Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (18)

18

Известно време цялото имение се забавлява със слуха за женитбата. Видеше ли Нихал с Бехлюл, Аднан бей му подхвърляше: „Ей, годениците“. Подкачиха ги дори Несрин и Шайесте. А те самите се шегуваха със себе си повече от всеки друг. Така че шегата се превърна в често повтаряна игра.

Слухът вече пъплеше навред, когато Бехлюл, приемайки го все още на игра, понякога взе да усеща как сърцето му прималява от нежност към Нихал и току отсичаше: „Не е пък чак толкова невъзможно!…“ Но същевременно си задаваше въпроса: „Ами Бихтер? Какво ще стане с Бихтер?“

След първата изневяра, изглежда, всичко между тях бе приключило. Нижеха се ден след ден, а той все не смогваше да я издебне насаме, макар и за пет минути. Тя му беше обидена. Предполагаше, че няма да му прости, че дори няма да изслуша обясненията му за тези три нощи. Но никак не му се щеше да повярва, че безвъзвратно я е загубил. Живееше с надеждата да си я възвърне отново още при първия опит. В тази надежда намираше утеха за накърненото си от нейното безразличие достойнство. Тя нали не дойде да му поиска обяснение — това вече го оневиняваше, приспиваше отегчението от — тази любов, която го уморяваше, а преди всичко му даваше пълното право да се върне при Кете и да се наслади докрай на авантюрата с русокосото девойче.

Ни най-малко не се залъгваше, че след Кете ще се върне при Бихтер още по-пламенен и влюбен, напротив, откри че изпитва към лудетината още по-ненаситна страст. Не посмя да си признае само едно-единствено нещо: Бихтер му бе омръзнала вече… Подобна констатация би била позор за теориите му за съвършената любов. За него Бихтер бе жена, на която би могло да се изневери, но никога да унижиш и захвърлиш. Предпочиташе даже той да бъде изоставеният, та да вкуси и болката на пренебрежението.

Все повече и повече се убеждаваше, че не предприеме ли сам някакви мерки за подновяване на връзката им, Бихтер няма повече да стъпи в неговата стая.

Но една нощ младата жена се върна сама в гнездото на любовта. По всичко личеше, че беше дошла да потърси закъснялото обяснение. А то стана толкова набързо и тя го възприе толкова лесно, че Бехлюл направо остана слисан. Бихтер прояви всичко онова, което подронваше женското достойнство — престори се, че му вярва, сама се залъгваше, остави се да бъде залъгвана — само и само същността на нещата да остане завоалирана. Всъщност тя дойде в тази стая, за да бъде залъгвана. Личното достойнство изобщо не й попречи да се държи като жена, готова да се отдаде на който и да било зажаднял за любов мъж. Знаеше, че я лъже, но затваряше очи и се притулваше зад мрачните зидове на любовните преструвки, само и само да не съзре образа на някоя вулгарна жена в отново прегърналите я ръце, за да не вдиша уханието на нейния парфюм.

Тръпки побиха Бехлюл — той бе убеден, че ще срещне една непостижима в разбушуваната си гордост Бихтер — а ето че тя прие лъжата. И той я приравни с другите. Започна да чезне от време на време, като при всяко завръщане я намираше още по-смирена, още по-жалка, още по-безлична — продължаваше да идва при него, за да бъде мамена. И той се ожесточи, по всевъзможни начини се опитваше да я унизи. През нощите, които прекарваха заедно, се дебнеха взаимно. Случваше се в нея да изригне поривът на самолюбието и внезапно да си тръгне, без целувка дори. Пак тя обаче подновяваше отношенията, пак тя поемаше върху себе си вината за всяко спречкване.

В неговите ръце Бихтер постепенно се превръщаше в безлично същество, което можеш да тъпчеш, да унижаваш, да използваш за задоволяване на страстите си. В обичта им се промъкна пошлостта. И Бехлюл веднъж завинаги се прости със стремежа си да съхрани възвишеното в тяхната любов. Все по-непристойно се държеше тя в неговите обятия, докато най-сетне съвсем се отказа да демонстрира изблици на гордост.

— Фирдевс ханъм е прозряла всичко — честичко я предупреждаваше той. — Някой ден ще ни притисне до стената, ще видите…

— Че какво от това? — отвръщаше Бихтер.

И двамата се бояха дори да споменат името на Аднан бей. Станеше ли дума за женитбата му с Нихал, младият мъж започваше да я убеждава, че това е най-добрият начин да разсеят евентуалните подозрения. Бихтер обаче прививаше устни, гледаше го безизразно и звук не отронваше. Тя предчувстваше как този подхвърлен на шега блъф обсебва най-сериозно Аднан бей. С изневерите на Бехлюл се беше примирила, обаче на тая тема реагираше така болезнено, че направо й призляваше само да го видеше да разговаря с Нихал.

— Тази шега направо ме съсипва — призна си тя една нощ.

— Луда ли сте? — избухна в смях Бехлюл и като я целуна, продължи: — Брак с Нихал? Как е възможно? Забравяте, че тя е още дете. Плюс това не виждам защо трябва да се притесняваме от една невинна шега.

При тези доводи Бихтер трябваше да замълчи, но от мъките така и не се избави. Вярно, Нихал е още дете, но дете на петнадесет години.

Да, няма защо да се притеснява от шегата, ала как щеше да й попречи да се превърне в истина? Питаше се и се терзаеше от отчаяние.

А и Бехлюл невинаги реагираше с безразличие. От време на време се взираше в Нихал и усещаше от цялата си душа как се разнежва пред изящния й, озарен от одухотвореност лик. „Кой знае — казваше си той. — Може би тъкмо в нея да е стаена така жадуваната, ала несбъдната възвишена любов.“

Неволно прехвърляше наум всичките си авантюри, наново преживяваше старите спомени, докато накрая черните лъскави коси на Бихтер се преплетоха със златисторусите къдри на Кете и двете им лица се сляха в едно — дотук приключваше низът от спомени.

И какво… Само откриваше, че в тези хербарии липсва всякаква поезия, че цветята бяха мъртви. Кой знае дали душата на любовта, романтиката на живота не се спотайват в сърчицето на ето тази неразцъфнала пъпка?

Не успяваше винаги да се овладее прел Нихал. С всеки изминал ден все повече и повече той гледаше на нея не с очите на по-възрастен роднина, все повече и повече откриваше девойката. Обземаше го лудото желание да я прегърне, да зарови лице в златистите й къдрици, да изпие на един дъх неуловимия аромат на нежното цвете в крехката й душа. Сетне започваше да се кори, отбягваше я с дни, като същевременно не допускаше случай да се пошегува с тяхната предстояща сватба.

 

 

Един ден Бехлюл рисуваше по полето на вестника някаква странна глава, когато Нихал влезе, позавъртя се край него, но тъй като се преструваше, че не я забелязва, застана отзад, надвеси се над плещите му и сграбчи молива.

Той сякаш още не я бе забелязал. Не реагира — нито с жест, нито с дума. Продължаваше да стои със застиналия в ръка му молив, малката длан на Нихал лежеше върху устата му, а тя самата надзърташе над плещите му. Не след дълго той отпусна лекичко молива и стисна пръстите й. Тя не ги отдръпна. Бехлюл усети как сърцето му запърха от допира на изящната й чувствена ръка. В призив на неподвластна нежност той я притисна към устните си. Нихал пак не я отдръпна, продължаваше да стои все така надвесена над рамото му, с едва допрени до гърба му гърди. Миг на приказно опиянение. Внезапно тя се опомни като пробудена от сън, дръпна ръката си седна до него.

— Господин годенико, няма ли да ми обясните защо се женят хората?

В този въпрос бликаше толкова небивала чистота, в очите, очакващи отговора — такава детинска наивност, че Бехлюл се сепна от моментния си захлас и прихна.

— Защото…

С неимоверни усилия той едва успя да се върне от краткотрайния унес към привидното си безразличие. Този, който в отговор изрече само едно „Защото…“, не бе същият онзи Бехлюл, който само преди миг притискаше до устни ръката на Нихал.

— Защото… защото… — изимитира го тя. — Знаете ли на кого ми приличате, когато изрекохте тази дума? На мадмоазел Дьо Куртон. Понякога тя ми отговаряше така. Щом я попитах нещо трудно — в момента Нихал говореше на френски като мадмоазел, — тя кимваше и ми отвръщаше: „Защото…“ Ах, тези недоизречени „защото“, от колко много неща ме лишиха. Ето на, и сега няма да разбера защо всички хора се женят.

Тя говореше с пленителна безобидност.

— Почакайте! — сети се нещо изведнъж. — Я ми обяснете друго. За да се ожениш, трябва да обичаш, нали? Това вече го знам. А тази обич е съвършено различна от обичта ми към татко например, към Бюлент, към, към оня. Е, що за обич е тогава? Като не прилича на другата?

— Ама че въпросче! Нихал почти няма как да ти обясня някои неща. Да вземем най-пресния пример, а? Ти мене как ме обичаш?

Тя присви устни.

— Че откъде да знам? — тръсна рамене. — И обичам ли ви истински? Мисля, че не. Чудя се как да го кажа. Не ви обичам така, че да мога да се омъжа за вас. Вижте, време е да си призная: тази смехория с женитбата ни отначало страхотно ме забавляваше, но сега нещата коренно се промениха! Омръзна ми вече!…

Каза го уж на шега, но в гласа й прозвучаха неовладени трепетни нотки, които издадоха затрогващо детинско оплакване. Бехлюл я слушаше като унесен. От известно време насам изпадаше в това състояние винаги, когато беше близо до нея.

Откриваше у Нихал неща, които досега не му бяха правили впечатление, забелязваше ги, но ги отминаваше, без да ги осмисля. Както и да я гледаше, не беше кой знае каква красавица. Но притежаваше нещо много по-ценно от красотата: странна, непосветена в правилата на играта, тя беше интересна, обаятелна. И приятна. Тялото, лицето — като изваяни, самата изящност. По някаква чиста случайност не само стройният й ръст, но и името й дори излъчваше нежност.

Самата изящност в пастелни тонове — пепеляворуси коси, очи ту тревожно-мрачни, ту озадачени, бледо лице, по което плъпваше приливът на неповторимия, единствено негов руменец… Всичко това придаваше на Нихал още по-изтънчена изящност. Приличаше на миниатюра, сътворена случайно от забравените по четката на художника бои, нахвърлена набързо в непретенциозни форми и багри. А под тази неземна външност се таеше съвършено детинският духовен мир. Петнадесетгодишното девойче, на което всички сега гледаха като на дете, като че ли бе орисано да си остане винаги дете, дори тогава, когато щеше да бъде жена, съпруга, майка. И Бехлюл бе най-посветеният човек в нейния детински мир. През дългия кризисен период Нихал реагираше по детски упорито на всички болки, на всички страдания, покрусили душата й. И ето че дори сега, когато му говореше с по детски стиснати юмруци колко й е омръзнала тази шега с женитбата, тя си оставаше все същото дете. По-рано, когато страдаше, тя прикриваше дълбоката болка в душата си с детинщини и глезотии; дали сегашното й наивно обяснение обаче не издаваше някакво ново, болезнено, неосъзнато вътрешно преживяване.

Едва помислил за това, Бехлюл почувства как шеметът на омайна поетичност вдъхна нов живот на повехналите в сърцето му цветя на любовта. Първите трепети на страха на невинния й мир, първото зарево, припламнало в безоблачните му блянове със светлика на романтиката и мечтите, разкри пред стихналите му страсти толкова чисти и светли хоризонти, че поддаден на настроението си, попита:

— А защо се дразниш? Какво ни пречи да превърнем шегата в истина?

Изрече го неволно, в изблик на откровение. Нихал ококори очи, като че ли ненадейно пред нея бе изскочило някакво чудовище. Сетне отвърна само на първия въпрос:

— Защо ли? Ще се опитам да ви обясня. Само че, вижте, малко е сложничко… На мен самата не ми е съвсем ясно. Когато ведно с всички се шегувам на тази тема, усещам как в един миг у мен бликва някакъв порив да се разбеснея, да вдигна скандал. Едва се сдържам да не се заям с татко, с Фирдевс ханъм. И още нещо ще ви кажа: обикновено когато споделям с вас, аз не се стеснявам. Чудесно го знаете. Ще повярвате ли, че сега се смущавам, щом заговоря на тази тема. Започнах вече да се смущавам и от вас. Виждате ли? Ние двамата, дето се заклехме да бъдем приятели. Заради някаква си шега не можем да бъдем и приятели.

Стига да не ми се сърдите, честно ще си призная и друго: сега се стремя да бъда възможно по-далеч от вас, от всекиго, от всички, иска ми се да се затворя в себе си; когото и да срещна в този дом, все за това ми подхвърля. С изключение на един-единствен човек: Бешир… Ох, знаете ли, обичам го повече от всеки друг. Разбирате ли ме? Искам да кажа, че ако и вие престанете да говорите това, ще ви обикна отново.

Бехлюл изслуша неволните чистосърдечни признания с удивление. Още щом Нихал млъкна, той се присегна и я хвана за ръка:

— Не, напротив… Нека да говорим за това, Нихал. Защо шегата да остане само една безцелна игра?

Нихал се опита да дръпне ръка.

— Видяхте ли, сега пък е мой ред — разсмя се тя и подражавайки на мадмоазел Дьо Куртон, добави: — Защото…

— Не, не, кажи, защо, защо? — опита се да я предизвика Бехлюл.

— Защото — незабавно изстреля отговора си Нихал, — защото, за да се ожениш, нали трябва да обичаш? Всички го казват, преди малко и вие самия го твърдяхте. В такъв случай, след като не ви обичам… Обичам ви, но нали разбирате…

Най-сетне издърпа ръката си. Изправи се пред него. Стана и той.

— Аз обаче те обичам, Нихал — заговори той, този път искрено. — Отначало не го осъзнавах, приемах го като на шега, ала ето че днес, в този миг… Чуваш ли, Нихал? В този миг аз не виждам никаква пречка да отида при чичо и да му кажа: „Шегата премина границите си, дайте ми Нихал и толкоз!“

Изрече го на елин дъх. Нихал стоеше с побелели устни, имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Някакво изшумоляване ги накара да се обърнат. Вратата се отвори и при тях влезе Бихтер, бледа като мъртвец. Бехлюл само прехапа устни. Дали го бе чула?…

— Бехлюл бей — гласът й прозвуча сдържано. — Ще ходите ли днес в Истанбул? Имам няколко поръчки.

Впитите в него очи излъчваха жестокост. Нихал излезе. Гняв обзе Бехлюл, но се овладя и процеди само едно: „Да!“.

Бихтер едва изчака Нихал да си излезе и преди още да се е отдалечила, седна. Вбесена, готова на всичко, задъхана, с потъмнели очи, просъска:

— Шегата премина границите си. Сам виждате, повече така не може да продължава.

До дъно се разбушува душата на Бехлюл срещу тази жена, която нахлу в стаята му, без да си дава сметка за опасността.

— Тъкмо за това говорех с Нихал — сряза я той. — Смятам, че е дошло време шегата да стане истина.

Потъпканата любов на Бихтер изстена, изхриптя сподавено и ужасено в сърцераздирателен вик:

— Ааах!

За миг притихна, сетне избухна:

— Признахте си най-сетне, играта значи свърши. Не намирате вече за необходимо дори да ме лъжете? Този брак обаче няма да стане, ясно ли ви е? С всяка друга може, даже и с Кете — виждате ли, знам името й, да, даже с Кете, но не и с Нихал — никога.

Бехлюл реши веднъж завинаги да скъса с тази жена, да я унизи най-безпощадно, да издигне помежду им бариерата на омразата.

— Освен това играта продължи повече, отколкото трябва. Нашата връзка ви даваше правото да претърсвате джобовете ми, да четете писмата ми, да подслушвате зад вратата ми, докато в края на краищата стигнахте до непоносима наглост. Не ви дава обаче право да ми пречите да се оженя.

В този миг тя не бе вече унижената, примирена с всичко Бихтер, чиято любов бе потъпкана. Бе жената, която си представяше Бехлюл, която очакваше да види, жената, която със зъби и нокти бранеше правата си.

— Да се ожените, може — откликна начаса тя. — Но тъкмо този брак трябва да бъде предотвратен и това е не само мое право, а и неотменен дълг. Брак с дъщерята на чичо ви… — избухна тя в необуздан смях. — Същият този чичо, който…

Внезапно се разгневи и стана.

— И през ум не ви мина обаче, че жената, която преди малко завари тук Нихал, би могла да й кресне в лицето: „Този човек те мами, и мен ме е мамил досега! Той не може да бъде твой съпруг. Защото преди това се отдаде на друга: на мен!“ Този брак е истинска гадост. По-скоро — престъпление!

Бехлюл се стресна пред заплахата. Но не желаеше да отстъпи.

— Забравихте, че между нас двамата се случи нещо доста по-гадно, доста по-престъпно…

Бихтер отстъпи назад и отвърна на жестоката обида единствено с бликналата в протяжен стон погнуса:

— Ооох!…

Така значи този мъж, който наричаше любовта им скъпоценен, благословен дар, възродил и пречистил притъпената му чувствителност, днес отхвърля същата тази любов, в която тя бе вярвала сляпо, като гнусно престъпление. За миг си припомни тяхното уютно гнездо на любовта, всички вълшебни думи, които той й мълвеше често-често, за да прогони нейните опасения да не би за обичта им да научат и другите. Тя бе повярвала в тази лъжа, бе повярвала на всичките му лъжи. Ох! Колко горчива измама!…

Мълчаха и се гледаха с небивала омраза. В един миг Бихтер се уплаши да не се строполи, разтърсена от ридания, в краката на мъжа, който така я унизи. Нямаше никакъв смисъл да стои повече тук — без да отрони дума, тя си тръгна.

Оставаше й една последна надежда, една смътна надежда… Може би той няма да я остави да си отиде просто ей така. Може да се втурне подире й, да я прегърне и да изрече: „Не, измамата е в този скандал, всичко останало е истина, да, то е единствената истина!“ Ала Бехлюл не трепна, остави я да си тръгне, без да я удостои поне с един прощален поглед.

 

 

След като напусна стаята на Бехлюл, Нихал се качи във вестибюла — там завари баща си и Фирдевс ханъм.

— Нихал! — махна й с ръка Фирдевс ханъм. — Чухте ли какво каза баща ви?

Запъти се към тях. Аднан бей закачливо изрече:

— Щом Нихал ще става булка, значи няма пречка да бъдат купени изумрудените бижута, които толкова много харесва.

Фирдевс ханъм използваше и най-малкия повод да затвърждава у Аднан бей все повече и повече мисълта за този брак. По всичко личеше, че днес са стигнали до ново решение. Подхвана преди още Нихал да отговори.

— Нихал! Решихме още нещо. След няколко дни ще ви изпратим на Острова при леля ви. От една страна, вашето здравословно състояние налага промяна на климата, а от друга — леля ви се оплаква, че сте я забравили…

— Вярно ли е, татко? — не скри радостта си Нихал. — Само да знаете колко ми е тежко тук, след като тя си замина…

Имаше предвид мадмоазел Дьо Куртон. Откакто ги беше напуснала, за Нихал се занизаха часове на безкрайна, тягостна скука. Дразнеха я всички. И книги не можеше да чете. Атмосферата в този дом я задушаваше. В такива моменти тя вземаше със себе си Бешир и някое от момичетата, слизаше до пристана и се разхождаше дълго, докато прохладата уталожеше сърцето й.

Отначало възприе шегата с женитбата на игра. И сама не разбра кога прерасна в досада. Нощем, без да иска, започна да си мисли за нея, сън не я хващаше. Нечий глас й нашепваше: „Пази се от Бехлюл!“ Дали не беше гласът на мадмоазел Дьо Куртон? Тя ли й го беше казала? Не помнеше. Една нощ, в просъница — може и тя да е била, — някой се надвеси и й прошепна тези думи. Оттогава непрестанно ги чуваше.

Веднъж се престраши да си помисли: „Щом всяко момиче става булка, тогава по-добре, вместо да е някой друг…“ Сетне несъзнателно взе да си го повтаря. Изпитваше смътното чувство за вина, мъчеше се да избяга от себе си, търсеше в самотата спасение. Закле се поне няколко дни да не помисли за тая шега, ала тя я преследваше навред, на всяка крачка. И наистина започна да се смущава от Бехлюл. Нямаше как вече да се държи с него като с брат. Забелязваше, че той е някак необуздано напрегнат. Откакто плъпна тоя слух, неведома ръка посипа с леден скреж тяхната непринуденост.

И още нещо забеляза Нихал: той говореше по този въпрос само когато се наложеше. Реши да потисне всичко в себе си, докато разбра, че Бихтер счита техния брак за невъзможен. И тогава погледна на нещата другояче. Защо пък да слага край на нещо, което измъчва Бихтер — така започна тихомълком да предизвиква разговори точно на тази тема.

Един ден пристигнаха Шекире ханъм и Джемиле. Твърде рядко им гостуваха, и то само за по една нощ. Този път идваха с важна новина: Джемиле щяла да се омъжва. Скоро щели да правят сватба. Женихът работел в дюкяна на баща си, имали къща в Сюлеймание. Всичко им обясни Шакире ханъм, надълго и нашироко, до най-малките подробности. И докато Нихал прегръщаше и целуваше от радост Джемиле, Несрин оповести и тяхната новина.

— Ама не знаете, че и ние ще правим сватба…

Разказаха на Шакире ханъм цялата история от игла до конец, ала вече не на шега. Нихал се занимаваше единствено с Джемиле, преструваше се, че не чува. Просто им даваше възможност да си побъбрят. Само че по едно време забеляза как Шакире ханъм смигна на Шайесте и я попита с очи: „Еее?…“ Нищо и никакъв въпрос, а с толкова подтекст.

Нихал задържа гостенките цяла седмица. Все се надяваше да подуши нещичко, което да разбули скритата в този въпрос тайна. Така си и заминаха, без да разбере нищо повече. Ала непрестанно си представяше как Шакире ханъм намига и пита с очи: „Еее?…“. И кой знае защо намираше някаква връзка с несъгласието на Бихтер. Прибра се в стаята веднага след като й предложиха замине на Острова. Реши да довърши започнатото писмо до мадмоазел Дьо Куртон. Три дълги писма бе получила от нея и бе им отговорила с по една малка повест. Споделяше с гувернантката си всичко, до най-малките подробности, изписвайки цели страници с безброй глупости. Само едно нещо премълчаваше: Бехлюл… Точно това копнееше да сподели с нея, но още щом се поддадеше на изкушението, неведомият глас я предупреждаваше тутакси: „Пази се от Бехлюл!“ Днес добави още един лист, но като стигна до заминаването на Острова, написа:

„Ще взема със себе си само Бешир!“ и моментално подхвана друга тема: „Без малко щях да пропусна Бешир. Бешир е болен. Освен мен в този дом няма кой да се погрижи за него. На когото и да заговоря за болестта му, все се подхилква, той самият — също. Но повярвайте. Бешир е болен! Как да ви го обясня? Походката му сега е съвършено отпусната, погледът — угаснал, толкова е блед, такава горест лъха дори от усмивката му, че още като го зърна, ми се приплаква…“

Нихат не се мамеше: Бешир боледуваше. Топеше се, смаляваше се с всяка изминала година. Изящното, миниатюрно, свръхчувствително етиопче заприлича на счупена кукла — ръцете му висяха като изскубнати от раменете, едва тътреше по стълбите омекналите си крака, немощното му телце, огънато под непосилното бреме на собствения си товар, креташе премазано от умора. Невероятно разсеян и когато дохождаше да предаде нещо и когато получаваше нареждания, той трябваше да положи максимални усилия да се опомни. Ако Нихал го попиташе: „Какво ти е, Бешир?“, разтегляше изтънели устни в тъжна усмивка, зад която блясваха белите му едри зъби, и с дълбоко стаена болка отвръщаше: „Нищо!“ И това „Нищо!“ бе най-красноречивият израз на безизходицата, в която бе затънала загадъчната му душа, на страшната тайна, която сам не можеше да проумее. Това „Нищо!“, тази нито и никаква думичка, издаваше цялата горест, цялото страдание на покрусеното му непроницаемо сърце, навяваше спотаената в усмивката на агонията болка, стенеше така, че разкриваше всичко.

Веднъж Нихал го хвана за ръка, за да прескочи разбития паваж на пристана. С оголената си над ръкавицата китка усети, че той целият гори. „Ти имаш температура, Бешир. Болен ли си? Хайде у дома, да си вървим вкъщи. Ще ти дам да пийнеш нещо топло и веднага в леглото.“ Направи му чай, прибави и порядъчно количество коняк и го застави да го изпие. От тези дребни нейни жестове на внимание той се разтопи от щастие. Но въпреки увещанията така и не успя да го задържи на легло повече от един ден. Бешир не се подчини на Нихал единствено за това — разчиташе, да му бъде простено, щом й се усмихне. Споменеше ли се нещо за болестта, той тръсваше глава:

— Нищо ми няма!

Отговаряше й така убедително, че всички й се подиграваха, а и тя самата започваше да си мисли, че се заблуждава.

След това се разчу, че по някое време посред нощ се разхождал на хладина по пристана. Мъжката половина на къщата взе да мърмори. Шайесте и Несрин се оплакаха как треперели една нощ сума ти време под завивките, мислейки, че има крадец. Притиснеха ли Бешир, понякога слъгваше, друг път отвръщаше: „Не можах да заспя!…“

Веднъж, на връщане от разходка с Нихал, той се задави до задушаване от пристъп на суха кашлица. Оттогава задавянето зачести, току из цялата къща като глухи удари по прогнили гърди гръмваше и проехтяваше същата тази суха кашлица.

Нихал се стъписваше моментално, чудеше се как ли да постъпи. Веднъж Бихтер я намери да вари пак нещо.

— Що за паника? Изстинал е и толкоз! Като скита нощем по поляните…

През май с настъпването на горещините, кашлицата се поразреди. Но той беше съсипан от пристъпите, грохнал като старец.

Още щом му съобщи, че отиват на Острова. Нихал добави:

— Ще се разхождаме до насита на слънце, нали, Бешир? Ще викнем и Бюлент да дойде там направо от училище. И пак ще яздим на катъри. С нас няма да бъде единствено горката мадмоазел Дьо Куртон…

Бешир грейна от радост както преди. Миг след това очите му потъмняха в сянката на една прикрита тревога, той понечи да попита нещо, ала се отказа…