Сигрид Унсет
Кръстът (9)

3.

Дните минаваха. В началото Кристин не се изплаши: нямаше желание да разсъждава какво цели Ерлен с решението си да напусне дома им посред нощ в пристъп на необуздан гняв и колко възнамерява да остане в обраслото, запустяло имение на леля си, за да я накаже с отсъствието си. Цялото й същество кипеше от негодувание срещу съпруга й най-вече защото не можеше да опровергае дори пред себе си факта, че и тя допусна грешка, като каза неща, които трябваше да премълчи.

Наистина неведнъж бе обвинявала незаслужено съпруга си, а в яростта си изричаше злобни и груби думи, но се чувстваше дълбоко наранена, задето Ерлен никога не й предложи да забравят за случилото се и да й прости. Чакаше тя да се унижава и да го умолява за прошка. Кристин не смяташе, че често говори и действа прибързано. Толкова ли му е трудно да разбере: тя избухва и губи самообладание, когато грижите и опасенията, които се мъчи да понася безропотно, изведнъж я сломяват и обезсилват. Ерлен трябваше да се досети и за друго. Освен дето я измъчваха дългогодишните тревоги за бъдещето на децата им, това лято майката изживя и ужасен страх за Нокве, породен от две обезпокоителни събития. Случилото се отвори очите на Кристин и тя проумя, че с годините бремето и мъката на младата майка прерастват в страха и опасенията на застаряващата жена за големите й деца. Безгрижието, с което Ерлен говореше за бъдещето на синовете им, я разгневи до полуда и я превърна в озверяла мечка или кучка. Нека Ерлен я сравнява с кучката, бранеща ревниво малките си. Кристин ще продължи да закриля децата си и да бди зорко над благоденствието им, докато е жива.

Щом Ерлен предпочита да забрави, че тя го подкрепяше самоотвержено в най-тежките му моменти и се стараеше да потисне гнева си и да се отнася към грешките му снизходително и спокойно, когато той я удари и когато й изневери с онази презряна, леконравна жена от „Ленсвикен“, така да бъде. Дори и сега, докато размишляваше, не изпитваше нито силен гняв, нито огорчение срещу Ерлен за провиненията му. Кристин му натякваше, защото знаеше колко дълбоко се разкайва самият той за постъпките си. Осъзнаваше къде е сгрешил. Но дори негодуванието й от спомена за плесницата и изневярата му с всичките им последствия, отстъпваше на съчувствието към него. Тя усещаше, че с постъпките си, плод на неукротимата му импулсивност, Ерлен наранява себе си и собственото си душевно равновесие много по-жестоко отколкото нея.

Продължаваха да я болят малките рани, които той й нанесе с враждебното си равнодушие, с детинското си нетърпение, дори със сластолюбивото си, лекомислено поведение, когато й показваше любовта си. На младини Кристин беше по-отстъпчива и мека, но още тогава усещаше, че нейното здраве и душевна смелост не стигат да отгледа беззащитните си малки деца, ако бащата, нейният съпруг, не прояви способност да закриля нея и децата й със силата и любовта си. За Кристин се превърна в огромно мъчение да се чувства немощна, глупава и неопитна и да не може да се осланя на ума и опората на съпруга си. Сякаш оттогава сърцето й се покри с рани, които никога нямаше да заздравеят. Страхът и тревогата вгорчиха дори сладостното усещане, когато вдигаше детето си на ръце, долепяше устните му до гръдта си и обгръщаше с ръка топлото му меко телце. Ти си толкова мъничък и беззащитен, сине, а баща ти не се сеща, че най-важната му задача е да ти осигури спокойно бъдеще.

А сега, когато невръстните й синове пораснаха и заякнаха, но все още не притежаваха зрелостта на мъже, Ерлен ги подмамваше да прекарват повече време с него. Мъжът и синовете й се отдалечаваха от нея с необяснимото игриво лекомислие на момчешкия ум, което тя забелязваше у всички мъже и в което жена с натежали от грижи плещи не би могла да се включи.

Кристин скърбеше и се ядосваше заради нерадостната си съдба, резултат от поведението на Ерлен, но се питаше със страх какво ли мислят синовете й.

Юлв ходи до Довре с два товарни коня и занесе на Ерлен дрехи, оръжия, четирите му арбалета, чували с върхове на стрели и железни болтове, както и три кучета. Мюнан и Лавранс плакаха неудържимо, когато Юлв взе малката кучка с гладка козина и копринено меки, увиснали уши. Абатът от Нидархолм подари на Ерлен това прекрасно животно, донесено от чужбина. Самият факт, че баща им притежава такава рядка порода куче, го издигаше в очите на синовете му на недостижима за другите мъже висота. Ерлен им обеща да им подари по едно кученце по техен избор, когато кучката роди.

Кристин попита Юлв Халдуршон дали Ерлен е споменал кога смята да се прибира в „Йорун“.

— Не — поклати глава Юлв. — По всичко личи, че възнамерява да остане повече време там.

Юлв не прояви желание да й разкаже за пътуването си до „Хауген“, а и Кристин не попита.

През есента се изнесоха от новата къща. По-големите синове поискаха тази зима да спят в голямата стая на втория етаж. Кристин им разреши. Тя щеше да спи с двете си най-малки деца на долния етаж. Първата вечер предложи на Лавранс да легне в леглото на родителите си.

Момчето се търкаляше доволно в чаршафите. Децата бяха свикнали да спят върху пейката, застлана с кожени чували, напълнени със слама, и да се завиват с животински кожи. Сега в леглото на родителите, освен кожи имаше сини чаршафи и меки завивки, а възглавниците им бяха облечени в бели ленени калъфки.

— Майко, сигурно ще спя тук само докато татко се прибере, нали? — попита Лавранс. — А после с Мюнан ще се преместим пак на пейката.

— Или ще спите в леглото на Нокве и Бьоргюлф, ако двамата ти братя не си променят решението заради студа.

И в гостната имаше зидано огнище, но то повече димеше, отколкото топлеше, а и вятърът, и студът се усещаха по-силно на горния етаж.

Наближаваше краят на есента и Кристин усети как постепенно я завладява смътен страх. Той растеше ден след ден, а напрежението стана нетърпимо. От Ерлен не пристигаха никакви вести.

През дългите тъмни есенни нощи Кристин лежеше будна, слушаше равномерното дишане на малките момчета, свистенето на вятъра по ъглите на къщите и мислеше за Ерлен. Точно в това имение ли намери да отседне…

През една от последните вечери в странноприемницата в Осло им гостува Мюнан Бордшон. Кристин слушаше с неудоволствие, когато двамата братовчеди отвориха дума за „Хауген“. Мюнан беше получил имението в наследство от майка си като единствен собственик. Тогава двамата с Ерлен бяха доста пияни и развеселени. Кристин очакваше с ужас думите им за мястото, станало извор само на нещастия. Мюнан реши да отстъпи имението на Ерлен, за да не го остави съвсем безимотен. Двамата сродници обсъдиха идеята на Мюнан весело, през смях. Не пропуснаха да се пошегуват дори със слуховете, че никой не иска да живее там заради бродещите духове. Мюнан явно бе преодолял ужаса, който преживя след зловещата кончина на майка си и на нейния съпруг.

Братовчедът на Ерлен му даде всички документи, удостоверяващи собствеността върху „Хауген“. Кристин не съумя да прикрие неудоволствието си, че мъжът й се превърна в собственик на това злокобно място. Но Ерлен обърна всичко на шега.

— Не ми се вярва някога кракът ни да стъпи в имението, пък и къщите сигурно вече са рухнали. А и се съмнявам леля Осхил или Бьорн да дойдат у дома и да ни донесат годишната рента от земите си. Дори и да има нещо вярно в слуховете, че душите им обикалят имението, това не ни застрашава по никакъв начин.

Наближаваше краят на годината и мислите на Кристин непрекъснато се въртяха около въпроса как се чувства Ерлен в „Хауген“. Постепенно стопанката стана толкова угрижена и мълчалива, че престана да общува с децата и слугите си. Те избягваха да се обръщат към нея за съвет, освен когато беше наистина наложително да я попитат нещо, защото тя отговаряше лаконично и се дразнеше, задето я смущават и безпокоят напрегнатите й тревожни мисли. Самата Кристин не съзнаваше ясно колко недружелюбна е станала. Когато двете й най-малки деца престанаха да разпитват за баща си и да й говорят за него, тя въздъхна с мъка: децата забравят много бързо. Кристин не си даваше сметка, че многократно ги бе отблъсвала с нетърпеливите си отговори и с настойчивите си молби да млъкнат и да не я притесняват. Майката вече почти не разговаряше с големите си синове.

Докато траеше сухият студ, Кристин обясняваше на хората от околността, които се отбиваха в имението и питаха къде е стопанинът, че Ерлен отишъл в планината да си опита късмета в лова. През първата седмица на декември обаче падна обилен сняг — и в долината, и в планината.

Рано сутринта на празника на света Лусия Кристин излезе от обора. Навън още беше тъмно, а по небето сияеха звезди. На слабата светлина от боровата главня, забита в снежна пряспа на двора, стопанката видя как тримата й синове си завързват ските пред вратата на къщата. Наблизо чакаше скопеният жребец на Гауте. Добичето имаше снегоходки на копитата и самар на гърба. Тя веднага отгатна накъде са тръгнали момчетата. Когато забеляза, че и Бьоргюлф се готви да пътува с Нокве и Гауте, майката успя само да промълви:

— И ти ли ще караш ски, сине? Днес времето ще е ясно и ще ти се възпалят очите!

— Нали виждаш, майко.

— Ще се приберете ли преди обяд? — безпомощно попита тя.

Бьоргюлф не умееше да кара ски, а и светлината от отражението на слънчевите лъчи върху снега никак не му понасяше. Затова зимно време излизаше много рядко. Нокве обаче отговори, че щели да останат няколко дни в „Хауген“.

Кристин се прибра, обзета от силна тревога. Близнаците се цупеха и сърдеха. Явно и те са искали да отидат при баща си, но по-големите им братя не са им позволили.

На сутринта на петия ден тримата й синове си дойдоха заради Бьоргюлф. Тръгнали в ранни зори, още било тъмно, та да се приберат преди изгрев-слънце. Двамата по-големи се качиха в спалнята си — Бьоргюлф изглеждаше капнал от умора — а Гауте занесе дисагите и самарите в стаята на първия етаж. Донесе две хубави кученца за малките си братя. От въодушевление Лавранс и Мюнан изгубиха ума и дума. Гауте се помъчи да не издаде притеснението си:

— А това татко поръча да го дам на теб, майко.

Подаде й четиринайсет хермелинови кожи, от хубави по-хубави. Кристин ги пое смутено. Не знаеше какво да му каже. Искаше й се да го пита за много неща, но се боеше да не би, ако покаже за малко колко е уязвима, да изгуби самоконтрол пред все още твърде младия Гауте. Едва успя да отрони:

— Вече са побелели, както виждам. Нормално, нали преполовихме зимата…

Нокве слезе долу и двамата братя седнаха да хапнат каша. Кристин предупреди Фрида, че иска лично да поднесе яденето на Бьоргюлф. Изведнъж й хрумна да поговори с мълчаливия си син, защото забелязваше колко по-зряло се държи той от братята си.

Бьоргюлф лежеше с компрес върху очите. Майката закачи котел с вода на куката над огнището, а момчето се надигна на лакът и започна да се храни.

През това време Кристин свари отвара от изсушена очанка и змийско мляко. Взе празната паница, изплакна зачервените, подути очи на сина си с отварата и ги покри с компрес. Събра кураж и попита:

— Баща ти не каза ли кога смята да се прибира?

— Не.

— Винаги си толкова мълчалив, Бьоргюлф — отбеляза тя след малко.

— Май е заложено в кръвта ни, майко. Срещнахме Симон и хората му на север от връх Рустен. Извозваха някакви товари — додаде момчето.

— Спряхте ли се да поговорите със свако си?

— Не — засмя се Бьоргюлф. — Сякаш целият ни род е заразен с някаква болест. Помежду ни не вирее сговор.

— Мен ли обвиняваш за това? — нахвърли му се майката. — Първо се оплакваш, задето всички от рода ни мълчим, а после се чудиш защо не можем да живеем в разбирателство.

В отговор Бьоргюлф пак се засмя. Надигна се на лакът, сякаш се вслушваше в дишането на Кристин:

— За Бога, майко, не се разстройвай така. Пребит съм от умора, защото не съм свикнал да карам ски. Не ме слушай какви ги говоря. Пределно ясно ми е, че не си свадлива жена.

Кристин веднага излезе от стаята. За нищо на света не смееше да разпитва сина си какво мислят младите по такива въпроси.

 

 

Всяка вечер майката си лягаше и се ослушваше напрегнато. Дали синовете й обсъждат положението, когато останат сами горе? Чуваше глухо трополене на ботушите и коланите с ножове, които момчетата захвърляха на пода, и гласовете им, но не можеше да долови нито една дума. Синовете й се надвикваха и повишаваха тон. Разговорите им напомняха едновременно и кавга, и шега. Веднъж се чу как единият близнак извика силно, а после момчетата завлачиха някого по пода. От трополенето прахът от горния етаж се разлетя в спалнята й. После някой отвори с трясък вратата към чардака, а оттам долетя тропот. Ивар и Скюле започнаха да заклинат, да заплашват и да блъскат по вратата. Тя различи високия, развеселен глас на Гауте, застанал до вратата към чардака. Явно големият брат пак се бе скарал с близнаците и накрая ги бе изхвърлил навън. Разнесе се мъжкият глас на Нокве: той сдобри момчетата и пусна близнаците в спалнята. Разговорите и смехът на синовете й долитаха още известно време от горния етаж и постепенно стихнаха. След малко майката долови глухо боботене на равни промеждутъци, което напомняше тътен на гръмотевична буря, вилнееща из планината.

Кристин се усмихна в тъмното: Гауте хъркаше, когато си лягаше много изморен. Така хъркаше и баща й. Приликата е странно нещо. Синовете й, които приличаха на Ерлен по външен вид, бяха наследили от него и тихия си като на птици сън. Докато размишляваше над дребните черти, повтарящи се в родители и деца поколения наред, устните й се разтеглиха в усмивка. Мъчителното безпокойство в душата й отслабна, а сънят я замая и разплете мислите й, увити една в друга. Отпусна се блажено, забрави за всичко и се унесе в сън.

Те са млади, утешаваше се тя, няма да го преживеят толкова тежко…

В дните преди настъпването на новата година в имението се отби отец Сулмюн, помощник–свещеника. За пръв път се случваше да дойде в „Йорун“ без покана. Стопанката го посрещна радушно и почтително, но я обзе лошо предчувствие. Опасенията й се оправдаха. Свещеникът се чувствал длъжен да провери дали Кристин и съпругът й не са прекратили самоволно и богохулно свещения си съюз. Ако това отговаряло на истината, отецът искал да разбере кой е виновен за това престъпление.

Кристин усети как започна да увърта и да обяснява твърде подробно и словоохотливо, че Ерлен искал да нагледа земите си на север в Довре, защото „Хауген“ било доста занемарено от години, а двамата с мъжа й били принудени да се грижат за благополучието си заради многобройната си челяд и така нататък. Изложи му положението прекалено обстоятелствено и отец Сулмюн, без да блести с особено остър ум, все пак забеляза смущението й. Стопанката продължаваше да обяснява колко ревностен ловец е съпругът й и показа на свещеника какви хермелинови кожи й е изпратил. В объркването си Кристин подари кожите на отец Сулмюн и чак след това се усети какво е направила.

След като изпрати госта, стопанката се разгневи. Ерлен трябваше да предположи какво я очаква, когато хората забележат дългото му отсъствие: свещеникът рано или късно щеше да дойде и да разпитва каква е причината.

 

 

Отец Сулмюн беше плах човек. Човек не можеше лесно да отгатне възрастта му, но изглеждаше около четирийсетгодишен. Не се отличаваше нито с особена далновидност, нито с ерудиция, но го знаеха като почтен, благочестив и добродетелен Божи човек. Малкото му имение управляваше неговата сестра, жена на възраст — бездетна, вдовица и дотеглива сплетница.

Отец Сулмюн искаше да си извоюва славата на ревностен църковен служител, но се впускаше да вразумява предимно по-бедни хора и се занимаваше с дребни провинения. Понеже беше страхлив по природа, се боеше да упреква в грехове заможните стопани и да се нагърбва с въпроси от по-сложно естество, но осмелеше ли се веднъж да го стори, ставаше много свадлив и неотстъпчив.

Въпреки всичко отец Сулмюн се радваше на обичта на своите енориаши. От една страна, хората го почитаха заради скромния му благопристоен начин на живот, а, от друга, го ценяха, защото, за разлика от отец Айрик, Сулмюн не проявяваше сребролюбие и непреклонно желание да защитава правата на Църквата, като събира от миряните непосилни данъци. Това вероятно се дължеше на по-плахия му характер.

И все пак нямаше човек в енорията, който да не обича и уважава стария отец Айрик. Преди енориашите често се възмущаваха от алчността му, недопустима за Божи служител. Свещеникът се мъчеше с всякакви средства да обезпечи сигурността и охолния живот на децата си, заченати при незаконното му съжителство с негова наложница. В началото на престоя му хората от Сил не можеха да понасят безкомпромисната строгост, с която свещеникът наказваше всеки, нарушил и най-дребните църковни норми. Преди да го посветят в свещенически сан, отец Айрик бил войник и на младини участвал в грабителските походи на ярла — пират Алф от „Турнберг“. Миналото му на безмилостен воин прозираше и в поведението му на свещеник.

Същевременно жителите на долината се гордееха с него, защото той превъзхождаше повечето енорийски свещеници по ерудиция, широта на познанията, физическа сила и аристократична осанка. Освен това притежаваше прекрасен глас. След години, прекарани в тежки изпитания, които Бог му изпрати заради неразумната му младост, отец Айрик Коресьон помъдря, стана по-благочестив и справедлив и славата му се разнесе над цялото епископство. На църковните сборове в Хамар тачеха свещеника като баща на останалите духовни пастири. Говореше се, че епископ Халвар му предложил да го премести в друга църква, да му осигури по-знатна титла и място в епархиалния съвет. Отец Айрик обаче предпочел да не се мести. Оправдал се с напредналата си възраст и с отслабналото си зрение.

В Сил, до главния път, малко на юг от „Формо“, се издигаше красиво изработен кръст от стеатит, който отец Айрик поръча на свои разноски. На това място преди четирийсет години свлачище от камъни уби двамата му млади синове с обещаващо бъдеще. Не се случваше възрастни хора да минат оттам, без да прочетат „Отче наш“ и „Богородице Дево“ за душите на Алф и Коре.

Свещеникът осигури на дъщеря си богата зестра и я омъжи за красив потомък на знатни селяни край Осло. Тогава Юн фис се ползваше с добро име, но след шест години дъщерята на отец Айрик се прибра в бащиния си дом изпосталяла от глад, с разбито здраве, дрипава и пълна с въшки, с по едно дете във всяка ръка и едно под колана. Хората от Сил знаеха отлично какво се е случило, но не го обсъждаха: обесили Юн фис в Осло за кражба. Синовете на Юн също не прокопсаха. И тримата се споминаха.

Дори и когато потомците му бяха живи, отец Айрик се грижеше съвестно за уюта в църквата. Стараеше се да украсява и почита Божия дом с богати дарове. След смъртта му храмът щеше да получи по-голямата част от имуществото му, както и ценните му книги. Новата църква „Свети Улав и Свети Томас“ в Сил беше много по-внушителна и великолепна от старата, която изгоря. Отец Айрик отдели от парите си, за да купи пищни, скъпи украшения за храма. Ходеше там всеки ден, молеше се и прекарваше часове в молитвен размисъл, но водеше богослуженията само на големите църковни празници.

Отец Сулмюн пое ръководството и с църковните дела се занимаваше основно той. Ала когато изпитваха тежка мъка или душите им не намираха покой заради непреодолими трудности и угризения на съвестта, енориашите търсеха съветите на стария свещеник. Всички, които го посещаваха, си тръгваха от дома му с усещане за успокоение и душевен мир.

Една вечер в началото на пролетта Кристин Лаврансдатер пристигна в „Румюн“ и почука на вратата на отец Айрик. Не знаеше как да му обясни за какво е дошла, затова започна да говори за незначителни неща, след като му поднесе почитанията си. По едно време търпението на стареца се изчерпи:

— Кристин, нима си дошла само за да ме посетиш и да видиш как съм? Ако е така, съм ти много благодарен, но ми се струва, че нещо ти тежи. Прав ли съм? Ако да, кажи за какво става дума и престани да губиш ценно време с празни приказки…

— Отче, никак не ми се иска мъжът ми да живее в „Хауген“ — подхвана Кристин, скръсти ръце в скута си и наведе очи.

— „Хауген“ не е далеч. Какво пречи да отидеш при него, да поговорите и да го помолиш да се прибере. Стопанството е съвсем малко и там няма много работа. Присъствието му едва ли е строго наложително.

— Хваща ме страх, като си помисля, че стои сам през тези тъмни зимни нощи — потръпна жената.

— Ерлен Никулаусьон е голям мъж и умее да се грижи за себе си.

— Отче Айрик, нали знаеш какво се случи там — прошепна Кристин едва доловимо.

Свещеникът я стрелна със замъглените си старчески очи. Някога бяха въгленовочерни и искрящо бистри. Мълчеше.

— Нали си чувал какви слухове се носят — продължи Кристин. — Духовете на мъртвите стопани се разхождат из имението.

— Да не искаш да кажеш, че това е причината да не навестиш съпруга си? Или се боиш духовете да не му счупят врата? Щом досега не са го направили, значи няма да го закачат и занапред — засмя се грубо свещеникът. — Приказките за духове и призраци на мъртви хора, които витаят из домовете им, са белег на невежество, ерес и суеверие. Боя се, че там, където са сега Бьорн и Осхил, има много строги пазачи.

— Отче Айрик — прошепна разтреперана тя, — според теб няма ли спасение за двете клети души?

— Опазил ме Бог да се одързостя дотам да преценявам докъде се простира Неговото милосърдие. Но не допускам двамата грешници да са приключили толкова бързо с отчета на греховете си. Все още не са изнесени всички табла с отбелязаните върху тях прегрешения: Осхил изостави децата си, а вие двамата се превърнахте в чираци на тази коварна жена. Ако смятах, че има някакъв начин да се поправи стореното от нея, щях… Но щом Ерлен е останал необезпокояван в дома й, значи Бог е преценил за ненужно леля му да се появи и да го предупреди. Наистина, с Божията милост, със съчувствието на Светата Дева и с църковните застъпнически молитви се случва клета душа да излезе от очистителния огън и да се върне на този свят, когато грехът, извършен от нея, би могъл да се изкупи с помощта на живите, а мъченията й да се съкратят, както се случи например с неспокойната душа на покойника, който премести граничния камък между Хов и Яриста, или с душата на селянина от долината Мюсюдал, представил фалшиви документи за правото да мели брашно на воденицата. Но душите не могат да излязат от очистителния огън, без да имат специална мисия. Пълни глупости са разказите за духове на мъртъвци и призраци на починали некръстени деца или за илюзиите, създавани от дявола, които се изпаряват на мига, когато се защитиш с кръстен знак и изречеш името Господне.

— А онези, които отидат в Царството Небесно, отче Айрик? — попита след малко тя.

— Тях Господ ги праща с дарове и вести от Рая.

— Някога ти споделих, че видях брат Едвин Ричардсьон.

— Да, спомням си. Или е било сън — изпратен ти от Бог или от твоя ангел хранител — или монахът е светец.

— Баща ми — разтреперано прошепна Кристин, — отче, толкова пъти съм се молила да зърна лицето му поне за миг. Изпитвам неописуемо силно желание да го видя, отче Айрик. Надявам се изражението му да ми подскаже как да постъпя. Ако можех да получа съвет от баща си, щях… — тя прехапа устни и избърса с края на забрадката си напиращите да рукнат сълзи.

Свещеникът поклати глава:

— Моли се за душата му, Кристин, макар че според мен Лавранс и майка ти отдавна са получили утеха при Онзи, при Когото са търсили утеха за всичките си неволи по време на целия си земен път. Безспорно Лавранс продължава да те закриля с любовта си. С молитви и панихиди всички ние се свързваме с него. Начинът, по който стигаме до него, е от неразбираемите за мнозина тайнства, но не се съмнявай, че този начин е за предпочитане, вместо да смущаваме покоя му, за да идва на този свят и да ти се покаже…

Кристин поседя мълчаливо известно време, за да се овладее и да събере сили да говори. После разказа на свещеника какво се случи между нея и Ерлен в стаята с огнището, като се постара да предаде точно всяка изречена дума.

След като я изслуша, свещеникът запази мълчание. Кристин плесна отривисто с ръце:

— Отче Айрик! Според теб аз ли нося вина за разрива помежду ни? Смяташ ли, че съм сбъркала, а Ерлен има право да избяга от мен и да изостави така синовете ни? Според теб справедливо ли е да иска от мен аз да го потърся, да падна на колене пред него и да си взема назад изречените от мен злобни думи? Ерлен няма да се прибере у дома, ако не го направя!

— А ти смяташ ли, че е необходимо да викаш Лавранс от отвъдното, за да му поискаш съвет? — свещеникът се изправи и сложи ръка върху рамото й: — Кристин, помня те от съвсем малка. Лавранс те водеше на църква, нагласяше ръцете ти пред гърдите ти и те караше да ми прочетеш „Отче наш“. Ти казваше молитвата ясно и изразително, макар и да не разбираше нито дума. После научи какво е значението на норвежки на всяка молитва. Вероятно вече си го забравила… Забрави ли, че баща ти обясняваше всичко и ти засвидетелстваше своята почит и любов? Лавранс прие с уважение мъжа, пред когото ти толкова се боиш да се смириш. Кристин, нима вече не си спомняш какъв прекрасен празник организира баща ти за вашата сватба? А вие двамата напуснахте дома му като крадци, отнасяйки със себе си достойнството и честта на Лавранс Бьоргюлфсьон.

Задавена от ридания, жената зарови лице в ръцете си.

— Не си ли спомняш вече, Кристин, че Лавранс не поиска от вас да измолите от него прошка на колене, преди да ви приеме отново в любящото си бащино сърце? Нима гордостта ти не може да преглътне необходимостта да сведеш глава пред Ерлен, комуто си нанесла обида, незначителна в сравнение с обидата, която нанесе на баща си?

— Исусе! — ридаеше неутешимо Кристин. — Исусе, смили се над мен…

— Явно все пак не си забравила името Му — отбеляза свещеникът. — Него баща ти се стремеше да следва като апостол и да Му служи като верен рицар — отец Айрик докосна малкото разпятие над главите им. — Без да е съгрешил, Божият син загина на кръста, за да изкупи греховете ни към Него. Прибери се у дома, Кристин, и помисли над онова, което ти казах — посъветва я той, след като тя си поплака.

Дните се търкаляха, времето се стопли, изви се буря, заваля лапавица и проливен дъжд. На моменти вятърът ставаше толкова силен, че хората не смееха да излязат на двора, за да не ги отнесе вихрушката. Пътищата из околността бяха непроходими. Реката придойде бурно, бързо и внезапно. Онези, които живееха в най-уязвимите имения, се преместиха. Кристин нареди да пренесат повече от зърното в новата постройка, а добитъка заведоха при отец Айрик, защото пролетният обор на „Йорун“ се намираше на другия бряг на реката. Лошото време донесе много несгоди на стопаните. Снегът в градините се размекна като масло на огън, а животните страдаха от недохранване след суровата зима. На две от най-хубавите телета краката им се счупиха като изгнили стъбла на цветя.

В деня, когато преместваха добитъка, неочаквано на пътя им се изпречи Симон Андресьон с четирима ратаи. Мъжете се спуснаха да помагат на хората от „Йорун“. В цялата олелия, която съпътстваше пренасянето на крави, овце и агнета, примесена с вятър и дъжд, роднините нито успяха да се чуят, нито да поговорят на спокойствие. Но вечерта Кристин настани Симон и хората му на пейката в „Йорун“, за да се подкрепят със сгряващо пиво. Тогава размениха няколко думи със Симон. Той я покани да постои във „Формо“ със слугините и децата и предложи да помогне заедно с двама от слугите си на Юлв и ратаите в „Йорун“. Кристин му благодари, но настоя да остане в дома си. Изпратила Лавранс и Мюнан в „Юлвсволене“, а Яртрюд отишла при отец Сулмюн: със сестра му станали много добри приятелки.

— Кристин, хората се питат защо вие двете с Рамборг не се виждате. Жена ми няма да остане доволна, ако се прибера без теб.

— Зная, че изглежда странно в хорските очи — съгласи се тя. — Но според мен още по-необяснимо би било да гостувам на сестра ми, когато мъжът ми не си е у дома, а раздорът помежду ви не е тайна за никого.

Симон не отговори и побърза да тръгне с хората си.

Седмицата на литанията започна с ужасно време. Във вторник се разнесе вестта, че реката е отнесла моста над пътя Рустен, откъдето се минаваше за пасищата по склоновете на Хьовринг. Хората се изплашиха да не би същата участ да сполети и големия мост до църквата. Той беше яко съоръжение, построено върху солидни дървени трупи, и с висок свод в средата, подсилен с дебели дънери, забити в речното корито, но буйната вода заля подпорите чак до върховете и течението от север довлече под арката му плавеи. Река Логен наводни ниските поляни на двата бряга, а в полетата на „Йорун“ водата стигна до къщите и се образува нещо като залив. В наводнените ниви покривът на ковачницата и върховете на дърветата приличаха на малки острови. Плевнята отдавна беше отнесена.

От именията на източния бряг на реката само неколцина стопани се явиха в църквата. Хората се опасяваха, че придошлата вода ще отнесе моста и няма да успеят да се приберат по домовете си. Но на склона под плевнята в „Лаугарбрю“ на другия бряг, където имаше малко завет, във виелицата се забелязваха скупчени хора. Според слуховете отец Айрик се зарекъл да пренесе кръста през моста и да го сложи на източния бряг, пък ако ще и никой да не го последва.

Веднага щом шествието излезе от храма, срещу богомолците се изви вихрушка. Снежните парцали падаха косо като черти, а от околните имения се виждаха само откъслечни картини. От време на време се мяркаше чернеещо езеро там, където преди бяха ливадите; облаци, носещи се по сипеите на склона и по високите части на гората; темето на планината сред облачната обвивка. Въздухът беше наситен с боботенето на реката, което ту се усилваше, ту заглъхваше; придружаваше го бученето от горите и воят на вятъра. Същевременно кънтеше глухият тътен от бурята, бушуваща из планината, и грохотът на свличащ се по склоновете сняг.

Свещите изгаснаха веднага щом ги изнесоха навън. Мъже на възраст бяха облекли белите ризи на момчетата от църковния хор. Вятърът дърпаше безжалостно плата. Поеха напред с хоругвата, като придържаха покривка над нея, та вятърът да не я разкъса, докато крачат по склона, приведени напред срещу вихрушката. От време на време дрезгавият глас на отец Айрик успяваше да надвика бученето на вятъра:

— Venite: revertamur ad Dominum; quia ipse cepit et sanabit nos: percutiet, et curabit nos, et vivemus in conspectu ejus. Sciemus sequemurque, ut cognoscamus Dominum. Alleluia.^[1]

Когато шествието стигна до мястото, където водата заливаше пътя, Кристин и останалите жени спряха, но облечените в бяло младежи, дяконите и свещениците вече вървяха по моста, а мъжете ги следваха. Водата им стигаше до колене.

Мостът се разклати и разлюля, а жените забелязаха с ужас, че от север водната стихия подмята къща и течението я носи към съоръжението. Къщата почти се беше разпаднала и дървените стълбове стърчаха, но все още не бе изгубила целостта си. Стопанката от „Юлвсволене“ се вкопчи в Кристин Лаврансдатер и започна да се жалва оглушително: двете невръстни братчета на съпруга й се намирали сред хористите.

Кристин призоваваше безмълвно Дева Мария и гледаше с широко отворени от ужас очи най-високата част на моста, където мерна бялата одежда на Нокве сред младежите, които носеха хоругвата. Жените все пак долавяха глас на отец Айрик, удавен в небивалия шум.

Свещеникът се спря насред моста и вдигна високо кръста в мига, когато къщата се заби в подпорите. Мостът се разклати и изгуби здравината си. Хората от двете му страни имаха чувството, че съоръжението се наклони на юг. Шествието продължи, изгуби се под сводестия гръб на моста и се появи на другия бряг. Съборената къща се заклещи в плавея, наслоил се под мостовите подпори.

После внезапно се случи чудо. През гъстите облаци, подмятани от бурята, се процеди сребрист слънчев лъч, а придошлата река придоби матовия блясък на разтопено олово. Мъглата и облаците се разкъсаха и слънцето проби тънката им покривка. Когато шествието тръгна обратно по моста, за да се върне в църквата, лъчите блестяха върху кръста, а кръстосаните ленти на епитрахила лъщяха във виолетово над мокрия бял подризник на свещеника. Долината се къпеше в златистите отблясъци на блестящи водни капки на дъното на пещера от синкав мрак, защото слънчевите лъчи повалиха буреносните облаци по върховете на планината и ливадите потънаха в тъма; мъглата се разбяга между заоблените била, а грамадният връх над „Формо“ се извисяваше над мрака, ослепително бял от падналия сняг.

Кристин забеляза Нокве. Подгизналите дрехи бяха полепнали по телата на момчетата, но те продължаваха да пеят с пълни гърди срещу слънчевата светлина:

Salvator mundi, salva nos omnes.

Kyrie, eleison, Christe, eleison,

Christe, audi nos…^[2]

Свещениците с кръста минаха покрай жените. След тях вървяха селяните. Мокрите им дрехи тежаха, но те наблюдаваха с радостно учудване как времето се оправя, докато отправяха мощния си призив — Милостив бъди, прости ни, Господи!

Неочаквано Кристин се олюля и се наложи сега тя на свой ред да се опре на стопанката от „Юлвсволене“: не можеше да повярва на очите си. Сред хората в литийното шествие съзря Ерлен, облечен в прогизнал гащеризон от еленова кожа с качулка на главата. Въпреки това го позна. И той като останалите викаше „Милостив бъди, прости ни, Господи“ с полуотворена уста. Когато мина покрай нея, Ерлен я погледна. Жената не успя да разтълкува изражението му, но като че ли по лицето му пробяга усмивка.

Заедно с останалите жени Кристин се присъедини към шествието по склона към църквата, като повтаряше молитвените призиви след младежите. Усещаше единствено бесните удари на сърцето си.

По време на литургията зърна Ерлен за миг. Не посмя да застане на обичайното си място и се скри в тъмнината на северния кораб.

След края на службата веднага се втурна навън. Тръгна, без да изчака слугините си. Навън цялата природа се къпеше в слънчеви лъчи. Тичаше към „Йорун“, без да забележи, че пътят прилича на бездънна река.

У дома нареди масата, напълни рога с медовина и го постави пред почетното място на трапезата. Едва след това си съблече мокрите дрехи и се премени като за празник: с тъмносиня бродирана туника, сребърен колан, обувки с каишки и забрадка със син кант. После коленичи в малката стая. Неспособна да разсъждава и да намери думи да опише желанията си, жената прочете няколко пъти „Богородице Дево“. Благословена Владичице, мили Господи Боже, син на пречистата Дева, Ти знаеш за какво Те моля…

Мина доста време. Слугините й обадиха, че мъжете отново се върнали на моста и се опитвали да отстранят с брадви и куки насъбралите се в подпорите отломки. Искали да направят всичко по силите си, за да спасят моста. Свещениците си съблекли тържествените одежди и също се върнали на моста.

Мъжете се прибраха в късния следобед: синовете на Кристин, Юлв Халдуршон, трима слуги, един старец и две малки момчета, които временно живееха в имението като храненици.

Нокве седна отдясно на почетното място. Изведнъж стана рязко и се отправи към вратата. Майката му го повика. Той се върна и отново зае мястото си. Лицето му ту пребледняваше, ту почервеняваше. Седеше със сведени клепки и хапеше долната си уста, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Беше му трудно, но съумя да се окопити.

След като се нахраниха, синовете й станаха от вътрешната пейка, заобиколиха празното място на стопанина, прибраха ножовете в ножниците си, пооправиха коланите си по навик и излязоха.

Кристин изчака всички да станат от масата. Най-сетне излезе навън. На слънчевата светлина от всички покриви се стичаше вода. На двора видя само Юлв, застанал пред прага на къщата си.

По лицето му се изписа дълбоко униние, когато стопанката се приближи към него.

— Успя ли да говориш с него? — попита тя.

— Съвсем малко. Видях, че двамата с Нокве си поприказваха. Ерлен се изплашил за вас заради наводнението. Решил да се отбие да провери какво става. Нокве му разказа как се справяш с положението. Беше много ядосан, задето си дарила кожите, които ти прати по Гауте през есента. Не зная как е разбрал. Съвсем побесня, когато научи, че след службата си тръгнала към къщи, без да го изчакаш.

Кристин посрещна думите му мълчаливо, обърна се и се прибра в стаята.

 

 

През това лято препирните между Юлв Халдуршон и съпругата му не стихваха. Синът на полубрат му, Халдур Юнсьон, дойде при чичо си през пролетта и доведе жена си. Двамата се венчаха миналата година. Сега Юлв възнамеряваше да даде под аренда земите си в Скаун на племенника си и Халдур да се премести там с жена си, но Яртрюд се разгневи, защото й се струваше, че Юлв дава имота на племенника си при прекалено добри условия. Юлв ще намери начин да завещае имението си на Халдур, опасяваше се тя.

Кристин симпатизираше на Халдур, защото преди той беше неин слуга в „Хюсабю“. Стопанката харесваше и съпругата му: мълчалива, скромна млада жена. През лятото на младите им се роди момче. Кристин предостави на родилката къщата с тъкачния стан, където по традиция раждаха господарките в имението. Яртрюд — макар че беше млада и нямаше представа как се помага на родилка и как се повива новородено — се засегна, задето Кристин пое отговорната задача да дава наставления на жените как да се погрижат за младата майка.

Кристин стана кръстница на момчето, а Юлв пое разходите по кръщенето. Яртрюд го обвини, задето похарчил прекалено много пари и оставил твърде големи подаръци на люлката и на леглото на майката. За да укроти гнева на съпругата си, Юлв й поднесе най-тържествено скъпоценни накити: позлатен кръст на синджир, палто с кожена подплата и голяма сребърна закопчалка, златен пръстен и брошка. Но Яртрюд съзнаваше, че мъжът й няма да й отстъпи дори една нива повече от земите, които й обеща преди сватбата. Ако Юлв останеше бездетен, имотите му щеше да наследи Халдур. Яртрюд се вайкаше, задето детето им се роди мъртво, а нямаше изгледи тя да забременее отново. Жената стана за посмешище в цялата околност, защото се оплакваше от неволята си на всеки срещнат.

След като младата невеста на племенника му си взе очистителната молитва, Юлв помоли Кристин да позволи на Халдур и Аудхил да живеят в стаята с огнището. Стопанката се съгласи. Избягваше Халдур, понеже той й навяваше болезнени спомени, но общуваше често с Аудхил, която се стараеше да й помага, с каквото може. В края на лятото детето на Халдур и Аудхил се разболя тежко. За успокоение на младата неопитна майка Кристин пое грижите за лечението му.

През есента двамата си заминаха, а стопанката остана да тъжи и за тях, и за малкото им дете. Макар че осъзнаваше колко глупаво е да се измъчва, Кристин не можеше да прогони болката, задето изведнъж спря да ражда деца. Така или иначе тя не беше стара. Нямаше още четирийсет.

Присъствието на младата, по детски неопитна съпруга на Халдур и грижите за бебето досега отвличаха мислите й от болезнени теми. А събитията в дома на Юлв Халдуршон също я разсейваха, колкото и тежко да й беше да наблюдава как се разпада бракът на сродника им.

Постъпката на Ерлен след литанията я огорчи и не й се мислеше как ще приключи всичко това. Той се появи на шествието и в църквата пред очите на всички съседи, а после си тръгна, без да удостои съпругата си дори с поздрав. Това й се струваше толкова жестоко, че Ерлен й стана безразличен.

Кристин не беше разменила и дума със Симон Андресьон от деня, когато дойде да й помогне с добитъка. Видеше ли го до църквата, тя му кимваше за поздрав и се спираше да поговори със сестра си. Нямаше представа как приемат сегашното й положение и заминаването на Ерлен.

В неделята след празника на свети Вартоломей хората от „Формо“ дойдоха на службата заедно с Юрд от „Дюфрин“. Симон изглеждаше много весел, докато влизаше в храма рамо до рамо с брат си. След литургията Рамборг се приближи до Кристин и й прошепна развълнувано, че чака дете по Благовещение.

— Кристин, сестро, ела у дома да празнуваме заедно!

Кристин поклати печално глава, потупа младата жена по бузите и се помоли на Бог бледите страни на бременната да донесат щастие на нея и на мъжа й, но отклони поканата.

След разрива с Ерлен Симон се помъчи да си внуши, че така е най-добре. Стопанинът на „Формо“ не изпитваше потребност да се допитва до хорското мнение дали е постъпил правилно, или не. За себе си знаеше колко всеотдайно бе помагал на Ерлен и Кристин в критични моменти. Подкрепата му в селскостопанската работа не беше толкова ценна за хората от „Йорун“, че да си усложнява живота.

Но когато разбра, че Ерлен е напуснал имението, Симон вече не можеше да запази спокойствието, което се опитваше да си наложи толкова упорито. Напразно си казваше, че никой не знае как всъщност стоят нещата и защо Ерлен не се прибира. Хората само сплетничат, без да имат представа каква е истинската причина. Не бива да вярва на всички празнословия. Но го глождеше безпокойство. Обмисляше дали да не навести Ерлен в „Хауген“, да си вземе назад думите, които му каза при последната им среща, а после да намери начин да оправи нещата между Ерлен и Кристин. Симон обаче не се осмели да осъществи намеренията си.

Не допускаше, че някой забелязва колко разтревожено преживява раздялата на роднините си. Ежедневието му протичаше нормално, той се грижеше за имението и за земите си, веселеше се и пиеше невъздържано заедно с приятелите си, ходеше на лов в планината, когато му останеше време, глезеше децата си у дома, а между съпрузите във „Формо“ никога не се чуваше груба дума. Слугите сигурно смятаха, че отношенията помежду им са по-гладки от всякога, защото Рамборг стана по-умерена и овладяна. Не капризничеше и не проявяваше някогашната си детинска раздразнителност за дреболии. Макар и да не го показваше, Симон се чувстваше несигурен и плах в общуването си с нея. Нещо го възпираше да я закача и глези като дете. Симон се колебаеше как да се държи с жена си.

Една вечер тя му каза, че очаква дете. Симон не знаеше как да реагира.

— Май не се радваш много — отрони най-сетне той и погали ръката й.

— Но ти се радваш, нали?

Рамборг се сгуши в прегръдките му, едновременно весела и тъжна. Симон я притисна към гърдите си със смутен смях.

— Този път ще бъда по-разумна и няма да капризнича като преди, Симон. Но ти ще останеш при мен, чуваш ли.

Ако ще и всичките ти сродници и братя да тръгнат на върволица към бесилото, този път няма да ме изоставиш!

— Този път няма къде да отида, Рамборг — засмя се печално Симон. — Гайрмюн, бедничкият, едва ли ще се забърка в някоя голяма каша. Той ми е единственият роднина, с когото още не съм се скарал.

Рамборг се засмя през сълзи.

— Зная аз какви са тези ваши караници. Траят, докато роднините ти поискат да им подадеш ръка в трудност, и ти веднага се притичваш на помощ. Познавам те много добре, мъжо…

Четиринайсет дни по-късно в имението най-неочаквано пристигна Юрд Андресьон. Рицарят от „Дюфрин“ водеше само един слуга със себе си.

Двамата братя не изпаднаха в бурни словоизлияния. Юрд обясни, че не е виждал сестра си и зет си в „Крюке“ от дълго време и решил да ги навести, а понеже и бездруго бил в долината, Сигрид го посъветвала да се отбие и във „Формо“.

— И аз си рекох, едва ли си ми чак толкова сърдит, братко, че да откажеш да подслониш мен и слугата ми и да ни нахраниш.

— Много мило от твоя страна да ни посетиш, Юрд — промърмори Симон със сведени очи, докато по лицето му се разливаше гъста червенина.

След като се нахраниха, братята излязоха да се поразходят. Зърното започваше да побледнява по огрените от слънцето склонове, спускащи се към реката. Времето беше чудесно. Водите на Логен блещукаха благо и хвърляха слаби бели отблясъци върху елшака. По лятното небе се носеха едри, лъскави облаци. Слънчевата светлина пълнеше цялата купа на долината, а топлият въздух и сенките на облаците багреха планината отсреща в светло синьо и зелено.

От градината зад тях се чуваше глухо трополене от коне по сухата земя. Стадото си проправяше път през храсталака. Симон се надвеси над оградата:

— Конче, конче… Брунстайн май е позастарял, а?

Конят на Юрд протегна шия и подуши рамото на стопанина.

— Осемнайсетгодишен е — Юрд погали коня. — Слушай, братко… тази разправия… би било много неприятно, ако случилото се развали дружбата ни — довърши той с наведена глава.

— Мисълта за това не ми дава мира — призна Симон. — Благодаря ти за посещението, Юрд.

Продължиха да вървят покрай оградата — Юрд напред, след него Симон. Седнаха в края на малка, пожълтяла от слънцето камениста ливада. От ниските купчини сено, пръснати между канарите, където косачите бяха изчистили цялата трева, примесена с цветя, се разнасяше сладникав силен мирис. Юрд разказа на брат си за помирението между крал Магнюс и синовете на Хафтур и техните сподвижници. След малко Симон попита:

— Според теб напълно изключено ли е някой от влиятелните роднини на Ерлен Никулаусьон да му върне отново дружбата и благоволението на краля?

— Лично аз не мога да помогна с почти нищо. А онези, които са в състояние да допринесат за това, не са особено добре разположени към него. Сега нямам желание да говоря по този въпрос. Смятам Ерлен за смел и чаровен мъж, но според мнозина провали позорно начинанието. Зная колко много държиш на Ерлен…

Симон се загледа в сребристобелия блясък, окъпал върховете на дърветата по склона, и в блещукащата вода на реката. Удивен, си даде сметка, че в думите на Юрд има някаква истина.

— Впрочем в момента двамата с Ерлен не сме в добри отношения. От доста време не сме разговаряли.

— Много свадлив си станал с годините, Симон — засмя се Юрд. — Обмислял ли си възможността да напуснеш долината? — попита след малко той. — Ако живеем близо един до друг, ще си помагаме повече.

— Откъде ти хрумна? „Формо“ е фамилна собственост от години…

— Осмюн от „Айкен“ има законни права върху своя дял от имението. Доколкото зная, няма нищо против да размени земите си с друг стопанин. Все още не си е избил тази идея от главата, ако дадеш Арнерд за жена на сина му Грюне при упоменатите от Осмюн условия.

Симон поклати глава.

— Родът на баба ни стопанисва „Формо“ още от езически времена. Искам Андрес да наследи имението след смъртта ми и да го управлява. Говориш безумия, братко. За нищо на света не бих се разделил с „Формо“!

— В думите ти има някаква правота — кимна Юрд и леко се изчерви. — Просто си помислих, защо пък да не… Повечето ти роднини и приятели от младежките години живеят в Раумарике и предположих, че там ще се чувстваш по-добре.

— И тук ми е добре — и Симон поруменя. — Само тук синът ми ще живее обезпечено — той погледна крадешком към Юрд.

По нежното набраздено лице на брат му се изписа смущение. Косите му вече бяха съвсем побелели, но тялото му бе запазило някогашната елегантност и гъвкавост. Юрд се раздвижи малко неспокойно, няколко камъка се търколиха надолу по склона и се озоваха сред житните класове.

— Внимавай да не събориш целия сипей в нивата ми — пошегува се Симон и се престори на строг.

Юрд скочи от мястото си пъргаво и леко и подаде ръка на брат си, който се изправяше по-трудно. Симон я задържа за миг и го потупа по рамото. Юрд го прегърна и двамата бавно се заизкачваха към имението.

Вечерта братята прекараха в колибата на Семюн. Симон реши да спи при Юрд. Прочетоха си вечерните молитви, но искаха да пресушат купата с бира, преди да си легнат.

— Benedict tu in mulebris — mulebrus^[3]. Помниш ли? — разсмя се изведнъж Симон.

— Да, докато ми избие от главата еретичните учения на баба, отец Магнюс ме напердаши здраво няколко пъти — Юрд се усмихна на детския спомен. — Имаше дяволски тежка ръка. Братко, сещаш ли как веднъж си повдигна края на расото, за да си почеше прасеца? Тогава ти ми прошепна: „Ако имах такива уродливи крака като Магнюс Шетилсьон, и аз щях да стана свещеник и да не свалям расото.“

Симон се усмихна. Пред очите му изплува детското лице на брат му, готово да се пръсне от сподавен смях, и тъжните му унили очи: тогава бяха невръстни хлапета, а отец Магнюс наистина биеше безпощадно, когато искаше да ги накаже.

Юрд не блестеше с остър ум като дете, но Симон обичаше брат си заради други ценни качества. Сега изпитваше гореща признателност и нежност заради всеки ден през тези четирийсет години, прекаран с Юрд — най-предания и безрезервно верен другар на Симон.

След като си възвърна подкрепата на брат си, Симон доби увереността, че вече има по-сигурна почва под краката си. А какво беше досега — години наред всичко в живота му бе обърнато с главата надолу и подчинено на заплетени ситуации.

Сърцето му се стопляше при мисълта за Юрд, който дойде да се извини за грешката на Симон: при последното си посещение в „Дюфрин“ той напусна дома на брат си разгневен, а от устата му се сипеха обиди. Душата му преливаше от благодарност към Юрд и Симон съзнаваше колко признателен трябва да е на брат си.

Симон се досещаше как мъж като Лавранс би приел такова събитие. Стараеше се да следва примера на покойния си тъст, доколкото му стигаха възможностите. Раздаваше щедро милостиня, но се оказа безсилен да изпита съкрушително разкаяние и да види пред очите си раните Христови, без да се взира в разпятието до безпаметност. Лавранс, за разлика от него, беше способен да го постигне. В очите на Симон не избиваха сълзи на покаяние. От юношеските си години досега не помнеше да е плакал повече от два–три пъти, и тогава причината беше основателна от религиозна гледна точка. А не пророни сълза заради прелюбодейството с майката на Арнерд и заради убийството на Холмгайр. Симон съжаляваше дълбоко за греховете си. Разкайваше се искрено, изповядваше ги чинно и се стараеше да ги изкупи, като спазва стриктно заръките на свещеника. Четеше послушно молитвите си, гледаше да си плаща честно десятъка и да раздава милостиня с широка ръка. На празниците на свети апостол Симон, на свети Улав, на Архангел Михаил и на Дева Мария проявяваше още по-голяма щедрост към бедняците и Църквата. Успокояваше се с думите на отец Айрик: спасението е единствено в кръста, а само Бог решава при какви обстоятелства ние, хората, се сблъскваме с дявола и се борим с него.

Сега Симон изпитваше по-силно от всякога потребност да засвидетелства дълбоката си признателност към светиите. От майка си знаеше, че е роден в деня на Рождеството на Пресвета Богородица. Реши да покаже на Божията Майка своето страхопочитание с молитва, която не казваше ежедневно. Когато служеше в кралския двор, Симон записа благозвучна молитва и сега намери малката кожена книга.

Осъзнаваше, че е записал молитвите и ги е научил по-скоро за да угоди на крал Хокон, отколкото за да почете Господ и Пресветата Дева. Тогава всички пажове се стараеха да знаят наизуст молитви, защото нощем, когато го мъчеше безсъние, кралят имаше навика да ги изпитва доколко са усвоили това полезно знание.

Оттогава измина много време. Симон си спомни кралските покои в каменната зала на двореца. На малката маса до леглото гореше самотна свещ, а слабият пламък осветяваше изящното, пепеляво и състарено мъжко лице, отпуснато върху червените копринени възглавници. След като свещеникът приключеше с четенето на глас и излезеше от спалнята, често кралят сам вземаше книгата и започваше да чете, опирайки тежкия том на свитите си колене. Пажовете седяха на две табуретки до големия зидан комин. Симон почти винаги дежуреше с Гюнстайн Ингасьон. В спалнята беше уютно. Огънят гореше с ясен пламък и топлеше, без да задимява закътаното помещение с кръстат свод и стени, покрити с вълнени пана. На младежите им се приспиваше, докато слушаха свещеника, а после чакаха краля да заспи. Той будуваше чак до полунощ. След това им разрешаваха да се редуват: единият лягаше на пейката между комина и вратата към заседателната зала, а другият бдеше над краля. Двамата пажове очакваха с трепет този момент и едва потискаха прозевките си.

Случваше се, макар и рядко, кралят да ги заговори. В такива моменти владетелят беше неописуемо дружелюбен и чаровен. Понякога прочиташе някоя сентенция или част от стих, които му се струваха полезни за живота и здравето на младежите.

Една нощ Симон се сепна. Крал Хокон го викаше по име. В спалнята цареше пълен мрак. Явно свещта на масата беше изгаснала. Засрамен до немай-къде, пажът раздуха жарта и запали нова свещ. Кралят се усмихна заговорнически:

— Гюнстайн винаги ли хърка така ужасно?

— Да, господарю!

— И в странноприемницата спите в една стая, нали? Струва ми се съвсем оправдано да поискаш другар, който не вдига такъв шум, докато спи.

— Благодаря ви, господарю, но на мен не ми пречи!

— Не се ли будиш, когато тази гръмотевица се развилнее до ухото ти, Симон?

— Будя се, ваша милост, но го сръчквам и го побутвам да се обърне на другата страна.

Кралят се разсмя.

— Питам се дали млади мъже като вас осъзнават какво богатство е да спиш нощем. Като станеш на моите години, може и да се сетиш за думите ми, млади приятелю.

Сякаш се беше случило преди цяла вечност. Симон ясно си спомняше миналото, но му се струваше, че този млад паж не е бил той, а някой друг.

Един ден в началото на декември Кристин остана почти сама в имението — синовете й извозваха дърва и мъх. За изненада на стопанката Симон Андресьон влезе в двора на кон. Дошъл с намерението да покани нея и децата й на коледното тържество във „Формо“.

— Много добре разбираш, че това е невъзможно — сериозно отвърна тя. — Ти, Рамборг и аз можем да бъдем приятели в сърцата си, но човек невинаги има власт над онова, което е длъжен да стори.

— Не ми казвай, че ще стигнеш дотам, да не присъстваш, когато сестра ти коленичи на пода.

Кристин се помоли всичко да мине благополучно и щастието да им се усмихне, „но не мога да ти обещая, че ще дойда“.

— Хората ще се чудят какво става — разпалено отвърна Симон. — Носи ти се име на най-опитната акушерка. Рамборг ти е сестра, а и двете сте стопанки на две от най-големите имения в областта.

— През последните години се родиха доста деца, но не са ме молили да помагам. Нещата се промениха, Симон. Присъствието на стопанката на „Йорун“ вече не е мерило за благопристойността на хорските домове.

Кристин забеляза колко го натъжиха думите й и продължи:

— Поздрави Рамборг и й кажи, че ще й помогна, когато му дойде времето, но няма как да присъстваме на коледното ти тържество, Симон.

На осемнайсетия ден след Коледа Симон се яви на служба без Рамборг. Не, Рамборг не била болна, но си почивала и събирала сили, защото на следващия ден тръгвали с децата на юг за „Дюфрин“. Сега времето позволявало да пътуват с шейни, Юрд ги поканил, а и на Рамборг много й се искало да замине някъде…