Сигрид Унсет
Кръстът (10)

4.

В деня след празника на светите апостоли Петър и Павел Симон Андресьон прекоси Мьор от север заедно с двама слуги. Стегна силен мраз, но той нямаше търпение да се прибере. Разбраха се останалите слуги с шейните да последват господаря веднага щом студът се уталожи.

В Хамар Симон срещна своя приятел Виглайк Полсьон. Тръгнаха заедно. Когато стигнаха до малкия Хамар, се отбиха да си починат в имение с кръчма. Докато пиеха, неколцина пияни търговци на кожи се скараха и се сбиха. Накрая Симон стана и отиде да ги разтърве, но сам пострада: порязаха го с нож по дясната ръка. Раната не беше голяма, само драскотина, и той не й обърна внимание, ала кръчмарката настоя да я превърже.

Тази нощ Симон остана в дома на Виглайк. Двамата мъже спаха на едно легло. На зазоряване Симон се събуди от бълнуването на стопанина. Виглайк извика няколко пъти името му. Симон го събуди и го попита какво му е.

Виглайк не помнеше съня в подробности.

— Но със сигурност беше ужасен кошмар. И ти участва в него. Едно нещо се загнезди в паметта ми: Симон Райдаршон стоеше тук, в тази стая, и те накара да излезете навън. Видях го съвсем ясно, можех да съзра всяка луничка по лицето му.

— Продай ми съня си — рече Симон полу на шега, полусериозно.

Със Симон Райдаршон — негов братовчед — бяха добри приятели като малки, но момчето почина на тринайсет години.

На следващата сутрин мъжете се канеха да закусят. Виглайк забеляза, че Симон не си е закопчал ръкава над дясната китка. Кожата на ръката му изглеждаше зачервена и отекла. Попита Симон дали го боли, но той само се засмя. По-късно Виглайк настоя Симон да остане в дома му още няколко дни и да изчака там съпругата си — онзи сън не му излизал от ума, — ала Симон Андресьон отвърна с раздразнение, граничещо с гняв:

— Едва ли кошмарът ти е бил толкова ужасен, че да пазя леглото заради нищо и никакво ухапване от въшка, Виглайк.

По залез хората от „Формо“ се отправиха към езерото Лусна. Отиващият си ден беше прекрасен. Високите сини и бели планини бяха обагрени в златистите червени отблясъци на вечерната светлина, а натежалите от слана дървета в сянката по протежението на реката придобиха колебливо сив оттенък. Мъжете яздеха превъзходни жребци и се движеха плавно край дългото езеро, под конските копита звънтяха и дрънчаха малки парчета лед. Снежна стена им препречваше пътя. Симон трепереше от студ, но изведнъж го заляха неистово задушливи горещи вълни, а после го побиха ледени тръпки чак до мозъка на костите. Междувременно езикът му набъбна и се удебели, та му беше трудно да преглъща. Още преди да прекосят езерото, той се принуди да спре и помоли едного от слугите си да запретне връхната му дреха и да подпре с нея дясната му ръка за седлото.

Понеже бяха разбрали за съня на Виглайк Полсьон, слугите настояха господарят да им покаже раната си, но Симон ги успокои — нямало нищо страшно, само малко го боляла.

— Няколко дни ще се наложи да си служа с лявата ръка.

С напредването на вечерта обаче — луната вече беше изгряла и яздеха по хребета на север от езерото — Симон осъзна, че все пак раната не е съвсем безобидна. Болката стигаше до подмишницата, а всяко друсане на седлото му причиняваше силно страдание. Кръвта туптеше непрекъснато в ранената му ръка. Усещаше пулсиращи болки в главата и тила си. Редуваха се пристъпи на горещина и на студ.

Пъртината се изкачваше нагоре по склона и минаваше през гори и побелели ниви. Симон виждаше как пълната луна грее на бледосиньото небе, изгонила всички звезди далеч от себе си. Само няколко по-големи се осмеляваха да блещукат в далечината. По белите поля святкаха слаби отблясъци. Сенките падаха върху снега къси и остри — в гората светлината колебливо се промъкваше на ивици и капки между натежалите от сняг борове. Симон виждаше всичко това.

Същевременно пред очите му с кристална яснота се появи поляна с пепеляво кафява трева на туфи, огряна от ранно пролетно слънце. В покрайнините няколко дребни борчета блестяха като зелено кадифе. Симон позна мястото: родната градина в „Дюфрин“. В близката елшова гора дърветата изглеждаха лъскаво сиви заради пролетта, а върховете им — кафяви от цвят. А зад гората се редяха дългите ниски хребети на Раумарике, окъпани в синьо сияние, покрити с бели петна от сняг. Двамата със Симон Райдаршон слизаха към елшака с рибарски такъми и копия за щуки. Бяха тръгнали да ловят риба в тъмносивото езеро, където ранният пролетен лед вече се разпадаше. Покойният му братовчед вървеше редом с него. Симон виждаше как слънцето обагря в червено къдравата коса на приятеля му, която се подаваше изпод шапката. Съзираше ясно всяка луничка по лицето му. Другият Симон издаде напред долната си устна и изпуфтя — пфу, пфу — за да покаже на другаря си, че говори пълни глупости. Прескочиха няколко бързея, скачаха от туфа на туфа над струята от разтопения сняг по тревата. Дъното на езерото беше обрасло с мъх. Зеленикавата вода бълбукаше и клокочеше приятно.

Макар и да знаеше къде се намира — виждаше как пътят се изкачва и слиза през гората, над побелелите ниви под блестящата лунна светлина, виждаше как задрямалите къщи със заснежени покриви, скупчени една до друга, хвърлят сянка над полята, виждаше лентата от мъгла над реката в дъното на долината — и да осъзнаваше, че човекът, който язди зад него и се изравнява с коня му, когато излязат на просторни поляни, е не друг, а Юн, господарят на „Формо“, няколко пъти се обърна към него със „Симон“. Забеляза как пребледняха слугите и съзнаваше грешката си, но не можеше да се въздържи.

— Тази нощ ще се постараем да стигнем до монасите в град Руалста, момчета — обясни им, след като изчака да му просветне малко.

Мъжете се опитаха да го разубедят. Предложиха да отседнат в следващия свещенически дом, до който стигнат. Но стопанинът не отстъпи.

— Симон, конете няма да издържат — спогледаха се скришом двамата слуги.

Господарят само се засмя. Веднъж ще си позволят да ги изморят. Замисли се за мъчително дългото разстояние. Болките пронизваха цялото му тяло, когато се подпреше на седлото, ала бързаше да се прибере, защото знаеше, че дните му са преброени.

Ту зъзнеше от студ, ту изгаряше от огън в зимната нощ, независимо че усещаше топлите лъчи на пролетното слънце над пасището в „Дюфрин“, а двамата с мъртвото момче вървяха ли, вървяха към елшака…

Случваше се, макар и за съвсем кратко, лъжливото видение да се изгуби, а главата му да се проясни, но болката не стихваше. Симон помоли Юн Долк да отреже дрехата над ранената му ръка. Слугата предпазливо запретна ръкавите на ризата и пуловера му от китката до рамото. По лицето на господаря му се разля смъртна бледност и потта рукна, докато придържаше надутата си ръка със здравата. Отстраняването на плата му донесе кратко облекчение.

Мъжете обсъждаха необходимостта да изпратят от Руалста вест до „Дюфрин“, Симон обаче се възпротиви. Не искал да безпокои излишно съпругата си с лоши новини, защото било опасно Рамборг да пътува с шейна в този кучи студ. Обеща им да извести на Рамборг, но след като се приберат във „Формо“. Симон се опита да се усмихне окуражително на Сигюр, за да разведри младия слуга, който изглеждаше направо смазан.

— Щом си отидем у дома, веднага изпратете да повикат Кристин от „Йорун“. Тя е много добра лечителка.

Докато изговаряше тези думи, усети, че езикът му се е удебелил и вцепенил.

Целуни ме, Кристин, годенице моя! Той бълнува, ще си помисли тя. Не, не бълнувам, Кристин. Тогава тя ще се изненада.

Ерлен разбра. Рамборг — също. Но Кристин, тъжна и разгневена, беше твърде погълната от силна ярост и горчивина заради постъпките на Ерлен и продължаваше да мисли само за него. Кристин, любима моя, никога не съм бил особено важен за теб и затова не си се питала дали ми е било тежко да бъда брат на някогашната ми годеница.

Когато я остави пред манастирската порта в Осло, Симон не очакваше тя да обсеби напълно мислите му. Но постепенно у него се затвърди убеждението, че нищо от онова, което постигна в живота си след раздялата им, не е достатъчно добро, за да замести изгубеното: девойката, предопределена да бъде негова жена.

Няма как, Кристин ще трябва да чуе какво има да й каже той, преди да умре. Ще му даде една целувка…

Аз съм човекът, който те обичаше и който продължава да те обича…

Откакто чу за пръв път тези думи, те се загнездиха завинаги в паметта му. Това беше цитат от легенда, поместена в книгата за чудотворствата на Богородица. В легендата се разказваше за монахиня, която избягала от манастира си с рицар. Пресветата Дева спасила двамата влюбени и им простила въпреки извършения грях. Ако е грях преди смъртта си да признае на сестрата на жена си какво изпитва към нея, Божията Майка ще издейства опрощение и за него. Не се случваше често Симон да смущава покоя й с молбите си.

Тогава не съм подозирал, че никога повече няма да изпитам истинска радост и безгрижие.

— Симон, кобилата няма да издържи двама ни. Тази нощ бяга доста — обърна се той към слугата, седнал зад него, за да го подпира. — А, извинявай, ти си Сигюр, взех те за друг…

 

 

На зазоряване пристигнаха в странноприемницата за поклонници. Двамата монаси, които я поддържаха, се погрижиха за болния. Но след като се поокопити и замайването от треската попремина, Симон Андресьон настоя да наемат шейна и да продължат на север.

По пътя нямаше много преспи и се придвижваха лесно. Веднъж смениха конете. Яздиха цяла нощ и пристигнаха във „Формо“ на развиделяване следващата сутрин. Симон дремеше под всички завивки, натрупани върху него. Усещаше колко силно го притискат. Понякога имаше усещането, че лежи премазан под огромни скални късове. Главата му щеше да се пръсне. От време на време се унасяше, после болките отново се развилняваха из тялото му и той сякаш набъбваше неудържимо, добиваше огромни размери и всеки миг щеше да се пръсне на парчета. Кръвта в ръката му туптеше все по-силно.

Симон се помъчи сам да слезе от шейната и да влезе в къщата. Преметна здравата си ръка през рамото на Юн, а Сигюр го подпираше отзад. Забеляза колко посивели и пребледнели са лицата на двамата мъже от натрупаната умора: не бяха слизали от седлата две нощи подред. Понечи да им каже нещо, ала езикът му не реагира на командата. Симон се препъна на прага, строполи се в стаята и изкрещя от болка, когато обезформената му подута ръка се удари в пода. Докато го събличаха и му помагаха да си легне, потта се стичаше на струи по цялото му тяло от усилието да сподави стоновете, напиращи на устните му.

Не след дълго Симон видя Кристин Лаврансдатер, застанала до огнището. Тя стриваше нещо на прах в дървен хаван. Звукът проникна в мозъка му. Балдъзата му взе малка тенджера, изля съдържанието й в чаша и добави няколко капки от бутилка, която извади от сандъка си. После изсипа стрития прах от хавана в тенджерката и я постави до огъня. Колко е тиха и чевръста, помисли си Симон.

Кристин се приближи до леглото му с чашата в ръка. Стъпваше много леко. Елегантната жена със слабото сериозно лице под ленената забрадка бе запазила девичата си изправена стойка и красота. Пъхна ръка под врата на Симон и го повдигна. Заболя го, защото и тилът му бе отекъл. Тя подпря главата му на гърдите си, докато поднасяше чашата до устните му с лявата си ръка.

Симон се усмихна немощно, когато Кристин внимателно положи главата му върху възглавниците. Той посегна към нежната й издължена ръка, отдавна изгубила мекотата и белотата си.

— С тези пръсти сигурно вече не можеш да шиеш коприна, но са много пъргави и леки, а ръката ти е приятно хлад на!

Той я сложи върху челото си. Кристин изчака, докато дланта й се стопли, и притисна другата си ръка към парещото му чело чак до косата му.

— Ръката ти е възпалена, Симон. Но с Божията помощ ще се оправиш.

— Боя се, че няма да можеш да ме излекуваш, Кристин, макар и да си добра лечителка — отбеляза Симон, гледайки я ведро.

Отварата започна да действа. Болките понамаляха, ала имаше чувството, че не е в състояние да контролира очите си и всяко от тях гледа в различна посока.

— Ще стане, както ми е писано — рече той.

Кристин се върна при съдовете на огнището, намаза приготвената смес на тензух, върна се и наложи с горещия компрес цялата му ръка, подутата част от гърба и гърдите, където отокът се разпространяваше от подмишницата му на червени ивици. Първо го болеше, постепенно обаче лапата облекчи страданието му. Кристин го зави с вълнено одеяло и подложи меки пухени възглавници под ръката му. Симон я попита какво е сложила на компреса.

— О, какво ли не, но предимно корени от зарасличе и ластовича трева. Ако беше лято, щях да набера росни билки от градината ми. Слава Богу, че ми останаха от миналата година, защото през зимата не съм ги използвала.

— Какво ми разказа ти веднъж за ластовичата трева? Абатисата от Нонесетер ти обяснила нещо за името й…

— А, да. На всички езици от Средиземно море до северните страни тази билка е известна като ластовича трева.

— Защото навсякъде цъфти, когато лястовиците се пробудят от зимен сън, нали? — Симон млъкна и присви горчиво устни. По това време той вече ще лежи в пръстта, и то от доста време. — Ако умра, искам да ме погребете до църквата — заръча й той. — Сега съм богат и някой ден, като ме наследи, Андрес сигурно ще стане влиятелен стопанин. Питам се дали Рамборг ще ми роди син напролет след смъртта ми. Толкова ми се иска да доживея и да видя двама синове в имението ми.

Кристин го увери, че Гауте тръгнал към „Дюфрин“ още сутринта да съобщи за болестта на господаря.

— Нима си пуснала момчето да пътува само? — ужаси се Симон.

Кристин не намерила подходящ спътник на Гауте, който да издържи на темпото му. Симон се опасяваше, че пътуването ще се превърне в мъчение за Рамборг. Надяваше се поне тя да прецени доколко й позволяват силите да бърза.

— Но искам да видя децата си…

След малко отново заговори за тях. Питаше се дали е сбъркал, като не прие предложението от „Айкен“. Просто Грюне му се сторил възрастен за Арнерд и Симон се боеше, че като си пийне, е склонен към насилие. Бащата искаше да повери дъщеря си в сигурни ръце. Сега Юрд и Гюдмюн отговаряха за бъдещата й женитба.

— Кристин, кажи на братята ми какво съм им заръчал: да се оглеждат добре, преди да вземат решение за дъщеря ми. Ако се съгласиш за известно време да вземеш Арнерд при теб в „Йорун“, ще ти бъда благодарен, пък макар и на онзи свят. А ако Рамборг се омъжи, преди Арнерд да се задоми, вземи девойката при себе си, Кристин. Рамборг винаги се е държала добре с дъщеря ми, в това не бива изобщо да се съмняваш. Но се опасявам, че в дом, където ще живее с мащеха и пастрок, ще я смятат по-скоро за прислужница, отколкото за… Арнерд е зачената по време на брака ми с Халфрид, нали си спомняш.

Кристин погали нежно ръката на Симон и му обеща да направи всичко по силите си, за да осигури благоденствието на момичето. Кристин неведнъж бе ставала свидетел каква нелека съдба понасят деца на заможни бащи, но заченати в прелюбодеяние: Орм и Маргрет, Юлв Халдуршон. Продължаваше да гали ръката на болния.

— Не бъди толкова сигурен, че ще умреш, Симон — усмихна се тя.

По изпитото изопнато лице на жената все още се случваше да пробяга сянка от някогашната й невинна, сладка и мека усмивка. Колко си хубава и млада, Кристин…

Тази вечер Симон не вдигна висока температура и усети облекчение. Кристин смени превръзката на ръката му. Отокът спадна, а кожата омекна. Тя предпазливо натисна възпаленото място и от пръстите й останаха следи.

Изпрати слугите да си лягат. Позволи на Юн Долк, който настояваше да бди над господаря си, да легне на пейката. Премести пред леглото голямата пейка със сандък и резбована облегалка, настани се там и се сви в ъгъла. Симон спеше леко. Веднъж се събуди и видя, че Кристин е намерила вретено. Седеше изправена, мушнала хурката с къделята под лявата си ръка. Пръстите й усукваха нишката, вретеното се спускаше все по-надолу до снажната й снага. После навиваше нишката, отново я пресукваше, вретеното пак слизаше до коленете й. Симон се унесе от еднообразните й движения.

Събуди се на зазоряване, а тя продължаваше да преде. Свещта, оставена така, че навесът пред леглото да му пази сянка, осветяваше ясно тясното й застинало лице. Сочните й меки устни изглеждаха изтънели и здраво стиснати. Кристин предеше със сведени клепки, докато Симон я наблюдаваше иззад тъмното покривало пред леглото. Тя нямаше представа, че е буден. Стори му се смазана от скръб и сърцето му направо се късаше да я гледа такава.

Тя се изправи и отиде да засили огъня. Стъпваше съвсем безшумно. Върна се, надникна зад навеса и съзря отворените му очи в мрака.

— Как си, Симон? — нежно попита тя.

— Добре, добре съм.

Но той усещаше болка и по лявата си ръка и под брадичката, когато си мърдаше главата. Сигурно си въобразява…

О, Кристин никога няма да си помисли, че е сгрешила, като е отхвърлила любовта му. Точно затова е изливано да крие чувствата си от нея. Признанието му не би могло да задълбочи угнетението й. Симон искаше да й го каже, преди да умре, да изрече за пръв и последен път: през всичките тези години не съм преставал да те обичам…

Треската се усили. Вече беше сигурен, че и лявата ръка го боли.

— Опитай се да поспиш, Симон. Ще се почувстваш по-добре — прошепна тя.

— Тази нощ спах доста — той отново заговори за трите си деца, които обичаше безкрайно, и за нероденото в утробата на Рамборг. — Легни си, Кристин. Ако е нужно някой да ме наглежда, Юн ще поседи при мен.

 

 

Сутринта Кристин свали превръзката и по лицето й се изписа отчаяние, но Симон я погледна спокойно:

— Ти нямаш вина, Кристин. Ръката ми вече беше силно възпалена и замърсена, когато те доведоха при мен.

Освен това беше и замръзнала. Нали ти казах, мен няма да ме излекуваш. Не се натъжавай така, Кристин!

— Не биваше да изминаваш толкова дълъг път с рана — едва промълви тя.

— Човек живее, колкото му е отредено. Исках да се прибера. Трябва да дам някои нареждания на близките ми какво да правят след смъртта ми. Рано или късно всички огньове догарят — позасмя се той.

Кристин погледна с навлажнени очи зачервеното му лице. От млад Симон употребяваше много често пословици. Кристин забеляза, че кожата на пълните му бузи и месестия му врат се е отпуснала и образува дълбоки гънки. В безизразния слаб блясък на очите му неочаквано се появи яснота и мисъл. Симон я стрелна с малките си стоманеносиви проницателни очи, в които тя видя познатия решителен, изпитателен поглед.

Когато дневната светлина нахлу в стаята, тя забеляза, че носът на Симон е изтънял. От двете му страни към ъглите на устата се спускаха бели ивици.

Кристин се приближи до малкия прозорец и се помъчи да задуши сълзите си. По дебелия слой слана на прозореца пробягваха златистозелени отблясъци. Навън започваше поредният зимен ден — хубав като всички дни през тази седмица.

Бледите ивици значат скорошна смърт, знаеше Кристин.

Върна се при болния, мушна ръка под завивката и опипа глезените и прасците му. Бяха подути.

— Искаш ли… искаш ли да повикаме отец Айрик? — прошепна тя.

— Да, тази вечер.

Нужно беше да й каже за любовта си, преди да се изповяда и да приеме последното си причастие, защото след това ще се опита да насочи мислите си в друга посока.

— Странно, сигурно ти ще трябва да се погрижиш за трупа ми — отбеляза Симон. — Боя се, че гледката ще бъде доста неприятна.

Кристин едва сподави напиращото ридание. Отиде до огнището да приготви малко успокояваща отвара, но Симон я спря:

— Кристин, тези твои напитки никак не ми харесват. От тях ми се замайва главата.

След малко все пак я помоли да му даде от отварата.

— Само не слагай много от упойващата билка, защото искам да ти кажа нещо.

Изпи отварата и изчака да му подейства, за да може да говори ясно и спокойно.

— Не искаш ли да доведем отец Айрик? Думите му ще ти донесат успокоение.

— Искам, но след малко. Първо трябва да ти кажа нещо.

След кратко мълчание подхвана:

— Предай на Ерлен Никулаусьон, че не е изминал и ден, без да се разкайвам за думите, които му наговорих при последната ни среща. Онази нощ се отнесох несправедливо и дребнаво към него. Помоли го да ми прости.

Кристин седеше с наведена глава, а под забрадката й плъзна кървава червенина.

— Ще предадеш ли това на мъжа си?

Тя кимна леко.

— Ако Ерлен не дойде на погребението ми, отиди при него и му предай каквото ти казах — настоя Симон.

Кристин мълчеше, обляна в гъста руменина.

— Нали няма да откажеш да изпълниш молбата на умиращ? — попита Симон Андресьон.

— Няма — прошепна тя. — Ще… направя каквото ми заръча.

— Синовете ти страдат, задето родителите им са в обтегнати отношения, Кристин. Питам се дали забелязваш колко се измъчват. Момчетата преживяват много тежко, че баща им и майка им са непрекъснато в хорските уста.

— Ерлен изостави децата ни, не аз — отвърна сурово Кристин. — Синовете ми първо бяха принудени да се примирят със загубата на славното си име и бащините си имоти. Сега ще изтърпят из долината, където е родена майка им, да се носят сплетни за семейството им, но това не е по моя вина.

Симон се засмя и помълча. После отново подхвана:

— Имаш право да се оплакваш, Кристин, не съм забравил колко нехайно се отнесе Ерлен към бъдещето на синовете си. Но и ти имай предвид, че ако начинанието му се бе увенчало с успех, синовете ви сега щяха да живеят заможно, а Ерлен щеше да се намира в редиците на най-влиятелните рицари в кралството. Предател се нарича само онзи узурпатор, който се провали. Ако спечели, хората запяват друга песен. Тогава половин Норвегия споделяше вижданията на Ерлен, че общото ни кралство с Швеция е в наша вреда. Всички се надявахме синът на Кнют Порше да се окаже замесен от по-различна мая, по-мъжествен от крал Магнюс, ако го доведем в Норвегия в детските му години. Мнозина се включиха в начинанието на Ерлен и дърпаха въжето заедно с него, но когато от кралския двор разкриха заговора, сподвижниците на мъжа ти до един се скриха в миша дупка. Така постъпиха моите братя, както и други хора, които днес се зоват уважавани рицари и воини. Само Ерлен пострада. Тогава съпругът ти показа, че носи благородно и храбро сърце въпреки допуснатите грешки.

Кристин мълчеше и се тресеше от вълнение.

— Ако това е била причината да оскърбиш Ерлен, ще се наложи да си вземеш думите назад, Кристин. Едва ли ще ти бъде трудно. Едно време подкрепяше Ерлен безрезервно и не даваше и дума да се издума срещу него, макар че той постъпи по начин, недопустим за почтен мъж, още по-малко за знатен господар и изискан приближен на краля. Помниш ли къде ви заварих в Осло? Ти му прости това прегрешение, както и много други!

— Тогава на една карта беше заложено и моето, и неговото щастие. Какво щеше да стане с мен, ако бях изменила на Ерлен?

— Кристин, погледни ме и ми отговори откровено. Ако бях настоял баща ти да не се отмята от дадената дума и се бях съгласил да те взема за жена, макар и обезчестена; ако ти бях казал, че никога няма да ти напомням за срама ти, но не желая да разваля годежа, какво щеше да направиш?

— Не зная.

— Ако те бях принудил под заплаха да се омъжиш за мен, едва ли щеше да ме приемеш на драго сърце в обятията си, Кристин, красавице моя — засмя се грубо Симон.

Лицето й пребледня. Заби очи в земята. Мълчеше. Той пак се засмя:

— Нямаше да ме посрещнеш нежно в брачното ни ложе.

— Щях да те посрещна с нож — прошепна сподавено тя.

— Явно знаеш песента за Кнют от Борг^[1] — усмихна се сурово той. — Не съм чувал подобно нещо да се е случвало в действителност, но само Бог знае дали ти не си способна да го направиш! — той помълча, помълча, пък продължи: — Къде се чуло и видяло християни да разтрогват свещения си съюз по свое усмотрение, както направихте вие — без законна причина и без съгласието на епископа? Засрамете се. Потъпкахте всичко, което ви се изпречи на пътя, и с цената на грехове наложихте волята си да бъдете заедно. Когато Ерлен се намираше в смъртна опасност, ти се тревожеше единствено за неговото спасение, а той мислеше за теб повече, отколкото за седмината ви синове, за името си и за собствеността си. А сега ви се удаде възможност да живеете в мир и сговор, ала вие не се стараете да поддържате любовта и разбирателството в семейството си. Свидетел съм какъв раздор и недоволство цареше помежду ви в „Хюсабю“, Кристин. Съветвам те да потърсиш помирение със съпруга си заради децата ви. Щом той е по-виновен от теб, значи ти си в по-изгодната позиция да му подадеш ръка — отбеляза Симон с омекнал тон. — На теб ще ти бъде по-лесно да се смириш, отколкото на Ерлен, който толкова дълго понася мизерията в „Хауген“.

— Никак не ми е лесно — прошепна тя. — Показах, че се старая да осигуря що-годе приличен живот на децата си. Претрепвам се от работа заради тях…

— Безспорно — съгласи се Симон. — Спомняш ли си деня, когато с теб се срещнахме по пътя към Нидарус? Беше седнала в тревата и кърмеше Нокве.

Кристин кимна.

— Би ли направила за детето си онова, което сестра ми направи за сина си — да го дадеш на онези, които могат да го защитят по-добре от теб?

Тя поклати глава.

— А ще помолиш ли баща му да забрави как си го обидила в пристъп на гняв? Ще направиш ли това заради Нокве и заради другите ти шестима прекрасни синове? Ще кажеш ли на мъжа си, че момчета се нуждаят от бащината му обич у дома?

— Ще сторя каквото искаш, Симон — промълви Кристин. — Ти ме порица с доста тежки думи — отбеляза тя след малко. — И преди си ме упреквал по-строго от когото и да било.

— Обещавам ти, че това е за последен път — в гласа му се появи някогашната заядлива, весела нотка. — Недей да плачеш, Кристин, но не забравяй какво си ми обещала на смъртния ми одър. — В очите му пак се прокрадна весело пламъче: — Вече веднъж съм имал възможността да се уверя, че на теб не може да се разчита! Успокой се, миличка — помоли той, след като слуша дълго съкрушения й горчив плач. — Бъди сигурна, никога няма да забравя, че си ни помагала като добра и предана сестра. Възстановихме старото си приятелство, скъпа Кристин.

Надвечер Симон помоли да доведат свещеника. Отец Айрик го изповяда, помаза го с елей и му даде последно причастие. Симон се сбогува с прислугата и с петима синовете на Ерлен — Кристин беше изпратила Нокве в „Крюке“. Симон настоя да види децата на Кристин преди смъртта си.

И тази нощ Кристин остана да бди над умиращия. На разсъмване задряма за миг. Събудиха я тихите стенания на Симон. Тя остана покъртена. Докато смяташе, че никой не го чува, той едва доловимо проплакваше от болка като нещастно изоставено дете. Кристин се надвеси над клетника и целуна лицето му няколко пъти. От дъха и тялото му се разнасяше мирис на застояло и смърт. Навън се развидели. Очите на Симон гледаха живо, ясно и спокойно.

Кристин накара Юн и Сигюр да го вдигнат в чаршафа, докато тя оправи леглото му и го застели с меки и удобни покривки. Видя, че преместването причини на Симон ужасни мъки. Той не бе сложил залък в устата си от цяло денонощие, но непрекъснато изгаряше от жажда.

Когато го положиха върху леглото, помоли я да го прекръсти:

— Вече не мога си движа и лявата ръка.

„Но когато изобразяваме кръст над себе си или над нещо, което искаме да защитим с кръстното знамение, е нужно да се сещаме как кръстът се е превърнал в свещенодействие и какво значение носи, както и да си спомним, че мъченическата смърт на Спасителя е придала на кръстния знак почест и сила.“

Симон бе чувал някъде тези думи. Обикновено не мислеше много, когато прекръстваше гърдите си или къщите и имуществото си. Чувстваше се твърде неподготвен да напусне този свят, ала се утешаваше, че все пак, въпреки краткото време, успя да се изповяда и да вземе последното си причастие. Рамборг… Тя е млада, вероятно ще заживее по-щастливо с другиго. Децата им Бог ще ги пази, а Юрд ще се погрижи предано и разумно за благоденствието им. Симон се осланяше на Господ, Който не въздава на хората според заслугите им, а според законите на висшата Си милост…

По-късно през деня от „Крюке“ пристигнаха Сигрид Андресдатер и Гайрмюн. Симон настоя Кристин да отиде да си почине, защото имаше кой да го наглежда и да се грижи за него.

— А и не е никак приятно човек да стои близо до мен — усмихна се леко той.

Кристин избухна в неистов плач, наведе се и отново целуна окаяното му тяло, по което вече личаха белези на разложение.

Симон лежеше мълчалив и спокоен. Треската и болките отслабнаха. Едва ли има още дълго да се мъча, преди да настъпи избавлението ми, помисли си той.

Сам не вярваше, че не изпълни намерението си да й признае какво изпитва, а й говори за Ерлен. Просто не можеше да постъпи по друг начин. И все пак от време на време го обземаха пристъпи на раздразнение.

Гангрената сигурно вече е стигнала до сърцето му. В майчината утроба най-напред се пробужда човешкото сърце и умира последно, когато настъпи смъртта. Съвсем скоро неговото сърце ще замлъкне.

Надвечер Симон бълнуваше. На няколко пъти нададе силни стенания, от които на околните им се смразяваше кръвта. През повечето време обаче се смееше тихо и повтаряше името си или поне така предположи Кристин. Ала Сигрид, надвесена над брат си, й прошепна, че Симон говори за техен братовчед, с когото били добри приятели като деца. Към полунощ болният се умири и заспа. Сигрид убеди Кристин да си полегне на другото легло в стаята.

Малко преди да се зазори, Кристин се събуди, защото в стаята настана смут. Симон започна да агонизира. Изгуби способността да говори, но все още я познаваше, личеше по очите му. Изведнъж в тях сякаш се строши парче стомана: скриха се под клепачите. Но клетникът продължи да се мъчи, а от гърдите му се изтръгваха предсмъртни хрипове. Свещеникът дойде и прочете молитви за умиращи. Двете жени седяха до леглото, а в стаята се събраха всички от имението. Малко преди пладне Симон най-сетне издъхна.

На следващия ден във „Формо“ пристигна Юрд Андресьон. Докато бързал да дойде, погубил един кон от препускане. Още в Брайдин разбрал за смъртта на брат си и отначало запази самообладание. Но когато сестра му, обляна в сълзи, му се хвърли на врата, той я притисна към гърдите си и се разхлипа като дете.

По това време Рамборг Лаврансдатер държеше в обятията си новородения си син в „Дюфрин“. Гауте Ерленсьон тъкмо влязъл и още преди да обясни за какво е дошъл, Рамборг надала оглушителен писък „Симон умира!“. После се строполила и се загърчила в спазми. Детето се появи на бял свят шест седмици по-рано от очакваното, ала всички се надяваха да оцелее.

Почетоха паметта на Симон Андресьон с голям помен и го погребаха до хора в църквата „Свети Улав“. Жителите от околността одобриха последния дом, който си беше избрал. Старият род от „Формо“, чийто последен потомък сред мъжете беше Симон Семюнсьон, някога се славеше като влиятелен и знатен. Астрид Симонсдатер се омъжи за богаташ, а синовете й се сдобиха с рицарско звание и служиха в редиците на краля, но много рядко се отбиваха в имението на майка си.

Когато внукът на Астрид се засели във „Формо“, хората се зарадваха, че той ще възроди името на стария род. За кратко престанаха да смятат Симон Андресьон за пришълец и сега скърбяха дълбоко за преждевременната му смърт, защото Симон бе навършил едва четирийсет и две години.