Франческо Петрарка
Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура (1)

Сонети за живота на мадона Лаура

1.

О, вий дочули в тия песни тук

въздишките, които мойта младост

е ронила и в радост и в нерадост

навремето — когато бил съм друг,

 

за тая жал, на разума напук,

горчилки сладки и горчива сладост,

аз чакам отклик жив, а не злорадост —

че кой не си е в любовта неук.

 

Днес вече знам: сред болките човешки

за смях съм станал с моите болежки

и как от срам да се покажа вън;

 

да, плод на мойте мисли изтерзани е

срамът и ясното — уви — съзнание,

че всичко дивно сън е… Кратък сън.

2.

Да отмъсти за не един провал —

Амур стрела извади от колчана

и нагласи лъка си, и остана

да бди в засада — слух и трепет цял.

 

В гърдите моят дух се бе прибрал,

и той готов за истинска отбрана,

но ето че в гръдта ми зейна рана —

Амур бе стрелял пак и бе успял.

 

Уви, не бе съдбата благосклонна —

и как при тоя удар бърз и тия

беди да взема броня, лък, стрели,

 

или поне да изпълзя по склона,

от страшната опасност да се скрия…

Не, късно е, Амур ме повали!

3.

В часа, когато гаснещият ден

с помръкнал лик Спасителя изпраща,

и аз, от вашите очи пленен,

сам оковах душата си скърбяща,

 

не вярвах, че Амур кръжи над мен;

душата ми, света боготворяща,

тъй не разбра, че нов живот захваща:

на скърби, на страдания и плен.

 

Амур ме свари слаб, с очи от скръб

изтекли — и, чевръст хитрец, от тука

намери към сърцето ми пролука.

 

И колко подло ме удари — в гръб! —

и стон дори не смогнах да отроня,

а вас пожали — защитена с броня.

7.

Доволство, леност, пухени постели —

в калта направо ще ни завлекат;

затънал в грях, в безнравственост, духът

към висша цел света ще поведе ли?

 

Беззвездна нощ отдавна е светът —

помръкнаха духовните предели.

С Пегас към Хеликон да сте поели —

чудак най-много да те нарекат.

 

Кому са нужни лаврови венци?

Поезийо, от тебе полза няма —

твърди тълпата безсловесна, няма.

 

Малцина с мен вървят към светлината

и нищо, че не сме в света слепци —

водач бъди ни, Добродетел свята!

8.

На хълма, огласен от нежни трели,

където Злият в клетка ни плени

и прати ни в града — за свойте дни

да жалим и да мрем, смъртта презрели,

 

на хълма, там, сред родните предели,

се къпехме из модри висини

и никакви прегради и стени

не биха устрема ни горд възпрели.

 

Но в тази клетка, дето дълги дни е

животът ни отчаяно мъждял,

една утеха имаме и ние:

 

за нас плати жената с взор небесен —

плени го тя и хвърли го без жал

в затвор от нашия кафез по-тесен.

12.

Ако дочакам, ако в младост ранна

не ме смъртта с несгоди покоси

и видя утре горест насъбрана

как пламъка в очите ви гаси,

 

и сива стане пъстрата премяна,

и сребърни — златистите коси,

ликът ви — блед и спре да се коси

човек за своята сърдечна рана. —

 

тогава чак ще дръзна може би

за толкова години тегоби

признание горчиво да откъсна;

 

но ако не дочакам старини —

за мойте мъки, скърби, изпитни

дарете ме поне с въздишка късна.

13.

Амур, в лика й дивно въплътен,

яви ли се внезапно сред жените,

от чара й зарят и те самите —

и двойно по-желан е моят плен.

 

И благославям място, месец, ден,

когато взор възвих към висините.

— Кажи сполай, душа, че сподоби те

с такава чест творецът възхитен.

 

От нея иде поривът крилат

и той от този жалък, грозен свят

към друг — по-чист и хубав — ни повежда.

 

От нея тайно никнат ти крила

и литваш с тях сред нови светила —

в небето на сияйната надежда.

15

На всяка крачка хвърлям взор назад

и пак се спирам — дъх да си поема,

и вдишал свежест сякаш от Едема,

аз тръгвам пак по пътя непознат.

 

Но мисълта, че сам съм в тоя свят

изправя ме пред същата дилема:

да спра сломен и с мисъл да поема

назад, назад, към вас — в сълзи облят.

 

И пак се питам: в клетото ми тяло

без нея — моята душа — дали

сърцето още дълго би туптяло?

 

Но тук Амур с насмешка сподели:

при влюбените друго е опора —

те не живеят като всички хора.

16.

Превит старик, но с дух неутолим,

макар с изстинали отдавна жили,

напуска дом, деца и внуци мили

и тръгва сам — усърден пилигрим;

 

той грохнал е, но пак, неуморим —

о, дух, опора на плътта не си ли? —

отдава сетни дни и сетни сили

на своята мечта — да иде в Рим,

 

да види в храма онзи образ свят,

пред който — храни старецът надежда —

и утре, на небето, взор ще свежда.

 

Така и аз сред тоя пъстър свят

се взирам в другите с душа кахърна —

любимото лице сред тях да зърна.

17.

Браздят лицето ми сълзи солени

и вятър от въздишки ледени —

и в радостни и в безутешни дни —

страните ми… О, срещи въжделени!

 

С очи, от вашите очи пленени,

аз виждам как светът е светлини

и как пригасват адските главни

в гърдите ми, от страст опустошени.

 

Кръвта ми стине… Ах, за сетен път

тя хвърли поглед, прелестна и млада,

преди звездите й да се стопят;

 

с ключа на любовта освободен,

духът ми литва, следва я, отпада

и дваж по-мрачен се завръща в мен.

19.

Едни не ги е страх от светлината

и впиват даже в слънцето очи;

а друг го плашат първите лъчи

и чака нощ да падне над земята.

 

И трети знам — за истината свята

на клада е готов да се качи;

уви, и аз съм тъй. И ми личи —

не можеш да избягаш от съдбата.

 

И аз така ще свърша някой ден —

от ясния й взор изпепелен,

не, аз не мога да се крия в мрака;

 

Облян в сълзи, напред съм полетял,

към пламъка — това е моят дял! —

където неизбежна смърт ме чака.

20.

Горя от срам, че в звънък стих, мадона,

аз дивната ви прелест не възпях,

ни онзи миг, когато ви видях:

звезда, единствена на небосклона.

 

Не вярвах в свойта дарба — смаян, плах,

че Музата към мен е благосклонна;

и зърнех ли ви — истинска икона —

се спирах вцепенен от смут и страх.

 

Щом Музата отвореше уста,

аз млъквах и край мене — пустота,

че пее ли човек, от скръб отнесен?

 

И колчем съм посягал за перо,

оставях го — за ваше уж добро —

намирах недостойна свойта песен.

32.

Така е близо сетният ми час —

ще сложи край на мойта скръб горчива.

Отлита времето — къде отива?

Отдавна не градя надежди аз.

 

Да, още малко страст ще ни опива

и за любов ще шепнем в тих екстаз;

топи се като сняг плътта, а мраз

сковава жилите, душата свива.

 

Страстта ще стихне с жалката ни плът

и сълзи, гняв и страх ще се стопят,

и ще прозрем след страсти и нагони:

 

човек от сенки тук е ограден,

отбрулен лист е всеки негов ден

и шепа прах — това, което гони.

35.

Из пустоша самотен, угнетен

вървя, където видят ми очите

и плашат ме единствено следите

на някой пътник, минал преди мен.

 

Тук само съм далече от тълпите

и само тук се чувствам защитен,

понеже всички знаят, че съм в плен

на любовта — тъй моят взор открит е!

 

И мисля си дори — дали полето,

потоците и хълмите, горите,

и те не знаят моя дял суров…

 

Не, няма нийде пустош, кът, където

хлапакът да не ми е по петите

и да не бъбри с мене за любов.

36.

Ако Смъртта — най-страшният ни враг! —

от мъките любовни отърве ме,

готов съм сам това греховно бреме —

живота — да захвърля в ада чак.

 

Но като знам, че той — Амур — не дреме

и с лък в ръка ще ме издебне пак,

разбирам днес защо на тоя праг

стоя — разколебан — от дълго време.

 

Защо, о ти, стрелец на любовта,

пролял на не един до днес кръвта,

не ме уби, оставил ме на мира?

 

Смъртта отдавна взряла се е в мен:

покри лицето ми с мъртвешки тен,

а бави се и все не ме прибира.

38.

Кажи ми, Орсо, ти да си видял

блата, скали, гъстаци, пустош дива,

мъглата, дето всичко тук попива,

морето и деветият му вал,

 

прегради, пречки — нещо, тъй да скрива

от мен — като проклетия воал —

очите дивни, нежния овал

и да шепти: — Ридай от скръб горчива!

 

Или притворените клепки — свян?

надменност? — красота за мен зловеща,

залог за мойта смърт от много дни,

 

или пък беломраморната длан,

готова милите очи при среща

от моя жаден взор да заслони.

45.

Примамливото подло огледало,

в което взирате се час по час,

държи ви в плен, но чрез самата вас,

на прелестта ви дивен облик дало.

 

Заради него съм нещастен аз,

с измами, с козни ви е повлияло:

аз вън, на прага, със сърце примряло,

а вие вътре — царствена, без власт.

 

Не бях в сърцето ви аз пуснал корен,

така че огледалото надви —

превърна ви в кокетка с нрав престорен.

 

Но участта на Нарцис си спомнете —

да станеш цвят! Ужасно е, уви,

сред бурени да бъдеш дивно цвете.

46.

И златото, и бисерът в косите,

огърлиците, розите с бодли

пронизват ме… Ще спре да ме боли,

щом само спрете с тях да се гласите.

 

А засега остават ми сълзите…

И вашите огледала — дали

в тях суетата ще се утоли,

или сама не ще ги изнурите?

 

Възпряха те Амур, да подкачи

с вас разговор за мен — видял ви само

как жадно ги изпивате с очи.

 

Отлети в ада, не огледала —

да изкушават мало и голямо! —

а извори на моите тегла.

48.

Щом с огън огънят не се гаси,

щом не пресъхва от порой реката,

щом чуждото не се за свое смята

и само живото Смъртта коси,

 

то любовта, душите и телата

в едно преплела — да ги възвиси,

защо от мойта страст не ме спаси,

а с нов копнеж разпалва я самата?

 

Тъй както Нил бучи и пенест, мътен

ще оглуши човека с грозен тътен

и взора дързък Феб ще порази —

 

не е ли тъй и с мойта страст?… С юзда я

подтикна уж, а всъщност — обуздая,

и пак целта се мярка — през сълзи…

61.

Благословени — час, и ден, и лето

господне, място, време — о, мигът,

когато две очи да ме пленят

успяха — и примря сърцето клето;

 

и тоя сладък стон — за първи път! —

преди да разбере дори сърцето,

лъка звънтящ на хлапето проклето,

стрелата му, забита в мойта гръд;

 

благословени всичките слова

за нейната възвишена възхвала,

въздишки, сълзи, мъка накипяла;

 

благословен и листът — за това,

че мога чувствата си да излея

и мислите за нея, все за нея.

69.

Амур, аз знам, че разумът студен

пред теб е слаб и немощен, че няма

коварство тук, капан или измама,

с които да не си дошъл при мен.

 

И все пак съм — и днес! — озадачен

(загадката е още по-голяма:

край Елба на гърба си тая драма

изпитал съм… до болка изнурен!) —

 

аз бях избягал уж от твоя плен,

от ветри брулен и за небесата

неведом странник… Ала този ден

 

пак ме настигна свитата крилата

от вестоносци: да търпя смирен

и да не вдигам глас срещу съдбата.

74.

Сломен съм от самата мисъл аз,

че все за вас си мисля и говоря

и чудно как при цялата умора

не е раззинал гробът алчна паст?

 

Възпявах и лицето аз, и взора,

на къдрите златистия атлас,

дар слово не загубих, нито глас,

каквото казал съм — ще го повторя.

 

И как ли още ме държат нозете,

за да ви следвам сам по тоя стар

измамен път, по който ме зовете.

 

И от къде листа, пера, мастило?

Грешил ли съм — сърцето е мъстило,

вината е в Амур, не в моя дар.

77.

И както да се взира Поликлет

и с него всички майстори старинни,

не ще съзрат след хиляди години

божественото в земното наглед.

 

Но моят мил Симон — той дни наред

следял я е сред райските градини,

щом долу тук тъй щедро подари ни

лика й дивен в мъничък портрет.

 

Божествено твори се в небесата,

че тленнното, уви, гнети душата,

очите ни от плът са гъст воал;

 

добре, че той я е рисувал горе,

че тук, сред нас, човек със смъртен взор е

и може би не би я и видял.

79.

Тринадесет години оттогава,

а всичко си е както и преди:

бушува огън в моите гърди

и мисли и мечти опустошава.

 

Човек тук нищо май не научава,

ако над него сам Амур не бди;

ни сянка, ни ветрец ще охлади

душата ми, опалена от лава.

 

От ден на ден смалявам се — не ден,

година сякаш чакам угнетен

единствен поглед, мъничко сполука.

 

Душата гасне. Близък е денят,

звездите скоро ще се подредят —

смъртта е вън и вече ще почука.

90.

Косите й летяха — лек зефир

заплиташе се в златните къдрици

и бляскаха примамливи искрици

в очите й, помръкнали подир.

 

Ликът й — блед, но тя бе мой кумир

и зърнах милост в нейните зеници,

и лумнаха в мен огнени езици —

пожар, от който нямам вече мир.

 

Вървеше тя — не смъртно същество,

а лекостъпна и ангелогласа,

за земния живот — неземно странна;

 

сияен ангел, слънце, зарево

съзрях… Но други земните неща са:

ослабен лък не е зарасла рана.

92.

Ридайте, дами! О, Амур, плачи!

О, влюбени, плачете благочинно:

смъртта срази самия месер Чино,

навеки вече склопил е очи.

 

Ридай ти, моя скръб, че се помина

такъв поет; кого ще отличи,

кого от нас на трона ще качи

Амур, терзал и него без причина?

 

Звучете скръбно, стихове! Без тоя

певец какво е днес градът? И ти,

пистоецо, сълзите не пести!

 

Ридай, о, вероломен град Пистоя,

че няма го синът ти сладкоглас…

Ликуйте, небеса, че е сред вас!

93.

Възпявай я — веднъж Амур ми рече —

със златни букви я описвай ти;

как ту бледнее всеки, ту пламти,

и как за миг възкръсва — мъртъв вече.

 

Ти знаеш го — за всичко си плати,

за всички пример: как се сам отрече,

съдбата уж на помощ се притече,

но пак обсебих твоите мечти.

 

Не помниш ли очите — лекокрил

и весел там в засада бях се скрил,

стрелата ми — тя трудно се изважда;

 

ако лъка ми върнат — се пази,

че пак ще се облееш цял в сълзи,

разбра, че с тях засищам свойта жажда.

97.

О, дар безценен, скъпа свобода,

побягна ти от мен и чак тогава

разбрах: веднъж се щастието дава,

но стреля и Амур, за зла беда.

 

И сам си слага разумът юзда —

за погледа пленен светът престава

да съществува, нямаш и представа

какво и как духа ти обузда.

 

За друга аз не искам и да знам —

и на сърцето ми е тя самата,

и името й ми е на устата.

 

Така съм вече устремен натам,

че все по тоя път вървя — към нея

и няма как за друга тук да пея.

100.

И южният прозорец, в който две

слънца — и тя, и божието — греят,

и онзи, в който слуша как Бореят

беснее зиме с люти студове,

 

и камъкът, на който с часове

бленува и мечтите й пъстреят

като цветя уханни, и злодеят

Амур, постлал по тия брегове

 

за влюбени килима на тревата,

и пролетта, и пролетната меса,

стрелата му, с която ме срази,

 

ликът й мил, речта витиевата —

на дъното на клетото сърце са:

о, излак жив на моите сълзи.

102.

Когато Цезар в жарките пустини

главата на Помпей съзрял в чувал,

престорил се, навел очи невинни

и в сълзи лицемерни се облял.

 

Тъй свойта скръб прикрил и Анибал,

когато Рим — врагът му от години —

превръщал вече Картаген в руини:

с насмешка гледал хорската печал.

 

Сърцето тъй преструва се, уви,

не иска никой тук да се досеща

какво му е — цъфти или кърви.

 

И аз така — уж пея с бодър глас,

уж весело усмихвам се при среща,

а всъщност сълзите си крия аз.

107.

Къде да бягам — дивните очи

не ме оставят никъде на мира;

сърцето в свойта крепост се намира,

но тя ще рухне, както си личи.

 

Да бягам? Но зелените лъчи

пронизват ме — по-остро от рапира.

Петнадесет години… И напира

врагът — на крепостта да се качи.

 

Лъчите стрелкат се край мен и днес,

замрежват пак очите благосклонни

и виждам все това — зелени клони.

 

И лавърът е вече лавров лес,

и кара ме Амур, пред мен зареян,

да бродя като Скитникът Евреин.

108.

О, край честит, сред който в светъл час

случайно любовта се бе вестила

и въздуха сияен осенила,

ме стрелна с поглед чист, искрящ от страст.

 

По-скоро с време твърдият елмаз

ще се изтрие, ще изгуби сила,

отколкото ликът й с прелест мила

да свехне и да го забравя аз.

 

И като видя стъпки сред лъката,

аз втурвам се и с поглед замъглен

пак търся нейните следи в тревата.

 

Ако е жива любовта, то нека,

Сенучо мой, си спомни тя за мен

с една сълза или… въздишка лека.

110.

Преследван от Амур, от своя враг,

в светото място от стрелите вражи

се скрих и — на сърцето верни стражи —

поставих мислите на всеки праг.

 

И както за отпор се готвех пак,

на пода зърнах сянка аз и даже,

преди самата тя да се покаже,

за ангел взех я в тоя полумрак.

 

— Кажи, сърце, какъв е тоя страх?

И докато сърцето да простене,

аз вдигнах жаден взор и я съзрях;

 

и както гръм след мълния ечи —

тъй блеснаха прекрасните очи

и после весел смях дочух край мене

115.

Щом слънцето се спусна на земята,

и трима души зърнах в миг: жена,

до нея аз, от другата страна

самото слънце, цялото в позлата.

 

А после то наметна и жената

със златна мантия от светлина;

но тя към мен — на този свят една! —

очи извърна нежно. Тя самата!

 

И бурна радост ме обзе след миг,

а ревността, която бях изпитал

стопи се… И разплаканият лик

 

на слънцето посърна и дори

зад златен облак изведнъж се скри —

болеше го, че аз бях победител.

118.

Шестнадесет години вече става:

въздишки, жал… Към сетния си ден

вървя. А сякаш вчера бях ранен

в гръдта — как бързо времето минава.

 

Ах, сладката любов, тъга такава

помага ни в живота изнурен:

дано смъртта ме грабне първо мен,

за да не виждам лавърът как става

 

на прах… Кому се моля днес — не зная!

Да искам повече? Сега? Към края?

При две злини, и двете ми ги дай!

 

За миналото плача. Зла присъда:

каквото бил съм — пак съм и ще бъда!

Не искам свобода, а близък край!

122.

За седемнайсти път на небесата

звъни часът, когато ме рани

Амур; горя — личи и отстрани,

а зъзна цял дори в горещината.

 

Да, вълкът козината си мени,

но нрава — не. Плътта мъжди, горката,

слабеят и отпадат сетивата,

но страстите са лумнали главни!

 

Съдбата дял жесток ми отреди —

с годините полека аз да гасна,

но не жарта на болката прекрасна.

 

Не ще дочакам радостта последна:

да мине тя, по-дивна отпреди,

и аз без капка страст да я погледна.

123.

Оная лека бледнина, оная

мъглица — знак, че все тъй се свени…

И вече аз съм с пламнали страни,

че тайната успях да разгадая.

 

Видях как може да се обясни

без думи всичко — тъй навярно в рая

душите си говорят. Ето, зная

коя е тя сред другите жени.

 

Да, чужди пози, погледи до днес

са нищо тук пред плахия й жест:

знак, дето взорът нежен бе ми пратил.

 

Свенливо сведе прелестни очи

и сякаш чух край мене да звучи:

— Защо тъй бърза моят мил приятел?

124.

Амур, Съдбата и духът ми клет,

света презрял, изгубил всяка вяра,

тъй тровят ме — отново страх и гнет! —

че облажавам сенките в Тартара.

 

Топя се от любов — Амур ме кара!

Духът ми страда, изтерзан и блед,

а злобната Съдба — уви — в пожара

на чувствата пак хвърля буци лед.

 

Какво да чака тук душата чиста,

щом зло след зло съдбата ми отрежда

и на Христова възраст чак разбрах,

 

че не елмази — стъклени мъниста

изронват се — надежда след надежда —

и падат и разбиват се на прах.

128.

Юздата дръпне, после впие шпори,

скове ме в мраз и в жар ме обгори,

ту ме похвали, ту ме укори,

ту каже „Да“ Амур, пак заспори.

 

Ту съм в прахта, ту в светлите простори,

уверен е, а аз не знам дори

кого презрях, кой с обич ме дари.

Душата ми със себе си се бори!

 

Дано крепи я мисъл на приятел,

че не в сълзите — кой ли не е патил! —

е изходът, а в пътя към целта.

 

Но властен порив я влече в небето

и тя лети, лети натам, където

и мен, и нея чака ни смъртта.

132.

Ако не е любов, какво е, Боже?

Любов ли е — защо това тегло?

Такова ли горчилото било?

Наслада уж — а остра като нож е!

 

Защо го търся, щом без него може,

защо роптая, щом не би могло

без вас — о, жива смърт, о, сладко зло?

Не съм ли легнал сам на смъртно ложе?

 

Блаженство и покруса: завилнели

насрещни ветри, без да знам къде ли

духа ми — жалък члун — ще отнесат;

 

поредната заблуда ли срази ме,

не вижда бряг спасителен умът

и лете лед съм и жарава — зиме.

133.

Амур стрели към мен все още мята.

Аз — восък в огън и на слънце сняг,

мъгла на вятър — се топя и пак

зова…. — Защо студ вее от душата?

 

Ни лек, ни време има за стрелата,

запратена към мен от моя враг.

Не ви се вярва — с тоя образ благ! —

че огън, слънце, вятър сте самата.

 

Страстта е огън, мислите — стрели,

сияйно слънце — образът небесен:

Амур боде, слепи ме, пепели…

 

И думите, и ангелската песен,

и чарът ви — неземен сладък плод —

са въздуха за моя клет живот.

134.

Ни мир край мене, нито гина в бран;

пламтя през зимата и зъзна лете,

духът ми на възбог, в прахта — крилете.

Обсебил всичко, чувствам се обран.

 

Не съм под ключ, а сякаш съм в зандан,

на воля, а с верига на нозете;

Амур нехае уж, а с мен зает е;

камари скръб — животът пропилян!

 

Аз гледам без очи, крещя без глас,

презирам се, а друг обичам аз,

зова смъртта, а тук се чувствам в рая.

 

През сълзи смея се, скърбя със смях.

Живот и смърт — не ща да знам за тях…

Заради вас, мадона, се терзая.

136.

Да те удари гръм, засипе жупел!

Живял до вчера на вода и жир,

ти алчно грабеше света на шир

и длъж — и кръв и мъка си натрупал

 

в дворците си… Живееш ти от пир

до пир — с блюда изискани подкупил

безброй души, пиян, разплут, под купол

от чуждо злато вдигнал си потир.

 

В разкошните вертепи Велзевул

със свойте гнусни свити е нахлул:

девици блудни в старчески обятия.

 

А в студ и в дъжд, окъсан и убог,

до скоро ти презираше богатия…

Но има бог. И всичко вижда Бог!

137.

О, Вавилоне, о, престъпен град,

и Бога разгневи, но не престана:

прокуди Зевс, Палада е презряна

и в теб Венера, Бакхус и разврат

 

царят… Възмездие те чака! Ад!

А виждам и най-страшната закана:

на трон да седне в тоя свят Султана,

един — сред свойта столнина Багдат!

 

Ще рухнат идолите в дим и прах

и ще се сринат кулите, а с тях

ще паднат твоите презрени войни.

 

И нови хора ще те съградят —

безгрешни, с добродетели, достойни…

И пак ще е като преди светът.

141.

Тъй както малката мушица лете

подмамва се от ярките лъчи

в окото ни… и както си хвърчи,

попада там и мре — така с крилете

 

на сляпата ми страст и греховете

към мойто слънце с грейнали очи

политам в миг… И разумът мълчи —

как силните си чувства ще възпрете!

 

Добре аз виждам този блясък леден

и знам, че ще загина, в тях загледан,

но няма как да устоя пред тях.

 

Омайва ме Амур и аз копнея

и жал ми е единствено за нея —

и втурвам се към пламъка без страх!

145.

Да бях, където Феб гори лъките,

където го прогонват студ и сняг,

където грейва и се скрива пак,

където пръсва с колесар тъмите,

 

да бях богат човек, да бях бедняк,

да бях младеж или със скреж в косите,

и който гладен е и който сит е,

и в жарко пладне и в среднощен мрак,

 

да бях аз в рая, в пъкъла да бях,

с дух — волна птица, червей — в кал и прах,

с товар на гръб, захвърлил всяко бреме,

 

и мъж достоен, и човек без чест,

пак щях да страдам, както и до днес,

петнадесет години — златно време.

162.

О, радостни цветя, треви блажени,

че е оставила следи по вас,

ти, бряг, заслушан в сладкия й глас,

и стъпките й, в тебе съхранени;

 

дървета стройни сред лъки зелени,

и теменуги, тръпнещи от страст,

и тъмни дебри в залезния час,

към гаснещото слънце устремени!

 

О, дивен край, о, ти, река пенлива,

в теб сутрин тя очите си измива

и ти прелива нова светлина.

 

Да можех като теб да я докосна!

Блажен тук всеки камък — че позна

какво е страст гореща, съдбоносна.

164.

Сънят очите на света слепи,

спи всичко — свод, земя, и звяр, и птица,

нощта пътува в звездна колесница,

морето в свойто ложе тежко спи.

 

И само моята душа кипи:

ридае, стене, плаче — мъченица,

захвърлена в безрадостна тъмница,

където всеки спомен я слепи.

 

Един е изворът, от който пия

и радост, и горчива орисия,

една ръка ранява и цери.

 

И в тоя свят, където още жаждам,

аз всеки миг умирам и се раждам

и в мене само болката цари.

166.

Когато сред цветя и сочен злак

върви и нежно милва я зефира,

от всичко живо благодат извира

и в пъпки и листа сияе зрак.

 

А взорът — храм на Любовта — е пак

вратите си разтворил към всемира

за всичко, дето блика и пулсира,

и злото тук държи зад своя праг.

 

И колко прелести — лице, очи,

усмивка, гъвкав стан — се в нея крият,

и как гласът й сладостно звучи.

 

А заговори ли — струят зари

от погледа й чист и аз, горкият,

съм нощна птица, стресната в зори.

173.

Щом грейнат слънчевите й очи

и озарят бездънните простори,

духът ми — жаден цвят — ще се разтвори

и райска музика ще зазвучи.

 

О, миг, ти — паяжина от лъчи —

се късаш, чарът как ще се повтори;

Амур ту впие в мен жестоки шпори,

ту дръпне пак юздите… и мълчи.

 

Ту пламвам аз, ту студ ще ме скове,

а дните бързат — пъстри или сиви…

Тъй крея — и смирен, и непокорен.

 

И светли мисли — сладки плодове,

бодли и тръни — размисли горчиви:

това, уви, расте на моя корен.

176.

Вървя в леса — където е със свита

душа дори човекът с меч в ръка;

от друго аз се плаша все така —

от мойто слънце… Още, без насита

 

възпявам я — бленувана, честита,

готов да падна в нейните крака…

Сред трепетликите в една лъка

тя сякаш бе със свойта дивна свита!

 

И аз я чувам — щом се люшне клон,

запее славей, слитне лист със стон

и ручей сромоли в тревата няма.

 

Как дивни са горите, пълни с мрак,

така да ми се нрави всичко пак…

А само мойто слънце да го няма.

181.

Амур прострял е тънките си мрежи

от перли и от злато… Но от мен

прикрил ги е под лавъра зелен,

сред сенките на клонките му свежи.

 

Зрънца, трошици хвърля всеки ден,

но ловко скрива своите кроежи

с гугукане, което ще разнежи

дори Адам сред вечния Еден.

 

И стрелнаха ме двете й слънца —

тъй птицеловецът с огледалца

отблясъци на жертвата си праща —

 

и паднах — птичка — в мрежите й аз,

подмамен пак от ангелския глас…

О, мрежата, от знойна страст искряща.

186.

Да би видели Омир и Вергилий

как в мойто слънце аз очи съм впил,

не би я никой сам обезсмъртил

и в нов поет се биха въплътили.

 

От завист биха клюмнали унили

Еней и Одисей, и сам Ахил,

и Август, към шейсет години бил

на трона — и отдал му ум и сили.

 

За жалост, този цвят, от мен възпят,

със свойте добродетели безценни

напомня дивния отколе цвят,

 

в наивен стих обезсмъртен от Ений…

Дано тя мойте мисли вдъхновени

не срещне с гняв, презрение и яд.

189.

О, моят кораб, пълен със забрава! —

на руля Той, и господар, и враг! —

се носи в бурното море и пак

край Сцила и Харибда преминава.

 

А мислите-гребци не търсят бряг

и само бурята ги настървява;

платната ръфа вечен северняк

от стонове, надежди, страст за слава.

 

Под дъжд от сълзи и мъгла от скука

прогизват пак протритите въжа,

които безразсъдството усука.

 

Изгубих двете светлинки, горкия

мой ум мълчи, духът не издържа…

И аз не вярвам пристан да открия.

190.

Веднъж в зори кошута златорога

на зеленеещия вече бряг

изящна, бяла като преспа сняг

под лавровите клони спря с тревога.

 

Омаян цял — тъй стройна, тънконога —

поех припрян след нея (знаех как

и иманярът в горския гъстак

копае с жар и моли се на Бога).

 

„Не ме докосвай! — белият й врат

извезан бе с елмази и топази —

сам Кесарят в лъките си ме пази!“

 

на запад слънцето клонеше, хлад

повя, когато като в тъмна бездна

в реката паднах аз. А тя изчезна.

192.

Поспри, Амур, пред славата в захлас

да спрем… Една сред цялата вселена,

от хиляди звезди е озарена;

и колко нежност пръска тя край нас.

 

От злато, бисер, рози и атлаз

е дрехата й, пищно украсена.

Как мило гледа, в нега потопена

сред хълмите в предутринния час.

 

Тревите свежи, ситните цветя,

разпръснати в столетната дъбрава,

се молят с жар по тях да мине тя.

 

От светлите предутринни лъчи

небето с нова радост засиява —

че то сияе с нейните очи.

195.

Менят се къдрици, лица, тела,

но моята любов е неизменна;

дърво с раззеленени вейки, стена

и в студ и в зной, и в радост и в тегла.

 

Аз ще забравя страх и жад стаена,

и раната от подлата стрела,

когато зърна свод без светила

и всяка морска бездна — пресушена.

 

Не, няма да завехне мойта рана

и — кръв и плът! — и аз не ще престана,

ако врагът любим не се смили

 

или не дойде тук Смъртта желана,

та тя сърцето ми да изцели,

надупчено от погледи-стрели.

199.

О, прелестна ръка, ти в шепа скрила

сърцето ми — затворник клет… И как

пред нас разкриваш дарбата си пак,

небето и земята съюзила.

 

Богат съм аз, последният бедняк:

пет перли — източен разкош — о, мила,

са впити в мойте рани с пълна сила;

какво не прави слепият хлапак!

 

И ти, о, ръкавицо снежнобяла!

За миг съкровище безценно грейна —

не рози ли, не слонова ли кост?

 

Да можеше да падне и воала…

Но вдигам ръкавицата и с прост

покорен жест я връщам. Тя е нейна.

203.

Аз цял горя, а тя не го усеща,

цял свят го вижда, тя едничка — не;

не искам тя в любов да се кълне,

а да я трогне мойта страст гореща.

 

Не вярва тя! Не вижда ли поне

как пламват в миг очите ми при среща?

Ако не страдах под звезда зловеща,

ще ме държи ли тук на колене!

 

Нехае тя за адските въртопи —

но с нейната спасена красота

сърцето на света ще запламти.

 

О, дивен пламък, тя очи ще склопи,

ще занемее моята уста,

но ти ще грееш пак, ще грееш ти!

208.

О, бързей чист, избликнал от каверна

сред Алпите, гризеш брега и ден

и нощ, и бързаш с устрем дръзновен —

река, на своя нрав и име верна.

 

Върви — какво са пред любов безмерна

умора, сън; лети сега пред мен

и стигнеш ли сред оня край зелен

със свеж ветрец и хладина вечерна —

 

ще видиш мойто слънце как с позлата

поръсва твоя бряг и се свени

за мен да те попита… Но с вълни

 

ти целуни нозете й, ръката

и промълви: — Духът му е на път,

но бави го измъчената плът.

212.

Щастлив в мечтите си, на сън блажен,

вървя сред вихри, вземам сянка в скута,

в море без бряг се корабът ми лута,

живея в дом, на пясък построен,

 

на вятър пиша; вечно заслепен,

без слънцето не мога и минута;

в горите гоня пъргава кошута,

но с тромав вол, от оран изнурен.

 

За всичко сляп, от дива скръб сломен,

и ден и нощ аз роня стон след стона,

зова Амур, смъртта и мойта дона…

 

Тъй двадесет години е край мен:

въздишки, сълзи, под звезда нещастна

стръвта-любов захапал, бавно гасна.

223.

Щом Феб в морето свойта колесница

взе сам да мие — бързо се здрачи.

Знам — цяла нощ с отворени очи

ще чакам ранобудната зорница.

 

Пак моят поплак скръбно ще звучи,

макар че тя не чува… С лък в десница

хлапакът сляп повел е върволица

беди, злини — нощта да ми вгорчи.

 

Сънят не идва… и въздишки, вопли

изпълват тишината пак. И в топли,

обилни сълзи къпя се… Защо?

 

Разсъмва се, но не и там, в душата,

че друго слънце чака тя, горката.

И то ще я зарадва, само то!

226.

Врабец под стрехите и звяр в горите

не са били самотни като мен;

лицето й не виждам — ден след ден, —

а чуждо слънце грее, но гори те.

 

Теглата са ми празник въжделен,

плачът ми — радост, сладък хляб — корите,

кошмарът — сън, небето плащ протрит е,

поле за битка — одърът студен.

 

Сънят за мене смърт е, с дъх тлетворен

суши мечтите в моето сърце.

И само вие сте блажени, вие,

 

лъки уханни, ниви, свод просторен —

че гледате тук дивното лице,

а аз ридая и сърцето вие.

249.

Припомня ли си онзи тъжен ден,

когато я оставих тъй унила —

макар да е в гръдта ми мойта мила! —

за кой ли път аз тръпна угнетен.

 

Сред прелестни жени тя с вид вглъбен

бе роза сред цветя, глава склонила;

невинна жертва на нечиста сила

с невиждащ взор, от мъка помрачен.

 

Преди изящна, вяла — този път,

бездушна, няма — тя ли бе? Това ли? —

без диадема, накити, воали…

 

И тъй предчувствия ме днес гнетят,

така душата ми в мрачнилка тъне,

че моля се: дано тук всичко сън е!

251.

О, страшно ужасяващо видение!

Нима угасна слънцето над мен,

което ме държеше вечно в плен

между жестоко тъмно неведение

 

и светлите надежди… Зло знамение,

зла вест без вестоносец съкрушен!

Дано не доживея този ден,

дано е всичко сън, лъжа, съмнение!

 

Надявам се ликът й пак да грейне,

да съживят лъчите чудодейни

света и да не страдам вечно аз!

 

Но ако тя е вече в небесата,

захвърлила плътта си на земята, —

по-скоро да удари моят час.

255.

Как мразят всички влюбени зората

и чакат залеза с копнеж стаен.

Но мен гнети ме гаснещият ден

и изгрева очаквам в самотата.

 

Че две слънца изгряват тук за мен

по хубост равни, целите в позлата,

и пламва Феб от обич непозната,

от чара на земята запленен.

 

И както лавърът листа сребристи,

поникнал от сърцето ми, разлисти

и то и досега пламти от страст,

 

тъй бърза изгревът да пръсне мрака…

По цели нощи сълзи роня аз,

но знам какво и призори ме чака.

265.

Сърце жестоко и душа корава

и дивното лице на серафим…

Не спре ли този ужас нетърпим,

ще ме сломи бездушната разправа.

 

Дали се мръква или зазорява,

в калта ли съм, на цветен ли килим,

аз стена все… Разбит, неутешим.

Амур на мойта дама пример дава.

 

Крепи ме още крехката надежда,

че капката пробива канари;

и с моята любов е тъй, изглежда.

 

Сърцето й да е от лед дори,

пред моите молби и жални вопли

ще се стопи от сълзите ми топли.