Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (21)

21

Обяснението между майката и дъщерята беше кратко и безпощадно. След последния разговор с Бехлюл, когато той й зашлеви шамара на унижението и отхвърли любовта й като гнусна отрепка — позабавлявал се е значи известно време и вече му е омръзнало — Бихтер бе завладяна единствено от жаждата за мъст… Да си отмъсти — на него, на другите. Копнееше да оплете Бехлюл и Нихал в примката на гнева и омразата дотогава, докато ги задуши.

Тази любов бе всичко за нея. Заложи безрезервно всичките си погубени в брака илюзии, отдаде й се всецяло. Любовта с Бехлюл започна точно така, както и бракът с Аднан бей. Тъй като бе унаследила типичните белези на фамилията Мелих бей, тя имаше нужда от знатен жених. С малко златно ключе. Този брак бе единственият изход. И тя даде ръката си на Аднан бей без ни най-малко колебание. Не след дълго обаче разбра, че сърце не се дава току-така. Малкото златно ключе разкри дверите на нейните мечти. Но пред парченцето злато, което при най-лек допир караше железните двери да му се покоряват, сърцето й остана заключено. Ето защо тя бе принудена да запълни празнотата между съпружеските задължения и пустошта в душата — празнотата от липсата на обич — с една извънбрачна всеотдайна любов. Не се наложи да я търси далече. Покрай полите й се навърташе мъж, който направо я поглъщаше с искрящи от страст очи. Само една крачка — и тя се озова в обятията на Бехлюл. Само една крачка, зад която зееше същинска пропаст.

Младата жена изобщо не се постара да предвиди тази пропаст. На нея й беше необходим един блян, чрез който да забрави скуката на брачния живот, и толкоз! И водена от стремежа да не забелязва нищо друго, само да затвореше очи, сънуваше все този сън. Ала това все пак си беше сън, нямаше как да го продължи. Сън с пожари, с кошмари. При това той й стана така жизнено необходим, така потребен, че се опита да свикне и с пожарите, и с кошмарите. Започна сама да се заблуждава, че Бехлюл не й изневерява. После, изправена пред неопровержимите доказателства, свикна и да не се самоизлъгва. Още по-после свикна с всичко — и с униженията, и с обидите. В своята преданост беше стигнала до там, че наред с непоносимите страдания изпитваше и щастие.

От шегата за брака на Бехлюл с Нихал обаче тя настръхна, сърцето й се сви пред заплахата, надвиснала над любовта й. Тази женитба не биваше да се осъществи — Бехлюл ще принадлежи единствено на нея. Досега беше надделявала разочарованията в любовта, но сега си даваше сметка, че с тази любов е свършено, и затова реши: да, любовта й ще загине. Но като посее нещастие навред…

Не пожали Нихал, насъбраната към нея злоба кипеше. Всичко, което бе изтърпяла заради това момиченце, сега даваше правото да си отмъсти, тласкана от омраза. Прибавяше се и нещо ново — едва довчера смятаха Нихал все още за дете, а ето че днес тя най-неочаквано се оказа нейната съперница. С това нямаше да се примири.

Оженеха ли се, животът й щеше да протече в безконечни мъки, тъкмо поради тази причина щеше да направи всичко на пух и прах, но да им попречи. Преди да предприеме обаче последната крачка — да отиде и да си признае всичко на Аднан бей, — имаше още една. Играта, подета от Фирдевс ханъм — а тя я преследваше със своята завист още от деня на сватбата — трябваше да бъде развалена пак от нея. Толкова мрачен бе проницателният поглед на тази жена, като че ли извираше направо от болката по безвъзвратно отлетялата младост и хубост в покрусената й душа. Впиеше ли очи в Бихтер, младата красавица потръпваше от насъбраната в тях злоба. Тези две същества, които никога не бяха успели да се почувстват като майка и дъщеря, стояха така застрашително от двете страни на прага на взаимната омраза, че присъствието на Фирдевс ханъм в имението се превърна в открита заплаха за Бихтер. Вечно дебнещият я майчин поглед като че ли вещаеше зла прокоба. Както човек се бои от святкащите в мрака зелени котешки очи, така се страхуваше тя от нейните.

Един ден се убеди, че майка й знае всичко. И решила й обяви открита война, реши го още в мига, когато разбра, че шегата с женитбата е плод на нейния изобретателен гений. От този ден двете жени, надянали всяка своята маска, скърцайки скришом със зъби, подхванаха ужасна игра.

Време е маските да се свалят! — реши Бихтер още щом изпратиха Нихал на Острова. Същия ден издебна майка си, седна досами шезлонга й и изгони Ема.

— Оставете ни сами!

И двете — майка и дъщеря — настръхнаха като противници, които първо се разглеждат, а после се нахвърлят един срещу друг. И двете си припомниха друга подобна вечер, на терасата в жълтата вила, когато се гледаха в мрака по абсолютно същия начин. Все пак тогава тъмата като че ли бе погълнала струящата в погледите им омраза. Все пак тогава още бяха майка и дъщеря в навечерието на една евентуална женитба. Днес омразата им излезе наяве. Днес бяха вече открити врагове.

— Вие изпратихте Нихал на Острова, нали? — спокойно, но сдържано попита Бихтер. — И Бехлюл ще изпратите там, разбира се.

Тонът й не остави у Фирдевс ханъм ни най-малкото колебание за какво става въпрос. Мигновено разбра, че Бихтер е дошла да отстоява своето. Но й отвърна непринудено спокойно, дори с усмивка:

— Да, надявам се в събота вечерта и той да отиде там.

Гледаше дъщеря си подигравателно. Бихтер се престори, че не го забелязва.

— Значи въпросът с женитбата им вече е решен?

— По всичко личи! — потвърди с глава Фирдевс ханъм. — Струва ми се, че за Аднан бей вече е решен!

И за да поеме инициативата за тягостния разговор в свои ръце, възкликна:

— Чудна работа, от мен искаш да те осведомявам за решенията на Аднан бей, а тъкмо ти си тази, която трябва да ги научава далеч преди мен.

— Ами потърсете причината — не отстъпи Бихтер. — Идеята за тази женитба я втълпихте на Аднан бей вие. И вие трябва да я избиете от главата му, затова се обръщам към вас.

— Имам достатъчно много причини да втълпя на Аднан бей тази идея — понадигна се лекичко Фирдевс ханъм. — Но не виждам нито една да му я избивам от главата.

Отговорът на Бихтер бе придружен с поглед, изразяваш горчива ирония.

— И вие също знаете, че този брак е невъзможен! — очи в очи отсече тя.

— Ааа — не сдържа своя вик на изненада Фирдевс ханъм, — напротив, аз пък не бих могла да си представя друг по-възможен брак. Ако не се лъжа, дори и ти, същата ти, да, точно ти, намери за най-естествена женитбата на Нихал и Бехлюл ето тук, когато за пръв път заговорихме за нея.

Бихтер настръхна от този обрат в разговора.

— Да говорим открито, майко! Имам достатъчно силна воля и вие прекрасно го знаете, за да се справя с всичко, което противоречи на моите решения. Тази женитба няма да се състои! От този миг нататък няма да се спра пред нищо! На всичко съм готова!

— На какво? — лаконично попита Фирдевс ханъм.

Бихтер направо се разяри. Лицето й почервеня, устните й затрепериха.

— Държите да продължим разговора, така ли? — припряно отсече тя. — Добре, така да бъде!

Не свеждаше поглед от майка си. С присвити в горчива гримаса устни дръзко продължи:

— Вижте, ето как ще постъпя: ако още днес, в този час, не се съобразите с моите желания, аз ще изчакам кротичко зет ви да се върне. Тогава ще отида при него и ще му кажа: „Давате дъщеря си на Бехлюл. Чудесно, същият този Бехлюл обаче е любовник на жена ви от почти цяла година!“

В тишината думите й прозвучаха отчетливо, тя ги натъртваше дръзко, редеше ги така, като че ли ставаше въпрос за най-обикновени неща, в прикованите в майка й очи назряваше все по-жесток сарказъм. Устните на Фирдевс ханъм се изкривиха в пренебрежително подигравателна усмивка. Надигна се рязко и процеди през зъби:

— Безсрамница!

Бихтер обаче продължи:

— А за да му попреча да се нахвърли отгоре ми, ще му кажа: „Защо се гневите? Та нали вие знаете, че жена ви е дъщеря на Фирдевс ханъм. Какво да се прави, увъртя се покрай нея някакъв си Бехлюл. Трябва да сте ми благодарен, че имах смелостта да се изправя пред вас и да ви предупредя. Не давайте дъщеря си на този Бехлюл, мен пък ме изгонете от вашия дом, ведно с майка ми, най-вече с майка ми.“

И млъкна. Майка и дъщеря се гледаха с непримиримо ожесточение. Постояха така, настръхнали, сред напрегнатата тишина, около половин минута. След което Фирдевс ханъм процеди през стиснати зъби още едно оскърбление:

— Подла твар!

— Тъкмо напротив! — сряза я Бихтер. — Не мога да изневеря на възпитанието, което сте ми дали вие. Всъщност нищо ново не ви откривам. Добре ви е известно и че съм дъщеря на Фирдевс ханъм, и че имам връзка с Бехлюл. Признайте, че вие измислихте тази женитба тъкмо защото разбрахте за нашата връзка. Не искате ли да сключим примирие? Така или иначе, след мен Аднан бей няма да вземе вас я…

— Бихтер! — задавена от ярост изкрещя Фирдевс ханъм.

— Не е хубаво да стигне до ушите на прислугата!? — вдигна ръка Бихтер. — Ако искате, нека разрешим спора като майка и дъщеря. Чуйте какви условия ви предлагам: Бехлюл трябва да изчезне от тук!

Тръсна глава, за да потвърди болката от самопожертвованието си и повтори:

— Да, да изчезне. И никога повече да не се завърне. За това ще се погрижите вие, достатъчни са само две ваши думи. Женитба! Всъщност — крехка дървена играчка, сглобена от клечици: само да я докоснеш и…

— Грешите! — прекъсна я Фирдевс ханъм. — Те се обичат. Никак няма да е лесно да се развали сватбата им.

— И така да е — остро реагира Бихтер. — Трябва да се развали тъкмо защото се обичат…

И неочаквано, в пристъп на мъка и безнадеждност, изкрещя:

— Господи! Загивам, проумейте го най-сетне. Да се обичат пред очите ми… Да бъдат щастливи в същото това време, когато аз страдам — ще ме съсипят…

Един неудържим стон, който изчерпа силите й докрай. Рухна върху коленете на майка си и избухна в ридания. За пръв път страданията й бликнаха в порой сълзи.

Фирдевс ханъм не знаеше какво да предприеме. В неделя сутринта прикотка Бюлент и го изпрати на Острова.

— Ще го предадеш лично на Бехлюл — връчи му тя малкия плик.

Още щом се видяха на пристанището, Бюлент дръпна Бехлюл настрана и мушна плика в ръката му.

В първия момент Бехлюл бе възмутен. При никоя от досегашните си връзки не бе срещат подобно нахалство. Бихтер значи бе от жените, дето се лепват за теб, докато ти втръснат. Такава връзка нямаше начин да приключи приятелски. Тя нямаше никакво намерение да го остави на мира, опитваше се да използва любовните им мигове като средство за отмъщение, всячески искаше да попречи и на женитбата му. „Това ли е твоята цел. Добре, така да бъде!“ Отвръщаше на брътвежите на Бюлент, само и само да не се издаде пред нето, а в същото време сам за себе си реши: ще съчини някаква лъжа за оправдание пред Нихал. И ще отиде там, ще се качи при Фирдевс ханъм и ще и заяви: „Признала си е всичко, така ли? Тогава и аз искам да ви призная една истина. Бехлюл обича Нихал: нещо повече. Нихал също обича Бехлюл, те двамата така се обичат, че няма сила, която би могла да ги раздели!“

Едновременно с това обаче го обзе и страхът. Прозря, че Бихтер е озлобена че е способна на всичко. Щом е признала греха си пред собствената майка, тя ще изпълни заканата си докрай, възможно е да отиде и по-далече — да разкрие истината и пред Нихал.

Ами тогава?…

Уплаши се да се върне така разстроен вкъщи — току-виж, не успял да се овладее и да излъже Нихал. До парахода имаше доста време. Трябваше да го прекара по-далеч от нея. Тогава му хрумна да попита Бюлент:

— Искаш ли да се поразходим?

Кръгът, описан от ръката му, обхващаше целия остров.

Отначало Бюлент се съгласи, но после потупа стомаха си.

— Бюлент обаче е гладен!

Бехлюл накупи храна като за същинско пируване сред природата. Наеха един кабриолет. Надяваше се, че на връщане ще е открил вече верния път за разрешаването й всички проблеми. Започна хитричко да подпитва Бюлент. Използваше най-различни поводи да го насочва предимно към Бихтер.

Била ли е Бихтер при Фирдевс ханъм, когато му е дала тази бележка? Дали я е видял, когато е тръгнал от имението към Острова? Дали са споменали нещо за Нихал? Вмъкваше умело въпросите си сред брътвежите на момчето, като от получените отговори се опитваше да подразбере състоянието на Бихтер.

От разпита се очерта като спокоен човек, който добре знае какво прави. „Може пък да се споразумеем“ — помисли си Бехлюл и току подвикна към кочияша:

— Спри тук!

Мястото бе същото, където бяха спрели снощи с Нихал. Слязоха от кабриолета.

— Не съм гладен! — рече той на Бюлент.

Нещо заседна в гърлото му.

Как щастлив бе снощи тук. В мига, когато Нихал застана до него, той се погнуси до дън душа от безсмислието на своя живот. Днес небето беше навъсено, погаснало бе снощното сияние, превърнало се бе в сън, оставяйки след себе си белезникавата мъгла на покрусата. „Не, не може да е сън — започна да си внушава сам, като се опитваше да се отърси от обзелото го отчаяние, — всички други са сън, Бихтер — също, и то лош сън, само Нихал е истината, единствената истина в моя живот!“

Значи обича Нихал. Обича това дете, обича го с трепета на току-що завършил осемнадесетгодишен гимназист, всеотдайно завладян от случайно зърнато през прозореца видение. До вчера всичко бе на шега, а ето че днес стана действителност, превърнала се в смисъл на живота му.

Да, тази чиста, непокварена любов бе единствената истина, предишното е било лъжа, коварна лъжа. Тази любов му възвърна и осемнадесетте години, и гимназиалната невинност, и чистотата на неопитността. Петнадесетината минути снощи в нейните нозе бяха най-възвишеното, най-неповторимото преживяване в неговия живот. Само от допира на малките й ръце в най-съкровените глъбини на душата му се възроди онази все още неизживяна романтика.

Той ще сломи изпречилата се на пътя му бариера, ще срази Бихтер и ще замине при Нихал. Тази жена обаче, стига да пожелае, може да го погуби. Трябва да измисли начин да се помири с нея. Ако се наложи, ще я помоли, ще я прегърне и ще я попита: „Но защо? Защо ставаш лоша? — И ще добави: — Готова си да погубиш Нихал, само и само да си отмъстиш на мен?“

Твърдо реши. Да, ще се моли, ако трябва и на колене ще падне пред нея, ръцете й ще грабне, ще я увещава да си останат добри приятели в името на неповторимите любовни мигове. Почувства как му олекна.

— Хайде! — подкани той Бюлент.

Трябваше му капчица решителност, за да изиграе и най-трудните си роли. Пред Нихал успя, но после му се наложи да играе и пред случайно срещнатите приятели по време на двучасовото пътуване с парахода. Сам се чудеше на себе си как може да се смее така безгрижно, когато сред най-духовитите разговори току изведнъж се сетеше защо напуска Острова. И сам се възхваляваше: „Моите поздравления, Бехлюл! Какъв твърд мъжага си!“ Ето с тази твърдост трябваше да застане и пред Бихтер.

Крачеше вече по Моста към пристанището на Босфора когато внезапно се закова на място. Допреди малко нямаше търпение час по-скоро да се срещне с Бихтер, за да предотврати надвисналата над главата му заплаха. Сега обаче се уплаши от предстоящия разговор. Прищя му се да го отложи колкото е възможно за по-късно.

Ще отиде до Бейоглу, ще наеме едно ландо и ще се разхожда дълго време. В имението ще се върне чак с последния параход. Така тежкият разговор ще се проведе в неговата стая, сред пламенните дихания на довчерашните спомени. Ще издебне момент пак с предишния си умоляващ глас, гласът от времето на първото им любовно опиянение, да й пошушне: „Тази нощ, в моята стая!…“ И беше сигурен, че тя пак щеше да дойде. Щеше да дойде и със сълзи на очи щеше да принесе в жертва своята любов.