Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (12)

ГЛАВА 12

След връщането им в езерното имение и скромния обяд, от който Мартин напълно се отказа, Майлс се затвори в стаята с комуникационния пулт и се приготви да посрещне очаквания порой от съобщения, препратени от Ворбар Султана. Поздравленията за рождения му ден напълно отразяваха характера на изпращача си: сериозно и искрено — от Грегор, с оттенък на предпазлива ирония — от Иван. И още няколко послания от малкото познати, които знаеха, че в момента е на Бараяр.

Теснолъчевият видеозапис на Марк, пратен от колонията Бета, беше много… Марковски. Неговата ирония представляваше несръчна, грубовата имитация на Ивановата, но по-нервна и смутена. По известна високопарност в думите, които трябваше да прозвучат лекомислено, Майлс направи извода, че това не е първия вариант на посланието. Когато се замисли, Майлс осъзна, че на брат му навярно за пръв път му се налага да съчинява поздравление за рожден ден. „Продължавай да се опитваш, Марк, и ще се научиш на това, което значи да си човек.“

Но основателното му самодоволство бързо се стопи, когато се сети, че сега трябва да прати отговор. Марк очевидно още не бе научил новината за измененията в статуса му. Как да му го съобщи, по дяволите, така че брат му да не си направи извод, че го обвиняват за станалото? Майлс временно остави този проблем настрана.

Писмото от родителите си той остави за накрая. То дойде излъчено, а не по пощата. Значи, то бе заминало от Сергияр заедно с правителствените данни по теснолъчевата емисия и беше доставено от експресен куриер през точката за топлинен скок, с общо време на пътуване малко повече от денонощие. А доставяните от корабите дискове с писма, както и хората, пътуваха между двете планети почти две седмици. Следователно, в него трябваше да са последните новини и реакцията на родителите му на онези последни новини, които те току-що са получили. Майлс пое дълбоко въздух и пусна записа.

Родителите му седяха далеч от записващото устройство, за да попаднат и двамата в кадър, затова над видеоплочата пред Майлс се появиха две малки усмихващи се фигурки. Граф Арал Воркосиган, набит белокос мъж на около седемдесет години, беше облечен в кафяво-сребристата униформа на Дома Воркосиган. Изглежда, съобщението бе записвано през работното му време. Графинята носеше ежедневен костюм на вор-лейди: зелени сако и пола с точно онази кройка, която винаги беше носила. Нейните тъмночервени коси — точно като гривата на Глупака, само че с повече сиви нишки — беше прихваната над високото й чело и закрепена отзад с елегантен гребен. На ръст беше колкото съпруга си, а сивите й очи лукаво проблясваха.

„Те не знаят. Никой не им е казал.“ Никой от родителите му още не си беше отворил устата, но Майлс вече знаеше това със сигурност — и почувства внезапна слабост.

— Здравей, скъпи — започна майка му. — Поздравяваме те с това, че се добра до трийсетгодишнината си жив.

— Да — прибави графът. — Наистина сме се чудили, и то много пъти, дали ще успееш да направиш това. Но ето, всички доживяхме до този ден. Е, животът ни ощети за някои неща, но след сериозно обмисляне на всички алтернативи се радвам, че всичко е така, както е сега. Може и сега да съм далеч от теб, на Сергияр, но затова пък мога всяка сутрин да се поглеждам в огледалото и да си спомням за теб по всички тези бели коси на главата ми.

— Не е вярно, Майлс — усмихнато възрази графинята. — Той вече побеляваше, когато се запознахме, а тогава беше около четиридесетте. Макар че аз самата нямах бели косми дотогава.

— Липсваш ни — продължи баща му. — Трябва да поискаш следващото ти задание да предполага маршрут през Сергияр — на отиване, на връщане, или и в двете посоки — и да има предвидено поне малко време. Тук стават толкова много неща, важни за бъдещето на Империята! Знам, че ще ти е интересно да видиш едно-друго.

— И ако Саймън не те изпрати през Сергияр, досегашният му живот ще му се стори безгрижен — прибави графинята. — Можеш да му го предадеш като лично моя заплаха. Алис ми каза, че си на Бараяр вече от няколко седмици. Защо още не сме чули нищо от теб? Или толкова сериозно си се отдал на забавления с Иван, че не ти остават десетина минути, за да поговориш с престарелите си родители?

Изглежда, лейди Алис също се беше отказала от ролята на приносител на лоши вести — даже на смегчената версия; а обикновено именно тя беше за графинята главният канал за предаване на информация за всички клюки, имащи отношение към ворското общество във Ворбар Султана или в двора на Грегор.

— Като стана дума за Алис — продължи майка му, — тя ми каза, че Грегор се запознал с Онова Момиче — при което главните букви просто се чуваха в гласа й. Знаеш ли нещо за това? Познаваш ли я? Трябва ли да сме доволни, да се вълнуваме, или нещо друго?

— Женитбата на императора за комарка, — каза граф Воркосиган, някога наричан от политическите си врагове (повечето от които беше надживял) „Касапина на Комар“, — е направо червива от възможни усложнения. Но ако след всички тези години Грегор изпълни дълга си и по някакъв начин ни дари с престолонаследник, ще направя всичко, което ми е по силите, за да подкрепя тази авантюра. И всички ние — всички хора от моето поколение, които влизат в групата на потенциалните наследници, — ще въздъхнем с огромно облекчение. Увери Грегор, че може да разчита на моята подкрепа. Аз вярвам на преценката му. — Лицето на графа стана странно замислено. — Как ти изглежда, мило момиче ли е? Грегор заслужава поне малко лично щастие, като компенсация за всички глупости, които понася заради нас.

— Алис твърди, че е мила — рече графинята, — и аз вярвам на нейната преценка. Макар че не зная дали младата дама напълно осъзнава в какво се забърква. Моля те, Майлс, увери доктор Тоскана, че може да разчита на моята подкрепа, каквото и решение да вземе.

— Разбира се, че ще се съгласи, ако Грегор й предложи да се омъжи за него — каза графът.

— Само ако любовта така е преобърнала живота й с главата надолу, че е изгубила всякакъв инстинкт за самосъхранение — отвърна графинята. — Повярвай ми, трябва да си си изгубил ума, за да се омъжиш за бараярски вор. Да се надяваме, че именно това се е случило с нея. — Родителите му размениха странни усмивки.

— Хм, я да видим — продължи графът. — Какво сме правили ние на трийсет години? Можеш ли да си спомняш толкова далечни събития, Корделия?

— Съвсем смътно. Тогава бях в Бетанския астрономически проект и провалих първата си възможност да ме повишат в капитан. Впрочем, през следващата година шансът ми се предостави наново и бъди сигурен, че се хванах за него и с двете си ръце. Ако не беше той, никога нямаше да срещна Арал там, където го срещнах, и ти нямаше да съществуваш, Майлс, така че сега за нищо на света не бих искала да променя миналото.

— Аз станах капитан на двайсет и осем — самодоволно си спомни графът. Графинята му направи гримаса. — Службата на корабите ми харесваше. Успях да се спася от канцеларска работа още четири-пет години, докато Ецар и умниците в Генералния щаб не започнаха да планират анексирането на Комар. — Лицето му отново стана сериозно. — Пожелай успех на Грегор от мое име. Надявам се, че ще успее там… където аз не успях така, както ми се искаше. Благодаря на Бога за новото поколение и за възможността да започнем всичко на чисто. — Двамата с графинята се спогледаха и той довърши: — Доскоро, момче. Обади ни се, по дяволите.

— Пази се, чуваш ли? — прибави майка му. — И ни се обади, по дяволите.

Силуетите им избледняха и изчезнаха от екрана.

Майлс въздъхна. „Не мога повече да отлагам това, наистина не мога.“

* * *

Майлс успя да отложи това с още един ден, като на следващата сутрин накара Мартин да го откара обратно във Ворбар Султана. Мама Кости му поднесе обяд в разкошното уединение на Жълтия салон. Тя очевидно полагаше много усилия да направи това по всички правила; може би се готвеше за този изпит по пригодност за новата си работа с помощта на ръководства по етикет или чрез съветите на другите ворски прислужници в района. Майлс покорно ядеше, подтискайки нетърпимото си желание да награби всичките чинии и да се присъедини към Мартин и майка му в кухнята. Някои страни от ролята на ворски лорд му се струваха невероятно идиотски.

След обяда той се отправи към стаята си, за да се заеме най-сетне със задачата да съчини отговор до родителите си. Тъкмо беше записал и изтрил три варианта — първият се оказа прекалено мрачен, вторият прекалено лекомислен, а третият прекалено изобилстваше от грозни сарказми — когато опитите му бяха прекъснати от сигнала за повикване. Майлс се зарадва на прекъсването, макар че над видеоплочата се появи братовчед му. Иван бе униформен, явно се обаждаше през обедната си почивка.

— А, върнал си се. Отлично — започна той. Това „отлично“ прозвуча съвсем искрено, явно предполагайки повече от един смисъл. — Вярвам, че след кратката почивка сред хълмовете се чувстваш по-добре, нали?

— В известен смисъл — предпазливо отвърна Майлс. Как Иван толкова скоро бе научил, че е в града?

— Отлично — повтори братовчед му. — Виж сега, чудех се дали си предприел нещо по въпроса с лечението си? Ходи ли на лекар?

— Още не.

— Поне записа ли си приемен час?

— Не.

— Хм. Майка ме питаше. Изглежда, нея я е питал Грегор. Познай кой стои най-отдолу в тази йерархия от командири и на кого е възложено да предприеме нещо! Казах й, че според мен още нищо не си предприел, но сега те питам: защо?

— Ами… — Майлс сви рамене. — Няма никаква причина да бързам. Не ме изхвърлиха от ИмпСи заради припадъците, а защото фалшифицирах доклада си. Нито повече, нито по-малко. Така че даже докторите да могат да направят нещо, та утре да се върна в превъзходно, гарантирано работно състояние, — а ако можеха, то моят дендарийски хирург отдавна щеше да го направи, — то това… няма да промени нищо. — „Илян няма да ме приеме обратно. Не може. Проблемът е в проклетите му принципи, а Илян е най-принципния човек на света, когото познавам.“

— Чудех се… дали е защото не искаш да идеш във Военната болница — продължи Иван. — Ако не искаш да си имаш работа с военните лекари, напълно те разбирам. Мисля… че е глупаво от твоя страна, но те разбирам. Затова намерих три цивилни клиники, които се специализират в криосъживяване, и изглежда имат добра репутация. Едната е във Ворбар Султана, другата е в Уейеновия в областта Вордариан, а третата е на Комар, ако смяташ, че близостта до галактическата медицина е преимущество, което ще компенсира враждебното отношение което предизвиква твоята фамилия на тази планета. Искаш ли да те запиша за прием в някоя от тях?

Майлс си помисли, че можеше да познае имената и на трите клиники на базата на предишните си проучвания.

— Не. Благодаря.

Иван се облегна назад, а устните му озадачено се изкривиха.

— Знаеш ли… тогава си мислех, че това ще е първото нещо, което ще направиш, след като малката ледена баня те извади от мъглата. Че ще скочиш, ще се впуснеш и ще побегнеш, както винаги. Никога не съм те виждал, като се изправиш пред някаква непреодолима стена, да не се опиташ да я прескочиш, заобиколиш, подкопаеш или взривиш. Или просто да си блъскаш главата в нея, докато тя не рухне. И тогава ще ме изпратят да тичам след теб. Отново.

— Къде да бягам, Иване?

Братовчед му се намръщи.

— Обратно при „Дендарии“, разбира се.

— Знаеш, че не мога да го направя. Без официалния си пост в ИмпСи, без дадените ми от императора необходими пълномощия, аз, като командващ дендарийците, ставам ворски лорд, — наследник на граф, за Бога, — който притежава лична армия. Това е държавна измяна, Иване; измяна, която се наказва със смърт! Веднъж вече сме минавали през всичко това. Ако бях избягал, никога повече нямаше да мога да се завърна. Дадох дума на Грегор, че няма да го направя.

— Нима? — изви вежди Иван. — Ако не се върнеш, на кого ще му трябва думата ти на Воркосиган?

Майлс замълча. Така-така… Значи в крайна сметка смисълът на присъствието на Иван не се бе свеждало само до бдението край леглото на смъртно болен. А и да го пази да не избяга.

— Бях готов да се обзаложа, че ще се чупиш — продължи братовчед му, — стига да имаше някой с достатъчно голям достъп до тази секретна информация, с когото да се басирам. Освен Галени, разбира се, обаче той не е от тези, които си падат по хазарта. Затова си правех оглушки досега, въпреки че Грегор и майка непрекъснато настояват да те накарам да се лекуваш. Защо да си правя труда? Между другото, радвам се че загубих този бас. И така, кога ще се уговориш да те приемат?

— Скоро.

— Прекалено мъгляв отговор — отклони този вариант Иван. — Искам да ми кажеш нещо конкретно, например: „Днес“. Или може би: „Утре до обяд“.

Иван нямаше да го остави на мира, докато не получеше отговор, който ще го задоволи.

— Ъ-ъ… до края на седмицата — измърмори Майлс.

— Добре — кротко кимна братовчед му. — В края на седмицата отново ще проверя и се надявам да чуя всички подробности. Чао… засега. — И прекъсна връзката.

Майлс седеше, втренчен в празната видеоплоча. Иван имаше право. Не беше предприел нищо за лечението си, откакто го бяха пенсионирали. Изгонили. Защо сега, когато е свободен от сковаващата го нужда да пази лечението в тайна от ИмпСи, не бе посветил цялото си време на припадъците, атакувайки проблема както винаги? Или, в краен случай, защо не беше отмъкнал за този проблем някой нещастен медик, както някога беше отмъкнал дендарийците, за да постигне успех в собствените си цели?

„За да спечеля време.“

Той чувстваше, че отговорът е правилен, само че този отговор го приведе в още по-силно недоумение. „Време за какво?“

Докато оставаше в организирания от самия него отпуск по болест, Майлс можеше честно да избегне срещата лице в лице с някои твърде неприятни реалности. Като например новината, че припадъците му са неизлечими и че надеждата е умряла окончателно и завинаги: този труп не подлежеше на криосъживяване, можеше само да бъде погребан и да изгние.

„Ами? Нима?“

Или… може би той просто се бои, че главата му може да се поправи — и тогава той логично ще бъде принуден да грабне дендарийците и да се впусне да бяга? Назад към истинския живот, онзи, който се намира много далеч оттук, в проблясващата галактична нощ, далеч от дребните грижи на всички тези планетници. Назад към геройството като начин на живот.

„Но по-изплашен.“

Да не би да е загубил смелостта си след тази тягостна история с иглогранатата? В паметта му като светкавица проблесна отчетлива картина: как той под странен ъгъл вижда гръдния си кош, взривяващ се в мъгла от алени пръски, и с нищо несравнимата болка, и отчаянието, което не можеше да се изкаже с думи. А в това, да се връща обратно към живота, също нямаше нищо приятно. Тази болка продължаваше вече седмици и от нея нямаше отърваване. Да облече отново екипировката, за да излезе с отряда навън и да се отправи към Ворберг, беше достатъчно тежко, спор нямаше, но преди припадъка той се справяше отлично.

Така… нима всичко това, от начало до край, от припадъка до подправянето на рапорта е било някакъв хитър танц, за да избегне необходимостта някога отново да гледа игломета откъм дулото, без при това да произнася на глас думите: „Аз се отказвам.“

По дяволите, разбира се, че се страхуваше! Трябва да си абсолютен кретен, за да не се страхуваш. Всеки би се страхувал, а той вече е бил мъртъв. И знае колко лошо е това. Да умираш е болезнено, смъртта е едно голямо нищо и всеки здравомислещ човек би се постарал да избегне и едното, и другото. А той все пак се върна. Всеки предишен път, след онези малки смърти, той пак се връщаше — със счупени ръце, със счупени крака, с всички онези рани, които бяха оставили по тялото му от главата до петите цяла карта от тънки бели следи. Отново, и отново, и отново. Колко пъти трябва да умреш, за да докажеш, че не си страхливец? Колко болка трябва да изпиташ, за да вземеш този изпит?

Иван е прав. Той винаги беше намирал начин да преодолее стената. Майлс проигра в ума си напълно реалистичния сценарий. Да допуснем, че успее да приведе главата си в ред — не е важно къде, тук, на Комар, или на Ескобар. Да предположим че избяга, а ИмпСи се откажеше от идеята да убие вора-ренегат и стигнат до някакво мълчаливо споразумение да се игнорират взаимно сега и завинаги. И той ще стане целият само Нейсмит. И после какво?

„Ще посрещна огъня. Ще изкача тази стена.“

И какво после?

„Ще го направя отново.“

А после?

„И отново.“

А после?

„Логически е невъзможно да се докаже отрицателен отговор. Уморих се да катеря стените.“

Не. Нямаше нужда нито да застава пред огъня, нито да бяга от него. Ако огънят застанеше на пътя му, той щеше да се договори с него. И каквото и да беше това, не беше страхливост, по дяволите.

„Тогава защо досега не предприех нищо за лечението си?“

Майлс разтърка лицето и очите си, седна изправено и опита още веднъж да съчини логически свързан отчет за новото си цивилно положение, и за това, по какъв начин го е постигнал, за адмирал граф Воркосиган и графинята, жената, към която баща му обикновено се обръщаше с „мили капитане“. Резултатът, както се страхуваше Майлс, се получи много глупав и плосък, още по-лош от поздравлението на Марк, но той се отказа от идеята още веднъж да отложи това за другия ден. Майлс записа съобщението и го прати.

Но не по теснолъчевия канал. Той остави писмото да пътува по дългия път, с обикновена поща, макар и с маркер „лично“. В крайна сметка писмото замина и Майлс не можеше да го повика обратно.

Куин също му бе пратила поздравление, в което думите бяха подбрани така, че да не дава възможност на цензорите от ИмпСи да се забавляват прекалено много. Но през външната им невъзмутимост прозираше силна тревога. Второто й запитване вече беше явно тревожно.

Майлс с огромна неохота й прати редактиран вариант на предишното си послание, изхвърляйки от там всякакви встъпления и започвайки направо с онези резултати, които му беше предсказала. Куин заслужаваше най-доброто, но това беше най-доброто, на което беше способен в момента. А тя не беше заслужила мълчание и пренебрежение. „Прости ми, Ели.“

* * *

На следващия ден Иван се самопокани на вечеря. Майлс се страхуваше, че ще трябва да изтърпи още един рунд пропагандна кампания с цел да го принуди да се заеме със здравословните си проблеми, за чието решаване той все още не беше предприел нищо. Но вместо това братовчед му донесе цветя на Мама Кости и през цялото време, докато вечерята се готвеше, вися в кухнята и я разсмиваше докато тя не го изгони. Майлс вече беше започнал да се опасява, че това е началото на нова кампания — опит да му отмъкне готвачката. Макар че засега не беше сигурен от свое име ли действа Иван, или в интерес на лейди Алис.

Тъкмо започваха десерта — по молба на Иван отново прасковен сладкиш, — когато ги прекъсна повикване по комуникационния пулт, или по-точно Мартин, нахлул в стаята със съобщението:

— Там, по кома ви търси някакъв сухар от ИмпСи, лорд Воркосиган.

„Илян? Защо ще ме търси Илян?“ Но когато, следван от любопитния Иван, Майлс се добра до най-близкия комуникационен пулт на етажа (който се оказа в старата дневна на дядо му, гледаща към градината зад къщата), над видеоплочата се появи лицето на Галени.

— Ти, мазен проклет малък сводник — с убийствено безизразен глас каза Дъв.

Невинната, доброжелателна и изплашена реплика на Майлс: „Здрасти, Дъв. Какво е станало?“ — се препъна, падна възнак и така и остана да лежи, увяхвайки под пламтящият поглед на Галени. Лицето на Галени не бе нито зачервено, нито побледняло, а синкавосиво от гняв. „Май трябваше да остана в имението Воркосиган поне още една седмица.“

— Ти си знаел. Ти си го уредил! Ти ми подля вода!

— Хм, само да уточним… — Майлс мъчително преглътна. — За какво говориш?

Галени дори не си направи труда да го удостои с отговор, а само проблесна с очи. Устните му се бяха извили, оголвайки зъби в изражение, което нямаше нищо общо с усмивка.

— Да не би да говориш за Грегор и Лайза? — осмели се попита Майлс. Отново зловещо мълчание, нарушавано само от дишането на Галени. — Дъв… Не знаех, че ще се получи така. И кой би предположил, след всички тези години? Опитвах се да ти направя услуга, по дяволите!

— Единственото и най-хубаво нещо, което някога се е появявало в живота ми. И ми го отнеха. Откраднаха ми го. Вор наистина означава „крадец“. И вие, проклети бараярски крадци, винаги си помагате, нали? Ти, твоят скъпоценен скапан император и цялата ви отвратителна банда!

— Ъ-ъ — намеси се Иван, — този комуникационен пулт може ли да се подслушва, Майлс? Извинявай, Дъв, но ако ще се изразяваш така… хм… откровено, няма ли да е по-добре да го направиш при лична среща? Искам да кажа, надявам се, че не се обаждаш по канала си от ИмпСи. Те имат уши на най-неочаквани места.

— ИмпСи може да си вземе тези уши и тъпата глава между тях и да си напъха всичко това в колективния си задник. — Произношението на Галени, обикновено с неуловимо изтънчен акцент, се превръщаше не просто в комарско, а улично комарско.

Майлс даде знак на братовчед си да млъкне. Като си спомнеше какво се бе случило с двамата нещастни сетагандци предния път, когато бе видял Галени толкова разстроен, то личната среща в настоящия момент му се струваше особено неподходяща идея. Ефрейтор Кости беше тук, за да го пази, разбира се, но дали щеше да се справи с един от собствените си началници? Невменяем и готов на убийство? Бе прекалено да иска това от бедния войник.

— Дъв, наистина съжалявам. Не съм и предполагал, че ще стане така. Нищо подобно не съм планирал. Това изненада всички ни, даже лейди Алис. Питай Иван.

Братовчед му сви рамене и разпери ръце.

— Вярно е.

Майлс предпазливо се прокашля.

— А как… хм… откъде научи?

— Тя ми се обади.

— Кога?

— Преди пет минути.

„Тя току-що го е изритала зад борда. Страхотно!“

— Двамата ми се обадиха заедно — изръмжа Галени. — Тя каза, че съм бил най-добрият й приятел тук и че искала да съм първият комарец, който научава новината.

„Значи Грегор наистина се е решил и го е направил.“

— И… ъ-ъ… ти какво отговори?

— Поздравих ги, разбира се. Какво друго можех да кажа? Когато тези двамата просто си седяха и ми се усмихваха?

Майлс облекчено въздъхна. Отлично. Галени не беше изгубил самообладание. Той просто му беше позвънил, за да има на чие рамо да… не, не да поплаче, а да поскърца със зъби. В известен смисъл това бе проява на огромно доверие. „Супер. Благодаря ти, Дъв.“

Иван разтри тила си.

— Значи сваляш тази жена цели пет месеца, а всичко което си постигнал е, че тя те смята за своя най-добър приятел, така ли? Дъв, какво си правил през цялото това време, по дяволите?

— Тя е Тоскана — отвърна Галени. — А аз съм само един разорен колаборационист, по стандартите на нейното семейство. Трябваше да убедя Лайза, че имам бъдеще, достойно за нея — не, сега няма какво да се види, но по-късно… А после изведнъж се появи той и просто… просто ми я отмъкна без никакви проблеми.

Майлс, който лично беше видял как Грегор едва ли не ходеше на ръце в стремежа си да се хареса на Лайза, само промърмори:

— Хм.

— Пет месеца е адски много време — продължи Иван, отново с тон на сериозна критика. — Господи, Дъв, защо не ми поиска съвет по-рано?

— Тя е комарка. Какво може някой от вас, проклети бараярци, оловни войничета такива, проклети паяци… какво може да знае за комарските жени? Интелигентни, образовани, възпитани…

— Почти трийсетгодишни… — замислено рече Майлс.

— Имах си график — продължи Галени. — Точно на шестия месец от запознанството ни щях да й направя предложение.

Иван се намръщи.

Дъв, изглежда, започваше да се успокоява, или поне първоначалната му яростно мъчителна реакция преминаваше в не толкова наситено с енергия отчаяние. Навярно псувните му бяха послужили като предпазен клапан за кипящите му емоции и този път щеше да мине без агресивни действия.

— Майлс… — поне вече не поставяше пред името му верига от унищожителни епитети, — ти си почти доведен брат на Грегор.

„В този смисъл — без «почти».“

— Хм?

— Как мислиш… можеш ли по някакъв начин да го убедиш да се откаже… Не. — Галени окончателно се отчая.

„Не.“

— Аз съм длъжник на Грегор… от много отдавна. Както лично, така и в политически план. Наличието на наследник е жизненоважно за моето здраве и безопасност, а Грегор като че ли непрекъснато отлагаше това. До днешния ден. И аз не мога да постъпя другояче, освен да го подкрепя. Във всеки случай… — Майлс си спомни думите на леля Алис, — изборът е на Лайза, нито твой, нито мой, нито на Грегор. С нищо не мога да ти помогна, след като си забравил да й разкажеш за графика си. Съжалявам.

— Мамка му! — Галени прекъсна връзката.

— Е — наруши последвалата тишина Иван, — поне свършихме с това.

— И ти ли го избягваше?

— Да.

— Страхливец.

— А кой прекара последните две седмици, криейки се в планината?

— Това беше стратегическо отстъпление.

— Брей! Струва ми се, че десертът ни ще изсъхне, ако не побързаме.

— Не съм гладен. Освен това… ако Грегор и Лайза са избрали тази вечер, за да се обадят на избрани лични приятели преди официалното съобщение… може би ще е по-добре да остана тук още няколко минути.

— А. — Иван кимна и се настани на съседния стол.

Три минути по-късно комуникационният пулт иззвъня. Майлс го включи.

Грегор беше наконтен с тъмен, подчертано цивилен костюм. Както обикновено, Лайза бе прелестна в комарските си дрехи. И двамата се усмихваха, очите им сияеха от огъня на взаимната страст.

— Здравей, Майлс — започна императорът, а Лайза прибави:

— Здравейте отново, лорд Воркосиган.

Майлс се прокашля.

— Здрасти, приятели. С какво мога да ви помогна?

— Исках да си сред първите, които ще научат — каза Грегор. — Помолих Лайза да се омъжи за мен. И тя прие. — Императорът изглеждаше толкова ошашавен, като че ли това незабавно съгласие го бе изненадало. Усмивката на Лайза, трябваше да й се признае, беше също толкова зашеметена.

— Моите поздравления — успя да каже Майлс.

Иван се наведе над рамото му, за да попадне в полезрението на камерата и се присъедини към поздравленията.

— О, добре, и ти си там — рече Грегор. — Ти беше следващият от списъка.

Да не би да се обаждаха според старшинството на официалните наследници, които сега трябваше да изпитват огромно облекчение? Какво пък… ето ти начин да направиш това по бараярски. Лайза промърмори поздравителни думи и на Иван.

— Аз ли съм първият, който научава за това? — коварно попита Майлс.

— Не съвсем — призна императорът. — Обаждаме се подред. Първа беше лейди Алис, разбира се. Тя присъстваше на това от самото начало, или почти от началото.

— Вчера пратих съобщение на родителите си. И вече казах на капитан Галени — добави Лайза. — Толкова много съм му задължена. На него и на вас двамата.

— И… ъ-ъ… той какво каза?

— Съгласи се, че това навярно ще е благоприятно за междупланетното разбирателство — отвърна Грегор. — Което, като се има предвид миналото му, намирам за много вдъхновяваща забележка.

„С други думи, изстрелял си му го от упор и той ти е казал «Да, сир». Бедният образцов Дъв. Нищо чудно, че ми се обади. Или това, или е щял да експлодира.“

— Галени… е сложна личност.

— Да, знам че ти харесва… — съгласи се Грегор. — Пратих съобщение на родителите ти, което би трябвало да пристигне тази вечер. Очаквам утре да получа някакъв отговор от тях.

— О — спомни си Майлс. — Според мен леля Алис те е изпреварила. Баща ми ме помоли да ти предам уверения за личната му подкрепа. А майка ми ме помоли да ви предам същото, лично на вас, доктор Тоскана.

— С нетърпение чакам срещата с легендарната Корделия Воркосиган — с непристорена искреност отвърна Лайза. — Мисля, че бих могла да науча много от нея.

— И аз така смятам — призна Майлс. — Боже господи! За такъв случай те ще се приберат вкъщи, нали?

— Не мога да си представя никой друг, който да искам да стои във венчалния ми кръг. Без да броим теб — каза Грегор. — Надявам се, че ще ми станеш секундант?

Точно като на дуел.

— Естествено. Ъ-ъ… какъв е графика за този… за публичната част на шоуто?

Лицето на императора малко помръкна.

— Изглежда, че Лейди Алис има някои много определени идеи в това отношение. Исках незабавно да направим официален годеж, но тя настоява дори да не го обявяваме, докато не се върне от Комар. Изпратих я като свой Глас при родителите на Лайза, по всичките правила, нали разбираш. Така че годежът трябвало да е след не по-рано от два месеца. А сватбата — почти след цяла година! Относно годежа постигнахме компромис — един месец след завръщането й, — а по втория пункт продължаваме да спорим. Тя казва, че ако не дадем достатъчно време на ворските дами да приготвят тоалетите си, никога нямало да ми простят това. Не разбирам защо са им цели два месеца, за да се облекат.

— Ммм. Ако бях на твое място, щях да оставя всички тези въпроси в нейните ръце. Тя е в състояние да се справи с консервативната стара ворска фракция така, че те дори няма да разберат как е станало. Което решава половината от проблемите ти. Боя се, че не мога да кажа нищо за онази половина, която засяга комарските радикали.

— Алис смята, че трябва да направим две сватби — едната тук, другата на Комар — съобщи Грегор. — Двойно изпитание. — Той обърна очи и стисна ръката на Лайза. — Но си струва.

Само като се замисляха за това светско предизвикателство, което се изправяше пред тях в цялата си нарастваща сложност, и двамата придобиваха такъв вид, като че ли замисляха да избягат нанякъде.

— Ще се справите отлично с това — увери ги Майлс. — А ние ще ви помагаме, нали, Иване?

— Майка ми вече ме вербува за помощник — мрачно призна братовчед му.

— А ти, ъ-ъ, каза ли на Илян? — попита Майлс.

— Пратих лейди Алис да му съобщи тази новина преди всички — отвърна Грегор. — Той дойде тук, за да ме увери в личната си и професионална подкрепа — този израз за подкрепата го чувам отвсякъде. Чак толкова слаб ли изглеждам? Не знам дали се е зарадвал, или се е ужасил, но сам знаеш, че Илян винаги е трудно да се разгадае.

— Не е толкова трудно. Предполагам, че лично се е зарадвал, а професионално се е ужасил.

— Той предложи да направя всичко възможно, за да ускоря завръщането на госпожа майка ти преди годежа, за да, както той се изрази, да си осигуря нейното влияние над лейди Алис. И си помислих, Майлс, дали ще добавиш и своя глас към тази молба, заради нас? Толкова е трудно да я откъснем от баща ти.

— Ще се опитам. Макар че според мен ще потрябва блокада на скоковата точка, за да я удържат далеч от Бараяр.

Грегор се ухили.

— Поздравления и на теб, Майлс. Преди на баща ти му е трябвала цяла армия, за да го направи, а ти промени историята на Бараяр само с една покана за вечеря.

Майлс безпомощно сви рамене. „Господи, нима всички ще ме обвиняват за това? За това, и за всичко, което последва?“

— Хайде да се опитаме да не забъркваме историята в тази работа, а? Според мен си струва да настояваме за ненарушаваната от нищо домашна скука.

— С удоволствие — съгласи се Грегор, бодро отдаде чест и прекъсна връзката.

Майлс стовари глава на масата и изпъшка:

— Не съм виновен аз!

— Разбира се, че си! — възрази Иван. — Идеята си беше изцяло твоя. И аз бях тук, когато ти хрумна.

— Не, не беше моя. Твоя беше. Първо, точно ти ме накара да присъствам на проклетата официална вечеря.

— Аз поканих само теб. А ти покани Галени. И всъщност мен ме накара майка ми.

— О! Значи тя е виновна. Чудесно. Сега вече съм спокоен.

Иван сви рамене, съгласявайки се.

— Е, не трябва ли да изпием по чаша за щастливата двойка? В избата ти има бутилки, покрити с повече прах от който и да е стар вор.

Майлс обмисли тази идея.

— Аха. Да тръгваме на разузнаване.

Вече долу, стоейки до стелажите, след като с негодувание отхвърли плахото предложение на Майлс да пият след вечеря кленова медовина, Иван неохотно попита:

— Смяташ ли, че Галени ще се опита да направи нещо, за което после ще съжалява? Или за което ние ще съжаляваме?

Майлс дълго и нерешително мълча, преди да отговори:

— Не.