Сигрид Унсет
Кръстът (6)

6.

Всяка година Симон Андресьон канеше гости на пиршество в седмицата след Великден. Хората идваха на третия ден след празничната литургия и оставаха в дома му до четвъртък.

Кристин никак не харесваше тези гуляи. Симон и Рамборг обаче обичаха да се шегуват, че колкото повече шум и глъчка вдига компанията, толкова по-голяма става забавата. Затова Симон винаги подканяше гостите да доведат и своите деца, и слугите с техните деца, та да се съберат възможно повече хора. Първия ден обикновено цареше спокойна атмосфера. Разговаряха само важните особи и възрастните, а младите слушаха, ядяха и пиеха. Малките деца си играеха другаде. Но на втория ден домакинът още от ранни зори тръгваше сред младежите, ергените и децата и ги подканяше да пият и да се забавляват. За кратко шегите ставаха дръзки, дори невъздържани. Жените и момите се спотайваха на групи из ъглите и се кискаха в шепите си, готови всеки миг да побягнат от стаята, а по-знатните госпожи отиваха в гостната на стопанката, където майките обикновено прибираха най-малките деца, за да ги спасят от данданията.

Една от най-любимите игри на мъжете беше да организират подобие на тинг. Четяха призовки, подаваха жалби и оповестяваха разрешения и глоби, но участниците трябваше да изговарят думите неразбрано. Аудюн Турбергсьон се беше научил да казва наизуст писмото на крал Хокон до търговците в Бьоргвин: какви мъжки панталони да купуват, каква кожа да слагат на женските обувки; от кои занаятчии да вземат мечове, големи и малки щитове. Аудюн сливаше думите и ги объркваше така, че се получаваха двусмислени и цинични изрази. Тази игра винаги завършваше по един и същи начин: накрая никой не внимаваше какви ги плещи. От дете Кристин си спомняше, че баща й не понасяше гостите да вземат на подбив Църквата или богослужението, но иначе се забавляваше, докато се надпреварваха да скачат върху масите и пейките и да викат през смях всякакви неприлични глупости, които не подобават на аристократи.

Симон обичаше най-много игрите, в които завързваха очите на един от гостите и го караха да търси нож в пепелта или двама трябваше да извадят с уста парчета меден сладкиш от голяма паница с бира. Междувременно останалите правеха всичко по силите си да ги разсмеят, затова двамата участници пръскаха бира навред. В друга разновидност на играта някой вадеше със зъби пръстен от тава с брашно. Стаята заприличваше на кочина.

Тази година времето на Великден се случи много хубаво. В срядата още от ранни зори грейна слънце и се стопли. Веднага след закуската всички излязоха на двора.

Вместо да вдигат олелия както обикновено, младежите започнаха да играят на топка, да стрелят по мишени, да дърпат въже, да играят на „сляпа баба“ и да танцуват. После накараха Гайрмюн от „Крюке“ да им попее и посвири на арфа. Всички — и млади, и стари — се включиха в забавата. Снегът по нивите още не се беше стопил, но елшовата гора беше покафеняла от плод, а слънцето сгряваше и красеше с лъчите си голите склонове. След вечеря хората наизлязоха навън. Навсякъде се разнасяха птичи песни. Накладоха огньове зад ковачницата и пяха и танцуваха до среднощ.

На следващата сутрин гостите не бързаха да стават. Тръгнаха си от „Формо“ по-късно от друга година. Онези от „Йорун“ обикновено последни напускаха дома на Симон и Рамборг, а сега стопанинът убеди Ерлен и Кристин да останат още един ден. Хората от „Крюке“ се канели да прекарат цялата седмица във „Формо“.

Домакинът изпрати и последната група гости до главния път. Вечерното слънце огряваше така красиво имението му върху склона, а той се чувстваше стоплен и развеселен от питието и от шумното празненство. Слезе между загражденията и пое към дома си, където го очакваше спокойна и приятна вечер: винаги е най-хубаво да останеш в компанията на най-близките си след многолюдно тържество. Симон отдавна не се бе чувствал толкова безгрижен и щастлив.

Долу, на полето до ковачницата, синовете на Ерлен, по-големите деца на Сигрид и челядта на Юн Долк кладяха нов огън. Симон се подпря за малко на оградата и се загледа в хлапетата. Яркочервената рокля на Юлвхил блестеше на слънцето. Малката тичаше да събере съчки за огъня и се просна по цялата си дължина на земята! Бащата извика на децата през смях, но никой не го чу…

На двора две слугини наглеждаха най-малките. Бяха се подпрели на стената на гостната и се радваха на вечерното слънце. Лъчите му се разливаха по малкия прозорец над главите им като разтопено злато. Симон взе на ръце малката Инга Гайрмюнсдатер и я подхвърли високо във въздуха:

— Ще попееш ли на вуйчо си, красавице?

После към Симон се приближиха братчето на Инга и Андрес. И те искаха да полетят във въздуха като нея.

Подсвирквайки си, Симон се качи по стълбите на втория етаж, където останалите се бяха отдали на спокойни разговори и занимания. Бяха откачили вратата и слънцето огряваше стаята. Виждаше се как в горния край на масата Ерлен и Гайрмюн, надвесени над арфата, сменяха струните й. Пред тях лежеше запечатан рог с медовина. В леглото Сигрид кърмеше най-малкия си син. До нея седяха Кристин и Рамборг, а помежду им, върху столчето за крака, бе поставена сребърна чаша.

Симон напълни позлатената си чаша с вино, приближи се до леглото и пи в чест на сестра си:

— Всички тук утолиха жаждата си, освен теб, сестро!

Тя се надигна на лакът и пое чашата от ръката му. Пеленачето нададе яростен писък, защото го обезпокоиха.

Симон седна на пейката, продължи да си подсвирква, но слушаше, макар и разсеяно, за какво си говорят жените. Сигрид и Кристин споделяха как растат децата им, а Рамборг мълчаливо въртеше из ръцете си вятърната мелница на Андрес. Мъжете на масата се занимаваха с арфата и я изпробваха. Ерлен подхвана съвсем тихо народна песен, а Гайрмюн хвана мелодията и се включи на следващия куплет. И двамата имаха благозвучни гласове.

След малко Симон излезе на чардака, облегна се на украсения с дърворезба стълб и се загледа в далечината. От обора се разнасяше обичайното недоволно мучене на гладния добитък. Ако времето се задържеше топло още месец, имаше надежда тази година недостигът на фураж да не продължи дълго.

На чардака излезе и Кристин. Нямаше нужда Симон да се обръща, за да познае чии са тези леки стъпки. Тя пристъпи напред и застана до него под лъчите на вечерното слънце.

Кристин му се виждаше толкова красива и нежна, че се чувстваше недостоен за очарованието й. Но изведнъж Симон сякаш се издигна и се потопи в светлината. Вече задиша с пълни гърди. Неочаквано животът му се стори прекрасен. Душата му се изпълни със светло блаженство.

Кристин — неговата мила приятелка. Всички тежки, горчиви размисли, които минаваха през главата му, се превърнаха в полузабравени, глупави дреболии. Бедна моя Кристин, искам само да те направя щастлива и да ти върна радостта от живота. Ако се наложи, бих жертвал живота си…

Симон забеляза колко състарено и изморено изглежда очарователното й лице. Под очите й се бяха появили множество фини бръчици, а кожата й, изгубила младежката си свежест, беше загрубяла и потъмняла от слънцето, но под загара личеше колко е бледа. За него обаче тя винаги щеше да си остане красива, защото големите й сиви очи, изящната мълчалива уста, малката, заоблена брадичка и осанката й, която внушаваше спокойствие, но издаваше и дълбоко затаени чувства, бяха най-прекрасните на този свят.

Симон се радваше да я види в празнични одежди, както подобава на жена от благороден произход. Тънката копринена кърпа покриваше едва-едва русо кестенявите й коси. Беше закрепила с фиби плитките си и те се подаваха над ушите. Косите й, макар и прошарени, не разваляха очарованието й. Кристин носеше великолепна дреха от синьо кадифе, обточена с хермелинова кожа, с дълбоко деколте и широки отвори за ръкавите. Гарнитурата на гърдите и раменете напомняше ремъци на конска сбруя. Стоеше й чудесно. Под горната дреха, около шията и по ръцете, се подаваше долна туника в пясъчножълто, плътно прилепнала по тялото й. Закопчаваше се с множество малки позлатени копчета. Обзе го силно вълнение. Господ да му прощава, но тези малки златни копчета радваха душата му като ято ангели.

Симон усещаше силните, спокойни удари на сърцето си. Сякаш тежки окови се свлякоха от плещите му. Лошите, омразни сънища го нападаха през нощта, когато беше податлив на всякакви сетивни измами, но сега виждаше любовта си към нея на светло, под ярките слънчеви лъчи.

— Защо ме гледаш така, Симон? Усмихваш се…

Той се засмя тихо и весело, ала не отговори. Пред тях долината се разстилаше, окъпана от златистата милувка на вечерното слънце, птиците чуруликаха и цвърчаха сред дърветата в гората, от далечината долиташе ясният плътен глас на пойния дрозд. А Кристин сияеше в своето великолепие, огряна от топлите слънчеви лъчи. Беше излязла от тъмната студена къща в „Йорун“, беше захвърлила за малко грубите си тежки дрехи, напоени с миризмата на пот и къртовски труд. Мила Кристин, така се радвам да те видя в празнични одежди.

Симон хвана ръката й, отпусната върху парапета на чардака, и я приближи до лицето си.

— Колко хубав пръстен имаш!

Той го погледа още малко и остави грапавата й загрубяла длан отново върху парапета. Питаше се как да й върне някогашната красива, деликатна и издължена ръка.

— Арнерд и Гауте пак се карат — отбеляза Кристин.

Отдолу долитаха високите, гневни гласове на децата.

Девойката извика с накипял от негодувание глас:

— Как смееш да ми го напомняш! За мен е по-достойно да се наричам незаконно родена дъщеря на моя баща, отколкото законен син на твоя!

Кристин се обърна и изтича по стъпалата. Симон я последва. Чу удара на две-три плесници. Кристин стоеше под чардака, хванала сина си за рамото.

Двете деца наведоха глави, изчервени до корените на косите си, но мълчаха упорито.

— Явно знаеш как да се държиш пред гостите, Гауте. Голяма гордост си за мен и за баща си, няма що…

Гауте продължаваше да гледа в земята.

— Тя каза нещо — ядосано промълви той. — Не искам да го повтарям.

Симон повдигна брадичката на дъщеря си. Червенината по лицето на Арнерд стана още по-гъста и тя мигаше ли, мигаше под строгия поглед на баща си.

— Вярно е — тя се отскубна от ръцете му. — Напомних на Гауте, че баща му беше осъден за подло предателство към краля. Но преди това Гауте те нарече изменник. Трябвало да благодариш на Ерлен, задето живееш охолно и спокойно в имението си.

— Мислех те за голямо момиче, Арнерд! Как може да се връзваш на детски приказки до степен да забравиш и възпитанието си, и силата на кръвната връзка! — той избута девойката и се обърна към Гауте. — Защо смяташ, че съм предал баща ти, синко? — попита съвсем спокойно той. — От известно време си ми ядосан, но ще ми кажеш ли какво съм сгрешил?

— Много добре знаеш!

Симон поклати глава. Момчето започна да крещи, а от очите му захвърчаха искри от обида:

— Видях с очите си онова писмо, заради което изтезаваха баща ми, за да признае кой си е сложил печата под него! Нали аз го изгорих.

— Замълчи! — извика Ерлен.

Лицето му беше пребледняло, дори устните му побеляха. Очите му горяха.

— Ерлен, предпочитам да разберем по каква причина Гауте ми се сърди. Да не би името ми да присъстваше в писмото, синко?

— Замълчи! — побеснял от ярост, Ерлен сграбчи сина си за рамото. — А аз ти се доверих, сине! Заслужаваш да те бях убил!

Кристин се втурна към момчето, Симон също. Гауте се отскубна от ръката на баща си и потърси убежище при майка си. Скри се зад ръката й и започна да вика, извън кожата си от нервна възбуда:

— Извадих писмата и разгледах печатите, преди да ги изгоря, татко! Помислих си, че така някой ден може да ти спася живота…

— Проклет да си! — от гърдите на Ерлен се изтръгна задавено, сухо ридание.

Симон първо пребледня, а после се изчерви от неудобство заради Ерлен. Не смееше да погледне към него, защото усещаше какъв срам изпитва Ерлен от низката си постъпка.

Кристин стоеше като попарена. Продължаваше да брани с ръце сина си от гнева на бащата. Но в главата й спомените веднага се подредиха и се оформи предположение: през пролетта, когато двамата сродници продадоха на манастира в Нидархолм морската къща на Лавранс на остров Вейой, Ерлен взе печата на Симон при себе си, макар и законът да не го позволяваше. Ерлен го показа на Кристин и отбеляза, че Симон би могъл да си позволи и по-фино гравиран печат. Тримата синове на Андрес си поръчали печати по образеца на бащиния, само надписите се различавали. Печатът на Юрд обаче бил много по-красиво изписан.

Освен това Ерлен й донесе сърдечни поздрави от Юрд и двата пъти, когато се връща от юг. Тогава Кристин се изненада, че съпругът й е гостувал на Юрд в „Дюфрин“, защото двамата мъже се запознаха на сватбата на Рамборг и оттогава не се бяха виждали. Но сега съобрази, че Юлв Саксесьон, който участваше в заговора срещу краля, е шурей на Юрд Андресьон.

— Объркал си се, Гауте — категорично отсече Симон.

— Симон! — Кристин инстинктивно хвана мъжа си за ръката. — Не забравяй, че и други мъже имат подобен на твоя печат.

— Мълчи! И ти ли започваш!

Ерлен дръпна ръката си с печален стон и се втурна към конюшнята. Симон хукна след него:

— Ерлен, и брат ми ли е замесен?

— Прати да повикат слугите и тръгвайте след мен — извика Ерлен на съпругата си.

Симон го настигна на вратата на конюшнята и сграбчи ръката му:

— Попитах те нещо. И Юрд ли е замесен?

Ерлен не отговори и се опита да се отскубне. По мъртвешки бледото му лице се четеше решимост.

— Ерлен, кажи ми. Брат ми участва ли в заговора?

— И ти ли искаш да опиташ силата на меча ми? — изръмжа Ерлен.

Симон видя, че докато се карат, събеседникът му целият трепери.

— Не, не искам. Много добре го знаеш — пусна го и се подпря безсилен на вратата. — Ерлен, моля те в името на Бога, кажи ми дали брат ми е замесен!

Ерлен изведе Черньо и Симон се видя принуден да се отмести от вратата. Услужлив ратай донесе седлото и юздата. Стопанинът ги взе от ръцете му и го отпрати. Подаде ги на Ерлен.

— Сега можеш да ми признаеш! — вече сам не знаеше защо го моли така горещо, все едно проси пощада за живота си. — Ерлен, отговори ми! Заклевам те в раните Христови. Кажи ми истината, човече!

— Продължавай да си мислиш, каквото искаш — тихо отсече Ерлен.

— Но аз не си мисля нищо…

— Пределно ясно ми е какво ти мина през ума.

Ерлен се метна на седлото. Симон хвана оглавника на коня и животното започна да се мята неспокойно.

— Пусни го или ще препусна с теб — предупреди го Ерлен.

— Тогава ще попитам Юрд. Още утре ще тръгна на юг. За бога, Ерлен, кажи ми…

— Е, той сигурно ще ти отговори — подигравателно рече Ерлен и заби шпори в хълбоците на коня, а баджанакът му отскочи встрани.

Ездачът напусна имението.

На двора Симон срещна Кристин, стегната за път. Редом до нея вървеше Гауте и носеше сандъка с дрехите. Рамборг беше излязла с тях.

Момчето погледна за миг свако си с изплашени и объркани очи. После отново сведе глава. Кристин обаче впери дръзко поглед в Симон. Големите й очи бяха потъмнели от мъка и гняв.

— Как можа да допуснеш, че Ерлен би постъпил толкова подло с теб!

— Нищо не съм допуснал — кипна Симон. — Според мен това хлапе дрънка нелепи глупости.

— Симон, не желая да ме изпращаш — промълви Кристин.

Личеше си колко оскърбена и тъжна се чувства.

 

 

Вечерта, когато Симон остана насаме с Рамборг и започнаха да се приготвят за сън, а дъщерите им вече спяха в другото легло, стопанката внезапно попита:

— Ти нищо ли не знаеше за това, Симон?

— Не. А ти? — разтревожи се той.

Останала по риза и долна фуста, Рамборг се приближи и застана до пламъка на свещта върху масата.

Беше пуснала косите си и къдриците обрамчваха лицето й.

— Не знаех нищо със сигурност. Просто предполагах, Хелга започна да се държи странно — чертите на лицето й се изкривиха в опит за усмивка, но тя потреперваше, сякаш зъзне от студ. — Често повтаряше, че в Норвегия ще настъпят по-различни времена. Аристократите щели да се сдобият с привилегии като в другите страни — по лицето й отново се изписа трескава, конвулсивна усмивка. — Щели пак да ги наричат рицари и барони. А после забелязах колко ревностно приемаш каузата им. Нямаше те у дома почти цяла година. Не намери начин дори да дойдеш при мен в „Рингхайм“ и ме повери на грижите на чужди хора, докато носех детето ти. Предположих, че си се досетил. Няма как да е замесен само Ерлен…

— Ха! Рицари и барони! — изсмя се гневно Симон.

— Само заради Кристин ли им се притече на помощ?

Рамборг бе пребледняла като премръзнала. Симон не виждаше смисъл да се преструва, че не разбира намека й. Чувстваше се обезсърчен и кимна инатливо:

— Да.

И тя, и той бяха полудели. И Ерлен се бе побъркал. Днес всички си бяха изгубили ума. Крайно време беше това да спре.

— Направих го заради сестра ти — спокойно подхвана той — и в името на децата, които нямат по-близък роднина, способен да ги защити. Направих го и заради Ерлен, защото се заклехме да се подкрепяме като братя. Само недей да си внушаваш разни глупости. Днес ми дойде до гуша от такива изпълнения — избухна той и запрати обувката си в стената.

Рамборг отиде да я вдигне и огледа стената.

— Турбьорг направо се излага. Не се е сетила да почисти саждите за празненството, а аз забравих да я подсетя.

Рамборг избърса обувката — най-хубавия чифт на Симон, с дълги носове и червени токове — вдигна и другата и ги прибра в сандъка с дрехите му. Той забеляза как се разтрепериха ръцете й, докато вършеше всичко това.

Прегърна я, а тя обви тялото му с тънките си ръце, разтърсвана от задавени ридания. Прошепна му, че се чувства капнала от умора.

След седем дни Симон и слугата му яздеха през Квам. Конете напредваха трудно в снежната виелица. Сипеха се едри, лепкави парцали. По обяд стигнаха до малко стопанство покрай пътя. Там имаше странноприемница.

Стопанката излезе и покани Симон в дома си. Ханът бил само за обикновени хора, не за господари. Изтупа снега от мократа му връхна дреха и я окачи да съхне на гредата до огнището, като не спираше да говори:

— Ама че лошо време! Бедните коне, сигурно ще продължите по заобиколния път? През района на Мьоре сега едва ли може да се мине.

— Може, ако не ти е мил животът — пошегува се Симон.

Стопанката и децата се засмяха. По-големите се разтичаха да носят дърва и бира, а малките се скупчиха до вратата. Винаги когато Симон спираше да нощува в дома им, даваше дребни пари на хлапетата, а ако се случеше да е купил лакомства от Хамар за децата си, ги угощаваше и тях. Но днес господарят сякаш не ги забелязваше.

Седеше на пейката, наведен напред, с отпуснати върху коленете ръце, и се взираше в огъня. От време на време отговаряше с по две-три думи на словесния поток на стопанката. Тя спомена, че Ерлен Никулаусьон бил в момента в „Гранхайм“, за да прибере първата вноска. Предложи да изпрати едно от децата си да обади на Ерлен, че Симон е наблизо и могат да пътуват заедно.

Симон отказа. Поиска малко храна. После възнамерявал да поспи.

С Ерлен ще се види, като му дойде времето, но искаше и Гауте да чуе онова, което бе намислил да му каже. Симон не желаеше да обсъжда този въпрос повече от веднъж.

Слугата му Сигюр се разположи в готварницата, докато стопанката приготвяше гозбата. Пътуването беше изморително, а и господарят на Сигюр през цялото време се държеше като разярен бик. Обикновено след посещение в „Дюфрин“ Симон Андресьон вземаше със себе си слуги от родния си край и слушаше с интерес вестите, които те му разказваха. Имаше много желаещи да му служат, защото го знаеха като дружелюбен и щедър стопанин, който обича да се шегува и не проявява високомерие към слугите. Но сега през целия път Сигюр не получи друг отговор от господаря си, освен „затваряй си устата“.

Господарят явно се бе счепкал за нещо с братята си, защото дори не пренощуваха в „Дюфрин“. Наеха стая в едно от именията под аренда. Господин Юрд — на Коледа кралят го посвети в рицарско звание — излезе на двора и покани Симон да остане в дома му, но Симон дори не го удостои с отговор. Господарите започнаха да крещят и да се препират на горния етаж на къщата. Там бяха Юлв Саксесьон и Гюдмюн Андресьон. Направо да ти настръхнат косите. Един Господ знае за какво се скараха така.

Симон мина покрай готварницата и надникна вътре. Сигюр побърза да го увери, че веднага ще вземе шило и скоба, за да поправи частта от седлото, която се извади сутринта.

— Тези неща в готварницата ли ги държат? — подхвърли подигравателно Симон и излезе.

Сигюр поклати глава и кимна многозначително на стопанката, след като господарят му се изгуби от полезрението им.

Симон бутна настрани паницата с храната. Чувстваше се капнал от умора, направо не можеше да помръдне. Все пак намери сили да се просне на леглото с ботуши и шпори, но му стана съвестно: не искаше да изцапа с кал чистото селско легло. Надигна се и се събу. Надяваше се да заспи веднага заради умората и мускулната треска. Целият беше вир–вода и зъзнеше от студ, но лицето му пламтеше след продължителната езда във виелицата.

Симон се мушна под завивката. Колкото и да обръщаше възглавниците, все му миришеха на риба. Затова се надигна на лакът.

Мислите му отново се завъртяха в познатия порочен кръг. През последните дни тъпчеше на едно място като вързано за ограда говедо.

Дори и Ерлинг Видкюнсьон да е знаел, че ако Ерлен проговори, ще съсипе благополучието на Юрд и Гюдмюн Андресьон, този факт не хвърляше сянка върху упоритите опити на Симон да си извоюва застъпничеството на рицаря от Бяркьой. По-скоро обратното: всеки човек е длъжен да подкрепя родните си братя, а ако се наложи — и да умре с тях. И все пак на Симон му се искаше да има отговор на въпроса дали Ерлинг е знаел за участието на братята му в заговора. Симон претегляше аргументите за и против това предположение. Невъзможно е Ерлинг изобщо да не е подозирал, че се готви бунт. Но какво точно е знаел… Юрд и Юлв определено нямаха представа дали рицарят е разбрал за участието им в заговора. Ала Симон ясно си спомняше как Ерлинг го посъветва да потърси помощта на синовете на Хафтур, защото техните приятели имали основателна причина да се страхуват. Синовете на Хафтур се падаха братовчеди на Юлв Саксесьон и на Хелга. Колко близко до ума!

Но дори и Ерлинг Видкюнсьон да е разтълкувал посещението на Симон като опит да спаси родните си братя, това не опорочаваше саможертвата му. А може и Ерлинг да се е досетил, че Симон се намира в пълно неведение относно опасността, надвиснала над братята му. Освен това пред Стиг Симон изрази непоколебимата си увереност в стоицизма на Ерлен. Не допускам да проговори, подчерта тогава той.

А явно е трябвало да се боят от невъздържаната уста на Ерлен. Той беше от мъжете, които могат да изтърпят изтезания и затвор, без да обелят дума, а после да издадат тайната си по невнимание. Никой не би се учудил…

При все това Симон беше убеден, че Ерлен не би сторил подобно нещо. Той млъкваше като камък всеки път, когато разговорът тръгнеше в тази посока именно защото се опасяваше да не се изкуши да каже нещо необмислено. Ерлен изпитваше силен, детински страх от вероятността да предаде нечие доверие. Детински, защото с любовните си похождения той осуети цялото начинание, но не смяташе, че този факт хвърля сянка върху честта му. Би могло да се случи и на най-добрия, така разсъждаваше Ерлен. Докато си държи устата затворена, името му остава неопетнено, а доверието на хората — оправдано. Симон забелязваше колко ревниво пази Ерлен доброто си име, каквото и да разбираше той под понятията „чест“ и „достойнство“. Заради съратниците си Ерлен рискува живота си и изгуби честта и имуществото си. Само при мисълта, че с невъздържаните си приказки синът му ще разкрие неколцина от съучастниците му пред най-близкия им роднина, макар и по начин, който не ги застрашава, Ерлен изпадна в неконтролируемо отчаяние и гняв.

Пред всички мъже, взели участие в начинанието, Ерлен се бе заклел на разпятието, че ще се жертва заради тях и няма да ги издаде, ако нещо се обърка. Едва ли е очаквал зрели, разумни мъже да разчитат на такова обещание. Сега, след като научи всички подробности около заговора, Симон възприемаше тази клетва направо за смехотворна. Ерлен беше готов да търпи, докато му чупят пръстите един по един, за да удържи на дадената дума, докато тайната се намираше в ръцете на десетгодишно момче именно по негова вина. А заслугата Сюнива Улавсдатер да получи съвсем оскъдни сведения за бунта също не беше негова. Как да разбереш такъв човек…

А колкото до скверната мисъл, която му вмениха Ерлен и Кристин, Господ сам ще отсъди, но когато Гауте съобщи, че е видял печата му под предателското писмо, това беше най-логичното обяснение. Двамата съпрузи от „Йорун“ явно не си спомняха, ала Симон знаеше доста неща за Ерлен Никулаусьон и имаше сериозни основания да се усъмни в честността му. Явно Кристин и мъжът й отдавна бяха забравили, че Симон ги изненада и узна най-унизителните подробности от моралното им падение.

Нямаше никакъв смисъл да се срамува от несправедливото обвинение, което отправи на Ерлен само наум. Бог му е свидетел, Симон не искаше да мисли нищо лошо за Ерлен. Съмнението го натъжи и огорчи, но той съзнаваше колко нелепо е да подозира Ерлен в подобна измяна. Симон щеше да отхвърли мисълта и без намесата на Кристин. С появата на съмнението, че Ерлен е злоупотребил с печата му, Симон усети колко абсурдно звучи това. Ерлен никога не бе постъпвал безчестно преднамерено или със зъл умисъл.

Симон се въртеше неспокойно в постелята и въздишаше тежко. Направо оглупя покрай всичките тези нелепи приказки. Измъчваше го мисълта, че в продължение на няколко години Гауте го е смятал за предател. Същевременно Симон се ядосваше, задето се тревожи за това. Обичаше Гауте, както и всичките деца на Кристин, но те бяха само деца и не си струваше да страда толкова силно заради мнението им!

А когато се сетеше за мъжете, положили клетва върху меча на Ерлен да следват предводителя си, кипваше от гняв. Щом са проявили наивността на овце и са оставили красноречието и дързостта на Ерлен да ги заблудят, че той е роден за пълководец, значи е напълно закономерно да се разбягат като изплашени пилци след провала на цялото начинание. И все пак му се завиваше свят, когато се замислеше за чутото в „Дюфрин“. Нима толкова много мъже се бяха осмелили да поверят мира в страната и собственото си благополучие в ръцете на Ерлен! В това число Хафтур Улавсьон и Боргар Трунсьон! Но същевременно сред всички тях не се намери дори един човек, който да събере смелост да се изправи пред краля и да поиска монархът да приеме извиненията на Ерлен, да пощади достойнството му и да му остави земите, които му се полагат по наследство. Съучастниците бяха много и заедно лесно биха могли да наложат исканията си. Явно у норвежките аристократи не е останала капка разум и мъжество, заключи Симон.

Разгневи го и фактът, че го изолираха от кръга на посветените в заговора. Не че щяха да го убедят да се включи в подобно безумно начинание, но Симон се почувства обиден на Ерлен и Юрд, задето са действали тайно от него. Той се смяташе за достоен аристократ. С нищо не беше по-лош от останалите и си беше спечелил добро име сред хората от околността.

До известна степен оправдаваше мълчанието на Юрд. Ерлен се раздели позорно с позицията си на пълководец и нямаше право да очаква съратниците му да заявяват публично солидарността си с него. Симон беше сигурен, че ако бе заварил Юрд сам, нямаше да се скара така жестоко с братята си. Но рицар Юлв обърка всичко. Седеше с изтегнати нагло крака и говореше колко глупаво постъпил Ерлен — чак сега! После думата взе Гюдмюн. Досега нито Симон, нито Юрд позволяваха на най-малкия си брат да им се противопоставя. Но откакто Гюдмюн се ожени за любовницата на свещеника — впрочем тя дълго време беше любовница и на Гюдмюн — младият мъж се угои, стана горд и самоуверен. Поведението му направо вбеси Симон. Гюдмюн си придаваше важност, докато говореше, а кръглото му червендалесто лице приличаше на хлапашки задник. Ръцете на Симон го засърбяха от желание да го напердаши. Накрая така се разгневи, че сам не помнеше какви им ги наговори.

Скъса приятелските си отношения с братята си.

Струваше му се, че кръвта му изтича, докато мисли за това. Сякаш откъснаха част от плътта му. Почувства се ограбен. Гол е задникът на онзи, дето няма брат.

Но така или иначе в разгара на жлъчните реплики изведнъж го осени прозрение. Сам не разбра откъде дойде. Отпуснатото, безхарактерно излъчване на Юрд не се дължеше само на напрегнатата атмосфера у дома. Симон разбра, че Юрд все още обича Хелга. Вероятно любовта му го правеше толкова зависим и безсилен. И незнайно защо това прозрение събуди у Симон силна ярост срещу абсурдната житейска логика.

Симон зарови лице в шепите си. Двамата с Юрд винаги са били добри и послушни синове. Не им беше никак трудно да обикнат невестите, които баща им избра вместо тях. Една вечер старецът им изнесе внушителна реч за женитбата, за приятелството и предаността между честните съпрузи от благороден произход. Накрая спомена молитвите за застъпничество и литургиите. Синовете му се смутиха силно. За жалост баща им не им даде съвет как да забравят лошите спомени. Не им каза какво да правят, след като дружбата приключи, честта умре, а предаността се превърне в грях и дълбоко спотаена, пропита със срам, болка, а от някогашната връзка не остане друго, освен кървящата рана, която никога няма да заздравее.

След освобождението на Ерлен Симон усети как внезапно го обзе спокойствие просто защото човек не е в състояние да изтърпи толкова силно страдание, каквото го мъчеше в Осло. Или се случва нещо, или нещата се оправят от само себе си.

Симон не се радваше никак на факта, че Кристин се премести да живее в „Йорун“ заедно с мъжа и децата си.

Налагаше му се да поддържа с тях приятелски взаимоотношения заради роднинската връзка. Но се утешаваше с мисълта колко по-тежко му беше да дели с нея една къща. Непоносимо е за мъж да живее заедно с жена, която обича, но не е свързан с нея посредством кръвна или брачна връзка.

А случилото се между него и Ерлен на празненството след освобождението му от затвора Симон се постара да зачеркне: Ерлен вероятно не е разбрал докрай какво изпитва той към Кристин, пък и едва ли се е замислил. Баджанакът му притежаваше рядката дарба да забравя. А Симон имаше хубаво имение, добра съпруга, която обичаше, и прекрасни деца.

Симон се успокои. Нямаше власт да промени чувствата, които изпитва към сестрата на съпругата си. Някога тя беше негова годеница и решението да се разделят взе тя, не той. Някога Симон отвори сърцето си за Кристин Лаврансдатер, защото беше негов дълг да обикне избраницата на баща си. Женитбата му със сестра й стана по желание на Рамборг и на родителите й. Макар и умен мъж, Лавранс не се сети да попита Симон дали е преодолял раздялата си с Кристин. Това беше за предпочитане, защото Симон не би понесъл да обсъжда този въпрос дори с Лавранс.

Опитите му да забрави не носеха никаква ползва. Не можеше да контролира емоциите си. Не си позволи да изрече и една неподходяща дума, но се оказа безсилен да спре дявола, който го изкушаваше с представи и сънища, накърняващи кръвната връзка. Наяве Симон не би се поддал на греховни плътски помисли. Винаги се стараеше да се държи като предан брат към нея и близките й. Съзнаваше го и за малко съумя да се почувства удовлетворен от отредената му участ. Докато помагаше на Кристин и на мъжа, когото тя предпочете вместо него, всичко беше наред. Двамата непрекъснато се нуждаеха от подкрепата му.

Но нещата се промениха. Кристин рискува живота и душевния си мир, за да спаси сина му. След като го допусна, Симон усети как раните му отново се разтвориха.

А сега дължеше живота си на Ерлен. В знак на благодарност го обиди. Без да иска, разбира се, само наум, но все пак го обиди!

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Странно защо Бог не ни е научил и да се молим да прощаваме на онези, на които сме задължени. Sicut et nos dimittimus creditoribus nostris. Симон не беше сигурен дали правилно формулира мисълта си на латински — този език никога не му беше силна страна. Все някак успяваше да прости на длъжниците си. По-трудно му се струваше да прости на онзи, комуто се чувстваше задължен.

 

 

Симон си разчисти сметките със семейството на Кристин, но у него отново се пробуди старото огорчение, което години наред се стара да потъпче.

Вече беше безсилен да пропъди Ерлен от мислите си. Мъчителните спомени погълнаха всичко видяно, научено, запомнено или решено. Сега съперникът му гнетеше душата му именно защото никой не знаеше какво вижда, мисли и помни Ерлен. Той представляваше пълна загадка.

 

 

Може човек да получи нещо, което е било предопределено за другиго, но няма как да се сдобие със съдбата му.

Така си е.

Симон обичаше годеницата си. Ако се бяха оженили, щеше да се почувства удовлетворен. Двамата щяха да заживеят щастливо. Кристин щеше да си остане същата, каквато я помнеше от първата им среща: мила, порядъчна, разумна жена, от която мъжът винаги би могъл да поиска ценен съвет, малко вироглава за дреболии, но склонна към послушание. Тя беше свикнала да разчита на баща си, който винаги я подкрепяше и защитаваше. А после Ерлен завладя сърцето й, макар и да бе неспособен да отговаря дори за собствените си постъпки и да закриля някого. Похити сладката й невинност, прекърши гордото й спокойствие, внесе смут в девичата й душа и я принуди по неволя да се възползва до край от всички свои заложби. Наложи се тя да бъде опора за любимия си, както птичката брани гнездото си с разтреперано тяло и писклив глас, щом някой го доближи. Прекрасното й нежно тяло беше създадено да бъде носено на ръце и защитавано от силни мъжки ръце, но Симон го видя неведнъж изопнато от душевно страдание, докато сърцето й блъскаше в гърдите и смело се мъчеше да надвие тревогата. Кристин се бореше за щастието на семейството си, както гълъбицата се одързостява, забравя за страха си и брани малките си.

Ако Симон се бе оженил за нея и в продължение на петнайсет години й бе засвидетелствал съпружеска обич и уважение, тя положително щеше да го подкрепи, ако го бе сполетяло нещастие. Той не се съмняваше в това. Кристин щеше да прояви находчивост и смелост и да му помогне. Но заради него никога нямаше да придобие онова страшно каменно изражение, на което Симон стана свидетел в Осло. Тогава Кристин му разказа, че е видяла какво са сторили на Ерлен в затвора. Дори и да се бе оженил за нея, тя никога нямаше да изкрещи така сърцераздирателно името му в пристъп на отчаяние от пълната безизходица. Тогава в сърцето му се пробуди не някогашната по младежки чиста и неопетнена любов, а гняв, който се опълчи срещу безумието й. Симон никога нямаше да узнае какво се крие в него, ако преди години бяха поели по пътя, предначертан от родителите им.

Спомни си изражението й, когато тя излезе през нощта да търси спасение за детето му. Тя не би се престрашила да стигне дотам, ако не беше се омъжила за Ерлен.

Съжителството с него я научи да действа смело, дори и сърцето й да примира от ужас. А обляната в сълзи усмивка, с която го събуди, за да му съобщи, че синът му го вика, беше трогателната усмивка на жена, познала и горчилката на загубата, и сладкия вкус на победата.

Симон обичаше съпругата на Ерлен. Винаги я беше обичал. Но любовта му се смяташе за греховна и нямаше как да се избави от нещастието си. Понякога тежката му съдба предизвикваше искреното му учудване. Нима тази участ е негова, нима той страда така и не вижда изход?

И той потъпка честта и аристократичното си достойнство, като напомни на Ерлинг Видкюнсьон неща, които никой уважаващ себе си мъж не би си позволил да намекне. Направи тази саможертва не заради братя или роднини, а само и единствено заради нея. Не друго, а мисълта за нея му вдъхна сили да проси от Ерлинг, както прокажените просят пред църковните двери в градовете и излагат на показ противните си рани.

Възнамеряваше да й го каже някой ден. Не всичко, разбира се. Нямаше да й разкрие колко ниско е паднал. Но когато остареят, ще й признае: сторих всичко по силите си, за да ти помогна, защото помня колко искрено желаех да бъдеш щастлива, когато бяхме сгодени.

Симон не смееше да се замисли дали Ерлен е споменал нещо на съпругата си. Наистина възнамеряваше някой ден лично да й признае за чувствата си: не успях да забравя колко съм те обичал на младини. Но ако тя вече го беше научила, и то от устата на собствения си съпруг, Симон нямаше да си намери място от срам.

Възнамеряваше след години да й го каже. Сети се как неволно издаде слабостта си. Ерлен съвсем случайно съзря онова, което Симон се бе погрижил да скъта в дълбините на душата си. Освен Ерлен за чувствата му към Кристин знаеше и Рамборг. Той нямаше представа как се е досетила.

Нейният съпруг и неговата съпруга разобличиха тайната му.

Симон нададе див, изпълнен със страдание вик и се хвърли по очи към другата страната на леглото.

Бог да му е на помощ! Дойде и неговият ред да лежи гол и одран като Ерлен, да се чувства осквернен, да кърви от нечовешки мъки и да се тресе от срам.

Стопанката открехна вратата и надникна в стаята. Посрещна я острият блясък на горещите сухи очи на Симон.

— Не успяхте ли да поспите? Оттук преди малко мина Ерлен Никулаусьон заедно с двама ездачи. Сигурно са били негови синове.

Симон измънка ядосано някакъв неясен отговор.

 

 

Реши да им даде стабилна преднина, макар че и той искаше да се прибере час по-скоро. Андрес ще го чака с нетърпение, а щом Симон влезе в стаята и си съблече връхната дреха, малкият тутакси ще грабне кожената му шапка и ще я нахлупи на главата си. После ще възседне пейката като кон и ще язди към чичо си в „Дюфрин“, а шапката ту ще се килва над нослето му, ту ще пада назад върху красивите му руси къдрици. Симон обаче не намери утеха в тези мисли: един Бог знае кога Андрес пак ще гостува на чичо си в „Дюфрин“…

Спомни си първородния си син Ерлинг — детето на Халфрид. Рядко се сещаше за него. В съзнанието му клетото пеленаче остана като синкавоблед труп. Симон почти не го видя жив, защото бдеше над умиращата майка. Ако детето беше оцеляло, ако не си бе отишло с Халфрид, Симон щеше да задържи „Манвик“ и да си намери нова съпруга от околността. Щеше да се връща тук, на север, само от време на време, за да наглежда как стопанисват имението му.

Не че при такъв развой на събитията щеше да забрави Кристин. Тя го омагьоса в приказен танц и той не можеше да се откъсне. По дяволите, какво му пречи да си спомня за случилото се между тях като за увлекателно приключение. Наистина, наложи му се да изведе годеницата си — девойка от знатен род, възпитана в духа на християнските добродетели и в благонравие — от долнопробен бордей, след като я завари там в леглото на друг мъж, но споменът за това не го смущаваше дотам, че да го лиши от способността да се радва на всички благини, които му предлагаше животът…

Синът му Ерлинг сега щеше да навърши четиринайсет години. Когато Андрес започне да възмъжава, Симон вече ще е остарял, разбиранията му — също.

Халфрид, ти не беше никак щастлива с мен. Май все пак си заслужавам нерадостната участ.

Вероятно и Ерлен Никулаусьон заслужаваше да заплати с живота си проявеното лекомислие, а Кристин — да остане вдовица в „Йорун“.

Но в такъв случай Симон щеше да се разкайва, че се е оженил. Вече сам не знаеше какво да очаква от себе си…

 

 

Симон напусна странноприемницата. Вятърът беше утихнал, но едрите, мокри парцали пролетен сняг продължиха да се стелят. Свечеряваше се и птиците започнаха да чуруликат в храсталаците напук на снега.

Както раната се отваря при рязко движение, така и Симон усети режеща болка при спомена за великденското тържество. Тогава той заедно с повечето гости излезе навън да се припича на следобедното слънце. В клоните на брезата над главите им пееше червеношийка. Въздухът трептеше син и топъл. Гайрмюн се появи зад ъгъла на къщата. Куцаше, подпирайки се на тоягата си и на рамото на най-големия си син. Вдигна очи, спря се и наподоби с глас песента на птицата. Момчето издаде напред устни и също изчурулика. Двамата умееха да подражават на почти всички пернати. Кристин стоеше малко по-далеч от Симон, при другите жени. Докато слушаше птичата песен и гласовете на мъжете, се усмихваше прелестно.

По залез-слънце облаците на запад оредяха и се търколиха с позлатени краища зад белите планински била. Изпълниха клисури и долчинки като сивкава мъгла. Реката блещукаше матово като месинг. Тъмните й води клокочеха покрай камъните по течението, а върху всеки от тях лежеше малка бяла възглавница от току-що паднал сняг.

Изморените коне се движеха мудно по труднопроходимия път. Спусна се млечнобяла нощ, а пълната луна надничаше между мъглата и облаците, докато Симон се спускаше по стръмните баири до река Юла. Когато пресече моста и пое по рядката борова гора — оттам минаваше зимният път — конете ускориха ход. Усещаха, че не след дълго ще си отпочинат в конюшнята. Симон потупа Дигербайн по запотения врат, от който се издигаше пара. Стопанинът очакваше с радост края на пътуването. Рамборг сигурно отдавна беше заспала.

На мястото, където пътят рязко кривваше и излизаше от гората, се намираше малка къща. Симон забеляза неколцина мъже на коне пред вратата. Чу гласа на Ерлен:

— Значи е сигурно, че ще дойдеш след почивните дни? Да предупредя ли жена ми?

Симон ги поздрави отдалеч. Щеше да се възприеме като много неучтиво, ако не беше спрял да ги изчака. Все пак накара Сигюр да препусне напред и се приближи до роднините си. С Ерлен бяха Нокве и Рауте. Баща им веднага се появи на вратата.

Тримата от „Йорун“ отвърнаха на поздрава на Симон сякаш по задължение. В сумрака не виждаше ясно лицата им, но му се сториха разколебани, напрегнати и недоволни от срещата.

— Прибирам се от „Дюфрин“ — побърза да ги осведоми Симон.

— Да, казаха ми, че си тръгнал на юг — кимна Ерлен. Гледаше в земята с ръка върху седлото. — Бързо си яздил — додаде той, за да сложи край на настъпилото неловко мълчание.

— Почакайте — спря Симон момчетата, които понечиха да препуснат напред. — Искам и вие да чуете какво имам да ви кажа. Гауте, видял си печата на брат ми, не моя. Разбирам отлично защо обвиняваш в нелоялност към баща ти мъжете, подпечатали писмото, което той е имал за задача да отнесе на принц Хокон в Дания.

Забил поглед в земята, Гауте мълчеше.

— Но едно нещо не си съобразил, когато си отишъл на среща с брат си, Симон — намеси се Ерлен. — Платих скъпо, за да прикрия Юрд и останалите ми съмишленици. Изгубих всичко, освен името си на честен и почтен човек. След твоето посещение в „Дюфрин“ Юрд сигурно вече смята, че не съм успял да опазя дори репутацията си…

Засрамен, Симон наведе глава. Наистина не се беше сещал за това.

— Защо не ме подсети, Ерлен? Ти знаеше за намеренията ми да пътувам до „Дюфрин“.

— Нали видя колко бях побеснял. Не можех нито да разсъждавам, нито да действам разумно, когато напуснах дома ти.

— И аз не бях на себе си, Ерлен.

— Очаквах, че по пътя ще осъзнаеш какво правиш. Нямах право да те моля да не разпитваш брат си, защото има опасност той да разбере, че съм издал тайна, която се заклех да пазя.

Симон мълчеше. Отначало сметна възражението на Ерлен за напълно оправдано. Но после осъзна: не е често Ерлен да иска от него подобно нещо. Нима е редно Кристин и децата да смятат Симон за лъжец, а той да стои безучастно? Изпълнен с възмущение, зададе този въпрос на Ерлен.

— Не съм казал и дума за това нито на майка ми, нито на братята ми — увери го Гауте и обърна към него красивото си светло лице.

— Да, но те така или иначе вече знаят — упорито възрази Симон. — След случилото се онази ден у дома искам да изясним въпроса. Имайки предвид, че ти си още дете, Гауте, недоумявам как така баща ти е изненадан от развръзката. Ти си твърде малък, за да те замесва в такива коварни заговори.

— На кого да вярвам, ако не на сина си? — разпалено попита Ерлен. — Нямаше друг начин да скрия писмото. Трябваше или да го поверя на Гауте, или да позволя на областния управител да го намери.

На Симон вече му се струваше безсмислено да продължават с тази тема. Но все пак не се въздържа и отбеляза:

— Много мъчно ми стана, когато разбрах, че в продължение на четири години Гауте ме е смятал за предател. Синко, винаги си ми бил скъп.

Момчето поведе коня напред и подаде ръка на свако си, а по лицето му се разля гъста червенина:

— Прости ми, Симон!

Мъжът стисна здраво десницата му. Понякога Симон откриваше удивителна прилика между детето и Лавранс. Малкият беше дребен, кривокрак, но яздеше превъзходно. Възседнеше ли коня, човек трудно би могъл да си представи по-добър ездач и Ерлен се гордееше със сина си.

Двете момчета препуснаха напред, а двамата мъже изостанаха. След като се увери, че Нокве и Гауте не ги чуват, Симон подхвана:

— Ерлен, чуй ме. Не си прав да ме упрекваш, задето посетих брат си и го накарах да ми каже истината, но вие двамата с Кристин имате основания да ми се сърдите.

Когато научих тези — той търсеше най-подходящата дума — неочаквани новини — имам предвид подозрението на Гауте за печата ми — не отричам, че ми мина през ума… Вие сте си помислили, че ми е минало през ума… онова, което веднага трябваше да отхвърля като абсурдно. Та исках само да ти кажа, че има защо да сте сърдити — повтори той.

Конете газеха размекнатия сняг. Ерлен не бързаше да отговори. Най-сетне подхвана с благ и кротък глас:

— Съвсем нормално е да допуснеш подобна мисъл. Това обяснение беше най-близо до ума…

— Не, трябваше веднага да го отхвърля — възрази с горчивина Симон, а след малко попита: — Да не би да си помислил, че зная за участието на братята ми в заговора, и затова ти помагам?

— Не — отрече Ерлен. — Нямаше откъде да си разбрал. Аз не ти бях казал, а в дискретността на братята ти никога не съм се съмнявал — засмя се тихо той. — Много добре знаех, че го правиш заради Лавранс — меко обясни Ерлен — и заради доброто си сърце.

Симон яздеше мълчаливо.

— Сигурно си се почувствал ужасно огорчен? — попита след малко той.

— Е… след като поразмислих, осъзнах, че обяснението, което вероятно ти е хрумнало, е най-близкото до ума.

— А Кристин? — по-тихо попита Симон.

— А, тя ли — засмя се Ерлен. — Нали я знаеш, не понася да ме обвинява някой друг, освен нея. И с децата е така. Бог да ми прощава, ако някога ги упрекна дори с една–едничка дума! Но не се притеснявай, успях да вразумя Кристин.

— Така ли?

— Да. Нужно ми е малко време, за да я накарам да проумее някои неща. Нали я знаеш каква е: след като поразмисли, ще се сети колко предан си ни бил винаги.

Сърцето на Симон заби учестено, изпълнено с възмущение. Струваше му се непоносима мисълта, че Ерлен го съветва да забравят за случилото се. На бледата лунна светлина лицето на Ерлен излъчваше вътрешна хармония и спокойствие. Гласът на Симон се разтрепери от силно вълнение, когато отново заговори:

— Прости ми, Ерлен, но не проумявам как е възможно да…

— Нали ти казах, разбирам защо си се усъмнил — прекъсна го малко нетърпеливо събеседникът му. — Нямало е какво друго обяснение да ти хрумне…

— Ех, защо двете хлапета не си бяха мълчали! — ядосано възкликна Симон.

— Да. Досега Гауте не беше ял такъв бой. И цялата история тръгна от техния спор за прадедите им: за биркебайнера Райдар Даре, за крал Скюле и за епископ Никулаус — поклати глава Ерлен. — Не мисли повече за случилото се, Симон. Най-добре да се постараем да го забравим възможно най-бързо.

— Но аз не мога!

— Недей така, де! — меко възрази Ерлен, изненадан от реакцията на Симон. — Не си струва да го приемаш толкова тежко!

— Не мога, чуваш ли какво ти казвам! Не съм добър колкото теб!

— Не те разбирам — обърка се Ерлен.

— Не съм добър колкото теб! Не умея да прощавам с лека ръка на онези, които съм обидил.

— Не те разбирам — повтори Ерлен.

— Сега ще ти обясня — лицето на Симон се изкриви от непоносимо страдание. Подхвана тихо, сякаш се мъчеше да потисне напиращия в гърдите му вик. — Сега ще ти обясня. Винаги си се изказвал ласкаво за лагман Сигюр от „Стайген“ — стареца, чиято съпруга прелъсти. Уверих се, че обичаш безрезервно Лавранс като свой баща. Не изпитваш ненавист към мен, защото ми отне годеницата. Аз не притежавам твоето великодушие, Ерлен. Не съм широко скроен като теб. Аз се озлобявам към човека, когото съм наранил…

От силното напрежение по бузите на Симон избиха бледи петна. Той погледна Ерлен право в очите. Онзи слушаше с полуотворена уста.

— Едва сега разбирам! Мразиш ли ме, Симон? — прошепна покъртен Ерлен.

Без да съзнават какво правят, двамата мъже спряха конете и се вторачиха един в друг. Малките очи на Симон блестяха като стомана. В мъждивата бяла нощна светлина забеляза как от напрежение лицевите мускули на Ерлен се стегнаха, а после го озари някакво прозрение. Симон вдигна очи под наполовина сведени клепки и прехапа треперещата си долна устна.

— Не издържам повече! От сега нататък не искам да се срещаме с теб!

— Човече! Минаха двайсет години — възкликна Ерлен, покъртен и объркан.

— Така е. Нима не смяташ, че жена като нея заслужава да помним какво се случи преди двайсет години?

Ерлен се поизправи на седлото и срещна решително и смело погледа на Симон. Лунната светлина запали синьо-зелена искра в големите му светли очи.

— Заслужава. Бог… Бог да я благослови!

Само след миг пришпори коня и препусна напред, а под копитата на животното се разхвърчаха пръски. Симон задържа Дигербайн, но едва не падна от коня, защото дръпна твърде рязко юздата. Озапти нетърпеливото животно и почака в началото на гората, докато шумът от копитата на другия кон, препускащ в кишата, заглъхна.

Веднага след като призна на Ерлен какво го мъчи, съжали за думите си. Обзе го силно разкаяние и срам. Все едно в пристъп на неконтролируем гняв беше ударил беззащитно дете или крехко и мило, лишено от разум животно. Копието на омразата му се строши на парчета. Самият той се почувства обезоръжен от сблъсъка с нищо неподозиращия Ерлен. Този несретник беше толкова незрял, че създаваше впечатление за безпомощно и невинно дете.

Докато препускаше, Симон ругаеше полугласно. Каква ти невинност! Ерлен отдавна прехвърли четирийсетте. Би трябвало да понесе разговор между мъже. Дявол да го вземе, Симон отдавна се самонараняваше жестоко заради мислите си и едва ли бе чак толкова фатално, че веднъж засегна и Ерлен.

Сега се прибира при Кристин. Бог да я благослови, подигравателно се засмя Симон. Край на прословутата братска обич между двете семейства в „Йорун“ и „Формо“. Вече нямаше да му се налага да вижда Кристин Лаврансдатер.

При тази мисъл дъхът му секна. Все едно, дявол да го… Ако окото ти те ядосва, изтръгни го, казваха свещениците. Симон постъпи така най-вече за да сложи край на преструвките и на лицемерната братска любов към Кристин. Не издържаше повече…

Сега единственото му желание беше Рамборг да си е легнала.

Но когато пое между загражденията, забеляза тъмна фигура, застанала под трепетликите. Забрадката й се белееше.

Откакто Сигюр се бе прибрал, Рамборг чакаше стопанина да си дойде. Слугините си бяха легнали и тя сама сипа на съпруга си от тенджерата с каша, оставена пред отвора на пещта, за да не изстива. Стопанката донесе сланина и хляб и наточи бира.

— Няма ли да си лягаш, Рамборг? — попита я Симон, докато се хранеше.

Тя мълчеше. Седна пред тъкачния стан и започна да промушва малките пъстри възли през нишките. Още преди Коледа се зае да тъче килим с фигури, но напредваше бавно.

— Преди малко Ерлен мина от тук — подхвана тя, обърната с гръб. — От думите на Сигюр останах с впечатлението, че ще се приберете заедно.

— Случи се нещо непредвидено…

— Ерлен се оказа по-нетърпелив да се мушне в постелята у дома си, така ли? — засмя се тя. И понеже не получи отговори, продължи: — След като е пътувал надалеч и го е нямало вкъщи, Ерлен винаги жадува да се прибере при Кристин.

Симон помълча известно време.

— Двамата с Ерлен не се разделихме като приятели — поясни той.

Рамборг се обърна рязко. Разказа й какво е научил в „Дюфрин“ и за първата част от разговора си с Ерлен и синовете му.

— Не разбирам защо сте се скарали заради подобно нещо, след като години наред приятелството ви устоя на какви ли не изпитания.

— Сигурно си права, но така се случи. Стана доста късно. Тази вечер няма да успеем да обсъдим всичко.

Рамборг отново се обърна към стана и продължи да тъче.

— Симон, спомняш ли си притчата за сунамитката Ависага? — попита неочаквано тя. — Отец Айрик ни я прочете веднъж от Библията.

— Не.

— По времето, когато крал Давид остарял, а жизнените му сили и мъжествеността му започнали да се стопяват — подхвана стопанката, но Симон я прекъсна:

— Скъпа Рамборг, отдавна мина полунощ. Сега не му е времето да си разказваме притчи. Сетих се каква беше историята с Ависага…

Рамборг дръпна гребена на тъкачния стан. Помълча, а после попита:

— А спомняш ли си легендата за Тристан Красивия, Изолда Русокосата и Изолда Чернокосата? Едно време баща ми я разправяше.

— Да, спомням си я.

Симон побутна настрани паницата с храната, избърса устата си с опакото на дланта и се изправи. Застана пред пещта, качи единия си крак на перваза, подпря лакът на коляното си, а брадичката — на ръката. Загледа се в огъня, който загасваше в иззиданата дупка. От ъгъла до стана се разнесе треперещият глас на Рамборг. Младата жена беше готова всеки момент да избухне в сълзи:

— Винаги, когато съм слушала тези легенди, съм се питала защо цар Давид и Тристан постъпват толкова неразумно и безсърдечно? Защо не обичат младите невести, които им отдават девичата си чест и преданата си любов нежно и благопристойно, защо не ги обичат повече от жени като Вирсавия и Изолда Русокосата, пропилели девствеността си заради други мъже? Ако бях мъж, никога нямаше да проявя такава мекушавост и жестокост — тя млъкна покъртена. — Ависага и клетата Изолда от Бретан са имали много тежка съдба — тя се обърна отривисто, направи няколко крачки и застана пред съпруга си.

— Какво ти става, Рамборг? — попита тихо и недоволно Симон. — Не разбирам какво искаш да ми кажеш с тези думи.

— Напротив, отлично разбираш — разпалено възрази тя. — Същият си като Тристан…

— Не ми се вярва — опита се да се засмее Симон — да приличам на Тристан Красивия. А ако не ме лъже паметта, двете жени, които ти спомена, запазили детството си непокътнато и починали, недокоснати от мъжете си.

Погледна крадешком съпругата си. Малкото й триъгълно лице беше побеляло. Рамборг хапеше устните си.

Симон свали крака си от перваза на пещта и я хвана за раменете.

— Скъпа Рамборг, имаме две деца — прошепна той.

Тя мълчеше.

— Винаги съм се старал да ти показвам колко съм ти признателен за този дар. Според мен се държа като добър съпруг.

Тя продължаваше да мълчи. Симон я пусна и седна на пейката. Рамборг го последва, застана пред него и погледна широките му бедра в мокрите, напръскани с кал панталони; едрото му тяло; месестото му червеникавокафяво лице. Младата жена присви устни с явно неудоволствие:

— Погрознял си, Симон.

— Никога не съм се смятал за красавец — спокойно отвърна той.

— Но аз съм хубава и млада — седна в скута му, а когато обгърна главата му с две ръце, от очите й рукнаха сълзи: — Симон, погледни ме! Защо не ме възнаградиш с любовта си, задето не позволих на друг мъж да ме притежава? Още от съвсем малка исках мъжът ми да бъде като теб. Помниш ли как двете с Юлвхил постоянно искахме да си с нас? Веднъж татко те водеше да видиш жребчетата му в градината и ти пренесе Юлвхил през потока, а татко понечи да ме вдигне на ръце, но аз започнах да пищя и настоях ти да ме пренесеш. Помниш ли?

Симон кимна. Наистина си спомняше колко грижи положи за Юлвхил, защото сърцето му се късаше да гледа как това прекрасно дете се мъчи заради болестта си. Но не се сещаше за Рамборг. Само помнеше, че Юлвхил има и по-малка сестра.

— Тогава ти имаше прелестни коси — Рамборг зарови пръсти в светлокестенявия вълнист перчем на мъжа си. — Още нямаш нито един бял косъм, а Ерлен вече отдавна е целият прошарен. Много ми харесваха дълбоките ти трапчинки, когато се усмихваше. Беше толкова жизнерадостен…

— Е, някога изглеждах по-добре…

— Не е вярно — прошепна страстно тя. — Когато ме погледнеш с нежност в очите… Помниш ли кога за пръв път спах в обятията ти? Болеше ме зъб и стенех в тъмното: татко и мама спяха, в стаята цареше мрак, а ти се приближи до пейката, където спяхме с Юлвхил, и ме попита защо плача. Каза ми да пазя тишина, за да не събудим останалите, взе ме на ръце, запали една свещ, отчупи парче от нея и започна да търкаш с него венеца около болния ми зъб, докато потече кръв. После изрече някакви думи над парчето свещ, а аз оздравях. Разреши ми да спя в твоето легло и ме прегърна.

Симон я погали по главата и я притисна към рамото си. Сега си спомни: случи се, когато отиде в „Йорун“ да съобщи на Лавранс за решението си да развалят годежа с Кристин. Онази нощ Симон почти не мигна и по някое време стана да се погрижи за малката Рамборг, която хленчеше заради болен зъб.

— Някога давал ли съм ти повод да ме упрекнеш, че не те обичам, скъпа Рамборг?

— Симон, нима не ме смяташ за по-достойна за любовта ти от Кристин? Та тя те излъга и ти причини болка, а аз години наред те следвам по петите като пале.

Симон внимателно я вдигна от коленете си, изправи се и хвана главата й:

— Рамборг, престани да говориш така за сестра си. Питам се наистина ли осъзнаваш какво приказваш. Да не си мислиш, че нямам страх от Бога; че не се боя от срам и от най-пагубния грях; че съм способен да забравя децата, роднините и приятелите си? Рамборг, аз съм твой съпруг. Не го забравяй и не ми говори така.

— Убедена съм, че не си нарушил Божия закон и не си постъпил безнравствено или безчестно.

— Не съм изрекъл и една-едничка нередна дума пред сестра ти и не съм я докосвал по неподобаващ начин. За поведението си към нея мога да отговарям с чиста съвест в деня на Страшния съд. Кълна се в Бог и в светия апостол Симон.

Рамборг кимна мълчаливо.

— Нима допускаш, че Кристин щеше да се среща с мен през всичките тези години, ако смяташе като теб, че в братската ми любов към нея има нечестиви мисли? В такъв случай изобщо не познаваш сестра си.

— О, тя изобщо не се интересува дали я е пожелавал друг мъж, освен Ерлен. Тя дори забравя, че двете с нея сме една кръв и плът.

— Права си, Рамборг — спокойно се съгласи Симон. — Значи разбираш колко неоснователно ревнуваш и се измъчваш с такива нелепи подозрения.

Рамборг отдръпна ръцете си.

— Не исках да излезе така, Симон. Просто ти никога не си ме обичал така, както обичаше нея. Тя все още те омайва, а за мен не се сещаш, ако не съм ти пред очите.

— Рамборг, какво съм виновен, че човешкото сърце е така устроено? Онова, което жените написват, докато е младо и здраво, се врязва по-дълбоко от всички по-нататъшни руни.

— Казват, че в майчината утроба най-напред се пробужда човешкото сърце и умира последно, когато настъпи смъртта. Чувал ли си го?

— Не. Това някаква пословица ли е? Може и да е вярно — Симон погали леко белите й бузи. — Ако ще спим тази нощ, крайно време е да си лягаме — изморен рече той.

След като Рамборг заспа, Симон внимателно издърпа ръката си изпод тила й, премести се възможно най-далеч и се зави до брадичката. На рамото ризата му беше мокра от сълзите на Рамборг. Сърцето му се късаше, като я гледаше как страда, но същевременно го обзе и неочаквано униние. Не можеше да продължава да се отнася към Рамборг все едно е някогашното неопитно наивно дете. Налагаше се да приеме факта, че съпругата му се е превърнала в зряла жена.

Прозорецът порозовя. Идваше краят на майската нощ. Симон се чувстваше като пребит от умора, а днес имаше празнична литургия. Не му се ходеше на църква, макар и да знаеше, че богослужението би могло да смекчи тревогата му. Някога обеща на Лавранс да не пропуска литургия без уважителна причина. И какво спечелих, като удържах на дадената дума, горчиво се запита той. Не, няма да отиде на църква…