Лоис Макмастър Бюджолд
Памет (11)

ГЛАВА 11

Когато Мартин все пак успя да вдигне скутера във въздуха без да закачи дърветата, Майлс откри отгоре разчистен от дърветата участък на около километър от язовира и провери мястото му на картата. Той нареди на Мартин да се приземят в двора пред къща, построена от потъмняло от времето сребристо дърво. Хижата, с толкова познатата дълга веранда, от която се откриваше прекрасен изглед към долината и новото езеро, изглеждаше същата като преди, макар че надолу по склона имаше няколко нови стопански постройки.

На верандата излезе мъж — да види какво се е приземило в двора му. Това не беше плешивият еднорък говорител Карал, а напълно непознат тип — високо момче с късо подстригана черна брада. Перилата на верандата бяха изработени от рендосана свежа дървесина; младежът се облегна на тях така, като че ли всичко тук е негова собственост и с интерес наблюдаваше скутера. Майлс слезе от скутера и за миг неуверено погледна мъжа, мислено репетирайки обяснението за появяването си и тайно се радваше на внушителните габарити на Мартин. Навярно трябваше да дойде с обучен телохранител.

Но в този момент лицето на непознатия внезапно грейна.

— Лорд Воркосиган! — извика той. Слизайки от верандата през две стъпала едновременно, той се хвърли към Майлс, разперил ръце в радостно приветствие и широко усмихнат. — Много се радвам да ви видя отново! — Изведнъж усмивката му се стопи. — Надявам се, че нищо лошо не се е случило?

Е, добре; значи все някой го помнеше от онова разследване тук преди десет години.

— Не, просто се отбих да ви видя — отвърна Майлс, когато мъжът се приближи и стисна ръката му — и двете му ръце — с ентусиазиран възторг. — Нищо официално.

Чернобрадият отстъпи крачка назад, вгледа се в лицето му и усмивката му се смени с хитра насмешка.

— Познахте ли ме?

— Хм…

— Аз съм Зед Карал.

— Зед? — Зед Карал, средният син на говорителя Карал, беше на дванадесет години при последната им среща… Майлс бързо пресметна наум. Сега трябваше да е на двадесет и две, там някъде. Да. — Предния път, когато те видях, беше по-нисък от мен.

— Ами, мама беше добра готвачка.

— Наистина. Спомням си. — След кратко колебание Майлс попита: — Защо „беше“? Родителите ти… хм…

— А, живи и здрави са. Просто не са тук. Големият ми брат се ожени за едно момиче от низините, от Селиград и се премести да живее и работи там. Мама и татко отиват да прекарат зимата при тях, в града, щото тук горе зимите стават доста тежки за тях. Мама им помага с децата.

— Значи… Карал вече не е говорител на Силви Вейл?

— Не, имаме нов говорител, от около две години вече. Един младок, отчаян, кипящ от прогресивни идеи, с които се е натъпкал, докато е живял в Хасадар — е, точно като вас самия. Мисля, че го помните отлично. Казва се Лем Ксурик. — Усмивката на Зед стана още по-широка.

— О! — рече Майлс. За първи път този ден устните му трепнаха в усмивка. — Наистина. Аз… ще ми е приятно да го видя.

— Веднага ще ви заведа при него, ако ме качите. Сигурно днес работи в клиниката. Вие не я знаете, тя е нова, сега я строят. Само един момент. — Зед се втурна в къщата и за миг заприлича на някогашното бързоного дванадесетгодишно момче. На Майлс му се прииска да си удари главата в покрива на скутера, за да сложи в ред хаотично препускащите си мисли.

Зед се върна, скочи на задната седалка на скутера и започна да упътва Мартин, непрекъснато вмъквайки коментари, веднага след като машината се вдигна във въздуха и прехвърли гребена на съседния хълм. Кацнаха след около два километра пред растящия корпус на шестстайно жилище — най-голямата сграда в Силви Вейл, която Майлс беше виждал. Към нея вече бяха прекарани електропровод, захранващ стойка със сменяеми акумулатори. Шестимата души, които работеха навън, спряха и погледаха приземяването им.

Зед слезе от скутера и размаха ръце.

— Лем, хей, Лем! Никога няма да познаеш кой е дошъл! — Майлс го последва към строежа; Мартин остана в скутера, зашеметено наблюдавайки ставащото.

— Милорд! — Лем Ксурик също веднага го позна, но миналия път Майлс се беше появил тук по, хм… особен повод. Сигурно и Майлс, на свой ред, би отличил Лем в тълпата, ако имаше време за размисъл. Лем все още беше жилестият планинец приблизително на негова възраст, когото помнеше. Макар че сега очевидно изглеждаше по-щастлив от онзи ден преди десет години, когато несправедливо го бяха обвинили в убийство. И определено изглеждаше по-самоуверен от последната им среща в Хасадар преди шест години. Лем също се хвърли към Майлс с радостно приветствие и стисна двете му ръце.

— Говорителю Ксурик. Моите поздравления — отвърна му Майлс. — Виждам, че не си стоял със скръстени ръце.

— О, още нищо не знаете, милорд! Елате да видите. Скоро ще имаме собствена клиника — тя ще обслужва целия район. Бързаме с всички сили да покрием покрива преди да паднат първите снегове. Трябва да е напълно готова за Зимния празник. Тогава ще имаме собствен доктор, истински доктор, не оня фелдшер, дето обикаля района веднъж седмично. Този лекар е един от студентите, на които госпожа майка ви даде стипендия за следване в новото училище в Хасадар. Ще служи тук четири години в замяна на следването си. Ще получи дипломата си на Зимния празник. Строим му и къща, малко по-нагоре оттук, с адски красив изглед…

Лем му представи цялата стълпила се около тях бригада и го разведе из строежа, който, ако все още не бе клиника, беше мечтата за клиниката, пламтяща във въображението му толкова ярко, че Майлс виждаше призрачните й очертания като вече готови.

— Като идвах насам, видях в долината електростанция — каза той, когато Лем най-после замълча, за да си поеме дъх. — Откъде се е появила?

— Ние я построихме — гордо отвърна Лем. — Не беше лека работата — с малкото електрически инструменти, които имахме. Разбира се, за да работят с електричество, трябваше да си го доставим. Все чакахме да ни дадат приемника за енергийния сателит, дето ни го бяха обещали от областта, ама бяхме толкова назад в списъка, че щяхме още да чакаме. Тогава помислих малко. Отидох в Достовар и разгледах тяхната електростанция, те я имат от много години. Не е висша технология, но работи. Домъкнах оттам няколко момчета да ни помогнат с язовира, да изберат най-подходящото място и така нататък, и повиках един инженер от Хасадар, на който някога му помагах да си построи къща, за да настрои и запусне електрическите системи. Сега той прекарва целия си летен отпуск в една от къщите край брега на новото езеро. Все още изплащаме генераторите, но само толкова.

— Значи там е било най-подходящото място, така ли?

— О, да. Най-тясното място, с най-голяма разлика във височината и с най-силен поток. В бъдеще енергията няма да ни стига, но това е само отправна точка. Без тази енергия сега щяхме да сме в застой. А сега можем да се развиваме. Например, щяхме ли да спечелим областната лотария за доктор, без електрическа енергия за клиниката?

— Нищо не може да те спре, а?

— Да, милорд, и вие знаете от кого съм се научил.

Разбира се, от Хара, жена му. Майката на Райна. Майлс кимна.

— Като стана дума за Хара, къде е тя сега? — Бе дошъл тук, желаейки само да се изправи мълчаливо пред мъртвите, но сега все по-силно му се искаше да поговори с Хара.

— Преподава в училището. Пристроих там нова стая… вече имаме две учителки. Момичето, което Хара обучи, се занимава с малките, а Хара — с по-големите.

— А мога ли… ъ-ъ… да я видя?

— Та Хара жив ще ме одере, ако ви пусна да си заминете без да се видите с нея! Елате, веднага ще ви заведа.

Зед, предал отговорността за Майлс на уважавано лице, му махна за сбогом и се запъти обратно към дома си, изгубвайки се между дърветата. Лем набързо инструктира бригадата си и зае мястото на Зед на задната седалка на скутера, влизайки сам в ролята на техен гид.

Поредният им кратък полет ги доведе до по-стара и по-традиционна сграда: продълговата хижа с две врати и два комина от необработен камък от двете й страни. Висящата над верандата голяма, ръчно гравирана табела с красиви ръкописни букви оповестяваше, че това е училище „Райна Ксурик“. Лем въведе Майлс през лявата врата; вървящият след тях Мартин неуверено се забави отвън. Двадесетина деца на различна възраст седяха пред ръчно изработени дървени бюра, на които имаше преносими комуникационни пултове и слушаха енергично жестикулиращата жена, стояща в другия край на стаята.

Хара Ксурик все още бе толкова висока и слаба, каквато си я спомняше Майлс. Правата й сламеноруса коса беше вдигната на кок на тила й в обичайната прическа на планинките; тя носеше семпла местна рокля, чиста и добре ушита. Подобно на повечето си ученици през това достатъчно топло време бе боса. Нейните приковаващи вниманието сиви очи искряха от топлота и живот. Когато видя Майлс и Лем, Хара незабавно прекъсна урока.

— Лорд Воркосиган! Виж ти, изобщо не очаквах да ви видя! — Хара се хвърли към него със същата енергия като Зед и Лем, но не се задоволи с ръкуване, а го прегърна. Е, поне не го повдигна от земята! Скривайки изумлението си, Майлс силно напрегна мозъчните си гънки в достатъчна степен, за да я прегърне в отговор, а когато тя го пусна, я хвана за ръцете и леко ги разпери.

— Здравей, Хара. Изглеждаш прекрасно.

— Не съм ви виждала от Хасадар.

— Да, аз… отдавна трябваше да дойда. Но нямах никакво свободно време.

— Трябва да ви кажа — най-важното за мен на света беше, че дойдохте на дипломирането ми в учителския колеж.

— Просто късмет, че тогава бях на Бараяр. Самият аз нямам заслуга за това.

— Въпрос на гледна точка. Елате, вижте… — Тя го замъкна до учителското място в предната част на стаята. — Деца, вижте кой ни е дошъл на гости! Това е нашият лорд Воркосиган!

Те го зяпнаха по-скоро заинтригувано, отколкото с подозрение или отвращение. После преместиха поглед от странното човече, стоящо пред тях в плът и кръв, към изображението, висящо на стената, сравнявайки едното с другото. Над екрана за видеопроектора бяха строени в редица три портрета, два от които задължителни: на единия се кипреше император Грегор във великолепната си парадна униформа, от другата сурово гледаше графът на областта им, бащата на Майлс, облечен в най-тържествената кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган. Присъствието на третия портрет бе малко необичайно — от държавните учреждения не се изискваше да поставят образи на наследниците на графовете, — ала от стената с усмивка го гледаше собствената му физиономия. На тази снимка той изглеждаше много млад, беше в зелената си парадна униформа със светлосини петлици на младши лейтенант. Трябваше да е от завършването му на Академията, защото на петлиците все още не проблясваха сребърните очи на Хор. Откъде, по дяволите, я бе намерила Хара?

Тя гордо го показа на учениците си, горда като екскурзовод на изложба и развълнувана като шестгодишно дете, което се хвали на приятелите си с буркана с бръмбари. Идвайки в Силви Вейл, Майлс не смяташе да се среща с някого, още по-малко да говори пред публика, затова се чувстваше ужасно неподходящо облечен — в старата си риза в селски стил и износени черни панталони, останали от стара служебна униформа, да не говорим за измачканите армейски обувки, изцапани с кал от брега на язовира. Но той все пак успя да изстиска от себе си няколко общи думи от вида: „Отлично, забележително!“, които изглежда задоволиха всички. Хара излезе с него на верандата и го отведе в другата стая; там целия спектакъл се повтори отново, от което младата учителка за малко щеше да припадне, а малките ученици започнаха да се въртят така, че едва не излетяха от стаята.

Когато отново се върнаха през верандата, Майлс хвана Хара за ръката и я спря за момент.

— Хара… не съм дошъл тук на изненадваща инспекция, за Бога! Дойдох просто да… е, честно казано, просто исках да направя ритуално жертвоприношение на гроба на Райна. — Триножникът, мангалът и парченцата ароматичното дърво бяха в багажника на гравитоскутера.

— Много мило от ваша страна, милорд — отвърна тя. Майлс махна с ръка, но тя леко поклати глава — отрицание на неговото отрицание.

— Изглежда, че сега ще ми трябва лодка, за да го направя — продължи Майлс, — а не искам да рискувам да запаля лодката, в която седя. Или пък сте преместили гробището?

— Да, преди да пуснат водата, хората — които поискаха — преместиха някои гробове. Избрахме много приятно място на хребета, точно над старото гробище. Не преместихме гроба на майка ми, разбира се. Оставих я там долу. Нека дори гробът й бъде погребан, и никакви жертвоприношения за нея. — Тя сбърчи лице. Майлс разбиращо кимна. — А гробът на Райна… е, предполагам, че е заради влажната почва, в низината до потока. Вместо ковчег я бяхме сложили в самоделен дървен сандък, а и тя беше толкова мъничка… не успяхме да я открием, за да я преместим. Навярно просто се е разтворила в пръстта. Това за мен не е важно. Дори, когато се замислих, ми се стори най-добре. Всъщност смятам, че това училище е най-добрият паметник за нея. Всеки ден, когато идвам тук, за да уча децата, е все едно, че изгарям жертвоприношение, само че още по-хубаво. Защото така създавам, вместо да унищожавам. — Хара кимна, решителна и спокойна.

— Разбирам.

Тя внимателно го погледна.

— Добре ли сте, милорд? Изглеждате много уморен. И съвсем блед. Да не сте били болен или нещо подобно?

Майлс предполагаше, че трите месеца смърт могат да се разглеждат като най-тежката болест, която можеше да хване човек.

— Ами, да. Нещо подобно. Но се възстановявам.

— А, отлично. А после ще ви пратят ли някъде?

— Всъщност, не. Имам нещо като… ваканция.

— Иска ми се да ви запозная с нашите деца — моите и на Лем. Докато съм в училището, майката или сестрата на Лем се грижат за тях. Ще дойдете ли в къщи да обядвате с нас?

Майлс бе възнамерявал да се прибере в имението Воркосиган за обяд.

— Децата ли?

— Вече имаме две. Момчето е на четири, а момиченцето — на годинка.

Тук все още никой не използваше утробни репликатори — тя ги беше износила и двете в собственото си тяло, като Райна. Боже господи, а тази жена дори е работила! Подобна покана не можеше да се откаже.

— За мен ще е чест.

— Лем, прави компания на лорд Воркосиган за минутка. — Хара изчезна вътре за да поговори с колежката си, а после — с учениците. Лем послушно разведе Майлс около училището, показвайки архитектурните му особености. Две минути по-късно децата изхвърчаха от сградата и се пръснаха във всички посоки с радостни викове по повод предсрочното приключване на уроците.

— Не исках да ви нарушавам реда — смутено запротестира Майлс. Сега вече беше в капан. Дори за всичките съкровища на трите планети в Империята не би предал тези усмивки и това гостоприемство.

Без предупреждение те се стовариха заедно със скутера при сестрата на Лем, която без паника посрещна предизвикателството. Приготвеният от нея обяд, слава Богу, се оказа лек. Майлс послушно се запозна с децата, племенниците и племенничките на Ксурикови, изразявайки възхищението си от всички. После той беше отвлечен от тях и доведен в гората, където трябваше да инспектира любимото им място за къпане. С напълно сериозен вид той премина заедно с тях през брода от гладки камъни, предварително сваляйки обувките, от което краката му изтръпнаха от студ и с най-авторитетния си ворски тон провъзгласи, че това е отлично място за къпане, а може би и най-красивото в цялата Област. За децата Майлс явно беше завладяваща аномалия — възрастен човек с почти техния ръст.

Така едно след друго… и когато се върнаха обратно при училището, слънцето вече клонеше към залез. Широкият двор се напълни с тълпи от хора, носещи чинии, кошници, цветя, музикални инструменти, делви и гарафи, столове и маси, основа и площадка за сцена, дърва и покривки за маси… На Майлс му стигаше само един поглед, за да пропадне сърцето му някъде в низините. Независимо от всичките си днешни усилия да избегне подобни неща, той все пак попадна на импровизирано празненство.

Фразите от рода „Ние трябва да отлетим по светло, Мартин не е свикнал да лети в планините“ замряха на устата му. Ще са късметлии, ако успееха да се измъкнат оттук преди утре сутринта. Или — той забеляза делвите с кленова медовина от Дендарийските планини, най-убийствената алкохолна напитка, изобретявана някога от човека — утре на обяд.

Потрябваха вечеря, залез, огън и достатъчно количество разумно малки глътки медовина, за да може Майлс да започне истински да се отпуска и да получава удоволствие от ставащото. После засвири музика и удоволствието се постигаше съвсем леко. Мартин, който отначало беше склонен да смръщва нос пред грубоватия селски дух на празненството, намери своето призвание в обучението по градски танци на жадуващите за тези знания негови връстници. Майлс се въздържа да товари младежа с разни благоразумни предупреждения от вида „Кленовата медовина може да влиза леко и да е сладка на вкус, но се отразява убийствено на мозъка.“ Някои неща на определена възраст можеха да се научат само от собствен опит. Майлс танцува традиционни танци с Хара и с други жени, на които скоро им изгуби бройката. Няколко от по-възрастните хора, които бяха присъствали на съдебното разследване преди десет години, с уважение му кимнаха, без да обръщат внимание на несериозното поведение на Майлс. В края на краищата този празник не беше устроен в негова чест, макар че беше обсипван с градушка от поздравления за рождения ден и шегички. Това беше празник в чест на Силви Вейл. А ако Майлс е послужил като предлог за него — е, какво пък, за пръв път през последните няколко седмици той можеше да е полезен за някого.

Но когато празненството започна да затихва заедно с пламъците в огъня, усещането за несвършената работа стана още по-силно. Той беше дошъл тук за да… какво? Може би, за да се опита да превърне вяло прогресиращата му депресия в главоболие — като да спукаш цирей; действие болезнено, но носещо облекчение. Отвратителна метафора, но вече му се гадеше от него самия. Искаше му се да вземе делва с медовина и да си завърши разговора с Райна. Май че това беше тъпа идея. Всичко можеше да приключи с това, че щеше пиянски да ридае край язовира и да се удави заедно с мъката си. Това щеше да е лоша отплата на Силви Вейл за техния славен празник, а и щеше да наруши дадената на Иван дума. Какво търсеше, изцеление или смърт? „И едното, и другото.“ Точно това неопределено състояние беше непоносимо.

В крайна сметка, вече след полунощ той по някакъв начин се оказа на брега. Но не сам. Лем и Хара дойдоха с него и седнаха заедно на едно повалено дърво. И двете луни стояха високо в небето, превръщайки вълничките на повърхността във фина блестяща плетеница, а надигащата се в клисурите мъгла — в сребрист прах. Лем се беше запасил с делва кленова медовина и я разпредели по братски, без повече с нищо да нарушава умиротворяващата тишина.

Седейки в тъмнината, Майлс осъзна, че не с мъртвите трябваше да говори. А с живите. Беше безполезно да се изповядва пред мъртвите, те не можеха да му дадат опрощение на греховете. „Но аз ще повярвам на твоя Глас, Хара, както някога ти повярва в моя.“

— Трябва да ти кажа нещо — рече той.

— Знаех си, че се е случило нещо лошо — отвърна Хара. — Надявам се, че не умираш?

— Не.

— Беше ме страх, че може да е нещо такова. Повечето мутанти не живеят дълго, дори някой да не им пререже гърлото.

— Воркосиган правят всичко наопаки. На мен ми прерязаха гърлото по всички правила, но за да живея, а не за да умра. Това е дълга история и подробностите са засекретени, но всичко свърши с това, че миналата година се оказах в една криокамера далеко-далеко в галактиката. И когато ме размразиха, се появиха разни проблеми от медицински характер. После извърших една глупост. А после извърших още по-голяма глупост, започвайки от това, че излъгах за първата. После ме хванаха. И ме уволниха. Всичките ми успехи, на които се възхищаваше, които те вдъхновяваха, им дойде края. Тринайсетгодишни усилия в кариерата, изхвърлени в канализацията с един замах. Я ми подай тази стомна. — Отпивайки от сладкия огън, той върна стомната на Лем, който я подаде на Хара, а после отново я прибра при себе си. — Какъв ли не си представях, че ще съм на трийсет, но никога цивилен.

Лунната светлина се вълнуваше по езерната повърхност.

— Ти ми заповяда „стой изправена и говори истината“ — след дълго мълчание каза Хара. — Това означава ли, че сега ще прекарваш повече време в областта?

— Възможно е.

— Отлично.

— Ти си безмилостна, Хара — изпъшка Майлс.

Хор от щурците изпълняваше в гората тиха песен, малка соната за лунната светлина.

— Дребосък… — В тъмнината гласът на Хара беше също толкова сладък и убийствен, колкото кленовата медовина. — Родната ми майка уби дъщеря ми. И беше съдена пред целия Силви Вейл. И ти мислиш, че не зная какво е публичен позор? Или загуба?

— А защо, според теб, ти разказвам всичко това?

В полумрака на слабата лунна светлина Хара седя мълчаливо достатъчно дълго, за да успее Лем да пусне стомната за последен път по кръга. После тя каза:

— Продължавай. Просто продължавай напред. Нищо повече не можеш да направиш и с никакви трикове не можеш да получиш облекчение. Просто продължавай напред.

— А какво има там, от другата страна? Когато пристигнеш?

Тя сви рамене.

— Отново собствения ти живот. Какво друго?

— Това обещание ли е?

Хара вдигна от земята малко обло камъче, повъртя го в ръка и го хвърли във водата. Лунните отражения затанцуваха по повърхността.

— Това е неизбежност. Никакви уловки. Никакъв избор. Просто продължаваш напред.

* * *

Мартин, заедно със скутера, отново се вдигнаха във въздуха около обяд на другия ден. Очите на Мартин бяха зачервени и подпухнали, а бледият зеленикав оттенък на физиономията му беше достоен за скоростно преминаване през Дендарийската клисура. Той пилотираше много бавно и внимателно, което отлично устройваше Майлс. Мартин не беше особено разговорлив, но успя да попита:

— Открихте ли каквото търсехте, милорд?

— В тази планина светлината е по-ясна, отколкото където и да било другаде на Бараяр, но… не. Някога търсеното беше тук, но сега вече го няма. — Майлс се извърна в притискащите го към седалката ремъци и погледна през рамото си назад, към отдалечаващите се хълмове. „Тези хора се нуждаят от хиляди неща. Но не и от герой. Поне не от герой като адмирал Нейсмит. А от герои като Лем и Хара.“

Майлс примижа — може би не беше особено доволен от тази светлина, която в момента биеше в очите му.

След малко той попита:

— „Средна възраст“ — колко години е това, Мартин?

— Хм… — Момчето сви рамене. — Трийсет, предполагам.

— И аз винаги съм смятал така. — Макар веднъж да бе чул какво определение даде на това графинята: че средната възраст била с десет години повече от възрастта, на която си сега, независимо колко е точно. Юбилей, който винаги бяга напред.

— В Имперската Военна Академия имах един преподавател — продължи той, а в това време хълмовете под тях започнаха да придобиват по-меки очертания, — който ни водеше курса по тактическо инженерство. Той казваше, че никога не си правел труда да променя изпитните тестове от семестър на семестър, за да предотврати преписване. Защото макар въпросите да били едни и същи, отговорите постоянно се променяли. Тогава си мислех, че се шегува.

— Е? — послушно попита Мартин.

— Няма значение, Мартин — въздъхна Майлс. — Просто продължавай напред.