Сигрид Унсет
Кръстът (11)

5.

Седмиците минаваха, а Кристин продължаваше да събира смелост в сърцето си, за да съобщи на Ерлен последната молба на покойника. Беше решена да изпълни волята му, но й се струваше трудно начинание. В „Йорун“ имаше много работа. И тя преговаряше със самата себе си, за да отложи пътуването си до „Хауген“.

След Великден Рамборг Лаврансдатер пристигна във „Формо“. Беше оставила децата си в „Дюфрин“. Кристин я попита как са. Били добре. Двете момичета плакали горчиво и скърбели много за загубата на баща си. Андрес, твърде малък, още не разбирал какво се е случило. А новороденият син, Симон Симонсьон, поукрепнал и имало изгледи да заякне и да наедрее.

Рамборг почти не излизаше от имението. Само няколко пъти отиде на църква и на гроба на мъжа си. Кристин я посещаваше при всяка възможност. Искаше й се да опознае по-добре малката си сестра. Вдовицата изглеждаше като дете в траурните си дрехи. Тежката тъмносиня рокля никак не подхождаше на крехкото й, сякаш недорасло тяло, а ленените ленти под черния вълнен воал, който падаше на колосани гънки от главата почти до подгъва на полите й, ограждаха малкото й изпито триъгълно лице и му придаваха жълтеникав оттенък. Тъмни кръгове се вдълбаха под големите й очите, а черните зеници потъмняха и се разшириха.

По време на сенокоса измина седмица, без Кристин да намери време да се отбие при сестра си. Косачите й обадиха, че Рамборг имала гост във „Формо“ на име Ямелт Халваршон. Кристин беше чувала това име от Симон. Ямелт притежаваше много голямо имение недалеч от „Дюфрин“. Двамата със Симон бяха приятели от деца.

По време на сенокоса цяла седмица валя дъжд и Кристин посети сестра си. Поговори за лошото време и за сеното, разпита я как вървят работите в „Формо“. Неочаквано Рамборг подхвана:

— Отсега нататък Юн ще се оправя с имението. След няколко дни заминавам на юг, Кристин.

— Бедничката, затъжила си се за децата — кимна Кристин.

Рамборг стана и започна да снове из стаята.

— Ще ти кажа нещо, което вероятно ще те изненада. Съвсем скоро ти и децата ти ще получите покана за сватба в „Дюфрин“. Приех предложението на Ямелт да се омъжа за него. Юрд ще ни сгоди.

Кристин мълчеше. Пребледняла, Рамборг се вторачи упорито в нея с черните си очи.

— Доколкото разбирам, няма да останеш дълго вдовицата на Симон — отвърна по-голямата сестра. — А аз си мислех, че скърбиш за него… Ти решаваш какво ще правиш.

Рамборг остана безмълвна. След малко Кристин по пита:

— Юрд Андресьон знае ли, че възнамеряваш да се омъжиш повторно толкова скоро?

— Да — Рамборг отново заснова из стаята. — Хелга ме посъветва да взема Ямелт за мъж. Богат е. А Юрд е умен мъж и отдавна е разбрал колко нещастен беше бракът ми със Симон — засмя се тя.

— Какви ги говориш! Никой не е останал с впечатлението, че двамата сте живели зле. Хората виждаха само сговор и разбирателство помежду ви. Симон ти угаждаше непрекъснато, купуваше ти каквото поискаш и се стараеше да те пощади от тежък и изтощителен труд, та да се радваш на младостта си. Симон обичаше децата си и всеки ден ти показваше своята признателност, задето си ги родила.

Рамборг се усмихна ехидно, а Кристин продължи разпалено:

— Ако ти се струва, че не сте живели добре, вината не е на Симон.

— Съгласна съм — отвърна Рамборг. — Аз ще поема вината, щом ти нямаш смелостта да го направиш.

Кристин я погледна безпомощно.

— Сестро, сама не знаеш какво говориш.

— Напротив — възрази Рамборг. — Ти може би наистина не знаеш. Никога не си мислила за Симон и не се съмнявам, че изобщо не си се досещала. За теб той беше удобно спасение, когато ти беше нужен помощник, готов да носи нажеженото желязо заради теб. Изобщо не си отделяла време да размишляваш над въпроса какво му струва това. Да, порадвах се на младостта си. Симон ме качваше на седлото, засмян и мил, и ме изпращаше да се веселя при роднини и приятели. А когато се прибирах, ме посрещаше пак така засмян и мил и ме потупваше, както се потупва куче или кон. Дори и по време на дългите ми отсъствия не му липсвах.

Кристин се изправи и застана до масата. Рамборг сновеше напред-назад и кършеше ожесточено ръце, а кокалчетата й пукаха.

— Ямелт — малко по-спокойно подхвана тя. — Отдавна зная какво мисли за мен. Разбрах за любовта му още докато жена му беше жива. Никога не е издавал чувствата си с дума или постъпка. Няма нищо такова! И той преживява тежко смъртта на Симон. Това е самата истина! Хелга ни каза, че според нея сега е моментът двамата да… А и няма какво повече да чакам. Времето нито ще облекчи, нито ще усили тъгата ми по Симон. Искам да усетя какво е да живееш с онзи, който години наред тайно е мечтал за теб. Вече разбрах как се чувства жена, чийто съпруг цял живот е копнял за друга.

Кристин не помръдна. Рамборг се спря пред нея, от очите й хвърчаха злобни искри:

— Няма как да отречеш, че думите ми са истина!

Кристин излезе от стаята мълчаливо, с наведена глава. Докато стоеше под дъжда на двора и чакаше слугата да доведе коня й. Рамборг се появи на вратата и се вторачи в по-голямата си сестра с черни, изпълнени с ненавист очи.

На следващия ден Кристин се сети какво обеща на Симон, ако Рамборг се ожени повторно. Върна се във „Формо“. Нямаше да е никак лесно да изпълни намерението си. А най-голямата беда се състоеше в убеждението, че няма да успее да пророни нито една дума в подкрепа и за утеха на по-малката си сестра. Женитбата на Рамборг с Ямелт от „Елин“ й се струваше необмислена постъпка, особено като се има предвид в какво душевно състояние се намира. Но Кристин осъзнаваше колко безсмислено е да се противопостави на сестра си.

Рамборг отказа сърдито и остро на сестра си да пусне заварената си дъщеря в „Йорун“.

— Средата в твоето имение не ми се струва никак подходяща за младо момиче.

Кристин смирено се съгласи с нея.

— Обещах на Симон да взема Арнерд…

— Ако под влиянието на силната треска, която е замъглила разсъдъка му, той не е осъзнавал, че ме оскърбява с това свое желание, ти сигурно ще разбереш колко обидно звучи молбата ти — отвърна Рамборг.

Кристин се прибра в „Йорун“, без да изпълнила поръчението на Симон.

Следващата сутрин предвещаваше хубаво време. Когато синовете й влязоха да закусят, Кристин им нареди да приберат сеното без нея, защото тръгвала на път и щяла да отсъства няколко дни.

— Ще отида в Довре да намеря баща ви. Решила съм да го помоля да забрави разногласията ни и да го попитам кога ще се прибере.

Синовете й се изчервиха. Не смееха да се вдигнат очи, но майката забеляза колко се зарадваха. Притегли Мюнан към себе си и се наведе:

— Ти сигурно вече забрави баща си, нали, мъниче?

Момчето кимна безмълвно с искрящи очи. И останалите погледнаха майка си крадешком: от години не бяха я виждали толкова хубава и младолика.

Малко по-късно Кристин излезе на двора, облечена за пътуването с църковната си премяна: черна вълнена рокля, извезана със сини и сребристи нишки на врата и на ръкавите; черно палто с качулка, но без ръкави, защото се намираха в разгара на лятото. Нокве и Гауте оседлаха конете: искаха да придружат майка си. Тя не им възрази, ала не беше никак словоохотлива, докато яздеха на север по пътя Рустен и се изкачваха към планината Довре. Умислена, мълчеше, а в редките случаи, когато се обръщаше към момчетата, говореше за други неща, а не за целта на пътуването си.

Стигнаха до склона, откъдето се виждаше как покривите на къщите в „Хауген“ се открояват на небосвода. Кристин помоли момчетата да се върнат в „Йорун“.

— Вероятно се досещате, че двамата с баща ви имаме да си кажем много неща и бихме искали да останем насаме.

Братята кимнаха, пожелаха късмет на майка си и обърнаха конете към дома.

Планинският вятър разхлаждаше и освежаваше пламналите й бузи, когато изкачи и последното възвишение. Слънцето позлатяваше малките сиви къщи, които хвърляха дълги сенки на двора. Зърното тъкмо бе изкласило и красеше нивите, проблясваше на светлината и се поклащаше при повеите на вятъра. По всички канари и над заоблените върхове се полюшваше висока върбовка, цъфнала с алени цветове, а на места сеното беше прибрано на купи. Но в имението не се забелязваха признаци на живот. Дори не я посрещна предупредителен кучешки лай.

Кристин разседла коня и го напои от ведрото с вода. Нямаше желание да го оставя тук и го поведе към конюшнята. Слънцето печеше през големия отвор на тавана, а между гредите се подаваха буци трева и пръст от покрива. Не личеше вътре да е живял кон. Завърза жребеца и отново излезе на двора.

Надникна в мрачния пуст обор. По мириса разбра, че отдавна никой не е влизал вътре. На външната стена съхнеха няколко кожи от дивеч. Когато се приближи, от кожите се разхвърча цяло ято сини мухи. На северния фронтон струпана пръст и торф покриваха цялата стена до облицовъчната дъска. Ерлен вероятно го бе направил, с цел да защити стената от вятъра.

Кристин очакваше къщата да е заключена, но с натискането на дръжката вратата се отвори. Явно Ерлен нехаеше дали домът му е достъпен за всеки странник.

Тя пристъпи в стаята. Лъхна я непоносимо застоял въздух и остър, неприятен мирис на кожи и на конюшня. Първото усещане, което я връхлетя в дома на Ерлен, беше разтърсващо разкаяние и съчувствие. Това жилище й приличаше на истинска бърлога.

Да, Симон, ти се оказа прав.

Някога малката стая беше грижливо обзаведена. Огнището беше снабдено дори с иззидан отвор, та помещението да не се пълни с дим като двуетажната къща в „Йорун“. Но когато Кристин отвори димната вратичка, за да се освежи малко застоялия въздух, забеляза, че коминът е запушен с няколко едри камъка. Стъклото на прозореца към покритата галерия беше строшено и дупката — запълнена с парцали. А заради мръсотията, покриваща пода в стаята, дъските почти не се виждаха. Върху пейките вместо възглавници бяха натрупани оръжия, кожи и стари дрехи. Мухи бръмчаха навсякъде.

Кристин подскочи от ужас и се разтрепери, останала без дъх, а сърцето й заблъска в гърдите: в най-далечното легло, където при последното й посещение положиха трупа на Елине, лежеше нещо, покрито със сукно. Направо не смееше да си помисли какво би могло да бъде…

Стисна зъби и се насили да повдигне плата. Оказаха се Ерленовата броня, шлем и щит. Беше ги захвърлил върху голите дъски на леглото.

Погледна към другото легло, където бяха открили телата на Бьорн и Осхил. Сега там сигурно спи Ерлен, а и самата тя щеше да легне на същото място през нощта.

Какво ли е усещането да живееш в тази къща, да спиш в нея? Съчувствието задуши всички останали чувства. Приближи се до леглото. Явно отдавна не беше оправяно. Сеното под кожения чаршаф се беше втвърдило от дългата употреба. Върху леглото бяха метнати само няколко овчи кожи, а от двете мръсни възглавници в сукнени калъфки се разнасяше смрад. Повдигна чаршафите и от тях изпадаха прах и боклуци. Постелята на Ерлен прилягаше на коняр, а не на благородник, който не може да се насити на разкош. И при най-незначителния повод съпругът на Кристин имаше навика да си облича копринена риза, кадифе и фина кожа. Той се гневеше, задето ежедневното облекло на децата им се състои от домашнотъкано сукно; не одобряваше решението й да ги кърми от гръдта си и да се включва в домакинската работа редом с прислугата. Да не си селянка, ядосваше се той.

Исусе, нали сам той я докара до това положение…

Не, и дума няма да продумам. Ще си взема назад всичко, което му казах, Симон. Ти се оказа прав — бащата на синовете ми не бива да живее тук. Ще му подам ръка за помирение и ще му поднеса устните си. Ще го помоля за прошка.

Никак не ми е лесно, Симон. Но ти имаш право… Кристин си спомни проницателните му сиви очи. Погледът му запази решимостта си до самия край. Въпреки че окаяното му тяло беше започнало да се разлага, от очите му струеше яснота и чистота, докато сякаш някой прибра душата от тялото му, както се издърпва острие на меч, потънал в плътта. Кристин знаеше, че Рамборг казва истината. Симон бе обичал Кристин през всичките тези години.

Не минаваше ден след смъртта му, без тя да се сети за него и като че ли бе разбрала за любовта му още преди Рамборг да заговори за това. И тогава Кристин се постара да възкреси наум всеки спомен за Симон още от мига на запознанството им. През всичките тези години Кристин живя с лъжлива представа за някогашния си годеник. Преиначаваше тези спомени, както недобросъвестен бродяга подправя монета и добавя примеси от некачествена руда в среброто. Симон я освободи от дадената дума и пое вината за разтрогването на годежа им, а Кристин си внуши, че той, знаейки за обезчестяването й, е отвърнал лице от нея, изпълнен с презрение. Тогава, застанала в градината на монашеската обител, Кристин получи свободата си и съвсем забрави нещо важно: Симон още я смяташе за чиста и непорочна и прояви готовност да понесе срама за непостоянството и непокорството й. Поиска само едно — баща й да узнае кой е истинският виновник за раздялата им.

Не, Симон беше напълно невинен за проваления годеж. Когато научи колко е покварена, той се отзова и с негова помощ Кристин запази блясъка си на честна девойка в хорските очи. Ако тя бе успяла да го обикне, Симон щеше да се ожени за нея, без да й натяква и да стаи в душата си огорчението от позорната й постъпка.

И при все това Кристин осъзнаваше, че не би могла да го обикне. Никога нямаше да обикне Симон Андресьон. Същевременно Симон притежаваше всичко онова, чиято липса я вбесяваше у Ерлен. Самата тя е жалка жена: знае само да се оплаква.

Симон цял живот се бе раздавал на жената, която обича. Досега Кристин си мислеше, че и тя е правила същото за него.

Дори когато приемаше подаръците, му нехайно и неблагодарно, той й се усмихваше. Явно често се е чувствал угнетен в нейно присъствие, даде си сметка тя. Зад необикновено безизразната си физиономия Симон е криел тъга. Но той винаги пропъждаше лошите мисли, пускаше някоя весела шега и отново й предлагаше да се възползва от защитата, помощта и щедростта му.

Когато Ерлен приемаше даровете й, без да ги забележи, Кристин изпадаше в ярост, заравяше дълбоко болката си и непрекъснато си я припомняше.

Тук, в тази стая някога изрече дръзки думи: „Сама реших да поема по дивата пътека и няма да обвинявам Ерлен, ако тя ме отведе в пропастта.“ Обърна се с това обещание към жената, която подтикна към смъртта, за да осигури простор за любовта си.

Кристин проплака силно, скръсти ръце на гърдите си и се залюля. Да, тогава тя гордо заяви, че няма да се оплаче от Ерлен дори и той да се измори от нея, да й изневери, да я изостави…

Ако Ерлен се беше провинил в тези прегрешения, ако я беше излъгал веднъж и си бе взел поука, тя щеше да удържи на думата си. Но той не я измами само веднъж. Той непрекъснато предаваше доверието й и превърна живота й в безконечна тревога и несигурност. Не, Ерлен не я излъга, но и не й осигури спокойствие. Сякаш всичко това нямаше край. И ето, тя отново идва, за да го моли да се прибере и да продължи ежедневно да пълни чашата й с неизвестност и безпокойство, с напразни очаквания, с копнежи, страх и потъпкани надежди.

Кристин се чувстваше изтощена от постъпките му. Вече нямаше младостта и смелостта да живее с него, а вероятно дори и в дълбока старост той щеше да има власт над нея. Не беше достатъчно млада, за да понесе съжителството с него, нито достатъчно стара, за да понесе характера му с търпение. Превърна се в окаяна жена. Май винаги е била такава. Симон се оказа прав.

Симон и баща й. Двамата продължиха да я обичат със същата преданост, макар тя да потъпка волята им заради мъжа, когото вече сама не можеше да понася…

О, Симон, зная, ти никога не си искал да ми отмъщаваш. Но сега се питам, Симон, дали в гроба си усещаш, че вече си отмъстен…

 

 

Кристин не издържаше да стои така. Трябваше да се залови с нещо. Оправи леглото, огледа се за метла, но не намери. Надникна в килера. Сега разбра защо мирише на конюшня. Вътре Ерлен беше стъкмил стая за коня си. Беше изметено и чисто. Седлото и сбруята, окачени на стената, изглеждаха добре поддържани и смазани, а повредите по тях — поправени.

Отново съчувствието отми всички други мисли. Нима Ерлен държи Черньо вътре, защото не понася самотата си?

Кристин чу шум в покритата галерия. Пристъпи към прозореца, замъглен от прах и паяжини. Различи женска фигура. Извади парцалите и надникна. Жената остави навън ведро с мляко и малко сирене. Беше на години, куца, грозна и облечена бедно. Кристин не съзнаваше ясно колко по-леко задиша, като огледа непознатата.

Поразтреби стаята. Намери надписа, който Бьорн Гюнаршон издълба върху греда на по-дългата стена. Понеже беше на латински, Кристин разбра само, че Бьорн се нарича Dominus и Miles^[1]. Прочете и името на бащиното му имение в областта Елвесюсел, което изгуби заради Осхил Гаутесдатер. Сред фините гравюри по почетното място на трапезата присъстваше и гербът му с еднорога и листата на водна лилия.

След малко на Кристин й се причу, че навън трополи кон. Излезе в преддверието и надникна.

От склона с широколистни дървета пред имението се задаваше висок черен жребец, впрегнат да дърпа шейна с дърва. До него крачеше Ерлен. Върху дървата се бе разположило куче, а наоколо бягаха още няколко.

Черньо, андалусецът, опъваше хамута и теглеше товара по тревистата част на двора. Едно от кучетата се спусна с лай надолу към къщата. Ерлен, който вече бе започнал да разпряга коня, забеляза безпокойството на кучетата. Взе брадвата от шейната и се приближи до къщата.

Кристин се скри вътре и затвори вратата след себе си. Спотаи се до огнището и зачака разтреперана.

Ерлен влезе с брадвата в ръка, а кучетата нахълтаха. Веднага намериха непознатата и започнаха да лаят оглушително.

Кристин видя как лицето му мигновено се обля в кървава червенина и се подмлади. Съпругата долови живия трепет на изящните му колебливи устни и се вгледа в големите му очи, врязани дълбоко под сенките на веждите.

Гледката я остави без дъх. Забеляза тъмната къса брада, покрила долната част на лицето му и посивялата му неподдържана коса. Руменината за миг избиваше по бузите му, а после пак се отдръпваше от тях, както когато бяха млади. От Ерлен лъхаше красота и младост. Сякаш нищо не бе в състояние да го сломи.

Дрехите му бяха в окаяно състояние: синята риза — изпоцапана и дрипава; коженият корсет над нея — надраскан, олющен и раздран около дупките за връзките. Но материята прилепваше плътно по тялото му и се огъваше послушно при всяко негово грациозно и силно движение. Опънатите кожени панталони бяха протрити на едното коляно, а на прасеца на другия крачол шевът се беше спукал. При все това Ерлен повече от всякога изглеждаше като потомък на аристократи и знатни господа. Високата му снажна фигура с широките, малко приведени рамене и дългите му изящни крайници радваше окото и внушаваше спокойствие. Той прехвърли тежестта на тялото си върху единия си крак, хвана се за колана около гъвкавия си кръст и отпусна другата си ръка, с която държеше брадвата.

Извика кучетата. Наблюдаваше Кристин, а по лицето му се разливаше ту червенина, ту бледност. Известно време и двамата мълчаха. Ерлен проговори с леко разколебан глас:

— Защо дойде, Кристин?

— Исках да проверя как си — отвърна тя.

— Е, вече видя — той се огледа. — Както разбра, живея доста сносно. Добре че си решила да дойдеш в ден, когато у дома е подредено и чисто — забеляза как по лицето й пробяга лека усмивка. — Или може би ти си подредила — засмя се тихо той.

Ерлен остави брадвата и седна на външната пейка с гръб, облегнат на масата. Изведнъж стана сериозен:

— Много си напрегната. Да не би в „Йорун“ да се е случило нещо с момчетата?

— Не — удаде й се да му каже каква е целта на посещението й: — Синовете ни се чувстват чудесно и се развиват добре. Но им е много мъчно за теб, Ерлен. Дойдох при теб, мъжо, за да те помоля да се прибереш у дома. Липсваш на всички ни — тя сведе поглед.

— Добре изглеждаш, Кристин — погледна я Ерлен с лека усмивка.

Тя почервеня, сякаш й беше ударил плесница.

— Не това е причината…

— Зная, че не ме молиш да се прибера, защото си твърде млада и здрава, за да живееш като вдовица — довърши мисълта й Ерлен, след като тя млъкна. — Дори и да се прибера, нищо добро няма да излезе от това, Кристин — сериозно заключи той. — „Йорун“ процъфтява в ръцете ти, зная го. Всяко твое начинание жъне успех. А аз съм доволен от живота си.

— Децата страдат, защото с теб сме скарани.

— О — проточено отвърна Ерлен. — Те са съвсем млади. Едва ли преживяват нашите разногласия толкова тежко, че да не ги забравят, когато им дойде времето да се разделят с детството си. Защо пък да не ти кажа? — усмихна се той. — С тях се срещаме.

Кристин и без това подозираше нещо такова, но се почувства унизена. Сякаш Ерлен целеше точно това, защото не допускаше тя да е разбрала. Синовете им нямаха представа, че майка им се досеща за срещите. Кристин подхвана сериозно:

— Както и ти знаеш, много неща в „Йорун“ би трябвало да са другояче…

— С момчетата не говорим на такива теми — усмихна се той. — Ходим на лов. Сигурно си гладна и жадна — скочи от пейката той, — А и стоиш права. Седни на почетното място, Кристин. Хайде, миличка! Няма да ти преча, ще седна на пейката.

Донесе млякото и сиренето, намери хляб, масло и изсушено месо. Кристин беше гладна и изпитваше силна жажда, но преглъщаше трудно храната. Ерлен ядеше лакомо и немарливо, както винаги, когато наоколо няма негови роднини, но този път привърши бързо.

Докато се хранеха, той й разказа за ежедневието си. Съседите му в подножието на склона обработвали земите му и му носели мляко и малко продукти. Ходел на лов и за риба и някак неочаквано спомена, че обмислял възможността да напусне страната и да постъпи на служба при някой чуждестранен военен пълководец.

— О, не, Ерлен!

Погледна я изпитателно, но тя не добави нищо. В стаята падна сумрак. Лицето и забрадката й хвърляха бледи отблясъци върху тъмната стена. Ерлен се изправи и стъкна огъня. После възседна напреки пейката и се обърна към Кристин. Отражения на червените пламъци заиграха по тялото му.

Как изобщо може да му хрумне подобно нещо, упрекна го наум тя. Когато беше на възрастта на Ерлен, баща й почина. Кристин очакваше съпругът й някой ден наистина да осъществи намерението си, да се поддаде на идеята си и да се впусне в търсене на нови приключения.

— Не ти ли стига, че избяга от долината, където живеем аз и децата ти, а сега искаш да напуснеш и страната ни! — разпалено възрази съпругата.

— Ако бях разбрал по-рано какво е мнението ти за мен, щях да напусна имението ти преди това. Но съм наясно, че ти беше принудена да изтърпиш много неволи заради мен…

— Не говори така, Ерлен. Казваш моето имение, но като мой съпруг имаш пълното право да разполагаш с цялата ми собственост — усети колко несигурно прозвуча гласът й.

— Да — кимна той, — но стопанисвах зле моята собственост — той млъкна за малко. — Помня, че когато беше бременна с Нокве, говореше за детето в утробата ти като за моя наследник на почетното място в „Хюсабю“. Кристин, разбирам всичко. Било ти е много тежко. Най-добре нещата да си останат каквито са в момента. На мен сегашният живот ми харесва.

Кристин потръпна и огледа притъмнялата стая. Сенките изпълваха всеки ъгъл, а светлината от пламъците танцуваше по стените…

— Не проумявам — не се отказваше тя, на ръба да се строполи от безсилие — как издържаш в тази къща. Нямаш с какво да се занимаваш, при теб не живее никой… Защо поне не си наемеш ратай?

— Според теб е редно поне да стопанисвам имението, така ли? — засмя се Ерлен. — О, не, Кристин, знаеш, че никак не ме бива за селски труд. Не мога да водя уседнал живот…

— Уседнал, казваш. Нима цяла зима не водиш точно такъв живот тук?

— В този смисъл — да — по устните на Ерлен се изписа далечна, блуждаеща някъде усмивка. — Сега не се налага да мисля за друго, освен за онова, което се рее в съзнанието ми, и затова си позволявам да отпътувам и да се връщам, когато поискам. И, знаеш ли, открай време съм бил такъв — нищо не смущава съня ми, ако няма за какво да будувам. Спя като мечка в бърлогата си, когато времето не е подходящо да ходя из планината.

— Не се ли страхуваш да живееш съвсем сам? — прошепна Кристин.

Първо той я погледна с недоумение. После се засмя.

— Защо да се страхувам? Защото из къщата бродят духове ли? Не съм забелязал подобно нещо. Понякога дори ми се иска роднината ми Бьорн да ме навести. Помниш ли, че веднъж той ми каза: няма да издържиш, когато ножът опре до кокала ти. Сега ми се ще да отговоря на този рицар, че не се изплаших особено, когато ми провесиха въжето на врата.

По тялото на жената премина тръпка. Тя продължи да мълчи.

Ерлен се изправи.

— Май стана време да си лягаме, Кристин.

Побиха я ледени тръпки, докато наблюдаваше как Ерлен отметна покривката над снаряжението си, разстла я върху леглото и хвърли отгоре мръсните възглавници.

— По-удобно легло не мога да ти предложа.

— Ерлен! — тя стисна ръце пред гърдите си и се почуди какво да каже, за да постигне отсрочка — боеше се ужасно. Сети се, че е обещала да предаде нещо на мъжа си: — Ерлен, нося ти послание от Симон. Когато лежеше на смъртно легло, ме помоли да ти предам, че не е изминал ден, без да се разкае за думите, които ти е наговорил на последната ви среща. Окачестви ги като несправедливи. Моли те да му простиш.

— Симон — Ерлен се хвана за таблата на леглото и наведе глава. — Той е човекът, за когото най-малко ми се ще да си спомням.

— Не зная за какво сте се скарали — продължи Кристин. Думите на Ерлен й се сториха ужасно безсърдечни. — Но някак не вярвам на думите му, че е проявил високомерие към теб. Той не беше такъв човек. Дори и да се е показал надменен, вината едва ли е само негова.

— Той ме подкрепяше като брат в тежки моменти — поклати глава Ерлен. — А аз приемах помощта му и приятелството му, без да подозирам каква непоносимост изпитва към мен. В миналото се е живеело по-лесно. Тогава съперници като нас двамата със Симон си обявявали дуел, срещали се на някоя отдалечена нива и оставяли късметът да определи кой ще действа по-ловко с оръжието и ще спечели русата девойка.

Ерлен вдигна старо палто от пейката и го преметна през ръката си:

— Искаш ли да оставя кучетата при теб през нощта?

— Къде отиваш? — изправи се Кристин.

— Да си легна в плевнята…

— Не! — от вика й той се спря — елегантен, изправен и млад на червеникавата светлина от замиращата жар в огнището. — Нямам смелост да спя сама в тази стая… страх ме е…

— А ще се осмелиш ли да легнеш в обятията ми? — Кристин долови усмивката му в мрака и остана безсилна да й устои. — Не се ли боиш, че ще те задуша в прегръдките си?

— Само да можеше наистина да го поискаш — притисна се тя към гърдите му.

 

 

Когато се събуди, Кристин забеляза по прозореца, че навън вече се е развиделило. Ерлен спеше с глава, отпусната върху рамото й. Лявата му ръка тежеше върху гърдите й, а дясната стискаше лакътя й.

Кристин погледна прошарената му коса, после съсухрените си гърди: над и под тях се очертаваха високо извитите дъги на ребрата й под тънката й кожа. Обзе я страх, докато я връхлитаха спомените от снощи. В тази стая — двама души на тяхната възраст… Обзеха я отвращение и срам, когато видя зачервените петна от подкожни кръвоизливи по отрудените си майчински ръце и по изпосталялата си гръд. Побърза да придърпа кожената покривка и да се завие с нея.

Ерлен се събуди, изправи се отривисто на лакът и се втренчи в лицето й с въгленовочерни от съня очи.

— Помислих си… — той отново се отпусна до нея. От буйната радост и тревогата в гласа му по цялото й тяло полазиха неудържими сладостни тръпки. — Помислих си, че пак съм сънувал…

Тя долепи устни до неговите и обгърна врата му с ръце. Никога, никога не бяха преживявали толкова блажена нощ.

 

 

Следобед, когато слънчевата светлина вече пожълтя, а сенките по зеления двор се удължиха, двамата тръгнаха за вода от потока. Ерлен носеше двете кофи. Кристин вървеше до него със свободни ръце, изправена и снажна. Забрадката й се бе свлякла на раменете. Кестенявите й разпуснати коси блестяха на слънцето. Затвори очи и вдигна лице към светлината. Усещаше как бузите й поруменяха, а чертите на лицето й смекчиха остротата си. Всеки път, когато погледнеше към Ерлен, свеждаше развълнувано клепки, защото виждаше в очите му колко се е подмладила.

Ерлен реши да се изкъпе в потока. Слезе малко по-надолу, а Кристин седна на тревата и се облегна на един камък. Ромоленето и бълбукането на потока я унесе в полудрямка. От време на време отваряше очи и пропъждаше с ръка досадните комари и мухи. Долу, сред ракитака, зърна бялото тяло на Ерлен. Вдигнал крак върху голям камък, той се търкаше с наръч трева. Кристин отново затвори очи и на устните й се появи изморена, но щастлива усмивка. Все още беше безсилна да му устои.

Ерлен се просна по корем на тревата до нея. Косата му беше мокра, а алените му устни — студени от водата, когато ги притисна към дланта й. Беше се избръснал и облякъл по-хубава риза, но и тя не изглеждаше особено спретната. През смях той закри подмишницата си, където висеше парче скъсан плат:

— Можеше поне да ми донесеш една свястна риза, след като най-сетне се реши да ме навестиш.

— Щом се приберем, веднага ще се заловя да шия и кърпя ризите ти — отвърна усмихнато тя и погали челото му.

Той сграбчи ръката й:

— Няма да те пусна да си тръгнеш оттук, Кристин.

Тя се усмихна, но замълча. Ерлен се плъзна по корем малко по-надолу. Под храстите във влажната сянка растяха куп дребни бели звездици. По листата им прозираха синкави жили като вени на женски гърди, а в средата на всеки цвят бе набъбнала малка кафяво-синя пъпка. Ерлен започна да ги къса.

— Кристин, нали умееш да разпознаваш растенията? Как се наричат тези.

— Тревата на Фриг^[2]. Недей, Ерлен — пламнала от смущение, тя отблъсна ръката му, когато той се опита да накичи гръдта й с цветята.

Ерлен се разсмя и започна да къса със зъби белите венчелистчета едно по едно. После изсипа цветята в шепата й и я затвори:

— Помниш ли как някога се разхождахме в градината на Хофвинската болница? Тогава ми даде роза.

Кристин бавно поклати глава и се усмихна леко:

— Не аз ти я дадох, а ти си я взе от ръката ми.

— Ти ми позволи да си я взема, а после и да те завоювам, Кристин. Тогава притежаваше нежността и смирението на роза, но по-късно ме прободе до смърт с бодлите си, душице моя — Ерлен се сгуши в скута й и обгърна талията й с ръце. — Снощи не се стърпя да чакаш кротко…

Тя наведе глава и скри лице в рамото му.

 

 

На четвъртия ден двамата потърсиха убежище в брезовата гора между ниските скали пред имението, защото тогава арендаторът обикновено прибираше сеното. Кристин и Ерлен безмълвно постигнаха съгласие да не издават, че тя му е на гости. Той слиза на няколко пъти до къщите долу за храна и напитки, но тя остана, скрита в пирена между нискостеблените брези. Сега от мястото, където седяха, виждаха как мъжът и жената от съседната къща мъкнат едва–едва балите със сеното на гръб.

— Кристин, помниш ли, че някога ми обеща да ми помагаш, когато се озова в малко стопанство без слуги? Щяла си да гледаш две крави и няколко овце.

Кристин се разсмя, докато си играеше с косата му.

— И какво според теб ще си помислят синовете ни, ако майка им ги изостави сами в имението?

— На тях ще им хареса сами да се разпореждат в „Йорун“ — засмя се Ерлен. — Гауте е пълноправен стопанин, макар и съвсем млад, а Нокве е кажи-речи вече мъж.

— А, не — възрази майката. — Той така си мисли, както впрочем и останалите му братя без двамата мъници, но има още много хляб да изяде, преди да му дойде умът в главата.

— Ако се е метнал на баща си, ще се вразуми късно или просто никога — отвърна Ерлен и се усмихна загадъчно: — Кристин, ти все още си въобразяваш, че можеш да скриеш децата зад полата си, но на Нокве през лятото му се роди син. Сигурно не си разбрала.

— Не! — възкликна тя ужасена и пламнала от срам.

— Да, но детето се роди мъртво. Нокве престана да се мярка близо до майката — съпругата на покойния син на Пол, която живее тук наблизо. Вдовицата твърдеше, че детето било негово, и Нокве определено имаше вина в случая, каквото и да говорим. Да, с теб остаряваме…

— Нима не се възмущаваш, задето синът ти си е навлякъл безчестие и е причинил такова нещастие!

Сърцето я заболя от лекомислените думи на мъжа й. Ерлен сякаш се забавляваше, че тя едва сега научава за детето на Нокве.

— Какво очакваш да кажа? Момчето е вече на осемнайсет. Сама виждаш, няма смисъл да следиш зорко синовете си, все едно са още невръстни деца. След като се пренесеш при мен, ще се погрижим да задомим Нокве.

— Ерлен, нали осъзнаваш колко трудно ще ни бъде да намерим подходяща жена за него. Не, мъжо, случилото се е знак, че е редно да се прибереш с мен у дома и да ми помогнеш да укротим младежите.

Ерлен отривисто се надигна на лакът:

— Няма да се прибера, Кристин. В родния ти край ме посрещнаха като чужденец, такъв и ще си остана. Всички хора ме възприемат единствено като осъден за предателство към короната и измяна на родината. Нима никога не си се замисляла, че през всичките тези години, прекарани в „Йорун“, се чувствах не на място, защото в „Хюсабю“ бях свикнал да ме уважават и почитат. На младини пак ми се носеше слава на морално пропаднал и ме отлъчиха от Църквата, но въпреки всичко бях Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“! После дойде времето късметът да ми се усмихне и успях да покажа, че не съм помрачил съвсем славата на прадедите си. Казвам ти, в това малко стопанство съм свободен. Никой не ходи след мен да проверява какво върша, никой не злослови зад гърба ми. Кристин, единствена моя любима, чуй ме, остани при мен! Никога няма да съжаляваш за решението си. Тук ще живеем по-добре отколкото в „Хюсабю“. Не зная защо, но там така и не успях да се почувствам весел и безгрижен. Докато Елине беше при мен, изживях същински ад, а и двамата с теб не бяхме истински щастливи. Но сам всемогъщият Бог ми е свидетел, че от мига, когато се запознахме, не съм спирал да те обичам. „Хюсабю“ беше прокълнато място. Майка ми се измъчваше до смърт, а баща ми винаги беше намръщен. Тук ще заживеем щастливо, Кристин. Само пожелай да останеш при мен. Кълна се в смъртта на Спасителя на кръста, днес изпитвам към теб същата любов, каквато изпитвах вечерта, когато спа под пелерината ми след празника на света Маргарита Антиохийска. Тогава те гледах и си мислех колко си нежна, свежа, млада и неопетнена като цвете!

— В онази нощ ти се помоли на Бог никога да не проливам сълза заради теб. Помниш ли, Ерлен?

— Да. Бях напълно искрен, Бог и светиите в Царството небесно са ми свидетели! Вярно е, животът ни се стече по друг начин, но на този свят винаги става така. Обичах те и когато те наранявах, и когато ти се радвах. Не си отивай, Кристин!

— А замисляш ли се, че сплетните по твой адрес нараняват синовете ти? Те не могат и седмината да избягат от мълвата в планината.

— Още са млади — сведе поглед Ерлен. — Красиви и смели са. Ще намерят начин да се справят. А ние, Кристин, нямаме толкова време, преди да остареем. Нима искаш да пилеем ценно време, докато си още хубава, здрава и способна да се радваш на живота?

Тя наведе поглед, смутена от дяволитото пламъче в очите му. След малко попита:

— Ерлен, нали не си забравил, че две от децата ни са още малки? Каква майка съм, ако изоставя Лавранс и Мюнан?

— Доведи ги тук, но Лавранс вече поотрасна и сигурно ще поиска да остане при братята си. Мюнан още ли е хубав като преди? — попита усмихнат бащата.

— Да, много красиво дете е.

Дълго запазиха мълчание, а после смениха темата.

 

 

На следващата сутрин Кристин се събуди на зазоряване и, обгърнала с ръка главата на Ерлен върху гърдите си, се заслуша в тропането на конете пред къщата. Всеки ден, откакто дойде тук, тя се будеше, преди да се е развиделило, и неизменно я заливаше страхът и срамът от първата й нощ в „Хауген“, колкото и да се мъчеше да го задуши. Ние сме двама съпрузи, помирили се след дълга раздяла, утешаваше се тя, какво по-хубаво за децата от това, родителите им да възстановят добрите си отношения?

Но тази сутрин Кристин се бореше да не забрави синовете си, защото се чувстваше омагьосана. Сякаш Ерлен я отвлече от гората до град Гердарюд, където за пръв път я взе в обятията си, и я доведе направо тук. Бяха толкова млади. Не можеше да е истина, че му роди седем деца, че е майка на големи момчета… Като че ли просто беше заспала в прегръдката му и дългите години на съпружеския им живот в „Хюсабю“ й се бяха присънили. Лекомислените му увещания отекваха примамливо в главата й. С неистов страх в сърцето Кристин усещаше как Ерлен снема от плещите й огромното бреме — грижите за седемте й деца. Сигурно така се чувства младата кобила, когато я разседлаят на пасището, когато свалят от гърба й седлото и оглавника, а в ноздрите й нахлуе свежият вятър и тя е свободна да пасе от крехката планинска трева, да тича на воля из полята.

Същевременно се потапяше в сладостен копнеж и желание да износи новото си бреме. С болезнено опиянение мечтаеше да гушне малкото същество, което девет месеца щеше да живее до сърцето й. Кристин разбра за него още от първата сутрин, когато се събуди в обятията на Ерлен. Той изличи от душата й както суровата, суха и задушлива жега, така и безплодието й. Кристин носеше детето му в утробата си и в сърцето й се надигаше силно, нежно нетърпение да посрещне мига, когато то ще се появи на бял свят.

Порасналите ми синове нямат нужда от мен, помисли си тя. За тях съм опърничавата майка, която постоянно ги мъмри. Малкото и аз само ще им пречим. Не, не мога да си тръгна оттук. Двамата с нероденото ми чедо ще останем при Ерлен. Няма да си тръгна…

Но когато седнаха да закусят, все пак тя спомена, че е време да се прибира при децата си.

Тревожеше се за Лавранс и Мюнан. Момчетата вече поотраснаха и майката се срамуваше при мисълта, че ако дойдат да живеят в „Хауген“, децата ще гледат подмладените си родители с изумени очи. Но двамата малчугани имаха нужда от майчина ласка.

Ерлен я наблюдаваше втренчено, докато тя му обясняваше защо се налага да си тръгне. Накрая по устните му пробяга усмивка:

— Щом искаш, прибери се!

Ерлен настоя да я придружи. Язди с нея по пътя Рустен, та чак до Сил, откъдето над върховете на елите се виждаше част от покрива на църквата. Сбогува се с нея. Усмивката му на раздяла излъчваше тайнствено спокойствие:

— Вече ти казах, Кристин: независимо дали ще дойдеш нощем или денем, дали ще те чакам няколко дни или години, обещавам да те посрещна като Небесната кралица, слязла от облаците в дома ми…

— Е, не бива да ме величаеш чак толкова — засмя се тя. — Скъпи, нали все пак си даваш сметка каква радост ще настане в „Йорун“, когато стопанинът се прибере в дома си.

Той се засмя и поклати глава. Взеха си сбогом с усмивка на уста; Ерлен се наведе към нея от коня си и я обсипа с безброй целувки, а след всяка я поглеждаше с веселите си очи:

— Ще видим кой от двама ни ще излезе по-вироглав, красавице моя. Това няма да е последната ни среща — и двамата го знаем!

На минаване покрай църквата Кристин потръпна. Имаше чувството, че се прибира, след като я е отвлякъл планинският крал, който не смее да приближи Божия дом и кръста.

Подръпна юздите — прииска й се да обърне коня и да настигне Ерлен.

Но после плъзна поглед по зелените поля, към хубавото си имение с ливади и ниви, към лъскавата лъкатушеща река, прорязваща долината. Планините се издигаха в синия зноен въздух, а по небето се носеха пухкави летни облаци. Всичко това беше пълна лудост. Мястото му беше тук, при синовете им. Ерлен не беше приказен крал, а християнин, макар главата му да преливаше от налудничави прищевки и неразумни приумици. Към съпруга си, с когото бяха преживели и добро, и зло, Кристин изпитваше силно умиление. Ерлен й беше скъп, въпреки че неведнъж й бе причинявал неволи с вятърничавите си хрумвания. Щом не може да живее без него, ще трябва да понася недостатъците му и да се бори с тревогата и неизвестността, доколкото й стигат силите. Едва ли ще мине много време, преди Ерлен да се прибере, надяваше се тя, нали се събрахме.