Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (7)

7

Още щом решиха да направят отдавна замисления и все отлаган излет днес, Бехлюл подхвърли:

— Чакайте! Сватбата не беше ли в края на август миналата година? Значи излетът съвпада с годишнината. Ще отпразнуваме края на една щастлива за чичо и леля година и началото на друга, още по-щастлива.

Нихал прие с възторг предложението за излет. Думите на Бехлюл обаче породиха у нея болка. Нямаше нищо против една чудесна разходка с веселата както винаги Бихтер. Но такъв подготвян от месеци многолюден излет, и то по такъв повод… Дразнеше се от Фирдевс ханъм, Пейкер ханъм, дето се бъркаха в живота им за щяло и нещяло, дразнеха я и всички нейни досегашни любимци, особено пък баща й — същият, който честваше една и започваше следващата щастлива година от своя брачен живот, да, дразнеха я всички; настройваше се почти враждебно към тях. Не разбираха ли тия хора, нито един от тях ли не почувства, че в този техен излет, в това използвано като повод за подобно развлечение щастие, са втъкани късчета от нейното покрусено сърце, от прекършените й чувства, пърхащи в беззвучните стонове на риданието? Нима не ги чуваха?

Тази заран мадмоазел Дьо Куртон дойде да я събуди рано, за да тръгнат, и Нихал си изкара на нея всичко онова, което не бе могла да изрече цяла година, а сега се отприщи под напора на надделялото раздразнение. Трескаво грабна чорапите и блузата си, така трескаво, като че ли искаше да разпокъса и издере всичко, което й попаднеше в ръка, та на него да си отмъсти за натрупаните страдания, и докато се обличаше припряно, отривисто подхвана гувернантката, като от време на време млъкваше и настойчиво я подканяше с очи: „Че кажете и вие нещо де!“.

— Ето на, до вчера исках да отида. Но днес не искам. Знам ли защо? Цяла нощ се чудих какво да измисля, само и само да не тръгна… И пак не успях да измисля нищо… Ако не тръгна, ще кажат: „Нихал ревнува“, и ще се подхилкват: скришом, едва-едва, само с дясното ъгълче на устата, ей така, едва го повдигат. И майка им, и те. Забелязах го най-напред у Бихтер. Един ден говорех нещо на татко; не знам какво ме накара да я погледна. Тя гледаше към татко със същата тази усмивка — искаше да му направи някакъв намек. Вие също сте я забелязали, тази усмивка, нали? Неопределена, не можеш да разбереш подиграват ли се с човек, или го съжаляват… Оттогава, щом заговоря с татко, все си представям как Бихтер се подсмихва по същия начин…

Да си обуя ли жълтите обувки, мадмоазел? Ох! Ако например сега слезете и кажете: „Нихал е леко неразположена, та затова…“, майката тутакси ще погледне към дъщерите си, после трите едновременно — към баща ми, ще свият устни — Нихал показа как, — ей така, ще се подсмихнат… Знаете ли какво ми иде да сторя, когато те се подсмихват така?

— Няма ли да се срешите, детето ми? — опита се да смени темата мадмоазел Дьо Куртон, ала Нихал продължи на един дъх:

— Да се среша!… Сетихте се за сресване колкото да кажете нещо. Зная, всички вие разбирате всичко. Да, искам някой прекрасен ден, когато те пак се подхилват така, да се хвърля отгоре им и да закрещя: „Ами вие, вие кои сте? Откъде се взехте? Оставете ни на мира, мене и татко…“

— Како! — викна отдолу Бюлент. — Теб чакаме! Мадмоазел, кажете на кака да побърза.

— Това са детинщини, Нихал. Тази нощ сигурно сте сънували кошмари, това е… Само да не забравите ръкавиците си…

— Детинщини! Кошмари! — тръсна рамене Нихал, докато се мъчеше да нахлузи ръкавиците си.

Изведнъж се отказа и ги стисна в длан.

— Но аз вече цяла година сънувам все кошмари, ясно ли ви е? Ето и днес сме тръгнали да си доставяме удоволствие с моите кошмари…

 

 

Избраха мястото да е Гьоксу, а денят — четвъртък, защото щеше да е спокойно. Дойдоха почти всички и от двете фамилии. Натовариха се в четири лодки. Бюлент подканяше Бешир да натиснат по-яко веслата. Тяхната лодка бе първа. За да поразвесели Нихал, мадмоазел Дьо Куртон се престори на уплашена:

— Ама тази малък лодкар ще ни накара да опитаме вкуса на Гьоксу.

По едно време заседнаха: „Гъъърт!“

Бюлент взе веслата.

— Открихме Америка! Христофор Колумб. Да живее Христофор Колумб! Да живее Новия свят!

— Видяхте ли? — обърна се в задната лодка Нихат бей към Аднан бей. — Ударите четири весла и току заседнете на плитчина.

Откакто поеха по реката. Нихат бея занимаваше Аднан бей само с някакви благоустройствени проекти относно Гьоксу. По едно време дочуха отзад гласа на Бехлюл. Обърнаха се. Той, Бихтер и Пейкер вече бяха на брега.

— Ние продължаваме пеша — обяви Бехлюл.

На Бихтер не й се вървеше.

— Да не слезете сама от лодката! — реши тя да предупреди майка си.

Протегнала ръце, Пейкер се опитваше да привлече от брега вниманието на мъничкия Феридун, който стреснато се озърташе в ръцете на Катина.

— Ела, сладичко, ела при мен! Ах, тази майка! Къде ли изчезна?

Най-накрая, едва когато лодката се опразни, се обади и Нихал:

— Да слезем и ние.

Бехлюл крачеше между Пейкер и Бихтер.

— Още щом изляза сред природата, ме обзема непреодолимо желание да тичам! — заговори той на Пейкер. — Стига да благоволите, бихте могли да си устроим една чудесна игра на гоненица.

И като се приближи още по-близо до нея, многозначително добави:

— Вие ще бягате, аз ще ви гоня. Струва ми се, вие имате способността да се изплъзвате. Аз обаче в подобни случаи проявявам такова безгранично търпение, такова упорство, че в края на краищата…

— В края на краищата какво? — засмя се Пейкер.

— В края на краищата ще ви хвана.

Бихтер вървеше малко встрани от тях, вглъбена в себе си, без да ги слуша, без да се намесва в онова, което чува.

Прикрепената с брошка само на врата наметка без ръкави от ефирна бяла коприна, която носеше Пейкер, създаваше впечатление, че тя всеки миг ще литне: с породена от безлюдието наоколо дързост откриваше тънката муселинена блуза, през която прозираше розовата й плът и оголените сред фестоните на пищните ръкави китки.

И когато Бехлюл изрече: „В края на краищата ще ви хвана“, очите му потърсиха отговор тъкмо в предизвикателната разголеност под пищните ръкави от бял прозрачен муселин.

От известно време погледът му настойчиво преследваше Пейкер. Тя не се дразнеше. Доставяше й удоволствие, това бе нещо като естествено продължение на започналите още в моминството й флиртове. Съвсем излишно бе да се ядосва, щом ухажванията на Бехлюл не прехвърляха границите на шегата. Нещо повече, според нравите на обществото, към което принадлежеше, да отхвърляш подобно внимание, се считаше за проява на простащина. Едва когато забележеше в поведението на Бехлюл малко по-голяма разпуснатост, тя закачливо парираше ухажванията му ту със смях, ту с духовита реплика и му напомняше, че всичко трябва да си остане в границите на шегата.

Бехлюл приемаше Пейкер като предопределено за него цвете, което той непременно трябваше да прибави към своите любовни букети. „Досущ прилича на мен — разсъждаваше той. — Най-успешният начин да я постигна, е да я омая с романтика. Тя е от оня тип жени, с която се занасяш по този начин до край, или пък ги обладаваш със смела атака. В такъв случай, да, в такъв случай трябва да атакувам…“

— При мен е тъкмо обратното — отвърна присмехулно на репликата му Пейкер. — Изляза ли сред природа също ме обзема непреодолимо желание, но не като вашето. И през ум не ми минава да тичам, да бягам, да играя на гоненица. Аз копнея да се върна у дома. Вижте какво ще ви кажа: рядко ще срещнете на този свят жена като мене, която така дълбоко да е проникнала в себе си и така ясно да е прозряла най-съкровените си чувства. Знаете ли кое ме прави щастлива?

Нали миналата седмица дойдохте у нас и пак ми наговорихте подобни приказки. Спомняте ли си как ни заварихте? В едно кътче на градинката: Феридун — в люлката си, Нихат — излегнат в шезлонга, четеше вестника. А аз седях между двамата замислена. Мислех си, да, мислех си, че можеш да откриеш щастието си и въжделенията си в един малък градински кът между една люлка и куп вестници. След покоя на този благословен кът вие преставате да съществувате за мен и думите, които казахте тогава, напълно изхвръкнаха от мисълта ми.

Говореше с плъпнала по устните усмивка, а с върха на чадъра си лекичко докосваше стръкчетата трева.

— Нима? — подсмихна се Бехлюл така подозрително, все едно, че слушаше някакви небивалици.

— Това е самата истина — отвърна му тя с възможно най-искрен тон. — Ето на, не са изминали и десетина минути, а аз вече изпитвам необходимостта да видя Феридун. Точно сега ми иде да се затичам, но не за да ме гонят, а за да настигна Феридун.

В далечината се мярнаха Нихал и мадмоазел Дьо Куртон. Лодката на Бюлент се бе натъкнала по течението на още една Америка.

— Бюлент! — викаше Бихтер. — Стига вече, хайде слизайте…

Увлечен в играта на Христофор Колумб, Бюлент сочеше на Бешир хората от брега.

— Ето ги и туземците! Не бива да се слиза, ясно ли ви е? Че…

Опита се да обясни нещо с ръце. По настояване на всички най-сетне благоволи да спре лодката до брега.

— Искате ли да се повозим на лодка чак до края на реката? — пошепна Бехлюл на Пейкер. — Само двамата, толкова хубаво би било!

Тя не му отвърна. Започваше вече да й досажда. Поеха всички заедно. Бюлент крачеше най-отпред.

— Пристигнахме, пристигнахме! — извести той. — Ето ги татко и Нихат бей…

Останалите бяха там. Несрин и Шайесте застилаха килимчета, на които щяха да си пият кафето; Фирдевс ханъм се мъчеше да разпъне сгъваемия шезлонг, който си беше донесла. Прегърнала Феридун, Катина тичаше към Пейкер. Шакире ханъм и Джемиле вадеха приборите от кошниците.

— Най-сетне пристигнахме — промърмори на мадмоазел Дьо Куртон вечно недоволната този ден Нихал. — Е, и какво? Ще седим до довечера ей така, нали? Не ме оставяйте днес сама, мадмоазел, а?

Пейкер седеше на стол и бърбореше нещо на Феридун. Бехлюл се настани непосредствено зад младата жена. Толкова близо, че да вдишва с пълни гърли уханието на нейната гръд, на тила, на косите й.

— Очите му са точно като вашите… — престори се той, че закача детето.

Встрани, на самия бряг, размахвайки ръка, Нихат бей чертаеше във въздуха пред Аднан бей някакъв проект.

— Не знам дали си представяте реката с всичко онова, което искам да извърша. По моему тя трябва мъничко да се издълбае, за да може да се използва и водата на морето. И пуснете по нея малки параходчета, красиви гондоли, по един модел на лодки от всички краища на света, устройте тук малка изложба на гемии. А по брега разпръснете китайски, индийски, персийски, японски павилиони: ето там например, сред финиковите палми — една пагода, в съседство с нея венециански дворец с привързана за пристана гондола… Нека тази река изложи на показ очарованието на Изтока и Запада, на Севера и Юга, нека се обагри в пъстрите цветове на безбройните отражения. Електрически омнибуси по брега, над реката — устремен към висините балон, напълнен с газ, от който могат да се разгледат от птичи полет Босфора, Истанбул, Златният рог, Островите, Мраморно море. Слон с малък кош на гърба, ако щете — босоноги индуси, нарамили паланкин, арабин носач, впрегната в елени шейна… Знам ли още какво, по нещичко от цял свят. Ето едва тогава това тук ще бъде наречено място за отдих, та да идваме с жените и децата си…

Аднан бей слушаше фантасмагориите му със снизходителна усмивка, а Гьоксу си течеше, разплисквайки присмехулен ромон. Мътната вода проблясваше под августовското слънце като плесенясало огледало, разливаше се като разтопена зеленикава лава, обагрена в тъмнозелено, почти до черно, от отраженията на безразборно скупчените по брега бухлати храсталаци и целия онзи треволяк, който поражда тревожния трепет, че си попаднал в свърталище на змии и жаби. Чувстваше се как зад тях зноят на лятото изпепелява полята, прежуря дърветата и цялата природа се задъхва от пек.

Всички имаха изнурен вид: Фирдевс ханъм дремеше в шезлонга си, нямаше кой да следи Пейкер и Бехлюл. Феридун закриваше лицето на Катина.

— Да, вашите очи… — тихичко зашепна Бехлюл на подаващото се изпод косата розово ушенце. — В още неоформения лик на Феридун виждам единствено вас: очите, устните, брадичката дори. Особено брадичката, тази брадичка с едва забележима весела трапчинка по средата! Има в нея нещо, което предизвиква човек да я целува, да я гали.

Пейкер се преструваше, че не чува шепнещия зад гърба й глас. Продължаваше да си бърбори нещо на Феридун, да се закача с него. Едва при последните му думи благоволи да възкликне: „Ооо! Ооо!“

— Да — продължи Бехлюл. — Феридун е ваше копие в миниатюр! Някакъв изкусен майстор като че ли е подбрал всички ваши прелести и се е опитал да ги превъплъти в това малко чудо.

Не издържаше повече. Полуразголеният тил, толкова близо до устните му, го облъхваше с парлив сладострастен аромат, жареше лицето му, премрежваше очите му, давеше го сред зноя на летния ден.

Лекият тюл върху главата на Пейкер забулваше само косата й, шията отзад оставаше открита в цялата си голота. В миг Бехлюл се озова толкова близо, цялата тази бяла кожа го опи, направо го подлуди. От време на време върху челото на младия мъж кацваше някой косъм на Пейкер, докосваше го само за секунда, а той се разтреперваше. Като че ли този косъм му пращаше нежна целувка от младата жена. Не смееше да помръдне, очакваше косъмът пак да го докосне, та поне така да преживее трепета, че притежава нещичко от нея.

Изгаряше от необуздан копнеж да я прегърне през раменете и да утоли парещата по устните му жажда да целуне засенчената от едва забележим златист мъх лека вдлъбнатинка на тила. Гърлото му така пресъхна, че думите му заседнаха.

— Само да знаехте, само да знаехте… — промълви той вече направо на Пейкер, забравил съвсем за Феридун. — Във вас има нещо, което тласка човек към лудост…

Продължаваше да говори сподавено. Пейкер не приемаше нищо, нещо забуча и в нейните уши, оглуши я.

Бехлюл се озърна. Очите на Фирдевс ханъм бяха притворени. Аднан бей и Нихат бей стояха на самия бряг гърбом към тях. Нихал и мадмоазел Дьо Куртон се разхождаха бавно далече от тук. Двамата сякаш бяха забравени от всички. Тъй като Феридун закриваше лицето й, Катина също нямаше да забележи целувката. Взел нужните предохранителни мерки, сега Бехлюл изгаряше от такава страст да целуне Пейкер точно там, по онова засенчено местенце на тила, че ако не се престрашеше, направо щеше да се съсипе.

Пейкер усещаше единствено неговото дихание отзад. Ала в миг като че ли диханието му долови повей, че всеки момент тази целувка ще бъде положена точно на онова местенце на разголения й тил. Като докосната от острието на нож, тя трескаво отдръпна глава и чистосърдечно положи ръка на рамото му.

— Не! Стига вече!… Заблуждавате се…

Едва изрекла тези думи, току подвикна:

— Мамо! Поканете при себе си Бехлюл бей, имал да ви разказва някакви истории…

След което призова и съпруга си:

— Феридун ви очаква…

Бехлюл побледня като платно. Стана начаса и в същия миг забеляза само на няколко крачки пред себе си изневиделица появилата се Бихтер. Измериха се с поглед от глава до пети. Тя отвърна очи. Той се запъти към Фирдевс ханъм, която засмяно му махаше с ръка, а тя — към Пейкер.

Двете сестри се спогледаха. Този път Пейкер не сметна за необходимо да премълчи.

— Знаеш ли, Бихтер? Този твой девер ли да го нарека, племенник ли, е твърде своеволен и дързък хлапак! Известно ти е, че не мога да понасям и най-малкото посегателство върху правата на зет ти. Не съм се омъжила, за да изневерявам на съпруга си. Ако не ме остави на мира, ще бъда принудена да му затворя вратата на моя дом…

Бихтер пламна. Откакто се бе омъжила, сега за пръв път възникваше ситуация, която би могла да разпали вражда между двете сестри. Някои изрази на Пейкер, кой знае защо, не само че я подравниха, ами и направо я жегнаха. Дали сестра й не вложи някакъв подтекст в думите си: „Не съм се омъжила, за да изневерявам на съпруга си“? Щом е така, Бихтер бе длъжна да й отвърне. Наблизо обаче беше Катина и имаше вероятност да ги подслуша. Освен това към тях идваха Аднан и Нихат. Аднан бей погали Феридун по брадичката, а Нихат бей подкани Бихтер:

— Така ли ще я караме до довечера? Измислете нещо…

На предложението да дойдат тук всички откликнаха с възторг. Ала сега безделието на безконечните часове до вечерта ги плашеше, бяха дошли за развлечение, а не намираха нищо интересно.

— Почакайте, къде е Бехлюл бей? — сети се Нихат бей. — Нека той измисли нещо, а?

Пейкер и Бихтер си замълчаха. Аднан повика Бехлюл — настанен на малко столче до шезлонга на Фирдевс ханъм, той явно й разказваше нещо твърде интригуващо.

— Бехлюл! Имаме нужда от теб. Измисли ни някаква игра, нещо за занимавка…

— Не — възрази Фирдевс ханъм. — Бехлюл бей го оставете на мен. Имаме да си говорим разни работи…

— Аа!… Ето ви занимавка…

До тях, точно в краката на Пейкер, се изтърколи голяма гумена топка. Подире й презглава препускаше Бюлент, следван от Бешир.

— Топката ми! Топката ми! — крещеше Бюлент.

— Бюлент! — викна татко му. — И ние ще поиграем с вас.

Как? И баща му ли ще поиграе с него? Бюлент изпадна във възторг.

— Чудесно! Чудесно! — заподскача, пляскайки с ръце.

И тутакси се сети за още някого.

— Нихал! Къде е Нихал?

Заозърта се за нея, развика се:

— Како! Какооо! Къде си? Ще играем на топка, с татко.

— Госпожицата и мадмоазел Дьо Куртон отидоха да се поразходят — отвърна му отдалече Шакире ханъм.

Забравиха за Нихал. Нихат бей подхвърли топката и играта започна.

— Чакаме те, Бехлюл! — подкани го Аднан бей.

— Оставете ми го, вие си играйте — отвърна Фирдевс ханъм. — Ние тук сме си много добре!

Засенчените от грима, стаили дълбоки желания премрежени очи на Фирдевс ханъм направо поглъщаха Бехлюл, мъчеха се да му внушат колко сладостни са тези мигове, прекарани ето тук, под дървото, в дискретен разговор на четири очи.

— Някой ден ще успея да изкопча от вас всичко — заговори тя. — Едно по едно, ясно ли ви е? До най-малката подробност… Кой знае колко подобни омайни приказки знаете, колко невероятни любовни авантюри, а? На мен ще ги разкажете до една. Ще седнете пак така някой ден, в стаята ми, до скута ми, вие — същинско дете, което изповядва пред майка си своите пакости, а аз — като майка, която с удоволствие слуша какви лудории е извършило нейното дете…

— О! Майка!… — засмя се Бехлюл. — Това пък откъде ви хрумна? Да ви кажа ли нещо? Но не, не мога…

Фирдевс ханъм желаеше да го чуе на всяка цена и затова настоя. Бехлюл се престори, че отстъпва.

— Добре, ще ви го кажа. Понякога, като се вгледам във вас, започвам наистина да се чудя как е възможно да сте майка на Пейкер и Бихтер. Та вие сте толкова млада…

Фирдевс ханъм го възнагради с кръшен смях, а от глъбините на гримираните й очи заструи странен намек.

— Ако положите още малко усилия, току-виж, сте ми направили и красиво любовно обяснение…

Разсмя се и Бехлюл; не се чуваше ясно вече за какво си говорят. Бялата, още пухкава ръка на Фирдевс ханъм, отрупана с пръстени, забрави да се отдръпне от рамото на Бехлюл.

Групата на Шакире ханъм, Несрин и Шайесте беше по-настрана, до кошниците. Катина и Джемиле връзваха люлка между дърветата, за да приспят Феридун, започнал вече да капризничи. Отсам се разгаряше на топка, която все повече увличаше поразвеселените Бихтер и Пейкер. И двете бяха съблекли наметките си. Нихал и гувернантката още не се вестяваха.

Шайесте намигна към Фирдевс ханъм и Бехлюл.

— Чудесна залъгалка за младия бей… — подхвърляна Шакире ханъм.

Несрин не посмя да издаде мислите си, та затова подкрепи думите й с многозначително хихикане. Последната дума принадлежеше на Шакире ханъм:

— Както е тръгнало, не оставам повече в това имение. Оплетат ли конците, грабвам Джемиле и дим да ме няма. А вие си се наслаждавайте колкото си щете на развлеченията на младия бей…

Шакире ханъм беше невероятна моралистка. От известно време видеше ли Бехлюл при Фирдевс ханъм или при Пейкер, моментално губеше контрол над себе си. На Шайесте и Несрин това им се виждаше смешно и не им обръщаха внимание, но тя направо се поболяваше. Само като ги зърнеше, веднага я блъсваше такова главоболие, че пристягаше челото си с кърпа. Един ден дори призна пред Шайесте и Несрин, че мъжът й Сюлейман ефенди е направил постъпки да го назначат за инспектор в някаква община. Станела ли тая работа, те щели да си грабнат дъщерята и да се махнат веднъж завинаги от имението…

— Какви ли не злини ще докара тази жена на бея — казваше Шакире ханъм за Бихтер. — Живи да сме, ще има да гледаме…

Враждебността, припламнала и в трите още в първия ден, назряваше все повече, докато най-сетне се развихри в открит бунт против Бихтер. По принцип всички прислужници изпитват към господарките си спотаена враждебност, но към тая новоизлюпена госпожа тя постепенно прерасна в явна. Току се сдушваха някъде из къщата и без да се притесняват дори от Джемиле, започваха да одумват Фирдевс ханъм, Пейкер и най-вече Бихтер, коментирайки недочути докрай реплики и откъслечни фрази — само от време на време Шакире ханъм се задоволяваше да заплаши детето с думите: „Ха си се изпуснала, устата ти разчеквам!“

Играта на топка поизмори всички. Сключила ръце, Бихтер се облегна на рамото на Аднан бей и възкликна: „Чудна работа! Зави ми се свят!“. Бюлент обаче не се насищаше лесно и метна топката чак до Шакире ханъм, Шайесте и Несрин. Щом зърна вдигнатите капаци на кошниците и приборите, изведнъж се опомни.

— Гладни сме!… Огладняхме вече!

— Вярно — откликна Бехлюл. — Кога, моля ви се, ще се обядва?

Фирдевс ханъм подаде ръка на младия мъж, за да се надигне от шезлонга. Отскоро я боляха коленете и макар че го криеше, бе принудена да търси чужда помощ, за да стане.

— Бешир, къде са Нихал и мадмоазел Дьо Куртон? — попита Аднан бей. — Хайде, намери ги, ще сядаме да ядем…

Старата мома и момичето се запътиха към чешмата, само и само да се махнат от всички. Тук до тях долиташе от време на време единствено отброяващия точките звънлив гласец на Бюлент. Нихал се задъхваше от горещина. Намериха едно дърво и седнаха под шарената сянка на оскъдните му клони Нихал не виждаше вече защо трябва да сдържа непосилния за невинното й сърчице товар, та цяла година да не се издава. След избухването си сутринта сега тя несвързано изплакваше пред старата мома всички свои спотаени терзания, цялата си сирашка злочестина — ту за баща си говореше, ту се прехвърляше на Бихтер.

Жаркият августовски ден я зашеметяваше, сковаваше я парещото дихание на полята. Очите й, устните й, дробовете й пламтяха. И както потупваше с камшика на Бюлент прегорялата трева, зареяла поглед в нажежените до бяло, чезнещи в маранята далечни планини, така изливаше капка по капка цялата си болка, докато ненадейно изрече най-голямата истина:

— И аз така смятах. Знам ли? Смятах, че я обичам, че ще бъда щастлива с нея, че и на двете ще ни е много весело в този дом, отколкото преди… Едва сега, ох, едва сега разбирам, че е невъзможно. Нямам сили да живея по-нататък с нея. Вярвате ли ми, мадмоазел, идват моменти, когато намразвам мама. Защо умря? Ако не беше умряла, тая нямаше да дойде, нали? Като бях по-малка някаква смътна надежда подхранваше в мен илюзии че мама ще възкръсне и ще се върне. Сега си казвам: „Тази жена вече дойде, за мама няма място…“ и тогава започвам да гледам на нея като на крадла. А аз вече не съм дете, нали, мадмоазел? Вие все ми напомняте: „Сега си девойка…“. Аз трябва да проумея, да, трябва да проумея, че мъртвите са си мъртви и от тях нищо повече не може да се очаква… Ох! Да знаете само как боли! Значи аз завинаги си оставам без майка, така ли? Завинаги така, завинаги с тая жена? Но тя си присвои не само мястото на мама, а и обичта на татко, присвои си дори Бюлент, утре ще си присвои и Бешир, а може и Фъндък да стане неин… У дома — горестно се усмихна Нихал — вие сега страните от мен. Дори и Шакире ханъм е малко по-въздържана. Ами вие, вие, мадмоазел, вие, която толкова силно ме обичахте?

От очите на мадмоазел Дьо Куртон се отрониха две сълзи.

— Нихал, чуй, детето ми — позасмя се тя, — зле се възползвате от моята слабост към вас. Видяхте ли сега? Без малко да ме разплачете с вашите детинщини… А подобни хрумвания заслужават единствено да се посмеем заедно над тях… От сутринта досега не изрекохте нито една разумна дума. По тези въпроси е нужно да се прояви малко сдържаност и разум…

— Разум! Разум! — стисна устни Нихал и забарабани с камшика по тревата. — Още едно отвратително нещо…

— Да, може! — отвърна старата гувернантка. — Полезно обаче!… Да знаете само какви оплетени проблеми се решават с мъничко разум! Ако например нямате нищо против, аз много лесно бих могла да ви обясня накратко…

— Да, да, зная, ще ми го обясните по логиката на вашия разум. И в края на краищата ще стигнете до извода, че аз съм най-щастливото момиче на този свят, нали? Аз си го знам. Не си правете труда! Но щом от една година искам да умра, за какво ми е това щастие, в чиято реалност се опитвате да ме убедите с логиката на вашия разум? А искате ли да ви кажа нещо, мадмоазел? Няма да ми се сърдите обаче. Вие, мадмоазел, лъжете, лъжете! Все пак си ме обичате, затова решихте да ме излъжете. Лъжа е всичко, което ми наговорихте, и всичко, което ще се опитате да ми кажете. Знаете ли кое е истинското, правдивото у вас? Нали преди малко от очите ви се пророниха две сълзи? Само те са истината, точно те…

По бледото лице на Нихал плъпна руменец. Вдигна глава. Дълго стояха очи в очи старата мома и девойката. И двете потрепваха с мигли.

— Плачете, дете! — сподавено отрони мадмоазел Дьо Куртон. — Понякога сълзите облекчават повече от разума.

Нихал се разрида на глас, по бузите на старата мома също рукнаха две тънички струйки.

Така разплакани ги завари Бешир.

— Нима госпожицата плаче? — стъписа се той. — Защо плаче госпожицата?

— Аа, да не си се побъркал, Бешир — усмихна се Нихал с още насълзени очи. — От къде на къде пък ще плача?

Когато се върнаха, всички бяха вече на трапезата. Леко запъхтени от умора, с румени лица, Пейкер и Бихтер седяха на края на килимчето. Бихтер бе протегнала крака така, че се виждаха обувките и фините й копринени чорапи.

— Не мога да се помръдна! Ако ми сервирате порцията, ще си я изям ей така, на коляно!

Това се понрави на всички. Подкрепиха я Фирдевс ханъм, преместила се тук заедно с шезлонга си и Пейкер, седнала на килимчето, облегната на съпруга си.

— Ще сервираме ние с чичо! — предложи Бехлюл.

Още като зърнаха Нихал, се провикнаха в един глас:

— Къде изчезнахте? — запита баща й. — Я гледай, ходила си по слънце и цялото ти лице пламти…

— Како! Ела тук! — викна Бюлент, награбил голямо парче варена кокошка.

Намигна, за да й подскаже, че се е настанил близо до лакомствата. Бехлюл отдели в чиния студено печено месо.

— Две сардини, малко хайвер?… — предлагаше той на Фирдевс ханъм. — Как го обичате, пресен ли? Вчера загубих цял час, докато го намеря, препоръчвам ви го. Чичо, подайте ми една вилица.

Поднесе блюдото на Фирдевс ханъм и се обърна към Пейкер.

— Да ви сервирам ли от кокошката? — проговори й той за пръв път след дребния инцидент.

— От всичко слагайте, от всичко — отвърна му тя. — Имам чувството, че няма да ми стигне, такъв апетит ми отвори тая игра.

Вече се бяха сдобрили. „Нима всички жени, които още на следващия ден се хвърлят в обятията ми, не започват по същия начин? — помисли си Бехлюл. — Днес ти говорят за съпрузите, за децата, за дълга, за честта, а на другия ден обзети от страст, в любовни брътвежи се отричат от всичко онова, което са обичали до вчера. Кой би ме убедил, че утре, когато Пейкер благодарение на мен проумее какво е любов, няма да ми признае каква горчива измама са били всички нейни чувства извън моите обятия? Така, какво ми казваше Пейкер? Че е жена, която така дълбоко е проникнала в себе си и така ясно е прозряла най-съкровените си чувства. Празни приказки!…“

Да, вече се бяха сдобрили. В същия миг Бехлюл си спомни тия думи на младата жена. „Та това е само една философска фраза, повтаряна от жените, които искат да изглеждат по-сериозни, по-умни! Прозрели били най-съкровените си чувства… Не може да бъде… Нима те са способни да доловят сред безброя най-многообразни тонове поне един, който би им разкрил тяхната истинска същност? Все си приказват, че се познават. Нас, мъжете, жените ни мамят. Но преди да измамят нас, те много по-лесно, много по-убедително мамят това, което им е подръка — самите себе си… Тъкмо затова мамят най-напред себе си. И Пейкер днес направи опит да се самозалъже. Трябва да съм голям глупак, голям заплес, за да не го забележа, да не го разбера.“ И в добавка си каза: „Ох! Красавецо! Да видиш как ще се посмееш щом стане дума за това…“

— Бехлюл бей! Грозде, моля, подайте ми от гроздето.

Поднесе й гроздето в малка чинийка с настойчив поглед: „Сдобрихме се вече, нали?“, а сетне си помисли: „Но да си призная, и аз бях днес по-недодялан от задирящ съседската щерка ученик. Точно тук, пред очите всички!… Този тип жени не понасят да се отнасяш към тях като към вулгарни кокетки. Трябва да се случи нещо, така неочаквано, така инцидентно, че да изглеждат направо съдбоносно…“

— А вие желаете ли грозде? — попита той Фирдевс ханъм.

Аднан бей и Нихал се случиха един до друг. От една година баща и дъщеря не бяха седели така близко. И от двамата се излъчваше нещо, присъщо на хората, които не са се срещали отдавна. За да изпитат докрай сладостта от своята близост, те се занимаваха изключително един с друг, шепнеха си, усамотени сред гъмжилото, забравили всичко наоколо.

Отначало Нихал бе сдържана. Един само негов поглед, една само негова дума бяха достатъчни, за да се изпари цялото й озлобление. Пет минути по-късно тя се държеше така, както преди година.

— Няма ли да ми подадеш грозде, Нихал?

През смях му посочи чепката в ръката си.

— Хапнете си направо от тук…

Прие на драго сърце. Пробуди се в него поривът към предишните лудории.

— Нека аз съм твое дете, едно грамадно бебе. А ти — моята майка, мъничката ми майчица…

И посегна по детински свенливо. Тази внезапно хрумнала игра така ги увлече, че всеки път, когато Нихал отронваше от чепката зрънце по зрънце, и двамата прихваха да се смеят.

— Поздравявам ви, детето ми — рече мадмоазел Дьо Куртон още щом обедът приключи. — Ето каква искам да ви виждам постоянно. Как ме изплашихте с това ваше раздразнение още от сутринта…

— О! — засмя се Нихал. — То бе на шега. Бюлент! Хайде да играем! Аз още не съм потичала…

Фирдевс ханъм помоли Бехлюл да й донесе хамака — беше го забравила в лодката.

— Лодката най-вероятно е ей там…

Щяха да завържат единия край на хамака за онова дърво, другия — за това. Фирдевс ханъм щеше да се излегне в него, а Бехлюл — да я люлее.

— А ще ви пея ли и приспивни песни? — попита Бехлюл.

— Опасно е да се говори с вас — отклони въпроса му Фирдевс ханъм, като го тупна лекичко с ветрилото си по ръката.

— Подайте ми ръка — ненадейно я осени нова идея, — заедно ще отидем до лодката, да се поразтъпча малко…

И като се облегна на него с цялата си тежест, запристъпва с вид на поуморено девойче.

— Мамо! — викна отдалече Бихтер. — Къде така?

Не й отвърнаха. Аднан бей и Нихат бей се включиха в играта на Бюлент.

— Що за щуротия! — развика се мадмоазел Дьо Куртон. — Да играете след храна на този пек. Нихал, ще ви прилошее. Бюлент, забранявам ви да тичате.

Изобщо не я чуха.

— Оставете ги мадмоазел! — прекъсна я Бихтер. — Играта ще се отрази добре на Нихал. Още от сутринта е неузнаваема.

Младата жена погледна гувернантката настойчиво. Стояха прави една до друга. За да освободи Катина, Пейкер положи Ферудин на килимчето и сама се излегна до него. Аднан бей, Нихал, Нихат бей и Бюлент се бяха разделили на противникови отбори.

— Четири! Пет… — пронизително отброяваше Бюлент.

— Мадмоазел! Какво й стана на Нихал? — с променен съучастнически глас попита младата жена. — Моля ви, вие сте посветена във всички тайни.

Зле прикритото предизвикателство в тона й не убягна от проницателната мадмоазел Дьо Куртон.

— Какви тайни би могло да открие такова дете като Нихал, мадам — тихичко й отвърна тя. — Аз знам всичко, благодарение на това, че Нихал няма никакви тайни. Според мен и всеки друг знае точно толкова, колкото и аз.

Бихтер повдигна глава и впи иронични очи в безизразното й лице.

— Все повече ме заинтригувате, мадмоазел. Явно, че що се отнася до чувствата на Нихал, аз съм на заден план. От известно време забелязвам у нея някаква неприязън, някаква агресивност, особено от сутринта насам… Не знам дали ще ми повярвате, мадмоазел, ако ви призная, че у дома има хора, които се опитват да злоупотребяват с лабилните нерви на това дете.

Усмивката на Бихтер ставаше все по-предизвикателна.

— Всички ония прислужници например, открито настроени са против мен… Знаете, че направих и невъзможното, само и само да обикна Нихал, да я накарам и тя да ме обикне. И продължавам да правя, нали, мадмоазел…

За пръв път между мадмоазел и Бихтер се водеше подобен разговор. Старата мома изведнъж се оказа в ролята на буфер между мащехата и заварената дъщеря. И точно днес, на този излет, при този разговор, воден докато другите играеха на топка, тя осъзна, че от сега нататък нейното положение в дома се променя. Предстоеше й непоносим живот. Онзи кошмар, който закъсня с цяла година, но в края на краищата беше неизбежен, най-сетне я връхлетя. Настървени от желание да си издерат очите, Бихтер и Нихал вече бяха извадили острите си нокти. „Кой е виновен? — питаше се старата мома. — Никой! Самият живот… Мащехата и завареницата! Неизменната трагедия или пък комедия, откакто свят съществува! Как ли ще се разиграе драмата при Бихтер и Нихал? Боя се, че за едната — комично, а за другата — трагично…“

Опита се да потърси за Бихтер такъв отговор, който би й отнел възможността да продължи.

— Мадам, вие изпълнявате дълга си, така безупречно, че извоювахте и обичта си към Нихал и нейната обич към вас. Не допускам, че има хора, които биха се възползвали от лабилните й нерви. Ако забелязвате у нея някаква неприязън спрямо вас и това ви създава грижи, струва ми се по-логично да се обясни със същите тези лабилни нерви, отколкото да се приписва на чуждо вмешателство. Познавам някои хора в този дом — усмивката на старата мома явно намекваше кого има предвид, — аз познавам някои хора, които изпълняват дълга си така, както и вие, и постигат същия успех като вас.

Бихтер не успя да се овладее. Ръцете й се разтрепериха. Проследи с очи подхвърлената от Нихал топка, и задърпа копринените ресни на ешарфа си.

— Мадмоазел, никак не ми се нравят вашите намеци. Кого имате предвид?

— Ни най-малък намек, а най-нормално становище. Накратко казано, себе си имах предвид — начаса й отвърна старата мома.

Нито веднъж досега младата жена и старата мома не си бяха разменяли нито дума, нито жест извън рамките на вежливостта, но така или иначе, двете не успяха да се сприятелят. Мадмоазел Дьо Куртон по характер си беше любвеобилна, с Бихтер обаче нещо я караше да бъде нащрек: не я обичаше тази жена, усещаше го. Естествено мадмоазел Дьо Куртон възприемаше факта, че Бихтер може да командва Нихал както си иска, като заплаха за собственото си съществуване. Ако не виждаше в това дете единствената радост на повехналите си момински дни, единственото цвете на осакатения си живот, ако утехата от обичта на Нихал не се ронеше капка по капка върху кървящата рана в клетата й душа, че не може да бъде майка, още в деня, когато се разнесе мълвата за женитбата, гувернантката щеше да изостави всички на произвола на съдбата, чисто и просто щеше да избяга. Ами тогава, господи! Какво щеше да прави тогава Нихал, съвършено сама в такава буря, без нито една тресчица дори, за която би могла да се вкопчи? На кого щеше да се осланя, на чия нежна гръд щеше да излива бликналите сълзи?

Тук разговорът секна. Без сама да знае защо, днес Бихтер изпитваше нужда да избухне, да се скара с някого, да се заяде; уплаши се да не би, ако продума, да не се овладее по-нататък.

И двете стояха все така прави, а за да не излезе, че без видима причина всяка иска да избяга от другата, си даваха вид, че наблюдават играта.

Пейкер си лежеше върху килимчето, Феридун се търкаляше до нея. Бехлюл люшкаше Фирдевс ханъм в най-сетне донесения и вързан за дървото хамак.

Стана нетърпимо задушно. Полето се задъхваше, набъбнало до пръсване. Надвисналото между двете жени мълчание като че ли още повече натягаше задуха.

— Какъв пек! — възкликна Бихтер, колкото да каже нещо. — Не биваше да идваме днес. Бих предпочела сега да си спя у дома.

— Да, мадам! — отвърна мадмоазел Дьо Куртон. — Голям задух. Не знам какво ще правим до довечера.

И двете се престориха, че одевешният разговор е забравен.

 

 

На връщане Бехлюл издебна Пейкер в един миг, когато остана сама, и притича при нея.

— Ще ме пуснете ли във вашата лодка? — заговори я той. — Или пак ще ме изгоните като досадно коте?

— Котките са чудесни, докато човек си играе с тях — разсмя се Пейкер. — Но почнат ли да нахалстват…

— … ги изпъждат, нали? Искате ли да ви кажа защо ме пъдите? Защото се боите от мен. Следователно съвсем не сте безразлична. Признайте си, не сте безразлична.

Пейкер едва се сдържа да не прихне от смях.

— Какво ви кара да мислите така? — попита тя. — Аз съм така безразлична към вас, както никоя друга жена по света.

— Така значи, както никоя друга жена по света… Но не забравяйте, че никоя друга жена не би могла да остане безучастна към несретника, който с цялата си младежка наивност й поднася своето сърце и паднал ничком в нозете й, страстно я зове да му позволи да не сдържа повече воплите на своята любов.

— Слова, достойни за влюбените от класически трагедии — прихна Пейкер. След което със съвършено чужд на шегата тон добави: — Бехлюл бей! Чуйте какво ще ви кажа. Вие не сте нищо повече от един невъзпитан хлапак.

И за да парира неговия отговор, викна към съпруга си:

— Нихат! Къде са тия лодки? Капнах от умора…