Сигрид Унсет
Кръстът (5)

5.

В „Йорун“ отпразнуваха сватбата на Юлв Халдуршон богато и пищно в деня след празника на света Екатерина, някъде в края на ноември. Симон Андресьон се погрижи да присъстват много гости. Двамата с Рамборг имаха много приятели в околността. На тържеството дойдоха двамата свещеници от църквата „Свети Улав“, а отец Айрик освети къщата и постелята на младоженците. Това се смяташе за голяма чест, защото старецът пееше само на големи празници в храма и посещаваше домовете единствено на най-любимите си духовни чеда, над които е бдял години наред. Симон прочете писмото за сватбения подарък на Юлв към невестата, а на трапезата Ерлен се обърна към роднината си с хубави думи. Рамборг заедно със сестра си надзираваше лично кога поднасят ястията на гостите и присъства на ритуалното разсъбличане на булката на втория етаж.

И въпреки всички усилия на тържеството не настана веселие. Младоженката произлизаше от стар и уважаван род в долината. Нямаше как роднините й да са доволни от този брак. Тя беше принудена да се примири с женитбата за другоселец, който служи в чуждо имение, пък било то на негов роднина. Синовете на Хербранд гледаха пренебрежително и на произхода на Юлв — син на богат рицар и неговата слугиня, — и на роднинството му с Ерлен Никулаусьон.

И младоженката показала недоволството си. Съвсем плахо Кристин разказа на Симон — той дойде по работа в „Йорун“ няколко седмици след сватбата — впечатленията си от Яртрюд. Младата невеста непрекъснато натяквала на съпруга си да се преместят в стопанството му в Скаун. През сълзи обяснявала на Юлв колко ужасно й се струва някой ден да наричат сина й отроче на слуга. Юлв я изслушал мълчаливо. Младоженците разполагаха с къщата, известна като дома на иконома, защото Юн Айнаршон някога бе живял там, преди Лавранс да купи цялото имение „Лаугарбрю“ и Юн да се премести. Но на Яртрюд това название на новия й дом никак, не й допаднало, сподели Кристин. Освен това се ядосвала, задето се налагало да държи добитъка си в обора на стопанката, защото се опасявала да не я сметнат за нейна слугиня. Кристин разбираше тревогите й и реши да направят отделен обор за дома на иконома, ако Юлв не се премести с жена си в Скаун. Според стопанката именно това беше най-разумното решение. Юлв вече не беше толкова млад и трудно щеше да свикне с новия си живот като семеен мъж, но малка промяна в обстановката би могла да му се отрази добре.

Симон се съгласи с Кристин. Юлв не успя да се приобщи към хората от долината. Непрекъснато говореше подигравателно за навиците им. Макар и да беше много съвестен и предприемчив земеделец, Юлв не притежаваше нужните качества да се справя с условията в новия си дом. През есента развъждаше повече добитък, отколкото можеше да изхрани през зимата. А когато през пролетта говедата започваха да измират едно след друго, той се виждаше принуден да ги заколи, защото измършавяваха. Тогава се гневеше и се оправдаваше, че не е свикнал с тукашния земеделски обичай да добавят дървесна кора в оскъдния фураж още от празника на светите апостоли Петър и Павел.

Освен с животновъдството в „Йорун“ Юлв не беше запознат и с други особености в този край на страната. В Трьонделаген се беше наложила традицията земевладелецът да определя едностранно какви продукти да получава от арендатора си. Обикновено господарят изискваше да му се издължават в сено, кожи, брашно, масло или вълна, независимо че в споразумението помежду си са се разбрали само за един вид продукт или пари. Земевладелецът или наместниците му определяха стойността на продуктите съвсем безразборно и както им е изгодно. Но когато Юлв предяви такива претенции пред арендаторите на Кристин, те го обвиниха в злоупотреба и грубо нарушение на закона. И действително имаха право. Оплакаха се на стопанката на „Йорун“ и тя веднага смъмри Юлв за поведението му. Симон обаче чуваше как арендаторите упрекват не само Юлв, но и Кристин Лаврансдатер. Ако се случеше да присъства на подобен разговор, той се мъчеше да обясни на хората, че господарката не е знаела каква аренда е поискал икономът й от селяните, а Юлв е постъпил така, защото в родния му край всички земевладелци правят така. Макар й никой да не му казваше право в очите, че не вярва на думите му, Симон усещаше хорското недоверие.

Симон нямаше представа кое е за предпочитане — Юлв да остане в „Йорун“ или да замине за Скаун. Не му стигаше умът как ще се справи Кристин без помощта на верния си трудолюбив помощник. Ерлен не притежаваше нужните качества, за да поеме управлението на имението, а синовете им бяха още малки. Но Юлв вече й навлече достатъчно беди, като настрои цялата околност срещу стопанката. Освен това прелъсти девойка от знатен и почитан род в Гюдбранската долина. Само Господ знаеше колко тежко й е на Кристин и без това…

Положението на стопаните на „Йорун“ не беше с нищо по-леко от участта на Юлв. Жителите на долината не харесваха Ерлен. Докато Юлв се държеше надменно и открито провокативно, стопанинът предизвикваше още по-силно хорската неприязън с мекия си, малко нерешителен характер. Ерлен Никулаусьон не допускаше, че с поведението си настройва враждебно хората. Винаги си оставаше един и същ, независимо дали е богат, или беден. И през ум не му минаваше, че някой би го сметнал за високомерен. Ерлен организира заговор срещу своя господар, краля, въпреки роднинската им връзка и правомощията, които бе получил от него в качеството си на негов приближен, а после предизвика провала на начинанието с лекомислието и несъобразителността си. При все това Ерлен не се питаше дали в очите на хората изглежда като мерзавец. Симон недоумяваше какво си въобразява той…

Не беше лесно да разбереш що за човек е Ерлен. Когато двамата разговаряха, думите на Ерлен в никакъв случай не звучаха глупаво, но той явно не съумяваше да си вземе поука от собствените си прозрения. По нищо не личеше, че е в напреднала възраст. Мъжете на неговите години имаха вече големи внуци. По лицето му ясно личаха бръчки, а косите му бяха прошарени, но двамата с Никулаус изглеждаха като братя, не като баща и син. Ерлен беше запазил снажната си тънка фигура и младежкия си звучен глас. Сред хората се държеше непринудено и самоуверено, с присъщото си ненатрапчиво обаяние. Поначало той не беше особено разговорлив сред непознати и общуваше сдържано с тях. И във възход, и в падение не търсеше хората, а чакаше те да го потърсят. Но сякаш не забелязваше, че вече никой не се сеща за него. Всички едри земевладелци от долината, чиито приятелства бяха скрепени с бракове, се възмущаваха от този високомерен пълководец от Трьонделаген. Макар и принуден от злощастната си съдба да заживее сред тях, той все още се смяташе за твърде знатен и изискан за компанията им.

Но най-силно негодувание срещу Ерлен Никулаусьон предизвикваше вината му към мъжете от „Сюнбю“, които той завлече в нещастието си. Лишиха Гюторм и Боргар, синовете на Трун Иваршон, от всякакви права и всеки можеше да ги убие безнаказано. Кралят конфискува дяловете им от наследството на Йеслингите и половината от земите, които имаха право да откупят, след като родът им ги бе притежавал дълги години. Ивар от „Сюнбю“ се видя принуден да плати скъпо, за да си възвърне благоволението на крал Магнюс. След като монархът преотстъпи иззетите земи на рицар Сигюр Ерленсьон Елдярн — не безвъзмездно, разбира се, както шушукаха хората, — синовете на Трун Ивар и Ховар (който не беше посветен в коварния заговор на братята си) продадоха дяловете си от областта Воге на Сигюр. На тях и на Кристин и Рамборг той им се падаше братовчед: неговата майка, Гюдрюн Иваршдатер, беше сестра на Трун и на Рагнфрид. Ивар Трунсьон се премести в „Рингхайм“ — имение на съпругата му. Един ден децата му щяха да живеят в земите на майка си. На Ховар му останаха още доста имоти, но повечето от тях се намираха в местността Валдрес, а след женитбата си той се сдоби с големи владения в областта Борге. Но на хората от Воге и Северната долина им се струваше голямо нещастие прочутият род на кралския васал да изгуби завинаги „Сюнбю“, където потомците му живееха и управляваха от прастари времена.

По едно време имението се озова за кратко в ръцете на верния васал на крал Хокон Хоконсьон Ерлен Елдярн в района на Агдер. Открай време Йеслингите таяха неприязън към крал Свере и потомството му, та затова подкрепиха херцог Скюле в брожението му срещу крал Хокон. Но после Ивар-младши си възвърна „Сюнбю“, като се уговори с Ерлен Елдярн да му даде други земи в замяна и омъжи за него най-голямата си дъщеря Гюдрюн. Синът на Ивар, Трун, не беше голяма гордост за рода си, но четиримата му синове станаха хубави, смели мъже, спечелиха си много приятели и хората им съчувстваха от цялото си сърце, задето им отнеха имението на прадедите им.

А преди Ивар да напусне долината, се случи нещастие, което разпали още повече хорското съжаление и възмущение срещу несправедливата участ, сполетяла потомците на Йеслинг. Гюторм не беше женен, но младата съпруга на Боргар остана да го чака в „Сюнбю“. Дагни Бярнесдатер поначало беше малко плиткоумна и за капак на всичко непрекъснато демонстрираше колко силно обича мъжа си. Боргар Трунсьон беше красавец, но нямаше морални задръжки. Година след като той избяга от страната, Дагни се хвърли в дупка в леда на езерото във Воге. Представиха го като нещастен случай, но всички се досетиха, че скръбта и тъгата по Боргар са й отнели и малкото останал й ум. След трагичната си кончина простодушната, мила и красива млада жена предизвика всеобщо и искрено съчувствие. Хората насочиха накипелия си гняв срещу Ерлен Никулаусьон, който донесе всички тези беди на най-свестните в околността, и си спомниха как постъпи той с дъщерята на Лавранс Бьоргюлфсьон, преди да се ожени за нея. Нали и Кристин беше потомка на род на Йеслинг по майчина линия.

Сипор, новият стопанин на „Сюнбю“, се сблъска с хорската неприязън, макар и да нямаше в какво да го упрекнат. Но Сигюр идваше от Агдер, а баща му, Ерлен Елдярн, си беше спечелил безброй врагове в южната част на страната. Кристин и Рамборг не познаваха братовчед си. Симон го видя веднъж: Сигюр беше близък роднина на синовете на Хафтур, а те — сродници на Хелга Саксесдатер, съпругата на Юрд Андресьон. Понеже в момента нещата бяха доста заплетени, Симон отлагаше срещата със Сигюр. Не му се ходеше в „Сюнбю“. Преди със синовете на Трун го свързваше добро приятелство. Всяка години Рамборг и жените на Ивар и Боргар си ходеха на гости. Освен това Сигюр Ерленсьон беше доста по-възрастен от Симон — наближаваше шейсет.

 

 

Според Симон преместването на Ерлен и Кристин в „Йорун“ предизвика толкова много неприятности, че женитбата на техния иконом, макар и да не можеше да се нарече голямо събитие, се оказа достатъчна да утежни положението им. Обикновено Симон не притесняваше жена си със своите трудности или неуспехи, но сега не успя да се въздържи и сподели с Рамборг мнението си по въпроса. За негова приятна изненада съпругата му прецени ситуацията много зряло и се постара да намери решение.

Рамборг много по-често гостуваше на сестра си в „Йорун“ и преодоля неприязънта си към Ерлен. По Коледа, когато се срещнаха пред църквата след празничната литургия, Рамборг целуна не само Кристин, но и зет си. Преди тя постоянно иронизираше безжалостно чуждоземните му маниери — да речем, навика му да целува тъща си за поздрав.

Докато гледаше как Рамборг обвива с ръце врата на Ерлен, Симон се поколеба дали да не направи и той същото с Кристин. Но нещо го спря. Така и не успя да възприеме обичая да целува жените в семейството си. Когато служеше в кралския двор като паж, реши да поздравява така майка си и сестрите си, но у дома посрещнаха целувките му със смях и той се отказа.

На коледното тържество във „Формо“ Рамборг настани съпругата на Юлв Халдуршон на видно място на трапезата. Оказа голяма чест и на двамата, както се полага на младоженци. Месец след Коледа Рамборг дори помогна на Яртрюд по време на раждането.

Съпругата на Юлв роди два месеца по-рано от очакваното мъртво момче и съвсем се отчая. Ако можеше да предположи какво ще се случи, нямаше да се омъжи за Юлв. Но станалото — станало. Вече нямаше какво да се направи.

Никой не знаеше какво е мнението на Юлв Халдуршон. Той не коментираше.

 

 

През седмицата преди средата на постите Ерлен Никулаусьон и Симон Андресьон поеха на юг към Квам. Няколко години преди смъртта си Лавранс купи в района заедно с още двама-трима селяни малко стопанство. Сега хората, които имаха право да го откупят, защото родът им дълго време бе притежавал тези земи, пожелаха да се възползват от тази възможност. Съществуваше обаче неяснота по въпроса дали, когато Лавранс е купил имота, роднините на продавачите са се позовали на законовите си права и са поискали да им предложат цена, на която да откупят имота. След смъртта на Лавранс и подялбата на имуществото му наследниците не обсъждаха кой ще получи стопанството в областта Квам и още няколко по-дребни имота, защото в документите, удостоверяващи правото на собственост, имаше спорни текстове и Ерлен и Симон се опасяваха да не се стигне до съдебен процес. Досега сестрите си поделяха доходите от тези земи. Симон и Ерлен дойдоха в Квам, за да представляват съпругите си.

Събраха се доста хора и понеже жената и децата на арендатора лежаха болни в къщата, се наложи мъжете да проведат срещата си в стара порутена барака. Стените й не бяха добре уплътнени и те не съблякоха кожусите си. Мъжете останаха с ръце върху оръжията и не разпасаха мечовете си — знак, че нямат желание да се бавят повече от необходимото. Но все пак трябваше да сложат някой залък в устата си, преди да тръгнат отново на път. След като приключиха с обсъждането около три следобед, мъжете развързаха торбите с провизии, оставиха ги на пейките или направо върху пода — вътре нямаше маса — и се подкрепиха.

От името на енорийския свещеник в Квам се яви синът му Холмгайр Мойсесьон. Знаеха го като небрежен и неблагонадежден млад мъж и малцина го харесваха, за разлика от баща му. Свещеникът се радваше на всеобща любов, а майката на Холмгайр произлизаше от уважаван род. Холмгайр обаче — едър и силен — се държеше сприхаво и лесно губеше търпение с околните. Затова никой не искаше да го дразни. Хората все пак оценяваха остроумните му думи.

Симон го беше виждал само няколко пътя и го смяташе за доста неприятен на външен вид. Холмгайр имаше издължено тясно лице, осеяно с лунички. Изпод тънката му горна устна се подаваха едри пожълтели зъби и му придаваха вид на плъх. Но някога отец Мойсес беше добър приятел на Лавранс, а като малък синът му расна в „Йорун“ под грижите на Лавранс и Рагнфрид и им помага в стопанството, докато свещеникът го призна за свое дете и му осигури права на законороден син. Затова Симон се стараеше да се държи дружелюбно към Холмгайр Мойсесьон.

Сега Холмгайр търколи един пън до огнището, седна, набоде парчета от сухоежбината си — печен дрозд и резени сланина — на камата си и ги стопли на огъня. Боледувал и свещеникът му позволил да яде блажно четиринайсет дни, оправда се той пред останалите, които дъвчеха хляб и замръзнала сушена риба, а в ноздрите им нахлуваше изкусителната миризма на месо.

Симон беше в лошо настроение. Не точно ядосан, но малко засрамен. Целият случай с правата за собственост върху това имение представляваше труден казус, а писмата, останали от Лавранс, бяха написани нечетливо. Но когато тръгна за насам, Симон все пак си мислеше, че е проумял как стоят нещата, защото сравни писмата с други документи. Ала тук, след като изслуша показанията на свидетелите и разгледа наличните писма, осъзна колко неаргументирано становище си е изградил. Останалите мъже също не успяха да разтълкуват какво собствено постановяват писмата. И шерифът се оказа безсилен. Заговори се, че случаят ще стигне до тинга, но неочаквано думата взе Ерлен. Поиска да му дадат писмата.

Досега той слушаше напълно безучастно. Изведнъж обаче се събуди. Разгледа внимателно всички документи, а някои препрочете. После кратко и ясно обобщи смисъла им. Според закона това било така и така; неясните и тромави изрази можели да се разбират така или така; ако случаят стигнел до тинга, щели да отсъдят така или така. После предложи решение, което удовлетворяваше хората с права върху земите, но не ощетяваше и настоящите собственици.

Докато говореше, Ерлен бе отпуснал лявата си ръка върху дръжката на меча, а с дясната небрежно размахваше купчината писма. Държеше се самоуверено, все едно той ръководи срещата, но Симон усещаше, че не го прави съзнателно. От времето, когато в качеството си на областен управител свикваше местните тингове, Ерлен беше придобил навика да се изправя пред останалите и да говори. Обръщаше се към присъстващите с въпроса дали са съгласни с него и дали разбират какви аргументи излага, но сякаш разпитваше свидетели. Не се държеше неучтиво и все пак създаваше усещането, че неговата задача е да пита, а другите са длъжни да му отговарят. След като приключи с изложението си, Ерлен подаде писмата на шерифа като на свой подчинен, седна, а докато другите изразяваха мнение по въпроса и Симон вземаше участие в разговора им, Ерлен слушаше с вид на човек, когото това не го засяга. Когато се обърнеха към него за съвет, отговаряше лаконично, еднозначно и назидателно, като през цялото време човъркаше с нокът няколко мазни петна върху гърдите си, оправяше колана си, подръпваше ръкавиците в ръцете си и демонстрираше с какво нетърпение очаква края на срещата.

 

 

Останалите приеха предложението на Ерлен, а и Симон го сметна за доста задоволително. Той не би могъл да обърне правен спор в своя полза.

Настроението му обаче се понижи. Осъзнаваше отлично, че е непростимо незряло да се ядосва, задето Ерлен е проумял случая, а той — не. Напълно естествено е Ерлен да умее да тълкува закона и да разгадава неясни писма, защото години наред работата му се състоеше в това да дава правни съвети на хората и да разнищва спорни въпроси. Но решителната намеса на Ерлен дойде доста неочаквано за Симон. Снощи в „Йорун“, когато повдигна въпроса за предстоящата среща, баджанакът му не изрази мнение. Явно слушаше с половин ухо. Безспорно бившият областен управител притежаваше нужните юридически познания, за разлика от обикновените селяни, но докато съветваше останалите с равнодушно дружелюбие, се държеше, все едно законите в страната не го засягат лично. У Симон се породи неясното усещане, че Ерлен никога не е смятал закона за ръководно начало в своя живот.

Напълно непонятно беше как Ерлен се осмелява да застане пред всички съвършено невъзмутим. Нима не осъзнаваше, че поведението му събужда у хората спомени за миналото му и за някогашния му пост? Симон забеляза, че присъстващите мислят за грешките му и се възмущават, задето този мъж сякаш хич не го е еня за какъв го смятат другите. Но никой не го изрази на глас. А когато премръзналият, посинял от студ писар на областния управител седна с подложка за писане върху коленете, той непрекъснато се допитваше до Ерлен как да формулира споразумението. Ерлен му диктуваше буква по буква, като същевременно взе няколко стръка слама от пода, усука ги около дългите си покафенели пръсти и ги сплете на пръстен. След като приключи, писарят му подаде пергамента. Ерлен хвърли сламения пръстен в огнището, взе документа и прочете на глас, но не много високо:

— Всички мъже, които виждат това споразумение и са изслушали съдържанието му, се задължават да изпратят на Симон Андресьон от „Формо“, на Ерлен Никулаусьон от „Йорун“, на Видар Стайнсьон от „Клауфаста“, на Ингемюн и Туралде Бьорнесьон, на Бьорн Ингемюнсьон от „Лунар“, на Алф Айнаршон и на Холмгайр Мойсесьон своето и Божието пожелание за благодат. Приготвихте ли восъка? — попита той писаря, който се опитваше да стопли с дъха си вкочанените си пръсти. — Нека ви бъде известено, че през хиляда триста трийсет и осмо лето Господне в петъка преди средата на постите ние се срещнахме в „Гранхайм“ в Квамска енория… Алф, я донеси сандъка, дето стои отвън, да го използваме като маса — обърна се той към шерифа и подаде пергамента на писаря.

Симон помнеше добре как се държеше Ерлен сред големците на север: самоуверено и напористо, дума да няма, говореше весело и невъздържано, но в поведението му непрекъснато се забелязваше мекота, защото никак не му беше безразлично какво мислят те за него. Затова Ерлен отдаваше голямо значение на добрата си репутация сред влиятелните мъже и се стремеше да спечели благоразположението им.

Симон усети как го обзема неочаквано огорчение и чувството за съпричастност със селяните от долината, които Ерлен не уважаваше дотам, че да се притеснява за какъв го мислят. Заради Ерлен Симон се откъсна от редиците на пълководците и богаташите. Не възразяваше да живее като заможен селянин във „Формо“, но не можеше да забрави, че обърна гръб на хората от своето съсловие, на роднините и приятелите си от младини. След като ги моли почти на колене, за да изпроси помощта им при нещастието с Ерлен, Симон нямаше сили да ги погледне в очите. Дори не искаше да си спомня как се бе унижавал. Заради Ерлен Симон кажи–речи се отрече от краля и напусна редиците на приближените му. В името на баджанака си Симон се разголи до такава степен, че споменът за това му се струваше по-страшен и от смъртта. А Ерлен се държеше, все едно не е разбрал или не се сеща за случилото се. Нехаеше, задето е провалил живота на близък човек.

Ерлен се обърна към него:

— Май е време да тръгваме, Симон, ако искаме вечерта да сме си у дома. Ще отида да доведа конете.

Симон вдигна очи към него. При вида на високата стройна фигура на Ерлен го прониза завист. Ерлен носеше малка черна копринена шапка, която покриваше плътно главата му, а под брадичката бе завързана с връв. Тясното смугло лице с големите светлосини очи под широкото чело му придаваха още по-младежко и чаровно излъчване.

— Симон, завържи ми торбата със сухоежбината — поръча на излизане Ерлен.

Останалите продължиха да обсъждат случая. Неколцина изразиха учудването си от факта, че Лавранс е подходил толкова небрежно към сделката. Някогашният стопанин на „Йорун“ се славеше като много умел търговец на земи. Смятаха го за изключително опитен в покупко-продажбата на имоти.

— Баща ми е виновен за недоглеждането — призна Холмгайр. — Вчера сам ми го каза. Ако се бил вслушал в съветите на Лавранс, всичко щяло да мине без никакви пречки. Но нали знаете какъв беше Лавранс. Към свещениците ставаше хрисим и кротък като агне.

— Да, но той винаги разбираше коя сделка е изгодна за благосъстоянието на „Йорун“ — възрази някой.

— Така е и си е помислил, че съветите на свещеника само биха му помогнали да умножи богатствата си — засмя се Холмгайр. — И действително божиите служители умеят да дават на духовните си чеда разумни наставления и по светски въпроси, освен когато енориашите не са набелязали онази хапка, на която Църквата вече е хвърлила око.

— Лавранс поначало си беше забележително христолюбив човек — отбеляза Видар. — Когато станеше дума за Църквата или за бедните, не жалеше нито земи, нито добитък.

— Вярно е — кимна замислено Холмгайр. — Ако бях богат колкото него, сигурно и аз щях да се поохарча, за да си купя душевен мир. Но едва ли щях да пръскам с шепи имоти и пари като него. Не само това, ами и след всяко посещение при свещеника — а Лавранс се изповядваше всеки месец — излизаше със зачервени очи и побелели бузи.

— Сълзите на разкаянието са милостивият дар на Светия Дух, Холмгайр — обади се старият Ингемюн Бьорншон. — Блажен е онзи, който успее да изплаче греховете си на този свят. Ще му е много по-леко в отвъдния…

— Значи Лавранс отдавна вече е в Божието царство — заключи Холмгайр, — като се има предвид колко стриктно спазваше постите и на какви мъчения подлагаше плътта си. Чувал съм, че на Разпети петък се заключвал в спалнята си и се бичувал с камшик.

— Затваряй си устата — сряза го Симон Андресьон, разтреперан от оскърбление.

Лицето му се обагри в кървавочервено. Не знаеше дали казаното от Холмгайр е истина, но когато разтребваше сандъците с личните вещи на тъста си, на дъното на един от тях, пълен с книги, намери малка продълговата дървена кутия, а вътре — камшик като онези, които в манастирите наричат „дисциплина“. Преплетените кожени ремъци бяха покрити с тъмни петна, вероятно от засъхнала кръв. Симон изгори камшика със страхопочитание, примесено със скръб. Съзнаваше, че е докоснал част от живота на Лавранс, която тъстът му ревниво е пазел от очите на близките си.

— Както и да е. За всеки случай Лавранс не е казвал това на слугите си — тросна се Симон, след като намери сили да постави Холмгайр на мястото му.

— Сигурно тези слухове са просто измислица — съгласи се синът на свещеника. — Лавранс едва ли е имал да изкупва толкова тежки грехове, че да се самобичува — при тези думи по устните на Холмгайр заигра лукава усмивка. — Ако бях живял толкова праведно и христолюбиво като Лавранс Бьоргюлфсьон и бях женен за тази вечно навъсена жена, Рагнфрид Иваршдатер, по-скоро щях да оплаквам греховете, които не съм извършил…

Симон скочи като ужилен и удари Холмгайр в лицето. Момъкът залитна към огнището. Камата падна от пояса му, но той тутакси я вдигна и се нахвърли върху Симон. Симон се защити с ръка, увита във връхната му дреха, стисна Холмгайр за китката и се помъчи да му отнеме камата. Синът на свещеника успя да му нанесе няколко удара с юмрук в лицето. Симон обезвреди и двете му ръце, но младежът заби зъбите си в плътта му.

— Сега ще ме хапеш ли, куче такова!

Симон го пусна, изтича и извади меча от ножницата си. Нахвърли се върху Холмгайр. Младежът се огъна назад, а няколко сантиметра от стоманата потънаха в гърдите му. После тялото му се отдръпна от острието на меча и падна тежко наполовина в огъня.

Симон захвърли оръжието и се втурна да вади Холмгайр от пламъците, ала видя как Видар, замахнал с брадвата си над главата му, се кани да го посече. Симон се наведе, отстъпи встрани и грабна меча си тъкмо навреме, за да отблъсне острието на Алф Айнаршон — шерифа. После Симон се завъртя и отново се видя принуден да се защитава от брадвата на Видар. С крайчеца на окото си зърна как Бьорн от „Люне“ и синовете му са застанали зад гърба му и се канят да го пронижат с върховете на копията си. Избута Алф напред към другата стена, но забеляза, че отзад се задава Видар. Вече беше измъкнал Холмгайр от пламъците — нали двамата бяха братовчеди — а откъм огнището приближаваха мъжете от „Люне“. Симон се оказа обграден от всички страни. И макар в тази критична ситуация да беше принуден да брани живота си със зъби и нокти, го обзе смътно, обезкуражаващо учудване, че всички са срещу него…

В следващия миг мечът на Ерлен разцепи въздуха между мъжете от „Люне“ и Симон. Туралде се олюля настрани, отдалечи се и се подпря на стената. Със светкавична бързина Ерлен прехвърли меча в лявата си ръка и изби оръжието от ръцете на Алф. Мечът отхвръкна и издрънча върху пода. С дясната си ръка Ерлен хвана копието на Бьорн за дръжката и наведе острието надолу.

— Излизай! — останал без дъх, извика той на Симон и го защити от Видар.

Симон скърцаше със зъби. Втурна се да се бие с Бьорн и Ингемюн. Ерлен стоеше плътно до него. Изкрещя, за да надвика шума от стъпките и ударите на оръжията:

— Чуваш ли, излизай, глупако! Тръгвай към вратата! Трябва да бягаме!

Симон разбра, че Ерлен иска двамата да излязат от бараката, и започна да отстъпва заднишком към вратата, като продължаваше да се бие. Изтичаха през преддверието и се озоваха на двора: Симон на няколко крачки пред Ерлен, който още беше пред вратата с наполовина вдигнат меч и лице, обърнато към преследвачите им.

За миг Симон остана заслепен от поразително ясния, лъскав зимен ден. Под последните отблясъци на слънчевата светлина по синьото небе се гънеха позлатените била на планината. Гората се задушаваше в сняг и слана, а земята искреше и блестеше като скъпоценни камъни.

Симон чу гласа на Ерлен:

— Няма да поправим стореното, ако продължим с убийствата. Добри хора, нека разсъдим трезво, та да не проливаме повече кръв. Положението и без това е много сериозно. Баджанакът ми уби човек…

Симон се изравни с Ерлен.

— Симон Андресьон, ти уби племенника ми напълно незаслужено — рече Видар от „Клауфаста“, застанал на вратата.

— Не беше съвсем незаслужено. Видар, бъди сигурен, че няма да се покрия. Готов съм да платя скъпо за нещастието, което ви причиних. Всички знаете къде да ме намерите.

Ерлен поговори още малко със селяните.

— Какво стана с Алф?

Ерлен влезе вътре заедно с останалите.

Симон остана навън. Чувстваше се сконфузен. След малко Ерлен се появи на вратата:

— Хайде, да тръгваме — и пое към конюшнята.

— Мъртъв ли е? — попита Симон.

— Да. Алф, Туралде и Видар също са пострадали, но раните им не са тежки. Огънят е опърлил задника на Холмгайр — досега Ерлен говореше сериозно, но изведнъж избухна в смях. — Сега в бараката вони ужасно на печен дрозд, повярвай ми! Дявол да го вземе, как успяхте да се скарате за толкова кратко време? — удивен попита той.

Едно момче изведе конете им за юздите. Нито Ерлен, нито Симон взеха слуги със себе си на идване към Квам.

Двамата мъже все още държаха мечовете в ръцете си. Ерлен вдигна от земята стиска сено и избърса кръвта от оръжието си. Симон направи същото. После го прибра в ножницата. Ерлен почисти меча си много старателно, а накрая го лъсна с връхната си дреха. След това замахна няколко пъти срещу въображаем противник, а по устните му пробяга усмивка. Явно си спомни нещо. Подхвърли оръжието високо във въздуха, улови го за дръжката и го прибра.

— Ранен си — отбеляза Ерлен. — Хайде да влезем в къщата да те превържем.

Но Симон отвърна, че раните му били дреболия.

— Самият ти кървиш, Ерлен!

— Няма нищо страшно. Раните ми заздравяват бързо. Забелязвал съм, че при по-пълните хора кръвта спира по-трудно. А сега ни предстои да яздим дълго време в студа.

Ерлен взе от селянина в имението мехлем и парцали за превръзки и се погрижи внимателно за Симон, който при схватката беше получил две прободни рани една до друга на лявата си гръд. Първо кървяха доста обилно, но не бяха опасни. Ерлен се беше отървал с драскотина по бедрото си от копието на Бьорн.

— Сигурно ще те боли, докато яздиш — отбеляза съчувствено Симон.

— Копието успя само да пробие кожения панталон, нищо повече — засмя се Ерлен.

Намаза раната си с малко мехлем и я превърза добре, та да не измръзне.

 

 

Стегна страшен студ. Преди да слязат от възвишението, където се намираше имението, гърбовете на конете се покриха със скреж, а коженият ширит, който обрамчваше качулките на мъжете, побеля от сняг.

— Бррр — потрепери Ерлен. — Де да можеше вече да сме си у дома! Ще влезем в ей това имение и ти ще признаеш убийството.

— Наложително ли е? — попита Симон. — Нали се разбрах с Видар ис…

— По-добре да го направиш. Съветвам те лично да съобщиш печалната вест, за да не могат да те упрекнат в нищо.

Слънцето вече се скри зад хребета, вечерта бледнееше в сивкавосини отблясъци, но все още беше светло. Яздеха по поречието на поток и покрай брези, необичайно натежали от скреж. Носеше се мирис на мразовита мъгла и гърлата им се свиваха болезнено от нахлуващия студен въздух. Ерлен пуфтеше, изнервен заради мразовитото време, задържало се доста дълго, и заради предстоящото пътуване в студа.

— Да не ти измръзна лицето, Симон? — угрижено погледна Ерлен под качулката му.

Симон разтърка лицето си. Не беше замръзнало, но беше малко пребледнял. Никак не му отиваше, защото едрото му месесто лице беше много загрубяло и червендалесто, а сега бледността го покри със сиви петна и придаде на кожата му нездрав вид.

— Виждал ли си как се събира тор с меч? — пошегува се Ерлен, като избухна в смях при спомена за схватката, наведе се напред на седлото и изимитира движението. — Ама че кадърен шериф! Трябваше да видиш как танцуваше едно време Юлв с меча!

Танц. Симон току-що стана зрител на виртуозното изпълнение на Ерлен Никулаусьон. Непрекъснато виждаше пред себе си и останалите мъже, скупчени до огнището, все едно селяни секат дърва и хвърлят сено. А сред боричкащите се снажната фигура на Ерлен се извисява, той се движи ловко, погледът му реже, замахва с непоколебима ръка, докато танцува сред тях, обмисля бързо всички възможности и борави умело с оръжието.

Изминаха повече от двайсет години, откакто Симон се смяташе за един от най-добрите с меч в ръка сред младежите в кралската свита. По онова време се упражняваха на поляната за забавления. Но оттогава не му се бе удавала сериозна възможност да демонстрира бойните си умения.

А сега сърцето му се късаше при мисълта, че извърши убийство. Пред очите му постоянно изплуваше картината как тялото на Холмгайр се свлича в огъня, а краткият предсмъртен вик на убития продължаваше да отеква в ушите му. Измъчваше го и споменът за последвалата кратка, но ожесточена битка. Симон се чувстваше оскърбен, потиснат и объркан. Хората, с които само допреди минута бе разговарял и към които се чувстваше съпричастен, му се нахвърлиха вкупом; единствен Ерлен се застъпи за него…

Симон не се смяташе за страхливец. През годините, които живя във „Формо“, успя да излови шест мечки. Два пъти рискува живота си. От разярения звяр го делеше тънкото стъбло на млад бор, а в ръцете си държеше само копие с дръжка, дълга колкото човешка длан. Напрежението в играта обаче не му попречи да действа уверено и не замъгли трезвата му преценка. А сега, в бараката… Сам не знаеше дали се изплаши, но във всеки случай се почувства объркан и не успя да обмисли ситуацията…

И тогава, след лова на мечки, седеше вкъщи, наметнал небрежно дреха, със скръстени ръце и трепереше от треска, целият схванат и с рани по рамото, и усещаше само дръзка радост. Можеше да бъде и по-зле, каза си той, но не се замисли за подробностите. Сега обаче не беше в състояние да пропъди въпроса как щеше да свърши всичко, ако Ерлен не му се беше притекъл на помощ. Симон не се чувстваше изплашен, но имаше какво да му навява безпокойство: и израженията на останалите мъже, и мъртвото тяло на Холмгайр.

За пръв път Симон се превърна в убиец.

Без да се брои онзи шведски рицар, когото посече…

Случи се в годината, когато крал Хокон пое с войската си към Швеция, за да отмъсти за убийството на херцога. Изпратиха Симон на разузнавателна мисия заедно с трима другари. Назначиха го за предводител, защото се отличаваше със смелост и гордост. Спомняше си, че мечът му заседна в шлема на рицаря и се наложи да го дърпа и върти, за да го извади. На сутринта, когато го огледа, от върха му се бе отлющило парче стомана. Споменът за това събитие винаги го изпълваше със задоволство. На подвига му станаха свидетели и осмина шведи и Симон усети вкуса на битката. Не всички участници във войската извадиха такъв късмет. Самият той на развиделяване видя, че ризницата му е опръскана с кръв и мозък. Помъчи се да си придаде скромен и смирен вид, докато ги отмиваше…

Сега обаче споменът за клетия шведски рицар никак не успокояваше съвестта му. Не, случилото се с Холмгайр Мойсесьон нямаше нищо общо. Симон нямаше сили да се отърси от ужасната тревога.

Отгоре на всичко дължеше живота си на Ерлен. Все още не осъзнаваше какво значи това, но го обзе предчувствието, че всичко ще се промени, защото двамата с Ерлен са вече квит.

Да, в това отношение наистина са квит.

Двамата мъже яздеха почти без да разговарят. По едно време Ерлен се обади:

— Симон, постъпи много глупаво. Изобщо не се сети първо да тръгнеш към вратата…

— Как така? — учуди се Симон. — Защото ти беше навън ли?

— Не — в гласа на Ерлен долови усмивка. — Нямах предвид това, но има смисъл. Исках да кажа, че ако беше излязъл, те нямаше как да се втурнат след теб всички наведнъж, защото вратата е тясна. Освен това винаги съм се удивлявал как хората си възвръщат трезвия разум, когато се озоват под открито небе. Чисто чудо е, че вътре загина само един човек.

На няколко пъти по време на пътуването Ерлен питаше Симон как са раните му.

— Не чувствам болка — излъга Симон. А раните смъдяха ужасно.

 

 

Пристигнаха във „Формо“ късно вечерта и Ерлен влезе със Симон. Посъветва го да изпрати писмо на областния управител, с което да признае убийството, за да получи разрешение да пребивава в страната без опасност за живота си. Ерлен предложи услугите си да напише писмото вместо Симон:

— Едва ли можеш да си мърдаш ръката, а утре сигурно ще се наложи да пазиш леглото, защото ще имаш треска.

Рамборг и Арнерд ги чакаха, още будни. За да не им е студено, се бяха свили с подвити крака върху пейката откъм топлата страна на огнището. Помежду им бе сложена дъска за игра — двете приличаха на деца.

Симон едва успя да каже две-три думи за случилото се и младата жена се хвърли в обятията му, обгърна врата му с ръце, привлече лицето му към своето и долепи буза до неговата. После стисна в знак на гореща благодарност ръцете на Ерлен, а той през смях отбеляза, че не е подозирал каква сила се крие в пръстите й.

Стопанката поиска мъжът й да остане да спи във всекидневната, а тя да бди над него. Със сълзи на очи молеше да й позволят да се грижи за болния. Ерлен, от своя страна, изяви готовност да остане във „Формо“ и да легне при Симон, стига Рамборг да изпрати вест на сестра си, че мъжът й няма да се прибере тази нощ.

— Жал ми е за Кристин, сигурно още е будна и трепери от студ. Тя винаги ме чака да се прибера. Вие, дъщерите на Лавранс, сте много грижовни съпруги…

Докато мъжете вечеряха, Рамборг се сгуши в Симон. Той я потупа по ръцете, смутен и трогнат от тревогата и любовта на жена си. По време на Великите пости Симон спеше в колибата на Семюн и след като се нахраниха, мъжете се запътиха натам. Рамборг тръгна с тях и остави голям казан с медена бира до камъка пред огнището, за да се стопли.

Колибата на Семюн представляваше малка, стара, закътана и добре защитена от студа къща с огнище. Беше построена от масивно дърво — стената се състоеше само от четири дървени талпи. Вътре беше студено, но Симон веднага хвърли голям наръч борови клони в огъня и накара кучето да се качи в леглото им, за да го стопли. Двамата с Ерлен преместиха пъна и пейката до огнището и се настаниха удобно, защото бяха премръзнали след дългото пътуване, а вечерята не успя да раздвижи кръвта във вкочанените им крайници.

Ерлен написа писмото вместо Симон. После се приготвиха да си лягат. От движението раните на Симон отново прокървиха и Ерлен му помогна да си съблече горната туника и да си събуе ботушите. Самият Ерлен влачеше ранения си крак, изтръпнал след ездата, но не било нищо страшно — увери той. След като се освободиха от повечето си дрехи, отново седнаха до огъня. Вътре стана топло и приятно, а в казана остана още бира.

— Много тежко изживяваш случилото се, Симон — подхвана Ерлен, докато се взираха в огъня със сънени очи. — Смъртта на Холмгайр не е голяма загуба…

— Отец Мойсес едва ли е на същото мнение — възрази Симон. — А той е възрастен човек и много съвестен свещеник.

— Прав си, не е никак хубаво да си спечелиш враг в негово лице — сериозно кимна Ерлен. — Особено като се има предвид, че живее наблизо. А и аз често ходя до Квам по работа. Но подобно нещо би могло да се случи всекиму. Сигурно ще те осъдят да платиш десет-дванайсет марки злато. Епископ Халвар проявява голяма строгост, когато изповядва престъпници, а и бащата на Холмгайр е сред подчинените му. Но ти ще се справиш с всичко това…

Симон мълчеше. Ерлен продължи:

— На мен вероятно ще ми наложат глоба за нанасяне на телесна повреда — той се усмихна сякаш на себе си. — А аз притежавам само онова имение в Довре.

— Колко голямо е „Хауген“?

— Не си спомням точно. Отразено е в документа за собственост. Но арендаторите на „Хауген“ плащат наем само в сено. Никой не желае да живее там. Къщите направо са се разпадали. А нали си чувал какви слухове се носят. Из имението витаели призраците на леля Осхил и на Бьорн. Но едно зная със сигурност: Кристин ще ми благодари за днешната ми постъпка. Тя те обича като роден брат, Симон.

Симон, седнал в сянката, се усмихна едва забележимо. Побутна пъна малко по-назад и закри очи с ръка, за да ги предпази от горещата вълна на огъня. А Ерлен се радваше на топлината като котка. Седеше почти плътно до огнището, облегнат на ъгъла на пейката. Беше преметнал ръка през облегалката и изпънал ранения си крак над срещуположната ръкохватка.

— Да, през есента ми наговори толкова хубави неща — обади се тихо след малко Симон, а в гласа му се прокрадна иронична нотка. — Тогава синът ми лежеше болен и тя доказа колко предана сестра е — сериозно продължи той, но леко подигравателният тон се появи отново: — Двамата с теб, Ерлен, си помагаме взаимно, както обещахме на смъртния одър на Лавранс. Тогава се заклехме да се подкрепяме като братя.

— Така беше — доверчиво отвърна Ерлен. — И аз се радвам, че постъпих така днес, Симон.

Поседяха мълчаливо. После Ерлен протегна предпазливо ръка към ръката на Симон. Двамата стиснаха силно пръстите си, отдръпнаха се боязливо и всеки се сви на мястото си.

Ерлен мълча дълго, подпрял брадичка на дланта си, и се взира в огъня, където трепкаха слаби пламъци, разгаряха се, поклащаха се и заливаха овъглените съчки, а те се пукаха и свиваха с тихи, приглушени въздишки. От огъня останаха само черни въглени и жарава.

Най-сетне се престраши да наруши мълчанието:

— Симон, към мен си се отнасял толкова великодушно, че не мога да те сравня почти с нито един мой приятел. Не съм забравил…

— Замълчи! Ерлен, дори не подозираш… Само Бог на небето — прошепна той изплашен и изтерзан — знае какво се крие в човешката душа.

— Така е — кимна сериозно Ерлен. — Всички се нуждаем от милосърдието му. Дано един ден ни съди със снизхождение. Но ние съдим човека според делата му. А аз… аз… Бог да те благослови, Симон!

После двамата не посмяха нито да продумат, нито да помръднат от смущение.

Изведнъж Ерлен отпусна ръка върху коляното си и от камъка на пръстена върху десния му показалец проблесна светъл, остър синкав лъч. Симон знаеше, че Кристин му го подари, след като го освободиха от тъмницата.

— Симон, не забравяй онази стара поговорка: може човек да получи нещо, което е било предопределено за другиго, но няма как да се сдобие със съдбата му.

Симон вдигна рязко глава. По лицето му бавно плъзна гъста червенина, а вените на слепоочията му изпъкнаха като тъмни, усукани струни.

Ерлен хвърли поглед към него, но побърза да отмести очи. И той се изчерви. По смуглата му кожа се разля необикновено ефирна, почти девича руменина. Изглеждаше плах и объркан, а устните му се разтвориха като на дете.

Симон се изправи отривисто и тръгна към леглото.

— Предполагам, ще предпочетеш да легнеш от външната страна — той се мъчеше да говори спокойно и овладяно, но гласът му се разтрепери.

— Както ти е по-удобно, за мен няма значение — примирено отговори Ерлен и се изправи. — А огъня? — промърмори той. — Да го заровя ли? — започна да засипва жарта с пепел.

— Да, зарови го и си лягай.

Сърцето на Симон блъскаше като лудо в гърдите и въздухът едва му стигаше да говори.

В тъмнината Ерлен се промъкна до леглото безшумно като сянка. Отметна кожите в долната част и се мушна в постелята съвсем тихо, както горските зверове се скриват в хралупите си. Симон имаше чувството, че присъствието на другия мъж го задушава.