Сигрид Унсет
Кръстът (19)

5.

Най-сетне пристигна. Кристин Лаврансдатер седна да си отдъхне до купа сено по пътя под крепостта „Сионсборг“. Слънцето печеше, духаше вятър. Там, където ливадата още не беше окосена, избуялата трева се поклащаше като алена, лъскава коприна. Само в Трьонделаген ливадите добиват такъв оттенък. Под склона Кристин зърна фиорда. Докъдето погледът й се простираше по брега, скрит от гористия нос, виждаше как свежи тъмносини вълни с бели, разпенени гребени се удрят о отвесните скали.

Кристин въздъхна дълбоко. Все пак усещането да се върне по тези места беше приятно, макар и засенчвано от мисълта, че повече няма да си тръгне оттук. Облечените в сиво сестри от манастира в „Райн“ съблюдаваха правилата на свети Бернар също като братята на остров Таутра. Кристин стана в ранни зори и пое към църквата за утреня. Представи си как по същото време Нокве и Бьоргюлф заемат местата си в хора на монасите. Ще изживея старините си заедно с две от децата ми, утешаваше се тя. Е, не както си го беше представяла.

Събу си чорапите и обувките и изми краката си в потока. Искаше да влезе в Нидарус боса.

Зад гърба си, близо до замъка, чу глъчка: няколко момчета, застанали под портата на укреплението, се опитваха да влязат в разрушената крепост. Забелязаха я и започнаха да крещят към нея непристойни думи, да се смеят и да викат. Тя не им обърна внимание, но едно момче — около осемгодишно — се търкулна по стръмния насип и едва не се блъсна в нея, докато сипеше цинизми, които въодушевено повтаряше след по-големите си другари. Кристин се обърна към него и му рече с усмивка:

— Няма нужда да крещиш така. По панталона ти на колела вече разбрах, че си дете на трол.^[1]

Чули отговора на Кристин, момчетата слязоха да я видят, но веднага млъкнаха и се смутиха, защото забелязаха, че са подвиквали на възрастна жена в дрехи на поклонница. Тя не ги нахока заради неприличното им поведение. Просто ги погледна с големите си ясни и спокойни очи, а по устните й се изписа загадъчна усмивка. Хлапетата оглеждаха с интерес кръглото й, изпосталяло лице с широко чело и малка, закръглена брадичка, загорялата й от слънцето кожа и множеството бръчки около очите. Все пак жената не им се струваше много стара.

По-смелите момчета започнаха да бъбрят, за да прикрият всеобщото смущение. Кристин се разнежи. Тези деца й напомняха за Ивар и Скюле. Като малки и те обичаха да ръсят глупост след глупост. Майката се уповаваше на Бога, че нейните деца все пак никога не са изричали толкова мръсни думи като тези хлапета, вероятно деца на бедни родители от града.

Когато настъпи дългоочакваният миг и тя застана под кръста на Фегинсбрека, а пред очите й се откри изглед към Нидарус, заради детската глъчка Кристин не успя да притаи дъх в благоговеен трепет и да се потопи в размисъл. Мощен камбанен звън извести вечерня, но момчетата приказваха един през друг и всеки искаше да й обясни какво вижда.

Над фиорда духаше силен вятър, носеха се дъждовни облаци и мъгла, които скриваха остров Таутра от погледа й.

Заедно с децата Кристин пое на юг по стръмния път Стайнбергене. Разнесе се звънтене на хлопатари — овчарите събираха животните. Добитъкът се прибираше от паша в града. През портата на крепостта над провлака Нидарайд Кристин и младите й спътници спряха, за да пропуснат животните. Овчарите подвикваха и ругаеха, биковете се мушкаха с рога, кравите се блъскаха, момчетата обясняваха на Кристин кой е собственик на този или онзи вол. А когато минаха през портата и поеха по крайбрежните улици, тя непрекъснато трябваше да внимава къде стъпва, за да избегне кравешките изпражнения по утъпканата от добитъка пътека.

Няколко момчета я придружиха без покана до катедралата. Влязоха вътре. Застанала в сумрачната гора от колони, Кристин насочи взора си към светлините и златото в хора, но децата непрекъснато я дърпаха, за да й покажат нещо. Сочеха цветните светли петна под сводовете, образувани от преминаващите през витражите слънчеви лъчи; надгробните камъни по пода; покривалата от скъпи платове върху олтарите: все неща, които силно впечатляват децата. Не я оставиха на мира и тя не успя да си събере мислите, ала всяка тяхна дума събуждаше в сърцето й спотаения копнеж по синовете й, по имението, къщите, оборите, добитъка — на тях бе посветила неуморния си труд, при тях се чувстваше господарка.

Все още я мъчеше опасението да не срещне някой стар познат. По празниците някогашните им приятели в района обикновено идваха в градските си къщи и канеха гости. Изтръпна при мисълта, че би могла да ги срещне. Реши да намери Юлв Халдуршон. Той стопанисваше имотите й в района и сега тя възнамеряваше да ги дари, когато постъпи в обителта на кралското имение „Райн“. Вероятно сега Юлв се намираше в Скаун и празнуваше с роднините си. Налагаше се да изчака, но се сети, че наблизо живее мъж, който някога служи на Ерлен. Мъжът се занимаваше с лов на белостранен делфин и държеше странноприемница за селяните по крайбрежието.

Кристин отиде при Омюне — така се казваше този мъж — и там й обясниха, че нямало никакви свободни места, но стопанинът излезе и я позна веднага. Кристин изпита странно усещане, когато го чу да произнася старото й име:

— Не може да бъде! Та това е съпругата на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“! Да си жива и здрава, Кристин! Какво те води в дома ми?

Омюне се зарадва много, когато Кристин с благодарност прие скромния подслон, който можеше да й предложи. Обеща й лично да я закара с лодка до остров Таутра на следващия ден, след празника. Кристин разговаря с Омюне до късно през нощта. Остана силно развълнувана, защото забеляза с каква обич и почит си спомнят за Ерлен бившите му воини. Омюне няколко пъти охарактеризира някогашния си предводител като „млад“. Научил за кончината на Ерлен от Юлв Халдуршон. Увери я, че не се е случвало да се събере със старите си другари от времената в „Хюсабю“, без да пият в памет на доблестния си господар. Два пъти си уреждали среща в деня на смъртта му и поръчвали на свещениците да отслужат панихида. Омюне прояви жив интерес към децата на Ерлен, а Кристин на свой ред поразпита за някои познати от околността. Легна си чак след полунощ до съпругата на Омюне. Първо той настоя Кристин да спи сама в леглото им, но след като тя отказа, Омюне остави жена си при нея.

Следващия ден честваха паметта на свети Улав. Сутринта Кристин слезе на брега. На пристана цареше празнично оживление. Виждайки как абатът на манастира на остров Таутра слиза на сушата, сърцето й се разблъска, ала сред придружаващите го монаси нямаше млади хора на възрастта на синовете й.

Още преди деветия богослужебен час хората заприиждаха към катедралата. Носеха или придържаха болни и недъгави близки с надеждата да ги настанят по църковните скамейки на удобно място, та клетниците да смогнат да се приближат до мощехранителницата, която свещениците изнасяха тържествено на следващия ден след празничната литургия.

Кристин се изкачи до сергиите, наредени до оградата около катедралата. Там продаваха най-вече храна и напитки, восъчни свещи и подложки за сядане, изплетени от тръстика и брезови клонки. Отново срещна хората от Андебю и взе детето, докато младата майка пийне малко бира. В същия ден пристигна шествието на английските поклонници с песни, хоругви и запалени свещи. В настъпилата суматоха, когато поклонниците тръгнаха да си проправят път през насъбралото се множество, Кристин изгуби хората от Андебю и дори след като навалицата се разреди, не успя да ги намери.

Дълго обикаля насам-натам, утешавайки пищящото дете. Притискаше лицето му към врата си и го милваше, но то търсеше откъде да суче. Бедничкото, беше гладно и безпомощно. Майка му не се виждаше никъде, затова Кристин реши да потърси мляко и да го нахрани. Стигна до улица „Йовре Лангстрете“. Там обаче настана голяма блъсканица. От юг идваше конница, а стражите от кралския двор крачеха към площада между катедралата и дома на канониците. Избутаха Кристин в близката уличка, но и тук ездачи и пешеходци бързаха към божия храм. Навалицата стана непоносима и Кристин потърси спасение до една каменна къща.

Въздухът се изпълни с камбанен звън. От катедралата отбелязваха началото на деветия богослужебен час. Детето млъкна и погледна към небето, а над неразбиращите му очи се появи леко просветление и то се усмихна. Трогната, Кристин се наведе и целуна клетото мъниче. Едва сега забеляза, че е седнала на каменната ограда около градината с хмел в някогашната им градска къща.

Чудно как не разпозна веднага зидания комин, който се издигаше над покрива, покрит с трева. Та това беше задната част на къщата им. Наблизо се намираха постройките на приюта. Някога Ерлен се ядосваше много, задето болните имаха правото да се разхождат из градината.

Кристин притисна чуждото дете до гърдите си и го обсипа с целувки. Някой докосна коляното й — монах в бялото расо и черната наметка с качулка на братята — проповедници. Пред очите й се появи бледо, жълтеникаво, набръчкано старческо лице, вдлъбната уста с тесни и дълги устни, две големи очи с цвят на кехлибар, хлътнали дълбоко в орбитите.

— Направо не мога да повярвам! Това ти ли си, Кристин Лаврансдатер? — Монахът подпря сплетените си пръсти на каменната ограда и отпусна глава над тях. — Какво правиш тук?

— Гюнюлф! — Главата му докосна коляното й. — Какво чудно има, че съм тук?

Едва сега си даде сметка: седи до оградата на този дом, някога собственост на Гюнюлф, а после — неин. Наистина странно.

— Кое е това дете? Да не е синът на Гауте?

— Не.

При спомена за малкото, здраво и миловидно лице на внука си със силното, добре сложено тяло Кристин се развълнува и притисна детето до гърдите си, изпълнена със съчувствие.

— Това дете е на моя позната. Заедно пътувахме дотук.

В съзнанието й трепна бегъл спомен за прозрението на мъдрия по детски Андрес Симонсьон. Изпита страхопочитание към клетото създание на коленете си. То отново започна да плаче и Кристин попита монаха откъде да намери мляко. Заедно с Гюнюлф заобиколиха от изток църквата на братята — проповедници и той наля мляко в една паница. Кристин нахрани детето. Разговорът с Гюнюлф вървеше мудно.

— Не сме се виждали дълго време. От последната ни среща се случиха много неща — печално отбеляза тя. — Сигурно си понесъл тежко вестите за брат си?

— Бог да се смили над клетата му душа — покъртен прошепна брат Гюнюлф.

Едва когато Кристин го попита за синовете си на остров Таутра, той стана по-словоохотлив. Манастирският съвет приел с искрена радост двамата послушници, произлизащи от виден аристократичен род. Никулаус притежавал богати заложби за духовното поприще и жънел успехи в учението и благочестието. Абатът го сравнявал с великия му праотец, даровития радетел за добруването на Църквата епископ Никулаус Арнесьон. Така било обаче само в началото. След като двамата братя приели монашеския подстриг, Никулаус започнал да се държи непокорно и да всява смут в манастира. Гюнюлф не беше запознат с всички причини, но знаеше една от тях. Абат Юханес не позволявал на младите монаси да приемат свещенически сан, преди да навършат трийсет години, и отказал да направи изключение от правилото си дори за Никулаус. Според достопочтения отец Никулаус четял и размишлявал, без да притежава нужната духовна зрялост, и съсипвал здравето си с прекалено отдаване на молитви и пост. Затова абатът решил да го изпрати в едно стопанство на остров Мидерьоен, собственост на манастира, за да засади ябълкова градина под опекунството на възрастен монах. Никулаус отказал да се подчини на абата и обвинил братята си, че тънат в чревоугодие, безогледно пилеят благата на манастира, не изпълняват съвестно дълга си да ръководят богослуженията и мърсят устата си с непристойни думи. Случилото се останало между стените на обителта, но Никулаус не спрял дотук. Опълчил се срещу монаха, когото абатът назначил за негов наставник. Затворили Никулаус в карцера. Абатът го заплашил да го отдели от брат Бьоргюлф и да изпрати единия в манастира „Мункабю“. Това усмирило Никулаус, той се разкаял и поискал прошка. Явно слепият му брат го подтиквал към неподчинение.

— В двамата младежи говори бащиното им непокорство — отбеляза Гюнюлф с горчивина. — Няма нищо чудно, че синовете на брат ми не могат да се научат на послушание и проявяват непостоянство в богоугодното си дело…

— Не е изключено в синовете ми да говори и майчината им кръв — тъжно предположи Кристин. — Цял живот съм била непокорна и непостоянна, Гюнюлф. Бленувах да поема по праведния път, ала непрекъснато криввах по грешния…

— Искаш да кажеш: Ерлен те подтикваше да кривваш — мрачно я поправи монахът. — Кристин, Ерлен те е подлъгвал неведнъж. Дори смятам, че всеки ден от съвместния ви живот той те е отдалечавал от правия път. Под влияние на брат ми ти започна да забравяш, че срамните мисли в главата ти не могат да останат скрити от Всезнаещия.

Кристин се вторачи пред себе си.

— Не съм сигурна дали си прав, Гюнюлф. Не си спомням някога да съм забравяла, че Господ е способен да надникне в душата ми. Грехът ми е по-голям. Противно на предположенията ти, като съпруга на Ерлен нямах основания да се срамувам от непристойната си похотливост и немощната си природа, а по-скоро изпитвах ужас от греховните, по-горчиви от змийска отрова мисли, които посвещавах на съпруга ми. Но май в живота винаги става така. От теб съм чувала, че онези, които се обичат с изпепеляваща страст, се намразват като две змии, впили зъби една в друга. През изминалите години често страдах, задето Ерлен се яви пред Божия съд, без душата му да намери предсмъртно опрощение и успокоение; задето загина с ярост в сърцето и с окървавени ръце, но винаги се утешавах с мисълта, че той не стана такъв, какъвто го описа ти, и в каквато се превърнах аз. Ерлен не таеше в душата си гняв и огорчение от несправедливата си съдба. Гюнюлф, той изглеждаше толкова красив и спокоен, когато го обличах… Сигурна съм, Всевишният знае, че през целия си живот Ерлен не е носил в душата си капка злоба срещу някого или заради нещо.

Гюнюлф я погледна с широко отворени очи. После само кимна.

След известно време я попита:

— Разбра ли кой е наместник на монахините в „Райн“? Отец Айлив.

— Така ли? — зарадва се бурно Кристин.

— Не знаеше ли? Помислих си, че това е причината да избереш Райнската обител.

После стана време Гюнюлф да се прибира в манастира.

Кристин влезе в катедралата. Първото нощно песнопение вече беше започнало. По скамейките и около олтарите гъмжеше от народ, а един клисар забеляза болното дете в ръцете й и я избута по-напред в множеството. Кристин се озова сред недъгавите и болните, скупчили се насред катедралата под свода на главния купол. Оттам се откриваше гледка към хоровата част на храма. Вътре горяха стотици свещи. Клисарите ги поемаха от ръцете на поклонниците и ги поставяха върху обсипани с горящи главни малки кули с конусовидна форма, каквито имаше из цялата катедрала. С изчезването на дневната светлина зад витражите помещението се изпълни с приятния мирис на топящ се восък, но го задуши острата смрад от дрипите на клетниците.

Песента на хора кънтеше под сводовете. Разнесе се музиката на орган, флейти, барабани и струнни инструменти и Кристин разбра защо наричат вътрешността на църквата кораб. Хората във внушителната каменна постройка сякаш се намираха на борда на плавателен съд, а песента напомняше бушуването на морските вълни, над които се носи корабът. От време на време настъпваше кратко затишие, когато самотен мъжки глас подемаше песента и я поднасяше на събралите се богомолци.

Долепили лица, поклонниците добиваха все по-уморен вид с напредването на нощта. Рядко някой напускаше катедралата между богослуженията. Във всеки случай хората, заели места в средата на църквата, не ставаха. Между песнопенията се унасяха в дрямка или се молеха. Детето спа почти цяла нощ в скута на Кристин. Само няколко пъти проплака, но тя го успокои и го нахрани с мляко от дървената бутилка, която й даде Гюнюлф.

Срещата с брата на Ерлен я развълнува. Всяка стъпка по пътя дотук й навяваше спомени за покойния й съпруг. През последните години, когато я налегнаха грижите за подрастващите й синове, не й оставаше време да мисли за него и за собствената си съдба. И все пак споменът за него стоеше съвсем близо, някъде зад гърба й. Нужно беше само да се обърне. През изминалите години душата й остана на заден план. Изостави я, както хората изоставят зимната къща през лятото и, увлечени в забързаното си ежедневие, я подминават непрекъснато, но не се сещат да влязат вътре, макар да е нужно само да натиснат дръжката и да бутнат вратата. А когато най-сетне един ден отидат в зимната къща по работа, тя им се вижда чужда, почти тържествена с мириса на самота и тишина.

Но докато разговаряше с последния жив свидетел на времето между сеитбата и жътвата в своя живот, й се стори, че е започнала да гледа на живота си по друг начин. Почувства се като човек, застанал на хълм, извисяващ се над родния му край. Досега не е виждал дома си от толкова високо. Поглежда надолу към долината. Познава всяко имение, всяка ограда, всеки храсталак и всяко речно корито, но сякаш за пръв път съзира как всичко това е разположено върху земята, където е устроено населеното място. От това свое видение Кристин почерпи утеха. Горчивината й срещу Ерлен и страхът за душата му, отлетяла неуспокоена след скоропостижната му смърт, се изпариха. Сега осъзна: той никога не бе таил злоба. Бог винаги е виждал това.

Стигна дотам, че видя живота си, както човек вижда земята, застанал на висок склон в някоя клисура. Сега пътят й слизаше към сенчестата долина, но преди това Бог я осени с милостта си и й показа, че в манастирското уединение и на вратата към смъртта я чака Онзи, който винаги е виждал живота на хората така, както се виждат хорските поселения от планинските върхове. Той е прозрял греха, мъката, любовта и омразата в сърцата им, както човек, застанал нависоко, съзира богатите имения и бедните колиби, избуялите ниви и изоставената пустош. Той е слязъл, нозете Му са пребродили света, отбивал се е в замъци и в къщурки, събрал е тегобите и греховете на богати и бедни и ги е издигнал високо със себе си на кръста. Не щастието и прекалената ми самоувереност, а грехът ми и мъката ми, Боже мой… Кристин вдигна очи и погледна към разпятието, извисяващо се на главозамайваща височина над триумфалната арка.

Сутрешното слънце нахлуваше през витражите в дъното на гората от колони и блясъкът на червените, кафявите, зелените и сините драгоценни камъни притъпяваше пламъка на свещите в олтара и сиянието на златния сандък зад него. Кристин чу последната вигилия — утренята. Знаеше, че по време на тази служба четат какви чудотворства извършил Господ, като вселил изцерителната си сила във верния си рицар крал Улав Харалсьон. Кристин вдигна болното дете към хора и се помоли за здравето му.

След продължителния престой в студената катедрала тя зъзнеше, зъбите й тракаха. Чувстваше се изнемощяла заради поста. Миризмата на многото хора се смесваше с аромата на восък, а и над коленичилите върху студения под в хладното утро се спускаше тежка, задушлива и неприятна отвратителната смрад от болните и бедните. Зад Кристин седеше дебела, блага и весела селянка. Опряла глава на колоната, жената дремеше върху постелка от меча кожа. Беше завила парализираните си крака. Селянката се събуди и прикани Кристин да отпусне изморената си глава върху широките й колене:

— Почини си, сестро. Имаш нужда да си отдъхнеш… Кристин заспа в полите на непознатата и сънува: Прекрачва прага на старата къща с огнището в „Йорун“. Млада е, още не е омъжена, защото вижда как дебелите й кафяви плитки висят на гърдите й. С нея в стаята влиза Ерлен. На прага привежда високата си снага.

До огнището седи баща й и сменя стрелите на арбалета си. В скута му са натрупани снопове тънки сухожилия, а от двете му страни, върху пейката, е оставил купчина върхове и подострени дървени пръчки за стрелите. Щом двамата млади влизат, Лавранс се навежда над жарта и посяга да вземе малкия трикрак меден съд, в който обикновено разтапяше смолата, но опарен, рязко отдръпва ръката си, лапва пръстите си и ги засмуква. Обръща глава към Кристин и Ерлен и ги поглежда със смръщени вежди и усмивка на устните…

Кристин се събуди, обляна в сълзи.

Когато по време на празничната литургия архиепископът лично ръководи службата пред главния олтар, тя коленичи. Из църквата, изпълнена с тържествени песнопения, се виеха облаци от тамян, а пъстрата слънчева светлина, нахлуваща през витражите, и сиянието на восъчните свещи се сливаха. Свежото приятно благоухание се разнесе из храма и притъпи мириса на немотия и болести. Със сърце, преливащо от трогателното усещане за съпричастност с тълпата бедни и онеправдани, където сам Господ я доведе, разнежена от опияняваща сестринска обич, Кристин се молеше за доброто на всички, които споделяха нейната бедност и страдаха, както бе страдала тя.

„Ще стана и ще отида при баща си.“^[2]