Сигрид Унсет
Кръстът (8)

2.

Капеланът на Ерлен в „Хюсабю“ научи тримата му най-големи синове на четмо и писмо. Те не се отличаваха като особено старателни ученици, но бяха доста паметливи, а и майка им — самата тя възпитана да уважава и цени науката — следеше дали залягат над уроците.

А през годината, която Бьоргюлф и Никулаус прекараха в манастира на остров Таутра с отец Айлив, двете момчета поглъщали жадно като кърмачета знания от гръдта на госпожа Наука, както се изрази свещеникът. Учителят им в обителта — много възрастен монах — цял живот беше трупал с усърдието на пчела знания от всякакви книги — и латински, и скандинавски. Отец Айлив също обичаше науката, но задълженията му в „Хюсабю“ не позволяваха да се посвети на книжното знание. За него съжителството с учител Аслак беше като обилна паша за изгладнял добитък. А двете момчета, които гледаха да са близо до някогашния капелан в дома им, защото не познаваха монасите, слушаха със зяпнала уста разговорите между начетените отци Айлив и Аслак. Брат Аслак и отец Айлив с голяма радост хранеха младите души с най-прекрасния мед от манастирската библиотека, който монахът обогатяваше с куп преписи и откъси от най-подбраните книги. За кратко време момчетата напреднаха много и рядко се налагаше монахът да им говори на норвежки, а когато родителите дойдоха да ги приберат, двамата отговаряха на свещеника на латински, без да се запъват и почти без грешки.

Братята се постараха да поддържат наученото. В „Йорун“ имаше много книги. Лавранс притежаваше пет книги, две, от които се паднаха на Рамборг след подялбата на имуществото му. Сестрата на Кристин обаче никога не изяви желание да се научи да чете, а Симон не владееше писаното слово дотам, че да чете за удоволствие. Все пак той умееше да разбира писмата без чужда помощ и дори да пише върху пергамент. Позволи на Кристин да вземе книгите, докато децата му поотраснат. Ерлен наследи три книги от родителите си и ги повери на Кристин след сватбата им, а Гюнюлф Никулаусьон й подари още една. Той лично поръча да съставят за снаха му сборник от книгата за чудотворствата на свети Улав, от няколко легенди за светци и от прошението, което монасите францисканци от Осло са изпратили на папата, за да обяви брат Едвин Ричардсьон за светец. На раздяла Нокве получи молитвеник от отец Айлив. Младежът четеше на глас гладко и хубаво, малко напевно, както го научи брат Аслак. Предпочиташе книги на латински, например много обичаше да чете от молитвеника си и от една книга на Лавранс. Най-ценна му беше голяма, извънредно красиво изписана книга, която се предаваше поколения след смъртта на знаменития епископ Никулаус Арнесьон, дядо на Ерлен.

На Кристин много й се искаше да ограмоти и по-малките си синове, както подобава на мъже с техния произход, но не можеше да измисли как да го направи. Отец Айлив вече беше прекалено стар, а отец Сулмюн умееше да чете само от богослужебните си книги. Дори не разбираше всичко, което четеше по време на литургия. Понякога вечер Лавранс се забавляваше да слуша Нокве да му показва как се изписват буквите върху восъчната дъска, но останалите три момчета не проявяваха никакъв интерес към азбуката. Един ден Кристин взе една книга на норвежки и помоли Гауте да си припомни знанията, усвоени по времето, когато отец Айлив го учеше на четмо и, писмо. Момчето обаче едва успя да прочете три думи, сричайки, и се затрудни на първата по-дълга дума. Затвори книгата през смях с обяснението, че тази игра не му харесва.

Една вечер в края на лятото отец Сулмюн се отби в „Йорун“ с молбата Никулаус да отиде с него в „Румюн“. От Нидарус пристигнал чужденец — рицар. Присъствал на празника в чест на свети Улав и пожелал да отседне под наем в имението на свещеника, но нито той, нито слугите му знаели норвежки, а човекът, който ги водел, разбирал само откъслечни думи от речта им. Отец Айлив лежал болен и нямало кой да помогне. Затова отец Сулмюн се обръщаше към Нокве.

Нокве се поласка от молбата на свещеника да превежда от латински, но го последва, придавайки си равнодушен вид. Прибра се много късно, развеселен и почерпен. Рицарят донесъл вино и цяла вечер наливал щедро на Нокве, на свещеника и на дякона. Името на чужденеца било Алан или Аларт от Бекелар. Идвал от Фландрия и обикалял светите места в Скандинавия. Рицарят се оказал изключително дружелюбен и разговорът вървял по мед и масло. Най-сетне Нокве обясни за какво ставало дума. Оттук рицарят възнамерявал да се отправи към Осло, а после на поклонение в Дания и Германия и предложил на Нокве да го придружи в качеството си на преводач, поне докато е в страната. Освен това намекнал, че ако младежът се съгласи да тръгне с него по света, господин Аларт му предрича бляскаво бъдеще. Там, откъдето идвал, изобилствало от златни шпори и синджири, от препълнени кесии и превъзходни оръжия, които само чакали млад мъж като Никулаус Ерленсьон да посегне към тях. Нокве отговорил, че все още не е достигнал пълнолетие и се налага да поиска разрешение от баща си. Господин Аларт го убедил поне да вземе скромен подарък — дълга до коленете, виолетова копринена риза със сребърни звънчета на ръкавите — който в никакъв случай не го задължавал да приеме предложението му, както изрично подчертал рицарят.

Ерлен изслуша мълчаливо сина си с необичайно изопната физиономия. После изпрати Гауте да донесе писалищните принадлежности от сандъка и веднага се залови да съставя писмо на латински. Помоли Бьоргюлф да му помогне, защото Нокве се оказа неспособен да мисли. Бащата изпрати най-големия си син в леглото. В писмото Ерлен покани рицаря у дома си на следващия ден след сутрешната молитва, за да обсъдят предложението на Аларт да назначи родения в благородническо семейство млад мъж Никулаус Ерленсьон за свой оръженосец. Ерлен молеше рицаря за извинение, задето му връща подаръка с молба да го съхранява при себе си, докато Никулаус не се закълне със съгласието на баща си да служи вярно на своя господар, както изисква рицарската етика навсякъде по света.

Ерлен капна малко восък в долния край на писмото и небрежно сложи върху него печата си, който се намираше на пръстена му. После поръча на един ратай да занесе писмото и копринената риза в „Румюн“.

— Мъжо, нали не възнамеряваш да изпратиш младия ни син в чужбина с непознат мъж? — разтрепери се Кристин.

— Ще видим — отвърна Ерлен с непроницаема усмивка. — Няма изгледи това да се случи — успокои я той, като забеляза колко е разтревожена.

Усмихна се окуражително и я погали по бузата.

По нареждане на Ерлен Кристин поръси пода в гостната с трепетлика и цветя, нареди върху пейките най-хубавите си възглавници, постла масата с ленена покривка, сипа ястията в красиви блюда, а питиетата — в обкованите със сребро рогове, останали от Лавранс. Ерлен се избръсна грижливо, накъдри си косата и се премени в черна, пищно бродирана дългопола дреха от чуждестранен плат. Посрещна госта на портата. Когато видя как двамата мъже прекосяват двора рамо до рамо, стопанката си помисли, че съпругът й много повече прилича на келтските рицари, за които се разказва в легендите, отколкото този дебел рус чужденец в пъстроцветни пищни одежди от кадифе и фина коприна. Кристин беше застанала на чардака пред гостната, облечена в празнични дрехи и с копринена забрадка. Поздрави фламандеца с Bien venu, добре дошъл, а той й целуна ръка. По време на разговора за бъдещето на Нокве Кристин не размени нито дума с госта. И тя като отец Сулмюн не разбра какво обсъждат двамата мъже. Но въпреки това свещеникът увери Кристин, че щастието ще се усмихне на Нокве. Майката отговори доста уклончиво.

Ерлен знаеше малко френски и умееше да се изразява отлично на немски като повечето войници. Разговорът между стопанина и чужденеца протече гладко, в духа на разбирателството, но Кристин забеляза нарастващо недоволство у рицаря, което той се стараеше да прикрие. Ерлен накара синовете си да изчакат в спалнята, докато не ги повика. Бащата така и не изпрати слугите да ги доведат.

Ерлен и Кристин изпратиха госта и свещеника до портата. Стопанинът изчака двамата мъже да се изгубят в нивите, обърна се към жена си и заяви с красноречива усмивка:

— Не бих пуснал Нокве да отиде с този рицар дори до съседното имение.

До господарите се приближи Юлв Халдуршон. Двамата с Ерлен си казаха нещо, а Юлв изруга цветисто и плю върху земята. Ерлен се засмя и го тупна по рамото:

— Е, ако бях невежа като тукашните селяни, сигурно щях да се съглася. Но аз съм видял какво ли не и за нищо на света няма да позволя хубавите ми млади соколи да попаднат в ръцете на нечестивия. Отец Сулмюн изобщо не се досети, блаженият глупак…

Кристин отпусна ръце, а цветът на лицето й се смени от тебеширенобял до кървавочервен. От страх и срам й прилоша и краката й се подкосиха. Беше чувала за този порок, но досега го възприемаше като нещо съвсем далечно. Но ето че и това зло почука на вратата й. То като че ли представляваше вълната, която щеше да преобърне лодката на живота й — безмилостно подхвърляна от бурното море, препълнена до краен предел. Пресвета Дево, нима една майка трябва да се безпокои и за честта на синовете си?

— Още снощи имах едно наум за този рицар — продължи Ерлен с погнуса. — Нокве ми разказа колко изискано и дружелюбно се държал с него. Стори ми се прекалено. Не съм вчерашен: никъде по света не е прието рицар да целува по устата бъдещия си оръженосец или да му дава скъпи подаръци, преди да е проверил качествата му.

— Защо тогава ме накара да поръся пода с рози и да постеля ленена покривка на трапезата за такъв — и тя изрече най-грозната дума.

Ерлен се намръщи. Взе камък от земята. Проследи с поглед рижата котка на Мюнан, която пълзеше по корем във високата трева под стената на къщата, прокрадвайки се към пилетата до вратата на конюшнята. Ерлен запрати камъка — шуп! — и котката изчезна зад ъгъла, а сред кокошките настана смут. Ерлен се обърна към жена си:

— Сметнах, че е редно все пак да се срещна с този човек. Рекох си, кой знае, може и да е надежден. Длъжен бях поне да проявя възпитание. Не съм му душевен пастир. А сега заминавал за Осло — засмя се Ерлен. — Ако приятелите и роднините ми там са си представяли как ние в „Йорун“ само си пощим дрипите, пълни с въшки, ядем херинга и овесен хляб, сега ще разберат, че и ние не сме вчерашни, а си отваряме очите на четири.

 

 

Вечерта Кристин се качи в спалнята. Бьоргюлф имаше главоболие и лежеше в леглото, а Нокве нямал апетит.

— Виждаш ми се малко тъжен, синко — обърна се майката към по-големия син.

— Откъде ти хрумна, майко? — усмихна се иронично Нокве. — Няма причина да съм тъжен само защото ме смятат за глупак, комуто е лесно да хвърлиш прах в очите.

— Не се тревожи — рече бащата, след като седнаха да вечерят, а Нокве продължаваше да мълчи. — Ще имаш и други възможности да тръгнеш по света и да си опиташ късмета.

— Само ако и Бьоргюлф дойде с мен — отвърна Нокве съвсем тихо, за да го чуе единствено Ерлен. — Не споменавай за това на Ивар и Скюле. Те чакат с нетърпение да навършат пълнолетие и да поемат по широкия свят — засмя се Нокве.

Кристин стана и си облече връхната дреха. Отивала да посети просяка, който живее в колибата на Ингебьорг. Близнаците искаха да я придружат и да й носят торбата, но тя предпочете да тръгне сама.

Вечерите ставаха все по-тъмни, а на север от църквата пътят минаваше през гора, засенчена от хребета Хамер. Там винаги духаше хладен вятър от връх Рустен, а бумтенето на реката изпълваше въздуха със слабо усещане за влага. Под дърветата летяха ята големи бели молци. От време на време се втурваха срещу Кристин. Явно бледият блясък на ленената кърпа върху лицето и гърдите й привличаше насекомите в мрака. Жената ги гонеше с ръка, докато бързаше нагоре по склона, хлъзгаше се върху гладкия килим от борови иглички и краката й намираха опора в корените на дърветата, които се извиваха по пътеката.

В продължение на много години сънуваше често един и същи сън. За първи път й се случи през нощта преди раждането на Гауте. Сънят продължаваше да я навестява, тя се будеше, обляна в пот, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите и сякаш щеше да се пръсне.

Вижда поляна с цветя. От трите страни поляната е пристегната в гъст мрак от борова гора, а в гората се издига стръмно възвишение, в чието подножие малко езеро отразява тъмната гора и зелената поляна с ярки цветя.

Слънцето се скрива зад дърветата. Над билото на възвишението светлината от последните златисти вечерни лъчи се процежда на дълги снопове през иглолистните дървета, а на дъното на езерото, между белите водни лилии, плуват облаците, обагрени в пурпурно от залеза.

Насред възвишението, нагазило в прилепки, планински божури и купища зелено-бяла пяна, образувана от цветовете на горската пищялка, стои детето й. Първия път, когато го сънува, детето сигурно е бил Нокве — тогава бяха родени само той и Бьоргюлф, но по-малкият й син беше още в люлката. После майката не можеше да определи кое от децата си сънува. Малкото кръгло лице, загоряло от слънцето, обрамчено от късо подстригана светлокестенява коса, й приличаше ту на един, ту на друг от синовете й. Винаги обаче детето в съня й беше на две–три години, облечено в малка тъмножълта, ежедневна дреха, каквито Кристин шиеше на момчетата си, когато бяха малки, от домашно изпредена вълна, боядисана с багрилен мъх и обточена с червен кант.

Понякога й се струваше, че се намира от другата страна на езерото, а друг път изобщо не присъстваше на мястото на случката, но виждаше всичко.

Малкият й син снове напред-назад, разглежда наоколо, къса цветята. И макар сърцето й да се свива от смътен страх, от зловещо предчувствие за предстоящо нещастие, в съня си майката винаги усещаше първо мощен прилив на болезнена сладост, докато гледа хубавото си дете на поляната.

После вижда как от тъмната гора излиза рунтаво туловище. Движи се безшумно, а в малките му зли очи проблясва пламък. Мечката стига до най-високата част на поляната, спира се, поклаща главата и раменете си и души. После хуква напред. Кристин не е виждала никога жива мечка, но знае, че тези зверове не тичат така. Това не може да е истинска мечка. Тя бяга като котка. Посивява и заприличва на огромна рунтава котка, която се спуска по поляната на големи, меки подскоци.

Майката изпада в неистов ужас, но не може да спаси малкия, нито да го предупреди. Детето усеща, че става нещо необичайно. Обръща се леко и поглежда през рамо. Надава вледеняващ немощен вик и започва да тича надолу, като вдига краката си високо, по детски, в избуялата трева. Майката чува ясно шума от прекършените сочни стъбла на цветята, докато малкият си проправя път през гъстата растителност. Спъва се в тревата, пада по очи и само след миг звярът се озовава над него с извит нагоре гръб и глава, забита между предните лапи. После Кристин се събужда.

Всеки път, след като сънуваше този кошмар, не заспиваше часове наред. Мъчеше се да се успокои: та това е само сън! Прегръщаше Мюнан, който спеше до нея, и разсъждаваше какво би могла да направи, ако изпадне в такова положение. Ще подплаши животното с вик, ще размаха кол, а и нали винаги носи на колана си дългия остър нож.

И тъкмо когато успееше да се поуспокои, отново я връхлиташе ужасът на кошмара: тя стои, вцепенена от непоносима болка и гледа безпомощно как клетото й дете напразно се мъчи да избяга от лапите на силното, кръвожадно животно, което се приближава с неумолима бързина. Кръвта й започваше да кипи, да бушува, а тялото й набъбваше и тя очакваше сърцето й да се пръсне, неспособно да понесе толкова бурна стихия.

Колибата на Ингебьорг се намираше на хребета Хамер, малко по-надолу от пътя, който продължаваше да се изкачва. Колибата стоеше пуста от много години, а земята около нея обработваше селянин — арендатор, но той си построи друга къща наблизо. В колибата се нанесе странстващ болен просяк, след като силите му го напуснаха и не успя да продължи с останалите си другари. Кристин знаеше за клетника и му изпрати храна, дрехи и лекарства, но едва сега намери време да го навести.

Видя, че болният вече бере душа. Даде торбата си на просякинята, която го гледаше, и се постара да облекчи страданията на клетника. Очакваха свещеника да дойде всеки миг и Кристин изми лицето, ръцете и краката на умиращия, за да е чист преди тайнството на елеосвещението.

Въздухът в малката стая беше силно задимен и натежал от ужасна, задушлива смрад. Дойдоха две жени, изпратени от арендатора, и Кристин им заръча да изпратят вест в „Йорун“, ако им потрябва нещо, сбогува се с тях и си тръгна. Обзе я неочакван, болезнен страх от срещата със свещеника, който носеше Тялото Господне, и затова зави по първата странична пътека. Тя обаче се оказа проходима само за добитък и Кристин с мъка си проправяше път. Повалени от вятъра дървета издигаха зловещо корените си във въздуха; когато не можеше да мине отстрани, й се налагаше да се катери по тях. Кристин слизаше по грамадни камъни, а под краката й се свличаха парчета мъх. В лицето й се заплитаха паяжини, а клоните я шибаха и дърпаха дрехите й. Когато трябваше да прескочи поток или стигнеше до равно, влажно място в гората, се оказваше почти невъзможно да премине през гъстите, мокри храсталаци. А противните бели насекоми хвърчаха навсякъде. Събираха се под дърветата в мрака и литваха на цели ята от пирена, когато Кристин нагазеше в него.

Най-сетне излезе на скалистия терен до Логен. Боровата гора тук оредяваше, защото дърветата бяха принудени да сплитат корените си в неплодородна почва, а по земята растяха само ниски, сиво-бели лишеи, които скърцаха под краката й. Тук–там чернееше по някой пиренов храст. Мирисът на иглички стана по-горещ, сух и остър. В тези части на гората боровете винаги изглеждаха леко пожълтели още от ранна пролет. Белите молци продължаваха да я преследват.

Привлече я бумтенето на реката. Приближи се до ръба и се загледа надолу. В пропастта под нея проблясваше водата, която кипеше буйно и се спускаше стремглаво от скала на скала.

Еднообразното бучене на реката разтърси напрегнатото й до краен предел тяло. Събуди спомен за нещо, случило се преди цяла вечност. Още тогава осъзна, че няма да понесе съдбата, която сама си избра. Пожертва спокойния си, защитен живот като девойка заради унищожителна страст. От този миг живееше в непрестанен страх. След като стана майка за пръв път, изгуби завинаги свободата си. Още съвсем млада, Кристин се отдаде на света и колкото повече риташе и се съпротивляваше на хватката му, толкова по-здраво я стискаше той. Майката пазеше ревниво синовете под крилете си, вцепенени от принудата на преходни грижи. Цял живот Кристин се мъчеше да скрие от хората колко ранима и изплашена се чувства. Вървеше изправена, горда, със спокойно изражение, премълчаваше тревогите си и се бореше с всички сили да осигури добър живот на децата си.

Непрекъснато я глождеше дълбоко спотаен страх, от който й секваше дъхът: ако им се случи нещо лошо, няма да го понеса. Сърцето й се свиваше при спомена за родителите й. Лавранс и Рагнфрид цял живот трепереха над децата си. Двамата понесоха търпеливо бремето си, и то не защото обичаха по-малко децата си, а защото ги обичаха по-всеотдайно.

Нима така щеше да свърши борбата й… Нима тези седем непослушни ястребчета, които отгледа в гнездото си, са чакали нетърпеливо да удари часът, когато крилете им ще ги понесат над далечни синкави планини? А баща им просто плесваше с ръце и се смееше — летете, летете, деца мои!

Без да знаят, синовете й щяха да откъснат кървави парчета от сърцето й, когато отлетят от семейното гнездо. А тя щеше да остане сам-сама: нали преди много време по своя желание изтръгна от сърцето си корените, които я свързваха с родния й дом. Чакаше я нерадостно бъдеще…

 

 

Обърна се и заприпка по бледия килим от изсъхнал бодлив еленов лишей. Загърна се грижливо, та дрехата й да не се заплита в клоните. Най-сетне стигна до малките ливади на север от бараката за празненства и от църквата, тръгна през полето и зърна човешка фигура на пътя.

— Ти ли си, Кристин? — извика Ерлен. — Много се забави, а стана късно. Притесних се.

— Заради мен ли? — попита тя, а гласът й прозвуча по-сурово и надменно, отколкото възнамеряваше.

— Е, не съм се изплашил. Просто се сетих, че трябва да те посрещна.

Докато вървяха към имението, размениха едва две–три думи. В двора на „Йорун“ цареше тишина. Всички си бяха легнали. Само няколко коня пасяха кротко до къщата.

Ерлен тръгна направо към спалнята, но Кристин се насочи към готварницата.

— Трябва да проверя нещо — отговори тя на въпроса му.

Ерлен застана на чардака. Кристин излезе от готварницата с борова главня в ръка и влезе в стаята с огнището. Мъжът почака малко, после слезе и тръгна след нея.

Кристин запали свещ и я постави върху масата. По тялото на Ерлен преминаха ледени тръпки при вида на жената, застанала до свещта в празната къща. В стаята беше останала само закованата за пода покъщнина. Под пламъка на свещта проблясваше голото, захабено дърво. Стопанката бе хвърлила самотната главня в студеното изметено огнище и сега вътре едва–едва тлееше жар. Ерлен и Кристин не използваха тази стая. Сигурно измина половин година, откакто последно палиха огън тук. Въздухът беше тежък, спарен. Отдавна никой не бе отварял вратата и капака на тавана и вътре не бяха нахлували разнообразните, живителни миризми на човешко присъствие и дейност. Миришеше на вълна и кожа. На неизползваното легло, където някога спяха Лавранс и Рагнфрид, бяха натрупани навито на руло кожи и чували, които Кристин извади от килера.

Върху масата лежаха пръснати кълбета конци, ленена и вълнена прежда за кърпене. Когато боядисваше тъкани, Кристин ги остави тук, за да освободи място. Сега стопанката се зае да ги подрежда.

Ерлен седна на почетното място на масата. Снажната му фигура изглеждаше много самотна сред празното пространство. Слугите бяха изнесли възглавниците и чергите и сега пейките зееха пусти. Двамата поборници за каузата на свети Улав с шлемове и щитове, украсени с кръстен знак, които Лавранс бе изобразил върху подпорите на почетното място, надничаха унило и сърдито изпод тесните кафяви ръце на Ерлен. Приживе Лавранс нямаше равен, що се отнася до дърворезба с дървесни листа и животни, но не умееше да гравира човешки образи.

Двамата съпрузи мълчаха дълго. В тишината се чуваше само глухото топуркане на конски копита по поляната на двора, където пасяха добичетата.

— Няма ли да си лягаш, Кристин? — не се стърпя накрая Ерлен.

— А ти?

— Смятах да те изчакам.

— Не искам да се качвам в спалнята. Не мога да заспя.

— Какво ти тежи толкова, че не ти дава да заспиш, Кристин? — попита след малко той.

Стопанката се поизправи с кълбо пиреново зелена вълнена прежда в ръце. Усукваше я между пръстите си.

— Днес ви чух да обсъждате нещо с Нокве — подхвана тя и преглътна с мъка няколко пъти, защото гърлото й беше пресъхнало. — Той спомена, че службата при високопоставени не била за него, но после отворихте дума за Ивар и Скюле…

— А, това ли! — поусмихна се Ерлен. — Само напомних на Нокве, че имам зет, на когото мога да разчитам. Сега Герлак Тидекенсьон едва ли ще ми целува ръцете и с някогашния ентусиазъм ще ми помага да свалям палтото и меча си. Но той притежава търговски кораб и има богати роднини в Бремен и Кинг Лин. Ще го накарам да разбере, че е длъжен да се погрижи за братята на съпругата си. Някога, когато имах пари, осигурих на дъщеря ми пребогата зестра.

Кристин посрещна думите му с мълчание. Ерлен се обърна към нея малко рязко:

— За Бога, престани да стоиш като истукан…

— Никога не съм допускала, че децата ни ще бъдат принудени да си вадят хляба по чуждите къщи.

— Нито пък аз, дявол да го вземе! Но ако и седмината решат да си изкарват прехраната в стопанството ти, ще им се наложи да свикнат със селския труд, а синовете ми не са родени за земеделци. Ивар и Скюле са побойници от малки, а онзи, който си реже храната с меч, няма да остане гладен, Кристин.

— Искаш да ги направиш наемни войници ли?

— Самият аз като млад служих на граф Якоб. Бог да го поживи! При него научих неща, които човек не може да усвои у дома, независимо дали се налива с бира, седнал на разкошното си почетно място със сребърен колан около корема, или върви след ралото и вдишва пръднята на добичетата. Докато бях паж при графа, живеех свободно. Заявявам го съвсем отговорно, макар че още на възрастта на Нокве ми привързаха онова бреме за крака. Поне успях да се порадвам на младостта си.

— Как смееш да говориш така! — очите на Кристин потъмняха. — Нима има по-непоносимо нещастие от това твоята презряна, злочеста съдба да сполети и синовете ти?

— Опазил ги Бог от такава участ! Те няма да допуснат моите грешки. Човек може да постъпи на служба при високопоставен благородник, без да си докара моето нещастие, Кристин.

— Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат, е казано в Библията, Ерлен!

— Да, чувал съм го, скъпа моя. И въпреки това повечето от предците ни издъхнаха като праведни християни в леглата си, след като получиха последно причастие и утеха за душите си. Спомни си как почина баща ти. На младини той е показал, че е храбрец и умее да върти меча.

— Баща ми се отзова на военна повинност, Ерлен. Той и останалите участници в похода са грабнали оръжията и са тръгнали на война по заповед на краля, за да бранят родните земи. Татко винаги казваше: не подобава на покръстени мъже, християни, да вдигат оръжие един срещу друг, защото Господ не ни е създал да се изтребваме.

— Зная, зная. Но светът е устроен така, откакто Адам и Ева вкусили от дървото на живота. Случило се е преди много, много години, когато още не съм бил роден. Какво да направя, като се раждаме с греха в душите си.

— Засрами се от думите си!

— Кристин — пламенно продължи Ерлен, — отлично знаеш, че никога не съм се възпротивявал на християнския си дълг да се покая за греховете си и да ги изкупя. Не живея според християнски морал, не отричам. Като дете и младеж видях твърде много. Баща ми беше скъп приятел на влиятелните духовници от клира. Влизаха и излизаха от кабинета му като сиви свине. Помня архиепископ Айлив от времето, когато беше още свещеник, помня Сигват Ланде и всички техни сподвижници. Тези Божии люде подклаждаха само крамоли и раздори. Държаха се коравосърдечно и безжалостно към архиепископа си. В сърцата на тези хора, които всеки ден държаха най-драгоценни реликви в ръцете си и подаваха на миряните Кръвта и Тялото Господни с хляба и виното, нямаше място за благочестие и смирение.

— Не бива да осъждаме свещениците, казваше баща ми. Наш дълг е да сведем чела пред свещената им служба и да им засвидетелстваме подчинението си. Единствено Всемогъщият Бог може да осъжда тяхната човешка природа.

— Дааа — проточено отвърна Ерлен. — Чувал съм го да говори така, а и ти си ми казвала неведнъж. Зная, че никога няма да успея да живея праведно като теб, Кристин, но според мен тълкуваш погрешно Божието слово, като таиш в себе си горчивината от нанесените ти обиди и не ги забравяш. Лавранс също беше доста злопаметен. Чакай, не обиждам баща ти. Той беше благочестив и благороден, каквато несъмнено си и ти. Но често, когато те чуя да говориш кротко и благо, та от устата ти капе мед, се опасявам, че пак си спомняш колко несправедливо съм постъпил към теб. Нека Господ отсъди дали християнското ти смирение е искрено, или само на думи…

Неочаквано Кристин захлупи лице върху масата и избухна в неистов плач. Ерлен скочи от мястото си. Тя хълцаше, а гърбът й се тресеше от ужасни, изтощителни ридания. Ерлен обгърна раменете й:

— Кристин, какво ти е? Какво има? — седна до нея на пейката и се опита да повдигне главата й. — Кристин, не плачи така. Ума ли си изгуби.

— Страх ме е! — тя се надигна и стисна до болка ръце в скута си. — Умирам от страх, Света Богородице, помогни на всички ни! Ще се побъркам, какво ще стане със синовете ми…

— Кристин, трябва да свикнеш с мисълта, че вече не можеш да ги скриеш под полите си. Съвсем скоро ще се превърнат в мъже. А ти още се държиш като кучката — той кръстоса крак върху крак, сплете ръце над коляното си и погледна съпругата си малко изморено. — Лаеш на сляпо и приятели, и врагове, щом някой се доближи до потомството ти.

Тя се изправи отривисто и мълчаливо закърши ръце. После започна нервно да снове напред-назад из стаята. Кристин мълчеше и Ерлен също не пророни дума. Само я наблюдаваше.

— Да вземем Скюле — тя се спря пред него. — Ти даде на сина си име, над което тегне прокоба. Но настоя да кръстим детето ни на херцога.

— Кристин, нищо му няма на името. Какво значи прокоба? Когато кръщавах сина си на прадядо ми, се сетих, че късметът му измени, но той заслужаваше да се нарече крал повече от потомъка на производителя на гребени^[1].

— Двамата с Мюнан много се гордеехте, задето сте близки роднини на крал Хокон Хоконсьон-старши.

— Ами нали знаеш, че във вените на потомците на крал Свере потече кралска кръв благодарение на лелята на баща ми, Маргрет Скюлесдатер.

Двамата дълго стояха втренчени един в друг.

— Знам какво си мислиш, красива моя съпруго — Ерлен отново се настани на почетното място. С ръце, отпуснати върху главите на двамата бойци, той се наведе леко напред, а по лицето му заигра хладна предизвикателна усмивка. — Но сама виждаш — аз не паднах духом, макар и да обеднях и да изгубих всичките си приятели. Не крия — не ме плаши фактът, че пропилях безвъзвратно влиянието и честта на рода си. И на мен късметът ми измени, но ако начинанията ми се бяха увенчали с успех, сега аз и синовете ми щяхме да седим от дясната страна на краля, както ни се полага в качеството ни на близки негови роднини. За мен играта приключи, но виждам в очите на синовете ни, че те ще си извоюват престижа и властта, каквито подобават на мъже с тяхното потекло. Кристин, не се вайкай заради тях. Не се мъчи да ги задържаш в тази твоя неприветлива долина. Остави ги да си опитат късмета и може да доживееш деня, когато те ще си възвърнат наследствените имения на баща си.

— Що за глупости говориш! — в очите й избиха горчиви, горещи сълзи на гняв, но тя ги преглътна и се засмя с разкривени черти: — Явно си по-наивен и от децата ни, Ерлен! Как смееш да говориш за късмет, при положение че вчера Нокве едва не го сполетя участ, която християнска уста не бива да изрича. Добре че Господ го опази.

— Е, този път аз имах щастието да бъда спасителното оръдие в Божиите ръце — вдигна рамене Ерлен. И продължи със сериозен глас: — Кристин, не се бой от такива неща. Затова ли си така обезумяла от страх, клета моя? — Ерлен сведе очи и промълви почти плахо: — Кристин, не забравяй как покойният ти баща неуморно се молеше за децата ни и за нас. А молитвите на добър човек притежават силата да пазят от най-лошото, убеден съм в това.

Кристин забеляза, че мъжът й дискретно направи кръстен знак с палец върху гърдите си, но понеже изпитваше неконтролируема ярост, жестът му разпали още повече гнева й:

— Много успешно ме утешаваш, Ерлен, няма що. Седнал си на мястото на баща ми и ми разправяш как молитвите му ще пазят синовете ти, както имотите му ги хранят…

— Да не искаш да кажеш, че не съм достоен да заемам почетното място на Лавранс Бьоргюлфсьон? — пребледня Ерлен.

Съпругата му размърда устни, но не успя да обели дума. Ерлен се изправи:

— Ако мислиш така, ти обещавам в името на Всевишния, който бди над нас, че няма повече да седна там, докато съм жив. Отговори ми! — настоя той.

По тялото на жената премина продължителна тръпка.

— Той беше… по-добър стопанин… онзи… дето заемаше почетното място преди теб — пророни тя едва доловимо.

— Внимавай какво говориш, Кристин!

Ерлен се приближи бързо към нея. Тя вирна отривисто брадичка:

— Удари ме де! И друг път си ми посягал, ще го преживея и сега.

— Изобщо не съм възнамерявал да те удрям.

Той стоеше с ръка, подпряна на масата. Двамата отново впиха поглед един в друг, а по лицето му се изписа непривично за него необяснимо спокойствие, което го обземаше много рядко. Сега реакцията му я вбеси. Несъмнено правото е на моя страна, а Ерлен безотговорно бълва пълни безсмислици, смяташе тя, ала изражението му създаваше у нея усещането, че цялата вина е нейна.

Погледна го и изрече, разтреперана от ужас заради думите си:

— Ако някога твои деца си възвърнат владенията ти в Трьонделаген, те няма да са моите синове.

По лицето на Ерлен се разля кървава червенина:

— Явно не можеш да устоиш на изкушението да ми натякваш за Сюнива Улавсдатер.

— Не аз споменах името й.

Червенината по лицето на Ерлен се сгъсти още повече.

— Някога замисляла ли си се, че може би и ти имаш известна вина за случилото се, Кристин? Сети се за онази вечер в Нидарус, когато застанах пред леглото ти. Разкайвах се за постъпката си, разнежен и тъжен, и покорно те помолих за прошка, задето ти измених, скъпа съпруго. В отговор ти ме посъветва да се върна там, където съм прекарал предната нощ.

— Откъде да предполагам, че си нощувал при съпругата на твой роднина…

Ерлен постоя замислен. Лицето му ту се обливаше в руменина, ту пребледняваше. После излезе безмълвно от стаята.

Стопанката не помръдна от мястото си. Дълго остана неподвижна, със здраво стиснати ръце под брадичката, загледана в свещта.

Изведнъж се изправи рязко и въздъхна проточено. Поне веднъж трябва да понесе упреците й…

 

 

Чу шум от копита на двора. По звука прецени, че конят е само един. Прокрадна се до вратата, спотаи се зад гредите на покритата галерия и надникна крадешком.

Утрото вече разпръскваше нощния мрак. На двора стояха Ерлен и Юлв Халдуршон. Ерлен държеше коня си за юздата. Жребецът беше оседлан, а ездачът — в пътническо облекло. Двамата мъже поговориха, но Кристин не чу за какво. После Ерлен се метна на коня и пое на север, към портата на имението, без да поглежда назад. Юлв вървеше до жребеца и двамата продължиха разговора си.

Кристин изчака Ерлен и Юлв да се изгубят между загражденията и се промъкна навън. Забърза с безшумни стъпки към портата, застана там и започна да слухти. По главния път отекнаха копитата на Черньо, който вече препускаше в тръс.

Юлв се върна. Сепна се, когато забеляза стопанката.

Известно време двамата се измерваха с поглед в дрезгавина. Юлв беше обул обувките си на бос крак, а под наметката беше още в нощни дрехи.

— Какво става? — попита разтревожено Кристин.

— Откъде да знам? Ти ми кажи.

— Накъде тръгна?

— Към „Хауген“. Ерлен дойде да ме събуди. Искал да тръгне още тази нощ. Бързаше много. Помоли ме да му изпратя разни неща.

Кристин не продума дълго.

— Ядосан ли беше?

— Не, видя ми се спокоен. Кристин — подхвана тихо Юлв, — опасявам се, че си казала неща, които би било по-добре да премълчиш.

— Поне веднъж трябваше да изтърпи да му говоря като на разумен мъж — разпалено възрази тя.

Двамата бавно тръгнаха към къщите. Юлв се запъти към дома си, но Кристин го последва:

— Юлв, сроднико — умолително и боязливо се обърна към него тя, — преди винаги си ме съветвал да проявявам твърдост и да разговарям сериозно с Ерлен в името на синовете ми.

— С годините помъдрях, Кристин, но ти явно не си — отвърна той.

— Голяма утеха, няма що — горчиво рече тя.

Юлв положи мълчаливо тежката си ръка върху рамото й. Постояха така. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се дори безконечното глухо бучене на реката, което те обикновено изобщо не забелязваха. Петлите в околността пропяха. Кукуригане отекна и от двора на Кристин.

— Наложи ми се да пестя утехата, Кристин. Тази стока никак не спори през последните години. Не бива да я разхищаваме, защото не се знае за колко време ще трябва да ни стигне наличната.

Тя се отдръпна от ръката му. Прехапа силно долната си устна и извърна лице. После се завтече към стаята с огнището.

Утрото настъпи вледеняващо студено. Стопанката се загърна в палтото си и си сложи качулката. Седна на ръба на изстиналото огнище и се сви на кравай. Подпъхна мокрите си от росата обувки под роклята, скръсти ръце над коленете си и започна да размишлява. От време на време лицето й потреперваше, но от очите й не потекоха сълзи.

Явно беше заспала. Изведнъж се сепна и скочи. Гърбът я болеше, цялото й тяло беше премръзнало и вкочанено. През открехнатата врата видя, че навън слънцето напича двора.

Кристин излезе. Слънцето вече се беше издигнало нависоко, а от градината чуваше звънчето на окуцелия кон. Кристин плъзна поглед към спалнята. Малкият Мюнан стоеше на чардака и надничаше между арките на подпорите.

Синовете ни, внезапно се сепна тя. Какво ли са си помислили, след като са се събудили и са видели, че родителите им дори не са си лягали?

Кристин се втурна към спалнята. Мюнан беше още по риза. Щом майка му се качи при него, малкият я хвана за ръката. Явно се чувстваше изплашен.

Момчетата още не се бяха облекли. Сигурно не са ги събудили. Синовете й бързо я погледнаха и веднага сведоха очи. Майката взе панталоните на Мюнан и му помогна да ги обуе.

— Къде е татко? — чудеше се Лавранс.

— Баща ти тръгна за „Хауген“ още в ранни зори — отговори тя.

Големите момчета я слушаха внимателно и затова майката продължи:

— Нали знаете, отдавна се кани да нагледа как вървят работите в имението му.

Двете най-малки деца зяпнаха майка си с широко отворени от почуда очи, но петимата големи братя избегнаха погледа й на излизане от спалнята.