Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (19)

ГЛАВА 19

На следващия ден Майлс без желание, но решително седна пред комуникационния си пулт, свърза се с отделението за лечение на ветерани в Имперската военна болница и си определи час за предварителен преглед с цел диагностика на причините за припадъците му. Военната болница беше най-логичното място, тъй като там имаха толкова опит с криосъживяването, колкото и останалите бараярски лекари, но освен това разполагаха с непосредствен и приоритетен достъп до всичките му медицински данни, секретни или не. Само бележките на корабната лекарка от „Дендарии“ можеха да им спестят седмици повторни изследвания. Рано или късно Иван щеше да си спомни заплахата си да го замъкне в клиника по негов избор или още по-лошо, да се оплаче от разтакаването му на Грегор.

„Задачата е изпълнена.“ Майлс въздъхна, отдръпна се от ком-пулта и стана, за да се отправи в безцелно блуждаене по кънтящите коридори и стаи на дома Воркосиган. Не че му липсваше компанията на Иван, просто… липсваше му компания. Дори тази на Иван. Замъкът Воркосиган не бе построен, за да е толкова пуст. Той определено е създаден, за да приютява между стените си целодневно бучащ цирк, включващ охранители и слуги, прислужнички, коняри и градинари, бързащи куриери, гости-вори с тяхната свита, деца… и сменящите се един след друг графове Воркосиган в ролята на инспектори на манежа: именно онази ос, около която се върти това пъстро колело. Графове и графини Воркосиган. Светските приеми, помисли си Майлс, бяха достигнали своя апогей по времето на прадядо му, точно преди Периода на Изолация. Той постоя до прозореца, гледащ към полукръглата площадка пред къщата и си представи как там са спирали коне и карети, как от тях слизат — или се спешават — офицери и дами, как проблясват остриетата и се диплят роклите.

С дендарийските наемници беше нещо подобно — поне в смисъл на бучащ цирк. Интересно, дали дендарийският флот ще надживее своя основател поне с толкова, с колкото замъкът Воркосиган е надживял първия граф, живял преди единайсет поколения? И дали толкова често ще се руши и изгражда отново? Странно е като си помислиш, че си успял да създадеш нещо толкова органично и живо, че то ще успее да живее и в твое отсъствие, без твоите побутвания и подритвания… точно както живее дете, без по-нататъшни съзнателни усилия от страна на родителите му.

Куин, без съмнение, е достоен приемник. Майлс трябва да отхвърли всички увещания за завръщането му при дендарийците и просто да я повиши до адмирал — и точка. Или сега назначаването на личния състав е в ръцете на Хароче? Майлс би се доверил на Илян да работи с Куин. Но дали Хароче притежава необходимите за това интуиция и въображение? Майлс въздъхна притеснено.

Поклонението му го отведе до редицата стаи на втория етаж, откъдето най-добре се виждаше градината зад замъка. Тук се разполагаше неговият великолепен дядо — в последните години от живота си. След смъртта на стария граф бащата и майката на Майлс предпочетоха да не се местят в тези стаи, а си запазиха предишните, също обширни, които се намираха на следващия етаж. Стаите на стареца бяха ремонтирани и превърнати в нещо като стаи за гости от императорска класа: спалня, отделна баня, гостна и кабинет. Дори на Иван, голям ценител на комфорта, не му достигна наглост да поиска за себе си тези елегантно обзаведени помещения по време на неотдавнашното и непродължително пребиваване тук. Той зае малката спалня, която се намираше до стаята на Майлс — макар че, може би, за да му е по-удобно да не изпуска от поглед своя чудат братовчед.

Майлс огледа мълчаливите покои и в този момент го озари вдъхновение.

* * *

— Отвличане? — измърмори генерал Хароче на следващата сутрин, докато гледаше Майлс над Иляновския ком-пулт.

Майлс безгрижно се усмихна.

— Нищо подобно. Покана. Каня Илян, за времето на неговото възстановяване, да се наслади на гостоприемството на замъка Воркосиган, която му отправям от името на баща си, когото в момента замествам.

— Екипът на адмирал Авакли все още не е изключил възможността за саботаж, макар че самият аз съм склонен да дам естествено обяснение на повредата. Но, отчитайки тази неопределеност, дали замъкът Воркосиган е достатъчно сигурен? В сравнение с щаба на ИмпСи?

— Ако чипът на Илян е бил обект на диверсия, това спокойно може да се е случило на територията на ИмпСи. В крайна сметка той прекарваше повечето си време там. А и… хм… ако ИмпСи не осигурява безопасността на замъка Воркосиган, това определено ще е изненада за бившия лорд-регент. Аз дори бих го нарекъл сериозен скандал.

Хароче се усмихна — по-точно се озъби.

— Точка за вас, милорд Ревизор. — Той погледна към Руибал, който седеше до Майлс. — А как изглежда това преместване от ваша, медицинска гледна точка, доктор Руибал? Като добра или лоша идея?

— Ммм… Предполагам, по-скоро добра, отколкото лоша — отвърна ниският пълничък невролог. — Физически Илян е готов да се завърне към нормален обикновен живот. Все още не може да става и дума за работа, разбира се. По-голямото разстояние между него и кабинета му може да ни помогне да избегнем много спорове на тази тема.

Хароче повдигна вежди. Очевидно изобщо не беше допускал възможността за подобни усложнения.

— Нека си вземе отпуск по болест — добави Руибал, — да си почине, да се поотпусне, да почете нещо или да се занимава с нещо друго… с всичко, което ще възпрепятства възникването на нови проблеми. Нищо не ми пречи да провеждам ежедневния медицински преглед и там.

— Нови проблеми ли? — Майлс забеляза какви думи избра да използва Руибал. — Какви са сегашните му проблеми? Възстановява ли се?

— Ами, физически е добре, макар и разбираемо уморен. Двигателните му рефлекси са нормални. Но краткотрайните му спомени, откровено казано, в момента не стават за нищо. Резултатите от когнитивните му тестове, които изискват точно такъв вид памет, са далеч под нормите. Разбира се, предишната му норма беше изключителна. Още е твърде рано да се каже дали завинаги ще остане в това състояние, или с времето мозъкът му ще се приспособи към промяната. Или дали няма да се наложи някаква медицинска интервенция. Или — Боже, опази — каква форма ще възприеме тя. Предписвам му няколко седмици почивка и разнообразни занимания, после ще видим.

С това Руибал печелеше време, за да обмисли възможните решения.

— Звучи ми разумно — каза Майлс.

Хароче кимна съгласно.

— Какво пък, отговаряте за него с главата си, лорд Воркосиган.

* * *

След още един разговор лично с Авакли в лабораторията му Майлс отиде в клиниката на ИмпСи, за да предаде поканата на Илян. Там откри неочакван съюзник за самоналожената си кампания по убеждаване в лицето на лейди Алис, която отново бе наминала да посети Илян. Както обикновено, тя беше безупречно облечена, днес в нещо тъмночервено и ворски женствено, с други думи — скъпо.

— Но това е великолепна идея — възкликна тя, когато Илян колебливо започна да възразява. — Много мило от твоя страна, Майлс. Корделия би го одобрила.

— Смятате ли? — попита Илян.

— Да, несъмнено.

— И в онези апартаменти има прозорци — вежливо отбеляза Майлс. — Ужасно много прозорци. Това винаги най-много ми е липсвало, когато съм засядал тук.

Саймън плъзна поглед по голите стени на стаята.

— Прозорци, а? Е, те не са непременно преимущество. Ти пострада точно когато Евън Ворхалас изстреля газова граната през прозореца в спалнята на родителите ти. Спомням си оная нощ… — Ръката му потръпна и той се намръщи. — Като насън.

Това се беше случило преди тридесет години.

— Точно затова оттогава всички прозорци в замъка Воркосиган са със силови полета — отговори Майлс. — Няма проблем. В момента там е съвсем спокойно, обаче имам нова готвачка.

— Иван ми спомена за нея — призна Илян. — Много подробно.

— Да — каза лейди Алис и на финото й лице се плъзна леко замислено изражение. Дали не съжаляваше, че предишните дни на набези в съседните имения за коне, добитък и крепостни завинаги са останали в миналото? — И на хората ще е много по-удобно — в пряк и преносен смисъл — да те посещават там, отколкото на това ужасно потискащо място, Саймън.

— Хм — измърмори Илян със замислен вид, отправяйки й къса усмивка. — Това е вярно. Е, какво пък, Майлс… добре. Благодаря ти, приемам.

— Отлично — рече лейди Алис. — Имате ли нужда от помощ? Искате ли да използвате моята кола?

— Собствената ми кола и шофьор стоят отвън — каза Майлс. — Смятам, че ще се оправим и сами.

— В такъв случай ще се видим там. Сигурна съм, че не си помислил за всичко, Майлс. Мъжете никога не се сещат за всичко. — Тя решително кимна, изправи се и излезе.

— Какво ли смята да достави в замъка Воркосиган, което вече го няма там? — поинтересува се леко сащисания Илян.

— Цветя? — предположи Майлс. — Танцуващи прислужнички? — „Хм… сапун и хавлии?“ Лейди Алис имаше право — не се бе сетил за всичко.

— Нямам търпение да разбера.

— Е, каквото и да е имала предвид, убеден съм, че ще е направено както трябва.

— Човек винаги може да разчита на нея за това — съгласи се Илян. — Надеждна жена. — Изглежда Илян, — за разлика от някои мъже от неговото поколение, които Майлс познаваше лично, — не намираше това словосъчетание за противоречиво. Той се поколеба и с присвити очи се вгледа в него. — Струва ми се, че си спомням… тя беше тук. В някои доста неприятни моменти.

— Да, беше. Тя си е такава.

— Не може да бъде другояче, щом това е лейди Алис. — Илян огледа миниатюрната стая, сякаш я виждаше за пръв път през последните няколко седмици. — Твоята уважаема леля е права. Това място наистина е мрачно.

— Тогава да се махаме оттук.

* * *

Мартин бързо ги достави обратно в замъка Воркосиган в старомодния разкош на старата бронирана лимузина. Придружиха Илян до новото му жилище и завариха там лейди Алис да дава заповеди на група чистачи, които тъкмо привършваха работа. Имаше цветя, сапун, хавлиени кърпи, дори бяха постлани чисти чаршафи. Ако някога изпълнеше заканата си да превърне имението в хотел, Майлс знаеше кого ще назначи за генерален управител. Мартин изгуби цели пет минути, докато нареди оскъдните вещи на Илян по новите им места, след което лейди Алис го отпрати в кухнята.

Леката неловкост, изпитвана от Илян поради фактът, че така се грижат за него, изчезна с връщането на Мартин, който тикаше пред себе си сервитьорска количка, натоварена с цяла планина закуски а-ла Мама Кости. Той нареди угощението на масата в дневната, до прозореца, който гледаше към задната градина. И тук се усещаше пръстът на лейди Алис — най-после, изглежда, бяха открити всички необходими подноси, съдове и прибори, при това се използваха по предназначение. След чая със сметана, малки сандвичи, пълнени яйца, кюфтенца в сос от сливи, прословутия прасковен сладкиш, десертно вино и някакви страхотни шоколадови неща, чието име Майлс не знаеше, но които предизвикваха истински ядрен взрив в устата, — всички се отпуснаха.

Когато всички, вече приключили с чая, мълчаливо медитираха, Майлс най-после посмя да зададе въпроса, който отдавна го измъчваше.

— Е, Саймън, как е? Какво си спомняш от последните няколко седмици и хм… отпреди? — „Какво сме направили с теб?“

Илян, потънал наполовина в меките възглавнички на креслото, в което се беше облегнал, сбърчи лице.

— Последните няколко седмици са ми доста разпокъсани. Преди това… пак само откъси. — Ръката му отново потръпна. — Сякаш човек, който винаги е имал отлично зрение, си е сложил стъклен шлем, покрит с кал и тиня. Само че… не мога да го сваля. Не мога да го счупя. Не мога да дишам.

— Но ти ми изглеждаш… не знам, като че ли се владееш — каза Майлс. — Не прилича на моята криоамнезия. Тогава не знаех кой съм… по дяволите, не познах дори Куин! — „Господи, как ми липсва Куин!“

— Да, така е. Ти си преживял нещо… много по-ужасно, предполагам. — Илян мрачно се усмихна. — Сега започвам да го разбирам.

— Не знам дали е било по-ужасно. Знам обаче, че беше мъчително. — „Малко подценяване.“

— Аз, изглежда, съм способен да разпознавам нещата, които съм знаел преди — въздъхна Саймън. — Просто не си ги спомням точно. Нищо не ми се появява в главата, там просто няма нищо. — Този път ръката му се сви в юмрук; той се надигна.

Лейди Алис моментално реагира на внезапното напрежение на Илян.

— Миналото наистина е като сън — успокоително отбеляза тя. — Повечето хора си го спомнят именно така. Сигурно ще можеш да си спомниш своята младост, преди старият Ецар да заповяда да ти имплантира чипа. Ако си спомняш всичко останало по същия начин, то това е съвсем нормално.

— Нормално за вас.

— Ммм. — Тя се намръщи и допи чая си, сякаш за да скрие факта, че няма какво да му отговори.

— Зададох ти този въпрос поради съвсем конкретна причина — продължи Майлс. — Не съм сигурен дали някой ти го е обяснил, но Грегор ме назначи за временен Имперски Ревизор по твоя случай.

— Да, и аз се чудех как е уредил повишението ти.

— Разбираш ли, трябваше ни някой, който да стои по-високо от ИмпСи, а никой друг, освен Ревизор, не би могъл да бъде такъв. Когато екипът на адмирал Авакли приключи с изучаването на чипа, възнамерявам да представя на императора истински ревизорски доклад. Ако стигнат до заключението, че причината е естествена, е, с това ще приключи всичко. Но ако не… Исках да знам дали ще успееш да си спомниш нещо, — някакъв момент или събитие, — което може да е свързано с някаква биологична диверсия.

Илян разпери ръце и бавно обхвана с тях главата си в жест на разочарование.

— Ако чипът още беше в главата ми… и ми беше задал времевия интервал… щях да съм в състояние да прегледам всяка секунда от живота си. До последната подробност. Щеше да отнеме време, но щях да го направя. Щях да хвана копелето, колкото и скрито да са ме подвели… Ако наистина е било саботаж, тогава много внимателно са унищожили всички улики срещу себе си.

— М-м. — Майлс се облегна на стола си, разочарован, но не и учуден. Наля си половин чашка чай и реши да се откажи от намеренията да дояде последното парче прасковен сладкиш, лежащо самотно и изоставено на покритата с трохи салфетка. Майлс усещаше, че ако продължи да притиска Илян, щеше да го разстрои още повече. Засега това беше безпереспективно занимание; време е за смяна на темата. — Е, лельо Алис, как вървят приготовленията за годежната церемония на Грегор?

— О! — Тя го награди за прямотата с признателен поглед. — Много добре, дори като вземем предвид всички обстоятелства.

— Кой отговаря за безопасността? — попита Илян. — Нали Хароче не се е заел сам с това?

— Не. Натоварил е с тази задача полковник лорд Вортала Младши.

— А-а. Отличен избор. — Илян видимо се отпусна и започна да върти празната си чаша.

— Да — каза Алис. — Вортала знае как се правят тези неща. Официалното съобщение и церемонията ще са в резиденцията, разбира се. Опитах се да помогна на Лайза с традиционната бараярска рокля, макар че все още се колебаем дали за годежа няма да е по-подходящ комарският стил. Но на самата сватба, невестата ще трябва да е с бараярска рокля, разбира се… — Тя набра инерция и се зае пространно да разсъждава за — както мислено го определи Майлс — социално-техническите аспекти на работата си. Темата бе успокояваща и приятна и двамата с Илян окуражаваха лейди Алис с насочващи въпроси.

След като Мартин разчисти съдовете, Майлс предложи да поиграят на карти, за да „убиели времето“. Разбира се, целта всъщност беше да направи скрита проверка на неврологичните функции на Илян, което не убягна на шефа на ИмпСи. Но той прие.

Звездният тарок „точка отгоре“ беше сравнително сложна игра, която изискваше умението да следиш какви карти са излязли, какви държат противниците ти и какви, може би, ще излязат. Никога през живота си Майлс не беше виждал някой да печели срещу Илян няколко партии подред, освен при страхотен късмет при раздаването. След шест раздавания Майлс и лейди Алис си бяха поделили точките, а Саймън се извини под предлог, че е уморен. Майлс веднага отстъпи. Илян наистина изглеждаше измъчен, чертите на лицето му се бяха изострили, по него личеше безпокойство. Но Майлс не смяташе, че умората е истинската причина за отказа на Илян да играе. Руибал не беше преувеличил. Илян практически нямаше краткотрайна памет и способност да преценява детайлите. Той можеше да поддържа обикновен разговор, където една забележка в плавна последователност водеше след себе си друга, но…

— Е, какво мислиш за избора на Хароче за шеф на безопасността на императорската сватба? — небрежно подхвърли Майлс, без връзка с предишната реплика.

— Кого е избрал? — попита Илян.

— Ти кого щеше да назначиш?

— Полковник Вортала. Той познава столицата по-добре от всичките ми хора.

— Съгласен съм с теб — рече Майлс. Алис, която тъкмо се надигаше, за да си тръгне, потръпна. Илян внезапно се намръщи и присви очи, но не каза нищо повече. Леко предизвикателно той махна на Майлс да остане на мястото си и с педантична галантност отиде сам да изпрати лейди Алис до колата й.

Майлс стана и се протегна. Беше уморен повече, отколкото бе нормално за свършеното през деня.

„Това ще е доста странно.“

* * *

Двамата бързо свикнаха с новото ежедневие в замъка Воркосиган. Ставаха, когато поискат, и обикновено не се засичаха в кухнята сутрин, макар че се срещаха по-официално на обяд и на вечеря. Майлс всеки ден ходеше в Имперската военна болница, огромен медицински комплекс от другата страна на реката, която разделяше Стария град на две части. Първия ден го накараха да чака в коридора като всеки друг ветеран, нуждаещ се от медицинска помощ, но той сякаш случайно спомена за новия си статус на изпълняващ длъжността Имперски Ревизор и това не се повтори. Какво пък, все трябваше да има някаква полза от шоколадената верига на Грегор.

На втората вечер дойде Дъв Галени. Преместването на Илян в някогашните стаи на графа, изглежда, изненада комареца; той се опита да отклони предложението да остане на вечеря, но Майлс не му позволи. Дъв се държеше сковано и се чувстваше неловко, вечеряйки със страшния си бивш шеф; цялата тази история много го подтиска, помисли си Майлс. Галени дипломатично се преструваше, че не забелязва белите петна в паметта на Илян, и бързо възприе метода на Майлс да намесва в беседата фрази-напомняния, които помагаха на Илян да не губи нишката на разговора, или поне да поддържа илюзия за това.

Лейди Алис ги посещаваше често, както бе обещала, макар че с наближаването на императорския годеж й оставаше все по-малко време. В кабинета й в двореца вече имаше не един, а двама лични секретаря. Отбиваше се и Иван, винаги точно навреме, за да го поканят на обяд или вечеря. Появиха се петима-шестима стари военни другари на Илян, които също усвоиха навика да пристигат около времето за чай. Сред тях беше Гай Алегре, шеф на комарския отдел в ИмпСи, който за щастие имаше благоразумието да не позволява на Илян да разговаря за работа.

Охраната на ИмпСи, която присъстваше от вежливост в замъка на липсващия вицекрал на Сергияр, се увеличи от един човек до по-сериозната цифра три. Като неприятен страничен ефект ефрейтор Кости се лиши от персоналния си обяд в отделна опаковка; той обаче посещаваше кухнята след дежурство, затова Майлс реши, че едва ли е заплашен от гладна смърт. Сметките за продукти в замъка Воркосиган ставаха доста впечатляващи, макар че изобщо не можеха да се сравняват със сумите, които са се харчели докато графът беше тук.

Майлс всеки ден се обаждаше на адмирал Авакли, за да научава последните новини за напредъка на екипа му. Забележките на биокибернетика бяха предпазливи, както се полагаше на учен, но Майлс успя да заключи, че имат устойчив прогрес, макар и в посока на отхвърляне на грешните хипотези. Майлс не притискаше Авакли, изисквайки по-изчерпателни заявления. Това беше именно такъв случай, в който не трябваше да допускат грешки от бързане, както по отношение на отговора „да“, така и на „не“. А и нямаше смисъл да бързат. Стореното беше сторено и нито Майлс, нито Авакли, нито който и да било друг можеше да го поправи.

* * *

Медицинският пробив, който очакваше Майлс, дойде на шестия ден, но не от екипа на адмирала. Криологът и неврологът от Имперската военна болница, които заедно се занимаваха с неговия случай, най-после успяха да предизвикат пристъп в лабораторни условия.

Майлс се свести от до болка познатите пъстри фойерверки, следвани от мрак, и установи, че все още лежи на масата за прегледи; главата му беше фиксирана в скенер с размерите на половин стая, а тялото му беше оплетено с проводници. Трима разтревожени медицински техници стояха около него — вероятно ги бяха поставили там, за да не му позволят да падне по време на конвулсиите, но далеч по-вероятно — да следят за правилната регулировка на мониторите. Полковник доктор Ченко, неврологът, и капитан доктор Д’Гайс, криологът, енергично подскачаха насам-натам, смееха се и си сочеха разни данни на мониторите. Това определено беше най-доброто зрелище откакто на панаира в Хасадар бяха докарали дресирана мечка, караща колело, която изплаши всички коне. Майлс изстена, но и това не му осигури незабавно внимание от тяхна страна; мониторите очевидно бяха много по-интересни.

Докторите така и не заговориха с него, като вместо това си говореха един на друг. Тогава Майлс се облече и отиде да ги изчака в кабинета на доктор Ченко. Този път дори постът му на Имперски Ревизор не ги накара да побързат. Най-накрая се появи Ченко, енергичен и атлетичен мъж на средна възраст, който приличаше на ходеща реклама на лекарската професия. Той носеше няколко инфодиска и първоначалната му радостна възбуда беше отстъпила място на обикновено самодоволство.

— Знаем какво става с вас, лорд Воркосиган — заяви той, когато се настани зад комуникационния пулт. — Както предполагахме, механизмът на вашите пристъпи е уникален. Но вече го установихме!

— Чудесно — безизразно отвърна Майлс. — И какъв е точно?

Необезпокоен от тона му, лекарят пъхна един от инфодисковете в ком-пулта и включи холодисплея да илюстрира думите му.

— Очевидно след криосъживяването мозъкът ви е започнал да произвежда необичайно голямо количество невротрансмитери^[1]. С времето те се натрупват в невралните си резервоари и направо ги запушват, както виждате на тази графика. За сравнение, ето ви още една картина — това тук е нормален резервоар, нали забелязвате разликата? В даден момент се случва нещо, което предизвиква извънредно голяма мозъчна активност — стрес или някаква възбуда, да речем — и резервоарите каскадно изпразват съдържанието си, всички наведнъж. Виждате ли пикът на тази графика, ето тук? Това временно парализира нормалните ви нервни функции, и, между другото, обяснява халюцинаторните ефекти, за които ни разказахте. След минута-две невротрансмитерните ви резервоари се изпразват до нормално равнище — всъщност, даже под нормалното. Оттук и няколкото минути безсъзнание. После равновесието се възстановява и вие идвате в съзнание, макар и малко изтощен. И цикълът започва отново. Това е чисто биохимична, а не фазоелектрическа форма на епилепсия. Много интересна и уникална. Доктор Д’Гайс иска да я опише в статия за медицинското списание на Военната болница — разбира се, анонимността ви като пациент е гарантирана.

Майлс мълчаливо осмисли новината за бъдещото си място в медицинската история.

— И така, — каза той накрая, — какво можете да направите по въпроса?

— М-м… Причината за ставащото не е локализирана, а обхваща големи части от мозъка ви. Макар че, — навярно, за щастие, — е съсредоточена по-скоро във фронталните лобове, а не в ствола, затова и пристъпите не могат да ви убият на място. Съмнявам се, че хирургическата намеса ще даде резултат.

„Хей, никой няма да ми рови в мозъка!“

— Радвам се да го чуя. И на какво лечение подлежи това?

— А-а. — Доктор Ченко се поколеба. На практика просто замълча. — А! Хм… — добави той след няколко секунди.

Майлс чакаше, стараейки се да опази крехкото си търпение. Творческият потенциал на Ченко като медик нямаше да се подобри, ако Имперският Ревизор му се нахвърлеше през ком-пулта и се опиташе да го удуши. Освен това Майлс не беше сигурен дали Ревизорската му неприкосновеност пред закона важи, ако Ревизорът се опита лично да убие някой.

— Един от начините на лечение на фазоелектрическата епилепсия — обади се накрая доктор Ченко, — е чрез имплантиране на дестабилизиращ чип в мозъка на пациента. Когато започне пристъпът, биочипът го регистрира и генерира противоположни електрически импулси, разбивайки фазата на мозъчната вълна чрез обратна връзка. Един вид, вълнопоглъщател наобратно. Разбира се, това не лекува, но облекчава основните симптоми.

— Аз… не съм съвсем сигурен, че вярвам на биочиповете — отвърна Майлс. — Особено на невралните.

— Това е много надеждна и отдавна проверена технология — увери го доктор Ченко. — Просто не мисля, че е подходяща за вашия случай.

„Има лекарство, но не можеш да го получиш. Е, да.“

— Тогава какво?

— Двамата с доктор Д’Гайс ще се консултираме по този въпрос. Сега, след като вече разполагаме с ясни данни, с които да работим, смятам, че ще успеем да измислим няколко възможни подхода към решаването на проблема. Тъй като вашият случай е уникален, тези подходи също ще бъдат експериментални. Може би ще се наложи да опитаме няколко варианта преди да установим оптималния.

Доста логично, призна Майлс.

— За дни ли става дума? Или за седмици? За месеци? — „За години?“

— Не, не чак за месеци. Ако това ви успокоява, според мен след днешния припадък в лабораторията трябва да мине известно време, преди химически да се „заредите“ за следващия пристъп. Което, всъщност, ме навежда на мисълта… — На лицето на невролога се появи отсъстващо изражение и той започна да набира някакви бележки на пулта си, спря, след което започна да пише още по-бързо. Данните се сипеха като водопад пред него. Майлс известно време го наблюдаваше, след което стана и тихо, на пръсти, напусна кабинета.

— Утре ще ви се обадя, милорд — припряно извика Ченко след него, докато вратата се затваряше със съскане.

* * *

Влизайки в покритото с черно-бели плочки предверие на замъка Воркосиган, Майлс откри Илян да седи на пейката до витото стълбище. Беше се изкъпал, избръснал, вчесал и носеше пълна парадна униформа с всичките си награди. Майлс преживя ужасни мигове, мислейки си, че: а) Илян се е объркал и мисли, че отива на доклад при императора или б) Майлс се е объркал и Илян наистина отива на доклад при императора.

— Какво става, Саймън? — с престорена небрежност в гласа попита той.

— А, ето те и тебе, Майлс! Къде, каза, че отиваш? А, във Военната болница, ето къде. Извинявай. Да. Лейди Алис ме помоли да я придружа на концерт, на който ще ходи тази вечер.

— На концерт ли? Не знаех, че обичаш концерти. Къде?

— В концертната зала на Ворбар-Султана. Не знам дали обичам концерти или не. Въпреки че много пъти съм охранявал сградата, когато Грегор е бил там, никога не съм имал възможност да седна и да слушам музиката. Може би най-после ще открия защо такива красиви хора като леля ти ходят на концерти.

— За да се поперчат пред другите, предполагам — отвърна Майлс. — Макар че това навярно не е единствената причина, поради която местата там се запазват за две години напред. Явно столичната концертна зала е най-добрата на Бараяр.

Концерт. Колко неочаквано. Първата публична поява на Илян след инцидента определено щеше да окаже интересен ефект върху столичната фабрика за слухове. Илян, след като се беше привел в ред и започнал да играе ролята на имперски офицер, изглеждаше толкова проницателен, колкото беше преди. Белегът на главата му беше почти заздравял и когато вчешеше отгоре оредяващата си коса, изобщо не се забелязваше, освен ако човек не го търсеше специално. Околните дори нямаше да разберат, че тази нова смътна неувереност в очите на Илян се различава от предишния му разсеяно затворен вид, който придобиваше когато търсеше информация в чипа. Но ако наистина се касаеше за саботаж, някаква атака… дали нападателят щеше да опита отново? Майлс можеше да допусне, че страдащият от депресия Илян ще стане съблазнителна мишена за убийците, но изглеждаше нечестно, че за компания на жертвата можеше да се окаже единствената леля на Майлс.

— Хм… и какви мерки за безопасност си предприел, Саймън?

— Ами, Майлс… тази вечер това е проблем на ИмпСи. Предпочитам да им го оставя на тях. — На устните му се появи странна усмивка. — А, ето я и нея.

Зад входната врата се дочуха звуците от колата на лейди Алис: виенето на вдигащия се покрив, стъпките на шофьора, после бързите стъпки на самата Алис… Майлс отвори вратата пред усмихнатата си леля. Тази вечер тя беше облякла нещо бежово от плат, който струеше с мек блясък, и много ворско.

— Здравей, Майлс, скъпи! — Минавайки покрай него, тя го потупа по рамото; по-добре така, реши Майлс, отколкото обичайната лелина целувка по бузата. — Саймън!

Илян стана и се наведе над ръката й.

— Милейди.

Какво пък, лейди Алис навярно нямаше да го остави да обикаля насам-натам и да се изгуби. Майлс се отдръпна, позволявайки на леля си да хване и отведе плячката си, която, изглежда, беше доста доволна от това пленяване. За бога, Илян бе негов гостенин, не беше под домашен арест.

— Хм… Бъдете внимателни — извика той след тях.

Саймън безгрижно му махна с ръка, после спря.

— Почакайте. Имаше нещо… забравих.

— Да, Саймън? — търпеливо попита лейди Алис.

— Съобщение за теб, Майлс. Важно. — Той разтри дясното си слепоочие. — Оставих диска със съобщението на пулта ти. Какво ли беше? А, да. От госпожа майка ти. Току-що е напуснала Комар и ще пристигне след пет дни.

Майлс успя да не позволи на неволното „мамка му“ да се измъкне от устата му.

— Така ли? А баща ми не е ли с нея?

— Не, струва ми се.

— Не, не е с нея — вметна лейди Алис. — И аз получих съобщение от Корделия — трябва да ги е пратила едновременно. Ужасно ще се радвам да ми помогне за годежа… е, не точно да ми помогне, нали знаеш колко пасивна става майка ти, когато работата опре до такива социални прояви. Но поне ще мога да разчитам на моралната й подкрепа. И имаме да наваксваме за много неща.

Устните на Илян трепнаха в усмивка.

— Не изглеждаш особено радостен, Майлс.

— О, и аз ще се радвам да я видя, естествено. Но нали знаеш как се опитва по бетански да мери емоционалната ми температура. Като си помисля за цялата тази майчинска загриженост, направо ми идва да си грабна багажа и да избягам.

— М-м… — съчувствено проточи Илян.

— Не бъди дете, Майлс — твърдо го укори лейди Алис.

Шофьорът с безстрастно лице на покерджия вдигна покрива на колата и Илян помогна на Алис и нейната рокля да се разположат удобно вътре. Майлс беше принуден да признае: многото години внимателно наблюдение на ворската класа определено го бяха научили на маниери.

И те заминаха, оставяйки Майлс за пореден път безцелно да обикаля замъка и да си говори сам. Защо самият той не водеше дами на концерти? Какво му пречеше? Е, цялата тази работа с пристъпите, разбира се. И проблемът с Илян, който още не беше решен. Но и едното, и другото очевидно скоро щяха да свършат и тогава? Не, мили Боже, никакви двойни срещи заедно с Иван! Майлс трепна, припомняйки си някои катастрофи с исторически мащаби. Трябваше му нещо ново. Той все още беше заседнал в чистилището, беше пленник на старите си навици. По дяволите, беше прекалено млад за пенсионер! Само Куин да бе тук…

Надяваше се, че тази вечер лейди Алис ще бъде внимателна. Преди няколко дни с Илян бяха излезли на разходка, дискретно следвани от ефрейтор Кости, и Саймън едва не се изгуби на две преки от замъка Воркосиган. Майлс нямаше да е толкова нервен, ако Илян и лейди Алис бяха останали да поиграят на карти — разновидност на мека психологическа терапия, която доктор Руибал бе препоръчал.

Илян и лейди Алис не се появиха до два часа след полунощ, далеч след края на концерта. Майлс посрещна госта си на вратата, чувствайки се в отвратително настроение.

Илян се изненада.

— Здравей, Майлс. Още ли си буден? — Той изглеждаше добре, макар че дрехите му бяха поизмачкани и от него отчетливо миришеше на сложна смес от хубаво вино и парфюм.

— Къде се губиш толкова време? — попита Майлс.

— Толкова време ли?

— Откакто свърши концертът.

— А, поразходихме се. После вечеряхме. Разговаряхме. Нали знаеш.

— Разговаряхте ли?

— Е, говореше лейди Алис. Аз слушах. Открих, че е много успокояващо.

— Играхте ли на карти?

— Не тази вечер. Върви да си лягаш, Майлс. Ужасно ми се спи. — Илян се прозя и се заизкачва по стълбището към стаята си.

— Е, харесват ли ти концертите? — извика след него Майлс.

— Много! — отзова се Илян.

„По дяволите, ние се побъркваме заради тая история с чипа, а той се забавлява!“ Не, не беше честно да обвинява Илян, че отказва, хм, да изпада в униние. Шефът на ИмпСи навярно бе решил, че причините за проблема са естествени и го беше приел за даденост. Или просто беше много по-търпелив и изкусен в лова на ловеца, отколкото Майлс. И това нямаше да е новост.

Във всеки случай, защо Илян да не прекара една нормална вечер някъде навън? Той поне не изпадаше в гърчове пред хора. Майлс изсумтя и си легна, ала не успя да заспи. Предстоеше му мъчително чакане на някаква вест от доктор Ченко.

* * *

Неврологът съсредоточено се наведе към комуникационния си пулт и заговори:

— Ето какво успяхме да постигнем, лорд Воркосиган. Изключихме възможността за чисто медицински подход към проблема, като например използване на препарати, които да забавят производството на невротрансмитери. Ако ставаше въпрос само за едно или няколко разновидности на тези вещества, това щеше да е възможно, но вашият организъм очевидно произвежда десетки и стотици медиатори извън нормата — а може би даже всички налични. Не можем да подтиснем всичките, а дори и да можехме, това само би ограничило честотата на пристъпите, но не би ги прекратило окончателно. Всъщност, след като внимателно анализирахме данните, мисля, че проблемът далеч не е толкова в свръхпроизводството на невротрансмитери, колкото в механизма на молекулярно освобождаване на резервоарите. Другият подход изглежда далеч по-обещаващо. Смятаме, че можем да направим микроскопичен вариант на онзи невронен стимулатор, който използвахме онзи ден в лабораторията, за да предизвикаме пристъпа ви. Той може да бъде имплантиран в черепа ви и ще сигнализира, когато равнището в резервоарите стане опасно високо. Можете да го използвате, за да предизвиквате пристъп по собствено желание, в избрано от вас време и място; така да се каже — безопасно да се разредите. Ако го правите в определена система, припадъците би трябвало да са по-леки и не толкова продължителни.

— Ще мога ли да шофирам? Да пилотирам? — „Да командвам?“

— Ммм… ако равнището на невротрансмитерите се следи и поддържа, не виждам защо не. Ако се получи.

След кратка вътрешна борба — с кого? — Майлс изтърси:

— Бях пенсиониран по болест заради тези пристъпи. Ще мога ли… да се възстановя? Да се върна на работа?

— Да, не можах да разбера… трябвало е да ви пратят във Военната болница преди да ви пенсионират. Хм. Добре. Ако бяхте действащ лейтенант, можехте да подадете молба — или да използвате всички връзки, които имате — да ви прехвърлят на канцеларска работа. Но тъй като вече сте в запаса… определено ще ви трябват повече връзки. — Ченко се усмихна, благоразумно избягвайки да недооценява онзи набор връзки, с които разполага лорд Воркосиган.

— Канцеларска работа. И никакви кораби, нито полево командване?

— Полево командване ли? Мислех, че сте били агент от галактическия отдел на ИмпСи.

— Ъ-ъ… да речем просто, че не съм се озовал в оная криокамера в резултат на инцидент при тренировка. — „Макар че това определено беше поучителен опит.“

— Хм. Е, това определено не е в моята област. ИмпСи си има свои закони и техните лекари ще трябва да решат за какво сте годен. Що се отнася до останалите отдели на Службата, ще ви трябват просто свръхестествени смекчаващи обстоятелства, за да се занимавате с нещо друго освен канцеларска работа.

„Обзалагам се, че бих могъл да ги осигуря.“ Но канцеларската работа не го изкушаваше, тя не заплашваше по-нататъшното съществуване на лорд Воркосиган. Да прекара остатъка от кариерата си като интендант на пералнята или още по-лошо, като метеоофицер в някоя затънтена база, очакващ повишение цяла вечност… Не. Без съмнение накрая щеше да се окаже в удобно малко кабинетче в подземията на ИмпСи, където щеше да анализира данни, събрани от други оперативни агенти на галактичния отдел. Редовно щяха да повишават заплатата му, ала никога нямаше да има стресове, свързани с повишението му до началник-отдел, още по-малко — шеф на ИмпСи. Всяка вечер щеше да се прибира вкъщи, за да спи в собственото си легло — точно като Иван. Да спи сам? Не е задължително.

„Само да не бях фалшифицирал онзи проклет доклад!“

Майлс въздъхна.

— Опасявам се, че всичко това е чисто хипотетично. Що се отнася до идеята за нарочно предизвикваните пристъпи… това не е истинско лечение на проблема, нали?

— Не. Но докато чакате да се появи някой по-умен от мен, който ще се справи с този проблем, това ще ви помогне да контролирате симптомите.

— Да речем, че не се появи по-умен от вас. През целия си живот ли ще трябва да нося този проклет стимулатор?

Ченко сви рамене.

— Честно казано, нямам представа. Вашият случай е уникален в моята практика.

Известно време Майлс стоеше мълчаливо.

— Добре — каза той накрая. — Да опитаме. И да видим какво ще се получи. — Той мимолетно се усмихна на любимия израз на Грегор, като на един вид тайна шега.

— Отлично, милорд. — Неврологът прегледа записките си. — Ще трябва да дойдете пак… ммм… след около седмица. — Той замълча, после вдигна поглед към него. — Простете ми любопитството, милорд… но защо, за бога, един Имперски Ревизор иска да се върне в Службата като обикновен лейтенант от ИмпСи?

„Капитан от ИмпСи. Исках да ме върнат като капитан от ИмпСи.“

— Боя се, че съм само временен Ревизор. Назначението ми ще приключи заедно с разследването.

— Хм, и… що за разследване е това?

— Извънредно деликатно.

— О, разбира се. Моля за извинение.

Майлс прекъсна връзката и се замисли над това, че Ченко беше задал много добър въпрос. И, очевидно, Майлс не разполагаше със също толкова добър отговор.