Сигрид Унсет
Кръстът (2)

2.

В началото на есента Кристин излезе да се поразходи към три следобед. Според пастира щяла да стигне до сечище с много лопен малко по-надолу по склона, по течението на реката.

Кристин намери въпросното място — стръмнина, огрявана равномерно от слънцето. Моментът беше идеален да си набере от цветята. Те растяха нагъсто сред купчините камъни и около сивите дънери. Цветове като малки звезди покриваха високите им светложълти стъбла. Кристин остави Мюнан да бере малини в един храсталак, откъдето малкият не можеше да се измъкне сам, и заръча на кучето да го пази. Извади ножа си и започна да реже стъблата на цветята, като непрекъснато наглеждаше детето. Лавранс се включи в брането на лопен.

Докато се намираха в планината, Кристин се боеше за малките си деца. Не хората я притесняваха. Повечето хижи вече бяха опустели, но Кристин реши да остане до Рождество на Пресвета Богородица. Нощем ставаше тъмно и духаше силен вятър. А тук времето се задържа хубаво, докато долу настъпи суша и липсваше хубава паша за добитъка. На мъжете им се налагаше да останат тук и в края на есента, и през зимата. Според Лавранс в хижата им нямало признаци някой да нощува там…

Кристин се спря под самотна ела насред склона, преплела ръце около тежкия букет от цветя. Оттук се откриваше гледка на север, към планината Довре. На много места по нивите зърното беше събрано на снопи.

И тук нивите бяха жълти и облъхнати от дъха на палещото слънце, но растителността в долината не придобиваше онзи наситено зелен нюанс на земите в Тронхайм.

Тя тъгуваше по дома им в „Хюсабю“. Виждаше как имението се извисява величествено върху широката гръд на хълма, а безбрежните ниви и поля наоколо продължаваха надолу към широколистната гора по полегатия склон, който стигаше до езерото в най-ниската част на долината. Липсваше й и необятната гледка към покритите с гори ниски планини, нагънати една зад друга в южното подножие на Довре; липсваше й и тучната ливада, почервеняла от цветя под алените лъчи на вечерното слънце през лятото, и покрита със сочна трева през есента.

Случваше се да закопнее и за самия фиорд; за наносите в Биргси, за пристаните с лодки и кораби, за хангарите, за миризмата на смола, рибни такъми и море. Сега се сещаше с умиление за всичко онова, което при първия досег със севера не й допадна.

Нима Ерлен не тъгува за мириса на солена вода и морски бриз?

Липсваха й голямото имение, многобройната прислуга, тупурдията, когато хората на Ерлен пристигаха с коне в двора, дрънченето на оръжията и шпорите им — всичко това, което някога я дразнеше. Кристин мечтаеше за гостите, пристигащи в „Хюсабю“ с важни вести от страната и дребни клюки за хората от околността. След преместването в живота й настъпи затишие и глъчката замлъкна.

Изгуби се градът с църквите, манастирите, пиршествата в домовете на богаташите… Искаше й се отново да тръгне по улиците със слугата и слугинята си, да влиза в дюкяните на търговците, да разглежда и да избира стоки, да се качва в платноходките по реката и да пазарува: английски ленени шапки, фини воали, дървени коне с ездачи, които удряха пики в земята, ако дръпнеш въженцето. Сети се за ливадите извън града, където водеше децата си да гледат звероукротителите с дресираните им кучета и мечки, да купуват меден хляб и орехи.

Толкова й се искаше пак да се премени с копринена риза и тънка, фина забрадка. Или с елечето от светлосиньо кадифе, което Ерлен й подари зимата, преди да се случи нещастието. Дълбокото деколте на елечето беше поръбено с хермелинова кожа, а ръкавите — обточени със същата кожа — стигаха до хълбоците й и откриваха колана.

Понякога я обземаше и друг копнеж… Не, трябва да разсъждава трезво и да се радва, а не да скърби, задето няма бебе. След колитбата през есента се разболя. Добре че стана така. Но тя плака няколко нощи…

Струваше й се, че от цяла вечност не е държала пеленаче в обятията си. Мюнан беше само на четири години, но още преди да навърши една, се принуди да го повери на чужди хора. Когато й го върнаха, той вече беше проходил и проговорил и не я позна…

Ерлен, Ерлен. Дълбоко в себе си знаеше, че той не е толкова равнодушен, колкото си дава вид. Но напоследък вечно неспокойният й съпруг проявяваше нехарактерно за него смирение. Приличаше на буен поток, който накрая се удря в отвесна скала и отстъпва омаломощен; после потича по тревата бавно и тихо, превърнал се в слаб ручей, а земите наоколо потъват в тресавище. Ерлен се мотаеше из „Йорун“, обзет от пълно безделие, и вземаше ту един, ту друг от синовете им да му прави компания в лентяйството му или ги водеше на лов. Случваше се стопанинът да се заеме с насмоляването и боядисването на някоя от риболовните им лодки. Понякога обяздваше млади жребчета в имението. Но с каквото и да се заемеше, късметът не го спохождаше, защото му липсваше търпение.

Ерлен живееше затворено и поне на пръв поглед не му личеше да страда, задето никой не търси компанията му. Синовете следваха примера му. Местните гледаха на новодошлите като на пришълци, които неволята е довела в долината, и не ги харесваха. Ерлен и синовете му продължаваха да затвърждават името си на високомерни чужденци, които не се интересуват от обичаите в тази част на страната и от тукашните хора. Юлв Халдуршон си навлече омразата на местните, защото открито демонстрираше пренебрежението си към тях, наричаше ги глупави и заклеймяваше разбиранията им като остарели. Ако човек не е израснал до морския бряг, не ми го хвали, повтаряше той.

Самата Кристин вече нямаше приятели в родното си място.

Кристин изправи гръб в блатисто-кафявата си туника, заслони очи с ръка, заслепена от щедрите златисти лъчи на следобедното слънце.

На север, по течението на бяло-зелената лента на реката, тя видя наблъсканите един зад друг планинския масиви, обагрени в сивкаво-жълти нюанси заради сипеите и тресавищата. Погледът й се плъзгаше все по-нататък и по-нататък, докато снежните преспи и облаците се сляха в едно между процепите и пукнатините в скалите. Срещу Кристин планинският път Рустен навлизаше смело в долината и се разширяваше. Логен се виждаше принудена да криволичи. До Кристин долиташе глух тътнеж от клокочещата река, която прорязваше с коритото си околните скали и се спускаше стремглаво надолу от тераса на тераса, разпенена и кипяща. Над покритата с мъх земя на върха изпъкваха двете грамадни Сини била. Някога баща й ги сравняваше с женски гърди.

На Ерлен тук сигурно му се струва тясно и грозно, дори задушно.

Малко по на юг по същия склон, в подножието на родните хълмове, някога Кристин видя самодивата.

Нежно, крехко и красиво дете с гъста сребриста коса около кръглото бяло лице с румени бузи… Затвори очи и подложи почернялото си от слънцето лице под ярките слънчеви лъчи. Млада майка с натежали от мляко гърди и сърце, обновено за нов живот след раждането като току-що разорана нива, би могла да изкуши планинските духове. Но за жена като нея не съществуваше опасност. Нея никой не би се опитал да отвлече. Планинският крал сигурно няма да иска такава изпосталяла и изтощена жена да носи златото му, а горската фея едва ли копнее да сложи детето си върху изсушеното тяло на Кристин. Чувстваше се жилава и суха като корена на бора под крака си. Той се гърчеше над камъка, заравяйки нокти в него. Кристин заби пета в корена.

Малчуганите се приближиха и веднага направиха като майка си. Започнаха да натискат с крака корена, а после нетърпеливо се обърнаха към нея.

— Защо правиш така, майко?

Кристин седна, остави лопена в скута си и се зае да къса цветовете и да ги пуска в кошницата си.

— Защото обувката ми стиска — поясни тя след известно време, но момчетата вече бяха забравили въпроса си.

Малките не обърнаха никакво внимание на закъснелия й отговор. Бяха свикнали майка им да не чува въпросите им или внезапно да се пробужда от унеса си и да им отговаря, когато вече не помнеха какво са я питали.

Лавранс помагаше на майка си да отдели цветовете от стръковете. И Мюнан изяви желание да се включи, но само разкъсваше цветовете. Затова майка му взе цветята от ръцете му, без да му направи забележка, без капка гняв, потънала в мислите си. След малко момчетата започнаха да си играят и да се замерват с откъснатите стръкове, които майката хвърляше настрани.

Двамата се боричкаха пред нея. Кристин се загледа в малките кръгли кестеняви детски глави. Момчетата си приличаха много — имаха почти еднакъв цвят коси, но по редица едва доловими признаци и прозиращи за миг особености майката съдеше, че с възрастта приликата ще изчезне. Мюнан се беше метнал на баща си: воднисто сини очи, копринено мека коса, падаща над тесния му череп на меки, гъсти вълни и къдрици. С времето косата му щеше да потъмнее до въгленовочерна. Малкият все още имаше закръглена брадичка и пълни бузки, та всеки се изкушаваше да погали мекото му свежо лице, което с времето щеше да се стесни и чертите да се издължат. И Мюнан като Нокве щеше да се сдобие с високо тясно чело и вдлъбнати слепоочия, с правилен остър триъгълен нос с тънки, неспокойно потрепващи ноздри. Близнаците също вече напомняха на баща си.

Като малък Лавранс имаше ленено жълта, копринено мека чуплива коса. Сега кожата му придоби цвета на лешник, а на слънцето блестеше като златна. Косата му беше права, но не притежаваше такава мекота като на братята му, а беше някак по-гъста и буйна, примамваща да заровиш пръсти в нея. Лавранс приличаше на майка си. Беше наследил сивите й очи и кръглото лице с широко чело и приятно заоблена брадичка. По всичко личеше, че малкият ще запази бялата си кожа с румени бузи и през зрелите си години.

И Гауте се отличаваше със свеж тен. Приличаше изумително на баща й с издълженото си пълно лице, стоманено сиви очи и буйна, светлоруса коса.

Единствено Бьоргюлф като че ли не приличаше на никого. Най-висок от синовете й, широкоплещест, едър и мускулест, той имаше буйна, къдрава, гарвановочерна коса, спускаща се над широкото му бяло чело. Синкаво–черните му очи бяха напълно лишени от блясък и той ги присвиваше срещу светлината. Кристин нямаше представа откога съществува този проблем, защото Бьоргюлф беше детето, за което се бе грижила най-малко. Още след раждането му й го взеха и го дадоха на бавачка. Единайсет месеца по-късно тя роди Гауте, а той боледува почти непрекъснато до четиригодишна възраст. След като близнаците се появиха на бял свят, майката се възстановяваше бавно, но въпреки слабостта си и болките в гърба отново пое грижите за Гауте. Носеше го на ръце навсякъде и го гледаше като пеленаче. Не й оставаше време да види новородените си деца. Фрида ги носеше само когато Ивар пищеше от глад. А докато Кристин кърмеше бебето, Гауте плачеше. Пресвета Богородице, ти знаеш, нямах сили да се грижа по-добре за Бьоргюлф. А и той винаги предпочиташе уединението и се справяше сам. Открай време беше своенравен и мълчалив. Майчините й ласки не му допадаха. Кристин го смяташе за най-силния измежду синовете си. Оприличаваше го на инатливо биче.

С времето забеляза, че Бьоргюлф има проблеми със зрението. Монасите на остров Таутра се опитаха да му помогнат, но не постигнаха успех.

И момчето все повече се вглъбяваше в себе си. Колкото и да се опитваше да се сближи със сина си, Кристин не успяваше да намери път към него. Баща му също се затрудняваше да общува с момчето. Единствен Бьоргюлф от синовете им не попиваше жадно бащиното внимание. Останалите момчета поглъщаха обичта му както ливада — слънчевите лъчи. Бьоргюлф се държеше по-открито само с Нокве, но когато майката се опиташе да попита най-големия си син какво му тежи на Бьоргюлф, Нокве отговаряше много уклончиво. Кристин се чудеше дали Ерлен не би имал по-голям успех да се поразговори с Нокве, защото момчето обожаваше баща си.

Децата на Ерлен наследяваха неговите особености. Личеше, че са негова кръв. Последния път, когато ходи в Нидарус, Кристин видя новороденото от „Ленсвикен“. Срещна Борд в двора на катедралата с мощите на свети Улав. Мъжът вървеше, следван от неколцина свои другари, жени и слуги. Една от прислужниците носеше бебето на ръце. Борд Осюлфсьон кимна на Кристин за поздрав мълчаливо и вежливо. Съпругата му я нямаше…

Кристин зърна само за миг детското лице, но и толкова се оказа достатъчно. Приличаше на бебетата, които бе изхранила с гръдта си…

Придружаваше я Арне Явалсьон. Какъвто си беше приказлив по характер, не се стърпя да не изкоментира срещата. Наследниците на Борд — деца на негови роднини, защото досега нямал свои — приели много враждебно раждането на детето миналата зима. Борд обаче дори го кръстил на баща си — Осюлф. Арне си даваше вид на убеден, че между Ерлен Никулаусьон и госпожа Сюнива не е имало нищо повече от краткотрайното увлечение, за което вече всички узнали. С присъщата си невъздържаност и непредпазливост Ерлен явно е издал тайната си, докато се е задявал с нея, а неин дълг било да уведоми кралските наместници за подозренията си. Но очевидно Ерлен и Сюнива не били достатъчно близки: в противен случай тя щяла да знае, че и брат й е замесен в начинанието на Ерлен. Сюнива едва не полудяла от мъка, след като Хафтур Граут посегнал на живота си в затвора и за душата му вече нямало спасение. Според Борд жена му изпитвала неописуеми угризения на съвестта след самоубийството на брат си. Арне разказа, че докато говорел за това, Борд държал ръката си върху меча и не спирал да оглежда хората наоколо.

Арне съобщи и на Ерлен за срещата в Нидарус. Кристин се бе качила на втория етаж на една от къщите, а двамата мъже стояха долу, под чардака. Нямаха представа, че тя чува разговора им.

— Рицарят от „Ленсвикен“ е на седмото небе от щастие след раждането на детето — изкоментира Арне. — Не се съмнява изобщо дали той му е баща.

— Борд си знае най-добре — отвърна Ерлен. По гласа му Кристин разбра, че мъжът й стои със сведени клепки, а в едното ъгълче на устата му се спотайва самодоволна усмивка.

— Борд таи силна ненавист към роднините, които щяха да го наследят, ако беше починал бездетен. Но сега хората се възмущават. Било несправедливо…

— Борд си знае работата — повтори Ерлен.

— Така е. Това момче ще наследи повече от седмината ти синове, взети заедно.

— Остави ме аз да се грижа за синовете си, Арне…

Кристин слезе при двамата мъже. Нямаше да понесе разговорът им да продължи. Ерлен се смути, когато я видя. Приближи се, хвана я за ръка и застана зад нея, а рамото й докосваше неговото. Тя усети, че Ерлен отново повтаря наум последните си думи, сякаш за да я увери в намеренията си и да й вдъхне смелост…

Кристин се сепна. Мюнан се взираше в лицето й. Сигурно се бе усмихнала леко пренебрежително при спомена за Ерлен и Арне. Майката погледна сина си, а той се засмя колебливо и нерешително.

Кристин го притегли отривисто в прегръдките си. Мюнан беше още мъничък, най-малкото й дете. Още не беше пораснал достатъчно, че да избягва майчините целувки и милувки. Кристин му намигна, а той се помъчи да отговори на закачката й, но, както винаги, и двете му очи се затвориха. Майката избухна в силен смях, а малкият се разкикоти със звънливия си гласец, докато тя го притискаше и милваше в обятията си.

Лавранс, седнал с кучето в скута си, се ослушваше напрегнато. Животното също наостри уши.

— Татко идва насам!

Първо кучето, а след него и момчето се втурнаха надолу по стръмния склон.

Кристин не стана веднага. Изчака малко, преди да се изправи. Стъпи на скалната издатина и ги видя: Ерлен, Нокве, Ивар и Скюле. Четиримата извикаха за поздрав към Кристин, весели и радостни.

Тя ги попита при конете ли отиват.

— Не — отвърна Ерлен, — довечера Юлв сигурно ще изпрати Свайнбьорн да ги нагледа. С Нокве отиваме на лов за северни елени, а на близнаците им се прииска да дойдат да те видят.

Кристин кимна мълчаливо. Стана й ясно още преди да попита. Нокве водеше куче на каишка. Двамата с Ерлен бяха облечени в сиви вълнени жилетки, напръскани с черни петна, за да не се открояват на фона на сипеите. И четиримата носеха арбалети.

Кристин се поинтересува какво ново има в имението и докато се качваха, Ерлен й разказа. Жътвата кипяла с пълна сила под вещото ръководство на Юлв. Намирал за много добра реколтата, но след овършаване на зърното оставало малко слама, а в най-горните ниви житото узряло и вече се ронело от класовете. Овесът бил готов да го прибират и се налагало да работят здраво, казал Юлв. Кристин кимаше безмълвно.

 

 

Отиде да дои кравите в обора. Чувстваше се добре в тъмнината, докато се опираше о набъбналите хълбоци на добичетата и усещаше сладкия мирис на млякото в ноздрите си. Чуваше се как краварката и пастирът също доят в мрака. Стопанката се успокояваше от силната топла миризма на обор, от скърцането на върбовите панти, от рогата, удрящи се в дървото, от звука на крава, която стъпва по мокрия пръстен под в клетката си, докато се опитва да изпъди мухите с опашка. Стърчиопашките, свили през лятото гнездо в обора, бяха отлетели…

Тази вечер кравите бяха неспокойни. Сивушка стъпи във ведрото с млякото. Кристин я плесна и й се скара. Следващата крава пък се мъчеше да се отдръпне, когато тя се приближи. Вимето й се оказа разранено. Стопанката свали годежния пръстен от ръката си и издои първата струя през него.

Кристин чуваше гласовете на Ивар и Скюле до портата. Двамата надаваха оживени възгласи и замеряха с камъни чуждия бик, който всяка вечер идваше със стадото. Близнаците обещаха на фин да му помогнат да издои козите в кошарата, но сигурно им беше омръзнало и го бяха оставили.

Когато малко по-късно Кристин излезе навън, близнаците тормозеха бялото биче, подарък за Лавранс. Майката сложи ведрата на земята, хвана двамата за раменете и ги изблъска настрани.

— Оставете на мира телето на брат си, щом той ви казва.

Ерлен и Нокве седяха на прага с чиния прясно сирене. Ядяха лакомо и тъпчеха Мюнан, разположил се в краката на брат си. Нокве покри главата на малкия си брат с мрежата за коса на Кристин и му каза, че вече бил невидим, защото това не било мрежа, а вълшебна шапка. Тримата се смееха, но щом зърна майка си, Нокве й подаде мрежата, изправи се и пое ведрата от ръцете й.

Кристин се позабави в килера, където държаха млякото. Най-горната врата стоеше открехната към външната стая. Там накладоха огън в огнището. Ерлен, децата, слугинята и тримата пастири вечеряха на трепкащата светлина, насядали около огъня.

Когато Кристин влезе при тях, вече се бяха нахранили. Двете най-малки деца спяха на пейката, а Ерлен се бе мушнал в леглото. Тя се препъна в горната му дреха и в ботушите му, наведе се да ги вдигне и пак излезе.

Небето още светлееше, а над билата на планините на запад се образуваше ален ръб. В ясния въздух се носеха тъмни влакнести облаци. Явно и утрешният ден се очертаваше да бъде хубав. Времето беше тихо, но с настъпването на нощта студът стегна. Не духаше вятър, ала от северозапад долиташе вледеняващ полъх — постоянен повей от голите сиви планини. Над ниските скали на югоизток изплува луната, почти пълна, голяма и бледочервена заради леката мъгла, която неизменно се стелеше над блатата.

Чуждият бик мучеше някъде по поляната. Иначе цареше пълна тишина, направо болезнено непоносима. Чуваше се само шумът на реката, спускаща се по ливадата, ромонът на потока, който течеше през поляната, и глухото шумолене на гората. През иглолистните дървета преминаваше тревожен трепет, после утихваше, после пак нещо разклащаше клоните им…

Кристин тъкмо подреждаше няколко ведра и паници до стената на хижата, когато Нокве и близнаците излязоха.

— Къде отивате? — попита майката.

Искали да си легнат в плевнята. В килера се разнасяла неприятна миризма от сиренето, маслото и пастирите.

Нокве обаче не влезе направо в плевнята. Майката зърна светлата му сива фигура в зеленикавия мрак на ливадата в началото на гората. След малко на вратата се появи слугинята и подскочи от уплаха, като видя стопанката до стената.

— Няма ли да си лягаш, Астрид? Става късно…

Девойката едва смънка под носа си, че отивала зад обора. Кристин я изчака да се прибере в къщата. Нокве вече караше шестнайсетата си година. От известно време майката държеше под око слугините, когато се шегуваха с красивия, жизнерадостен младеж.

Кристин слезе до реката и коленичи на скалата, надвиснала над водата. Водата, почти черна на цвят, течеше в широкото корито и по повърхността се образуваха едва забележими пръстени, но малко по-нагоре се пенеше в бяло, клокочеше и от нея лъхаше хлад. Луната се изкачи високо на небосвода и разпръсна нощния мрак. Някъде лъсна запотен лист. При едно леко кривване на реката припламна искра.

Зад гърба й Ерлен я извика по име. Не го беше чула да се приближава. Кристин бръкна в леденостудената вода и извади няколко ведра за мляко, спуснати с камъни на дъното, за да ги изплакне реката, изправи се и заедно с мъжа си пое към хижата, понесла товара в ръце. Двамата крачеха мълчаливо.

Вътре Ерлен съблече дрехите си и се мушна в постелята.

— Няма ли да си лягаш, Кристин?

— Първо ще хапна малко.

Тя седна на дървеното столче пред огнището с филия хляб и парче сирене на коленете. Започна да дъвче бавно, зареяла поглед в жаравата, която потъмняваше постепенно в облепената с камък дупка на пода.

— Спиш ли, Ерлен? — прошепна тя, стана и изтупа трохите от полата си.

— Не.

Кристин си сипа черпак кисело мляко от кацата в ъгъла, върна се до огнището, взе камък и покри с него жаравата. Изсипа цветовете от лопена да съхнат върху камъка.

После вече нямаше какво да прави. Съблече се в тъмното и легна до Ерлен. Той я прегърна и тя усети как умората залива тялото й като студена вълна. Главата й се изпразни и натежа, все едно цялото й съдържание се свлече като болезнена буца в тила й. Той й зашепна, а тя послушно обгърна врата му с ръце.

 

 

Кристин се събуди. Нямаше представа кое време е, но през отвора на тавана, покрит с телешко шкембе, видя, че луната грее отвисоко.

Двамата съпрузи лежаха плътно един до друг, защото леглото беше тясно и късо. Ерлен спеше. Дишаше тихо и равномерно, а гръдният му кош се повдигаше леко. Някога Кристин имаше навика да се сгушва до топлото му здраво тяло, когато се събуждаше през нощта, и я обземаше страх, задето не чува дишането му. Притисната към него, тя изпитваше сладостно щастие, усещайки как гърдите му се повдигат и отпускат насън.

След малко тя стана тихо от леглото, облече се в тъмното и се промъкна на пръсти към вратата.

Изкачила се високо на небосклона, луната огряваше целия свят. Блатата проблясваха в нощта, а капките вода, посипали се върху скалите през деня, бяха замръзнали и хвърляха светли отблясъци. Месечината осветяваше широколистните и иглолистните гори. По поляната блещукаше скреж. Кристин скръсти ръце пред гърдите си: дърво и камък се пукаше от студ.

Тръгна по поречието на потока. Водата бълбукаше и гъргореше. Чуваше се и слабият звук от трошащи се ледени шушулки.

В горната част на ливадата се намираше грамаден камък, вкопан дълбоко в земята. Хората го доближаваха само при крайна необходимост и се кръстеха. На идване и на заминаване наливаха сметана под камъка. Не че някой бе усетил присъствието на духове или горски самодиви, но от стари времена се беше наложил такъв обичай.

Кристин сама не разбираше какво я прихвана да излезе от къщи посред нощ. Спря се до камъка и заби крак в една вдлъбнатина. Стомахът й се сви болезнено, а утробата й се вкочани и направо опустя от страх. И все пак тя не искаше да се прекръсти. Покатери се на камъка и седна.

Оттам се откриваше гледка към далечината, чак до грозните сиви скали, осветени от луната. Голямото възвишение в полите на Довре се издигаше с внушителния си ръст, бледо на мъждивата светлина; в пукнатините на Сивото било се белееха снежни преспи, а в сините клисури на Глиганските върхове блестеше наскоро паднал сняг. На лунната светлина планината изглеждаше по-отблъскваща, отколкото си бе представяла Кристин. По необятното ледено небе едва проблясваше някоя самотна звезда. Студът я прониза до мозъка на костите. От страх и мраз я побиха тръпки, но тя продължи да стои напук на всичко.

Не искаше да се прибере и да легне в мрака до топлото тяло на спящия си съпруг. Тази нощ нямаше да я споходи сън, тя го предчувстваше.

С непоколебимостта, с която се зовеше дъщеря на баща си, Кристин твърдо взе решение Ерлен да не чуе упрек от устата й. Помнеше отлично какво обеща, когато заклеваше Всемогъщия Бог и всички светци в Царството небесно да пощадят живота на мъжа й…

Затова сега, когато навън се носеха какви ли не нечисти сили, тя обикаляше в нощта и дишате, за да се отърси от усещането, че се задушава.

 

 

Кристин допусна старите, горчиви мисли да нахлуят в съзнанието й като стари познайници. Срещна ги с други стари терзания, за да оправдае поне привидно Ерлен.

Той не искаше от нея да върши всичко това. Не й възложи да поеме на плещите си цялата тази отговорност. Единствено зачена с нея седмина синове.

— Остави ме аз да се грижа за синовете си, Арне…

Един Господ знае какво искаше да каже Ерлен с тези си думи. Вероятно нищо. Изрекъл ги бе, без да влага особен смисъл.

Ерлен никога не я бе молил да въдворява ред в имението „Хюсабю“ и в имотите му, нито с всички сили да се бори за спасението му. Той понесе с гордо вдигната глава опропастяването на имуществото си, опасността, на която бе подложен животът му, загубата на цялата си собственост. Оголял и обосял, Ерлен прие с мъжество и спокойствие сполетялото го нещастие. А сега, макар и чужд, гост в имението на баща й, той продължаваше да понася участта си гордо и невъзмутимо.

Но всичко, което притежаваше Кристин, ставаше законно достояние и на синовете й. Те имаха право да изцеждат потта, кръвта и силите на майка си. Би следвало тя също да има правото да се разпорежда с техния труд в полза на имението.

Никой не я принуждаваше да отиде сама в планинската хижа като някоя селянка, но у дома се чувстваше притисната и приклещена от всички страни и накрая направо започна да се задушава. Изпитваше необходимост да докаже на себе си, че е способна да работи селската работа. Откакто пристъпи прага на „Хюсабю“, Кристин се трудеше неуморно и упорито, защото съзнаваше, че се налага все някой да се бори и да спаси наследството в името на поредното отроче, което носи под сърцето си. Щом бащата нехаеше, трябваше да го направи тя. Вече ставаше наложително да се чувства уверена в уменията си. Кристин можеше да върши със собствените си ръце всички задължения, които някога възлагаше на слугините си. Радва се много в деня, когато забеляза, че след като би маслото, кръстът вече не я боли. Сутринта сама пусна добитъка. Животните бяха охранени и хубави и от сърцето й падна камък. На залез-слънце ги примамваше да се приберат. Гледаше с доволство как благата се множат изпод ръцете й. Сякаш така полагаше основите, върху които децата й щяха да изградят бъдещето си.

„Йорун“ беше добро имение, но не оправда очакванията й. Юлв не познаваше долината и сигурно щеше да допусне грешки, а и търпението му се изчерпваше бързо. Понеже хората в околността бяха доста предвидливи, сеното в „Йорун“ винаги стигаше: по поречието на реката и по островчетата имаше тресавища, обрасли с трева. Това сено обаче не беше достатъчно добро, а Юлв беше свикнал да храни животните с хубав фураж. За него представляваше новост необходимостта да събират мъх и шума, пирен и съчки.

Баща й познаваше всяко кътче от земята си. Притежаваше нужния опит в селската работа и беше запознат с капризите на житните култури и предпочитанията на отделните ниви по отношение на влага, суша, ветровити и горещи лета; с породите на животните, които поколения наред сам чифтосваше, отглеждаше, развъждаше и продаваше. Лавранс знаеше всичко, необходимо за стопанството, докато на Кристин все още й липсваше опит. Беше обаче решена да се научи да се грижи за имението и да предаде знанията си на своите синове.

Ерлен никога не бе искал от нея подобно нещо. Ожени се за нея не за да превърне живота й в постоянен труд и мъка, а за да я държи в обятията си. Но непрекъснато се появяваше дете, което искаше своето място и в обятията, и в ежедневието й.

Кристин простена през зъби. Разтрепери се от студ и гняв:

— Запази си вярата!

Арне Явалсьон и брат Лейф от манастира Нидархолм дойдоха в „Хюсабю“, когато стана време да пренесат вещите на Кристин и децата в Нидарус. Ерлен остана в обителта и повери на жена си да уреди преместването. Кристин се намираше в градската къща, вече владение на монасите. Арне Явалсьон й помагаше със съвети и дела. Симон му изпрати писмо с молбата да съдейства на Кристин.

Арне прояви похвално усърдие в самоотвержения си стремеж да спаси възможно най-голяма част от имуществото на семейството. Вечерта, когато пристигна в града, Арне накара Кристин и госпожа Гюна от „Росвол“, пристигнала с двете най-малки деца, да го последват в конюшнята. Арне бе успял да отърве седем отбрани коня. Призовал новите собственици да бъдат справедливи и да не ощетяват Ерлен Никулаусьон, а те се съгласили с молбата му да оставят пет коня за големите му синове, един за стопанката и един за слугата й. Арне спасил и андалуския жребец на Ерлен, защото обяснил, че стопанинът го подарил на сина си Никулаус — това, естествено, било на шега.

Но Арне подсилил ефекта от думите си: разполагам и със свидетел, готов да потвърди думите ми, рекъл им той. Не че Арне имаше високо мнение за дългокракото животно, но знаеше колко го обича Ерлен.

Арне съжаляваше много, задето нямало как да вземе големия шлем и позлатения меч. Неизползваеми в ежедневието, ставаха само за рицарски турнири, но струваха цяло състояние. Все пак спасил от ръцете на кредиторите черната копринена риза с бродиран червен лъв. Поискал да му оставят и английското бойно снаряжение заради Никулаус. Според Арне в Норвегия никъде нямало толкова внушителни доспехи за ценителите. Но не били съвсем непокътнати… Оръжията на Ерлен били изтъркани повече отколкото оръжията на неговите връстници от благороден произход. Арне галеше с любов всяка част от снаряжението: шлема, защитната яка, стоманените ръкави, набедрениците, рицарските ръкавици от фини плочки, бронята и ризницата. Изглеждаха съвсем леки и удобни, а същевременно и много здрави. А мечът беше изработен от най-обикновена стомана с изтъркана кожена дръжка, но такова острие не се виждаше всеки ден…

Кристин остави меча напреки върху коленете си. Знаеше, че Ерлен ще посрещне оръжието като обичана годеница: това беше любимият му меч и не бе използвал нито един от другите, които притежаваше. Оръжието получил съвсем млад като подарък от Сигмюн Турулфсьон — негов другар по стая по време на службата му в кралската свита. Ерлен спомена името на приятеля си само веднъж пред Кристин:

— Ако Бог не беше избързал толкова да прибере Сигмюн, животът ми щеше да се развие по съвсем друг начин. След смъртта му вече не се чувствах добре в кралския двор и измолих от крал Хокон позволение да тръгна на север с Гисюр Гале. Но пък срещнах теб, хубавице моя.

Иначе сигурно щях да се задомя много преди ти да станеш мома за женене.

От Мюнан Бордшон Кристин научи, че Ерлен бдял неотлъчно над приятеля си, както майка се грижи за болното си дете. През зимата, когато Сигмюн Турулфсьон храчел кръв и парчета от дробовете си, Ерлен не мигвал, седнал до леглото му. След като погребали Сигмюн в църквата „Свети Халвар“, Ерлен ходел там по всяко време, просвал се пред паметната плоча и изливал мъката си. Но пред нея спомена за приятеля си един-единствен път. През зимата на отчаянието двамата си уреждаха срещи в църквата „Свети Халвар“ в Осло, но Ерлен премълча, че там е погребан най-скъпия му другар. Той скърбеше и за майка си по същия начин — безмълвно. Смъртта на Орм го сломи до лудост, ала той пак не споделяше болката си. От време на време ходеше на посети Маргрет в града, криеше обаче от Кристин и не отваряше дума за дъщеря си.

В долната част на острието Кристин забеляза писмени знаци, повечето руни. Нито тя, нито Арне можеха да ги разчетат, но монахът, след като разгледа внимателно меча, разясни надписа:

— Запази си вярата!

Арне и брат Лейф съобщиха на стопанката, че по-голямата част от земите й на север — сватбеният й подарък от Ерлен — били ипотекирани и изгубени. Питаха я дали да се помолят на кредиторите да оставят част от тях. Кристин ги разубеди. Човек първо трябвало да спаси честта си. Не искала да слуша как хората одумват мъжа й и незаконните му сделки. Арне й обясняваше положението съвсем добронамерено, но на нея й се струваше, че забива нож в сърцето й. Вечерта след този разговор всички си легнаха, а Кристин се хвърли в краката на госпожа Гюна и зарови лице в скута й.

Старицата повдигна брадичката й. Кристин се вгледа в тежкото й жълтеникаво, тлъсто лице. Три дълбоки бръчки набраздяваха челото на Гюна и образуващите се гънки приличаха на восъчни. Кожата й беше осеяна с лунички, сините й очи — проницателни и добродушни, над стиснатите изтънели устни на беззъбата й уста бяха надвиснали дълги, сиви косми. Кристин бе виждала това лице в не един тежък миг. Гюна й помогна да роди всичките си деца, с изключение на Лавранс: той се появи на бял свят, докато Кристин гледаше болния си баща в „Йорун“.

— Няма нищо, дъще — успокои я старицата и погали челото й. — Давала съм ти кураж, когато си раждала на колене. Но в тази битка е нужно да паднеш в краката на Божията Майка и да помолиш нея за помощ, Кристин.

О, нима не го беше правила? Всяка събота четеше молитвите си и части от псалтира, спазваше постите, които отец Айлив й наложи, когато й опрости греховете, раздаваше милостиня на бедните, даваше подслон и прислужваше лично на пътници, замръкнали до дома й, независимо колко са мръсни или дрипави. Но добрите й дела не й носеха просветление. С разума си съзнаваше, че Божията светлина я осенява, ала мъглата в душата й само се сгъстяваше. Сигурно страда от душевна пустота, както се бе изразил Гюнюлф. Затова човек не бива никога да губи надежда, казваше отец Айлив, а да продължава да се уповава на Бог в молитвите си и да върши добрини с упоритостта на работлив селянин, който оре, тори и сее. Когато Бог прецени, труженикът ще пожъне богата реколта. Но какво разбираше свещеникът на селскостопанска работа…

Тогава Кристин не видя Гюнюлф. Намирал се в Хелгелан да проповядва и да събира пожертвования за манастира си. Да, ето колко си приличаха двамата братя, синове на рицаря от „Хюсабю“…

Маргрет Ерленсдатер посети мащехата си няколко пъти в града. Дойде, следвана от две слугини и пременена в хубави дрехи. Цялата беше накичена със скъпоценности — свекърът й бил златар, шушукаха из имението. Маргрет изглеждаше весела и доволна от живота си, макар че нямаше деца. Младата жена бе получила своя дял от бащиното наследство, докато той имаше какво да й даде. Един Бог знае дали понякога мислите й отлитат към Хокон от „Гимсар“, осакатения завинаги клетник. Според слуховете едва се мъкнел из двора на две патерици.

Кристин и тогава не затаи горчивина срещу мъжа си. Разбираше го; за него най-лошото остана в миналото и след като го освободиха, той се скри при абат Улав. Ерлен Никулаусьон нямаше да издържи да се занимава с пренасянето на багажа и да се показва из града…

Дойде и денят, когато отплаваха от фиорда при Тронхайм на кораба „Лауренсиус“ — същия, с който Ерлен пренесе чеиза на Кристин на север, след като получиха разрешение да се венчаят.

В този тих ден в края на есента над водата във фиорда трептеше бледо оловносиво сияние. От околността лъхаше студ, а пейзажът беше набразден с бели ленти и внушаваше тревога. Първият сняг навяваше бели ивици по замръзналите поля, студеносините планини бяха побелели. И облаците, носещи се из висините, където небето синееше, изглеждаха тънки като от брашно, разпръснати от вятър, който духа високо в небесата. Корабът се поклащаше тромаво и мудно към сушата. Кристин се взираше в белите пръски пяна от разбиващите се под скалите вълни и се питаше дали и този път ще й прилошее, когато навлязат във вътрешността на фиорда.

Застанал на перилата на борда в предната част на кораба, Ерлен гледаше към фиорда заедно с двамата си най-големи синове. Вятърът рошеше косите им и подмяташе връхните им дрехи.

Тримата се взираха в ръкавите на фиорда, в устието на река Гаула и пясъчните наноси в залива Биргси. По брега, осеян с кафяви и бели петна, лъщеше огряна от слънцето част.

Ерлен каза нещо на момчетата. Бьоргюлф рязко се обърна и закрачи по палубата. Подпираше се с копието, което използваше като тояга, докато си проправяше път между празните пейки за гребци. Подмина майка си. Наведе ниско къдравата си чернокоса глава, очите му бяха присвити, почти затворени, а устните — здраво стиснати. Бьоргюлф слезе под палубата.

Майката насочи погледа си към Ерлен и Никулаус. Най-големият им син се подпря на коляно, както паж поздравява господаря си, взе ръката на баща си и я целуна.

Ерлен отдръпна ръката си. Кристин зърна за миг бледото му разтреперано лице, когато той се обърна с гръб към момчето и се скри зад платното.

През нощта спряха на открито пристанище в Мьоре. Вълнението на морето се усили. Корабът опъваше въжетата, с които го завързаха за сушата, издигаше се и се хвърляше напред. Кристин слезе в каютата, където спяха двамата с Ерлен заедно с двете най-малки деца. Гадеше й се. Нямаше почва под краката си. Дъските на пода се издигаха и падаха, фенерът от телешко шкембе се люлееше над главата й, а мъждивият му пламък трепереше. Тя се мъчеше да накара Мюнан да се изака между гредите. Когато се събуди, малкият искаше да се облекчи в леглото им. Започна да пищи, да се гневи и да се мъчи да се отскубне от ръцете на тази непозната жена — неговата майка, докато тя се опитваше да му помогне и да го държи. Ерлен слезе в каютата.

Кристин не виждаше лицето му.

— Видя ли как ме погледна Нокве? — глухо попита той. — Така ме гледаше и ти, Кристин — той си пое дъх тежко, пресекливо. — Онази утрин до оградата на манастирската градина очите ти бяха същите. Тогава беше научила за най-тъмните страни от миналото ми, но реши да ми повярваш…

За пръв път, откакто се случи нещастието с мъжа й, Кристин усети как в сърцето й се надигна горчилка. Бог да пощади Нокве, та дано не преживее разочарованието, когато осъзнае, че е положил доверието си в разтворена шепа, от която всичко изтича като студена вода и сух пясък.

 

 

Преди малко й се стори, че чува тропот от копита някъде от юг. Ето го отново, сега по-близо. Конете не бяха диви. Приближаваше ездач. Препускаше над скалите някъде под възвишението.

Полазиха я ледени тръпки: кой ли минава оттук по това време? Мъртъвците яздят на север, когато луната се смалява. Не се ли чува цяла конница след ездача? И все пак Кристин не помръдна от мястото си. Сама не знаеше дали изгуби сила да предприеме нещо, или просто тази нощ бе решила да прояви вироглавството си…

Ездачът се насочи към нея. Конят прегази мочурището в долната част на поляната. Над ракитака проблесна връх на копие. Кристин слезе от камъка и понечи да хукне обратно към хижата, но ездачът скочи от коня, завърза го за един кол и го покри с връхната си дреха. Пое нагоре по поляната. В сумрака Кристин различи едрата му широкоплещеста фигура и го позна: Симон.

Когато я забеляза на лунната светлина, Симон също се изплаши:

— Исусе Христе! Ти ли си, Кристин? Какво правиш навън през нощта? Мен ли чакаш? — побърза да попита той, силно разтревожен. — Да не те е навестила поличба за идването ми?

— Не, не можах да заспя — поклати глава тя. — Зетко, какво има?

— Андрес е тежко болен, Кристин. Боим се за живота му. Сетихме се, че си най-опитната лечителка на детски болести. А и Андрес е твой племенник. Ще ни направиш ли тази добрина да дойдеш с мен във „Формо“? Не бих молил, ако не ставаше въпрос за живота на детето ми — жалостиво промълви той.

Симон обясни същото и на Ерлен, който се надигна от постелята, замаян от съня и онемял от изненада. Ерлен се опита да утеши Симон и заговори с тон на преживял много родител: малките деца бързо вдигат температура и започват да бълнуват, ако се простудят леко. Вероятно състоянието на Андрес не е толкова опасно.

— Ерлен, познаваш ме добре. Нямаше да дойда през нощта да ви будя и да взема Кристин, ако не виждах, че детето ми се бори със смъртта.

Кристин раздуха жарта и сложи още дърва в огъня. Вторачен в пламъците, Симон изпи жадно млякото, което стопанката му поднесе, но отказа да хапне. Искаше веднага да тръгнат, щом слугите му пристигнат в хижата.

— Съгласна ли си, Кристин?

Слугите му водели вдовица на име Асбьорг, която им прислужвала във „Формо“. Тази работлива и чевръста жена можела да замести Кристин, докато стопанката отсъства.

Симон помогна на Кристин да се качи на седлото и предложи:

— Хайде да минем по прекия път на юг. Какво ще кажеш?

Макар и да не бе пътувала в тази част на планината, Кристин знаеше, че през долината минава пътека и се спуска стремглаво по склона над „Формо“. Съгласи се да минат оттам, но поиска слугата на Симон да поеме по по-дългия път, да се отбие в „Йорун“, за да вземе оттам сандъчето и торбичките с лековити треви и лук. Поръча на слугата да събуди Гауте, защото момчето щяло да му обясни къде да ги намери.

Пътят край едно блато позволяваше да яздят рамо до рамо и Кристин разпита Симон за болестта на Андрес. В навечерието на празника на свети Улав децата в имението се заразили от болестта, която върлувала из околността, ала я прекарали леко. После Андрес се разболял съвсем неочаквано, но отначало му нямало почти нищо. Преди три дни, на обяд, Симон го взел, качил го на шейната за зърно и го повозил до нивата. Андрес се оплакал, че замръзва, и започнал неудържимо да трепери от студ, а зъбите му тракали. После детето пламнало от огнена треска и започнало да кашля. Храчело гадна кафява слуз и го болели гърдите, клетото мъниче обаче не можело да обясни какво му е.

Кристин се помъчи да го успокои. Наложи се отново да яздят един зад друг. Симон се обърна да я пита дали й е студено. Настоя да наметне връхната му дреха над палтото си.

Пак заговори за сина си. Малкият бил доста болнав по природа, но през лятото и есента организмът му укрепнал. И бавачката му го потвърдила. През последните дни преди да се разболее, Андрес се държал малко необичайно и се плашел от най-различни дребни неща. От всичко се страхувал. Боял се от кучетата, когато скачали върху него да си играят. В деня, когато треската повалила малкия, Симон се прибрал по изгрев-слънце с няколко диви патици. В такива случаи момчето винаги вземало птиците и започвало да си играе с тях, но сега се разпищяло, когато бащата се престорил, че хвърля вързаните една за друга патици към него. После Андрес все пак се приближил до птиците и ги пипнал, но си изцапал ръцете с кръв и избягал, изгубил ума и дума от уплаха. А тази вечер стенел от болка, не можел да си намери място и да заспи. По едно време започнал да крещи, че го гони сокол.

— Кристин, помниш ли деня, когато в Осло ми донесоха радостната вест за раждането на сина ми? Явно родът ти ще продължи да стопанисва „Формо“, каза ми ти тогава…

— Симон, не говори, все едно ще умреш, без да имаш син. Господ и милостивата Му майчица ще ти помогнат. Зетко, ти никога не губиш надежда.

— Халфрид, първата ми съпруга, ми каза същото, когато роди сина ни. Знаеше ли, че с нея имахме син, Кристин?

— Да. Но Андрес вече навърши три години. Най-опасни са първите две.

Думите й обаче не уталожиха тревогата на бащата. Двамата продължиха да яздят. Конете се изкачваха по възвишението, отметнаха глави назад и юздите им издрънчаха. В мразовитата нощ не се чуваше звук, освен шума от копитата на конете, а от време на време и от плискащата се вода в потока. Луната осветяваше цялата околност. Докато яздеха под хълмовете, в лицата им се хилеха зловещи сипеи и сиви скали.

Най-сетне пред тях в ниското се показа селото. Долината се къпеше в лунна светлина, а реката, блатата и езерото в далечината блестяха като сребърни. Полята и ливадите бледнееха.

— През нощта всичко ще замръзне — отбеляза Симон.

Слезе от коня и поведе нейния по полегатия склон.

Пътеката се спускаше толкова стръмно надолу, че Кристин не смееше да гледа напред. Симон подпираше коляното й с гръб, а тя се държеше за хълбоците на коня. Под копитата му се откъртиха няколко камъчета, изтърколиха се надолу, поспряха, но продължиха да се търкалят, като завличаха нови и нови…

Все пак слязоха благополучно. Поеха през ечемичените ниви на север от имението. Минаха между заскрежените снопи. В тихата светла лунна нощ над главите им се разнасяше злокобното пращене и пукане на трепетликите.

— Наистина ли не те е споходило предчувствие за болния ми син? — попита Симон и си избърса лицето.

Кристин отговори утвърдително.

— Нали хората казват, че когато много искаш да видиш някого, той получава знамение. С Рамборг неведнъж си мислехме: ако ти дойдеш у дома, ще намериш лек за Андрес…

— Напоследък не съм се сещала за вас — успокои го Кристин. — Вярвай ми, Симон.

Но думите й не го утешиха.

На двора към тях се спуснаха неколцина слуги и отведоха конете.

— Няма нищо ново, Симон. Състоянието му не се е влошило, откакто тръгна — побърза да го осведоми единият слуга и се вгледа в лицето му.

Симон кимна и поведе Кристин към стаята на стопанката.

Кристин веднага разбра, че състоянието на Андрес е много критично. Малкият лежеше сам в голямото хубаво легло, стенеше, дишаше тежко и непрекъснато мяташе глава върху възглавниците. Лицето му гореше от треската, а полуотворените му очи блестяха. Болното дете си поемаше въздух с мъка. Симон държеше Рамборг за ръка; жените от имението се събраха в стаята и наобиколиха Кристин, докато тя преглеждаше племенника си.

Гостенката се стараеше да говори възможно най-спокойно, та дано утеши родителите. Според Кристин малкият имал белодробна треска. Но за щастие състоянието му не се влошило. Особеното на тази болест била склонността й да поразява най-тежко организма на болния на третия, шестия или деветия ден преди първи петли. Кристин посъветва Рамборг да остави две слугини да се грижат за детето, а другите да изпрати да спят. Така щяла винаги да има на разположение отпочинали гледачки. Слугата на Симон донесе билките от „Йорун“ и Кристин свари отвара, която да предизвика обилно потене у болното дете. Пусна му кръв, та течностите в тялото му да се отдръпнат от гърдите.

При вида на кръвта от детето си Рамборг пребледня като платно. Симон я прегърна, но тя го отблъсна и седна на стол до леглото. Майката наблюдаваше с широко отворени, потъмнели очи как сестра й лекува сина й.

По-късно, когато момчето се почувства малко по-добре, Кристин накара Рамборг да легне на пейката. Нареди възглавници, та на младата жена да й е по-удобно, и седна до главата й. Помилва я по челото. Рамборг хвана ръката й:

— Мислиш ни само доброто, нали? — простена тя.

— Че как иначе, сестричке? Само ние двете останахме от семейството ни.

От гърдите на Рамборг се изтръгнаха слаби, задавени ридания, процедени през здраво стиснатите й устни. Кристин бе виждала сестра си да плаче един-единствен път — до смъртния одър на баща им. Сега в очите на Рамборг бликнаха няколко сълзи и се търколиха по бузите й. Тя вдигна ръката на Кристин и я разгледа: дълга, тясна, червеникаво кафява и груба.

— И пак е по-хубава от моята — отбеляза Рамборг.

Нейните ръце бяха бели и малки, а пръстите — къси, с четвъртити нокти.

— По-хубава е — настоя тя почти ядосано, когато Кристин поклати отрицателно глава и се засмя. — А ти си по-красива, отколкото съм била аз някога. Татко и мама винаги са те обичали повече от мен. Ти ги посрами и опозори, а аз се вслушвах във всичките им съвети и им се подчинявах; харесах мъжа, когото искаха за зет. И въпреки това те обичаха повече теб…

— Не е така, сестро. Обичаха ни еднакво. Рамборг, радвай се, задето си им доставяла само радост, защото нямаш представа колко, тежко бреме нося аз. А и мама, и татко бяха по-млади, когато бях малка. Сигурно затова ми обръщаха повече внимание.

— Не само те са били по-млади, когато си била малка — въздъхна Рамборг.

Не след дълго заспа. Кристин остана да я съзерцава. Така и не успя да опознае добре сестра си. Когато Кристин се омъжи, Рамборг беше още дете. Струваше й се, че оттогава сестра й изобщо не се е променила. Надвесена над болния си син, приличаше на пребледняло, изплашено момиче, което се мъчи да устои на ужаса от грозящото я нещастие.

Животните често спират да растат, ако родят твърде рано. Рамборг нямаше шестнайсет, когато стана майка за пръв път. После сякаш престана да се развива. Остана слаба и дребна, лишена от женственост и плодовитост. Роди само още едно дете — Андрес — а и то се оказа много болнаво. Малкият имаше хубаво лице, светли коси и нежни черти, но изглеждаше притеснително крехък и дребен. Проходи късно, а говорът му оставаше неразбираем за всички, освен за родителите и бавачките. Андрес се държеше доста плахо и недружелюбно с чужди хора и Кристин едва сега успя да го докосне. Дано Господ и свети Улав й позволят да спаси живота на клетото създание. О, тогава цял живот ще им бъде благодарна! Майката му, самата тя още дете, нямаше да понесе смъртта на момченцето си. Кристин виждаше, че и Симон Андресьон ще преживее много тежко загубата на единствения си син.

Даде си сметка колко дълбока привързаност изпитва към зет си, когато усети непоносимото му страдание, тревога и мъка. Разбираше защо баща й обичаше Симон Андресьон. И все пак Кристин се питаше дали Лавранс не сгреши спрямо Рамборг, като избърза да я омъжи твърде млада. Докато гледаше малката си сестра, Кристин имаше чувството, че Симон е прекалено стар, пълен и уравновесен съпруг за жизнената й сестра.