Сигрид Унсет
Кръстът (7)

1.

Кристин така и не разбра какво всъщност се е случило между съпруга й и Симон. Ерлен разказа на жена си и на Бьоргюлф, че Симон се връщал от „Дюфрин“ и тръгнали да се прибират заедно, но разменили няколко реплики и след пререканието всеки поел по своя път.

— Повече не мога да ти кажа.

Ерлен изглеждаше малко блед, а по лицето му се изписа категорична решителност. Кристин познаваше това изражение — няколко пъти се беше случвало да го види такъв. Стана й ясно, че няма да изкопчи нищо повече от мъжа си.

Винаги се дразнеше, когато Ерлен отговаряше на въпросите й с упорито мълчание и здраво стиснати устни. Никога не бе предявявала претенции да я смятат за по-умна от всяка обикновена жена. Предпочиташе да носи отговорност само за децата и домакинството в имението, но обстоятелствата я принуждаваха да поеме грижите и за неща, които й се струваха мъжка работа. Ерлен, от своя страна, не намираше нищо необичайно в това повечето задължения да паднат върху раменете на съпругата му. Но в такъв случай не му отиваше да проявява високомерие и да не я удостоява с отговор, когато тя се опитва да разбере какво е направил: в крайна сметка постъпките му се отразяваха върху благополучието на цялото семейство.

Кристин прие много тежко разпрата между Ерлен и Симон. Рамборг, родната й сестра, беше омъжена за Симон. Едва когато се замисли, че повече няма да общува със Симон, Кристин осъзна колко силно го е обикнала. Дължеше му огромна благодарност за самоотвержената подкрепа и преданото приятелство, които й засвидетелства той в не една критична ситуация.

Из долината съвсем скоро щяха да плъзнат слухове, че обитателите на „Йорун“ са се спречкали и със стопанина на „Формо“. Симон и Рамборг се радваха на всеобща симпатия, а хората гледаха на Кристин, Ерлен и на синовете им с недоверие и неприязън. Това отдавна не беше тайна за стопанката на „Йорун“. Сега семейството й ще се окаже отритнато от всички…

В първата неделя след кавгата Кристин отиде на църква и видя Симон в компанията на неколцина селяни. Идеше й да потъне в земята от срам и тъга. Той й кимна за поздрав, но за пръв път не се приближи да се ръкува и да поговори с роднините си от „Йорун“.

Рамборг обаче се здрависа със сестра си.

— Никак не е хубаво, дето мъжете ни са се сдърпали, но това не означава, че и двете с теб трябва да се караме.

Рамборг се вдигна на пръсти и целуна Кристин така, че наоколо да забележат проявата на сестринска обич. Същевременно Кристин се учуди, защото не забеляза Рамборг да е потисната от разрива между двете семейства. Само Господ знае дали не е настроила мъжа си срещу Ерлен нарочно или несъзнателно — тя никак не харесваше зет си.

И след този случай Рамборг винаги идваше да поздрави сестра си, когато се срещнеха пред църквата. Юлвхил питаше на висок глас защо леля й вече не им гостува, а после се втурваше към Ерлен, вкопчваше се в него и в по-големите си братовчеди. Арнерд стоеше мълчаливо до мащехата си и смутено подаваше ръка на Кристин. Ерлен и Симон старателно избягваха всякакъв контакт.

Кристин страдаше, задето не виждаше племенниците си. Беше се привързала към двете момичета от „Формо“. А един ден, когато Рамборг доведе сина си на литургия, Кристин разцелува Андрес след службата и избухна в сълзи. Обикна това крехко болнаво дете. Понеже вече нямаше малки деца, не можеше да се въздържи и се утешаваше с грижите за невръстния си племенник и го глезеше, когато до неотдавна родителите му го водеха в „Йорун“.

Гауте й разказа по-подробно какво са си казали Ерлен и Симон в нощта на срещата им до дома на Шинфел и Гюдрюн. Колкото повече разсъждаваше Кристин, толкова по-виновен й се струваше Ерлен. Тя наистина се ядоса на Симон, защото очакваше от него да прояви повече доверие към мъжа й. Ерлен правеше разни глупости от лекомислие и сприхавост, но не би предал и измамил близък човек като Симон по такъв недостоен за аристократ начин. Симон познаваше отлично баджанака си: когато осъзнаеше какво е сторил, Ерлен се държеше като подплашен кон, изморен, изгубил ума и дума от ужас при мисълта за онова, което влачи след себе си.

Но Кристин се възмущаваше, задето Ерлен така и не разбра, че понякога хората нямат друг избор, освен да бранят интересите си от неговото посегателство, защото той притежаваше рядката дарба да нанася непоправими щети. Ерлен не внимаваше какви ги говори и как се отнася към другите. Тя много добре си спомняше времето, когато беше млада и мекушава. Ерлен многократно нарани чувствителното й сърце с несъобразителното си поведение. Той се отчужди от родния си брат. Още преди да постъпи в манастира, Гюнюлф се отдръпна от семейството им и Кристин смяташе Ерлен за виновен. Той често си позволяваше да оскърбява смирения си достопочтен брат, макар че Гюнюлф целеше единствено и само да му помогне. А сега Ерлен отблъсна от себе си и Симон — единствения си приятел, — а когато тя поиска да узнае причината за разпрата им, съпругът й заяви с надменен вид, че не може да й я сподели.

Ерлен е разказал повече подробности на Нокве, досещаше се Кристин. С безпокойство и болка майката забелязваше как Ерлен и най-големият им син веднага млъкват или сменят темата на разговора си, когато тя влезе при тях. И не се случваше рядко.

Гауте, Лавранс и Мюнан търсеха по-често компанията на майка си отколкото Никулаус. Кристин общуваше с тях по-пълноценно. И все пак имаше чувството, че първородният й син й е най-мил на сърцето от всичките й деца. След като заживяха в „Йорун“, спомените за времето, когато носеше Нокве под сърцето си, а и за самото му раждане се пробудиха и оживяха в съзнанието й с още по-голяма сила. Хората в Сил й дадоха ясно да разбере, че не са забравили прегрешението й на млади години. Според тях Кристин — дъщерята на най-тачения аристократ в областта — опетни честта на родния си край, като кривна от правия път. Хората не й простиха някогашното прегрешение и все още таяха дълбоко възмущение: освен дето опозориха Лавранс и го съсипаха от тревоги, двамата с Ерлен го направиха и за посмешище пред всички, след като с измама го убедиха да отпразнува сватбата на обезчестената си дъщеря с разкош и великолепие, невиждани от години в Гюдбранската долина.

Кристин нямаше представа дали Ерлен знае как ги одумват хората за някогашните им грехове. Дори и да беше чул, едва ли се притесняваше от слуховете. Той смяташе съселяните на жена си за прости и неуки. Учеше синовете си да мислят по същия начин. Кристин се поболяваше от мъка. Хората някога я обичаха и й желаеха доброто, знаеха я като милата дъщеря на Лавранс Бьоргюлфсьон и розата на Северната долина, ала сега презираха Ерлен Никулаусьон и неговата съпруга и ги порицаваха безмилостно в разговорите си. Тя не просеше благоволението им. Не проливаше сълзи заради нарастващото отчуждение, което усещаше в отношението им. Но страдаше. Струваше й се, че дори отвесните скали около долината, някога нейни закрилници, сега са се надвесили заплашително над нея и над дома й и сивите им камъни изпитват жестоко желание да я смажат.

Веднъж плака горчиво. Ерлен знаеше за тревогите й, но не прояви търпение. Когато разбра, че няколко месеца Кристин е носила тежкото бреме на греха под изплашеното си печално сърце, без да има с кого да сподели мъката си, Ерлен не я прегърна, не я утеши с мили и нежни думи. Напротив — ядоса се и се притесни, защото един ден щеше да излезе наяве колко безчестно е постъпил към Лавранс, но не се замисли, че за Кристин ще бъде още по-тежко да сведе засрамено очи под погледа на гордия си любвеобилен баща.

Ерлен не прие раждането на сина си с особено голяма радост, когато след дълги мъки детето се появи на бял свят. След като се освободи от безконечните месеци на душевен ужас, страх и страдание и видя как грозното, безформено бреме на греха й оживява под упоритите молитви на свещеника и се превръща в най-скъпото и миловидно здраво дете, сърцето й се разнежи от покорно щастие и горещата буйна кръв в тялото й потече като бяло, невинно мляко. Е, ще стане човек от него с Божията помощ, рече Ерлен, когато тя се мъчеше да го направи съпричастен на радостта си от раждането на скъпоценното същество, което стискаше в прегръдките си и дори не искаше да го даде на жените да го повият. Ерлен обичаше децата си от Елине Ормсдатер. Кристин беше убедена в това. Но когато занесе Нокве на баща му и поиска Ерлен да го подържи, съпругът й сбърчи нос с отвращение и попита какво да прави с това бебе, което тече и отгоре, и отдолу. Години наред първородният му законороден син събуждаше у Ерлен неудоволствие, защото се появи на бял свят в неподходящо време и издаде греха му, макар че момчето растеше хубаво, възпитано и притежаваше много заложби. Всеки баща би се радвал да има такъв наследник.

Още от малък Нокве благоговееше пред баща си. Беше изключително интересно да се наблюдава как лицето му грейва като слънцето, щом бащата го вземе на коленете си, каже му две думи или го преведе за ръка през двора. Някога, когато Ерлен предпочиташе да показва обичта си към другите си деца, Нокве упорито се бореше да заслужи бащиното си благоволение. Преди Бьоргюлф беше любимецът на Ерлен. Понякога бащата водеше невръстните си синове в рицарската стая, където държеше снаряжението и оръжията, които не се използваха ежедневно в „Хюсабю“. Докато бащата разговаряше и се шегуваше с Бьоргюлф, Нокве седеше върху един сандък и цялото му същество бе притихнало в блаженство само заради възможността да бъде близо и да слуша гласа на баща си.

Но с течение на времето зрението на Бьоргюлф все повече отслабваше и момчето не можеше да следва Ерлен като братята си. Освен това Бьоргюлф се затвори в себе си и престана да общува с баща си. Това промени нещата. Ерлен започна да разговаря плахо със сина си. Кристин се питаше дали Бьоргюлф не упреква мислено баща си, задето прахоса цялото си имущество и завлича синовете си в бездната на провала. Майката се чудеше дали Ерлен се досеща защо синът му го избягва. Така или иначе единствен Бьоргюлф от челядта им не изпитваше сляпа любов и безгранична гордост от честта да се нарича син на Ерлен.

Един ден двамата им най-малки синове забелязаха, че сутринта баща им чете от псалтира, яде хляб и пие вода. Попитаха го защо. Нали днес не се пости?

— Заради греховете ми — обясни бащата.

Кристин знаеше, че постите бяха част от наказанието, което му наложи свещеникът, та Ерлен да изкупи прелюбодеянието си със Сюнива Улавсдатер. По-големите им синове бяха запознати с положението. Нокве и Гауте не обърнаха внимание на репликата на баща си, но майката забеляза как Бьоргюлф, присвил очи и загледан в купата с храна, се подсмихна. По същия начин се усмихваше и Гюнюлф, когато се случеше Ерлен да се наежи и да стане смешен. На Кристин й стана неприятно…

Сега Нокве се превърна в любимец на баща си. Момчето имаше усещане за неразривно силна връзка с него. Служеше на Ерлен като млад паж на своя господар и предводител. Искаше да се грижи за коня му, да поддържа доспехите и оръжията му; слагаше му шпорите и му носеше шапката и пелерината, когато бащата тръгваше на път. На трапезата Нокве наливаше бира в чашата на баща си и му режеше храната, седнал на пейката от дясната му страна. Бащата често се шегуваше с рицарските маниери и изисканите обноски на сина си, но поведението на Нокве му допадаше и Ерлен продължаваше да го обсебва.

Кристин забеляза, че съпругът й отдавна е забравил с цената на какви усилия някога тя успя да открадне малко бащина обич за сина си. А Нокве отдавна вече не търсеше утеха при майка си за прегрешенията си и не я молеше за съвет в трудни моменти. Още от малък Нокве засвидетелстваше синовната си любов към Кристин и продължаваше да я обича, но с възрастта все повече се отдалечаваше от нея и от заниманията й. Липсваше му усет за земеделската работа. Когато майката му заръчаше да свърши нещо в имението, той никога не се противеше, но беше много непохватен, направо вързан в ръцете, що се отнася до селския труд. Вършеше задълженията си без желание и охота и никога не довършваше нищо. На майката Нокве силно й напомняше на покойния Орм, извънбрачния син на Ерлен от връзката му с Елине Ормсдатер. И външната прилика беше удивителна. Но за разлика от Орм, Нокве имаше яко телосложение, отличаваше се като умел танцьор и спортист, ловък стрелец с арбалет и с други оръжия, отличен ездач и великолепен бегач на ски. Веднъж Кристин поговори с Юлв Халдуршон за този проблем, защото Юлв познаваше отлично най-големия й син.

— Това момче изгуби най-много от безразсъдството на Ерлен. В днешно време в Норвегия няма да се роди момче с по-големи заложби за рицар и аристократ от Нокве.

Но синът на Кристин изобщо не се замисляше, че баща му е пропилял бъдещето му.

 

 

В Норвегия отново настанаха размирни времена. Из долината се ширеха какви ли не слухове — някои звучаха достоверно, други — направо абсурдно. Влиятелните мъже в южните и западните части на кралството и в областта Опландене роптаеха от управлението на крал Магнюс. Говореше се, че били готови да грабнат оръжието, да вдигнат народа на въстание и да накарат Магнюс Айриксьон да се съобразява с техните искания и да действа по тяхна воля. Ако откажел, щели да провъзгласят за крал неговия братовчед, младия Юн Хафтуршон от „Сюдрхайм“. Майката на Юн, госпожа Агнес, беше дъщеря на покойния крал Хокон Магнюсьон. За плановете на самия Юн не се знаеше почти нищо, но се говореше упорито, че брат му Сигюр щял да оглавява цялото начинание, а Бярне, синът на Ерлинг Видкюнсьон, също участвал в заговора. Според мълвата Сигюр обещал Юн да се ожени за една от сестрите на Бярне, ако успее да стане крал, нали госпожиците от Гиске също произлизаха от рода на старите норвежки крале. Ивар Омюнсьон, някога най-здравата опора на крал Магнюс, сега се присъединил към младите аристократи заедно с доста от най-заможните и знатните мъже в страната. Влиятелни господа като Ерлинг Видкюнсьон и епископът от Бьоргвин също давали тласък на подготовката, така разправяха.

Кристин не проявяваше интерес към тези слухове. Та ние сме бедни стопани, какво ни засягат делата на кралските сановници, горчиво разсъждаваше тя. Ала миналата есен тя все пак поговори по въпроса със Симон Андресьон и знаеше, че и Ерлен е обсъждал положението в страната с него. Кристин обаче инстинктивно усети колко неприятна е темата за Симон. От една страна, не му се нравеше, дето братята му се намесват в опасни начинания и отлично знаеше колко безсилен е Юрд да се противопостави на влиянието, което му оказват роднините на съпругата му. От друга, Симон се опасяваше от реакцията на Ерлен. Някогашният стопанин на „Хюсабю“ едва ли би се радвал да обсъжда подобни въпроси, като се има предвид, че е роден да се намира сред първенците в управлението на Норвегия, а сега нещастието завинаги му затвори вратата към компанията на аристократите.

Но явно Ерлен разговаряше със синовете си за тези неща, защото един ден Кристин чу Нокве да казва:

— Но ако тези господа успеят да си извоюват привилегии пред крал Магнюс, едва ли ще проявят чак такава подлост, че да не подхванат наново твоя случай и да не принудят краля да поправи сторената срещу теб неправда.

Ерлен се засмя, а Нокве продължи:

— Ти пръв си посочил правия път на тези мъже и си им припомнил, че норвежките първенци никога не са се примирявали безропотно с кралския произвол над тях. Заради смелата си постъпка ти пожертва земите си, а твоите съмишленици се отърваха невредими. Страдал си заради всички тях.

— Значи имат още една основателна причина да ме забравят — засмя се Ерлен. — А имението „Хюсабю“ се намира във властта на архиепископството, защото беше ипотекирано. Не очаквам господата от кралския съвет да натякват на бедничкия клет крал Магнюс, докато склони да откупи земята.

— Кралят е твой роднина, както Сигюр Хафтуршон и повечето от първенците в страната — разпалено възрази Нокве. — Съвестта им няма да позволи безсрамно да предадат аристократа, който защити с меч честта границите на Норвегия на север и прочисти Финмарк и бреговете на Бяло море от неприятелите на краля и на Бога. Ако ти изменят, значи са мерзавци…

Ерлен подсвирна.

— Синко, нямам представа как ще завърши начинанието на Хафтуровите синове, но ще ти кажа нещо. Залагам си главата, че няма да дръзнат да се изправят с гол меч в ръка пред крал Магнюс. Ще се проточат дълги преговори, но никой няма да изстреля и една стрела. Тези мъже няма да си надянат хомота заради мен, защото ме познават и знаят, че мен, за разлика от някои хора, острието на ножа не ме плаши… Били мои роднини, казваш… На теб Магнюс и синовете на Хафтур ти се падат трети братовчеди. Помня ги от времето, когато служих в двора на крал Хокон. Ако моята роднина Агнес не бе имала късмета да се роди кралска дъщеря, сигурно щеше да ходи по пристанищата и да корми риба, ако някоя жена като майка ти не я вземе да слугува в обора от богобоязливо съжаление. Колко пъти съм им бърсал носовете на Хафтуровите синове, когато трябваше да се явят пред дядо си, а те се втурваха в дворцовата зала целите в сополи, все едно току–що са слезли от скута на майка си. Ако от роднинска солидарност се помъчех да ги науча на малко обноски с някой шамар, започваха да квичат като прасета на заколение. Чувам, че накрая наследниците на „Сюдрхайм“ все пак станали хора. Но ако чакаш от тях помощ, все едно да търсиш изкупление в кучи задник…

После Кристин намери сгоден случай да каже на Ерлен:

— Нокве е твърде млад, скъпи съпруже. Не ти ли се струва неподходящо да говориш с него толкова открито на тези теми?

— А ти говориш твърде деликатно, скъпа съпруго, но въпреки това ми стана ясно, че ме упрекваш. Когато бях на възрастта на Нокве, за пръв път потеглих към Вълчия остров. Ако Ингебьорг ми беше останала вярна — разпалено продължи той, — щях да изпратя Нокве и Гауте да й служат. В Дания сигурно щеше да се намери бъдеще за две смели луди глави, които още пламтят…

— Когато ти родих нашите деца, не съм допускала и за миг, че синовете ни ще си изкарват прехраната в чужда страна — обидено заяви Кристин.

— И аз не съм мислил за това. Но нали знаеш, човек предполага, Господ разполага.

Кристин се измъчваше, задето Ерлен и подрастващите й синове се държат с нея пренебрежително, все едно нещата, с които се занимават, са твърде сложни за умствените способности на неука жена, но я тревожеха и невъздържаните приказки на Ерлен. Той не съобразяваше, че синовете им са още деца.

Макар и съвсем млади — Никулаус навърши седемнайсет, Бьоргюлф — шестнайсет, а Гауте ставаше на петнайсет през есента — момчетата общуваха с жените по обезпокоителен за майката начин.

Кристин не можеше да ги уличи в конкретно действие. Те не тичаха подир жените, не се отнасяха към тях грубо или невъзпитано и не одобряваха, когато слугите започнеха да разказват неприлични шеги или да разпространяват цинични слухове. Но и Ерлен като млад се бе държал изискано и благонравно. Кристин го бе виждала как се изчервява заради шеги, които баща й и Симон посрещаха със сърдечен смях. Ала в такива моменти Кристин смътно усещаше, че двамата мъже се смеят, както селяните се смеят на приказките за глупавия дявол, докато учените мъже като Ерлен познават отлично хитрините му и не обичат такива шеги.

И Ерлен не се провиняваше в греха да задиря жени. Само онези, които не го познаваха, биха могли да твърдят, че похотливата му природа се изразява в упоритото прелъстяване на жени и преднамерени лъжи. Ерлен успя да съблазни Кристин, без да използва любовни хитрини, без да я лъже или насилва. Тя не отричаше този факт и беше убедена, че Ерлен не е полагал усилия да прелъстява двете омъжени жени, с които съгреши. Случеше ли се леконравни жени да го съблазнят с предизвикателен похотлив смях, Ерлен придобиваше вид на любопитно козле. В такива случаи наяве излизаше спотаеното му безнравствено лекомислие.

С боязън в сърцето майката забелязваше колко приличат синовете й на баща си в това отношение. Те действаха, без да мислят за хорското мнение, а после се засягаха от одумките. А когато жените им се усмихваха мило, момчетата не се смущаваха и не ставаха недружелюбни и плахи като повечето си връстници, а отговаряха с усмивка, завързваха разговор и се държаха много свободно и непринудено, сякаш са служили при краля и са възприели дворцови маниери. Кристин виждаше колко са доверчиви и се опасяваше, че ще се забъркат в неприятности и беди. Богати госпожи, техните дъщери и бедни слугини се държаха доста фриволно с красивите младежи за разбиранията на майка им. Но синовете на Кристин побесняваха от гняв като всички момчета, ако някой ги подкачаше за жена. Най-често такива шеги си позволяваше Фрида Стюркоршдатер. Слугинята вече беше на години, малко по-млада от господарката, и имаше две незаконородени деца. Дори не знаеше със сигурност кой е бащата на второто. Но Кристин взе клетото дете под крилото си. Фрида гледа Бьоргюлф и Скюле с майчинска грижовност и любов, затова Кристин проявяваше великодушие към грешките на слугинята, макар и да се дразнеше заради навика на възрастната жена да говори на синовете й за момичета.

За Кристин най-доброто решение беше да ожени синовете си млади. Осъзнаваше обаче, че няма да е лесно: бащите с дъщери, които подхождаха на Нокве и Бьоргюлф по произход и в чиито вени течеше аристократична кръв, нямаше да ги дадат, защото синовете на Ерлен не бяха достатъчно заможни. Ерлен си навлече тежка присъда и неприязънта на краля и така отне на децата си възможността да подобрят положението си, като постъпят на служба при някой знатен господар. Кристин си спомняше с горчивина времената, когато Ерлен обсъждаше с Ерлинг Видкюнсьон да оженят някой ден Никулаус за дъщеря на кралския предстоятел.

Кристин се сещаше за подходящи девойки от околността — богати и от добри семейства. От известно време дядовците и бащите им не служеха в кралската свита и бяха предпочели да останат по родните си места. Но майката нямаше да понесе унижението, ако двамата с Ерлен получат отказ след предложение, отправено към заможен стопанин. В подобно начинание най-полезният сватовник би бил Симон Андресьон, ала благодарение на Ерлен изгубиха приятелството му.

Доколкото познаваше синовете си, само Гауте и вероятно Лавранс проявяваха интерес към духовното поприще. Лавранс беше още съвсем малък, а Гауте единствен от челядта й помагаше на майка си в селскостопанската работа.

Тази година виелиците събориха оградите на места, а заради снеговалежите през пролетта полската работа изостана. Сега се налагаше слугите да се трудят неуморно, за да приключат навреме. Затова Кристин изпрати Нокве и Бьоргюлф да поправят дъсчените огради около нивата до пътя.

Следобед майката се запъти нататък да провери как се справят момчетата, ненавикнали на такава работа.

Бьоргюлф се занимаваше с оградата до пътеката към имението. Кристин поспря за малко и го поразпита. После продължи пътя си. Видя Нокве, облегнат на оградата. Разговаряше с момиче на кон, застанала съвсем близо до него. Нокве погали жребеца и хвана глезена на девойката, а после сякаш съвсем неволно мушна ръка под роклята й.

Девойката първа забеляза Кристин, изчерви се и каза нещо на Нокве. Той тутакси отдръпна ръката си със смутен вид. Момичето понечи да си тръгне, но Кристин й извика за поздрав и я спря да си поговорят. Попита как е леля й: девойката се падаше племенница на стопанката в „Юлвсволене“. Наскоро дошла на гости. Кристин не показа по никакъв начин, че е видяла нещо нередно, и остана малко при Нокве, след като девойката продължи пътя си.

Не след дълго повикаха Кристин в „Юлвсволене“. Стопанката роди, но се възстановяваше много трудно и се наложи Кристин да остане там две седмици. Освен че двете жени бяха съседки, господарката на „Йорун“ се славеше като най-опитната лечителка в района. Нокве често идваше да й носи вести и племенницата на стопанката в „Юлвсволене“ — Ейвур Хоконсдатер — винаги намираше начин да побъбри с него. На Кристин това никак не й допадаше. Девойката не й харесваше, а и по мнение на повечето хора не беше никак хубава. Кристин посрещна с радост новината, че Ейвур си е заминала за долината на река Раума.

Майката не допускаше Нокве да е харесвал Ейвур и престана да се притеснява, защото Фрида непрекъснато дрънкаше глупости за девойката от „Лопт“, Оста Аудюнсдатер, и подкачаше Нокве.

Един ден Кристин приготвяше отвара от хвойна в пивоварната къща. Навън Фрида пак поднасяше най-големия й син за Оста. На двора бяха Нокве, Гауте и Ерлен. Тримата сковаваха лодка, която искаха да пуснат в планинското езеро и да ловят с нея риба. Ерлен умееше що-годе да строи плавателни съдове. Нокве се ядоса на Фрида, но и Гауте започна да го дразни: Оста била доста подходяща за Нокве.

— Щом я харесваш, ти се ожени за нея — кипна по-големият брат.

— А, не я искам аз нея — отвърна Гауте. — Чувал съм, че рижата коса и боровата гора виреят върху слаба почва, но ти нали харесваш червенокоси жени…

— Тази приказка не е подходяща, когато става дума за жени, синко — засмя се Ерлен. — Червенокосите жени обикновено са бели и закръглени…

Фрида се разкикоти невъздържано, но Кристин се ядоса. Бива ли да говорят такива неприлични неща пред млади момчета! Спомни си, че и Сюнива Улавсдатер има червени коси, макар приятелите й да ги определяха като златисти.

— Нокве, радвай се, задето не казах „не я искам, защото вече е съгрешила“ — обади се Гауте. — В неделята след Великден, когато будувахме цяла нощ, двамата с Оста седяхте в плевнята, докато останалите танцувахме пред църквата. Нима това не показва колко я харесваш?

Нокве беше готов да се нахвърли върху брат си, но Кристин излезе на двора и той се отказа. Гауте се отдалечи и майката се обърна към големия си син:

— Какви са тези приказки за теб и Оста Аудюнсдатер?

— Нали чу какво каза Гауте, майко — отвърна момчето, изчерви се и сбърчи сърдито вежди.

— Много е неприлично, че вие, младите, не можете да изтраете и едно бдение, без да танцувате и да тичате напред-назад между богослуженията. По мое време не правехме така — ядосано отбеляза Кристин.

— Но нали си ни разказвала как дядо е пеел, а хората са танцували пред църквата, когато си била още дете, майко.

— Да, но не пеехме такива неприлични песни и не танцувахме като вас. Младите спазвахме приличие и не се отделяхме от родителите си. Не се осмелявахме да се движим по двойки, а камо ли да се усамотяваме в плевните…

Нокве се готвеше да й отговори ядосано на свой ред, но Кристин хвърли поглед към баща му. Ерлен се подсмихваше лукаво, докато се прицелваше в гредата с брадвата си. Кристин се разгневи и натъжи и влезе в пивоварната къща.

Продължи обаче да размишлява над чутото. Оста Аудюнсдатер не беше никак лоша партия за Нокве. В имението „Лопт“ живееха охолно и имаха само три дъщери, а Ингебьорг — майката на Оста — произлизаше от много добро семейство.

Кристин никога не бе допускала, че Аудюн Турбергсьон ще стане неин роднина. През зимата той получи удар и според хорските приказки не му оставало да живее още дълго. А девойката била скромна, чаровна и работлива. Ако Нокве харесва това момиче, нямаше смисъл родителите му да се противопоставят на сватбата им. Налагаше се обаче да изчакат още две години, защото Нокве и Оста бяха твърде млади за женитба. Кристин щеше да приеме с отворени обятия Оста за снаха.

 

 

Но в един хубав летен ден сестрата на отец Сулмюн се отби в „Йорун“ да поиска нещо от Кристин. Жените тъкмо се сбогуваха пред хамбара, когато гостенката се сети:

— Само да знаеш какво стана с Ейвур Хоконсдатер! Баща й я изгони от къщи, защото била бременна, и тя се върна в „Юлвсволене“!

Нокве слизаше от горния етаж на хамбара и се спря като закован на най-долното стъпало. Майката забеляза изражението му и краката й се подкосиха от ужас. Момчето се изчерви до корените на косите си и се отправи към къщата.

От разказа на гостенката обаче Кристин разбра, че Ейвур вече е била бременна, когато е пристигнала в „Юлвсволене“ през пролетта. Клетото ми беззащитно дете, сигурно умира от срам, задето е сметнало Ейвур за добродетелна девойка.

Няколко дни по-късно Кристин си легна сама, защото Ерлен излезе за риба. Доколкото знаеше, бащата взе Нокве и Гауте със себе си. Но неочаквано Нокве я разтърси и поиска да поговори с нея. Седна на леглото до краката й.

— Майко, тази нощ се видях с бедничката Ейвур. Бях твърдо убеден, че онази сврака от „Румюн“ сипе долни клевети по неин адрес. Готов съм, ако се наложи, да стисна в ръка нажежено желязо, за да докажа какви лъжи изрече сестрата на свещеника.

Майката го слушаше търпеливо. Нокве се опитваше да говори твърдо, ала от вълнение и възмущение гласът му изтъняваше:

— В последния ден от коледните празници тръгнала сама към църквата за утринната служба. Пътят от имението им минавал през гора. Там я срещнали двама мъже. Още не било съмнало и тя не ги видяла добре, сигурно са били престъпници, които са се скрили в планината. Бедничката, та тя е само едно крехко дете, нямало е как да се отбранява срещу двама насилници. Не посмяла да сподели с никого какво нещастие я сполетяло. Когато родителите й разбрали, че е бременна, я набили, скубали й косите и я изгонили с клетви. Майко, Ейвур ми разказа всичко това през сълзи. Ридаеше толкова сърцераздирателно, че би могла да размекне и камъка в планината — Нокве млъкна и задиша тежко.

Кристин изрази възмущението си, задето двамата мерзавци са се измъкнали безнаказано. Надяваше се съвсем скоро Бог да вдигне над тях справедливата си десница и да си получат заслуженото на бесилката или на дръвника.

Нокве започна да й разказва колко богат е бащата на Ейвур. Имал роднинска връзка с няколко знатни рода. Съпругата на Гюдмюн Андресьон също родила дете от любовника си — свещеник. И Сигрид Андресдатер била сполетяна от същата участ, но сега се радвала на почтен живот в „Крюке“. Според Нокве само коравосърдечен и несправедлив човек би сметнал Ейвур за опозорена жена. Та тя страдала, защото я насилили против волята й. Ейвур заслужава да се омъжи за почтен мъж, смяташе Нокве.

Кристин изпита силно съчувствие към девойката и прокълна изнасилвачите. Наум благодари горещо на Бога, че Нокве става пълнолетен чак след три години. Деликатно помоли сина си да внимава как се държи, да не навестява повече Ейвур в спалнята й нощем и да не се появява в „Юлвсволене“, освен ако не ходи там по работа. В противен случай рискувал да плъзнат още по-долни слухове за клетото момиче.

— Разбирам защо искаш онези, които се съмняват в думите на Ейвур и я упрекват, че е виновна за случилото се, да изпитат тежестта на юмруците ти, но се налага да бъдеш предпазлив, защото някоя нова клевета би влошила положението на момичето.

След три седмици бащата на Ейвур дойде и я отведе у дома й. Там се приготвяха да я омъжат за свестен селски син от околността. Преди време бащите им се противопоставили на женитбата, защото спорели за земи. През зимата все пак постигнали съгласие, но Ейвур отказала да се омъжи за избраника си — вече харесвала друг. Впоследствие осъзнала, че е късно да се отмята от дадената дума. Междувременно дошла в Сил, явно надявайки се леля й да й помогне и да потулят срама й, защото искала да се омъжи. Но когато Хилебьорг — стопанката на „Юлвсволене“ — разбрала каква е работата, я изпратила да се прибира при родителите си. Баща й наистина побеснял, натупал я и тя избягала. Но сега той се споразумял с годеника й и Ейвур нямала друг избор, освен да се примири с женитбата си, макар и да не желаеше да се омъжва.

Кристин видя колко тежко прие Нокве новината. Дни наред младежът не обели дума, а майката изпитваше силно съчувствие и не смееше да го погледне. Щом зърнеше разтревожените й очи, Нокве почервеняваше от смущение и сърцето й се късаше от мъка.

Стопанката нареди строго на слугите в „Йорун“ да си затварят устата. Не желаела в дома й да одумват позорното събитие и нещастницата. Фрида направо не можеше да се начуди на реакцията на господарката: Кристин Лаврансдатер никога не осъждаше строго кривналите от правия път девойки и им помагаше с майчинска всеотдайност. Самата Фрида намери спасение в милостивото сърце на Кристин, след като роди две деца от любовниците си. Но този път стопанката говореше за Ейвур Хоконсдатер така, както само една жена е способна да очерни друга.

 

 

Една вечер Кристин предеше на ливадата. Ерлен дойде и се изтегна на тревата до нея. Тя му разказа какво разочарование е преживял Нокве. Ерлен посрещна думите й със смях:

— Че какво толкова фатално е станало? Мен ако питаш, синът ни е разбрал по възможно най-безобидния начин, че на жените не бива да се вярва.

— Нима? — сопна се съпругата му с разтреперан от сподавен гняв глас.

— Точно така — усмихна се Ерлен. — Когато се запознах с теб, те взех за мила девойка, която не смее да отхапе парче сирене… Стори ми се мека като копринена лента и нежна като гълъбица. Добре ме подведе тогава, Кристин.

— И в какво положение щяхме да бъдем сега, ако бях толкова мека и мила?

— Не се обиждай — Ерлен хвана ръцете й и тя остави ръкоделието си. По лицето му грейна ослепителна усмивка и той положи глава в скута й. — Тогава изобщо нямах представа, душице моя, какво щастие ми е отредил Бог, когато е решил пътищата ни да се пресекат.

 

 

Но Кристин непрекъснато полагаше усилия да потиска обезсърчението си от непоправимото безгрижие на Ерлен и изливаше насъбралия се гняв върху синовете си. От безжалостната й ръка и сприхавите й думи страдаха най-много Ивар и Скюле.

Близнаците се намираха в най-тежката възраст — навършиха тринайсет — и бяха толкова буйни и вироглави, че в моменти на пълно отчаяние Кристин често се чудеше как е възможно норвежка майка да роди такива палавници. Двамата бяха хубави като всичките й деца: с черни, копринено меки вълнисти коси, сини очи под черните вежди, с тесни лица и красиви черти. Бяха високи за възрастта си, но с тесни рамене и дълги слаби крайници. Ставите им изпъкваха като възли по стъблата на житни класове. Приличаха си като две капки вода и чуждите хора не можеха да ги различат. В околността ги наричаха Мечовете от „Йорун“. Прозвището в никакъв случай не изразяваше положителна оценка. Първо Симон го измисли на шега, защото Ерлен подари на близнаците по един меч и двамата ги разнасяха навсякъде, освен в църквата. Кристин не одобряваше подаръка на баща им и се дразнеше, че двамата малки разбойници постоянно размахват брадви, копия или лъкове. Майката се боеше да не си навлекат някоя беля. Но според лаконичната забележка на Ерлен момчетата бяха достатъчно големи, за да свикнат да боравят с оръжие.

Кристин живееше в непрекъснат страх за близнаците. Когато не знаеше къде са, майката започваше скришом да кърши ръце и молеше горещо Пресветата Дева и свети Улав да й ги върнат здрави и читави. Ивар и Скюле често бродеха из клисури и прескачаха пропасти на места, където не беше стъпвал човешки крак. Плячкосваха орлови гнезда и се прибираха, гушнали противни, жълтооки, пищящи пилета в жилетките си. Хлапетата се промъкваха през скалните процепи по течението на Логен на север от Рустен, където реката се спуска на водопади. Веднъж Ивар едва не загина: момчето се опита да обязди полуопитомен жребец, но кракът му се заклещи в стремето, а конят препусна и започна да го влачи. Един Господ знае как двамата близнаци успяха да му сложат седло. Ивар и Скюле се бяха осмелили дори да влязат в лапландската колиба в гората в „Тулста“. Направили го само от любопитство, нямаха работа там. От Ерлен научиха няколко думи на лапландски и поздравили вещицата в колибата на нейния език, а тя ги почерпила с храна и напитки. Двамата се натъпкали до пръсване, въпреки че на този ден се постеше. Кристин много държеше на традицията децата да не преяждат по време на пости и да се отказват от любимите си ястия. Така я бяха научили нейните родители още от малка. За пръв път Ерлен прояви строгост към синовете си, взе им лакомствата, които лапландката им бе дала за из път, и ги изгори. Забрани им категорично да се приближават до домовете на лапландците. Но въпреки това историите на близнаците го забавляваха. Бащата често се увличаше да им разказва за подвизите си на север и за лапландския начин на живот. Показваше на синовете си как може да говори на този противен, безбожен език.

Иначе Ерлен избягваше да се кара на децата си и винаги го обръщаше на шега, когато Кристин се ядосваше на лудориите на близнаците. Ивар и Скюле непрекъснато правеха бели, макар да умееха да вършат полезна работа в имението. Не бяха вързани в ръцете като Нокве. Но често, когато майката им възлагаше някаква задача и се отбиваше да провери докъде са стигнали, ги заварваше, че са захвърлили сечивата настрана и са вперили очи в баща си, който им показваше как се правят моряшки възли.

По стар обичай на вратите на обора и другите селскостопански постройки Лавранс Бьоргюлфсьон бе изписал кръстни знаци със смола. Често бащата на Кристин украсяваше кръстовете с кръг около тях или добавяше по една черта над всяко рамо на кръста. Един ден близнаците решили да използват кръстовете като мишени за стрелба. Кристин излезе извън кожата си от гняв и разочарование заради недопустимото поведение на синовете си, но Ерлен се застъпи за децата: били още малки и нямало как да очаква от тях да мислят за свещеното значение на кръстния знак всеки път, когато го видят начертан със смола върху вратата на обора или гърба на някоя крава. Бащата накара близнаците да се качат до кръста пред църквата, да паднат на колене и да го целунат, като междувременно прочетат пет пъти „Отче наш“ и петнайсет пъти „Богородице Дево“. Ерлен не искаше да притесняват отец Сулмюн и да го викат в имението. Но този път Бьоргюлф и Нокве взеха страната на майка си и свещеникът дойде в „Йорун“. Поръси стената със светена вода и порица много строго двамата грешници.

Близнаците вършеха неуморно какви ли не пакости: даваха на биковете и козлите да ядат змийски глави, за да налитат на бой; дразнеха Мюнан, задето още се държал за полата на майка си; ядосваха Гауте, с когото най-често имаха пререкания. Иначе синовете на Ерлен бяха задружни и ги свързваше силна братска обич. Понякога шегите на двамата немирници ставаха твърде груби и Гауте ги поступваше. Да се опиташ да ги вразумиш означаваше да си хабиш приказките. А когато майката кипнеше, близнаците се вцепеняваха, скръстваха ръце, лицата им пламваха от гняв и гледаха изкосо майка си изпод смръщени вежди, а от очите им святкаха искри. Кристин се сещаше какво й разказа някога Гюнюлф: веднъж Ерлен хвърлил нож по баща си, а като дете дори вдигал ръка срещу него. Майката налагаше близнаците. Удряше силно, защото се опасяваше, че ако не ги укроти навреме, не ги чака нищо добро.

Единствен Симон Андресьон беше способен да озапти двамата немирници. Те обичаха свако си и мируваха, когато той се опитваше да ги вразуми с дружелюбен и спокоен тон. Но след като свако им престана да идва в „Йорун“, близнаците сякаш го забравиха. Детското сърце е толкова невярно, печално разсъждаваше Кристин.

И все пак тайно в сърцето си майката се гордееше с Ивар и Скюле. Само да можеше да омекоти ужасното им вироглавство и да сложи край на лудориите им, двамата юнаци нямаше да имат равни сред синовете й. Близнаците имаха добро телосложение, притежаваха завидна смелост, винаги казваха истината, проявяваха щедрост и доброта към бедняците, а неведнъж в критични ситуации показаха удивителна пъргавина и съобразителност за момчета на тяхната възраст.

Една вечер по време на сенокоса Кристин остана до късно в готварницата. Неочаквано вътре влетя Мюнан и се разкрещя, че старият козарник гори. Мъжете не си бяха вкъщи: някои отидоха да наточат сърповете си в ковачницата, а други слязоха до моста, където младежите се събираха през лятото. Стопанката грабна две кофи и се втурна навън. Пътьом извика на слугините да я последват.

Козарникът представляваше малка стара барака с покрив, който се бе свлякъл и се подпираше на възвишението зад нея. Намираше се в тясното пространство между двора и селскостопанските постройки, срещу него беше конюшнята, а отстрани, съвсем близо, имаше други бараки. Кристин изтича в покритата галерия пред къщата с огнището, взе една секира и кука за гасене на пожар, но когато мина зад ъгъла на конюшнята, не видя огън, а само гъст дим, който бълваше на талази от дупка в покрива на козарника. Горе, на билото на покрива, Ивар удряше с брадва, за да го събори. Скюле и Лавранс, влезли в бараката, лющеха парчета от горящите букови греди, тъпчеха ги и ги гасяха. Появиха се Ерлен, Юлв и другите мъже от ковачницата. Мюнан изтичал да ги предупреди. После вече много бързо изгасиха пожара. Но в козарника можеше да се случи голямо нещастие. Вечерта беше тиха и прохладна, ала подухваше лек южен вятър и пламъците на един пожар щяха да обхванат всички постройки в северната част на двора, конюшнята, хамбарите и жилищните сгради.

Ивар и Скюле се качили върху покрива на конюшнята — в заложения капан били хванали ястреб и се канели да го окачат на ветропоказателя. Усетили мириса на дим и видели, че от покрива на козарника се издига пушек. Скочили върху него и започнали да удрят по тлеещата трева с малките си брадви. Изпратили Лавранс да донесе куки за гасене, а Мюнан — да съобщи за пожара. За късмет гредите на покрива бяха изгнили, но този път намесата на близнаците се оказа решаваща за спасението на майчиното им имение. Двамата веднага се захванали да събарят горящия покрив, без да губят ценно време и да тичат за помощ от възрастните.

А колкото до причината за пожара, навярно имаше връзка с Гауте, който преди час минал покрай козарника да занесе жар в ковачницата. Момчето не покрило както трябва съда и оттам вероятно е отскочила искра и е запалила сухата трева върху покрива.

Но вниманието на хората се насочи не към грешката на Гауте, а към доблестното поведение на близнаците и на Лавранс. Юлв нареди да се редуват пред козарника, за да не избухне нов пожар, а Кристин занесе на мъжете силна бира и медовина. Трите момчета си изгориха ръцете и краката, докато гасиха огъня. Пламъците направо съсипаха обувките им. Малкият Лавранс, едва деветгодишен, с мъка понасяше болките, не се стърпя и се оплака, но се гордееше с постъпката си, обикаляше хората, здрависваше се с превързани ръце и приемаше похвалите им.

Същата нощ Ерлен притисна здраво Кристин към гърдите си.

— Скъпа моя, недей да се жалваш от синовете си. Нима не виждаш, миличка, каква кръв тече във вените им. Постоянно се държиш с тях, все едно ще свършат или на дръвника, или на бесилото. Ако питаш мен, те съветвам да им се радваш след всички болки, страдания и мъки, които изтърпя, докато ги носеше в утробата си, докато ги кърмеше и докато ги разнасяше на ръце. Тогава говореше само за тях, а сега, след като станаха по-разумни и възмъжаха, сновеш между тях като глуха и няма и изобщо не ги слушаш. Господ да ми прощава, но ми се струва, че любовта ти към тях намаля, и то сега, когато вече не ти създават грижи, превърнаха се в хубави младежи и ти доставят само радост.

Кристин не отговори.

Не успя да заспи. Преди разсъмване стана тихо от леглото, прескочи спящия Ерлен и се приближи боса до процепа. Отвори капака.

Небето тъмнееше, а във въздуха се носеше хлад. Далеч от юг, където планините се събират и препречват долината, се задаваше дъждовно време. Стопанката се загледа нататък. В новата спалня, където спяха през лятото, винаги ставаше много горещо и задушно, но влажният полъх във въздуха разнасяше силния сладникав мирис на сено. В лятната нощ изчурулика сънливо птица.

Кристин намери огнивото и запали къса свещ. Приближи се на пръсти до пейката, където спяха Ивар и Скюле. Освети лицата им и попипа бузите им. Имаха лека треска. Прочете тихо „Богородице Дево“ и прекръсти двамата близнаци. Бесилка или дръвник… Как смее Ерлен да се шегува с такива неща. Самият той едва се отърва от екзекуция.

Лавранс изхленчи и промърмори на сън. Тя се надвеси над двете си най-малки деца, които спяха върху малка пейка, поставена откъм долната част на родителското легло. Лавранс гореше от температура и беше почервенял. Въртеше се неспокойно, но не се събуди от докосването на майката.

Гауте спеше, подложил млечнобелите си ръце под тила, заровил пръсти в дългата си ленено жълта коса. Чаршафите бе отметнал настрани. Гауте имаше гореща кръв и винаги настояваше да спи гол. Слънчевият загар върху лицето, врата и ръцете му ярко контрастираше с блестящо бялата кожа на тялото му. Майката го зави до кръста.

Кристин беше безсилна да се ядоса на Гауте, защото приличаше досущ на баща й. Не му се скара заради небрежната му постъпка, която можеше да причини голямо нещастие в цялото стопанство. Момчето се отличаваше с остър ум и разсъдливост и тя не се съмняваше, че синът й ще си вземе поука от случилото се и няма да го забрави.

Нокве и Бьоргюлф заемаха другото легло в спалнята. Най-дълго Кристин се задържа над главите на двамата млади мъже. Тъмен мъх покриваше кожата над влажните им, по детски алени устни. Кракът на Нокве се подаваше изпод завивката — тесен, с висока горна част на ходилото и дълбока извивка на свода, но малко мръсен. До неотдавна този мъжки крак беше съвсем малък и се побираше в шепата й, а тя го притискаше към гърдите си, повдигаше го до устните си и захапваше леко всяко заоблено пръстче, защото й се струваха сладки като боровинки.

Явно Кристин не оценяваше каква щастлива съдба й е отредил Бог. При спомена за времето, когато носеше Нокве под сърцето си и я раздираха ужасяващи видения, по тялото й преминаха огнени тръпки. Тя се отърва от страха за детето си, както човек се събужда от кошмарите си, отърсва се от непосилното им бреме, притискащо гърдите му, и попива благословената дневна светлина. Но други жени по света се събуждат и виждат, че нещастието им надминава и най-страшните им кошмари. И все още на Кристин й прилошаваше, ако видеше недъгав или уродлив човек, защото си спомняше тревогата преди раждането на първородния си син. Тогава, изпълнена със смирение, тя отправяше горещи, пламенни молби към Господ и свети Улав да пощадят детето й, стараеше се да върши възможно повече добрини, мъчеше се от очите й да бликнат сълзи на искрено разкаяние, докато просеше Божията милост. Но неизменно усещаше в душата си непреклонна неудовлетвореност. Тя охлаждаше огнения плам, с който Кристин изричаше молитвите си, а сълзите й попиваха в душата й като вода в пясък. Кристин се успокои: явно все пак не е наследила от баща си християнското му смирение. Чувстваше се като закоравяла грешница, но едва ли беше по-лоша от повечето простосмъртни. И на нея щеше да й се наложи да изтърпи огнените пламъци на чистилището, за да смекчат непреклонността й и да пречистят душата й.

Понякога Кристин копнееше да бъде друга: когато гледаше седмината си хубави синове на трапезата; когато на празник отиваха към църквата, камбаните биеха и призоваваха миряните да се радват и да намерят покой в душите си, а децата й се изкачваха пред нея по склона — снажни, пременени, млади. Кристин не беше чувала някоя друга жена, освен нея да е родила толкова много деца и да не е изпитала горчилката от загубата на свидна рожба. До един синовете й бяха хубави и здрави. Бяха пощадени от телесни и умствени недъзи. Само Бьоргюлф беше малко късоглед. Искаше й се да забрави тревогите си, да бъде мека и признателна, да се бои от Господ и да го обича, както правеше баща й. Някога Лавранс й казваше:

— Който съумее да си спомни греховете си със смирение и да сведе глава пред кръста Господен, няма да превива гръб под тежестта на беди и неволи.

Кристин духна свещта, стисна фитила между пръстите си и върна свещта на мястото й под най-горната греда на тавана. Пак застана пред процепа. Навън се беше развиделило, но изглеждаше сиво и мъртво. Плъзна поглед над покривите на къщите. Оскъдната, обгоряла от слънчевите лъчи трева върху тях се полюшваше едва-едва под лекия полъх на вятъра. От брезите над покрива на отсрещната двуетажна къща се чу леко пукане на клони и шумолене на листа.

Кристин погледна ръцете си, отпуснати върху рамката на процепа. Изглеждаха грапави, загрубели, потъмнели до лактите. Мускулите се издуваха, твърди като дърво. Докато беше млада, синовете й смукаха кръв и мляко от тялото й, докато от гладката и свежа заобленост на снагата й не остана следа. Сега ежедневният труд продължаваше да заличава онова, което остана от някогашната й хубост и което я отличаваше като дъщеря, съпруга и майка на мъже с благородническа кръв: тесните й бели длани, светлите, меки ръце, нежния цвят на лицето й. Преди Кристин внимателно предпазваше кожата си от изгаряне с ленени кърпи и се миеше със специално приготвена отвара. Сега вече не обръщаше внимание, когато слънцето журеше потното й отрудено лице, изгаряше кожата й и стопанката заприличваше на бедна селянка.

От девичата й хубост непокътната остана само косата й — гъста и кестенява. Кристин намираше рядко време да я измие и среше. Не беше разплитала тежката си сплъстена плитка от три дни.

Преметна я върху рамото си, пусна косата си свободно и я разпиля. Гривата й все още покриваше снагата й като пелерина и стигаше до коленете. Взе гребен от сандъка си и докато потреперваше от студ, защото стоеше само по нощна риза до процепа, откъдето лъхаше сутрешен хлад, внимателно среса рошавите си коси.

След като подреди гривата си и отново я сплете на стегната и тежка плитка с вид на въже, Кристин се почувства по-добре. Внимателно взе Мюнан на ръце, сложи го в съпружеското ложе откъм стената и тихо се мушна между детето и Ерлен. Прегърна най-малкия си син и сложи главата му върху рамото си. После заспа.

На следващата сутрин се успа. Ерлен и момчетата вече бяха станали.

— Май още тайно сучеш от майка си — подкачи бащата Мюнан, когато видя, че малкият е спал при тях.

Момчето се ядоса, изтича на чардака и стъпи върху една от подпорите. Искаше да покаже мъжество.

— Скачай! — подвикна му Нокве от двора и го пое в ръцете си, обърна го с главата надолу и го подхвърли на Бьоргюлф.

Двамата по-големи братя продължиха да си играят с Мюнан, а малкият едновременно пищеше и се смееше.

На следващия ден Мюнан си поряза пръстите с тетивата, докато стреляше с лък, и започна да подсмърча. Близнаците го грабнаха, повиха го в една черга като бебе и го занесоха в леглото на майка си. В устата му натъпкаха огромен залък хляб и Мюнан едва не се задуши.