Сигрид Унсет
Кръстът (4)

4.

Малко по-късно през есента Симон Андресьон навести брат си в „Дюфрин“ по работа. Там намери и годеник за дъщеря си Арнерд.

Все пак не постигнаха окончателна договорка и Симон се чувстваше разтревожен и притеснен, докато пътуваше на север. Май трябваше да прояви повече настойчивост, та детето му да се сдобие със заможен съпруг, а самият той да се избави от опасенията за бъдещето й. Вероятно Юрд и Хелга имаха право: Симон постъпи неразумно, като не се възползва веднага от изгодното предложение на жениха. „Айкен“ беше по-голямо имение от „Формо“, а Осмюн притежаваше над една трета от него и не би му хрумнало и за миг да задоми сина си с девойка с потеклото на Арнерд — извънбрачно дете, останала без роднини по майчина линия — ако не беше задлъжнял на Симон. На Осмюн му се наложи да вземе пари на заем от монахините в Осло и от „Дюфрин“, когато осъдиха Грюне Осмюнсьон за втори път да плати глоба за убийство.

— Грюне подивява, когато се напие, но иначе е справедлив и добронамерен мъж — подчерта Юрд. — Ще се вслушва в съветите на разумна и нежна жена като Арнерд.

Грюне обаче беше почти връстник на Симон. А Арнерд беше съвсем млада. Освен това хората от „Айкен“ бързаха да отпразнуват сватбата още през пролетта.

В паметта на Симон се бе загнездил болезнен спомен. Стараеше се да не мисли за него, но откакто се заговори за женитбата на Арнерд, споменът непрекъснато изплуваше в съзнанието му. След първата си брачна нощ с Рамборг Симон се чувстваше зле. Не прояви повече нетърпение и страст, отколкото подобава на младоженец, макар и да се замая, когато видя Кристин, застанала сред шаферките, а Ерлен — новия си баджанак — сред мъжете, които се качиха в стаята на младоженците. Ала когато се събуди на следващата сутрин и се загледа в спящата Рамборг, болезнен, дълбок срам прониза сърцето му. Като че ли бе оскърбил дете…

В действителност нямаше причина да се тревожи, защото младоженката отвори очи и по лицето й се изписа радостна усмивка.

— Сега си мой, Симон — погали тя гърдите му. — Моят баща е и твой, моята сестра е и твоя.

Симон изтръпна от страх да не би Рамборг да усети как след думите й сърцето му спря за миг.

Иначе Симон беше доволен от брака си. Никога не забравяше това. Съпругата му беше богата, от заможен род, млада и здрава, красива и мила. Роди му дъщеря и син. Човек се учи да оценява такава благодат, след като е живял охолно, но е нямал деца, които да наследят имотите му. Симон бе подсигурил благополучието на двете си законородени деца, а богатството му позволяваше да намери добър съпруг и на Арнерд.

Искаше му се, разбира се, да има и още един син. Не би възразил челядта му във „Формо“ да се увеличи.

Но Рамборг приемаше със задоволство, че не забременява толкова често. И това си имаше своите добри страни, защото безспорно решаващо за домашния уют беше доброто настроение на стопанката. Щеше му се тя да е малко по-уравновесена. Понякога направо не знаеше какво да очаква от нея. Имаше какво още да се желае и по отношение на домакинството. Но човек не бива да очаква всички благини наведнъж, както казват хората. Симон си го повтаряше, докато се прибираше към къщи.

Седмицата преди празника на свети Климент Рамборг възнамеряваше да гостува в „Крюке“. Тя винаги се радваше на пътуванията.

Един Бог знае какво ще завари там този път. Сигрид беше бременна с осмото си дете. На отиване към „Дюфрин“ Симон се отби при сестра си и се изплаши от онова, което видя. Силите вече напускаха бедната Сигрид.

Симон поднесе четири дебели восъчни свещи като пожертвования пред прочутата чудотворна икона на Дева Мария в селището Еябю. Обеща богати дарове, ако Сигрид преживее раждането. Не му се мислеше какво ще стане с Гайрмюн и децата им, ако майката се спомине.

Сигрид и Гайрмюн живееха добре заедно. Тя никога не бе чула груба дума от мъжа си. Гайрмюн винаги се стараеше да й доставя радост. Когато разбра колко се измъчва Сигрид, задето не вижда детето си от Явал Арнесьон, Гайрмюн накара Симон да доведе момчето в „Крюке“. Но присъствието на разглезеното в богаташкия дом дете само натъжи и разочарова майката и тя се вкопчи в съпруга си и в другите си деца, както безнадеждно болният търси утеха в думите на свещеника и в изповедта.

Сега Сигрид се чувстваше доволна от живота си. Симон я разбираше. Малко са мъжете като Гайрмюн. Ако не говореше за коня с твърде тесни копита, който му пробутали, думите се лееха от устата му като музика от арфа.

Гайрмюн Херщесьон открай време си беше грозноват и неугледен, но преди имаше силно и красиво телосложение. Славеше се като най-умелия стрелец с лък, най-опитния ловец и първенец във всички състезания. Ала преди три години осакатя. По време на лов си счупил единия крак и се довлякъл до вкъщи на ръце и на едно коляно, а другия си крак тътрел. Сега се движеше само с помощта на тояга, нито можеше да възседне кон, нито да обикаля из стръмните си земи без чужда помощ. Непрекъснато го преследваше лош късмет. Превърна се в самотник, в особняк. Не го биваше да се грижи за стопанството и благополучието си. Всеки, комуто съвестта позволяваше, можеше да го измами. Иначе Гайрмюн имаше сръчни ръце и майстореше предмети от дърво и желязо. Говореше умно и увлекателно. А вземеше ли арфата в ръце, разсмиваше или разплакваше хората с веселите си и прочувствени песни. А когато запееше за рицаря, който „като никой друг от липово листо и от рога на вол изтръгвал мелодичен звук“, по нищо не отстъпваше на лирическия герой.

По-големите деца припяваха заедно с баща си. Звукът галеше ухото по-приятно от камбаните в епископското седалище в град Хамар. Най-малкото чедо на Гайрмюн и Сигрид, Инга, едва проходила, още се държеше за пейката. Не можеше да говори, но по цял ден тананикаше и пееше, а слабият й гласец се разнасяше звънко като сребърно звънче.

И господарите, и прислугата бяха натъпкани в малка, черна, стара стая с огнище. Преди Гайрмюн постоянно говореше за намеренията си да построи втория етаж, но така и не осъществи плановете си. Едва успя да вдигне нова плевня на мястото на старата, която изгоря. Въпреки несгодите си Гайрмюн и Сигрид отказваха да се разделят с някое дете от многобройната си челяд. При всяко идване в „Крюке“ Симон предлагаше да вземе при себе си във „Формо“ неколцина от племенниците си и да ги отгледа, а родителите благодаряха, но отказваха.

Вероятно все пак Сигрид живее най-щастливо от всичките деца на Андрес Гюдмюнсьон, мислеше си понякога Симон. Е, по думите на Юрд и Астрид била много доволна от новия си съпруг. Те живееха на юг, в областта Рю, а Симон не ги беше виждал от сватбата. Но Юрд спомена, че синовете на Тургрим никак не се спогаждали с пастрока си.

Гюдмюн пък се чувстваше напълно щастлив и доволен от живота. Но ако това се наричаше щастие, Симон благодареше на Господ без угризения на съвестта, задето баща му не доживя да го види с очите си… След смъртта на Андрес Гюдмюн изчака да мине малко време от благоприличие и се ожени за вдовицата, за която баща му не искаше и да чуе. Рицарят от „Дюфрин“ избра за двамата си по-големи синове млади, богати и красиви невести с високо потекло и безупречна репутация, но и Юрд, и Симон се радваха на доста посредствено щастие в семейния си живот. Кой знае какво нещастие очаква Гюдмюн, ако се съглася на подобно безумие, смяташе бащата. Съпругата на Гюдмюн, Турдис Бергсдатер, беше много по-възрастна от него, със скромно имущество и без деца от първия си брак. След смъртта на съпруга си обаче родила дъщеря от свещеник в църквата „Света Дева Мария“ в Осло, а и хората я одумваха, че била доста благосклонна и към други мъже, сред които Гюдмюн Андресьон. Отдала му се още след първата им среща. Според Симон Турдис имаше отблъскваща външност, лоши обноски и говореше прекалено грубо за жена, но притежаваше остър ум, съобразителност и добро сърце. Той не би имал нищо против нея, ако не бяха станали роднини. Гюдмюн обаче се чувстваше щастлив с нея, колкото и неразбираемо да бе това за околните. Той напълня доста и заприлича на Симон, но Гюдмюн поначало не беше предразположен към затлъстяване като брат си. Всеки път, когато се срещнеха и Симон забелязваше колко отпуснат и ленив е станал брат му, го обземаше желание. Да го натупа. Гюдмюн открай време си беше глуповат, ала децата му наследиха ума на майка си и неговата хубост, та в цялата несполука имаше и нещо положително. При това Гюдмюн беше щастлив…

Беше излишно Симон да се ядосва заради съдбата на брат си. Нямаше смисъл и да страда заради Юрд. Но всеки път, когато се прибереше в бащиното си имение и видеше как стоят нещата, Симон се измъчваше ужасно и си тръгваше с болезнено свито сърце.

Благосъстоянието в „Дюфрин“ се увеличаваше. Шуреят на Юрд, Юлв Саксесьон, понастоящем се ползваше с безрезервната подкрепа и покровителството на краля. Юлв привлече Юрд Андресьон в кръга на най-влиятелните и привилегированите мъже в страната. И все пак Симон не харесваше този човек, а доколкото виждаше, и Юрд не му симпатизираше особено, при все че преглъщаше нежеланието си и вървеше по пътя, отреден му от съпругата му и нейния брат, само и само да има мир у дома.

Не само Хелга Саксесдатер — същински дявол — тормозеше Юрд. Принос имаха и двамата му синове. Саксе, най-големият, вече навърши шестнайсет. Кажи-речи всяка вечер слугата му се виждаше принуден да го носи в леглото мъртвопиян. Сигурно Саксе вече приличаше на развалина. Очакваше се алкохолът да го погуби, преди да е достигнал зряла възраст. Нямаше да е голяма загуба: из околността му се носеше лоша слава на самохвалко и грубиян. Саксе беше любимец на майка си, а Юрд обичаше най-много изтърсака в семейството, Юн. По характер малкият имаше заложби да се превърне в гордост за бащиния си род, но само да не беше… Така де, в него имаше нещо уродливо, раменете му бяха твърде високи, вървеше прегърбен. Освен това страдаше от вътрешна болест: стомахът му не понасяше друга храна, освен чорба от булгур и хляб…

 

 

В чувството за принадлежност към роднините си Симон Андресьон винаги намираше тайно убежище, когато собственият му живот му се струваше… нерадостен, да речем. Несгодите му като че ли ставаха по-незначителни, стига да можеше да се утеши с успехите и късмета на братята и сестрите си. Ако в „Дюфрин“ се беше запазила атмосферата отпреди смъртта на баща му — пропита със спокойствие, задоволство и благополучие — Симон смяташе, че това би облекчило спотаеното му безпокойство. Сякаш някъде дълбоко в пръстта и мрака жизнените корени на децата на Андрес Гюдмюнсьон бяха неразривно преплетени. Ако удареха един от тях, всички усещаха болката, разпространяваща се по тялото му.

Преди Симон и Юрд винаги бяха здраво свързани. Сега Симон се питаше дали брат му все още се чувства така.

Симон изпитваше най-силна обич към най-големия си брат и към Сигрид. Помнеше как като дете се захласваше по сестра си и му се струваше, че непременно трябва да направи нещо, за да й покаже любовта си. Затова започваше да я дразни, да я подкача и ядосва. Дърпаше й плитките и щипеше ръцете й, защото се стесняваше да изрази по друг начин братската си обич. Така, като я дразнеше, Симон си осигуряваше начин без свян да й подари всичките си скрити лакомства, да я взема със себе си, когато строи мелници в потока, да й прави имения и да дялка за нея флейти от върба през пролетта.

В съзнанието му като дамга се запечата мъчителният спомен за деня, в който научи за сполетялото я нещастие. Цяла зима я гледаше как скърби и е на път да се поболее от мъка за починалия си годеник, но не се досети какво друго се случва с нея. Една неделя в началото на пролетта той стоеше на чардака в „Манвик“ и се ядосваше на жените, задето се бавят. На двора конете вече бяха оседлани за църква, а слугите отдавна ги чакаха. Накрая Симон се разгневи и влезе в къщата. Сигрид още не беше станала. Изненадан, я попита болна ли е. Халфрид, седнала на края на леглото, вдигна очи, а по благото й бледо лице премина трепет:

— Да, не й е добре. Бедничката! Но според мен се бои повече от теб и от роднините ви. Пита се как ли ще го приемете….

Сигрид нададе пронизителен вик и се хвърли в прегръдките на Халфрид. Обгърна раменете й с тънките си голи ръце и се вкопчи в нея. Симон изтръпна. Викът на сестра му го прониза до мозъка на костите, сякаш кръвта се отдръпна от сърцето му и то посърна. По вените му се разля нейната болка и срам от постъпката й и Симон изгуби присъствие на духа. После го връхлетя страхът, обляха го потни вълни… Как ще постъпи баща им с грешницата?

Обзет от неописуем ужас каква ще бъде реакцията на Андрес, Симон пътуваше през труднопроходимите пътища към областта на река Раума. По едно време слугата му — в пълно неведение каква е причината за тревогата на господаря му — започна да го взема на подбив, задето слиза от коня толкова често. Макар отдавна зрял мъж, Симон толкова се боеше от срещата с баща си, че получи стомашно разстройство.

Андрес не пророни дума, но видимо грохна като отсечен. Все още се случваше в просъница Симон да се сети за лицето на баща си в онзи миг и страшният спомен да го изтръгне от леката дрямка. Баща му се люлееше на стола с клюмнала глава, а Юрд стоеше до него с ръка върху ръкохватката, леко пребледнял, със сведен поглед.

— Слава богу, че Сигрид няма да е тук, когато се разчуе. Най-добре наистина да стои при вас двамата с Халфрид — отбеляза Юрд, след като останаха сами.

Само тогава Юрд се стърпя да не изтъкне превъзходството на съпругата си над другите жени.

Симон забеляза как Юрд сякаш повехна и залиня, откакто се ожени за Хелга Саксесдатер.

Когато двамата бяха сгодени, Юрд не споделяше много, но след всяка среща с годеницата си сияеше от красотата й и Симон направо не можеше да се начуди на брат си.

— И преди я бях виждал — призна Юрд, — но не съм разговарял с нея. И през ум не ми е минавало, че роднините на толкова богата и красива жена ще я дадат на мъж като мен.

Като млад Симон се гордееше с удивителната хубост на Юрд. Големият му брат притежаваше особен, подкупващ чар. От външността на нежния и мълчалив млад мъж лъхаше доброта, изтънчена душевност, смело и благородно сърце. След като се ожени за Хелга Саксесдатер, той вече не беше същият…

Юрд поначало не беше по приказките, но двамата братя бяха непрекъснато заедно, а Симон говореше и за двамата. Беше словоохотлив, съобразителен, дружелюбен, винаги готов за разпивка и шеги, за лов и надбягване с коне. Симон имаше куп другари за всякакви младежки лудории, и то до един, мили и скъпи. По-големият му брат винаги го следваше. Говореше малко, но придружаваше думите си с очарователната си сдържана усмивка и така оскъдните му слова придобиваха още по-притегателна сила.

Сега Юрд мълчеше като заключен сандък…

През онова лято, когато Симон се прибра във „Формо“ и съобщи решението си да развали годежа си с Кристин Лаврансдатер с нейно съгласие, видя в очите на Юрд, че брат му се е досетил какво се е случило. Симон обича годеницата си, но някакво събитие, което го е попарило и разгневило, го е принудило да се откаже от правото си да се ожени за нея, съобрази Юрд. Полугласно посъветва баща си да зачете желанието на двамата млади, ала не загатна и с дума пред Симон какво си е помислил. В онзи миг Симон имаше чувството, че любовта към брат му достигна връхната си точка, и от цялото си сърце изпита благодарност за проявената деликатност.

Симон искаше да се радва, задето се прибира у дома си. По пътя се отби при приятели в долината, погостува им, повесели се с тях, а те оседлаваха конете си и поемаха с него към следващото имение с общи приятели. Нямаше сняг и се яздеше много леко и приятно…

Последната отсечка изминаха в сумрак. Смелостта, която Симон набра от бирата, се изпари. Слугите му разговаряха весело на висок глас, но запасът на господаря откъм смях и шеги явно се бе изчерпил. Симон изглеждаше изморен.

Когато пристигна във „Формо“, Андрес тръгна по петите му, а Юлвхил обикаляше около дисагите му. Чудеше се дали й е донесъл подаръци. Арнерд сложи бира и храна на масата, а стопанката седна до Симон, докато вечеряше, и го разпита за новини. После децата си легнаха, Симон взе Рамборг на коленете си и й предаде поздрави от роднини и познати.

Струваше му се срамота и липса на мъжество да недоволства от живота си…

На следващия ден Арнерд влезе в колибата на Семюн, за да донесе на баща си храна. Симон прецени, че му се удава подходяща възможност да обсъди с дъщеря си женитбата й. Съобщи й за разговора си с хората от „Айкен“.

Не, Арнерд не е красавица, помисли си бащата. Погледна младото момиче. Дъщеря му беше ниска, набита, с дребно, грубовато бледо лице. Сивкаворусата й коса, доста рунтава, се спускаше по гърба й на две дебели плитки, но над челото изглеждаше разрошена и в очите й падаха сплъстени кичури. При това Арнерд имаше навика непрекъснато да я приглажда назад.

— Ще стане, както кажеш, татко — отвърна тя, след като Симон й обясни.

— Зная, че си послушно дете, но искам да чуя какво мислиш ти по въпроса.

— Нищо, нищо. Ти ще решиш, татко.

— Арнерд, нищо не ми пречи да почакам още няколко години, та да поживееш на спокойствие, без отговорност за деца, без грижи и домакинство, каквито имат омъжените жени. Но може ти да искаш да имаш собствен дом и да станеш самостоятелна стопанка.

— Не бързам толкова — усмихна се момичето.

— Когато се омъжиш за мъжа от „Айкен“, богатите ти роднини ще ти бъдат съседи. А нали знаеш какво казват хората: гол е задникът на онзи, дето няма брат — той забеляза слабото пламъче в очите на дъщеря си и прикритата й усмивка. — Говорех за чичо ти Юрд — поясни малко смутен бащата.

— Досетих се, че става въпрос за Хелга.

Двамата се засмяха.

В душата на бащата се надигна гореща благодарност към Господ, Светата Дева и Халфрид, която го убеди да припознае Арнерд като свое дете. Когато двамата започнеха да се смеят, Симон нямаше нужда от друго доказателство за бащинството си.

Изправи се, изтупа полепналото по ръкава на Арнерд брашно и попита:

— А как ти се струва кандидатът за ръката ти?

— Ами харесва ми, макар че съм го виждала само няколко пъти. Човек не бива да се води по приказките на хората. Но решението зависи от теб, татко.

— Тогава ще направим така: ако държат на предложението си, Осмюн и Грюне ще почакат да поотраснеш. Арнерд, ти си умно момиче. Сама ще прецениш дали искаш да се омъжиш за Грюне и кое би било най-добре за теб.

Симон прегърна дъщеря си. Тя се изчерви, когато баща й я целуна. Симон се сети, че не го е правил отдавна. Общо взето не се стесняваше да се държи мило с жена си пред хората или да се закача с децата си. Но всичко винаги беше на шега, а с Арнерд беше различно. Във „Формо“ единствено с нея Симон можеше да разговаря сериозно.

Той се приближи до южната стена и свали затулката на процепа. През малкия отвор се откриваше изглед към долината. Във въздуха се носеше южен полъх, а там, където възвишенията се срещаха и закриваха гледката отвъд планината, се издигаха грамадни сиви облаци. На моменти през облачната покривка преминаваше слънчев лъч и тогава цветовете навсякъде ставаха наситени и плътни. Мекото време бе отмило болезнено бледата слана. Полята покафеняха, боровата гора стана синкавочерна, а светлината обливаше със златист блясък обезлесените склонове на планината, покрити с мъхове и лишеи.

На Симон му се струваше, че от есенния вятър и от неспокойното потрепване на светлината навън може да се извлече удивителна сила. Ако за деня на Вси Светии завали, в потоците ще има вода за мелниците поне до Коледа. Обмисляше да изпрати неколцина слуги да съберат мъх от планината. Досега имаше само суша. Река Логен, силно намаляла, едва течеше между натрупалите се по бреговете й наноси от жълтеникав чакъл и бледи камъни.

В околността мелници имаше само в „Йорун“ и в имението на свещеника. На Симон никак не му се щеше да дава зърното си да го мелят при Ерлен и Кристин: всички стопани от района щяха да се втурнат към тяхната мелница, защото отец Айрик вземаше пари за меленето. Освен това хората смятаха, че така свещеникът разбира кой колко зърно има, а после им иска по-голям десятък заради алчната си природа. Лавранс обаче никога не искаше да му плащат за меленето на чуждо зърно и Кристин държеше тази традиция да се запази.

Само при беглата мисъл за нея сърцето му се сви от болка и напрежение.

Всяка година в деня преди празника на светите апостоли Симон Зилот и Юда Тадей Симон ходеше на изповед. Затова днес не отиде с ратаите да вършее зърното, а остана в колибата на Семюн, за да си направи равносметка, да пости и да се моли.

Бързо си спомни греховете си: случваше се да проклина и да лъже, когато хората разпитваха за неща, които не ги засягат; веднъж застреля елен, въпреки че много преди това забеляза по слънцето настъпването на съботния ден, и ловува в неделя, когато хората бяха на литургия.

Симон не смееше да спомене за греха, свързан с изцелението на Андрес. За пръв път през живота си възнамеряваше нарочно да премълчи такова провинение пред духовния си пастир.

Често мислеше за случилото се през онази нощ и се измъчваше. Сигурно се смята за голям грях, все едно дали той е прибягнал до магия за излекуването на сина си, или е подмамил друг човек да го направи.

Не се разкайваше за това. Ако не бяха постъпили така, синът му вече щеше да лежи в пръстта. Но го терзаеха страх и тревога. Внимателно наблюдаваше дали детето се е променило след онази нощ, ала не забелязваше нищо особено.

Някои породи птици и диви зверове се отдръпват от поколението си и престават да се грижат за потомството си, след като човешка ръка се докосне до яйцата или малките им. Подобно поведение е немислимо за хората, дарени със светлината на разума по Божията милост. Когато вземеше Андрес в обятията си, Симон направо не можеше да го пусне, толкова много се боеше за него. Същевременно обаче разбираше защо безбожните, неразумни животни изпитват отвращение от малките си, след като са били докоснати. Самият той имаше усещането, че детето му е заразено с нещо.

И въпреки това нито се разкайваше, нито съжаляваше за случилото се. Просто му се щеше грехът да тегнеше върху другиго, не върху Кристин. И без това се чувстваше крайно неловко, задето семейството й живее в съседство с неговото.

Влезе Арнерд да пита за някакъв ключ. Рамборг й казала, че Симон не й го е върнал.

В този дом настава все по-голяма бъркотия, помисли си стопанинът. Спомни си, че върна ключа на жена си, преди да замине на юг.

— Ще го намеря — увери го Арнерд.

Усмивката й излъчваше доброта. Очите й гледаха умно.

Не е толкова грозновата, помисли си бащата. А когато разпуснеше красивите си руси тежки коси над раменете, ставаше дори миловидна.

Незаконната дъщеря на Ерлен беше красавица, но хубостта й донесе само нещастия.

Майката на Маргрет, любовницата на Ерлен, беше жена с впечатляваща външност и произход. Ерлен никога не би се загледал в жена като майката на Арнерд. Ерлен се носеше по света надменен и горд, а зад него се редяха на опашка красиви и достойни жени и девойки, готови да му предложат любовта и авантюристичните си пориви.

Единственият грях на Симон — без да броим момчешките му лудории в кралския двор — беше с майката на Арнерд, но можеше да прояви поне повече вкус, след като така или иначе реши да оскърби добродетелната си съпруга. Симон изобщо не се бе загледал колко привлекателна е Юрун, слугинята. Дори не помнеше как се случи така, че се сближи с нея. Онази зима Симон постоянно ходеше на гуляи при приятели и познати и когато се прибираше вечер, слугинята го държеше под око и се грижеше стопанинът да си легне, без да направи някоя беля с огъня…

Увлечението с нея не му достави никакво удоволствие.

Симон не заслужаваше детето му от Юрун да стане толкова добро и така да радва душата му. Не бива да мисли за това точно сега, когато мисли за изповедта си.

 

 

Излезе от „Румюн“ по мръкнало и пое към дома си. Валеше ситен дъждец. Тръгна напряко през полето. Бледите остатъци от дневната светлина хвърляха слаби отблясъци по мокрото стърнище. На земята, до стената на старата сауна се белееше нещо лъскаво. Приближи и го огледа: парчетата от строшената през пролетта френска паница. Децата си играеха с тях, като нареждаха трапеза върху дъска, подпряна на два камъка. Симон я бутна с брадвата си и я събори.

Ядоса се на себе си, но не искаше нищо да му напомня за онази вечер.

За да изкупи поне част от вината си, задето премълча греха да използва магия, Симон разказа на отец Айрик какви сънища го измъчват. Имаше нужда и да си излее душата пред някого, разбира се. Тъкмо когато се канеше да си тръгва, го връхлетя споменът за сънищата и изпита потребност да говори за тях. А и старият, полусляп свещеник беше негов духовен баща повече от дванайсет години.

Симон се върна и отново коленичи в нозете на отец Айрик.

Свещеникът го изслуша неподвижно. После от вечния непрогледен мрак се разнесе гласът му — някога мощен, но сега прозвуча слаб по старчески:

— Това не е грях. Всеки, влязъл в лоното на Църквата, е подложен на изпитания чрез битки с дявола. Затова Господ позволява на нечестивия да обсипва хората с безброй изкушения. Докато не се предаваш и не захвърлиш оръжията си, докато оставаш предан на Господа, докато не се поддаваш на виденията, с които нечистият дух те подлъгва, с отворени очи и с ясното съзнание какво вършиш, дотогава греховните помисли не се смятат за грях.

— Няма да се предам! — изкрещя Симон и се засрами от гласа си.

Не, той никога не се бе поддал на греховните си сънища. Те го съсипваха и измъчваха. Когато след това се събудеше, имаше чувството, че са го насилили на сън.

 

 

Симон влезе в двора на „Формо“ и видя два коня, вързани за оградата: Черньо на Ерлен Никулаусьон и жребеца на Кристин. Господарят извика коняря и го попита защо не е прибрал животните в конюшнята.

— Защото гостите казаха, че нямало нужда да го правя — сопна се ратаят.

Симон доведе младото момче от „Дюфрин“. Там Хелга бе наложила всичко да се върши по рицарски маниери. Но ако този глупак Сигюр си въобразява, че може да възразява на господаря си само защото Симон предпочита да общува весело и шеговито с хората си и рядко се обижда от по-невъздържаните отговори на слугите си, явно е сбъркал. Прииска му се да постави на място момчето, но се въздържа. Та нали току-що се върна от изповед. Ще възложи на Юн Долк да се погрижи за новия слуга и да го научи, че селските обичаи във „Формо“ се спазват строго, колкото и благородническите порядки в „Дюфрин“.

Вместо да смъмри Сигюр, стопанинът само го попита да не би чак тази година да е слязъл от планината и го накара да прибере конете. И все пак Симон се ядоса на коняря…

Още щом прекрачи прага, в стаята го посрещна засмяното лице на Ерлен. Осветяваше го пламъкът на восъчната свещ, поставена върху масата. Ерлен се бранеше от Юлвхил, която, коленичила до него, се мъчеше да го одраска или нещо подобно. Малката протягаше ръце към лицето на свако си и хълцаше от смях.

Ерлен скочи от мястото си и понечи да отмести детето, но Юлвхил се вкопчи в него и увисна на ръката му, докато той с леки стъпки и грациозна походка се приближаваше към Симон да го поздрави. Детето продължи да хленчи и двамата мъже не си чуваха приказката.

С малко груб тон Симон я накара да последва слугините в готварницата. Тъкмо щели да слагат масата. Момичето понечи да му възрази, но той я хвана здраво за ръката и я отскубна от Ерлен.

— Ето! — Ерлен извади от устата си парче смола и го мушна в устата на детето. — Вземи го, Юлвхил с цъфтящи от здраве бузи! Тази твоя дъщеря няма да стане послушна като Арнерд — обърна се той през смях към Симон, докато малката излизаше от стаята.

Симон не се стърпя и разказа на съпругата си колко зряло е приела Арнерд въпроса с женитбата си. Но той нямаше намерение да разпространяват новината в „Йорун“. Не го очакваше и от нея, а и нали Рамборг не харесваше Ерлен. Освен че никак не му се нравеше, дето тя е проявила безотговорност, като е казала на сестра си и зет си за годежа на Арнерд, на Симон му стана неприятно, когато забеляза как малката Юлвхил е луда по Ерлен, и тя като повечето жени…

Стопанинът поздрави и Кристин с добре дошла. Тя седеше в ъгъла до стената с огнището, сложила Андрес в скута си. Малкият се привърза към леля си много силно, защото тя се грижеше за него, докато той се възстановяваше от болестта си през есента.

Симон се досети, че двамата са дошли по работа. Ерлен не идваше често във „Формо“. Той безспорно се справяше отлично с неловката ситуация след скарването им в странноприемницата в Осло. Ерлен се стараеше да избягва Симон, но двамата все пак се срещаха, за да не тръгнат слухове, че са се скарали. Затова се отнасяха един към друг като първи приятели. Ерлен не говореше много и проявяваше сдържаност в компанията на Симон, но по своя непринуден и естествен начин.

Когато отнесоха храната и сервираха бира, Ерлен отвори дума за причината да дойде във „Формо“:

— Сигурно ще те изненадам, Симон, като ти кажа, че сме тук да те поканим на сватба.

— Шегуваш ли се? В дома ти няма хора на възраст за женене.

— Зависи от гледната точка. Ще женим Юлв Халдуршон…

Симон се плесна по бедрата:

— Не може да бъде! Сега остава воловете ми да се отелят по Коледа!

— Само не сравнявай Юлв с вол — засмя се Ерлен. — Вече достатъчно беди му се струпаха на главата, след като се разбра, че е поизбързал…

Симон подсвирна.

— Направо не повярвах на ушите си, когато вчера синовете на Хербранд от „Медалхайм“ се изправиха пред мен с настояването Юлв да се ожени за сестра им.

— Децата на Хербранд Рембас? Трябва да са съвсем млади момчета, а сестра им едва ли е подходяща за Юлв…

— На двайсет години е. А Юлв наближава петдесет — сериозно отвърна Ерлен. — Симон, и сам се досещаш, че семейството на Рембас възприема брака с Юлв за доста неблагоприятна сделка. Но избират по-малката от двете злини. Юлв все пак е рицарски син и заможен мъж. Не му се налага да се прехранва като слуга в чужда къща. Дойде с нас в „Йорун“, защото предпочете да живее сред роднините си, вместо да остане в имението си в Скаун след всичко случило се в „Хюсабю“.

Ерлен помълча. Лицето му, макар и колебливо, си остана красиво. После подхвана:

— Сега двамата с Кристин имаме намерение да отпразнуваме сватбата на Юлв като на роден брат. С Юлв се разбрахме следващата седмица да тръгнем на юг и да предложим брак на девойката от „Медалхайм“. Нужно е все пак да спазим някакво благоприличие. Затова ми се ще да те помоля нещо, Симон. Зная колко много ти дължа. Хората от околността не харесват Юлв, а теб те величаят. Малцина биха могли да се мерят с теб, а аз… — Ерлен вдигна рамене и се позасмя. — Ще ни направиш ли тази услуга да дойдеш с нас като сватовник на Юлв? Двамата с него се знаем от деца — умолително поясни Ерлен.

— Разбира се! — възкликна Симон, поруменял от смущение и разнежен от откровенията на Ерлен. — С радост ще направя всичко по силите си, за да помогна на Юлв Халдуршон.

Досега Кристин седеше с Андрес в ъгъла. Малкият искаше най-после да го съблекат и тя се доближи до двамата мъже на светло с детето на ръце. Андрес беше увиснал на врата й.

— Много мило от твоя страна, Симон — промълви тя и му протегна ръка. — Всички сме ти благодарни за добрината.

Симон пое за миг ръката й, без да я стиска.

— Няма защо, Кристин. Винаги съм харесвал Юлв и ще му помогна с удоволствие.

Симон посегна към детето, но Андрес реши да си придаде важност, ритна баща си с малките си боси крачка, засмя се и се сгуши в Кристин.

Симон слушаше как двамата си говорят, докато с Ерлен обсъждаха паричното състояние на Юлв. Андрес не спираше да се смее доволно, защото Кристин го забавляваше с всякакви детски песни и залъгалки. Тя също се смееше с дълбок, гърлен, нежен и ласкав глас. Веднъж Симон погледна към тях: Кристин беше направила стълба от пръсти, а пръстчетата на малкия лазеха нагоре по нея. После Кристин сложи детето в люлката и седна до Рамборг. Двете сестри започнаха да разговарят шепнешком.

 

 

След като си легнаха, Симон се замисли. Наистина харесваше Юлв Халдуршон. А от онази зима, която двамата прекараха в Осло, мъчейки се да помогнат на Кристин, Симон чувстваше, че помежду им се е изградила приятелска връзка. Възприемаше Юлв като равен, син на знатен мъж. Фактът, че Юлв несправедливо беше лишен от всички права в бащиния си род, защото е заченат в прелюбодеяние, подтикваше Симон да се отнася още по-внимателно към него. Като баща на момиче със съдбата на Юлв Симон таеше надежда Арнерд да се омъжи и да живее добре. Но иначе на Симон не му се щеше да се забърква в уреждане на брак между възрастен мъж и съвсем младо момиче. Е, какво го засяга всичко това, щом Яртрюд Хербрандсдатер се е поддала на плътската съблазън по време на летния тинг. Симон нямаше кръвна връзка със семейството й, а Юлв се падаше близък роднина на баджанака му.

Рамборг сама предложи на Кристин да й помогне в подготовката за сватбата и при поднасянето на храната. Този неин жест зарадва Симон. Щом се появеше случай, Рамборг не посрамваше знатния си род. Да, беше много добра жена…