Франческо Петрарка
Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура (2)

Сонети за смъртта на мадона Лаура

267.

Къде са дивното лице, очите,

къде е кръшният, изящен стан?

Гласът — да те спаси от твоя свян

и сепне в дързостта им наглеците.

 

Смехът — стрела, една между стрелите,

най-острата в хлапашкия колчан?

Духът — с корона царска увенчан,

къде е днес? — цари във висините.

 

За тях сърцето диша и гори.

Днес няма ги, но в мойта страст гореща

не ме е страх и от смъртта дори.

 

Тъй радостен и окрилен от тях

бе споменът за сетната ни среща…

Но вятър зъл развя ги като прах!

269.

Съборена е моята колона

и лавърът низвергнат. Повален,

духът ми страда пак. Не бди над мен

съдбата и до днес неблагосклонна.

 

Къде да найде скитникът подслона?

Смъртта обра ме. Аз съм разорен!

Кой би ме възмездил? В любовен плен

какво се перли, жезъл и корона?

 

Съдбата е това — какво да стори

човек? Кълне той жребия нелек,

но изходът един е — няма втори.

 

Животът бил красив — каква измама!

С години алчно трупал е човек,

но вейне в миг ветрец — и нищо няма.

271.

Разжарения възел, в който аз

се мятах двайсет и една година,

смъртта го скъса… Ужасът премина,

но кой ли страдал е така от вас?

 

Амур, все тъй опит от свойта власт,

пак сложи примка в буйната градина

с безброй примамки… Можех да загина,

но ловко се спасих от тая страст.

 

Нали душата с опит е и умна!

А инак щях отново аз да лумна

подобно шума или гол клонак.

 

Какво са ум и разум тук! Добре, че

и днес смъртта на помощ се притече —

разкъса мрежата коварна пак.

272.

Тече животът, бърза устремен

към миналото, в него се завръща…

А миналото — скръб една и съща,

край мен — отново скръб и скръб — пред мен.

 

Духът от всичко рухнало сразен,

поредна битка с бъдното разгръща.

О, жажда за живот — ти по-могъща

и от смъртта си… И държиш ме в плен.

 

Не радва нищо моето сърце.

Зад мен е мрак, срещу ми — урагани

назад ме хвърлят. Цял залян е кеят.

 

Кормчията отпуснал е ръце,

изкъртен — рулят, флаг, платна — съдрани,

и пътеводните звезди не греят.

273.

Защо все мрачни мисли? Стига страда,

душа злочеста! Не търси това,

което прах е… И сама дърва

не хвърляй пак на собствената клада.

 

Божествен взор и сладостни слова

от не един сонет или балада —

не са тук (знаеш го). Душата млада

не можеш я тук долу призова.

 

Не, не зови каквото е сразила

смъртта. И в себе си търси ти сила,

възвий очи към радостния свод —

 

небето трябва нас да ни опива!

Каква е тая хубост, щом и жива,

и мъртва трови нашия живот?

274.

Тревожни мисли, дайте ми покой;

Амур, Съдбата и Смъртта в обсада

държат ме с дни и всеки ме напада —

и вътре врагове ли, боже мой?

 

И ти, сърце, предаде ме без бой!

Ти връчи им с усмивчица злорада

ключа от крепостта — срещу награда;

врагът — как ловко ни подкупва той.

 

Амур в теб прати интриганти тайни,

Съдбата повери им свойте тайни,

Смъртта им даде острата стрела;

 

животът ми отдавна застрашен е —

ти мислите насъскваш срещу мене,

от теб ми идат всичките тегла.

275.

Очи, угасна нашто слънце вече!

Не, не в небето, то е там, гори,

там ще го видим — грее и дори

скърби, че сме един от друг далече.

 

Уши, за вас тук ангелската реч е

неясен шум, недейте с мен спори!

Нозе, недейте се из път мори,

че и за срещи времето изтече.

 

Не е за мене тая битка! Знам,

че колкото и сълзи тук да роня,

не ще я върна никога от там.

 

Смъртта корете; не — хвалете оня,

съдбите който вече е раздал

и сменя с радост тъжния ни дял.

278.

През пролетта на земния живот,

когато цъфва любовта в сърцата,

остави тя плътта си на земята

и се въззе към грейналия свод.

 

Но пак напътства всеки земен ход

и вдъхва свежи сили на душата;

да бях умрял — при сянката й свята

да вкуся сладкия небесен плод.

 

И както мислите летят след нея,

и моят дух — щастлив и окрилен —

да полети към райските градини.

 

Тук вече е опасно сам да крея,

по-скоро да умра — не ден след ден

да страдам… Вече цели три години.

279.

Щом люшне вятър вейките зелени

и тъжна птичка любовта зове

по тия тучни цветни брегове,

от пенестия ручей огласени —

 

редя унесен нови стихове

и тя — от свойте небеса блажени —

възпира плач и вопли спотаени,

от мойта скръб дано ме отърве:

 

— Защо без време се косиш така?

Защо проливаш — ми кажи — река

от сълзи — там, сред земните простори?

 

За мен недей да страдаш. Не плачи.

Смъртта щом склопи моите очи,

за нов живот ги Вечността отвори.

285.

Не, няма по-закрилян тук от мен —

ни нежна майка своите дечица,

ни своя мил любяща годеница

не е подкрепяла до тоя ден

 

тъй както моята добра светица

се грижи денс за хванатия в плен;

следи ме властно с поглед умилен,

над мен прастряла майчинска десница.

 

Днес тя за мен е майка и любима,

и сочи ми къде по пътя има

коварни клопки, дебнат теглила;

 

пламти и тръпне, страда любопитна —

защо към вечността и аз не литна?

От думите й раснат ми крила.

287.

При все че потопи ме в скръб дълбока,

как радвам се, Сенучо, че и ти

с плътта си бренна вече се прости

и си при мойта дона слънцеока.

 

Ти виждаш, че земята се върти

с планетите в избраната посока,

че долу слепотата е жестока,

но има и небесни висоти.

 

Щом в трета сфера стигнеш ти, от мен

стисни ръка на Гуидо, Данте, Чино,

на всички и най-вече Франческино.

 

Кажи на мойта дона, че сломен

като подгонен звяр съм аз и пея

за нея само, нея, само нея!

288.

С въздишка — ще въздишам цял живот —

огласям аз небе, гори, поляни,

тук, дето се роди жената, в длани

сърцето ми поела — сочен плод…

 

Прибра я скоро грейналият свод

и затова очите изтерзани

я търсят всуе… Цял в душевни рани,

облях света в сълзи и кървав пот.

 

Ни храст, ни стрък по голите бърда,

ни камъче, ни капчица вода,

ни жива твар — да лази, хвърка, щъка —

 

ни звяр сред тия девствени гори,

ни вейка има, ни цветче дори —

да не познават мойта дива мъка.

291.

Зарумени ли се едва зората

и грейне весел златокъдрав ден:

— Ах, Лаура е! — трепва нещо в мен

и в сладка мъка свива се душата.

 

Завиждам ти, Титоне — на земята

ти свойто злато гледаш възхитен,

а аз зова смъртта — на смърт ранен —

да зърна моя лавър в небесата.

 

И вашето — нима е то раздяла?

Тя вечер, свойта светлина раздала,

при теб се връща — вече беловлас.

 

Какво е ден, какво е нощ за мене,

животът ми навеки помрачен е.

Уви, на спомени се радвам аз!

292.

Ръце изящни, кожа кадифяна,

очи — най-дивните на тоя свят,

о, образ мил, с такава жар възпят,

че станах за тълпата бяла врана,

 

златисти къдри, устни — дъхав цвят

и гъвкав стан, и свилена премяна —

днес прах са, прах, от вятъра развяна,

и раят земен е отдавна ад.

 

А аз съм жив. А аз скърбя и стена!

Без пътеводната звезда над мен

какво съм? — кораб с мачта поломена.

 

За сетно пея може би, отнесен,

че секна моят извор вдъхновен…

И стон след стон е тази моя песен!

300.

Как облажавам те, о, алчна пръст,

че ти държиш в обятия оная,

от чийто дивен лик покой не зная,

ни мога да докосна даже с пръст.

 

И теб, небе — каква бе тази мъст,

че взе душата й блажена в рая,

а тук остави прах… И мен докрая

обрече ме да нося своя кръст.

 

Как облажавам те, небесна свита,

че рееш се край нея до насита,

а аз съм тук и всичко ми горчи.

 

И теб, о, Смърт, че угасила вече

живота ми, пак с нейните очи

ме гледаш… И държиш ме надалече.

301.

В сърцето си я нося — само нея —

и тя — смирена красота — цари:

в небето е богиня до зори,

а аз замрял — не само смъртен! — крея.

 

Кой любовта — да чезне в мрак — прокле я,

душата кой ограби, примири?

Те в свойта жал ще сринат канари,

но кой би чул за тази одисея?

 

Те вътре плачат и, за всичко глух,

цял състрадание, аз всичко чух,

а то е жалби, вопли — друго няма.

 

Наистина сме сенки, повей слаб,

наистина е жребият ни сляп

и цялата надежда — зла измама.

302.

На леките криле на мисълта

понесох се натам — към небесата

и там сама сред свита непозната

вглъбена, плаха мярна ми се тя.

 

И взе ръката ми: „Какви места,

и ти ще бъдеш тук, до мен самата;

душата ти аз карах да се мята,

но влязох преди залеза в нощта.

 

Пред чувствата и разумът мълчи.

Как липсваш ми — от моите очи

воалът падна, тлен в пръстта презряна“…

 

— Защо замлъкнахте? Изгубил свяст,

аз бях готов и ангел чист да стана,

но само, само да остана с вас.

303.

Амур, ти, който беше вечно с мен

по тия брегове с печални иви

и бъбреше с талазите пенливи,

от всичко — като мене — вдъхновен.

 

Ветрец, цветя, треви, лъки и ниви,

закътани долчини — рай зелен,

за любовта ми — пристан въжделен

и за съдбата с плодове горчиви.

 

Ята и нимфи в дебри и лъки

и, вие, риби, в бистрите реки,

потокът, утоляващ всяка жажда…

 

До вчера ясни, мойте дни сега

като смъртта са мрачни от тъга.

Със своя участ всичко тук се ражда.

305.

О, ти, душа, захвърлила плътта

и бремето на земните окови,

хвърли отгоре взор, кажи „горко ви“

и забрави за кратко радостта.

 

Презряла страхове и суета,

ти вече гледаш на живота с нови

очи; но мойте стонове сурови

те връщат пак в юдола на скръбта.

 

Виж бликащата под скалата Сорга,

и аз, като осъден на каторга,

превит от скръб, за тебе мисля пак.

 

Дано не връхлети и в двата свята

тъгата ми — че тук, на тоя бряг —

за скръб! — роди се любовта ни свята.

310.

Повя зефирът и светът за дни

се промени… Цъфтят цветя. Край мене

пак плаче Прокна, Филомела стене.

Земята с накит нов се премени.

 

Лъките греят, въздухът звъни.

И Зевс от дъщеря си възхитен е.

В лъки, в горички цвъркот и жужене —

любов пак всичко живо пияни.

 

И само аз затворил съм в сърцето

въздишки и сълзи по тази, дето

взе ключа и в отвъдното се скри.

 

За мен не грее висината синя,

за мен е цялата земя пустиня

и звяр — най-милата жена дори.

311.

Кого ли жали славеят в зори —

за свидни рожби, тъжни старини ли

извива трели, нежно огласили

полетата и сънните гори?

 

И мен ли с тая болка ме дари —

и аз да самотувам, слаб, без сили,

разбрал, че тя — Смъртта — се нагло хили

и смъртни са богините дори.

 

Как лековерен е човек, уви!

В безкрая пак се върнаха звездите,

които слизат на земята рядко…

 

Съдбата и сега ме уязви —

да разбера на края чак на дните:

прекрасното край нас е, но за кратко.

312.

Ни пребледнелите звезди в зори,

ни заливите с лекокрили ладии,

ни сбруите на пъстри кавалкади,

ни дивеч бърз в столетните гори,

 

ни радостта от вестите добри,

ни шепота на станси и балади,

ни ручеи сред тучните ливади,

ни смях на хубави жени дори —

 

не, нищо тук не би утеха дало

на моето сърце — то гасне там,

с очите й — сияйно огледало.

 

Животът бреме е, върви към края

и аз зова смъртта — да зърна тая,

която по-добре бе да не знам.

313.

Изчезна времето, когато аз

и в студ се чувствах като пред огнище;

изчезна тя — духът ми все по-нищ е

и страдам аз и жаля се на глас.

 

Изчезна дивното лице и вижте —

такава пустота е, мрак и мраз!

Но тя в сърцето ми разпали страст,

сърце — недогоряло пепелище.

 

Под плаща взе го — в гроба си и в рая —

та с лавър увенчана и с оня

небесна добродетел — да блести.

 

Аз чакам ред, да хвърля бренно бреме,

дано по-скоро само позове ме

сред своите неземни висоти!

317.

С годините човек е омъдрен

и се сбогува с младостта гореща.

Амур — след всички бури — сам посреща

в тих пристан твоя кораб поломен.

 

Да, взорът благосклонен бе към мен —

това сърцето мигом го усеща!

Но как помиташ, ти, о Смърт зловеща,

което друг градил е вдъхновен.

 

Да беше жива — може би и аз

щях да разкрия жарката си страст

и чувствата, сърцето поболели;

 

за да дочуя как ще промълви

с въздишка тиха на уста: — Уви,

и двамата сме вече побелели!

319.

Отлитат дните — хукнали сърни

и щастието — дим във висините —

изчезва… Но човек поне честит е

и някой спомен скъп да съхрани.

 

О, тленен свят — най-хубавите дни

направиха ме сляп за бъднините:

сърцето й е прах и прах са дните,

наречени щастливи младини.

 

Но нейната душа и днес сияе

и мами ме сред тая звездна бездна

и аз — плътта й бренна надживял —

 

да зърна колко чиста и сега е

и носи се сред самотата звездна —

по-нежна, по-ефирна от воал.

320.

Пак вдъхвам свежестта ви, нахълмени

поля… Тя тук видя за първи път

света… Сега очите ми сълзят,

а зърнали я — бяха две вселени.

 

Надежда рухнала, крила сломени,

размътени води, тревясал път;

тя тук, сред теб лежи, о, свиден кът,

а исках гроб да станеш и за мене!

 

Очите ми, изтекли от тъга,

дано се приютят под тоя камък

и образа й нежен да прогоня.

 

На господар-скъперник бях слуга:

за кратко ме дари с любовен пламък

и вечно — сълзи в пепелта да роня.

321.

Гнездо на моя феникс златокрил —

той тук ли в перест пурпур се облече?

Взе под крило сърцето ми и вече

на клетото светът не му е мил.

 

Горчилки тук за кой ли път съм пил.

О, лъчезарен лик, днес тъй далече,

защо на сладки мъки ме обрече?

Тук слънце — горе си се преродил

 

в звезда… Оставаш ми ти, свиден кът,

на гроба й да идвам — всеки път

с натегнало сърце, с душа нещастна…

 

Но все по-мрачна нощ край мен цари;

тя отлетя, тя — златен плам — угасна

и няма вече пак да зазори.

329.

О, ден, о, сетен час, о, миг — последна

въздишка към звездите… Скръбен ден!

Око, какво — кажи ми — скри от мен,

когато ти за сетно ме погледна?

 

Сега разбрах какво е непрогледна

тъма… и ти — от дива скръб гнетен!

Какви надежди тук са вече тлен!

И става вярата все по-зловредна.

 

Че друго вече ми се беше счуло:

решило бе жестокото небе

светилото ми тук да погребе.

 

Но пред очите си аз имах було —

да не узная всичко може би

и да не ме жестоко наскърби!

333.

Лети, мой стих, към камъка студен

над моето съкровище… Замина,

но тук е тленната є половина.

И ти зови, което не е тлен.

 

Кажи є, че отчаян и сломен,

с талазите се боря, че мърцина,

поел след нея, може да загина,

но ще вървя до сетния си ден.

 

И жива, и след тежката раздяла —

за всички в тоя свят — със своя стих

любимата си аз обезсмъртих!

 

Дано ме чака в свойте висини

и срещне ме — душа осиротяла —

и там, до себе си, ме прислони.

336.

Завръща се… О, не, тя тук остана —

в душата ми… Тук няма власт Харон

над нея — пъпка на разцъфнал клон,

когато я видях в лъчи обляна.

 

Замислена, самотна, в плен на бляна

и днес край мен минава с лек поклон.

„Тя жива е! — отронвам бодър стон —

и пак от свян навярно е смълчана.

 

Ту трогват я, ту не слова злочести“.

И аз се кая: „Господи пресвят,

защо се мамя пак — в хиляда триста

 

четирдесет и седмо лято, шести

април, в един часа душата чиста

напусна вече този грешен свят“.

338.

Ти, смърт, света лиши без време

от слънце… И Амур се лута сляп;

наказа Красотата с тоя хап

горчив, а мен — с това ужасно бреме;

 

срази Честта, затри самото семе

на Добродетелите, хвърли в трап

самата Доблест — а човек е слаб

и друга откъде в света да вземе?

 

Защо земята, свода и Борея

не плачат днес? Какво са те без нея —

бижу без камък, ваза без цветя.

 

Не бе на показ. Само аз без жал я

преследвах тук. И само аз я жаля

там, дето е отдавна вече тя.

346.

Сонм праведни души и цяла свита

от ангели — щом само се вести —

я срещнаха пред райските врати

и гледаха с почуда и възхита.

 

— Душа такава, чиста и честита,

тъй често ли — дочу да се шепти —

е идвала сред тия висоти

от царството на низост неприкрита?

 

Но тя с усмивка в свода се зарея,

оставила, там долу, свойто бреме,

и поглед често хвърляше назад,

 

да види идвам ли и аз след нея…

И литнах с мисъл — о, възторг крилат! —

разбрал, че тя ме чака и зове ме.

361.

Повтарят ми го, все това мълвят —

и старото ми вярно огледало,

духът сломен, и грохналото тяло:

„Дочака старост, свършва твоят път.

 

Вървя, където другите вървят

и времето юздите бе държало…“

Но скочих. Вир-вода. Да бе валяло,

Тъй тлял би — огън угасен — сънят.

 

Лети животът с бързащото време,

не се повтаря нищо в тоя свят;

пред мен е само образът й свят:

 

захвърли тя плътта — излишно бреме,

но тъй сиял бе цял живот духът,

че никога не ще го затъмнят.

364.

С надежди пълен, бодър и в скръбта

останах и след двайстата година;

и още десет — след като замина

и моето сърце отнесе тя.

 

В гърдите ми е мрак и пустота,

стоя сломен и всичко в мен проклина.

О, Господи, обречен да загина,

на теб оставам верен до смъртта!

 

За пропилените отдавна дни

вопия жално, ти ми помогни —

не вкусих мир, а мъка непрестанна.

 

Не ме низвергвай с грешните души!

Разкаян грешник, който пак греши,

на съд пред теб готов съм да застана.

365.

Вървя, оплаквам миналите дни:

с неща нетрайни си залъгвах взора

и уж с крила — не полетях в простора,

та моят пример друг да оцени.

 

Ти, който виждаш грехове, злини,

о, Боже, съднико на всички хора,

бъди на моята душа опора

и в мойта немощ пак ми помогни.

 

След дните бурни пристан тих ми дай,

живял безславно — дай ми славен край

и път — от ада в рая да отвежда.

 

И в малкото останали ми дни

да склопя кротко взор ми помогни,

ти вече си ми сетната надежда.