин да докара графската лимузина отпред. Изведнъж пред главния вход се чу шум, твърде силен, за да може да е предизвикан от Мартин (във всеки случай Майлс не чу грохота, който се получава когато автомобил се вреже в стълб). Това беше шум от няколко автомобила, съскането на отварящите се кабини, гласове, стъпки… Майлс остави чашата си и стана, за да даде на вратата команда да се отвори, ала тя се отвори сама. „А-а. Разбира се.“ Корабът, на който летеше графиня Воркосиган и нейният антураж, очевидно беше влязъл в орбита тази сутрин, докато той още спеше.

Първи в предверието влязоха двама оръженосци в кафяво-сребристи униформи. Те първо се поклониха пред появилата се графиня, след това се обърнаха и отдадоха чест на Майлс. Графинята плуваше през тълпата от стражи, секретари, прислужници, сервитьори, шофьори, носачи, всякакви подчинени и отново стражи, като прекрасна яхта, разцепваща водите на бурно море, а те се отдръпваха с поклони от пътя й, като вълни, въртейки се в миниатюрни водовъртежи и отминавайки в определеното им направление. Висока, червенокоса, спокойна жена, облечена в нещо кремаво и развяващо се, от което аналогията с кораба беше още по-явствена. Да се каже „добре запазена“ за своеобразната й красота би било несправедливо; в крайна сметка, тя бе бетанка, и със своите шестдесет и няколко години едва беше достигнала средната възраст според стандартите на родната й планета. Секретарят, който вървеше след нея като залепен, беше отпратен настрани с едно махване на ръка веднага щом графиня Воркосиган видя сина си.

— Майлс, скъпи!

Майлс остави чашката си и се поклони над ръката й в опит да й попречи да го прегърне майчински. Тя улови намека и каза само:

— Божичко, колко официално облекло — сутринта, и то в такъв час.

— Тъкмо отивам на работа — поясни Майлс. — Повече или по-малко.

— Разбира се, ти сега подробно ще ми разкажеш за това… — тя го хвана за ръката и го издърпа настрани от пътеката, по която пренасяха пристигащия багаж — картина, която напомняше на Майлс колона от мравки. Те влязоха в съседната стая, предверието на голямата библиотека, а помощниците на графинята продължиха работата си и без нея.

Отдалечавайки Майлс на разстояние една протегната ръка, майка му го огледа внимателно от глава до пети.

— Как си? — Усмивката й не скриваше тревожните нотки в гласа й.

Зададен от нея, такъв въпрос криеше потенциално опасна дълбочина, но Майлс изплува с думите:

— Благодаря, добре.

— Наистина ли? — тихо попита тя.

— Наистина.

— Действително изглеждаш… по-добре, отколкото очаквах. Не толкова приличащ на зомби като в някои от твоите, хм, изключително кратки формални съобщения.

— Аз… имах няколко тежки дни веднага след… нали знаеш. Но го преживях.

— Двамата с баща ти бяхме почти готови да хукнем за вкъщи. На няколко пъти.

— Радвам се, че не сте го направили. Но това не значи, че сега не се радвам да те видя — припряно прибави той.

— Хм. Мислех, че работата е в това, откъде ще задуха вятърът.

— Може би все още щях да си крия главата в задника — унило призна Майлс, — но възникнаха някои събития. Предполагам, че си научила за Саймън?

— Да, но не всичко. Макар че… Алис беше по-изчерпателна от вас двамата — ти и Грегор. Как е той?

— Нормално. В момента е тук. Спи. Снощи заседавахме до късно. Мисля… че ще е по-добре той сам да ти разкаже за това. Дотолкова, доколкото може. — Той предвидливо добави: — Физически се е възстановил, но е малко… е, боя се, че сега е далеч по-разсеян от онзи Саймън, с когото си свикнала. Ще разбереш, когато поговориш с него.

— Ясно. — Майка му леко се намръщи. — Веднага щом мога. След час имам делова закуска с Алис. Изгарям от нетърпение да се запозная с Лайза.

— Е, успя ли да успокоиш родителите й? Лейди Алис каза, че тя не е успяла да направи това.

— О, Алис беше свършила добра работа по подготовка на почвата. Разбира се, чувствата на родителите на Лайза не са еднозначни. Като представители на онези Тоскана, те, естествено, са във възторг от перспективата да спечелят още по-голямо влияние, както за себе си, така и за компанията си, и, за тяхна чест, изобщо за Комар.

— Тук грешат, ако си мислят така. Грегор твърде съзнателно се отнася към необходимостта да изглежда безпристрастен, за да си позволи да прави прекалено много явни услуги на роднините на жена си.

— Точно това внимателно им го обясних. Те са достатъчно разумни, за щастие. Радостта им е помрачена от искрено безпокойство за безопасността и личното щастие на дъщеря им, макар че също като всички други родители, нямат представа как да го осигурят. — Тя сухо му се усмихна.

Това за него ли се отнасяше? Несъмнено.

— А… как е татко? Как понесе… всичко това? — Майлс неопределено мръдна едното си рамо, загатвайки по този начин за новия си, цивилен живот.

Майка му се прокашля.

— Смесени чувства, нееднозначни реакции. Изпрати по мен всякакви противоречиви уверения, които според мен се свеждат само до едно: имаш неговата подкрепа. Винаги.

— Това го знам. Питах за друго. Беше ли много… разочарован?

Тя на свой ред сви рамене.

— Всички знаем колко много работеше, за да постигнеш онова, което постигна, независимо от неравните шансове.

„Тя избягва отговора, дявол да го вземе.“

— Повече се безпокоеше какво ще стане с теб после, когато останеш без опора под краката си — прибави лейди Воркосиган. После почука с дългия си показалец по златната му верига. — Трябва да отбележа, че това е много находчиво от страна на Грегор. Приятно е да се види, че с възрастта момчето е станало по-ловко.

— Почакай Саймън да ти обясни какъв товар се очаква да нося с тая проклета верига.

Тя вдигна вежди, но не попита нищо. За момент Майлс се замисли за спокойните майчински маниери на графиня Воркосиган и за тяхната разлика с така и нереализираните планове, които лейди Алис градеше против — именно против! — Иван. Общо взето той беше убеден, че спокойното уважение на графинята беше далеч по-страшно от което и да е директно вмешателство. Изведнъж откриваш, че жадуваш да бъдеш достоен за това уважение. Графинята играеше ролята на незаинтересован наблюдател с почти стопроцентова убедителност — стил, който Грегор, без съмнение, бе научил от нея.

В този момент в стаята надникна Мартин, чието изражение при вида на графинята се превърна в благоговеен страх.

— Милорд? Ъ-ъ-ъ, колата ви е готова и изобщо…

Графинята махна с ръка към Майлс, освобождавайки го.

— Щом трябва да тръгваш, върви. Аз ще се заема със Саймън.

— Изглежда, че днес работата ми ще е да размърдам предишното му ведомство. — Ох, как не му харесваше вкуса на тази дума, „предишното“. — Хароче адски се тутка с този проблем. Макар да не мога да обвинявам ИмпСи, че отказва да действа преди да получи достатъчно информация.

— А защо не? Преди са го правили, и то доста често.

— Брей. Не ехидствайте, милейди майко. — Майлс се поклони съвсем по ворски.

— Радвам се, че те заварих тук — извика след него тя.

— А къде другаде да бъда?

Лейди Воркосиган се поколеба, после кисело призна:

— Хванах се на бас с Арал, че ще предпочетеш дребния адмирал.