Сигрид Унсет
Кръстът (15)

1.

„Рано или късно всички огньове догарят.“

Напоследък тези думи на Симон Андресьон отекваха с болезнена яснота в сърцето на Кристин.

От смъртта на Ерлен Никулаусьон изминаха четири години, а от челядта му при майка си в „Йорун“ останаха само Гауте и Лавранс.

Преди две години старата ковачница изгоря и Гауте построи нова в северната част на имението, близо до главния път. Старата ковачница се намираше на юг от къщите, до брега на реката, в низината между възвишението на „Йорун“ и няколко грамадни канари, които отдавна трябваше да се разчистят оттам. Почти всяка година водите на реката прииждаха чак до ковачницата и я заливаха.

Сега сред развалините стърчаха само обгорени от пожара камъни — там някога се намираше вратата и иззиданото огнище. На тъмната овъглена почва избуя хубава, мека, светлозелена трева.

Тази година Кристин заръча да засеят с лен земята на мястото на изгорялата ковачница. Гауте настоя да отглеждат ръж в нивите близо до жилищните сгради, където стопанките в „Йорун“ открай време сееха лен и садяха лук. Кристин често идваше тук, не само за да нагледа как върви ленът. Четвъртък вечер носеше бира и храна на гроба на първия собственик в имението. В светлите летни нощи самотното огнище, проблясващо насред поляната сивкавобяло, покрито със сажди, приличаше на древен езически олтар. В горещите летни дни стопанката идваше с кошница до канарите да бере малини или да събира листа от теснолистна върбовка, за да приготвя разхладителна отвара срещу треска.

Последните звуци на църковните камбани във възхвала на Божията Майка замряха в напоения със светлина въздух. Околните стопанства потънаха в покой под палещите лъчи на слънцето. От ранни зори отблизо и далеч се разнасяше песента на косите по ливадата, изпъстрена с цветя, чуваше се стърженето на остриетата в точилата и виковете на хората. С настъпването на обедната почивка звуците на трескавия работен ден заглъхнаха. Кристин седна върху канарата и се ослуша. Сега се чуваше само бученето на реката и слабото шумолене на листата в горичката; над поляната бръмчаха мухи, а отдалеч се носеше подрънкването на самотен хлопатар. Една птица прелетя бързо и тихо по ръба на елшака, а друга литна от гъстата трева и кацна със звучно цвърчене върху магарешки бодил.

Носещите се по склона сини сенки, белите облаци, които се къдреха над планинските ридове и се топяха в лазурното лятно небе, лъскавите води на Логен сред дърветата, белите отблясъци на слънчевите лъчи по листата представляваха за Кристин мълчаливи звуци, невидими за очите и доловими единствено с вътрешните сетива. Със забрадка, спусната над челото, за да я пази от слънцето, Кристин слушаше играта на светлината и сенките над долината.

„Рано или късно всички огньове догарят.“

В елшовата гора по протежението на блатистия речен бряг, в мрака между гъстите ракити, проблясваха езерца. Тук растеше острица и пушица, а мочурното прозорче покриваше земята с гъст килим от сиво-зелени петолистни чашки и червено-кафяви цветове. Кристин си набра голям букет. Често се питаше дали това растение не притежава целебна сила. Сушеше го, попарваше листата и цветовете и сипваше от отварата в бирата и медовината. Но засега не беше открила какви болести лекува мочурното прозорче. Въпреки това продължаваше да гази в блатото и да си мокри обувките, водена от непреодолимо желание да си набере от него.

Обра листенцата от стълбата и сплете венец от тъмните цветове. Цветът им напомняше червено вино и кафява медовина, а дъната на чашките им бяха лепкави и влажни като мед. Понякога Кристин украсяваше с венци иконата на Дева Мария в голямата къща. Възприе този ритуал от свещеници, посетили южните страни.

Децата й вече пораснаха и не проявяваха интерес към венци. В областта Трьонделаген мъжете, получили възпитанието си в кралския двор, въведоха традицията младежите да се кичат с цветя на забавите, но в долината нямаше такъв обичай. Този плътен, тъмночервен венец би подхождал много на светлото лице и лененорусата коса на Гауте или на лешниково-кестенявата грива на Лавранс.

Сякаш измина цяла вечност от времето, когато през дългите летни слънчеви дни Кристин и бавачките водеха малките й деца на разходка в градината пред „Хюсабю“. Двете с Фрида не смогваха да направят достатъчно венци за многобройната й челяд. Веднъж — още кърмеше Лавранс — четиригодишните Ивар и Скюле настояха майка им да сплете венец и за братчето им, но от съвсем дребнички цветя.

Сега Кристин беше майка на пораснали деца.

Лавранс навърши петнайсет и още минаваше за малък, но майката го усещаше като най-отчужден от нея. Не че странеше от нея нарочно, както правеше някога Бьоргюлф. За разлика от полуслепия си брат Лавранс не се затваряше в себе си и не показваше ясно нежелание да общува. И все пак беше много мълчалив. Докато всички момчета живееха у дома, никой не забелязваше тази негова склонност да се усамотява и да търси уединение. Лавранс беше всеобщ любимец — бодър, усмихнат и добродушен.

Всички смятаха Лавранс за най-красивия сред синовете й. Майката не беше изцяло съгласна, но и тя не оставаше сляпа за силното излъчване на Лавранс Ерленсьон. Светлокестенявата му коса и свежите му бузи сияеха като позлатени и от тях струеше слънчева светлина. В големите му тъмносиви очи блестяха светли искрици. Лавранс приличаше на майка си като млада. Наследи нейната светла кожа, обляна със слънчев загар. Момчето изглеждаше едро и силно за възрастта си. Изпълняваше усърдно и сръчно всяка задача, поставена от майка му. Вслушваше се в съветите на Кристин и на братята си, неизменно бодър, вежлив и сговорчив. И все пак майката усещаше, че у момчето има някакво отчуждение.

Зиме, когато домашните се събираха в стаята, където тъчаха, и си запълваха времето с разговори и шеги, докато всеки се занимаваше с нещо, Лавранс приличаше на унесен в сън. А през лятото, след края на работния ден, често се случваше майката да приседне на поляната до сина си. Лавранс обикновено дъвчеше парче смола или усукваше стрък от киселец в ъгъла на устните си. Кристин внимателно наблюдаваше очите му, докато разговаряха. Момчето сякаш се завръщаше от света на зареяните си мисли. Усмихваше се, отговаряше учтиво и разумно на въпросите й, а понякога двамата прекарваха на склона часове наред в приятни разговори. Но щом майката станеше от тревата, Лавранс отново се отнасяше нанякъде.

Тя не можеше да проумее от какво са обсебени мислите на сина й. Лавранс умееше да борави с оръжие и притежаваше пъргавина и сръчност във физическите занимания, но не подхождаше към тях с жар като братята си. Никога не тръгваше на лов сам. Радваше се, когато Гауте го канеше да отидат заедно. Все още не забелязваше с какви нежни погледи го сподирят жените. Не проявяваше интерес към книжното знание и оставаше равнодушен към желанието на по-големите си братя да постъпят в манастир. Като че ли Лавранс не възнамеряваше да се занимава с друго, освен със селскостопанската работа в „Йорун“.

Понякога Кристин откриваше слаба прилика между разсеяния Лавранс и баща му. Ала кроткият благ характер на Ерлен се промени с годините, отстъпи на невъздържана превъзбуда и сходствата свършваха дотук: Лавранс не бе наследил нищо от пламенната, избухлива природа на баща си. Освен това безразличието, с което момчето приемаше случващото се около него, надхвърляше младежкото спокойствие на баща му.

 

 

Сега Лавранс беше най-малкият син на Кристин. От три години Мюнан лежеше погребан при баща си и невръстното си братче.

След смъртта на съпруга си Кристин изпадна във вцепенение. Не чуваше и не виждаше нищо. По-силно от болката и скръбта се оказа усещането за пълно омаломощение. Душата и тялото й изстинаха до безчувственост. Сякаш от смъртоносните рани на Ерлен изтичаше нейната кръв.

От онзи облачен ден в плевнята на „Скуг“, когато тя му се отдаде под надвисналите гръмотевични облаци, целият й живот се намираше с обятията на Ерлен Никулаусьон. Тогава Кристин беше съвсем млада и неопитна. Не осъзнаваше какво прави. Помъчи се само да скрие, че й се доплака от болка. Усмихна се, защото смяташе, че дава на любимия си най-скъпоценното си съкровище. Независимо дали Ерлен оцени този дар, или не, Кристин му се отдаде изцяло и завинаги. Повери му всичко: девическия си живот, който Господ бе осенил с милостта си и я бе благословил да расне здрава и красива в почтено, заможно семейство със строги, но любящи родители, които непрекъснато бдяха над благоденствието й. А тя доброволно даде всичко на Ерлен и оттогава живя, сгушена в обятията му.

Години наред Кристин приемаше ласките му със сурово изражение; охладняла от гняв, прекланяше послушно глава пред волята му, угнетена от усещането, че всеки миг ще рухне от изтощение. Ала дойде време красивото лице и прекрасното здраво тяло на Ерлен вече да не са в състояние да я заслепяват и тя започна да вижда ясно недостатъците му. Наистина, мъжът й изглеждаше млад и хубав. Продължаваше да я обсипва с горещите си ласки както на младини. Но аз остарях, мислеше си победоносно тя и се опияняваше от гордост. Лесно остава млад онзи, който не си взема поука от грешките, не си прави труда да се приспособи към обстоятелствата и не се бори, за да придаде на живота си желания облик.

Но дори когато приемаше целувките му с гневно стиснати устни и му се противопоставяше с цялото си същество в битката за бъдещето на синовете си, тя усещаше, че се отдава на тази своя мисия със страстта, която някога Ерлен запали в кръвта й. С годините тя охладня. В началото, след като го позна, краката й се подкосяваха безпомощно и й премаляваше от щастие, щом зърнеше игривото пламъче в очите му и чуеше дълбокия му глас, но неукротимото й желание угасна. Преди срещата им в „Хауген“ Кристин копнееше да уталожи горестта и тревогата от раздялата им, а сега мечтаеше със същия плам един ден, след дълги години, когато се превърне в белокоса старица, да види синовете си обезпечени и спокойни за бъдещето си. Страхът от неизвестността, неин неразделен спътник по време на брака й с Ерлен, продължаваше да я мъчи заради децата й. Кристин изгаряше от страстно желание, сравнимо с глад и люта жажда: искаше синовете й непременно да живеят в благосъстояние.

С онзи плам, с който се отдаде на Ерлен, Кристин се посвети на новия си живот в „Хюсабю“. Изпълняваше съвестно и безропотно задълженията си, вършеше всичко по силите си, за да осигури благото на Ерлен и децата. Самата тя не съзнаваше напълно, че живее с Ерлен, докато заедно със свещеника умуваше над документите от сандъка на стопанина, докато разговаряше с арендаторите и работниците му, докато непрекъснато сновеше между хамбара и готварницата със слугините си, докато в светлите летни дни наглеждаше децата си на поляната заедно с бавачките им. Когато нещо се объркаше в стопанството или децата не я слушаха, тя обвиняваше Ерлен, но успееха ли да приберат сеното сухо през лятото, ако житото дадеше богата реколта през есента, а телетата й пращяха от здраве, ако децата се смееха и закачаха на двора, сърцето й се изпълваше с нежна благодарност към него. След като уши и последната празнична дреха на седмината си синове и огледа доволно купчината красиво извезани одежди, в сърцето й се разгоря стаената мисъл, че изцяло принадлежи на Ерлен. През една пролетна вечер Кристин се прибираше вкъщи заедно със слугините си от реката. Чувстваше се отегчена и изморена и отново обвини него. През деня праха вълната от последната стрижба. Кипнаха вода в един котел на брега и изплакнаха вълната в реката. Стопанката се труди наравно със слугините, ръцете й почерняха от тор до лактите, дрехите й, цели в мазни нечистотии, се просмукаха с миризмата на овце. Мръсотията нямаше да се отмие и след три посещения в сауната.

А когато Ерлен си отиде, вдовицата престана да вижда смисъл да се трепе неуморно. Отсякоха неговото стъбло и на нея не й оставяше друго, освен да умре като дърво с прерязани корени. Младите издънки, пораснали в коленете й, се хранеха от отделен корен. Бяха достатъчно големи, за да коват сами съдбата си. Защо не разбрах замисъла на Ерлен, мина й през ума.

Пред погледа й се заредиха смътнобледи картини на възможния живот с Ерлен в „Хауген“. Двамата подмладени, а малкото дете припка край тях. Но Кристин не съжаляваше и не скърбеше за решението си. Сърце не й даде да напусне живота на синовете си. Съвсем скоро смъртта щеше да ги раздели, защото след гибелта на Ерлен Кристин изгуби жизнената си сила. Всичко, което се бе случило и предстоеше да се случи, беше дело на съдбата. Ще стане каквото е писано.

 

 

Косите й побеляха, кожата посивя. Нямаше желание да поддържа външния си вид и не обръщаше внимание как се облича. Нощем постоянно мислеше за живота си с Ерлен, а денем ходеше като на сън. Не разговаряше с никого, освен когато я питаха нещо, и дори не чуваше въпросите на малките си деца. Стопанката, която всички знаеха като енергична и будна жена, не си мръдваше пръста. В ежедневните занимания Кристин неизменно влагаше любовта към съпруга си. Той не й беше признателен, защото не искаше да го обичат по този начин, но тя беше така устроена: за нея любовта означаваше непосилен труд и старание.

Кристин изпадна в мъртвешки унес. Едва когато в областта пламна епидемия и повали синовете й, майката излезе от вцепенението си.

Заразата беше по-опасна за възрастните, отколкото за децата. Ивар се поболя толкова тежко, че не очакваха да оцелее. От треската започна да буйства. Викаше, искаше да стане и да си вземе оръжията. Явно се сещаше как загина баща му. Нокве и Бьоргюлф едва смогваха да го удържат. После и Бьоргюлф легна болен. Лицето на Лавранс се поду до неузнаваемост от обрива. Очите му блестяха като на мъртвец. Треската го изгаряше и очите му се смалиха до две тънки черти.

Майката бдеше над тримата си синове. Нокве и Гауте преболедуваха болестта като малки, а Скюле я понесе по-леко. Фрида гледаше него и Мюнан.

Никой не очакваше епидемията да покоси Мюнан. Открай време той си беше кекав, но започна да заяква и всички се успокоиха. Една вечер обаче малкият внезапно изпадна в безсъзнание. Фрида изтича да съобщи на майка му. Кристин се втурна по стълбите и влезе при сина си, а той издъхна в ръцете й.

Смъртта на детето пробуди у нея ново, живо отчаяние. Безумната скръб за малкия Ерлен, когото смъртта изтръгна от майчината й гръд, се обагри в червено от спомена за всичките й съкрушени мечти за щастие. Тогава бурята, бушуваща в сърцето на Кристин, й помогна да не рухне. А непоносимото напрежение в душата й, уталожило се, след като с очите си видя как пронизаха смъртоносно съпруга й, остави след себе си изтощение. Убеждението, че съвсем скоро ще умре от скръб по Ерлен, притъпи остротата на болката. Вдовицата усещаше как мракът и сенките около нея се сгъстяват и чакаше вратата да се отвори и смъртта да я погълне.

Майката гледаше безжизненото тяло на Мюнан напълно пробудена от унеса си и пребледняла. Красивото миловидно дете беше нейната утеха. Само него майката си позволяваше да глези, да го милва и да му спестява строгото мъмрене, когато малкият направеше някоя пакост. Отминаваше дребните му прегрешения с усмивка. А колко силно обичаше Мюнан милата си майка! Смъртта му я прониза като с нож и тя усети колко здраво е свързана с живота. Майка, чиято кръв тече във вените на седем млади сърца, няма как да умре толкова лесно, даде си сметка тя.

Отрезвена от отчаяние, сновеше между мъртвото дете и болните си синове. Мюнан издъхна в стария хамбар, където преди него угаснаха малкият Ерлен и баща му. За по-малко от година Кристин погреба трима души в „Йорун“. Със застинало от ужас сърце се питаше в безмълвно вцепенение кой ще бъде следващият. Очакваше смъртта като неизбежна участ. Никога не успя да оцени по достойнство богатството, с което я дари Господ, като й прати толкова много деца. Понякога майката осъзнаваше Божията благодат, но за жалост надделяваха терзанията от болката, страха и борбата, макар тъгата по всяка пораснала рожба и радостта от раждането на всяко бебе да я научиха, че децата носят много повече щастие, отколкото мъка и страдание. Кристин цял живот ропта, защото не можеше да разчита на баща им, който нехаеше за благото на потомците си. Самата тя не се различаваше особено от мъжа си: някога Кристин погази Божиите повели и дълга към роднините си, за да се омъжи за него.

Но Ерлен вече го нямаше. Сега тя очакваше да види с очите си как синовете й измират един след друг и накрая да се окаже бездетна майка.

Докато гледаше света през воала на любовта си към Ерлен, за дълго остана сляпа за много неща, макар да бяха пред очите й. Знаеше, че Нокве приема много отговорно призванието си като първороден син да бъде водач и опора на братята си. Забелязала беше и каква братска любов изпитва Нокве към Мюнан, но остана слисана и покъртена от неочаквано бурната скръб на най-големия си син.

Ала децата й оздравяха от болестта, макар и възстановяването им да продължи дълго. На Великден майката отиде на църква с четирима от синовете си. Бьоргюлф още пазеше леглото, а Ивар нямаше сили да излиза от къщи. Докато боледува, Лавранс порасна много. След събитията от последната половин година малкият възмъжа и надскочи връстниците си.

Кристин вече се смяташе за възрастна. Жената е млада, докато има малки деца, които спят в прегръдките й нощем, денем лудуват около нея и постоянно се нуждаят от грижите й, разсъждаваше тя. Пораснат ли децата, жената е стара.

Новият й зет, Ямелт Халваршон, й обърна внимание, че синовете на Ерлен са още много млади, а самата тя — едва прехвърлила четирийсетте. Ямелт я посъветва да се омъжи повторно. Имала нужда от съпруг, който да й помага в управлението на земите и във възпитанието на по-малките й деца. Предложи й неколцина свестни мъже с подобаващ произход и я покани да им гостува в „Елин“ на есен с обещанието да я запознае с кандидатите за ръката й, а после да поговорят по-подробно.

Кристин се усмихна немощно. Наистина не беше престаряла. Ако някой й бе разказал за друга вдовица на нейната възраст с няколко подрастващи деца, и тя щеше да сподели мнението на Ямелт, че жената трябва да се омъжи, да има на чие рамо да се облегне, а и може да роди още деца. Но Кристин отклони предложението на зет си.

Всъщност Ямелт от „Елин“ пристигна в „Йорун“ след Великден. Тогава за втори път Кристин се срещна с новия съпруг на сестра си. Хората от „Йорун“ не успяха да присъстват нито на годежа в „Дюфрин“, нито на сватбата в „Елин“. Двете тържества се състояха с кратък промеждутък през пролетта, а тогава Кристин беше бременна с последното си дете. Веднага щом научи за убийството на Ерлен Никулаусьон, Ямелт препусна към Сил. Подкрепи вдовицата и племенниците си и им помогна да уредят делата след смъртта на стопанина. Нагърби се с процеса срещу убийците на Ерлен, защото синовете на мъртвия не бяха пълнолетни. Но тогава Кристин не осъзнаваше нищо от случващото се около нея. Не я развълнува дори присъдата на Гюдмюн Туресьон, когото съдът обяви за виновен.

Този път, след Великден, Кристин поговори със зет си и Ямелт й се стори свестен мъж. Не беше млад — със Симон Андресьон бяха връстници — изглеждаше стабилен и спокоен, едър, пълен и възтъмен, с хубави черти, но прегърбен. С Гауте веднага се сприятелиха. След смъртта на баща си Нокве и Бьоргюлф се сближиха още повече и се отдръпнаха от останалите. Ивар и Скюле харесаха Ямелт.

Но беше редно Рамборг да почете паметта на съпруга си и да поживее още малко като вдовица. Новият й мъж не може да се мери със Симон.

Двамата палавници още помнеха свако си. Навремето се вслушваха в наставленията на Симон и приемаха кротко и острите му забележки, и добродушните му шеги. Иначе буйните момчета не понасяха родителите им да ги мъмрят. От очите им започваха да святкат гневни искри и ръцете им се свиваха в пестници.

Докато Ямелт гостува в „Йорун“, и Мюнан Бордшон навести Кристин. От някогашния рицар не бе останало почти нищо. Тогава Мюнан беше едър, грамаден и понеже умееше да се движи грациозно, създаваше впечатление на по-висок и внушителен, отколкото е в действителност. Сега се беше прегърбил заради подаграта, а кожата висеше по изпосталялото му тяло. Приличаше на гном — плешив, с рехави бели косми по темето. Преди гъста синьо-черна къса брада покриваше долната част на напрегнатото му месесто лице, а сега в отпуснатите гънки на кожата по брадичката и врата му, където не можеше да стигне с бръснача, удобно се бяха настанили сиви валма. Очите му сълзяха, възпалени, в ъглите на устата му се събираше слюнка, а страдаше и от капризен стомах.

Мюнан доведе сина си Инге, наричан с фамилното име Флюга заради майка си. Беше вече на средна възраст. Бащата осигури на сина си благополучие, като му намери богата жена и помоли епископ Халвар да го вземе под крилото си: Мюнан се ожени за братовчедка на Негово Преосвещенство. Халвар с удоволствие помогна на Инге да се замогне, за да не отстъпва на богатите деца на Мюнан от госпожа Катрин. Епископът се сдоби с длъжността кралски управител в района на Хедемаркен и назначи Инге за свой наместник. И така Флюга вече разполагаше с доста земи в Скаун и Ридабю. Майка му, Брюнхил Флюга, също си бе купила имение в околността. Превърнала се бе в благочестива и добродетелна жена и бе дала обет да живее в целомъдрие до смъртта си.

— Не си мисли, че е стара и немощна — засегна се Мюнан, защото Кристин се подсмихна.

Поканил Брюнхил да се премести при него в имението му близо до Хамар и да се грижи за дома му, но тя отказала.

Мюнан се оплака, че на стари години няма много радости в живота си. Потомците му не се спогаждали. Едноутробните му деца били скарани помежду си и непрекъснато враждували с полубратята и полусестрите си. Най-зла се оказала най-малката му дъщеря. Негова любовница я родила по време на брака му с Катрин и понеже не можел да й остави наследство, дъщеря му се стараела да го оскубе, докато е жив. Останала вдовица и се установила в „Скугхайм“ — имението, където живееше Мюнан. Нито бащата, нито другите му деца били в състояние да я изгонят оттам. Мюнан се боял до смърт от нея и потърсил убежище при другите си потомци, но те постоянно се оплаквали от алчността и непочтените постъпки на братята и сестрите си. Най-добре се чувствал при най-малката си законородена дъщеря, монахиня на остров Гимсьой. Прекарал известно време в тамошната странноприемница и престоят му се отразил добре: положил усилия, за да облагороди душата си с покаяние и молитва под вещите наставления на дъщеря си. Но Мюнан не можел да спазва този начин на живот дълго. Кристин се съмняваше, че синовете на Брюнхил се отнасят към баща си с по-голямо уважение и обич, но Мюнан Бордшон отказваше да го признае, защото от цялата му челяд те му бяха най-мили.

Изненадващото присъствие на жалкия роднина успя малко да размекне сърцето на Кристин, вкаменено от печал. Когато забравяше за собствените си неволи, Мюнан говореше само за Ерлен, хвалеше с гордост подвизите на покойника и най-вече буйната му младост. Разказваше с каква жажда за приключения поел Ерлен по широкия свят, след като напуснал родния си дом в „Хюсабю“, където Магнхил се гневяла на съпруга си, а той — на Ерлен, после оставил „Хестнес“ и благочестивия строг Борд, който го отгледал като роден син. Мюнан явно се опитваше да разтуши малко опечалената вдовица с приказките си. Рицарят обичаше съпруга й по свой начин и винаги смяташе, че Ерлен няма равен по красота, смелост, а защо не и по ум.

— Само че не се възползваше от него — побърза да уточни той.

Когато едва шестнайсетгодишен постъпил на служба в кралския двор, Ерлен не е имал най-светлия пример в живота си в лицето на своя братовчед, който го е наставлявал и поучавал, помисли си Кристин, но по устните й се разля тъжна и нежна усмивка, докато гледаше как от устата на Мюнан хвърчат пръски слюнка, а старите му зачервени очи сълзят, и слушаше как разпалено обяснява каква сияеща жизнерадост лъхала от Ерлен на младини, преди да се забърка в онази злощастна история с Елине Ормсдатер и да се опари за цял живот.

Ямелт Халваршон, увлечен в сериозен разговор с Гауте и Нокве, наблюдаваше скришом Кристин. Тя седеше на отсрещната пейка заедно с противния старец и с Юлв Халдуршон, който не вдъхваше доверие на Ямелт, и се усмихваше, отговаряше им и им наливаше бира. За пръв път я виждаше да се усмихва. Благото изражение й придаваше очарование, а тихият й гръден смях звучеше като смеха на девойче.

 

 

Ямелт предупреди роднините си, че е невъзможно и шестимата синове да останат в имението на майка си.

Нито един заможен благородник нямало да даде своята дъщеря или племенница за жена на Никулаус, ако разбере, че петимата му братя ще живеят заедно с тях в „Йорун“, ще се препитават с добивите от имението и ще изхранват и своите семейства. Ямелт посъветва Кристин да потърси жена за сина си. Нокве навърши двайсет години и вече изглеждаше като силен мъж. Затова Ямелт предложи да вземе близнаците със себе си на юг. Там щял да им намери подходяща служба. След кончината на Ерлен Никулаусьон мнозина благородници неочаквано се сетиха, че убитият е от техните редици и по рождение е призван да бъде сред най-личните от тях. Оцениха дружелюбния му нрав, макар и придружен с леко високомерие, и го обявиха за доблестен и смел пълководец. Отдадоха неуспехите му на лош късмет. Проявиха извънредна строгост към всички, намесени в убийството на стопанина в собствения му дом. Ямелт разказа, че много хора го питали за синовете на Ерлен. На Коледа се видял с мъжете от „Сюдрхайм“ и те нарекли младежите от „Йорун“ свои роднини. Рицар Юн им изпратил поздрави и обещал да се погрижи за тях като за скъпи сродници, ако синовете на Ерлен пожелаят да служат при него. Юн Хафтуршон се сгодил за госпожица Елин, най-голямата дъщеря на Ерлинг Видкюнсьон, и бъдещата невеста се поинтересувала дали момчетата от „Йорун“ приличат на баща си. Спомняла си Ерлен като млад — гостувал им в Бьоргвин — и тогава й се сторил неземно красив. Брат й Бярне Ерлингсьон изразил готовност да стори всичко по силите си, за да помогне на младежите.

Докато слушаше Ямелт, Кристин наблюдаваше близнаците. С възрастта те все повече заприличваха на баща си: коприненомеките им гарвановочерни коси се спускаха гладко по главите и се къдреха леко на челата и по тънките им смугли вратове. Имаха тесни лица с високи, правилни остри носове, изящна малка уста с мускулести ъгли. Но брадичките им бяха по-къси и широки от брадичката на Ерлен, а очите — по-тъмни. Вдовицата си даваше сметка, че именно големите, светлосини и бистри очи на Ерлен, широко отворени на слабото му смугло лице под кичурите гарвановочерна коса, му придаваха толкова изумителна красота.

Стоманеносивите очи на младежите засвяткаха недоволно. Скюле, който обикновено говореше от името на двамата, се обърна към свако си:

— Благодарим ти за предложението, но вече се разбрахме с Мюнан Бордшон и Инге и се посъветвахме с по-големите ни братя. Инге и баща му са най-близките ни роднини по бащина линия и решихме да поемем на юг, към имението на Инге, и да останем там през лятото, а може и през зимата…

Вечерта — Кристин си беше легнала — момчетата влязоха при нея.

— Надяваме се, разбираш защо постъпваме така, майко — подхвана Ивар Ерленсьон.

— Няма да просим помощта и дружбата на роднини, които мълчаливо наблюдаваха как баща ни страда незаслужено — додаде Скюле.

Майката кимна.

Според убежденията й момчетата постъпваха правилно. Ямелт наистина беше разумен, здравомислещ мъж и отправи предложението си, воден от желанието да помогне, но Кристин се зарадва, задето синовете й останаха предани на баща си, макар и никога да не бе допускала, че някой ден децата й ще служат в дома на човек с името Флюга.

Близнаците едва изчакаха Ивар да позаякне след болестта достатъчно, за да е в състояние да язди, и тръгнаха на път с Инге Флюга. След заминаването им в „Йорун“ настана необичайна тишина. По това време миналата година Кристин лежеше с бебе на ръце. Струваше й се като сън. Само преди месеци се чувстваше млада, а мислите й бяха заети с вълненията и копнежите на млада жена, с надежда, омраза и любов. Сега от многобройната й челяд у дома останаха само четирима синове, а съзнанието й бе обсебено от майчини тревоги за бъдещето на порасналите й деца. В затишието, настъпило в имението след заминаването на близнаците, страхът й за Бьоргюлф се разгоря с ярък пламък.

Когато след смъртта на Ерлен в „Йорун“ заприиждаха разни посетители, Нокве и Бьоргюлф се преместиха в стаята с огнището. Денем Бьоргюлф ставаше от леглото, но не излизаше навън. Майката забелязваше с нарастващ страх, че винаги, когато влезеше при него, синът й оставаше да седи неподвижно на мястото си и изобщо гледаше да не се движи в нейно присъствие. Болестта влоши зрението му. Нокве стана още по-затворен след кончината на баща си, не споделяше нищо с майка си и я отбягваше най-старателно.

Един ден майката събра смелост и попита първородния си син какво е състоянието на брат му. Отначало Нокве й отговаряше уклончиво, но накрая тя успя да изкопчи от него истината.

— Все още вижда силната светлина — призна Нокве, пребледня като платно, обърна се и излезе от стаята.

Преди обяд майката плака до припадък. Отмаляла от ридания, Кристин най-сетне се престраши да поговори спокойно със сина си и влезе в стаята при него.

Бьоргюлф лежеше в леглото. Тя приседна на ръба и по лицето му веднага разбра, че синът й знае за разговора й с Нокве.

— Майко, не плачи, моля те — помоли я изплашено той.

Прииска й се да се хвърли върху сина си, да го притисне в обятията си, да оплаче жестоката му съдба, но само хвана ръката му под завивката.

— Господ те подлага на тежко изпитание, за да провери мъжеството ти, синко — дрезгаво рече тя.

По лицето на младежа се изписа решително, категорично изражение, но му беше нужно малко време, преди да овладее гласа си:

— Отдавна зная, че ми е отредено да нося тежък кръст, майко. През цялото време, докато бяхме в обителта на остров Таутра, брат Аслак ме предупреждаваше да очаквам такава участ. Както нашият Бог Исус Христос бил подложен на изпитание в пустинята, така и аз ще си понеса изпитанието, каза ми монахът. Истинската пустиня за християнската душа настъпвала, когато ни отнемат зрението и сетивата. Тогава душата тръгва из пустинята по стъпките на Спасителя, макар и тялото ни да се намира сред братя или роднини. Аслак ми прочете какво е написал свети Бернар по този въпрос. Осъзнае ли човешката душа, че Господ й е отредил тежко изпитание, няма от какво да се бои. Бог ще й даде сили да устои. Той познава душата ми по-добре от мен.

Бьоргюлф продължи да успокоява майка си в същия дух и в словата му прозираше житейска мъдрост и душевна сила, неподозирана за младеж на неговата възраст.

Вечерта Нокве поиска да поговори с майка си насаме. Съобщи й, че двамата с Бьоргюлф възнамеряват да постъпят в духовното братство на монасите от Таутра и да положат монашеския обет.

Майката остана смаяна, но Нокве запази спокойния си тон. Щели да изчакат Гауте да навърши пълнолетие, за да поеме отговорността за майка си и за по-малките си братя. Двамата с Бьоргюлф щели да дарят на манастира земи, както подобава на синовете на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“, но без да ощетяват братята си. Баща им не им остави почти нищо в наследство, но тримата най-големи синове, родени преди Гюнюлф Никулаусьон да положи монашеския обет, притежаваха части от стопанства в северните планини. Когато пристъпи към делбата на имуществото си, Гюнюлф подари на племенниците си малко земи. По-голямата част от имотите му, които не принесе в пожертвование на Църквата или за богоугодни дела, монахът завеща на брат си. Отказвайки се от наследствения си дял, Нокве и Бьоргюлф улесняваха Гауте, който щеше да се превърне в глава на семейството и продължител на рода, защото двамата му по-големи братя напускаха мирския живот.

Кристин остана като попарена. Никога не й бе минавало през ум, че Нокве ще поеме по иноческия път, но не се опита нито да му възрази, нито да го разубеди. Покъртена, майката не посмя да осъди високонравственото намерение на синовете си.

— Още когато като малки живяхме при монасите на север, си обещахме никога да не се делим — поясни Нокве.

Майката кимна. Знаеше за това, но го тълкуваше по друг начин: Бьоргюлф ще заживее заедно с Нокве и бъдещата му съпруга.

Кристин не проумяваше как е възможно младо момче като Бьоргюлф да понася нещастието си с такова мъжество. Поведението му граничеше с чудо. През пролетта, когато сядаше да поговори с него, не чу от устата му друго, освен богоугодни и доблестни слова. За майката бодрият му дух си остана загадка, но тя предполагаше, че Бьоргюлф отрано е осъзнал какъв ще бъде краят на влошеното му зрение и е обрекъл душата си на Бога още при първия си престой в манастира.

Гнетеше я обаче мисълта за тежките, жестоки страдания, които изтърпя клетото й дете. Самата тя, макар и негова майка, години наред бе останала сляпа за неволите му, защото бе твърде погълната от своите грижи. Останеше ли сама у дома, Кристин Лаврансдатер веднага коленичеше пред иконата на Дева Мария и не пропускаше да се поклони пред олтара на Божията майка в северната част на църквата, когато го отваряха за богомолци. Обляна в горчиви сълзи, Кристин се молеше от все сърце на милостивата Майка на Спасителя да приеме Бьоргюлф като свой син и да му даде утехата, която родната му майка не успя.

Една лятна нощ Кристин внезапно се събуди. Нокве и Бьоргюлф се преместиха да спят на горния етаж, а Гауте остана при Лавранс, защото големите братя искаха да се усамотят и да се отдадат на бдение и молитва. Тя тъкмо започваше да се унася в сън, когато я сепна шум на чардака. По колебливите стъпки позна сляпото момче: Бьоргюлф слизаше по стълбите.

Сигурно излиза за малко навън, предположи тя, но стана и си наметна връхната дреха. Горе вратата се отвори и някой слезе по стълбите на два–три скока.

Майката се втурна към преддверието и излезе навън. През гъстата мъгла се виждаха само смътните контури на отсрещните хамбари. До портата Бьоргюлф ожесточено се мъчеше да се отскубне от ръцете на брат си:

— Какво ще изгубиш, ако се отървеш от мен? — викаше слепецът. — Тогава ще бъдеш свободен от клетвата си и няма по задължение да напуснеш мирския свят.

Кристин не чу отговора на Нокве. Втурна се към синовете си боса по мократа трева. Бьоргюлф, вече успял да изкопчи ръцете си от хватката на брат си, се строполи като отсечен върху големия камък и го заудря с юмруци.

Нокве видя майка си и изтича до нея.

— Прибирай се, майко! Зная как да го успокоя. Казах ти да се прибираш веднага — настойчиво прошепна той, остави я и отново се върна при брат си.

Кристин се спотаи до едно дърво. Поляната беше пропита с влага, от покривите и от листата се стичаше вода, защото през деня валя проливен дъжд. Сега облаците се снижиха и се образува гъста бяла мъгла. Синовете й се връщаха: Нокве водеше Бьоргюлф за ръка. Кристин побърза да си влезе вкъщи.

Лицето на слепеца кървеше. Явно се беше ударил на камъка. Несъзнателно майката притисна длан до устата си и захапа плътта си.

По стълбите Бьоргюлф продължаваше да се съпротивлява. Политна към стената и закрещя:

— Проклет да е денят, в който съм се родил!

След като чу Нокве да затваря вратата на стаята им, Кристин излезе на пръсти навън. Отгоре долиташе гневният глас на Бьоргюлф. Синът й викаше в изстъпление и проклинаше съдбата си. Майката различи няколко думи. От време на време Нокве се опитваше да го усмири, но гласът му се чуваше като приглушен шепот. Накрая Бьоргюлф престана да крещи и избухна в оглушителни, сърцераздирателни ридания.

Кристин трепереше от студ и болка. Облечена само с нощна риза и наметната с палто, тя стоя навън, докато разпуснатата й коса се намокри от влажния студен нощен въздух. Гласовете на синовете й утихнаха.

Влезе да нагледа Гауте и Лавранс. Момчетата не бяха чули нищо. Обляна в сълзи, тя протегна ръка в мрака, погали топлите им лица и послуша равномерното им спокойно дишане. Само тези две деца й останаха от цялото й богатство.

Потръпваща от студ, се мушна в леглото си. Едно куче, легнало пред леглото на Гауте, се намъкна в постелята й и се сви на кравай в краката й. Животното често идваше да спи при нея и сърце не й даваше да го изгони, макар че тежкото му тяло притискаше нозете й и те изтръпваха. Старото куче-ловец на мечки с въгленовочерна рошава козина беше любимецът на Ерлен. Тази нощ й беше приятно да усеща топлината на тялото му върху премръзналите си крака.

На следващия ден Нокве се появи чак на закуска. Седна на почетното място. След смъртта на баща му то се полагаше нему.

Докато се хранеха, не обели дума. Под очите му тъмнееха черни кръгове. Майката го последва навън.

— Как е Бьоргюлф? — попита тихо тя.

Нокве продължаваше да избягва погледа й, но отговори, че брат му спи.

— А той… преди изпадал ли е такива състояния? — прошепна тревожно тя.

Нокве кимна и се отправи към стаята си.

Най-големият син не изпускаше брат си от очи и се мъчеше да държи майка си настрана от него. Кристин виждаше колко тежко е и на двамата.

След смъртта на Ерлен стопанин на имението стана Никулаус Ерленсьон, но от грижи не му оставаше време да се занимава с уредбата на „Йорун“. Освен това Нокве — също като баща си — не притежаваше нюх и желание за селскостопанска работа. Отговорността за имението падна върху плещите на Кристин и Гауте, защото се наложи да се лишат и от помощта на Юлв Халдуршон.

След злощастните събития, завършили с убийството на Ерлен Никулаусьон, съпругата на Юлв се прибра в дома си заедно с братята си. Юлв остана в „Йорун“, за да покаже на клеветниците, че няма да се изплаши от одумките им. Но призна, че го тегли към земите му в Скаун. Твърде дълго живял в чуждо имение, а и вече никой не можел да го упрекне в бягство от мълвата.

Наместникът на епископа обаче се зае да разследва дали Юлв Халдуршон е напуснал жена си според разпоредбите на закона. Затова Юлв се приготви за път, доведе Яртрюд и се канеше да тръгнат на север, преди пътят през планината да стане непроходим. Юлв каза на Гауте, че смята да се споразумее със съпруга на полусестра си, който правел оръжия в Нидарус, и да се установи там, а Яртрюд да остане в имението „Шолвиркста“, поверено на неговия племенник.

Последната вечер, преди Юлв да потегли, Кристин пи в негова чест от позлатената сребърна чаша, завещана на баща й от дядо му, Шетил Шведа. Подари му за спомен семейната реликва и сложи на пръста му златен пръстен от Ерлен, за да го споменава в мислите си.

За благодарност Юлв я разцелува.

— В израз на роднинската ми обич — засмя се той. — Кристин, когато се запознахме и аз — слугата — те заведох при господаря ми, едва ли си предполагала, че някой ден ще се сбогуваме по този начин.

Кристин пламна от смущение, защото Юлв я погледна с някогашната си иронична усмивка. И все пак тя прочете печал в очите му.

— Юлв, не ти ли е мъчно за Трьонделаген, където си роден и израснал? Аз прекарах там само няколко години, но често си мечтая да се върна там.

Юлв пак се засмя, а тя продължи:

— Ако някога се е случило като млада да те оскърбя с надменното си отношение, моля те да ми простиш! Не знаех, че двамата с Ерлен сте близки роднини.

— Не Ерлен, а аз предпочитах да не огласяваме роднинската си връзка. На младини бях много горд. Щом баща ми ме е прогонил от рода си, няма да прося благоволението му, казвах си аз.

Юлв се изправи и се приближи до седналия на пейката Бьоргюлф.

— Разбери ме, синко, за разлика от надменните ми братя и сестри в „Хестнес“ баща ти и Гюнюлф ме приеха като роднина още когато се запознахме като деца. Оттогава се представям като братовчед на Ерлен само когато се налага да изтъкна роднинската ни връзка, за да помогна на него, на съпругата му или на вас, които отгледах като свои деца. Разбираш ли, Бьоргюлф? — разпалено попита той, покри с ръка лицето на слепеца и заслони угасналите му очи.

— Да, разбирам те — отвърна Бьоргюлф глухо иззад пръстите му и кимна.

— Разбираме те, Юлв — Никулаус отпусна ръка върху рамото му.

Гауте също се приближи до тримата. Кристин се почувства малко излишна, защото мъжете се канеха да говорят на тема, непонятна за нея.

— Бъди сигурен, Юлв, че всички те разбираме. Ерлен и семейството му никога не е имало по-предан приятел от теб. Бог да те благослови!

На следващия ден Юлв пое на север.

През зимата Бьоргюлф поне наглед си възвърна душевното равновесие. Идваше да се храни на масата заедно с останалите, ходеше на църква и с радост и желание приемаше помощта на майка си, която непрекъснато го обгрижваше.

Понеже времето си минаваше, а синовете й повече не споменаха за манастира, Кристин изпитваше все по-силно нежелание да се раздели с първородния си син, решил да се отдаде на монашески живот.

Майката осъзнаваше, че за Бьоргюлф манастирът е най-доброто убежище, но не искаше да изгуби Нокве. Сякаш първородният й син все пак беше по-здраво свързан с майчиното й сърце, отколкото другите братя.

Кристин се съмняваше, че Нокве има призвание за монах. Учеше старателно, притежаваше превъзходна памет и с желание се отдаваше на молитвено уединение, но майката не забелязваше у него склонност да се отдаде на духовен живот. Нокве ходеше на църква по задължение, често пропускаше службите по незначителен повод, двамата с Бьоргюлф посещаваха енорийския свещеник, ала изповедите им се свеждаха до най-общо признание на греховете им. С новия свещеник ги свързваше роднинска връзка: отец Даг Ролфсьон беше син на Ролф от „Блакаршарв“, а неговата съпруга се падаше братовчедка на Рагнфрид Иваршдатер. Затова отецът идваше често в „Йорун“ да навести стопаните. Въпреки че Даг беше млад, около трийсетгодишен, образован и съвестен, Нокве и Бьоргюлф се държаха студено с него. Гауте обаче бързо се сприятели с Даг. Единствен той от синовете на Ерлен се сближи с хората от Сил. Но най-отчужден от околните остана Никулаус. Той неизменно странеше от връстниците си. Случеше ли се да присъства на танцова забава или вечеринка, Нокве заставаше далеч от другите и само наблюдаваше с надменно изражение. Понякога се поддаваше на своя приумица и се включваше в забавата. Прави го, за да покаже колко е здрав, силен и пъргав, казваха си хората. Нокве открай време кипваше бързо и я налиташе с юмруци. След като надви двама-трима признати побойници в околността, си извоюва хорското страхопочитание. А когато му се приискаше да потанцува с някоя девойка, младежът не се съобразяваше нито с братята, нито с роднините й. Танцуваше невъзмутимо с нея, а после двамата се усамотяваха. Нямаше жена, която да отблъсне Никулаус Ерленсьон. Това ни най-малко не му спечели повече симпатии.

Откакто Бьоргюлф ослепя, Нокве рядко го оставяше сам, но отидеше ли на забава, оставаше верен на себе си. Престана да ходи на лов, ала през есента си купи от областния управител извънредно скъп бял сокол. Продължаваше ревностно да се упражнява в стрелба с арбалет и физически занимания. Въпреки слепотата си Бьоргюлф се научи да играе шах и двамата братя често прекарваха цял ден над дъската, защото се превърнаха в запалени шахматисти.

До ушите на Кристин стигнаха слухове за Нокве и младата Турдис Гюнаршдатер от „Шене“. През лятото Турдис живя в хижата на пасището, а Нокве излизаше от къщи през нощта. Майката се досещаше къде ходи.

Сърцето й биеше тревожно и се мяташе в гърдите като лист на трепетлика. Турдис произлизаше от стар, уважаван род и се славеше като добродетелна, невинна девойка. Нокве не би дръзнал да я обезчести, успокояваше се майката. Ако забравят за благоприличието, Нокве ще трябва да се ожени за нея. Макар и да се срамуваше от мислите си, Кристин усещаше, че няма никак да се разтревожи, ако двамата се венчаят. Само допреди две години стопанката на „Йорун“ никога не би се съгласила девойка като Турдис Гюнаршдатер да й стане снаха и да наследи имението й. Дядото на девойката имаше четирима женени синове и всички живееха в едно имение, а родителите на Турдис имаха многобройна челяд и девойката би била бедна невеста. От рода им всяка жена раждаше най-малко по едно слабоумно дете. Духовете подменяха рожбите или ги омагьосваха. Колкото и да се опитваха домашните да защитят родилките, не помагаха нито кръщение, нито водосвет. В „Шене“ живееха двама старци — подменени от духовете според отец Айрик — и две глухонеми деца, а феята омагьосала най-големия брат на Турдис, когато бил на седемнайсет години. Иначе родът от „Шене“ се славеше с доброто си възпитание, следваха го добра сполука и благоденствие, ала потомците му бяха твърде много и нямаше изгледи да забогатеят.

Един Господ знаеше дали Нокве ще успее да се отклони от намерението си, без да прегреши, нарушавайки обета си да служи на Дева Мария. Според манастирския устав всеки желаещ да се обрече на Бога беше длъжен да живее една година в обителта като послушник, преди да се подстриже за монах. Ако през това време осъзнае, че не е призван да възхвалява Господ, далеч от мирския свят, има право да напусне манастира. Според легендите италианската графиня, майка на великия доктор по теология и проповедник Тома Аквински, го затворила в една стая с красива блудница, за да разколебае намерението му да се откаже от светския си живот. Постъпката на графинята й се струваше възмутителна, но въпреки коварството си майката на теолога се помирила с Бог преди смъртта си. Едва ли готовността ми да приема с отворени обятия Турдис от „Шене“ за снаха е голям грях, утешаваше се Кристин.

 

 

През есента Ямелт Халваршон се отби във „Формо“ и потвърди слуховете из долината, че са се случили много важни събития. В единодушие с най-висшите църковни дейци, рицари и членове на кралския съвет крал Магнюс Айриксьон решил да подели властта си между двамата си синове от кралица Бланш. Свикал знатните господа в крепостта „Вардберг“ и обявил по-малкия си син Хокон за крал на Норвегия. Светски и учени мъже се заклели над реликви да бранят краля и страната си. Новият монарх бил хубаво тригодишно дете с многостранни заложби и според плана на управляващите щял да расте в Норвегия под вещите грижи на четири от най-знатните рицарски съпруги и на четирима лични приближени на краля — двама с духовен сан и двама със светски — които щели да бдят над невръстния крал в отсъствието на Магнюс и Бланш. Според мълвата Ерлинг Видкюнсьон и епископите на Бьоргвин и Осло били подбудители на идеята за отделянето на кралствата, а Бярне Ерлингсьон, който се радвал на изключителното благоволение на крал Магнюс, го убедил в предимствата й. Всички поданици на кралството посрещнали новината с надеждата, че новият крал ще допринесе за благото на Норвегия, защото ще живее в страната и ще защитава законите, правата и интересите й, вместо да пилее времето и силите си и да прахосва богатствата на кралството за начинанията си в чужбина.

За Кристин тази вест не беше по-вълнуваща от вестите за раздора с немските търговци в Бьоргвин или за войните на краля в Швеция и Дания. Новината за новия крал отекна в ушите като грохота на гръмотевица из планините някъде в далечината. Но синовете й явно коментираха тези събития помежду си. Разказът на Ямелт ги хвърли в потрес. Бьоргюлф закри с ръка очите си, опрял чело на дланта си. Гауте слушаше, затаил дъх, а пръстите му стискаха дръжката на камата. Задъхан, Лавранс местеше непрекъснато поглед от свако си към Нокве, седнал на почетното място. Най-големият брат пребледня, а в очите му пламна възмущение.

— Неведнъж се е случвало най-върлите противници на някой доблестен пълководец да поемат по пътя, който им е показал той, и да постигнат успех, но чак след като го хвърлят за храна на червеите. Уверят ли се, че устата му е пълна с пръст, тези страхливци вече не се боят да признаят правотата на думите му.

— Сигурно си прав, синко — глухо се съгласи Ямелт. — Баща ти пръв се сети за този изход от трудното положение: в Норвегия и Швеция да управляват двама крале. Ерлен Никулаусьон безспорно беше далновиден и мъдър мъж. Умееше да мисли мащабно. Но те съветвам да внимаваш какво говориш, Никулаус. Едва ли искаш с прибързаните си обвинения да навредиш на Скюле…

— Скюле не ме е молил за позволение — възрази остро Нокве.

— Да, вероятно не е съобразил, че ти си вече пълнолетен. И аз забравих. Дадох му съгласието и благословията си, преди да се закълне над меча на Бярне.

— Според мен Скюле се е сетил, но е знаел, че никога няма да склоня. А мъжете от Гиске са имали нужда от мехлем за гузната си съвест…

Скюле Ерленсьон стана васал на Бярне Ерлингсьон. На Коледа Скюле гостува на леля си в „Елин“ и там се запозна с младия благородник. Бярне му отвори очите, че решаващо за помилването на Ерлен Никулаусьон се оказало застъпничеството на Ерлинг и на сина му пред крал Магнюс. Без тяхната подкрепа Симон Андресьон нямало никога да издейства освобождението му. Мвар още живееше при Инге Флюга.

В думите на Бярне Ерлингсьон имаше нещо вярно, защото казаното съвпадаше с онова, което Симон разказа на Кристин за пътуването му до град Тюнсберг. Въпреки това тя таеше силно разочарование от Ерлинг Видкюнсьон, защото й се струваше, че при желание от негова страна можеше да смекчи жестоките глоби, наложени на съпруга й. Кристин не винеше Бярне, понеже по онова време той беше съвсем млад, но не одобряваше решението на Скюле да дружи със сина на Ерлинг. Дъхът й секваше при мисълта, че близнаците тръгнаха по широкия свят и вече действаха на своя глава. Та те бяха още деца…

Думите на Ямелт я изпълниха със силен страх и тя не смееше да даде воля на опасенията си. Ако в твърденията на мъжете, че коронясването на невръстното дете в Тюнсберг ще донесе благоденствие и спокойствие за народа, имаше нещо вярно, значи норвежците вече десет години щяха да се радват на безоблачно съществуване, ако Ерлен не беше… Не! Не искаше да свързва покойника с тези събития, но не можеше да се спре именно защото синовете им бяха запомнили баща си като почтен и съвършен, великолепен воин и безупречен рицар. Кристин също споделяше години наред мнението, че благородниците и богатите роднини на Ерлен го предадоха и той падна жертва на голяма несправедливост, но Нокве отиде твърде далеч, когато ги посочи като виновници за смъртта на баща си. Кристин имаше вина за кончината му, ала истинската причина за трагичната му гибел се коренеше в неблагоразумието му и в отчаяните му самозвани прояви.

И все пак майката се дразнеше, задето Скюле е избрал да служи на Бярне Ерлингсьон.

Дали ще доживее деня, в който ще спре да се измъчва от непрестанен страх и безпокойство? „Исусе, спомни си каква тревога и скръб е понесла заради теб блажената Ти майчица, смили се над мен — и аз съм майка — и ме успокой!“

 

 

Майката се тревожеше и за Гауте. Момчето притежаваше качествата, нужни за добър стопанин, но в желанието си да възстанови благосъстоянието на рода си проявяваше импулсивност. Нокве му даде пълна свобода и му развърза ръцете и Гауте веднага се зае с всевъзможни начинания. С неколцина селяни подновиха топенето на блатна руда в планината. Гауте продаде много стока: не само от арендата, а и от добивите на имението. Кристин беше свикнала хамбарите и складовете в „Йорун“ да са винаги пълни със запаси и се ядосваше на сина си, когато той бърчеше нос, погнусен от гранясалото масло, и й се подиграваше, защото държи десетгодишна сланина в килера. Но Кристин искаше да е сигурна, че в имението има достатъчно храна и дори и при лоша реколта ще останат провизии за бедняците, които идват да молят за залък хляб. Стопанката държеше да е подготвена за деня, когато в старото имение отново вдигнат сватба, отпразнуват кръщене или дават пиршество.

Кристин изостави надеждите синовете й да си осигурят бляскаво бъдеще. Щеше да посрещне със задоволство решението им да останат в имението. Би могла чрез размяна така да събере имотите си, че трима от синовете й да живеят в тях. Земите в „Йорун“ и частта от „Лаугарбрю“, намираща се от тази страна на реката, бяха достатъчни да изхранват трима собственици. Дори и младежите да не служат в кралския двор, нямаше да тънат в мизерия. В долината цареше мир и спокойствие. Размириците между знатните господа не занимаваха тукашните стопани. Ако оставането им в „Йорун“ се сметне за падение на родовата власт и слава, Бог ще помогне на потомците им да се издигнат, ако реши, че е за тяхно добро. Но Кристин съзнаваше колко безсмислено е да се надява синовете й да заживеят заедно в „Йорун“. В техните жили течеше буйната кръв на Ерлен Никулаусьон и те никога нямаше да се отдадат на спокойно, безметежно съществуване.

Душата на Кристин намираше утеха и покой само когато мислите й отлитаха към двете малки деца, които лежаха погребани в земята.

През тези години не измина и ден, без майката да ги спомене на ум. Гледаше техните връстници и се питаше какви ли щяха да бъдат децата й, ако бяха оцелели.

Докато изпълняваше ежедневните си задължения с неизменното си трудолюбие и старание, но угнетена и угрижена, двете мъртви деца не напускаха мислите й. В мечтите й Ерлен и Мюнан растяха, ставаха все по-хубави и се превръщаха в безупречни синове: Мюнан беше предан към роднините си като Нокве, но се отнасяше към майка си ласкаво и разговорливо като Гауте и никога не я тревожеше с опасните си приумици; Мюнан притежаваше нежната душа и грижовността на Лавранс, но споделяше с майка си всичко, което терзаеше мислите му. Мюнан беше умен като Бьоргюлф, но пощаден от недъг, който да хвърля сянка над щастието му. В проницателните му разсъждения не се долавяше горчивина. Мюнан притежаваше самостоятелността, силата и смелостта на близнаците, но за разлика от тях не беше буен и своенравен.

С мислите си за малкия Ерлен Кристин възкресяваше всички сладки, весели спомени за красотата на скъпите си рожби от времето, когато бяха деца. Представяше си как Ерлен, изправен върху коленете й, чака да го облече. Тя обгръща с ръце голото му пухкаво телце, а безценното й съкровище протяга малките си ръце и обръща очи към нея, за да се домогне до лицето и ласките й. Кристин го учи да ходи: препасала е гърдите му със сгъната кърпа и я е мушнала под мишниците му. Малкият Ерлен виси в тази своеобразна юзда, отпуснат като чувал, рита безпомощно с крака и се залива от смях, гърчейки се като ларва. Тя го носи на ръце до обора, при телетата и агнетата, и Той крещи от радост при вида на свинята и прасенцата й. Отмята назад глава и зяпва удивено гълъбите, накацали по покрива на плевнята. Детето тича до нея в избуялата трева до канарите, кара майка си да му откъсне всяка ягода, която е видял, и веднага ги омита от ръката й, оставяйки шепата й мокра от лакомата си уста.

Кристин съживяваше всички радости, които й бяха доставяли децата й, във въображаемия си живот с двете малки момчета и мечтите й помагаха да забрави за грижите си.

 

 

Изминаха три години от погребението на Ерлен. Хората престанаха да одумват Турдис и Нокве, но Кристин и двамата братя вече не отвориха дума за манастира. В майчиното сърце се разгоря крепка надежда. Кристин нямаше сили да я задуши, защото цялото й същество се съпротивляваше на мисълта, че най-големият й син ще се обрече на монашески живот.

В навечерието на Еньовден в „Йорун“ се прибра Ивар Ерленсьон. Близнаците напуснаха дома си на шестнайсет години, още подрастващи. Сега Ивар, вече възмъжал, наближаваше осемнайсет — беше се разхубавил и Кристин не можеше да му се нагледа.

На следващата сутрин майката му занесе закуската в леглото. Опече пшеничен хляб с мед, тънки питки и му наточи бира от последното буре, останало след коледното варене. Приседна на ръба на леглото, докато Ивар се хранеше, и го слушаше с усмивка. Разгледа внимателно всяка негова дреха, разрови торбите му, претегли новата му катарама в тясната си загрубяла ръка, извади камата му от ножницата, похвали я и говореше с възхита за всичките му вещи. Ивар й разказваше за живота си, а майката го слушаше с усмихнати устни и очи.

— Майко, най-добре да ти кажа защо съм дошъл. Ще поискам съгласието на Нокве да се оженя.

— Какви ги говориш, Ивар! — плесна с ръце тя. — Ти си толкова млад! Да не ти е хрумнало някое безумие!

Синът й я помоли да го изслуша. Бъдещата му годеница — млада вдовица на име Сигне Гамалсдатер — живеела в „Рогнхайм“ в местността Фаускар. Арендата на имението възлизала на шест марки сребро годишно. По-голямата част от него притежавала Сигне, след като наследила единственото си дете. Инге Флюга обещал да помогне на вдовицата във възникналия правен спор между нея и роднините на покойния й съпруг, но се опитал да се облагодетелства противозаконно от затруднението й. Ивар се възмутил от мерзостта му, взел жената под крилото си и лично я завел при епископа. Синът на Ерлен открай време се радвал на бащинското благоволение на Негово Преосвещенство. Ако някой се заемел да разследва делата на Инге Флюга в областта, наяве щели да излязат доста нелицеприятни неща, но синът на Мюнан предвидливо поддържал приятелски взаимоотношения с влиятелните мъже в околността, заставял със заплахи по-бедните да си мълчат и хвърлял прах в очите на епископа, като се преструвал на много усърден в работата си. Халвар не желаел да проявява прекалена строгост заради приятелството си с Мюнан. Но този път нямало как да му се размине. Братовчедите се разделили, изпълнени с неприязън един към друг. След като напуснал дома на Инге Флюга, Ивар се отбил в „Рогнхайм“. Това се случило по Великден. Синът на Ерлен останал да помага на Сигне в имението през пролетта и заедно решили да се венчаят. Сигне намирала Ивар за достатъчно зрял, та да стане неин съпруг и да защитава интересите й. А епископът питаел към Ивар само добри чувства, макар че Ивар Ерленсьон бил още твърде млад и необразован, за да му повери сериозна задача. Все пак Ивар гледаше на бъдещия си живот в „Рогнхайм“ с вяра в успеха си.

Кристин го изслуша, докато неспокойно мърдаше ключовете на колана си. Думите на Ивар й се сториха благоразумни, а и майката не смяташе, че Инге Флюга ще донесе нещо по-добро на сина й, но Кристин се чудеше какво ще си помисли клетият Мюнан Бордшон.

Избраницата на Ивар, трийсетгодишна, произлизала от беден род без знатни особи, но първият й съпруг се замогнал и сега тя живеела богато. Ивар описа Сигне като почтена, нежна и свястна жена.

Никулаус и Гауте тръгнаха на юг с Ивар, за да се запознаят с бъдещата си роднина. Кристин предпочете да остане при Бьоргюлф.

Не след дълго двамата й синове се прибраха и Нокве съобщи на майка си, че Ивар се сгодил за Сигне Гамалсдатер. Сватбата щяла да се състои в „Рогнхайм“ през есента.

Няколко дни по-късно Нокве влезе при майка си, която шиеше празнична дреха за Ивар. Младежът залости вратата и обяви намерението си още наесен двамата с Бьоргюлф да поемат на север и да постъпят като послушници в манастира. Гауте вече навършил двайсет години, а Ивар ставал пълнолетен след женитбата си. Кристин не коментира решението му и започнаха да обсъждат как да изпратят в обителта вещите, които се полагат на двамата братя.

След два-три дни в „Йорун“ дойдоха пратеници, за да поканят стопаните на годеж: Осмюн от „Шене“ давал внучката си за жена на почтен селски син от Довре.

Същата вечер Нокве пак влезе при майка си и затвори вратата. Седна на ръба на огнището и започна да разравя жарта с пръчка. Кристин запали малък огън, защото това лято нощите се случиха студени.

— Напоследък пристигат само вести за празненства и сватби, майко — засмя се Нокве. — Първо годеж в „Рогнхайм“, а сега и в „Шене“. Скоро Ивар ще вдигне сватба, а когато дойде време Турдис да мине под венчило, аз вече ще съм облякъл монашеското расо.

След кратко мълчание Кристин подхвана, без да вдига очи от ръкоделието си:

— Според мнозина Турдис Гамалсдатер щяла да съжалява горчиво, ако станеш монах.

— Някога и аз си мислех така — отрони Нокве.

Кристин остави дрехата в скута си. Погледна спокойното непроницаемо лице на сина си. Нокве й се видя приказно красив: тъмната му коса се спускаше, пригладена назад от бялото му чело, и се виеше на меки къдрици зад ушите и над тънкия му смугъл врат. Имаше по-правилни черти от баща си, по-широко и изразително лице, по-малък нос и по-сочни устни, а ясните му сини очи изглеждаха още по-красиви под равните черни вежди. И въпреки това синът отстъпваше по хубост на баща си. Липсваше му котешката мекота на Ерлен, ленивата му грация, дъхът на неувяхваща младост.

Майката размърда дрехата върху коленете си, но не започна да шие. След малко продължи, докато приглаждаше с иглата ръба на плата:

— Нокве, не забравяй, че не съм отронила и дума против богоугодното ви намерение. Не бих се осмелила да направя подобно нещо, но ти си толкова млад… Ти си поучен от мен и сигурно знаеш какво е казано в светото писание: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие.“

По лицето на сина й не трепна и мускул.

— Отдавна сте решили да постъпите в манастир, зная — не се отказваше майката. — Още от деца. Но тогава нямахте представа от какво трябва да се откажете, ако поемете по иноческия път. Вече си мъж, Нокве, не смяташ ли, че е по-добре да почакате още малко, докато си изясните дали имате нужното призвание? Ти като първороден син следва да поемеш имението в свои ръце й да застанеш начело на рода…

— Нима се осмеляваш да разколебаваш намерението ми? — задъха се Нокве.

Изправи се, отривисто разтвори дрехата си и разголи гръдта си, където сред черните косми личеше родилният му белег: пет кървавочервени петънца.

— Вероятно не си допускала, че разбирам защо плачеше и се разкайваше, докато ме целуваше по гърдите като малък. Наистина нямах представа, но думите, които изричаше през сълзи, се запечатаха завинаги в паметта ми. Майко, майко, нима забрави как си отиде татко? Умря безславно, без да се изповяда и без да получи последни напътствия. Как смееш да ни разубеждаваш! Двамата с Бьоргюлф осъзнаваме от какво се отказваме. Не ми се струва голяма загуба, ако се сбогувам с възможността да управлявам имението, да се оженя и да се радвам на семейно щастие и съгласие, в каквото живяхте вие двамата с татко, откакто се помня.

Кристин пусна ръкоделието в скута си. В съзнанието й нахлуха спомени за хубавите и лошите мигове от съвместния й живот с Ерлен. Нокве — още дете — не разбираше от какво се отказва. Въпреки натрупания опит от преживяванията си — побоища, опасни начинания, леконравни постъпки и любовни похождения — синът й си оставаше невинно дете.

Нокве забеляза напиращите в очите й сълзи и закрещя:

— Quid mihi et tibi est, mulier?^[1] — Кристин потрепери, но синът й продължи в изстъпление: — Господ едва ли е изрекъл тези думи, защото е презирал майка Си. Но е искал да я отклони от намерението й — нея, пречистата и непорочната — когато тя понечила да го съветва как да използва силата Си, дадена му от Неговия Отец на небето, а не от онази, която Го е родила. Майко, не смей да ме разубеждаваш от решението ми…

Кристин сведе глава, а Нокве продължи съвсем тихо:

— А забрави ли, че именно ти ме отблъсна? — Нокве млъкна, защото гласът му се разтрепери. — Исках да коленича до теб пред смъртния одър на баща ми, но ти ме изпъди. Сърцето ми стене в гърдите, щом се сетя за постъпката ти.

— Затова ли охладня към мен след смъртта на баща си? — едва доловимо попита Кристин.

Нокве не отговори.

— Вече разбирам. Не си ми простил обидата, Нокве…

Синът й отмести очи встрани.

— Понякога успявах да забравя колко ме нарани, майко — промълви задавено той.

— Не си успял. Нокве, Нокве — извика тя жално и горчиво, — обичам Бьоргюлф не по-малко от теб! Та аз съм му майка. Майка съм и на двама ви! Постъпи жестоко, като завинаги затвори вратата между мен и него!

Бледото лице на сина й стана съвсем бяло.

— Да, майко, отчуждих ви. Жестоко съм постъпил, казваш… Дано Бог ти донесе успокоение. Нямаш представа… — гласът му премина в глух шепот, сякаш силите го напуснаха. — Реших да не те… Исках да ти спестим мъката.

Нокве й обърна гръб и пое към вратата. Махна резето, но спря. Майката го повика по име. Той се върна и застана пред нея с клюмнала глава.

— Майко… Зная, че не ти е никак лесно…

Кристин сложи ръце на раменете му. Нокве не й позволи да види лицето му, но наведе глава и целуна китката й. Кристин си спомни, че същото веднъж направи и баща му, но не се сещаше кога.

Погали ръкава му, а той я потупа по бузата. После седнаха и помълчаха.

— Майко — обади се Нокве с тих, равен глас. — Още ли пазиш кръста, който ти е завещал брат ми Орм?

— Да, обещах му да не го свалям от врата си.

— Ако Орм знаеше, че и аз ще остана без наследство и без правото да се наричам благородник, щеше на драго сърце да ми го даде.

Кристин извади малкия сребърен кръст изпод ризата си, стоплен от досега с гръдта й, и го подаде на Нокве. Той долепи почтително устни до реликвария върху кръста, закопча верижката на врата си и мушна скъпоценния дар под дрехата си.

— Помниш ли брат си Орм? — попита майката.

— Не съм сигурен. Така ми се струва, но вероятно съм си изградил представа за него, защото ти непрекъснато ми разказваше какъв е бил, когато бях малък.

Нокве постоя още малко при майка си, после се надигна и стана:

— Лека нощ, майко!

— Бог да те поживи, синко, лека нощ!

Нокве излезе. Кристин прибра сватбената дреха на Ивар и шевните си принадлежности. Изгаси огъня.

— Бог да те поживи и да те пази, Нокве.

Духна свещта и излезе от старата къща.

 

 

Случи се Кристин да срещне Турдис в едно имение. Стопаните се бяха разболели и не можаха да приберат сеното. Братята и сестрите от гилдията на свети Улав им се притекоха на помощ. Вечерта Кристин и девойката повървяха заедно. Възрастната жена пристъпваше бавно като старица и бъбреше за дреболии. Успя да предразположи Турдис и девойката сама пожела да й сподели какво се е случило между нея и Нокве.

Двамата се срещали в градината на родителите й, а миналото лято, когато Турдис отседнала в планинската им хижа, Нокве я посещавал през нощта. Никога не посегнал да оскверни невинността й. Турдис била чувала какви ли не приказки за него, но към нея Нокве проявявал почтителност и не я оскърбил нито с думи, нито с дела. Няколко пъти легнал до нея върху кожите на леглото и си говорили. Турдис го питала дали възнамерява да я поиска за жена, но Нокве й отвърнал, че се е врекъл да служи на Светата Дева. През пролетта пак я уверил в намерението си да постъпи в манастир и Турдис се отказала да се противопоставя на бащината и дядовата си воля.

— И двамата щяхте да страдате много, ако Нокве бе нарушил обета си, а ти се бе опълчила срещу роднините си — съгласи се Кристин.

Подпря се на греблото си и загледа девойката. Турдис беше нежна, красива, кръглолика, а хубавата й коса бе сплетена на тежка руса плитка.

— Господ ще ти отреди щастие, миличка. Годеникът ти ми се вижда смел и свестен момък.

— Да, и аз харесвам Ховар — промълви девойката и избухна в горчиви сълзи.

Кристин я утеши с думи, както се очаква от една възрастна, благоразумна жена, но сърцето й се сви от мъка, задето не можеше да нарече това добродетелно здраво девойче своя дъщеря.

След сватбата на Ивар Кристин остана известно време в „Рогнхайм“. Сигне Гамалсдатер не се отличаваше с физическа красота и изглеждаше доста състарена и изтощена, но притежаваше благ и смирен характер. Обичаше съпруга си от все сърце и във всяко нейно действие, продиктувано от старанието да угоди на майка му и братята му, прозираше убеждението й, че те я превъзхождат всячески и заслужават най-голямо уважение и почит. Досега на Кристин не й се беше случвало някой да пренебрегне собствените си потребности и да се опитва да отгатне всичките й желания в стремежа си да я обгрижва. Дори когато разполагаше с десетки слуги в „Хюсабю“, никой не се съобразяваше с нейното удобство и здраве. Понеже Кристин поначало не пестеше сили и се стараеше да облекчи работата на прислугата си, никому никога не бе хрумвало да пощади стопанката от непосилен труд. Готовността на Сигне да се погрижи за удобството на свекърва си се отрази добре на Кристин и тя се привърза искрено към снаха си. Вече се молеше не само Ивар да живее щастливо с невестата си, но и Сигне никога да не се разкайва за избора си да повери честта си и имотите си в ръцете на съвсем млад стопанин.

След Архангеловден Нокве и Бьоргюлф тръгнаха към областта Трьонделаген. След като се сбогува с тях, майката научи само, че двамата пристигнали в Нидарус в добро здраве и постъпили като послушници в братството на монасите на остров Таутра.

От една година Кристин живееше в „Йорун“ заедно само с двама от синовете си. Струваше й се, че откакто домът й опустя, мина много време. Когато миналата есен изпрати Нокве и Бьоргюлф до Довре, и поемайки обратно към имението, мина покрай църквата и устреми поглед надолу, където поляните лежаха под килим от мразовита мъгла и не се виждаха дори къщите в „Йорун“, й мина през ум: вероятно така се чувства онзи, който язди към родния си дом със съзнанието, че от него са останали само пепел и студени въглени.

Пое по старата пътека покрай руините на ковачницата, тази година почти изцяло обрасли с треви — нагъсто избуяло еньовче, кръглолистна камбанка и птичи фий — и в природната картина съзря изображението на собствения си живот: в бруленото от бури и ветрове, потънало в сажди ковашко огнище вече никога нямаше да припламне старият огън; земята наоколо беше посипана със стъпкани въглища, но по опустошеното от пожара място никнеше тънка, ниска, лъскава трева. А в пукнатините на старата пещ цъфтеше неизменната теснолистна върбовка с дълги червени стъбла.